Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Моите Планини - Част Шеста



Валтер Бонати  |  Редактирана на 18/09/2011


[b:ad083ecc]Коледа на Монблан

[url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=430]КЪМ ПЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:ad083ecc]

Това, което ще разкажа в тази глава, е без съмнение едно от алпийските катерения, заинтригували най-много общественото мнение, и то не по чисто алпийски мотиви. Става въпрос за изкачването на Монблан по пътя през Ла Поар, и то посред зима — на Коледа 1956 г. Това бе един опит, неуспял поради лошото време, и който именно поради това завърши трагично. Фактът, че по време на изкачването аз и Гезер срещнахме случайно двамата злочести алпинисти Анри и Венсандон, даде храна за много неточни тълкувания на това приключение, насочени да свържат по някакъв начин смъртта на Анри и Венсандон с моя зимен щурм на Монблан, обявен от мнозина за чиста лудост. По този начин добре обработено и насъскано общественото мнение се нахвърли срещу мен по съвсем необективен начин. Впрочем ето как се развиха нещата в действителност.

Повече от година „ухажвах" тура за Монблан през Ла Поар. Този казан от скали и лед ме бе омагьосал, но всеки път, когато решавах да тръгна по него, развалянето на времето ме спираше. Най-сетне към Коледа атмосферните условия ми се сториха благоприятни. Не беше валял сняг от няколко седмици и дните се редяха кой от кой по-слънчеви. Толкова очакваният момент бе дошъл. Освен това идеята да изкача този маршрут през зимата ме блазнеше отдавна.




[i:ad083ecc]Стената Бренва на Мон Блан и маршрутите по нея

Снимка : summitpost.org[/i:ad083ecc]

На 18 декември заедно с приятеля ми Силвано Гезер, който трябваше да ме придружава в изкачването, стигнахме до постоянния алпийски лагер Фурш на 3680 м височина, за да се убедим на място в условията, които планината ни предлагаше в това начинание. Преценихме ги като идеални. Реших да започнем изкачването на Коледа. И това щеше да бъде една от най-хубавите ми Коледи.

Тръгнахме на 24 декември. Стигнахме отново в лагера Фурш. Петдесет метра под него срещнахме двама алпинисти, които слизаха. Запознахме се. Единият беше кандидат-алпийският водач французинът Жан Венсандон, а другият — белгийският студент Франсоа Анри. Казаха ни, че са пренощували в лагера Фурш с намерение след това да се изкатерят по ръба на Бренва, но призори се отказали като видели, че на хоризонта се образувала лека мъгла. Но времето се беше изяснило и ето че като ни срещнаха, решиха да се изкачат отново с нас в лагера. „Ще пренощуваме — рекоха ни те — и утре сутринта ще атакуваме ръба".

В лагера Фурш пристигнахме към обяд. Ядохме и докато Венсандон и Анри почиваха, ние с Гезер се отправихме на разузнаване до прохода Мур. Снегът беше твърд и ни издържаше отлично. По-добри условия не бихме могли и да очакваме. Във Фурш се върнахме на стъмване.

В лагера Анри прояви голяма любезност към нас. Когато забеляза, че бях счупил дръжката на ледокопа си при копаене на стъпки по време на разузнавателното катерене, настоя на всяка цена да взема неговия, тъй като и без това той бил втори в свръзката. Ние с Гезер разгледахме внимателно екипировката на двамата чужденци. В много отношения тя беше по-добра от нашата. Но що се отнася до хранителните им запаси преценихме, че няма да им бъдат достатъчни и тъй като ние имахме храна в изобилие, дадохме им по малко от всичко.

Нашата екипировка за бивакуване не беше така комплектувана както тази на Анри и Венсандон, но повече от достатъчна. Аз носех един пухен спален чувал и якето ми беше също подплатено с пух. Гезер имаше пухен гащеризон и затова беше взел по-лек обикновен спален чувал от гумиран плат. Носеше и дебели „слонски крака". И двамата имахме по две качулки и по два чифта ръкавици — вълнени и кожени.

На следващата сутрин, въпреки че станахме още в два часа, бяхме готови за тръгване едва към четири. Беше вече доста късно и ние потеглихме бързо към прохода Мур. Дотам вървяхме заедно с Анри и Венсандон, след което се разделихме и си пожелахме взаимно щастлива Коледа. Двамата французи продължиха към ръба на Бренва, а ние се запътихме към Ла Поар по толкова очаквания тур.

Но скоро се убедихме, че се бяхме излъгали. Слънцето изгря, когато бяхме още в началото на един стръмен кулоар, който трябваше отдавна да сме преодолели. Времето беше напреднало много, а всеки, който е изкачил поне един от маршрутите по глациалната Бренва, знае, че да бъдеш изненадан от изгрева на слънцето в долната й част е много опасно — златното време на алпиниста тук са часовете преди зазоряване. Това ни накара с голямо съжаление да се откажем от жадуваната Ла поар и за да не останем на сухо, решихме да изкачим поне по-лесния и относително по-безопасен ръб на Бренва. Отначало помислихме, че ще настигнем Анри и Венсандон, които тръгнаха именно нататък, но когато стъпихме на ръба след дългия ни обиколен преход, видяхме че сме ги изпреварили доста, благодарение на по-добрата ни алпийска форма и тренировка. Те ни следваха бавно на разстояние, но не ми се видяха да са в затруднение.

Денят беше един от най-прекрасните, които съм прекарвал на такава височина. Гледката наоколо беше фантастична и сурова. Забелязах как една огромна лавина, загрята от слънцето, се откъсна от зоната на сераците под върха. След един скок от близо хиляда метра по протежение на стената тя обгърна в снежен облак целия басейн на Бренва. Предпазливият ни отказ от изкачването на Ла Поар се оказа правилен. Ако бяхме проявили твърдоглавие, вероятността да бъдем затрупани беше голяма.

По новия ни маршрут нямаше подобна опасност и всичко вървеше добре. Анри и Венсандон продължаваха да ни следват от разстояние. На няколко пъти и ние намалявахме хода, за да ни настигнат, но напразно. Явно не бяха аклиматизирани.

Привечер бяхме почти към края на изкачването (само на стотина метра под върха на Бренва), когато времето внезапно и жестоко ни изневери. Небето се замрачи и за по-малко от един час се развихри страшна виелица. Стъмни се, а ние все още тъпчехме почти на едно място. Трябваше да се примирим с мисълта да бивакуваме сред купищата огромни сераци, до които бяхме стигнали. Настанихме се както можахме. След няколко часа забелязах, че краката на Гезер бяха напълно вкочанясали от студа. Загрижен, настоях да си разменим спалните чували — дадох му моя с пух, а аз взех гумирания. Опасявайки се да не замръзнем напълно през нощта, изпразнихме раниците и нахлузихме и тях на краката си. В същност при тези условия сънят беше утопия. Не мигнахме през цялата нощ.

Призори на 26 декември бурята продължаваше да вилнее. Бяхме почти затрупани под обилния сняг. Краката на Гезер премръзваха все повече. Аз като по чудо бях невредим благодарение на издръжливия ми организъм, който, както казват физиолозите, бил по-способен да се нагажда към големите студове. Атмосферните условия бяха такива, че вече не можеше и да се мисли да се спуснем обратно по пътя, по който се бяхме изкачили. Склоновете бяха претоварени с нестабилен сняг. Трябваше да си пробием път нагоре по възможност най-напряко, за да не отрежем лавината. Същевременно мислех и за Анри и Венсандон, които сигурно бяха бивакували много по-ниско от нас. Извиках им и чух слаб отговор. Предположих, че са в затруднение. Завързах двете си въжета и успях да се спусна до тях на осемдесет метра по почти вертикалната фуния, покрита с прозрачен зелен лед, след което заедно с тях се изкачихме до Гезер в нашия бивак. Двамата чужденци бяха прекарали много тежко нощта. Разказаха ни, че се приютили в една изпратена им от провидението малка цепнатина на около сто метра под нас, току над Ило Рошьо. Но и Анри като Гезер страдаше от начало на премръзване на левия крак.

Завързахме се в една свръзка и четиримата в следния ред: аз, Гезер, Анри, Венсандон. Моето водачество се свеждаше до гадаене. Друго не можеше и да се направи. Воден само от инстинкта си, отначало се насочих надясно, след което поех решително право нагоре. Миналата вечер, преди да започне виелицата, ми се стори, че забелязах в тази посока някакъв пасаж между сераците.

Не ми оставаше друго освен да си пожелая да го налучкам. Но от едни трудности се раждаха нови. Бурята вилнееше толкова силно, че не ни позволяваше да държим отворени очите си. Скоро клепачите ни се покриха с кори от лед. Страшно отвесни и заснежени склонове се редуваха със заледени стени. Щурмувах ги наслуки, без да мога да виждам на повече от два метра около мен. Скоро попаднахме в лабиринт от сераци и загубихме напълно ориентация.

Беше денят след Коледа. Четирима мъже, блуждаещи сред най-страшните сераци на Монблан, заслепени от мъглата и виелицата, изморени от безсънната нощ и треперещи от ужас пред новата, която наближаваше, продължавахме да се борим, за да оцелеем — аз, Гезер, кандидат-алпийският водач Жан Венсандон и студентът Франсоа Анри. Гезер и Анри бяха с начало на премръзване на краката. Лутахме се сред невидими колони, катедрали и бездни до три часа следобед. И тогава мъглите се разпръснаха и куполът на Монблан се появи над нас. Северният вятър беше изключително силен и студът непоносим. Но сега поне знаех къде се намираме - на върха между двата Роше Руж. Инстинктивно потърсихме изход към френския склон. Виждахме под нас Шамони близък и канещ. Струваше ни се, че ако се изтърколим надолу за пет минути сме при него. Какво неудържимо изкушение! Сякаш топлото и почивката бяха на досег. Но едва слязъл стотина метра си дадох сметка, че това беше мираж. В действителност от долината на Шамони и следователно от спасението ни деляха низ от стръмни улеи, претоварени с пресен сняг, готов всеки момент да се откъсне и ни затрупа. При това положение всички склонове и ребра, слизащи от вододела бяха непреодолими. Навсякъде бяха натрупани коварни пластове сняг върху огледално заледени скали, които само чакаха да стъпим върху тях, за да се хлъзнат към бездната. Консултирах се с другарите си по свръзка. Всички се съгласиха, че да се спуснем обратно беше невъзможно. Всички бяхме единодушни, че единственият спасителен изход беше именно най-трудният и най-дългият — да се изкачим на върха и оттам да стигнем до хижа Вало, където поне щяхме да се подслоним на топло, защото всяко ново нощуване на открито означаваше сигурна смърт.

Това беше най-дългият, но в същност най-лекият, най-логичният път. По него нямаше трудности и опасности. Трябваше само да вървим по широки, изметени от вятъра хребети. Най-важното сега бе да не се губи нито минута, да бъдем колкото се може по-бързи. Ето защо решихме да се разделим на две свръзки — в едната — аз и Гезер, а в другата — Венсандон и Анри. В продължение на един час вървяхме рамо до рамо към Монблан, приведени от силния вятър. От време на време ние излизахме напред, след което чужденците отново ни настигаха, а спрехме ли да оправим раниците си и да се отупаме от снега, който проникваше навсякъде, даже ни изпреварваха. По едно време — ние с Гезер бяхме в този момент напред — сме ги загубили. Бях убеден, че те продължават да ни следват на десетина метра. Последния път, когато се обърнах да ги видя, ми се стори, че са много изостанали, но продължаваха да се катерят, макар и бавно и уморено. Бяха в същото физическо състояние като нас, а може би и по-добро, защото краката на Гезер вече бяха се вдървили напълно и въпреки това той продължаваше да напредва стоически, без да се оплаква. Освен това те имаха и по-добра екипировка от нашата, така че никаква непреодолима трудност не беше налице освен надпреварата с времето и изтощението. "Давайте, давайте, по-бързо!" - извиках им аз.

Привечер аз и Гезер стигнахме на върха почти парализирани от студ. Продължихме по отсрещния гребен, който води към хижа Вало. Когато стигнахме до нея, вече се беше стьмнило. Гезер веднага свали обувките си и едва тогава си дадох напълно сметка колко тежко беше състоянието на краката му. Имаше премръзнали места и на едната си ръка. Нямаше нито миг за губене. С половината литър спирт, който ни беше останал от спиртника, започнахме енергични масажи разтривки на премръзналите му крайници. Това продължи с часове, докато най-сетне се поотпуснаха.

Междувременно тревогата ни за Анри и Венсандон непрекъснато растеше. От време на време поглеждах през вратата, но всеки път виждах само гъсти вълма мъгла, които прелитаха над хребета. Надявахме се, че при временните разпръсвания на мъглата двамата катерачи ще видят светлините на хижата и при всеки напор на вятъра ни се струваше, че идват. Възможно ли е да не са издържали до върха и да са останали да бивакуват на отсрещния склон? Та това би било чиста лудост. Но вече не можехме да направим нищо за тях. Беше твърде късно.

Мнозина, лошо информирани, се питаха по-късно защо съм „изоставил" Венсандон и Анри на Монблан. Подобно нещо може да мисли само човек, който няма понятие какво нещо е планината. В същност бях оставил зад себе си двамата чужденци, очаквайки всеки момент да ни настигнат. Възможностите им за това бяха равни на нашите, даже по-големи. Защо не дойдоха? Това беше въпросът, който ме измъчваше през цялата онази страшна нощ в хижа Вало. Тогава не можех да намеря отговор, така както не можех и да тръгна да ги търся, без да изложа на сигурна смърт не само себе си, но и Гезер. Не можех абсолютно да предположа, че Венсандон и Анри, изостанали малко зад нас и неподтиквани повече от нашия пример, са взели безумното решение, което им струваше живота. Факт е — научих го по-късно, — че вместо да продължат да ни следват, те са отстъпили пред изкушението да се спуснат пряко към светлините на Шамони, които изглеждаха така близки. Това беше „лекият път", който бяхме изключили като възможност още докато бяхме заедно, защото го счетохме за много опасен.

И въпреки това те бяха предпочели именно него, без да ни уведомят. Защо го бяха направили? Може би не са били добре подготвени, не, не в техническо, а в психично отношение, за подобни алпийски преходи. Не зная и няма да го узнаем никога. Това, което е сигурно, е, че загинаха изключително в следствие собствената си грешка. Сутринта на 27 декември все още се надявах, че са бивакували някъде наблизо под върха и ще успеят да ни настигнат. И ние в хижата бяхме прекарали една ужасна нощ. Вътре в помещенията моят термометър сочеше осемнадесет под нулата. Бяхме намерили само няколко студени одеяла. Когато на сутринта погледнах навън, вятърът, макар и понамалял, продължаваше да гони мъглата на вълма. Пирамидата на Монблан се провиждаше само от време на време. Извикахме няколко пъти на Анри и Венсандон, но напразно. Отговор не идваше. Почакахме ги няколко часа. Състоянието ни беше такова, че не ни позволяваше да се изкачим на върха, за да видим какво бе станало със случайните ни спътници. Краката на Гезер бяха така подпухнали, че не можа да обуе обувките си. Единственото спасение беше незабавно и на всяка цена да се спуснем надолу.

Нахлузил на краката на Гезер пухените „слонски крака". увих ги допълнително с парчета, които накъсах от едно одеяло, и му завързах котките, като освен с нормалните ремъци ги стегнах още и с парчета тел, която открих случайно в хижата. Когато напуснахме хижата, часът беше вече десет. За момент и аз бях обладан от желание да се спуснем право към Шамони. Близостта му по въздушна линия ме привличаше. Но щом потънах в първата преспа дълбок пресен сняг, веднага си спомних за опасностите, които бяхме отчели предишната вечер. Без повече да се колебая се отправих към Дом дю Гуте, откъдето хванахме по гребена на Бионасе.

На места снегът беше толкова дълбок, че потъвахме до пояс и често се налагаше да си помагам и с ръцете, за да пробивам пъртина. Мъглата се сгъстяваше все повече, докато най-сетне ни погълна напълно. Гребенът на Бионасе, който открихме трудно, беше в ужасно състояние. Гезер показваше чудеса на издръжливост, продължавайки да влачи премръзналите си крака. Но за да може той да напредва, аз трябваше да разбивам широка пъртина и времето течеше неумолимо.

Беше вече обяд, а ние все още се намирахме върху ледника на Дом. Слънцето най-сетне проби и ни посгря. Но пукнатините бяха скрити под дебел слой сняг и трябваше да се придвижваме много внимателно. За два часа слязохме едва на няколкостотин метра. Към 14 часа съвсем ниско над нас прелетя хеликоптер, но не ни забеляза. Мъглата беше затъмнила отново небето.
От един час се лутахме по ледника в напразно търсене на сигурен пасаж. Сераци и снежни мостове се редяха един след друг в снежния лабиринт. И ето че минавайки по може би стотния мост, усетих как изведнъж всичко наоколо ми пропадна и ледникът ме погълна сред облак сняг. Полетях сякаш а безкрая в очакване на нещо, което все не идваше. Наоколо ми ставаше все по-тъмно. Накрая рязко дърпане сякаш отскубна краката от хълбоците ми. Спрях над тъмната бездна на пукнатината с ледокоп в ръка, увиснал на въжето в широка около три метра ледена фуния, сред която се люлеех с главата надолу. Бях летял около десет-дванадесет метра в пропастта. На около десет метра под мен забелязах тънък снежен мост напреко на пукнатината и под него черна бездна, чието дъно не се виждаше. Чувствувах, че се задушавам от силното притискане на въжето около хълбоците ми. Раницата, която при падането се беше прекатурила върху главата ми, не ми даваше да мръдна. Ремъците й стискаха шията ми и сковаваха ръцете ми. Имах чувството, че е настъпил краят. Обхванат от пълно отчаяние, останах така няколко минути като обесен, останал жив поради някаква грешка. След малко обаче се съвзех и започнах да реагирам.

Извиках няколко пъти на пресекулки, докато най-сетне Гезер успя да ме чуе. Обади ми се, че е горе и е успял да ме държи въпреки замръзналите си крака. За щастие въжето се беше врязало дълбоко в снежния перваз и силното триене беше подействувало като спирачка. Извиках му да ме спусне още малко надолу. Гезер отпусна полека въжето и ме спусна като с кран до снежния мост. Аз се изправих внимателно, за да не се срути мостът под мен и се превърнах от пакет отново в човек, но човек пропаднал двадесет метра в бездната.

Прецених положението. Осеммилиметровото спасително въже, което можеше да послужи да се измъкна, беше в раницата ми, но нямаше как да го хвърля горе на Гезер. Не можех също така да се разделя с раницата, защото това щеше да ме обрече на замръзване и гладна смърт. Изпънато от тежестта ми, въжето, което ме свързваше с моя другар, се запъваше все повече в горния ръб на пукнатината. Размислих спокойно и това ми помогна да намеря спасителния изход. Оставих внимателно раницата върху снежния мост, които очаквах всеки момент да се срути, завързах я с единия край на помощното въженце, а другия превързах през кръста си. Така, ако успеех да се измъкна, след това щях да мога да изтегля горе и нея със скъпоценното й съдържание.

Извиках на Гезер да блокира въжето, за което бях вързан, и напъвайки всичките си сили, успях да се изкача на ръце по него на около дванадесет метра до мястото, където пукнатината се стесняваше. Това ми позволи да запъна котките в двете и противоположни стени и едва балансирайки над пропастта, успях да издълбан с ледокопа две стъпки в леда, за да закрепя по-здраво краката си.

Подробното описание на техническите маневри, които ми помогнаха да се измъкна от пропастта, сигурно би отегчило читателя. С две думи, успях да се спася посредством поредица от импровизирани акробации, които ми позволиха да прехвърля даже силно издадената снежна козирка, в която се беше врязало въжето. Спомням си, че стигнал до силно издадения ръб на пукнатината, опитите ми да го разбия с ледокопа останаха напразни. Накрая, отчаян, накарах Гезер да ми пусне една въжена халка, надянах я през главата и под мишницата си, без обаче да мога да я превържа, и след като му извиках „Дръж здраво!", се отпуснах напълно над бездната и както бях увиснал, се издигнах като свещ на въжената халка и посредством премятаме презглава се прехвърлих над снежния таван. Чувствувах се като възкръснал. Не исках даже да мисля какво щеше да стане, ако Гезер не беше издържал. И досега не мога да проумея как беше успял да устои на този напън.

Когато най-сетне успях да изтегля и раницата с въженцето, за което я бях завързал, беше вече пет часа. Десет минути след това, преди да успеем да се доберем до серака, който бяхме избрали, за да се подслоним, падна непрогледна нощ.

Бяхме страшно потиснати. Очакваше ни трети пореден бивак на открито при изключително сурови условия. Нощта дойде точно такава, от каквато се опасявахме най-много — изключително студена както отначало, докато още валеше сняг, така и по-късно, когато небето се изясни. След краката, сега и ръцете на Гезер премръзнаха сериозно. Дадох му един чифт от моите ръкавици и една качулка. Това беше всичко, което можех да отделя. Още в началото на първата нощ, когато забелязах, че краката на Гезер започнаха да се вкочанясват, размених с него спалния си чувал за да може да ги постопли. Тогава устоях на студа, завит с обикновения гумиран спален чувал на другаря ми, но сега на зазоряване усетих, че студът вземаше надмощие над мен и краката ми започнаха бързо да стават безчувствени. Ако това станеше, то щеше да представлява края и на двама ни. В изблик на отчаяние, подобно на онова, което ме обзе през оная далечна нощ в навечерието на завладяването на К2, грабнах ледокопа и започнах да се удрям с все сила по краката с дръжката, докато силна болка не ме увери, че кръвообръщението им се е възобновило.

Новият ден, 28 декември, започна слънчев, но нищо вече не можеше да ни вдъхне нито капка енергия. Бяхме като изтощени батерии, но трябваше да се тръгва. Превързах краката на Гезер и потеглихме. Към всички злини, сега се прибави и кошмарът от пукнатините. На всяка крачка ми се струваше, че ей сега ще пропадна, даже и там, където нямаше нито следа от каквато и да било цепнатинка. За да намаля опасността от ново политане в някоя бездна, често напредвах в дълбокия сняг пълзешком. Пропълзявах цяла дължина на въжето, като пробивах дълбока пъртина в снега и често се налагаше да дърпвам по нея Гезер по гръб с вдигнати нагоре болезнени крака. Така се мъчихме и влачихме цял ден, докато стигнахме до заслона Гонела.
Там най-сетне намерихме купища одеяла и сухи сламеници. Но хранителните ни припаси бяха на изчерпване — едни сух хляб, парче салам и един сандвич с масло. Всичко останало бяхме изгубили още през първото бивакуване, когато, за да замръзнем, се бяхме покрили и с раниците, след като изпразнихме съдържанието им в снега. На сутринта обаче беше невъзможно да изровим всичко изпод дебелия сняг.

Наближавайки заслона, забелязахме отсреща върху ледника Миаж две движещи се към нас черни точки. Предположихме че бяха спасители. Когато скоро след това падна нощта, видяхме долу на ледника две светлини, които се отдалечаваха. Връщаха се в Курмайор. Дали са се отказали от спасителната акция? Тьркулихме се изтощени на наровете и не станахме в продължение на тринадесет часа.

И следващият ден премина, без да се появи помощ отникъде. Bидяхме спасителите да се изкачват отново, стигнаха малко по-нагоре от миналия ден и отново се върнаха. Дали дълбокият сняг беше направил пътя непроходим?

През целия ден работих усилено. Имаше много неща да се свършат — да се изгребе снегът от печката, да се нацепи с ледокопа една греда, която може би беше предназначена за ремонт на покрива, да се запали огън, да се изсушат дрехите, да се стопи сняг, за да кипнем малко вода, която сега беше единствената ни подкрепа. Гезер, прикован на леглото с безчувствени крака и ръце, беше като болен, нуждаещ се от грижи и лечение. Бях много обезпокоен за премръзналите му крайници, но гледах да крия опасенията си. Помислих си да го оставя сам и да се спусна на рапел да посрещна спасителите, но как можех да изоставя другаря си в такова състояние? Убедих се, че присъствието ми горе беше без съмнение по-полезно.

На сутринта на 30 декември се появи нов повод за безпокойство. Заваля отново сняг. Излязох навън и започнах да викам. Внезапно чух, че някой се отзовава. Мъглата се разпръсна за миг и аз забелязах на около триста метра под хижата четирима мъже, които се приближаваха. Стори ми се, че беше мираж. И двамата с Гезер бяхме като луди от радост. След половин час на Скалистия гребен до хижата се появи приятелят ми Джиджи Паней. Видях го как се затича към мен и лицето му изразяваше едновременно и неудържима радост, и вълнение, и страх, и обич. След него, също така развълнувани, се качваха и другите колеги: алпийските водачи Чезаре Гекс, Албино Пенар, Серджо Виото. Ще помня винаги с каква благодарност ги прегърнах и колко радостно отговориха и те на прегръдката ми.

Първата ми дума беше за съдбата на Венсандон и Анри. Казаха ми, че са били забелязани от един хеликоптер живи под прохода на Бренва, близо до Гран Плато. Изпитах смесено чувство на радост и изненада — не можех да си обясня как са могли да стигнат дотам. Като размислих, разбрах грешката, която бяха допуснали и защо бяха изчезнали така внезапно. Едва по-късно, когато се върнах в Курмайор, научих, че френският хеликоптер, изпратен да ги търси, се разбил при кацането на Платото, че пилотът едва се е спасил от премръзване и че двамата алпинисти са загинали там от бялата смърт сред останките от разбития хеликоптер след осем, а може би и повече дни на жестока агония.

Но тогава горе на заслона Гонела още мислех, че са живи и здрави като нас двамата и в изблик на радост се нахвърлих върху раниците на приятелите ми. Все още се чудя, като си помисля, как и колко нещо изядох тогава. Нуждата на организма ми от храна беше такава, че поглъщах количества, противоречещи на всякаква логика. Тъпках се със салам и топло мляко, сирене със сладки бисквити — въобще поглъщах моментално каквото ми попаднеше под ръка и говорех, говорех, говорех... Толкова неща имахме да си кажем.

След около един час започнахме спускането под падащия на едри парцали сняг. Другарят ми слизаше закрепен за въжетата на приятелите ни, аз вървях ту пред него, ту зад него осигурен със собственото си въже. Така приключваше дългата ни пълна с перипетии одисея. И като си помисля, че това трябваше да бъде най-хубавата ми Коледа!

Както толкова пъти дотогава бях тръгнал в планината грижливо и съзнателно подготвен, спазвайки същите правила на предвидливост, вложил всичкия си придобит в миналото опит било като алпинист, било като водач — с две думи бях същият човек от К2 и от Дрю. Единствената разлика бе в това, че този път, макар че успях заедно с приятеля си да се измъкна от едно колкото непредвидено, толкова и безизходно положение, бе ми приписано — ни по-малко ни повече — държание, което може да бъде приписано само на неопитен и несъзнателен неделен турист, който без много да му мисли, е създал триста бели с безразсъдния си бабаитлък. Струваше ми се невероятно и унизително да констатирам с колко неразбиране и лека ръка беше коментирано това мое нещастно начинание. Почти никой не се заинтересува да научи от извора действителните факти, а напротив, мнозина, без каквито и да било скрупули се нахвърлиха да ме критикуват и да произнасят присъди по вестниците и телевизията. Намериха се даже хора. смятани за компетентни в алпинизма, които си позволиха да коментират начинанието ми от морална гледна точка и изразиха съмнение в това дали въобще си струва Монблан да се изкачва по този склон зиме. Какво да кажа пък за хора, за които планината не е нищо друго освен географски релеф и които априорно осъждат алпинизма като „напълно излишен от гледна точка на целите на цивилизацията и прогреса". За мен това зимно изкачване на Монблан се превърна в наистина тежко изпитание, но в края на краищата и то се оказа полезно, защото ме научи да преценявам по-реално хората. Моите алпинистки успехи през следващите години, доброволните и рисковани спасителни акции, които проведох в помощ на изпаднали в беда в планината, ми донесоха много морално удовлетворение и това често бе признавано от същите пера, явно коригирали се, които преди това често бяха насочени срещу мен. И все пак някои останаха враждебно настроени. Това се оказаха онези, които поради нрава си не са способни да простят уважението, на което се радват хората на делото.

[b:ad083ecc][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=460]КЪМ СЕДМА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:ad083ecc]


Превод от италиански:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 564 пъти

Fatal error: Maximum execution time of 30 seconds exceeded in /home/koleshev/public_html/articles/article.php on line 219