Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа Арена - Дунагири



Джо Таскър  |  Редактирана на 27/01/2011


[b:c622c45d][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=382]КЪМ ПЪРВАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url]


Глава трета

МОЖЕ ДА БЪДЕ И ПО-ЛОШО


I

Дунагири[/b:c622c45d]


Отбихме се при фрау Гертш, за да вземем ключа от странноприемницата.

— Всички хора говорят за вас - рече тя на френски, тъй като знаеше, че разбираме нещичко от този език.
— Кои хора?
— Хората от околността. Възхищават ви се.

Хазяйката ни беше внимателна и грижовна. В странноприемницата се постара да затопли колкото е възможно по-добре помещенията. Двамата с Дик се размотавахме безцелно. Беше твърде късно да си купим нещо от магазините, тъй че нямаше да има празнично угощение и трябваше да се задоволим със същата храна, която ядяхме вече месеци. После отидохме в единствената кръчма в селото и поседяхме мълчаливо на чашка — нямаше за какво да говорим. По-голямата част от нощта изкарах буден, загубен сред огромното легло, продължавайки да се чувствам крайно напрегнат - физически изморен, но психически нащрек.

— Джо, моля те, закопчей ми копчетата, пръстите много ме болят.

На другия ден потеглихме обратно за Англия, към Манчестър с училището и класните стаи, пълни с деца, повечето от които също като мен биха желали да бъдат всякъде другаде, но не и зад чина.

По същото време, когато замисляхме зимното изкачване на Айгер, започнахме да кроим и планове за по-далечни маршрути. Отначало хората, които катереха с експедиции в Хималаите и Андите, ни изглеждаха като някакви избраници, заслужаващи място в екипа поради големия си опит, доказани способности и издръжливост. Не разбирахме как алпинистите добиват този опит, без да са били преди това на експедиция, и положението ни изглеждаше като "параграф 22". Тъй че, без да имаме ясна представа с какво се захващаме, решихме да организираме своя "експедиция" и преди да тръгнем за Айгер, изпратихме до правителството на Индия молба за разрешение да изкачим връх в техните планини.

Бяхме избрали един красив връх на име Шивлинг в Северна Индия и с мисълта за него се впуснахме в първите схватки с многобройните формалности, свързани с уреждането на това начинание, което в крайна сметка бяхме принудени да наречем "експедиция". Тази титла ни се струваше твърде помпозна за проява, която не включваше нищо повече от изкачването на по-високи планини от тези, които досега бяхме катерили, но голямата отдалеченост, степента на нужната организация и необходимите официални разрешения налагаха определена физиономия на идеята ни, придаваща друг облик на простите ни намерения. Искахме да катерим в по-високи планини от Алпите, искахме да изкачим голям връх по труден маршрут, но не знаехме за колко време ще се справим с източната бюрокрация, нито знаехме, че за правото да се катери даден хималайски връх се заплаща определена такса. Алпинистите, които ходеха на експедиции, бяха малка обособена група и ние не се чувствахме достатъчно достойни за този тесен кръг, който — погледнат отвън — вероятно държеше цялата необходима ни информация. Не можехме да проумеем какво е чак толкоз различно при катеренето в Хималаите, освен че са по-далече. Нямахме никаква представа за експедиционно планиране и смятахме, че най-подходящият начин за катерене е в двойка, но тъй като планините бяха прекалено отдалечени, решихме да поканим още двама души. Пътуването нямаше да бъде много по-различно от това четирима човека да отидат с една кола до Франция, а,от друга страна,присъствието на повече хора означаваше, че ще можем пълноценно да си помагаме в случай на злополука.




[i:c622c45d]Шивлинг

Снимка: India Photos[/i:c622c45d]


Идеалният вариант за малката ни група от четирима човека бе да пътуваме до Индия по суша с микробус и да изкатерим нов и труден тур по избрания връх. Амбициите ни се свеждаха до върхове от порядъка на 6—7 хиляди метра, понеже нямахме увереност за нещо по-високо и се надявахме, че на тези височини ще бъдем в състояние да катерим технически сложни пасажи, но без да има нужда от предварителни лагери и изнасяне на товари.

Плановете ни се простираха напред в бъдещето, по-напред, отколкото някога бях планирал в живота си. Винаги съм се отнасял с известни резерви към бъдещи проекти, по-далечни от следващото изкачване, тъй като толкова много неща зависят от съдбата, но за да се отиде в Хималаите, трябваше да се подадат документи почти една година предварително. От друга страна, бе необходимо публично да оповестим нашите намерения — нещо, на което също не бяхме привикнали. Не че се опасявахме от конкуренция, просто ни се струваше пресилено да твърдим, че ще направим изкачване, в успеха на което не бяхме уверени. Обаче, за да получим разрешение, в заявката до индийското правителство трябваше да проличи нашата увереност и рационалният ни подход към проблема, а освен това се налагаше да проявим същото самочувствие и у дома, за да спечелим одобрението на официалните алпийски органи във Великобритания.

Оказа се, че да организираш група само от четирима човека също крие проблеми.

Единият от другата свръзка, която поканихме, беше приятел на Дик и караше специализация в колеж. Можеше да пътува единствено през ваканциите, което ни задължаваше да катерим през мусонния период, най-неподходящото време на годината с постоянни валежи от дъжд и сняг, или да се насочим към район извън Хималайската верига. Нито един от двата варианта не беше по вкуса ни. Една събота се уговорихме да се срещнем в Уелс, за да поговорим. Времето за среща отдавна беше минало, а от другата свръзка нямаше ни вест, ни кост и двамата с Дик започнахме да обсъждаме положението.

- Щом не могат да дойдат да поговорим за експедицията, тогава може ли да им се разчита за самото пътуване?
- Тогава какво да правим? Да тръгнем само двамата?
- Ако не друго, поне се знаем колко пари струваме. Ако сме само двама, вероятно няма да има нужда да купуваме микробус.
- Твоята таратайка ще ни откара ли дотам?

Дик, който не умееше да шофира и живееше в блажено неведение относно много от практическите страни на живота, трудно правеше разлика между отделните видове автомобили.

- Моята стара каруца едва ли вече ще успее да ни закара и до Алпите. Ще трябва да купим малък микробус "Форд Ескорт" или нещо подобно. Би трябвало да намерим нещо за около 150 лири. Но ти трябва да си изкараш книжка. Нямам намерение само аз да карам до Индия.
И така, решението бе взето.

Отказаха ни Шивлинг, понеже се намирал в забранена зона в близост до китайската граница, Чангабанг също не можехме да катерим поради някаква друга причина. Като новаци ние бяхме изправени пред проблема да избираме връх от цялата верига на Хималаите чисто академично, по книга. После се мъчихме да обхванем всичко, каквото ще ни е необходимо за достигането и изкачването на "нашия"връх, и накрая хвърлихме цялата си енергия в получаването на разрешение. Отначало не знаех каква е връзката между Катманду и Еверест, нямах представа кои планини са в Индия, кои в Пакистан и кои в Непал. Постепенно нещата дойдоха на мястото си и започнахме да установяваме къде се намират интересуващите ни върхове.

Последваха нови откази. Двама души се считаха за недостатъчни от гледна точка на безопасността; всички избрани от нас върхове се намираха в близост до някаква граница и поради тази причина бяха недостъпни за експедиции.

Бяхме обезкуражени и не продължихме с подготовката, включваща купуването на микробус и някои допълнителни алпийски принадлежности, защото вероятността да заминем изглеждаше минимална. Дик се хвана на работа като учител в Манчестър и се записа в шофьорски курс.

Лятото беше хубаво и щом свършех училище, отивах да катеря до късно вечерта по скалите около града, а събота и неделя заминавах за Уелс или Лейк Дистрикт. Запознах се с едно момиче на име Мюриъл, весело и жизнерадостно, и познанството ми с него ме караше да се замислям колко много ще загубя, ако се впусна в такова дълго и рисковано приключение.

За всички останали, само не и за нас, провеждането на нашата "експедиция" беше сто процента сигурно. После срещнахме г-жа Бомънт, чийто брат беше изчезнал, изследвайки някакво езеро в Африка. В негова памет беше учреден фонд, от който се раздаваха скромни парични суми на студенти и възпитаници от Манчестърския университет, които се отправяха на изследователски пътешествия.

Бяхме подали молба да ни отпуснат помощ и ни повикаха на разговор с настоящия попечител на фонда г-жа Бомънт - жизнерадостна сивокоса дама, шофираща спортен автомобил, която взе да ни разпитва майчински, но насърчително.

- Казвате, че имате затруднения с непалското правителство, така ли? Съпругът ми има някакви приятели там. Навярно ще може да помогне.

Беше много любезна, но проблемите ни всъщност бяха с индийското правителство; непалците дори не ни бяха отговорили. Дадохме й данните от нашите предложения и тя обеща да раздвижи нещата в Непал. Чудех се дали изобщо знае къде се намира Непал. Не очаквах нещо да стане, понеже ние искахме да катерим преди всичко в Индия.

Дик отиде в Лондон да разговаря с представители на фондацията "Маунт Еверест"; щеше да търси тяхното благоразположение към "експедицията" и съответната парична помощ. Фондацията "Маунт Еверест", или съкратено ФМЕ, е създадена след първото успешно изкачване на Еверест през 1953 г., когато всички средства, спечелени от книгата, филма и беседите за експедицията, били внесени в специален фонд, който да осигурява известна финансова подкрепа на бъдещите алпийски начинания. Управителният комитет на ФМЕ е съставен от видни членове на планинарските и научните среди и одобрението на този августейши орган се оценява положително от чуждестранните правителства.

Разговорите с кандидатите се провеждат в залата на комитета, разположена в достолепните покои на Кралското географско дружество в Кенсингтън Гоър. По дължина на цялото помещение е поставена гигантска полирана маса, като от едната й страна седят сивокосите и белокоси знаменитости, които провеждат разговора с кандидата, оставен сам от другата страна на масата.

Дик никога не се научи да се представя за нещо по-различно от това, което е в действителност.

- Защо сте само двама участници в предлаганата експедиция?
- Ами ако някой от вас си из кълчи глезена и трябва да бъде свален надолу?
- С кого се посъветвахте за плановете си?
- Какви са плановете ви? Кой връх възнамерявате да катерите?

В този период се бяхме спрели на един отвесен и труден ръб на Чангабанг. Крехък на вид беловлас господин, който седеше в далечния край на масата и изглеждаше заспал, отвори внезапно очи и попита:

- А защо не опитате на Каланка?
- Изглежда много лесен - отговори Дик без колебание и притеснение.

По-късно установи, че беловласият джентълмен се казва Ерик Шиптън — човекът, който беше проучвал и катерил Хималаите в този район дълго преди да се родим и който все още ги познаваше по-добре от всички.

После ни телефонира г-жа Бомънт:

- Индийците не са доволни, че сте само двама, но ги притиснахме и ви изпратиха писмо, с което ви дават възможност да избирате между три върха. На всяка цена приемете, защото в противен случай ще трябва да се плаща огромна сума.

И така, всичко бе окончателно решено. Алпийските експедиции представляват поредица от препятствия; едно от основните беше преодоляно. Можехме да избираме между Девистан, Мригтуни и Дунагири; и трите върха се намираха в един район. Спряхме са на Дунагири, най-високия от трите (7071 м) и изкачен само веднъж досега през 1939 г. от експедиция с водач Андре Рош. Искахме да прокараме нов маршрут и от снимките решихме, че стръмният югоизточен гребен е идеален за нашата цел. Другите два върха бяха по-ниски и не бяха толкова привлекателни.




[i:c622c45d]Дунагири

Снимка: Ken Baldwin [/i:c622c45d]


Сетне дойдоха нови проблеми и нови разходи. Задължително бе да имаме офицер за свръзка, който трябваше да храним и обличаме. В полученото писмо бяхме уведомени, че неговата задача е да ни помага при подбора на носачи и при закупуване на провизии, както и да ни съветва относно климата и аклиматизацията, снежните условия, опасностите и възможностите за покоряване на върха.

Всичко това беше абсолютна глупост. Отивахме в Хималаите, защото се чувствахме способни да катерим там, а не защото имахме нужда да караме курс по алпинизъм; не желаехме да ни се натрапва човек, който почти сигурно нямаше да има нашите планинарски познания, а отгоре на всичко ни задължаваха да го храним и обличаме.

Едно по едно преодолявахме препятствията.

Летните дни се изнизваха; катерех по-добре от всякога, но с други партньори, никога с Дик - двамата се знаехме прекалено добре и се нуждаехме от взаимен отдих, докато бяхме във Великобритания. Освен това бях много влюбен и болезнено чувствах, че съм се захванал с нещо, което може да ми отнеме цялото щастие. Удоволствието от скалното катерене е същото, каквото изпитва гимнастикът, а планинарят прилича повече на маратонец. Животът на влюбения по необходимост е съвместен, докато аз доброволно, макар че изобщо не знаех дали наистина го искам, се отказвах от тази форма на съществуване заради самотата в далечна планина. Какъвто си бях наивен, не разбирах дали е нормално да се тревожа, че може и да не се върнем. Купихме един микробус "Форд Ескорт" за 170 лири и го дадохме на преглед в автосервиз. Полученият писмен доклад беше обезкуражителен.

"Като се има предвид възрастта на автомобила, навъртелите мили и очевидните дефекти, може да се каже, че това е машина под средното ниво. Двигателят, амортисьорите, спирачките и изгнилото купе се нуждаят от спешен ремонт. Този ремонт ще бъде скъп и предварително трябва да се прецени дали е икономически оправдан.
По наше мнение в сегашното си състояние автомобилът не е годен за пътуването, което собствениците му възнамеряват да предприемат. Този микробус може да се използва за достигане на Хималаите, като се отиде с него до летище "Хийтроу" и оттам се отлети със самолет.”

Извършихме някои ремонтни работи по форда, но не бяхме в състояние да изпълним всички препоръки на сервиза. Не ни оставаше друго освен да разчитаме на късмета си.

Възнамерявахме да катерим в следмусонния период - сезона, който настъпва след края на летните дъждове и продължава до началото на зимните снегове. Училището свърши и ние се приготвихме за тръгване. Бяхме обхванати от някакво състояние като пред изпит. Подготовката ни се беше проточила толкова дълго, че готови или не, просто копнеехме да потеглим. , Накрая започнах още със събуждането си да мисля за проблемите по заминаването - нямаше го вече онова бавно, лениво пробуждане с очакването да видиш какво ще ти предложи новия ден. Писма, телефонни обаждания, екипировка, лекарства, застраховки, ваксинации, карти, пътеводители, храна и така нататък, и така нататък. По това време живеех при моите приятели Дон и Джени, които нито веднъж не : възроптаха срещу безконечните телефонни позвънявания, камарите от провизии и екипировка или срещу посещенията на пощаджията рано сутрин, за да донесе поредния колет.

На 4 август 1975 г. Дик взе шофьорския си изпит и на другия ден, вторник, заминахме за Индия.

В осем часа сутринта Дик още седеше пред шевната машина на Джени, довършвайки "шлема" си за планината, докато аз се занимавах с товаренето на колата. Никога не бяхме пресмятали колко може да побере този микробус, но с толкова голям автомобил досега не бяхме имали работа и въобще не се замислихме за неговата вместимост. Дори смятахме да продадем едно място на някой, който иска да пътува по суша до Азия. При товаренето на багажа микробусът започна да "кляка" все по-надолу и по-надолу. Накрая не остана и педя свободно място. Ресорите се извиха във формата на обърната буква U. Изхвърлихме едно-две неща, затворихме вратата и подкарахме колата. Ауспухът заора в бордюра на тротоара, когато излязохме на улицата,за да започнем 10-хилядикилометровото си пътуване. Отбихме се да видим редактора на списание "Маунтин" Кен Уилсън –авторитетен специалист по въпросите на световния алпинизъм. На Земята нямаше нещо, към което Кен да е безразличен,и той въодушевено одобри нашето начинание:

— Прекрасно. Страшно ми харесва. Наистина е великолепно просто да нахвърляш инвентара в колата и да запрашиш за Хималаите. Вашият подход принадлежи на бъдещето. Браво! Дерзайте!

Кен ни съобщи току-що получената новина, че Меснер и Хабелер са изкачили сами Хидън пик в Каракорум. Както винаги при сравнение с по-опитни алпинисти, ние се почувствахме неудобно, че сме си поставили подобна цел.

Шофирането се превърна в ежедневие. Ставане на разсъмване, закуска и до осем часа тръгване. Край на работния ден в пет часа следобед. Гладкият пътен асфалт и порядъкът на Европа отстъпи място на разбитата настилка и пълния хаос при шофирането в пределите на Азия. Никой не спазваше правилата за движение, всичко се свеждаше до бързи рефлекси и късмет.

Дик беше записал класическа музика, която възнамеряваше да слуша на касетофона в колата по време на път. Аз бях взел предимно рок изпълнения. Но додето стигнем Турция, класическата музика отпадна от репертоара. Шумът на двигателя и нахлуващият през широко отворените прозорци горещ въздух удавяха финеса на Дворжак, Бетовен и Малер. В крайна сметка над всички се наложи Боб Дилън със своя настойчив и монотонен носов глас.

Дик се беше грижил за храната. Пестелив до крайност, за пътуването той беше съставил диета, състояща се от сандвичи с топено сирене (доколкото можехме да се снабдяваме с хляб), домашно приготвени мюзли[size=5:c622c45d]1[/size:c622c45d] с мляко на прах, омлети от сухи яйца, а вечер понякога отпускаше дори консерва с месо, гарнирана с местни зеленчуци. Минавахме през страни, всяка от които се отличаваше със самобитна национална кухня, но в интерес на икономията, щом е в името на някаква цел, Дик беше в състояние така да се самодисциплинира, че да понесе всичко. В това отношение бяхме коренно противоположни. В негово присъствие винаги съм се чувствал прахосник, нехранимайко и хедонист. Без да изрече дума, неизменно успяваше да ми внуши неловкото чувство за вина и срам при всяко отклонение от спартанската диета, която беше изготвил за задоволяване на нашите калорийни нужди, забравяйки, че съществуват потребности и на душата.

Опитвах се да обясня моята гледна точка, като му казвах колко ще ме е яд, ако трябва да умра в планината, докато се занимавам с нещо толкова изтощително и изискващо лишения, каквото е алпинизмът, знаейки, че през цялото време, когато съм бил в долината, също съм водил спартански живот.

Никога не съм установявал дали загадъчната усмивка, която получавах в отговор, издава недоумение или философско примирение. След като вече нямаше откъде да намираме хляб, Дик продължи доволно да гризе чапати[size=5:c622c45d]2[/size:c622c45d], намазани с топено сирене.

------------------------
[i:c622c45d]1. Полуготова калорийна храна, съставена от овесени ядки, стафиди, бадеми, лешници и пр., която се залива с гореща вода - б. пр.
2. Незаквасен с мая хляб, разпространен в източните страни — б. пр. [/i:c622c45d]


Симпатичният неистов безпорядък на Истанбул беше последван от пустинен пейзаж и повреда в автомобила. Охладителната серпентина изглежда не беше в ред. Тъй като не говорехме турски, във всеки сервиз ни гледаха неразбиращо. Два дни кретахме така, след като попаднахме на някакъв турчин, работил в Западна Германия, който уреди подмяната на повредената част.

После се сблъскахме с трескавия навъсен ритъм на Техеран. Поведението на Дик на волана носеше белезите на ученическа съсредоточеност, която издаваше, че шофирането още не му е станало втора природа. Малко след като влязохме в Иран, някаква коза се отдели от стадото край пътя и излезе на платното. Подир нея тръгна друга коза и Дик, който беше на волана в момента, натисна педала на газта, опитвайки се да се провре през пролуката между двете кози, като не прецени, че втората коза има да извърви само няколко стъпки преди да се озове по средата на шосето, докато колата трябваше да измине двайсетина метра, за да се размине с нея. Ударихме фронтално козата и тя отхвръкна по гръб в канавката. Спряхме. Пастирът се втурна към нас, като крещеше и сочеше раненото животно, правейки режещи движения пред шията си с мотиката, която държеше. Бяхме чували, че в някои източни страни е за предпочитане да блъснеш човек пред домашно животно и веднага си представихме как чезнем в тъмен зандан, неспособни да заплатим астрономическата глоба. Микробусът не беше повреден.

С пастира не можехме да се разберем на никакъв език и добре че се намирахме насред пустинята, та не бяхме тутакси заобиколени от любопитна тълпа.

—Какво да правим, Джо? - Дик изглеждаше объркан.

Козарят отклони вниманието си от нас, защото забеляза, че част от стадото му отново излиза на шосето точно пред един идващ камион. Затича се нататък, пропъждайки с викове козите от пътя.

- Давай.

Скочихме в колата и карахме триста километра, без да спираме.

—Помислих си, че най-напред ще и отреже главата — подхвърли Дик.

Няколко дни по-късно, като напускахме Машад, последния град преди източната граница на Иран, в най-оживения сутрешен час Дик се мъчеше да подражава на елегантния слалом, който някои автомобили правеха сред колоната. Без да си дава сметка, че за това е нужно умело боравене с амбриажа, газта и спирачката, той се опитваше да маневрира единствено чрез въртене на кормилото. В резултат закачи една кола и спря.

— Какво да правим?

Потърпевшият автомобил беше притиснат в потока от оживеното насрещно движение.

- Давай.

Оставихме зад себе си лукавите и благовидни иранци и се сблъскахме със свирепите на вид, но дружелюбни афганистанци, които изглеждаха наистина страшни с вехтите си пушки и огромните ками, затъкнати в поясите. Всяка страноприемница, където отсядахме, приличаше на миниатюрна крепост със затворен вътрешен двор, в който лягахме да спим до микробуса, чийто товар беше цяло имане за всеки от местните бандити.

При пътуването си на Изток срещнахме хора от най-различни националности: френско семейство с малък "Ситроен 2CV", което бе поставило метална решетка на предното стъкло за предпазване от хвърлени камъни; един френски канадец, който пушеше хашиш и страшно се разгорещи, щом стана въпрос за независимостта на Квебек; един белгиец и един французин, които се бяха събрали по пътя; шотландецът Уили от Дънди, работил като боклукчия до петдесетгодишната си възраст. После майка му починала и освободен от ангажименти, той потеглил за Индия — нещо, за което беше мечтал цял живот, и възнамеряваше да се установи във Варанаси, където беше чул, че може да живее в храмовете и да получава храна.

В сравнение с всички тези пътешественици целта на нашето пътуване изглеждаше много конкретна. За някои микробусът ни беше приказно возило с гърмящата от него стерео музика и прочие. Съществуване на тия хора беше за завиждане - те просто скитаха на воля, без отвътре да ги гложди изгаряща амбиция.

Навлязохме в Индия, преминавайки от пустините в тучната зеленина на затихващия мусон, и подкарахме по пътища, по които вечно вървяха хора, тръгнали незнайно откъде и отиващи наглед към неустановено местоназначение.

След три седмици шофиране пристигнахме в Делхи и телефонирахме на "познатите", които ни бяха издействали разрешението за изкачване.

В сравнение със смазващата жега навън канцеларията на Дж. Д. Капур беше същински оазис на прохлада. Той седеше по директорски, запълнил креслото зад бюрото, и призоваваше разни слуги с натискане на невидим звънец.

- Наистина извадихте голям късмет. Оказа се, че въпросният господин Чакраварти работи във фирмата на горния етаж, и аз просто отидох горе при него и му казах, че вие сте отлични алпинисти — най-добрите във Великобритания, и така взехме позволението.
- Но вие изобщо не ни познавате.
- Е, да, но получих нареждане. Госпожа Бомънт ми обясни. - Грейна в широка усмивка, сякаш беше казал шега.

Подслонихме се в една странноприемница срещу 7 рупии на вечер. Имаше общо три стаи, всяка от които побираше около осем души. Възнамерявахме да останем една-две вечери, но прекарахме в Делхи цели две седмици.

Проблемът беше с офицера за свръзка, които при пристигането ни още не беше определен. Всеки ден ходехме в канцеларията на Индийската планинарска фондация, разположена в Министерството на отбраната. Помощник-секретарят Мунши Рам обработваше заявката на някаква друга експедиция, заобиколен от рафтове с жълти на цвят документи, чиито раздърпани краища шумяха под напора на въздушната струя от скрибуцащия на тавана вентилатор.

Обливайки се в пот, престоявахме там по два часа дневно, като очевидно от нас се очакваше да разберем, че след като ни позволяваха да чакаме в канцеларията им, служителите са загрижени не по-малко от нас и оставяйки ни да споделяме чакането с тях, те се мъчеха да ни убедят, че правят всичко в техните възможности. Обаче резултат нямаше.

- Господин Таскър — поясняваха ми накрая с напевен глас, — смятам, че днес вашият офицер няма да дойде. Ще бъде тук утре сутринта. Заповядайте тогава.

Бюрокрацията не можеше да приеме една експедиция без ръководител. Бяхме само двама, но индийците държаха единият да бъде ръководител. Дик ме помоли аз да заема този пост. Беше му неловко да се ангажира с нещо, което считаше за безсмислена формалност.

Подозирахме, че забавянето се дължи на мълчаливото неодобрение на нашата двучленна експедиция; отгоре на това бяхме пристигнали с автомобил по тъй наречения "път на хипитата", носехме джинси като тях и бяхме отседнали в едно от евтините убежища, където обикновено пребиваваха хипарите. Във Великобритания няма класова разлика между алпинисти, в чиято хомогенна група хората не се преценяват според облеклото или финансовото положение. На Изток, по-точно в страните, където износените и небрежни дрехи не се смятат за израз на пренебрежение към повърхностните материални символи на достойнство, а се считат за признак на материална бедност, на човека от Западния свят, който доброволно се е отказал да използва финансовите си възможности и пътува като представителите на по-низшите съсловия, се гледа с подозрение и не се приема на.сериозно. Добре облечените индийци се стремят всячески да демонстрират, че нямат нищо общо с низшите класи и за тях беше кажи-речи обидно, че им се налага да общуват с нас - хора, които видимо не се проявяваха като достойни посланици на нашата многопривилегирована държава.

Дните се изнизваха. Стояхме в странноприемницата, гледахме как мистър Сони — намръщеният, но приятелски настроен собственик, - чисти леглата от въшки, и бездействахме. Предложихме да ни позволят да тръгнем сами, а офицерът за свръзка да ни настигне, щом пристигне в Делхи, но не се съгласиха. "Нашият" връх Дунагири се намираше само на няколко километра от китайската граница и във военно отношение районът беше много "горещ".

Един ден в странноприемницата при нас дойде един млад англичанин на име Питър Робъртс. Искаше да направи трекинг из Индийските Хималаи и Мунши Рам го беше посъветвал да се присъедини към нас. По един или друг начин властите твърдо бяха решили да увеличат броя на нашата група. Питър не беше алпинист. Заедно с приятелката си бяха дошли до Индия с микробус "Фолксваген", претъпкан с лакомства от Англия. Той беше практично момче с весел нрав и ние нямахме нищо против да дойде с нас до базовия лагер. Компанията му щеше да ни разнообразява, макар че намерението му да остави приятелката си сама в продължение на шест седмици изглеждаше странно.

Г-н Папур и неговата фирма отново ни се притекоха на помощ. След множество приглушени проклятия той се развика по телефона и два дни по-късно нещата се раздвижиха. Месец и половина след тръгването от Великобритания фордът ръмжеше по стръмния криволичещ път срещу течението на река Ришиганга, като с нас сега пътуваше и учителят по физкултура Индер Капур — нашият офицер за свръзка.

Паркирахме микробуса в Джошимат срещу мотел "Нилканта", чийто собственик бе Бупал Синг — дружелюбен човек с вид на тибетец. Преди затварянето на границата с Тибет се беше занимавал с търговия, а после бе отворил тази странноприемница за поклонници, които минаваха на път за свещените храмове в Бадринат, докъдето се отива за един ден с автобус. Нилканта е името на един връх, който се вижда от Бадринат, но не можех да проумея защо Бупал е нарекъл странноприемницата си мотел. Обясни ми на своя несъвършен английски, че брат му бил ходил веднъж в Европа и му се сторило, че това название звучи по-тежко от познатия "хотел".

Бупал ни се видя честен и надежден човек и ние оставихме микробуса под негова опека, след което продължихме нагоре с автобус и на няколко часа от Джошимат започнахме шестдневния пешеходен преход до нашия базов лагер.


[b:c622c45d]II[/b:c622c45d]

На втория ден от тръгването ме заболя зъб. От селата Лата и Рени, където свършваше шосето, бяхме наели десет носачи, за да изнесат храната и екипировката до базовия лагер. От своя страна Питър беше взел трима носачи за своите вкусни хранителни припаси. В продължение на два дни се изкачвахме по дългия страничен хребет на долината, достигайки място за бивак на 3400 метра надморска височина. Там бях повален от кошмарен зъбобол. Продължих с групата през прохода Даранси по високото 4000 метра плато, ала пулсиращата болка във венеца направо ме извади от строя. Носачите ми съчувстваха; един ми даде някакво коренче, което извади от мръсна торбичка, и каза да го притисна към болното място. Дик питаеше по-голяма вяра към церовете на земята, отколкото към произведените от човека лекарства и беше сигурен, че ще се оправя. Но нито коренчето, нито аспиринът успяха да подобрят състоянието ми.

Вечерта, след хиляда метра слизане от платото, взех антибиотици и свръх силни обезболяващи средства. На сутринта бях като в делириум, долната ми челюст беше схваната и подута.

Задаваха ми въпроси, искаха от мен да вземам решения, ала аз бях напълно зашеметен; сломен от непрекъснатото гадене и обзелото ме отчаяние, просто не бях в състояние да мисля и Дик пое нещата в свои ръце. Каза ми да взема един носач и да се върна в Джошимат, където имаше военен лагер и може би лекар. Той щеше да продължи до базовия лагер с останалите носачи и двамата с Питър щяха да ме чакат там. На раздяла Дик сложи ръка на рамото ми и силно ме стисна - жест, който издаваше какво огромно съчувствие изпитва в момента, макар че не беше свикнал да изразява такива чувства.

- Дръж се, Джо, всичко ще бъде наред. На добър път! До скоро виждане!

През живота си не бях изпитвал такава болка, каквато ме измъчваше по време на хилядометровото изкачване обратно до платото, което бяхме прекосили предишния ден. Носачът Биджай Синг взе раницата ми. Не носех нищо, но пак едва се влачех. Като стигнахме горе, беше още обяд, ала повече крачка не можех да направя; главата ми беше замаяна и при всяко спиране за почивка се унасях в дрямка. Умът ми не побираше как изобщо бях дръзнал да си въобразявам, че имам сили да катеря в Хималаите. Внуших на Биджай, че е наложително да спрем.

С мъченическо търпение, типично за свикналите на труден живот хора, той се зае да направи колкото е възможно по-добър подслон. Дървета наоколо нямаше. Опъна един найлон над каменната стена, която беше изградил, и накладе огън от някакви корени, които успя да събере след дълго търсене по платото. Измърморвайки някакво жалко оправдание, аз се вмъкнах вътре да спя.

Час по час се будех, установявайки, че вали дъжд, а Биджай седи свит над огъня, пазейки се от пороя с друго парче найлон. На няколко пъти той ми подаваше чаша чай, сетне се раз будих напълно и видях, че е паднал мрак, а до мен се намира покрит със зебло вързоп - това беше Биджай. Продължаваше да вали. Цяла нощ се въртях, спохождан от объркани сънища.

На сутринта треската . беше минала, а небето се беше очистило. С несигурна крачка се затътрих след Биджай през платото, през хребети и долини, зървайки в далечината ледения обелиск на Нанда Деви, който сякаш ми се присмиваше от хоризонта.




[i:c622c45d]Нанда Дави

Снимка: http://www.himalaya-info.org[/i:c622c45d]




[i:c622c45d]Районът на Дунагири и Чангабанг[/i:c622c45d]


В Джошимат отидох в казармата. Зъболекарят го нямаше и този факт отчасти ме зарадва, след като видях крачната бормашина и поръждавелите инструменти. За доктора, който беше човек от низината, аз се явих като развлечение от скуката на службата му в планината, където употребата на алкохол е забранена поради близостта на няколко свещени храма. Диагнозата му беше абсцес на зъба, а предписаното лечение - пеницилинови инжекции. Първата инжекция ми я направи един санитар, който измъкна спринцовката от чаша с мътна вода и доста силничко понатисна буталото, докато разбере, че иглата е запушена.

Изпаднал в депресия, тъжно съзерцавах красивата долина от влажната, бъкаща с насекоми стая в мотел "Нилканта". Топлите слънчеви петна се редуваха с прохладна сянка, а смешният собственик на мотела се въртеше около мен, цъкайки с език в знак на съчувствие; тежкият живот на планинското село пулсираше със своя ритъм и накъдето и да обърнех очи, все виждах далечни върхове. Пресметнах, че досега Дик и Питър трябва да са достигнали базовия лагер, ала за мен деветте месеца на подготовка, разочарования и ентусиазъм бяха завършили в тази мрачна стая, чиито стени сълзяха от влагата, която идваше от тоалетната на горния етаж. Постоянно се питах дали ще мога изобщо да се вдигна от леглото, за да стигна 7000 метра надморска височина. Чувствах, че нищо повече не би могло да ме обиди, нищо - да ме сломи по-силно от това да бъда върнат обратно в последния момент, след като бях изминал толкова дълъг път. Усещанията ми бяха напълно притъпени, бях обръгнал. Никога досега не бях осъзнавал колко много означава алпинизмът за мен. Два пъти дневно ходех в казармата за нова инжекция и ново обезсърчаване от страна на доктора.

Пред себе си повече никога не бих могъл да твърдя, че съм се увлякъл неволно в тази игра. Вече знаех какво искам да правя. На драго сърце бях готов да приема мъките и страха, дисциплината и пожертваните удоволствия, само и само да си възвърна обратно възможността да изкача този връх.

После курсът на лечение приключи. Челюстта още ме болеше и бе подута, ала възпалението беше преминало. Лекарят ме посъветва да се върна веднага в Англия, но се оправдах, че Дик ме чака в базовия лагер и трябва да ида да му кажа.

Втурнах се назад към планините. Движех се сам и нощем спях под найлон, за да се пазя от дъжда. Вървях като обладан от бяс. Продължавах да вземам антибиотици от нашата походна аптека, както ме беше посъветвал докторът; болката се притъпи съвсем и аз хранех плахата надежда, че като пия лекарства, докато има, сигурно ще успея да стигна върха.

Гледах с нови очи и нова наслада Нанда Деви, който със своите 7816 метра е най-високият връх в Индия[size=5:c622c45d]1[/size:c622c45d]. Вече не ми се струваше, че ми се присмива, а беше просто красивият "трон на богинята Нанда", който е бил атакуван безуспешно от толкова много хималайски пионери, за да бъде покорен от Бил Тилман и Ноел Одел през 1936 г. Пътят за Дунагири донякъде върви по клисурата на река Ришиганга, която изтича от т. нар. "Светилище" на Нанда Деви, но после се отклонява по странична долина към ледника Рамани и циркуса, заграден от върховете Риши Кот, Чангабанг, Дунагири и Хануман.

На втория ден в една просека се натъкнах на вързана за храст цветна ивица найлон, а на близкото дърво имаше закачена бележка:


"[i:c622c45d]Джо,

Предполагам, че си се оправил. Оттук нататък пътеката се вие по стръмния тревист склон вдясно от скалата срещу просеката. Все още не мога да я различа, но Харт Синг ме уверява, че я има. Ще оставяме ориентири.

Под плоския камък до скалата на три крачки от това дърво има две консерви със сардина.[/i:c622c45d]"


Чувствайки задоволителен прилив на енергия, някъде следобед превалих един хребет и забелязах две фигури, които идваха насреща. Останах като гръмнат. Бяха Дик и Питър.

Дик ме достигна пръв. Беше страшно доволен, че ме вижда в по-добро състояние; не бях болникът, когото беше отпратил преди няколко дни.

— Питър реши да се върне. Не му понесе в базовия лагер. Чувстваше се прекалено самотен. Пък и аз май не му бях добра компания. Струва ми се, че му липсваше ти, с твоите шеги и приказки.

--------------------
[i:c622c45d]1.След 1975 г., когато Сиким добива статут на индийски щат, най-високият връх на Индия е Кангчендзьонга (8586 м) - б. пр.[/i:c622c45d]


Питър съжаляваше, че ни оставя, но не си правеше повече илюзии, осъзнавайки, че си е поставил неподходяща цел. Все пак добре си давах сметка, че макар и красиви, планините навяват пустота и че Дик, който е толкова необщителен, че се чудиш дали въобще са му необходими други хора, сигурно е уплашил приказливия Питър със своята саможивост и мълчание. Самият аз също бях наплашен от въздържаността на Дик, но знаех какво мога да очаквам.

Вечерта бивакувахме заедно, като до късно се шегувахме и смяхме около огъня. Ето това беше очаквал Питър да намери в планината в компанията на двамата си приятели, а не самота, себеотрицание, всеотдайност и робуване на една-единствена цел, пренебрегвайки всичко останало. Усещах, че се разкайва, задето беше решил да си върви, но ако беше останал, щеше да се чувства самотен. Не можеше да разбере къде е грешката. Желанието му беше да види Нанда Деви, да лагерува в подножието й и да поскита наоколо, но на практика всичко се беше оказало твърде различно. Планините наистина бяха съвършени, ала той се чувстваше самотен - липсваше му насладата от споделеното преживяване.

На другия ден тръгнах да изпратя Питър нагоре по стръмната пътека. Кипях от енергия. Епизодичните остри пробождания в челюстта обуздаваха ентусиазма ми, но все по-уверено вярвах, че съм в състояние да тръгна към върха. Питър ми разказа за изпитаната от него самота в базовия лагер, разположен сред гола мъглива долина, н компанията само на мълчаливия Дик. Спомена как били прекарали два дни под дъжда в отделните си палатки, страдайки малко от височината, като през това време почти не разменили дума.

Разделихме се с добро чувство, всеки с избистрено разбиране за себе си и своите цели, и аз побързах да се върна при Дик, който прибираше лагера.

На другия ден стигнахме базовия лагер; Дик ми показваше пътя и сочеше различни белези от ландшафта със собственически апломб, сякаш ме развеждаше из вилното си място. Нямахме възможност да видим много неща - тежка мъгла беше запълнила малката долина, където бе сгушена палатката, представляваща нашия базов лагер. Наоколо нямаше жива душа.


[b:c622c45d]III[/b:c622c45d]

Дик вече беше ходил до мястото над базовия лагер, откъдето се виждаше Дунагири. Палатката ни беше разположена на равна тревиста поляна, заградена от продълговати хълмове от натрошени скали и пръст. Това бяха морени — останки от преминаването на ледници през основната скална маса. На изток шестхилядникът Риши Кот беше крайният стълб на дъгообразната стена от върхове, ограждащи "Светилището" на свещената планина Нанда Деви, дома на богинята Нанда. На север стръмна могила от сипеен материал криеше върховете оттатък, а на запад се виждаше заобленият връх на Хануман, бога на маймуните.

Вече час вървях нагоре по тясната долина на минаващия през лагера ни поток и щом пред очите ми се изправи куршумоподобното острие на Чангабанг, усетих как вълнението ми започна да расте. Напреднах още малко и Дунагири се появи отляво в дъното на долината. Първоначалното ни желание беше да изкачим Чангабанг, който имаше великолепни форми, симетричен и недостъпен. Тайничко с Дик се надявахме, че ако успеем сравнително леко да се справим с Дунагири, после да опитаме по дългия ръб на Чангабанг от запад, който предлагаше единствения възможен маршрут от тази страна.

Дунагири не изглеждаше страховит. Приличаше на върховете в Алпите — върхове, по които си избираш тур и ги изкачваш. Откъм запад се виждаше ледопад, последван от ребро, което преминаваше в продължителен полегат гребен, водещ до върха. По този маршрут Дунагири беше покорен за пръв и единствен път и ние възнамерявахме евентуално да слезем по него, след като достигнем върха по някой по-труден вариант.

Отвъд голото пространство от морени и лед, непосредствено пред мен се издигаше отвесен контрафорс, преминаващ в ръб, който образуваше югоизточния гребен на Дунагири и водеше директно към върха, като предлагаше сложно катерене по комбинирани пасажи и една чисто скална стена с височина 250 метра, разположена на около 300 метра под връхната точка. Бяхме дошли тук да търсим трудното, не желаехме да се занимаваме с полегати склонове, по които знаехме, че можем да се качим; искахме да се сблъскаме с неизвестностите на една мъчна премиера. Вдясно от югоизточния гребен се спускаха големи скални стени, които изглеждаха монолитни и непревземаеми. За мен най-логичният път беше по югоизточния гребен.

Върнах се в базовия лагер щастлив — планината най-сетне беше придобила конкретни измерения и форми. Дик също беше набелязал път за предпочитане да опитаме по югоизточния гребен, който изглеждаше по-достъпен. Понякога Дик ме дразнеше със своите нереални предложения и след приключването на дискусията аз останах с неудовлетворението, че отново бях настоявал за по-предпазлив план на действие. В такива случаи винаги ме измъчваше въпросът, дали аз съм по-голям реалист и по-уравновесен в преценките си от Дик, или просто съм по-боязлив, отпуснат и нерешителен, отколкото той би допуснал за себе си.

Издигнахме полукръгла стена от камъни около една грамадна канара, направихме покрив -от парче найлон и складирахме цялата храна вътре. Занапред това щеше да бъде нашият базов лагер, защото развалихме палатката и я пренесохме на два часа път от подножието на върха заедно с храната и екипировката, необходима за изкачването.

Бяхме обезпокоени от многото пропиляно време. Беше краят на септември и за да не бъдем изненадани от първите зимни снегове, не посмяхме да отделим дни за аклиматизация и подготовка на по-ниски върхове. Преместихме се на новото място с намерение рано на другата сутрин да поемем нагоре.

Написахме бележка с датите на тръгването ни към върха и на евентуалното завръщане и я поставихме в склада на базовия лагер. Не че очаквахме някакви посетители да дойдат насам - долината беше обградена от високи хребети и върхове. Също бе малко вероятно оттук да минат запътили се нанякъде местни жители или случайни пътници. Оставихме бележката със съзнанието, че ако изчезнем, точната дата на заминаването ни ще изясни окончателно дали има вероятност да ни намерят живи, след като разтревожените от нашето забавяне приятели и роднини в Англия организират спасителна акция.

През нощта валя сняг и аз с радост посрещнах отлагането на старта. През деня Дик неумело се мъчеше да изкара някой верен тон от флейтата, на която се опитваше да свири вече няколко години. Прогонен от скуката и от нескончаемото упражняване на гами и детски песнички, аз слязох до базовия лагер да си взема книга за четене. Там установих, че при краткотрайното ни отсъствие някаква животинка беше проникнала в склада, при което беше разръфала разни пакети с продукти и беше пръснала навън немалко от нашите бонбони. Запуших входа,колкото можах, и се върнах обратно с консерва месо и някакви консервирани плодове за вечеря, които бяха от оставените ни от Питър припаси.

На другия ден времето беше хубаво. Нарамихме тежките раници, затворихме палатката и се отправихме към снежно-ледените кулоари, извеждащи на югоизточния ръб. Независимо от постигнатото по време на болестта ми просветление относно собствената ми личност и истинските ми стремежи обичайните съмнения и колебания пак ме тормозеха с пълна сила. Дик както винаги изглеждаше необезпокояван от подобни чувства и нетърпеливо се приготовляваше за тръгване.

Кулоарите бяха с дължина над триста метра и завършваха близо до мястото, където гребенът се превръщаше в скален ръб. Избрахме най-трудния и пряк улей, защото бяхме новаци в Хималаите и не знаехме какво значи да се пазят сили за големите височини.
Катерехме едновременно, всеки преметнал през рамото по едно навито въже. Отначало нямаше нужда да се връзваме, но после слънчевите лъчи неочаквано огряха горния край на кулоара и размразените от слънцето подвижни камъни се затъркаляха към нас. Отстранихме се от линията на падането и се прехвърлихме по отвесните странични стени на улея, като се обвързахме и започнахме да се придвижваме с изкачване.




[i:c622c45d]Изкачването и слизането на Дунагири[/i:c622c45d]


Отначало не успях да вляза в ритъма на изкачването; липсваше ми спонтанност и някак прекалено натрапчиво съзнавах, че се движим по терен, който беше девствен, а от друга страна „беше необикновен в сравнение с това, на което бяхме привикнали. Вече се намирахме над височината на Монблан — толкова високо никой от нас не се беше качвал досега, а до върха на Дунагири ни оставаха повече от 1600 метра по вертикала.

Наистина беше глупаво, но и двамата постоянно проверявахме какво е състоянието ни. Малко повече се задъхвахме, обаче и раниците ни бяха доста тежички, иначе нямаше особена разлика от Алпите.
Бях начело, когато забелязах отвесно стъпало в леда над мен. Смятах да спра под него и да пусна Дик да води, понеже той носеше повече ледени клинове. Като достигнах прага, видях, че по леда се стича вода и явно нямаше да може да задържи никакъв клин. Трябваше да продължа напред. Дик щеше да разбере, че спирането ми е било само претекст. Късно следобед излязохме на гребена. Висотомерът показваше 5850 метра.Оставаха ни "само" още 1200 метра.

Разчистихме място за нощуване на една камениста площадка и се настанихме в спалните чували, без да вадим палатката. Бензиновият примус не искаше да работи като хората - ту се задавяше, ту лумваше и така ни отне часове, докато стопим сняг и сгреем вода. По залез наблюдавахме смайващо преминаване на багри по млечнобелите гранитни стени на Чангабанг, които от тъмнозлатисти постепенно станаха кървавочервени, за да потъмнеят накрая в безцветен сумрак. Иначе вечерта ни беше провалена от неизправния примус.

Напредването за деня беше задоволително. Денивелацията на избрания от нас маршрут беше същата като на северната стена на Айгер, но трудностите не изглеждаха толкова големи, тъй че по предварителна преценка трябваше да стигнем върха за четири дни и за два да слезем. В съответствие с това бяхме изчислили храната и горивото: провизии за шест дни и литър бензин - толкова, колкото при зимното изкачване на Айгер.

Отдалеч тесният скален ръб нагоре ни се беше видял сивкав, което говореше за нестабилна скала, макар и с неголям наклон. Отвесните прагове се редуваха със зарити от камъни площадки, тук-таме заобикаляхме трудните препятствия, а понякога се налагаше да катерим отвесни гранитни жандарми, които изскачаха изневиделица от скалистия хаос на гребена. Случваше се на някой пасаж водачът да остави раницата си и после да я изтегли, друг път трудностите изчезваха, щом тръгнехме по някоя проблематична на вид стена. Времето беше все така добро, странното усещане от необикновената среда изчезна и вече всецяло бях погълнат от разрешаването на вертикалния проблем, с който се бяхме захванали.

Правех снимки. Това се беше превърнало в дълбоко вкоренен навик, макар че понякога се питах за какво всъщност снимам - за спомен, за публикация или просто от любов към фотографията. Не можех да отговоря, но за мен беше станало по-естествено да използвам фотоапарата си, вместо да стои в раницата ми като излишна тежест.

Въпреки че се чувствах в свои води, не бях спокоен - катеренето не беше по-различно от тежкия труд в Алпите, само че по-уморително. Преминахме 6-хилядиметровата граница, отмятайки наум височината, като я проверявахме и с висотомера. Нямахме проблеми с изкачването досега, само дето изискваше много усилия. Не че нямах желание да се катеря, мозъкът ми беше деен и бдителен, по-скоро тялото ми изпитваше затруднения да привежда мислите в действие. Чувствах се наред, ала краката ми сякаш бяха налети с олово и всяко спиране беше добре дошло. Колкото и успешно да напредвахме, нямаше да се успокоя, додето не му видех края.

Не зная по колко въжета изкачвахме на ден, понякога преодолявахме по триста метра денивелация. Дик смяташе, че. това е доста добре; беше чел, че на Анапурна Мик Бърк и Том Фрост били много доволни, след като фиксирали тристаметров парапет.

Някъде следобед обикновено без думи се разбирахме, че е време да спрем и да се приготвим за нощуване. В шест часа беше тъмно и дотогава трябваше да сме готови. В най-добрия случай бе необходимо да намерим площадка, на която да легнем, което беше идеалното разрешение, но по-често изкарвахме нощта в полулегнало положение. Понякога се налагаше да разчистваме площадките от камъни или да копаем платформа в снега.

Вторият бивак организирахме върху една площадка, издадена извън ръба. Беше ветровито и прехвърчаха снежинки, затова решихме да използуваме палатката без рейки, която носехме. По едно време Дик се събуди и установи, че се е изхлузил наполовина извън палатката и виси над пропастта. Ядоса се и ме обвини, че съм окупирал най-хубавото място на площадката.

Върхът беше все още далече. Бях престанал да мисля за него, въобще се стараех да не разпростирам мислите си много напред. Още на Айгер се бях научил да не очаквам края на смазващите усилия, иначе направо можех да полудея от нетърпение. Очакванията ми стигаха само до непосредствено предстоящите блага и утехи: намирането на удобен бивак; насладата от парченцето плодов кейк, пазено за десерт; бавното отпиване от чашата с горещо какао, пъхнат в спалния чувал, при което усещах как топлата течност се разлива едва ли не до пръстите на краката ми.

Но като кара по този начин, човек губи чувство за време и ето че някъде пропиляхме цял един ден, бивакувахме някъде една нощ, която изобщо не можем да си спомним. Последваха още скали и ледове, докато се натъкнахме на висока гранитна стена. Мислех, че сме заобиколили 250-метровата скална бариера под върха, ала се оказа, че не сме. Вертикалната преграда надвисна над главите ни, когато излязохме на облепения с козирки гребен, който водеше до нея.

Макар че имаше още време до мръкване и Дик настояваше да продължим, пред нас се виждаха само стръмни склонове, а снежното ребро, на което се намирахме, беше равно и безспорно щеше да ни осигури луксозна нощувка. Дик капитулира и двамата изкопахме в снега правоъгълна дупка с дълбочина трийсетина сантиметра, където смятахме да се подслоним от вятъра. Настанихме се вътре, след което Дик промърмори, че тая нощ не искал да спи от външната страна на площадката, макар бивакът ни да бе разположен върху равното било на заоблен гребен, откъдето трудно бихме могли да се изтърсим.

Част от вечерята ни всеки ден се състоеше от консерва сардини, но за да намали теглото и, Дик беше изхвърлил картонените кутии, а заедно с тях и малките отварачки, с които консервите се отварят толкова лесно. Опитах се да отворя четвъртитата консерва с швейцарското си джобно ножче, обаче не можех да се справя с ъглите. Кутията се огъна в ръцете ми и навън изскочи фонтан от доматен сос и парченца риба. Докато се мъчех с груба сила да отворя консервата, наругах Дик заради недообмисления му план за олекотяване на багажа. В отговор той ме наруга за похабяването на консервата и за неумението ми да боравя с нож, което приех като обобщение за целия ми живот, който е по-зависим от механични приспособления, отколкото неговия.

Катерехме се към върха вече три или четири дни. Времето беше предимно хубаво. Снеговалежът, вятърът и мъглата не се задържаха дълго. Скалната бариера беше последното голямо препятствие — над нея пред-върховите склонове полягаха и макар че сигурно щяхме да изпитаме недостиг от храна, ние се надявахме да слезем бързо. Разчитахме, че югозападният гребен ще ни предложи лек път за връщане.

Снежен перваз минаваше диагонално вляво към центъра на стената. В близкия участък скалата беше съвсем чиста, а по-нагоре беше заснежена и заледена, което подсказваше, че там не е напълно отвесна.

Дик свърши своите четири въжета като водач, стигайки до самата основа на стената. Мой ред беше да водя по голата скала.

Снежният перваз се губеше в тънка ивица лед, която се врязваше нагоре във вертикален винкел, преминаващ в тясна камина, чиито стени бяха прорязани от няколко цепки и цепнатини.
Оставих раницата си и се закатерих с котките по леда. Сетне ледът свърши. Котките вече бяха безполезни — вибрамовите подметки на обувките щяха да държат по-добре на гранита, но не смеех да си махна котките. Над скалния блок, затварящ камината, се виждаха спускащи се отгоре ледени ивици — там котките щяха да ми бъдат нужни.

Нямаше какво да се прави, застъргах със зъбците на котките по скалните издатини, в цепките забивах клинове, а в по-широките цепнатини поставях алуминиеви ексцентрици — въобще използвах всички налични средства, за да пропълзя още малко по-високо. Един голям скален издатък ме уплаши с кухия си звук, сякаш само ледът отзад го придържаше към стената, но аз нямах избор и се набрах на него. Вече бях в горната част на камината, целият плувнал в пот, едва пазейки равновесие поради големия наклон. Постепенно започнах да чувствам как ме обзема паника, докато се мъчех да продължа, без да виждам приемлив начин за измъкване в безопасност. Стоях в разкрач, запънал крака в срещуположните стени на камината, котките ми отчаяно драскаха по скалата, а мускулите ми стенеха от умора. За да премина, трябваше да преодолея стърчащия над главата ми скален блок, но за целта липсваше осигуровка, пък и почти невъзможно беше да се върна, тръгна ли веднъж. Единствената ми надежда бе, че горе, извън полезрението ми, има хватки, за които да се заловя, щом реша да се изнеса пред надвеса.

Двайсет и пет метра под мен Дик гледаше въпросително нагоре и питаше как е. Не желаех да нарушавам концентрацията си, за да му отговарям.

Набрах се на ръце извън камината, встрани от големия блок; котките ми стържеха гранита и пускаха искри. Като че ли на гърба ми бяха закачени оловни тежести и нямаше да мине много време преди пръстите ми да се разтворят, след което щях да полетя надолу. Тикнах единия си крак в цепнатината, където надвесният блок се свързваше със стената, и натиснах. Изведнъж всичко тръгна по вода, възстанових равновесието си и намерих хубава издатина, на която да стъпя — излезе ми късметът. Трудното беше минало.

- Как е? - долетя пак отдолу.
— Добре е — отвърнах и разтреперан ударих юмрук в скалата, хлипайки от облекчение.

Наложи се да прекараме нощта, седнали на неудобен леден ръб в горната част на скалната преграда; по-голямата част от деня беше минала в преодоляване на онова трудно въже. Добре че спряхме, защото физически бях изцеден, пък и на другия ден очаквахме да стигнем върха.

Ала сметките ни се оказаха погрешни. По "нетрудните" снежни склонове времето просто летеше. Следващата нощ изкарахме на стотина метра под върха; този път положително нямаше повече препятствия.

Поради въздействието на височината едва се влачехме и спирахме задъхани на всеки 2—3 крачки; бяхме изтощени и физически, и психически. Изгревите и залезите се бяха превърнали в празни от съдържание зрелища; отвред ни обграждаше студена, непривлекателна красота. Но някъде дълбоко в нас все пак беше останала онази искрица решителност да вървим нагоре независимо от цялото страдание, от съсипващите белите дробове усилия, от неимоверната психическа и физическа умора; да продължим, без да поставяме под въпрос смисъла на всичко това, без да мислим завръщане.

В розовото сияние на изгрева излязохме до малка ледена кула, под която оставихме раниците си. За да се спуснем по югозападния гребен, трябваше да се върнем дотук. Полегат склон вляво от ледената кула водеше към върха.




[i:c622c45d]Маршрутът по Дунагири ,(Б1 - бивак 1 и т. н.)[/i:c622c45d]


Сега, когато беше въпрос само на газене в снега, за пръв път взех преднина пред Дик. Обикновено той се заставяше да не спира, докато аз се поддавах на нуждата от почивка. И двамата използвахме ледокопите за подпиране, ала те бяха пригодени за стръмен лед и имаха къси дръжки, а склонът, по който вървяхме, беше много полегат. Превити на две като старци, ние напредвахме към най-високата точка на връхния купол.

Когато във всички посоки вече можеше само да се слиза, аз седнах на снега и се обърнах. Дик беше спрял на петдесетина метра от мен; лежеше, проснат по гръб, и гледаше в небето. Накрая се изправи и дойде на върха.

Стояхме и се мъчехме да се усмихнем, доколкото ни се удаваше. Дик беше притеснен и разтревожен, че се чувства толкова изтощен.

На изток великолепната пирамида на Нанда Деви стърчеше над облаците, а заобленият конус на Чангабанг и по-изшиленият връх на Каланка едва надничаха над облачната пелена. Тия върхове бяха наши постоянни спътници през изминалите дни. Потърсихме някакви планини и в западна.посока, но там не се виждаше нищо. Облачният слой под нас беше разочароващо пуст чак до хоризонта.

От върха се откриваше добра гледка към югозападния ръб, по който възнамерявахме да слезем. Гледан отгоре, сега той изглеждаше сложен, опасен и съставен от нестабилни снежни маси. Бяхме толкоз уморени, че ако се бяхме опитали да се спуснем по него, можеше да допуснем фатални грешки поради липса на концентрация и да пропаднем в някоя коварна козирка. Решението бе взето: след като се наспим хубаво тази нощ, утре почваме да слизаме по същия път; щеше да се наложи да преодолеем ; скалната бариера с рапели, но надолу щеше да бъде по-лесно. Слизането щеше да ни отнеме най-много два дни и макар че ни бе останала твърде малко храна,смятахме да се справим и така, тъй като силите ни щяха да укрепнат при спускането на по-малка височина, където въздухът е по-богат на кислород.

Обърнахме гръб на Дунагири и тръгнахме назад към раниците. Изпитвах само някакво едва доловимо удовлетворение, което почти се сливаше с огромното облекчение, че повече не е необходимо да се движа нагоре и изобщо нямах желание да се бавя на върха.


[b:c622c45d]IV[/b:c622c45d]

Преспахме удобно в една ниша под ледената кула, където бяхме хвърлили раниците си на път за върха. Имаше време да слезем още по-надолу, но преценихме, че теренът до горния край на скалната бариера е лек и ще го минем бързо. По-добре беше да използваме остатъка от деня за почивка, тъй че да се приготвим за трудния утрешен ден, когато трябваше да слезем,колкото е възможно по-ниско.

Изгорихме последните капки бензин — беше ни стигнал горе-долу за толкова време, колкото бяхме пресметнали. Разпределихме храната, като запазихме за следващата вечер малко плодов кейк, една консерва сардина, няколко бонбона и три-четири парченца шоколад.

Изкачването ни беше отнело два дни повече от планираното и сега се налагаше да слизаме без гориво и с минимално количество храна. Чудех се къде беше изчезнала обичайната ми предпазливост и неприязън към усилията - неща, които обикновено ме караха да използвам изненадващите трудности и загубата на време при тяхното преодоляване като удобно оправдание за връщане и почивка под върха, отлагайки решителния щурм за по-късна дата, когато можехме да подновим изкачването отпочинали и с попълнени хранителни припаси.

Споделих това с Дик, обзет от иронична гордост, че поне веднъж съм го освободил от задължението да поддържа разклатения ми ентусиазъм със своя неудържим устрем.

- Не мога да разбера защо не ми дойде на ум да ти предложа да се върнем, преди да стигнем скалната бариера. Още тогава трябваше да ни стане ясно, че ще закъсаме с яденето и въобще. Не беше в мой стил, нали?
- Не, но и аз си помислих, че е по-разумно да слезем и да дойдем после пак, обаче си казах, че ти ще предложиш това всеки момент и си замълчах, а ти изобщо не се обади!

Лишени от бензин за примуса, ние не бяхме в състояние да топим сняг, а без течности състоянието ни бързо щеше да се влоши. Нуждаехме се поне от четири литра вода дневно, за да не допуснем рязко намаляване на физическите си сили и макар да бяхме заобиколени от сняг, нямаше как да го стопим. Общото ни количество храна стигаше само за една закуска, сиреч нямаше да ни изкара доникъде, но дори и да имахме повече, не бихме могли да преглътнем нищо, без да пием течност.

Положението беше сериозно, ала се надявахме, че ще ни се удаде да слезем по-бързо, отколкото се качихме. Смятахме, че скалната преграда е най-трудното препятствие, което можехме да преминем на рапел, както и всички останали по-сложни места надолу. Освободени от необходимостта да водим постоянна борба нагоре в разредения въздух, срещу силите на земното привличане и с тежки товари на гърба, ние считахме, че няма да са потребни повече от два дни, за да стигнем подножието на върха, където ни очакваше храна и вода. Знаехме, че ще се изтощим до крайност, ала бяхме уверени, че ще се справим и на сутринта потеглихме към скалната бариера.

Необясними празнини във времето настъпиха през следващите дни. На другия ден успяхме да преодолеем само част от скалната преграда и в паметта ми не е останало нищо от действията ни до вечерта, когато се наложи да изкопаем площадка в стръмния лед. Ширината й беше едва трийсетина сантиметра. Истинска мъка бе, додето се нагласим в палатката, в която се подслонихме от пристъпите на вятъра и потоците сняг. Заровил глава в гънките на найлоновото платнище,чух как капакът на тенджерата издрънча надолу, докато Дик се наместваше в палатката. Какво от това, казах си, нали и без туй нямаме бензин и тенджерата е безполезна. Дик съобщи, че заедно с капака са паднали и тенджерата, и примусът, което беше все едно. Дори по-добре, защото всички тия неща бяха вече излишен товар, който досега не се бяхме сетили да изхвърлим.

Не хапнахме нищо, неспособни да осъзнаем, че прогресивно отслабваме и че без вода гърлата ни скоро така щяха да се разранят, че нямаше да можем да преглътнем дори залците, които ни бяха останали. Бяхме твърде притеснени на малката площадка, както и прекалено изтощени, за да претърсим дъната на раниците с надеждата, че току-виж сме намерили нещо за ядене сред опаковките и празните пликове. Когато дойде, сънят беше милостиво избавление.

Напуснахме бивака и продължихме да спускаме рапели надолу. Единствено си спомням, че трудно намирахме цепки за клиновете, на които окачахме въжетата. Докато слизахме бавно, времето се влоши, облаци покриха небето и острият вятър взе да разнася още повече сняг из въздуха. Говорехме малко. Всяка реплика представляваше размяна на сбита, съществена информация; разговорът отнема енергия. Не се нуждаехме от думи, за да извършваме действия, които бяхме репетирали неведнъж.

Двамата с Дик бяхме неми участници в една драма за оцеляване; бяхме едновременно сиамски близнаци и непознати странници, навлечени във вече изпокъсани, посипани със сняг дрехи.

Излязохме от скалната бариера встрани от снежния перваз, по който бяхме стигнали преди няколко дни. От рамото на гребена, където бяхме бивакували на качване, ни отделяше известно пространство, покрито с твърд син лед.

Изтеглихме въжетата от клина, който се губеше горе в мъглата. Дик нави едното въже и го прехвърли през рамо. Самоосигури се на два клина, забити в леда, и се закрепи на стъпката, която беше из дълбал за краката си. Междувременно аз приготвих другото въже и след като закачих единия му край на седалката си, тръгнах хоризонтално по стъклената ледена повърхност, осигуряван от Дик.

Първоначално ледът беше покрит със сняг и котките ми влизаха стабилно, но после излязох на голия безпощаден лед. Зъбците на котките бяха изтъпени от многодневната употреба. Ритах в склона с цялата си налична сила, като се мъчех да вкарам металните остриета достатъчно дълбоко, за да удържат тежестта ми, но краката ми бяха отмалели и движенията ми бяха вяли като в кошмарен сън, където човек напразно се стреми да действа по-бързо.

Ръцете ми немощно замахваха с пикела и айсбала, но ледът се разхвърчаваше на малки кристали и клюновете им упорито се отплескваха от ледената повърхност. Жив или мъртъв трябваше да траверсирам още двайсет метра по този лед, преди да изляза в безопасност.

Дик изглежда,не съзнаваше в какво положение се намирам. Усетих как въжето на кръста ми се опъва и аха да ме събори, понеже нещо бе попречило на партньора ми да го отпусне. После се обади:

— Джо, можеш ли да се закрепиш за малко, докато…
Търпението ми тозчас се изпари и аз му креснах отчаяно:
—Да се закрепя ли? Та тоя лед е ужасен. - Така поне щеше да разбере, че съм в затруднение.

Бързо губех сили. Прасците ме боляха нетърпимо. Изсякох с пикела малка стъпка в леда и стъпих на нея, за да забия леден клин. Прокарах въжето през карабинера и продължих нататък с малко по-голяма увереност. Движех се като насън. Дик се превърна в неясен силует, който се губеше в мъглата и носения от вятъра сняг. Продължавах да забивам последователно пикела, айсбала и предните зъбци на котките, придвижвайки се едва забележимо — крепях се на честна дума. Накрая неизбежното се случи: изнемощял и примирен, но все пак изненадан, аз паднах надолу по леда и спрях шест метра под ледения клин, увиснал на въжето.

Падането спря и това беше най-важното; през ум не ми минаваше в какво опасно положение се намирам. Под мен зееше хиляда и двестаметрова пропаст, а цялата ми тежест се държеше на едно петнайсетсантиметрово парче метал, забито в леда. Мозъкът ми отся само най-същественото. Излишно бе да се тревожа за себе си, бях здрав и читав. Загрижен за последиците от удара, който партньорът ми беше понесъл при задържането, и за усилието, което му струваше да ме държи увиснал на въжето, аз извиках:

- Добре ли си, Дик?
- Да, аз съм добре — отговори с тон, който искаше да каже: "Ти си този, който падна, ти добре ли си?"

Бях повече удивен, че леденият клин не се извади при падането ми, отколкото уплашен и разстроен от случилото се.

— Дик, не мога да го мина това. Ще се прехвърля на махало от клина вдясно, където ледът е по-добър.

След падането бях попаднал в участък с още по-твърд и хлъзгав лед, силите ми бяха съвсем изцедени и въобще не бях в състояние да вкарам предните зъбци на котките си достатъчно здраво в ледената повърхност. Дик ме държеше твърдо на въжето, минаващо през клина над мен. Пазейки деликатно равновесие без да мисля, че клинът може да се е разхлабил при удара, аз поднових траверса, като се отпуснах на опънатото въже, драсках с острите сечива в ръцете си и блъсках с върховете на котките. Оставаха ми пет метра, сетне три и накрая се добрах до покрития със сняг по-мек лед.

- Колко въже има, Дик?
- Дванайсет метра.

Напреднах до мястото, където едно скално ребро достигаше леда и забих няколко клина в удобна цепнатина. Осигуровката беше наистина стабилна. Знаех, че Дик е не по-малко уморен от мен и ще види същия зор, додето траверсира ледения пасаж.

Вятърът набиваше сняг в лицето ми, вкарваше го под качулката на анорака и стигаше чак до врата ми. Мина цяла вечност, а Дик още не беше тръгнал.

- Дик! - изкрещях в мъглата. - Какво става? Гърлото ми беше спечено от жажда.
- Нищо, вадя клиновете. Сега идвам.

Започнах да обирам въжето, чувствайки, че е тръгнал; лошата видимост ми пречеше да виждам добре. Питах се как ли ще удържа въжето в това състояние, ако Дик падне. Дебелите ми ръкавици бяха заледени, целият треперех от студ и едва стоях на краката си. Без да предупреди, Дик се отлепи от склона, затъркаля се надолу по леда и увисна на въжето, както се бе случило и с мен преди малко. Оказа се, че не е никакъв проблем да го задържа. Въжето все още минаваше през клина, който беше спрял моето падане. Изпитвах тягостно напрежение единствено от мисълта, че не бива да изпускам.

- Добре ли си?
- Да.

Въжето нямаше необходимата дължина, за да може Дик да дойде при мен от мястото, където се намираше. Ако направеше опит да се изкачи до клина и освободи въжето, пак щеше да се озове насред кошмарния лед. А без помощта на ледения клин, който щеше да поеме част от усилието при повторно падане на партньора ми, цялото това натоварване щеше да се стовари върху мен. Силите ми бяха на изчерпване и въобще не можех да бъда сигурен, че ще понеса един пряк удар от падане.

- Слушай, Дик, трябва да съединиш въжето, дето го носиш, с това, на което си закачен. Така ще го удължиш и ще го използваш за опора от клина, за да дойдеш при мен. Забий още един клин там, където си, преди да свържеш двете въжета, Цялото това викане ме изтощи още повече.

Дик заби леден клин и взе да размотава въжето, което носеше през рамо. Не можех да видя добре какво става поради мъглата и разнасяния от вятъра сняг, но усещах, че нещо не е в ред.

- А как ще ти подам другото въже? - попита той.
- Няма нужда да ми го подаваш, само го вържи за твоето въже. Аз ще го обера, докато възелът запре горе в карабинера, после ти ще се вържеш и така ще имаш достатъчно свободно въже, за да стигнеш дотук на махало от горния клин.
- А този клин тука за какво е? - Дик нещо се беше объркал.
- За да не паднеш, докато съединяваш въжетата. Не бях раздразнен, нито дори нетърпелив; просто бе жизненоважно всичко това.да се свърши във възможно най-кратък срок. Нямаше сарказъм в тона, с който продиктувах тези основни операции, все едно имах работа с начинаещ. Задължително бе да не възникне недоразумение, за да стигнем час по-скоро бивачната площадка на рамото, отдалечена само на броени минути от мен, и да избягаме от студа, напъхвайки се в спалните чували. Този път Дик се оправи. След безконечно чакане най-сетне го видях да потегля. После спря.
- Какво има.
- Забравих клина.
- Зарежи го.
- Ще го извадя утре.
- Добре, утре. — Бях съгласен на всичко, само и само да се движи. — Но моля те, побързай! — Замръзвах и започнах да се плаша от безнадеждното ни положение.

Дик дойде внимателно при мен.

- Браво, — Ето какво става от бързане — сопна ми се той, като размаха единия си крак: котката му висеше откачена от обувката и аз подразбрах, че мене ме обвинява за това.

Без да съзнаваме, и двамата страдахме от доста напреднала степен на измръзване. Неспособността на Дик да разбере най-прости напътствия, забавените реакции и неестественото поведение бяха класически последиците от продължителното излагане на голям студ, който не само фатално притъпява защитните сили на организма, но нарушава и дейността на мозъка. Би трябвало да разпозная тези красноречиви признаци и да поема нещата в свои ръце, но аз също бях сериозно засегнат и не бях в състояние да преценя положението по-далеч от собственото си страдание, смятайки, че Дик само се държи странно.

Шест метра по-нататък стръмният снежен склон полягаше в почти хоризонталното рамо на гребена, където на качване бяхме изкопали плитка дупка за предпазване от вятъра. Напуснах мястото на осигуровката, където бях престоял кой знае колко време, и побързах надолу по лекия наклон към бивака. Въжето свърши, преди да стигна до там и аз зачаках Дик да се откачи от клиновете и да ме последва. Чух как започна да избива клиновете. Чаках и мръзнех. А Дик чукаше ли, чукаше. Едва различавах силуета му в мъглата. Студът беше ужасен.

- Джо, единият от клиновете не ще да излезе.
- Зарежи го.
- Ще го прибера утре.
- Добре, утре.

Най-сетне тръгна. Не мина дълго и седна да си почине. Движехме се едновременно в двата края на опънатото въже.

- Още пет метра. Вече стигам. В бивака съм, Дик!

Последна крачка и стъпих в слабо различимата вдлъбнатина, останала от предишната ни дупка. Хвърлих раницата в снега, седнах върху нея и започнах да обирам въжето. Дик отново спря. Нормалният интервал за почивка изтече, а той продължаваше да седи. Копнеех единствено за сън.

Не ме интересуваше нито храна, нито вода — само сън. Ала преди да легнем, трябваше да се свършат още толкоз неща. Седях, стиснал въжето.

— Джо, ти се оправяй, аз. — Не успях да доловя следващите думи, вятърът ги отнесе. После чух:
- Целият съм се омотал. Трябва да разплета въжетата.

Предположих, че Дик е заплел краката си във въжето, но той беше вече почти при мен - деляха ни десетина метра. Беше стигнал заобленото рамо, чието широко плоско било бе широко цели петнайсет стъпки. Явно беше в безопасност, затуй го оставих да подреди въжето, а аз се заех да подготвя дупката за нощуване.

Извадих палатката, вкарах вътре постелката, отгоре сложих спалния си чувал, облякох пухенката, свалих котките и външните обувки, разхлабих връзките на вътрешните, направих една бърза снимка на Дик и се сгуших в постелята. Заспах на секундата.

- Искаш ли нещо да ядеш, Джо? — Гласът на Дик долетя отвън през синия найлон на палатката. Нямах представа,колко време е изминало, но навън се беше смрачило сякаш падаше здрач.
- Има ли още кейк? — Това беше единствената по-влажна храна и аз смятах, че меките трошички ще могат да преминат през сухото ми и възпалено гърло.

Парченце кейк се появи през входа. Отхапах и в същия момент някаква пломба изпадна от зъбите ми. Яденето изискваше твърде много усилия. Оставих кейка настрана и отново заспах.

- Джо, искаш ли малко от сардините?

На безсловесния език, с който се разбирахме благодарение на постигнатата хармония помежду ни, това означаваше, че консервата не бива да се отваря. Налагаше се да правим всичко заедно. Ако аз не изям половината от сардините по същото време, когато и Дик изяде своя дял, възникваше проблема с носенето на полупразната кутия. Въобще не ми дойде наум, че бих могъл да изям своята част сутринта или пък че рибата тъй или иначе щеше да бъде замръзнала на камък и нямаше да се разсипе в раницата.

След нов, неизвестно дълъг период от време отново се събудих; навън беше тъмно, а Дик го нямаше в палатката.

- Какво.
- Какво правиш?
- Нищо. Небето се изчисти. Има три-четвърти луна и е наистина красиво.

Изобщо не ми мина през ум, че партньорът ми се нуждае от помощ, че психиката му отслабва едновременно с физиката. Реших, че благодарение на неизчерпаемата си издръжливост и енергия той е способен да седи навън и да гледа звездите, докато моето единствено желание бе да потъна в забравата на съня. Не знаех, че той стои отвън, обладан от странна възбуда, опиянен от сребристия пейзаж, над който блестеше сърпът на изгряващия месец. Просто си казах, че съм в свръзка с индивид, който е много по-силен от мен и притежава по-големи психически резерви, отколкото можех някога да придобия, и наново заспах.

Утрото беше дошло, ала слънцето беше още под хоризонта, когато Дик ме събуди.

-Джо, какво ще кажеш за това?

Надигнах се с мъка сред гънките на палатката. Дик седеше наполовина отвън, протегнал ръце към мен. Пръстите му винаги бяха изглеждали дебели и пухкави, но сега, като ги тикна пред лицето ми, от безпръстните ръкавици щръкнаха подути късове синя плът, твърда, вкоравена синя плът.

- Господи, болят ли те?
- Май да. Всъщност не съм сигурен.
- Можеш ли да ги използваш?
- Мисля, че да.

Останах поразен. Нормално бе да изрази болката и безпокойството си, да се оплаче, а той като че ли просто отбелязваше някакво необичайно явление.

До ледника под върха и равната земя ни оставаха 1200 метра спускане по вертикала, след което все някак щяхме да се довлечем до спасителния склад на базовия лагер. Вече два дни карахме без вода, а без течност бе направо невъзможно да преглътнем малкото останала храна. Именно като се опитвал да хапне малко шоколад предишната вечер, Дик беше разбрал, че нещо му има на ръцете. След като си легнал, открил две блокчета шоколад и решил да ги изяде. Внезапно осъзнал, че шоколадът се е свършил и той гризе собствените си пръсти, които били тъмни, корави и неподатливи като самия шоколад. Върховете на пръстите му били безчувствени и замръзнали.

Разказа ми как откритието, че пръстите му са измръзнали, не го разтревожило в момента и на сутринта се събудил с мисълта, че всичко това е просто лош сън, но после извадил ръце от спалния чувал и проверил.

Състоянието и на двете ръце беше еднакво. Измръзването сигурно беше станало, когато Дик е свалил ръкавиците си да забие ледения клин и да свърже въжетата, ала тогава не беше споменал нищо и след известно време пръстите му навярно се бяха вкочанили, тъй че болката беше изчезнала.

Обикновено изчаквахме слънцето да се вдигне над Чангабанг и да ни постопли малко, преди да потеглим. Вече нямахме възможност да спазваме ритуала с топенето на сняг, варенето на чай, приготвянето на закуска - неща, с които нормално започваше нашето ежедневие, но не и през последните два дни. Тъй като не поемахме почти никаква храна и вода, нямаше нужда да прибягваме и до сложните операции по задоволяване на естествените ни потребности, защото в организмите ни изобщо не циркулираха хранителни вещества.

През този ден аз организирах по-голямата част от рапелите. Мислехме си, че лесно ще "притичаме" надолу, обаче турът се оказа по-стръмен, отколкото бяхме запомнили. Цял ден забивах рапелни клинове, окачвах въжетата и сетне ги издърпвах при нас, след като и двамата благополучно бяхме слезли и вече търсехме следващата цепка, за да повторим процедурата. Дик изглеждаше зле, а и премръзналите му ръце го измъчваха. Всичко това го притесняваше и го караше да се извинява.

- Съжалявам, че трябва да вършиш всичко вместо мен, Джо.
- Няма нищо. Аз също искам да сляза от тоя връх.

Спуснах се по въжетата до края на някакво скално ребро и продължих надолу по снежния склон, откъдето се виждаха нови скали. Дик тръгна по рапела и спря в началото на снега.

- Колко е часът, Джо? Рано ли е за спиране? - извика той.

На безгласния език, с който вече се осъществяваше по-голямата част от общуването ни, това означаваше, че в действителност Дик настоява да спрем за нощуване. Бях изненадан; беше едва три часа следобед и за него бе твърде необичайно да се поддава на собствената си слабост.

- Има ли удобно място при тебе? - Подразбираше се, че той не би предложил да спрем, ако не е забелязал приемливо място за спане.
- Има някакви зачатъци. Ето тук може да се седне, и там. Ще трябва да го доизкопаем.
- Значи да се върна при тебе.

Деляха ни само петнайсет метра лек снежен склон, ала се наложи да почивам много пъти. Спирах задъхан, докато нормализирам дишането си и накрая достигнах Дик, за да изпитам неизразеното разочарование при вида на двете не ставащи за нищо хлътнатини в снега от двете страни на издадена скала. Безсмислено беше да критикувам, решението беше взето.

Почнах да дялкам снега и леда, успявайки да извадя един камък, при което пространството се поразшири. От другата страна Дик също приготовляваше своето място за нощуване.

- Това ще бъде същински висящ бивак - оплаквах се на глас.
- Не звучи обнадеждаващо - отвърна Дик и аз предположих, че се е уредил по-добре от мен.
- Как е при теб?
- Става. - Не можех да се въздържа да си представя как се е изтегнал комфортно.

Забих два клина в скалата. На една линия с тях поставих леден клин, а още по-нататък натиках ледокопа си в снега. Окачих раницата на скалните клинове, като преди това вкарах вътре неопреновата постелка и спалния чувал и сетне с голяма мъка пъхнах краката си в чувала. Осигурих се през кръста на ледения клин, а обвръзката през гърдите фиксирах за пикела. Макар че площадката беше широка едва педя, раницата придържаше краката ми, докато найлоновите примки, закрепени за ледения клин и за ледокопа, не позволяваха на тялото ми да се отдели от склона на планината. Бях готов за сън.

Оттатък Дик продължаваше да се мотае. Попитах го какво прави и той отговори, че бил намерил парче свещ в раницата си и сега се мъчи да стопи малко сняг. Единственото нещо, за което от сърце копнеехме, беше някаква течност, но аз си спомних, че бяхме изпуснали тенджерата, а бензинът, разбира се, отдавна беше свършил, така че не бе от значение дали имахме примус или не. Дик отговори, че топи сняг с чашата си. Чашите ни бяха от пластмаса и доколкото имах спомен от живота си преди това изкачване, пластмасата се пали от огън, но си казах, че може би греша и че в края на краищата пластмасата сигурно не гори. Вече толкова време бяхме в планината и лесно бих могъл да сбъркам. Никаква вода не се появи и аз задрямах.

Разбуден от подобния на кома сън, осъзнах, че е завалял сняг. Придърпах качулката си по-надолу пред лицето, за да се скрия от студените снежинки, надявайки се, че поради силния студ снегът ще бъде доволно сух и няма да овлажни още повече спалния ми чувал.

Дик се размърда от гнездото си и посегна през скалата да вземе палатката, която висеше неизползвана в краката ми. Изобщо не се изненадах, че партньорът ми не се е оставил да бъде победен от летаргията, която ми беше попречила да опъна палатката.

Сънувах най-различни неща, но най-вече храна: големи димящи тенджери със зеленчуци и едри мръвки.

Дик стана пръв, още преди да ни огрее слънцето. Тикна под носа ми отворена консерва със сардини. Вътре бяха останали три рибки, значи бяхме случили хубава кутия с общо шест парчета, докато в някои имаше само по четири. Вероятно теглото на всички консерви беше еднакво, но човек си въобразява, че е облагодетелстван с по-голямо количество.

Принуден да стана и да се заловя с прибиране на нещата, аз измърморих порицаващо:

- Отвратителен беше тоя бивак. Ти как изкара?
- Добре.

Дик тръгна доста преди мен и боли не боли, заопипва с ръце скалите в търсене на подходяща цепка за рапелен клин. Завистливо погледнах от другата страна на скалата, очаквайки да видя огромната площадка, на която си представях, че е спал. Но там имаше само някакво мизерно первазче с ширина петнайсетина сантиметра и дължина най-много две стъпки. Снегът отгоре беше набразден от следи на котки и аз едва сега си обясних защо Дик се бе надигнал да вземе бивачната палатка. Явно не беше успял да се пъхне в спалния чувал и беше прекарал цялата нощ свит на перваза, без дори да си свали котките. Естествено че се нуждаеше от палатката за прикритие, особено след като заваля. Вече знаех защо стана толкоз рано: трябваше да се движи, за да възобнови кръвообращението си. А като го попитах как е изкарал, каза "добре".

Никои от нас нямаше представа колко дни слизаме. Дик беше преодолял болестното си състояние от предишния ден и сега го тормозеха единствено измръзналите му пръсти. Мен обаче взе да ме обхваща някаква особена слабост, с която губех желание да се преборя. Усещах колко лесно бих могъл да седна и да си отдъхна завинаги. Не изпитвах съжаление за живота, който ми се изплъзваше, нито за дома в Англия или за хората, които щях да оставя; исках единствено страданието да свърши. На свой ред и аз сега разчитах на Дик. Ако познавах човек, който ще продължи да се движи, докато не падне, това беше Дик. Не смятах, че имам сили да сляза от тоя връх, но чувствах, че ми е останало още малко енергия, с която можех да следвам примера на Дик. Заставих се да му подражавам и дадох дума да не се отказвам, докато не ме стигне краят.

По пладне накарах партньора си да спрем за почивка; дори краченето надолу беше изморително. Дик взе да рови из дъното на раницата си и извади найлонов плик, в който имаше останки от мюзли и един бонбон. Въпреки критичното ни положение ние продължавахме да мъкнем целия боклук от хранителни опаковки и празни найлонови пликове, в които някога беше имало храна. Бяхме запазили отпадъците, тъй като не желаехме да замърсяваме тази девствена пустош, ала сега бяхме възнаградени, намирайки сред тях забравени или пренебрегнати останки от разни неща за ядене, каквито бяхме имали в изобилие. Чашата на Дик беше почерняла и деформирана, ала все пак не беше успял напълно да я унищожи при опита си да стопи сняг в нея. Сложи зрънцата овесени ядки в чашата и ги смеси със сняг и стрития предварително бонбон. В резултат се получи леко ароматизирана и сравнително по-влажна кашичка от самия сняг, който беше основа на сместа, донесла моментно облекчение за пресъхналите ни и пламтящи гърла. Бяхме заобиколени от тонове сняг, ала нямаше как да го стопим. Смученето на сняг и лед съвсем за малко разквасваше спечените ни уста. За да се стопят дори само капчици вода в устната кухина, се губеше твърде много телесна топлина и студът причиняваше още по-лошо напукване и разраняване на устата от раните, които вече имахме. Ежедневно ни бяха необходими по няколко литра течност, а за последните три-четири дни ние бяхме "изпили" само няколко бучки сняг. И двамата помнехме, че долната третина на гребена - участъкът с морава на цвят скала - е ронлива, но сравнително лесна. Тъкмо поради това бяхме решили да слезем по същия път, очаквайки бързо да го преодолеем. Обаче спускането ни отне много повече време, отколкото бихме могли да допуснем и в най-черните си прогнози. Пътят беше осеян с грамадни подвижни блокове, заплашващи да тръгнат на всяка крачка. Всяко наше движение криеше опасност за самите нас. Сломени от умора, двамата просто се тътрехме надолу, като едва влачехме краката си и при първа възможност гледахме да спрем и да седнем.

- Дик, според теб колко рапела остават до седлото? — Седлото в горния край на кулоара, по който се бяхме качили, представляваше апогеят на всичките ни стремежи. Оттам разчитахме, че ще можем да се смъкнем без въже.
- Три или четири.
- Искаш ли да се установяваме за нощуване?

Изгледа ме учудено.

- За момент си помислих, че говориш сериозно.
- Точно така е, но няма значение.

Направихме още един рапел: толкова дълъг, стръмен и криволичещ, че като се плъзнах по въжетата, увиснал свободно пред скалата, въобще не успях да видя къде е застанал Дик. Уплаших се да не би да се е изхлузил от края на рапела. Оказа се, че е седнал зад една скала. Беше четири без петнайсет.

- Колко рапела, Дик?
- Не повече от два.
- Ясно ти е, че няма да се доберем до седлото преди мръкване, а по тъмно не можем да слезем и по кулоара, понеже фенерчето е развалено. Какво ще кажеш, ако спрем тук и довършим слизането утре? Адски съм скапан.
- Какво ти е?
- Не знам, като изстискай съм.

Намирахме се на тераса, покрита с дребни камъни и по-едри блокове. Всеки от нас си подравни място за спане и събрахме сняг в найлонови пликове, които възнамерявахме да вкараме при себе си в спалните чували, опитвайки се да получим вода с телесната си температура. Легнах си пръв, а Дик още работеше по подготовката на площадката си. Тази нощ и двамата можехме да се изтегнем в цял ръст.

- Можеше да си избера по-хубаво място - промърмори той. После, когато вече потъвах в обичайното вцепенение на отмората, Дик отново се обади.
- Джо, искаш ли да видиш една кристална жила?
- Какво е това?
- Едно от чудесата на природата - отвърна той със страхопочитанието, което хранеше към планините и към всички природни неща.

Така уютно се бях сгушил в спалния чувал и за пръв път през целия ден мускулите на краката лека-полека бяха почнали да се отпускат, а кристалните жили едва ли имаха някакво значение за мен, за да хабя енергия, която и без туй ми липсваше, за разглеждането им.

- Не, не ща.

Изглеждаше, че ще успеем да оцелеем в крайна сметка. Тази вечер напрежението помежду ни поспадна и малко си побъбрихме.

- Какво смяташ да катерим след това, Джо?

Знаех, че мисли за онзи ръб на Чангабанг. Чудех се дали да вярвам на неговата настойчивост и отново се запитах дали аз съм по-разумен и по реалист, или просто съм нерешителен и боязлив в сравнение с преклонната му устременост.

- Дунагири ми даде всичко, каквото се надявах да получа от планината през гази година, а освен това я си виж ръцете. Ще трябва час по-скоро да постъпиш в болница. - Последното беше абсолютно вярно, но казвайки го на Дик, то звучеше като нелепо и безпочвено оправдание.
- Май си прав - отвърна той, сякаш това, което казах, изобщо не му беше идвало наум.

Заклех се никога повече да не се откъсвам от простите радости на живота. Обещах си да търся удобства навеки, да се отдам на пълно блаженство и за нищо на света да не се отделям от топлината, храната и водата. Исках да водя живот без усилия, охолен живот, който никога повече нямаше да изложа на опасност.

През нощта на няколко пъти се будехме и пълнехме устата си с овлажнял сняг от найлоновите пликове, за да уталожим изгарящата ни жажда. Отново сънувах ядене: тършувах из кухните на някакъв голям хотел и можех да опитвам всякакви отбрани ястия.

Дик сънувал, че наблизо до нас станало нещастие и хеликоптерът дошъл да прибере ранените. Събуди ме, за да ме пита дали не съм чул гласове.

- Не съм, но ако видиш някого, помоли го да помогне и на нас.
Преспахме от източната страна на гребена и още първите лъчи на слънцето ни събудиха. Част от снега в моя найлонов плик се беше стопил и едва удържах на изкушението да погълна цялата течност наведнъж. По дъното на раниците си намерихме още трошици от овесени ядки, както и няколко бонбона, забравени в един джоб. Изядохме поредната снежна каша, която Дик беше измислил; днешната се оказа доста водниста.

Чувствах се достатъчно бодър от мисълта за почти сигурното ни спасение, както и от перспективата до края на деня да слезем при храната и водата, тъй че сега бях в състояние да се грижа не само за себе си. Дик вършеше всичко с мъка и знаех, че почернелите му пръсти непрекъснато го болят. Наистина беше странна гледка да видиш вместо обичайната човешка плът някакви потъмнели, ужасни чуканчета, при това този черен цвят не беше повърхностен както при рана, а стигаше чак до костта. Сякаш чужди израстъци бяха поникнали от пръстите му и той трябваше да се отърве от тях, ала същевременно те бяха част от собственото му тяло.

Опитах се да вложа съчувствие във въпроса:

- Болят ли те ръцете, Дик?
- Можеше да бъде и по-лошо. — И това беше целият отговор. Нямаше оплакване, нито търсене на състрадание и аз втори път не попитах.

Дик отново тръгна пръв. Бяхме постигнали споразумение, при което той забиваше клин или слагаше примка на скален издатък и закачаше въжетата, а аз връзвах възлите и след спускането прибирах въжетата, за да спестя част от болките в измръзналите му ръце. Дик бе почнал да взима таблетки "Роникол", които подобряват кръвообращението и предпазват от измръзване, макар че сигурно бе твърде късно. Пиеше и "Фортрал" за намаляване на болката.

Изтеглянето на въжетата след рапел беше изтощително; понякога запираха във всяка издатина и чучка. Постепенно бях оставил Дик да мисли за всичко и взех все повече да разчитам на него в това отношение. Аз вършех физическата дейност, а той работеше с мозъка. Бях се превърнал в ръце на неговия ум. Имах чувството, че цялата ми алпийска практика е била подготовка за това слизане, една дълга репетиция, тъй че щом стане необходимо, всяко движение се осъществяваше автоматично.

Спускането по въжетата се беше превърнало в такава жестока тегоба, че направо не можахме да повярваме, когато приключихме последния рапел и свободно се затътрузихме надолу през големите тераси по каменистия склон, водещ до началото на улея, откъдето бяхме решили да слезем. Кулоарът не беше същият, по който се бяхме качили на гребена. Беше пак толкова дълъг, но изглеждаше доста по-лесен. Оставаха ни само още триста метра до равното, до сигурността на лагера.

Колкото и елементарен да изглеждаше кулоарът, аз вече не се чувствах достатъчно силен да се държа изправен и да прегъвам коленете си още толкоз метри надолу. От другата страна на седлото се спускаше лек на вид склон, който беше къде-къде по-къс и извеждаше в едно горно разклонение на ледника Рамани. Глетчерът ми се видя равен и лишен от цепнатини. Слизането по него означаваше удължаване на прехода до базовия лагер, обаче така по-бързо щяхме да стигнем на равното, където можехме да ходим изправени.

Споделих идеята си с Дик, ала той не прояви интерес. Изведнъж се разтревожи за ръцете си и каза, че предпочита да се спусне по кулоара, ако трябва по задник, и да стигне палатката на нашия преден лагер, в който имаше храна, а край него течеше поток.

Ето така се разделихме. Като тръгнах надолу, си представих как корифеите на планинарството биха реагирали на глупостта да се делим по тоя начин в планината; виждах как членовете на фондация "Маунт Еверест" клатят неодобрително мъдрите си посивели глави, сякаш казват: "Нали ви говорехме, че този връх е прекалено голяма лъжица за вас." Ако нещо се случеше с някой от нас, укорите, че сме се разделили и сме разединили силите си, никога нямаше да свършат. Сам се убеждавах, че все пак те би трябвало да разберат: просто не ми беше останала гъвкавост в коленете, за да ги свивам и разпускам в продължение на толкоз много крачки, слизайки по кулоара.

Извиках след Дик:

- Ще се оправиш ли сам? - изведнъж ме проряза съмнение.
- Да, а ти?

Настроението ми взе да се повишава, докато бързо се спусках по полегатия сняг и си представях как само след няколко минути ще мога да ходя прав като нормално човешко същество и ще намеря някое ручейче по повърхността на ледника. Забелязах, че на сто и петдесет метра над ледника склонът е прорязан от скален пояс. Достигнах го и погледнах отгоре, за да установя, че се намирам над вертикален праг с дължина петнайсет метра и без никакви възможности за заобикаляне. Вцепенен от ужас, седнах сломен в снега.

Горе на гребена Дик беше изчезнал. Бяха ми потребни дни, за да се изкача обратно - толкова слаб се чувствах. Не разполагах нито с клинове, нито с примки, въобще с никакъв инвентар освен с едно въже, пикел и айсбал. Свалих раницата и трескаво се защурах напред-назад в търсене на издатина, на която да направя рапел. Скалата навред беше обрушена, ронлива и несигурна.
Открих някаква цепнатина, в която беше заклещен малък камък. Извадих го и го заклиних по-стабилно в цепката. Свалих въженцето от айсбала, с което бе закачен на кръста ми, прокарах го около заклинения камък и вързах примка. На нея закачих въжето и с облекчение видях, че двата му края стигат до подножието на прага.

Спуснах се по въжето и го изтеглих. Повече изобщо не се преструвах, че мога да ходя. Плъзнах се по гръб надолу по оставащите до началото на глетчера снежни склонове и сипеи.

Пукнатината, където горе-долу равната ледникова повърхност се срещаше с по-стръмния скат, на който се намирах, беше зарита от сняг; присъствието и издаваше тъмна падина в терена. Не можех да преценя дали снежният мост ще ме издържи.

Стъпих на него разколебан и вперих поглед в скритата пукнатина, чудейки се, дали ще ме погълне или ще ми позволи благополучно да мина оттатък.

Прегънат на две, запристъпях напред, като безрезултатно бодях снега пред себе си с късия пикел - дръжката му не беше достатъчно дълга за сондиране. В крайна сметка прекосих цепнатината бегом и като стигнах до другата страна, ме обхвана радостна възбуда, сякаш бях постигнал забележителна победа. На ръба на просторната бяла пустиня, през която ми предстоеше да премина, свалих раницата и седнах отгоре й да отпразнувам успеха.

Снежната пустиня беше абсолютно равна и искрящо бяла. Снегът беше твърд и скърцаше под краката ми. Реших, че така ще е докрая, докато не попаднах в един мек участък и взех да затъвам на всяка крачка. После отново стана твърдо. Движех се към завоя на ледника, където той заобикаляше някакъв нисък връх и се насочваше към Чангабанг и долината на базовия ни лагер. Чангабанг като че ли се беше поприближил; струваше ми се, че е минало много време. Спрях, седнах на раницата и погледнах към склона, откъдето идвах. Изглеждаше само на стотина метра. Повече не се обърнах назад.

Час по час спирах и сядах. Толкова често се нуждаех от почивки, че накрая почнах да сядам направо на снега, без да свалям раницата. От ясното синьо небе яркото слънце сипеше огън. Наоколо цареше неописуема тишина.

Внезапно и злокобно като акула в полезрението ми изплува дълбока гънка в снега, бележеща скрита цепнатина. Продължих предпазливо, гледайки да стоя по-далеч от нея, и я отминах на безопасно разстояние.

Абсолютна глупост беше да се скитам сам по тоя ледник при реалната опасност да пропадна в дълбока пукнатина, скрита под снега, и да си умра там. Решението да тръгна по този път и да се разделя с Дик беше решение на човек, чието съзнание беше помрачено от жажда, глад, студ и физическа изнемога. Ако бяхме двамата, можехме да се обвържем в свръзка и внимателно да напредваме, отдалечени на добро разстояние един от друг, тъй че ако някой падне в цепнатина, партньорът му да го задържи и да организира изваждането му. Но вече бе късно да съжалявам. Бях поел риска и връщане назад нямаше.
Единствените ми оцелели слънчеви очила бяха много стари и стъклата им бяха ужасно издраскани, поради което виждах ясно само на десетина метра. Постоянно напрягах очи, за да проверявам къде вървя; отражението на слънчевата светлина от снега беше твърде болезнено и не ми позволяваше да хвърля очилата.

Наближавах завоя на ледника, при който ледената река потичаше надясно към долината на базовия лагер, когато внезапно си спомних, че горе от гребена бях забелязал няколко маскирани цепнатини в този район. Две от тях се показаха, пред очите ми. Заобиколих ги отляво и тъкмо се поздравявах за сполучливия обход, когато надолу вдясно от мен в центъра на нещо като вдлъбнат кратер изневиделица се появи, че чак ме стресна, тъмното очертание на ледникова цепнатина с кръгла форма. Никога не се бях сблъсквал с такава цепнатина и не можех да преценя нито големината й, нито на какъв периметър се простира. Боязливо закръжих около нея, нащрек да не ми изиграе някой неочакван номер. Както и да обикалях, центърът на сферичната падина хипнотизиращо и неудържимо ме притегляше. Продължих да кръжа, докато с крайчеца на окото съзрях някакви скали в далечината върху ледника. Мозъкът ми сигнализира, че скали върху ледник могат да означават вода и това ме извади от подобното на транс състояние - погледът ми бе грабнат от далечните скали.

Грамадна, плоска като маса скална плоча седеше чучната връз колона от лед. Стопената под въздействие на поетата от скалата слънчева топлина вода се беше стекла в малко вирче под колоната, покрито с ледена кора.

Моят пикел, който не вършеше работа като бастун и се премяташе, закачен на хълбока ми, без въобще да изпълни своето предназначение по тоя глетчер, сега доби възможност да се прояви и с няколко удара разби ледената кора.

От дъното на раницата изгребах една шепа мръсни останки от мюзли, а в джобовете си намерих две парченца шоколад и два бонбона. Друго нямах. Накиснах половината от мюзлите в чаша вода, прибавих натрошените бонбони и шоколада и седнах, опрян на един камък, да се насладя на божествената смес.

Течност, студена и мокра, щедро се изля в устата ми, та чак потече отстрани. Обрах от дъното на чашата по-гъстата кашица, а сетне налях още малко вода, за да измия утайката и да удължа колкото е възможно сладостта от неповторимата амброзия.

Имах съвсем реалното усещане, че на няколко крачки от мен стои едно американско семейство и учудено ме зяпа. Малкото момченце каза на баща си с нотка на неприязън: "Какво толкоз се превъзнася, все едно пие не знам какво?" Цялото семейство захихика глупашки. Станах и отново напълних чашата; изобщо не се изненадах, че наоколо няма никакво семейство - всичко беше плод на моето въображение.

Чангабанг надвисна над мен; югозападният ръб, който с Дик бяхме се надявали да изкачим, изглеждаше прекрасен и дяволски труден. Прекалено тежък е за нас, рекох си, а невероятната, нашарена с лед бездна на западната стена беше толкова гладка, че ме накара да я сравня с киноекран, на който никога не ще се появят артисти. Направих една снимка на западната стена, предполагайки, че един ден някой може да предприеме опит за изкачването й. Тази фотография нямаше да се ползва от мен. За мен Дунагири беше предостатъчен. Там изживях крайности, каквито никога не бих искал да изпитам отново. Бях сигурен, че повече изобщо няма да ходя по планините, да не говорим за Хималаите, а камо ли за нещо толкова респектиращо като тази огромна скална завеса с ледени орнаменти, протекли надолу от върха, наречен Чангабанг. Изпих още няколко чаши вода и полегнах да почина, прикривайки се от слънцето с пухенката.

След втората чаша течност и последната с "не знам какво", както се беше изразило въображаемото американче, вече знаех, че съм спасен. Това, което ми оставаше, беше само бъхтене, чиста проба тежък физически труд в продължение на още няколко часа. Бях уверен, че ще се справя; колкото и да ненавиждах силовата работа, не се съмнявах, че съм в състояние и този път да я свърша. Дългите години на самодисциплина в семинарията ме бяха научили да понасям неща, които не са ми приятни. Криво-ляво щях да се оправя и сега.

В един часа след пладне потеглих наново, като разчитах, че в оставащите до мръкване пет часа ще успея да се добера до базовия лагер. Освен американското семейство сега ме следваха и други хора, като всички крачеха наблизо и ме оглеждаха с интерес.

Когато стигнах продълговатия нисък хълм от струпани камъни покрай периферията на глетчера, си спомних за думите на Дик, че бил забелязал едва очертана пътека сред камънака. Напуснах Ледника и се запрепъвах между канари, пропадах в дупки и лазех по разни възвишения. Обикновено не вземах решение да спра за почивка - това просто ставаше от само себе си. Не можех да се заставя да вървя и десет минути, нито дори пет, въпреки че си обещавах, че ще почивам толкова време, колкото съм се движел. Но в действителност само след петдесетина метра установявах, че пак съм се подпрял на някоя скала направо с раницата, ужасен от необходимостта да я качвам отново на гърба си.

На няколко пъти си мислех да пренощувам там, където съм, ала от ската, под който вървях, непрекъснато се свличаха камъни и макар да се чувствах в хармония с природата, с планината, въобще със света, а също и с тези каменопади, инстинктивно съзнавах, че не бива да оставам в близост до тях.

Чух как американското семейство ме гълчи задето ходя бавно и се почудих защо не предложат да ми вземат раницата, понеже именно тя ме забавяше. Обаче те не обелиха зъб и поради някаква неясна причина помежду ни се възцари мълчание.

Чувах също трезвите забележки на Морис за тоя "подвиг". Морис беше един здравомислещ тираджия, когото срещнахме в Иран. Посъветва ни, ако микробусчето се развали, да го подпалим и да вземем парите от застраховката.

С мен беше и боклукчията от Дънди, Уили. "Бъдете внимателни, момчета, и всичко ще бъде наред", утешаваше ме той.

После подмятанията на американците ме накараха отново да се замисля за раницата и подобно на въпроса с почивките решението дойде спонтанно. Оставих раницата и въжето до една скала, до която струпах купчина камъни, за да маркирам мястото. В раницата нямах нищо крайно необходимо, защото в базовия лагер имаше резервен спален чувал. Беше четири часа следобед, когато поех наново, а подире ми като ленти се влачеха нереални мисли и фантазии.

Имах смътна представа къде се намирам: вече можех да видя Дунагири, познатия до болка противник, който се подаваше зад малкото връхче, което трябваше да заобиколя. Отначало не бях в състояние да открия търсения ориентир, за да продължено изведнъж се свлякох по един каменист склон и излязох на тревиста заравненост. Това беше началото на тясната долинка, водеща право в базовия лагер.

До там ми оставаше половин час ходене, само още половин час надолу и щях да бъде у дома, а също и при Дик, ако не беше решил да преспи в палатката на предния базов лагер. Питах се какви ли мъки е преживял и се молех всичко да е наред.

Когато стигнах базовия лагер, от Дик нямаше следа и аз предположих, че е останал горе, където също имаше храна и течаща вода. Стъмни се, преди да успея да намеря кибрит. Натъпках се с леденостудени консервирани плодове и ястия от ориз, останали от краткото пребиваване на Питър. Лапах безразборно, захвърляйки наполовина изядените консерви, понеже зъбите ме заболяваха от студеното им съдържание. Легнах в каменния заслон, който бяхме покрили с прозрачен найлон.

Не можех да заспя. До себе си оставих тенджера с вода, а пипнешком сполучих да открия в тъмнината и разни други вкуснотии, с които продължих да се тъпча. Целият треперех от екстаза на живота. В съзнанието ми прелитаха всевъзможни мисли, рикошираха и избухваха в рой искри. Размърдах се с намерение да напусна блаженството на спалния чувал, тъй като почувствах настойчив призив в червата. Изведнъж тичешком се втурнах навън, борейки се ципове и презрамки, ала беше твърде късно. Адски шокиран установих, че съм напълнил гащите - след толкова продължителна липса на храна организмът ми явно не знаеше как да се справи с нея. Нямах сили да се преобличам. Затворих циповете и се върнах в чувала.

Лежах на тревата и се топлех на утринното слънце, очаквайки Дик да се появи всеки момент. Никога не е обичал да се излежава до късно. Бях сигурен, че е станал призори. Мързеливо приготовлявах канче след канче с топла течност, час по час хапвах по нещо и оглеждах стеснението на долината, откъдето трябваше да дойде партньорът ми.

Постепенно ме зачовърка съмнение. Разстоянието от предния лагер дотук се вземаше най-много за два часа. Ако беше пренощувал там, с вода и храна на разположение, той щеше да бъде достатъчно свеж, за да слезе до девет часа. Не можех да допусна, че Дик е решил да остане по-дълго в леглото. В единайсет часа вече бях сериозно разтревожен. Взех да си представям как се гърчи в основата на кулоара със счупен крак -изобщо не исках да помисля, че може да е мъртъв.

Реших в дванайсет да тръгна с храна, гориво, примус, дрехи, въобще всичко, каквото бе необходимо за престой на открито, докато успея да отида до най-близкото село и доведа хора, с чиято помощ да го свалим надолу. В съзнанието си виждах картината на злополуката, която се опасявах, че е станала.

Подреждайки раницата, непрекъснато вдигах поглед с надеждата да зърна Дик, а сърцето ми се свиваше от мрачно предчувствие. Накрая го видях, или по-точно забелязах движещ се обект, който трябваше да е той. Помъчих се да изтичам нататък, но се получи само някакъв задъхан тръс. Пресрещнах го малко над лагера, свалих раницата от гърба му и го прегърнах през рамо.

- Какво става, Джо, защо си се запъхтял толкоз?
- Помислих, че ти се е случило нещо. Страшно се разтревожих. Знаеш ли колко късно слизаш.

Изгледа ме, сякаш мисълта, че би могло да се случи нещо нередно, беше изобщо недопустима. После забелязах, че се подпира с тоягата, която бях качил в предния лагер. Бях я намерил по пътя за базовия лагер и някак си се бях привързал към нея.

- Хубаво, че си се сетил да ми свалиш тоягата.
- Да. Подхлъзнах се малко преди края на кулоара и май съм си изкълчил глезена, та взех тоягата ти за бастун. Едва сега осъзнах, че накуцва.

Седнахме на тревата пред каменния заслон и аз почнах да го поя с течности. Каза, че бил станал призори, обаче обувките му били замръзнали. Щом се събул вечерта, глезенът му се подул и на сутринта не успял да го натика в обувката, докато не изгряло слънцето да я размекне. После му бил потребен цял час да върже обувките с измръзналите си пръсти, а като тръгнал, вървял бавно, понеже глезенът го болял.

- Как беше от подножието на кулоара до палатката?
- Ужасно. Не можех да реша откъде да прекося един много труден участък. След малко обаче чух някакъв глас, който ми казваше откъде да мина и това се оказа правилният път.

Беше много обезпокоен за ръцете си. Върховете на пръстите му бяха съвсем почернели и аз усещах уплахата, която изпитваше при мисълта, че ще трябва да се лиши от най-скъпото за него - алпинизма, ако се наложи ампутация на част от пръстите.

Отделих парцаливите останки от ръкавиците, които още висяха по ръцете му, изрязах и мъртвата кожа около почернелите върхове на пръстите, сетне ги почистих и поръсих с антибиотична пудра, след което ги превързах с марля и бинт. Върху бинтованите пръсти на всяка ръка надянах по една широка копринена ръкавица.

Бяха останали някакви антибиотици на таблетки и Дик почна да ги пие, за да предотврати евентуално възпаление. Не бяхме сигурни, че това е най-правилното решение, но друго не можахме да измислим.

Дик искаше да си тръгне още на другия ден и да постъпи час по-скоро в болница. Знаех, че го боли. Ключовете от колата и парите ни бяха в предния базов лагер. Късно следобед тръгнах обратно нагоре. Не само че нямах достатъчно енергия за подобно усилие, но и не желаех да се лишавам от радостта, че отново сме заедно, както и от възможността да бъдем грижовни един към друг по начин, който беше непознат за нас. Приличахме на любовна двойка след скандал - и двамата откривахме такава дълбочина на взаимните ни чувства, каквато не бяхме подозирали дотогава.

Беше тъмно, когато се върнах. Донесох палатката и всичко останало, което можех да взема, за да си спестя повторно ходене. Все още не бях в състояние да контролирам напълно движенията си и съзнанието ми се рееше необуздано, докато вдървен и изтормозен, подбирах пътя си на връщане през сюрреалистичния каменист пейзаж, огрян от пълния диск на луната; накрая стигнах познатата тревиста долинка, водеща до базовия лагер.

Тази нощ Дик предпочете да спи по-далеч от мен, за да не ме смущава с неспокойния си сън и приглушените стенания. На другата сутрин, след като му смених превръзките, потегли надолу куцукайки, опрян на дългия пикел, който бяхме донесли за бастун на офицера за свръзка. Обеща да намери и изпрати трима носачи, които да свалят екипировката ни. Аз трябваше да я събера и опаковам до тяхното пристигане.

Нямаше как да следя минаването на дните. Всеки ден се стараех да вписвам по едно изречение в джобния си дневник, просто за да отбележа поредния ден, ала нямах представа за датата. Понякога дори не бях сигурен дали съм вписал новия ден или не.

Очаквах носачите да дойдат най-бързо за четири дни. В деня, който смятах, че е четвърти поред, съм записал: "Носачите не пристигнаха.”

На петия ден: "Носачите още ги няма."

За да убия времето, изчетох малкото книги, които бяхме взели със себе си. Един ден се отправих отново към Чангабанг с желание да направя снимки, но краката много ме боляха, а и гърлото ми продължаваше да е силно възпалено. Не стигнах дотам, докъдето възнамерявах. Бивакувах на открито и снимах на лунна светлина. На другия ден се върнах, като прибрах раницата, която бях оставил на слизане . от Дунагири.

Седях отвън пред каменния заслон. Шести ден: "Никакви носачи."

През този период не изпитвах самота. Не бях сам поради това, че другите хора ме бяха отритнали. Престоят ми тук имаше цел, а за да я изпълня, се налагаше да остана сам, което наистина беше досадно, ала не пораждаше тревога и тъга.

Цели часове губех в усилие да уловя невидимата животинка, която нощем нападаше хранителните ми припаси. Беше излапала оставената за другия ден отворена консерва със свинско месо, което бях определил за деликатес и всяка вечеря завършвах с по няколко хапки от него. Два-три дни се дебнахме с животното. Както бях с разклатено психическо равновесие, накрая взех да си мисля, че съм подложен на обсада. Четката ми за зъби също изчезна.

Лежах на тревата и гледах в небето, когато изведнъж ми се стори, че чувам гласове. Скочих и заоглеждах надолу долината, представяйки си как ей сега ще се появят тримата планинци, дошли да ме избавят от заточението. Нямаше никой. На глас се наругах, че почва вече и да ми се причува.

Не след дълго отново станах, убеден, че пак чувам гласове, но хора нямаше. Шест дни в самота и ето че си говоря сам и ми се счуват разни неща. Повече не обърнах внимание на брътвежа, който смятах, че продължавам да чувам. После видях някакви човешки фигури, които се спускаха по скалистия скат от друга посока, a не оттам, накъдето бях гледал.

Бяха само двама. Очакваха да дойде и трети. Поканих ги да седнат и им предложих ядене. Имаше няколко консерви, които беше безсмислено да мъкнем по целия обратен път. Носачите отвориха всичките и се натъпкаха до насита.

Третият човек така и не дойде. Наложи се да изоставя част от нещата и да пренаредя багажа, обещавайки с жестове допълнително възнаграждение.

Двамата носачи вероятно бяха роднини. Единият беше як и стабилен, а другият - хърбав, по-добре облечен и тутакси почна да ми иска това-онова. Когато на другия ден потеглихме, се оказа, че по-слабият не е в състояние да носи кой знае колко. Самият аз бях толкова изнемощял, че повече от раницата си не можех да взема. Другият планинец се нагърби с част от товара на другаря си, ала започна да хленчи за подаръци.

Напредвахме отчайващо бавно. Губехме време поради постоянните жалби на хърбавия; каза, че му се завивало свят на местата, където пътеката се виеше над пропаст, и не можел да носи багаж. Постепенно взех да изпитвам неприязън към носачите си, Поомекнах, когато слабичкият дотича зад мен и ми подаде каската, която се беше търколила от раницата надолу по склона.

Носачите често спираха да пушат и естествено не успявахме да стигнем далеч. Налагаше се да лагеруваме на неподходящи места край пътеката. На другия ден историята се повтаряше. Първата им работа сутрин бе да запушат хашиш и изобщо нямаха желание да се поместят.

Един от биваците ни беше в подножието на стръмния склон, който бях изкачил, зашеметен от зъбобола. През нощта заваля сняг. Палатката беше затрупана от петнайсетсантиметров пласт, а нагоре към превала се затъваше до бедрата. Двамата носачи заявиха, че оставят багажа, защото едвам смогваха да изгазят с тежкия товар. Заровиха вързопите под една скала насред огромния, неравен скат.

Горе на платото беше още по-лошо. Вече не беше стръмно, но мъглата беше много гъста и снегът валеше на едри парцали. Помъчих се да изляза напред и да правя пъртина, понеже имах по-добри обувки, ала нямах представа накъде вървя. Наклонът на платото се увеличи и се превърна в поредица от хребети. Якият носач завика неразбираемо и взе да сочи някаква стърчаща скала. Опитах се да следвам указанията му. Отново измуча нещо, ала този път не ме изчака и сам пое напред. Виждах го как спира от време на време и се взира в стелещата се мъгла. Тъмният силует се оказа търсената скала и като се ориентира по нея, носачът отново се втурна напред. Тази процедура се повтори многократно. Ненавиждах това монотонно и съсипващо бъхтане в посока, за която не бях сигурен къде води, и с продължителност, която нямаше как да преценя. Движехме се сред все по-урвести хребети. Не ми оставаше нищо друго, освен да предположа, че планинецът е пасъл стадата си насам и познава всяка неравност и скала, макар и покрити със сняг. Прехвърлихме последното било и започнахме да слизаме. Нямах понятие как носачът успя да открие този превал. Когато тръгнахме надолу, вече бе тъмно.

Спряхме до някакви канари и изкопахме две дупки в снега под тях. Нямахме палатка, но аз бях задържал спалния си чувал. На мен ми беше сравнително топло, ала цяла нощ в просъница дочувах как двамата носачи си бърборят, завити само с едно одеяло, в чиито гънки се събираше сняг. Преди да легнем, заедно изядохме една консерва с месо и няколко бонбона.

На разсъмване потеглихме. Планинарският усет на носача изневери и в желанието си да ни заведе най-бързо до неговото село, той ни забута в непроходим гъсталак от трънаци и шубраци. Когато рано следобед стигнахме селото, целите ми дрехи бяха на парцали.

С пристигането ни двамата носачи изчезнаха. Някой ми предложи чай и чапати. Старейшината на селото дойде с един местен човек, който знаеше малко английски. Зимните снеговалежи бяха настъпили и при това положение почти изключвах възможността да си получа оставения багаж, ала старейшината с високопарни жестове оповести, че лично ще заведе група, която да намери нещата. Споразумяхме се за възнаграждението и старейшината предложи да пренесем жертвоприношение, като заколим една коза в знак на благодарност, задето сме се върнали благополучно от планината. Трогнат бях от жеста, но първо проверих кой ще плати козата. Един костелив показалец непоколебимо посочи мен. С мимики и покъртителни погледи старейшината изрази своето съчувствие към Дик, с когото очевидно се бяха срещнали. Планинецът направи едно отсечено движение с длан напреко върху пръстите си, показвайки какво според него очаква Дик.

В Джошимат се отбих при военния лекар, който беше лекувал зъба ми.

- Горкото момче, - завайка се той. - Казах му, че ще трябва да ги отрежат.Съвсем са отишли.

Можех да си представя колко тежко са се отразили тези думи на Дик, който надали би могъл да катери отново, ако ампутират върховете на пръстите му. Не знаех къде се намира в момента, но след като ми доставиха изоставената екипировка, потеглих за Делхи.

Докато чаках в Джошимат, получих остри болки в стомаха, които ме приковаха на легло в същата стая, където преди толкова седмици се бях борил със зъбобола. Когато подкарах надолу по долината на Ганг, а сетне и през низините на Северна Индия, непрекъснато се тъпчех с ядене, нищо че от храната само ми ставаше по-лошо.

В Делхи се обадих по телефона на Дж. Д. Капур и разбрах, че Дик е настанен във военна болница. Отидох да го видя и го заварих да лежи на просторно легло в чиста стая. Слава богу, още нищо не му бяха отрязали.

Изглеждаше доста мръсен и ми обясни, че сестрите явно не желаели да го окъпят в леглото, каквато е обичайната практика в английските болници. Предположихме, че според индуската религия е табу жена да мие мъжко тяло. Дик не смееше да се окъпе сам, понеже се боеше да не навлече някаква зараза на пръстите си.

Бяха го сложили на системи, които го подхранваха с разтвор от глюкоза с цел да се стимулира възстановяването на тъканите. Независимо че бе болезнен удар върху чувството му за икономия, Дик накрая реши да отлети със самолет за Великобритания, за да се лекува там. За мен перспективата да шофирам още три седмици, преди да се прибера у дома, приличаше на влизане в безконечен тунел.


[b:c622c45d]V[/b:c622c45d]

В кафенетата на Конот Плейс, центъра на Делхи, където обикалят много чуждестранни пътешественици, търсех да откарам някого с микробуса до Англия срещу 150 долара. Бяха ми останали твърде малко пари и ако пътувах сам, нямаше да ми стигнат за бензин. Когато закарах колата на преглед в сервиза преди обратния път, се установи, че има пукнато бутало. Нямаше замяна, а дори да се беше намерила, щеше да струва прекалено скъпо. Механиците завариха повредената част и ние потеглихме с моя спътник, един новозеландец на име Доналд, който отиваше в Кардиф като цигулар в някакъв оркестър и искаше да пътува по суша през Азия, за да види нещо от страните по пътя си.

Беше месец ноември с хладни нощи, но приятно топли дни. Доналд беше доволен от удобствата на микробуса, от книгите, които четеше, докато аз карах, както и от класическата музика на Дик и от нощуването в палатка.

След като вече бях пътувал из тия места на идване, много от .клопките по пътя и похватите за тяхното избягване ми бяха известни. При преминаването през прохода Кхябер се плащаше такса. Нямахме повече пакистански пари и предложихме долари, но служителите отказаха, понеже нямаше пункт за обмяна на валута. Обещах да платя на границата, където можеха да се сменят пари, след което ни пуснаха да минем и повече никой не ни обезпокои. На идване в Афганистан бях научил числата от едно до десет на езика урду. По този начин следях показанията на колонките за бензин и внимавах колко ни взимат. Любим трик на хората от бензиностанциите бе щом подадеш дължимата сума с ловко движение на ръката,да подменят книжните пари с други подобни на цвят банкноти, но с по-малка стойност. Тъй като отскоро познаваш местната валута, съвсем нормално бе да допуснеш, че си направил грешка и да платиш исканата добавка. С орловия си поглед Дик пръв забеляза този фокус и от там нататък при всяко зареждане в Афганистан аз предвкусвах очакваното стълкновение и заплащах точната сума, при което с невинен и обиден вид бензинджията най-нагло ми искаше още и като не получеше нищо, отиваше да се оплаче на близкостоящия полицай, който безизразно наблюдаваше сцената. Доналд реши, че аз трябва да съм много хитър и безцеремонен, за да устоявам на всички тия номера, но това беше просто въпрос на опит.

Пристигнахме в Кабул вечерта и подкарахме към странноприемницата, където бяхме спали с Дик. Щом излязохме на главната улица, някакъв полицай ни спря. Посочи ми един пътен знак и някой от тълпата, която за нула време се събра, обясни, че сме били влезли в еднопосочна улица откъм неправилната страна и по този случай ни глобяват 20 долара. Доналд каза, че не си спомня да е видял такъв знак в другия край на улицата. Възразих, че не могат да искат от мен да чета урду. Отговориха ми, че и 10 долара ще оправят положението. Настоях да ме заведат при старшия офицер. Полицаят се натика при нас и по тъмни криви улички стигнахме до високата ограда на полицията. Отказах да вкарам колата вътре и оставих Доналд в микробуса с нареждане да отиде в британското посолство, ако до един час не се върна.

Старшият офицер имаше вид на току-що станал от леглото. Появи се и преводач и двамата седнаха срещу мен на голяма прашна маса в зле осветеното помещение. Пътният полицай обясни случая на афгански. Какво е "нарушението" ми, разбрах от преводача.

Банкнотите ми бяха скрити в специален колан под ризата. Попитах ги няма ли да вземат пътнически чекове, знаейки, че не ги искат. Казах, че не мога да платя глобата, докато не сменя пари в банката на другия ден. Поискаха ми паспорта. Отговорих, че ми трябва за осребряване на чековете. Разговорът ни приличаше на шахматна партия. Предложих им международната си шофьорска книжка като гаранция, че утре ще се върна. Обаче те не по-зле от мен знаеха, че този документ няма никаква стойност като залог. Пат!

- Наистина ли нямате никакви пари в брой?

С театрален жест хвърлих на масата дребните монети от най-различна валута. Общо възлизаха на няколко пенса и за да покажа още по-убедително, че нямам повече, обърнах джобовете си.
С махване на ръката офицерът ме отпрати - явно се беше отегчил от играта. Излязох навън и се върнахме с Доналд в града. По-късно установихме, че движението на главната улица е двупосочно и на другия край няма никакъв знак.

На излизане от Кабул възникнаха проблеми с колата. Наложи се да купя ново динамо за 40 лири стерлинги, понеже старото не искаше да работи в големия сутрешен студ. Също трябваше да наема такси, за да ни изтегли. Шофьорът поиска астрономическата сума от 20 долара. Отказах да платя. Афганистанецът потегли с катерачното въже, което бях използвал за влекало. На три пъти се опитвахме да тръгнем и все се връщахме, едва кретайки назад. Преди да запали и малко след угасването му, двигателят издаваше зловещи стържещи звуци. Постепенно се примирих с мисълта, че микробусът няма да издържи до Англия. Доналд се отнесе много джентълменски към нашата неудача. Върнах му парите за пътуването, а той ми даде назаем 90 лири, понеже вече нямах пукнат грош. Трудно е да напуснеш някои държави, ако в паспорта ти е ударен печат, че си влязъл с автомобил. Това се прави, за да няма черна борса на моторни превозни средства, В Афганистан е възможно човек да подари колата си на правителството, ако е в движение. Именно това реших да сторя. Когато двигателят беше загрял, от него не излизаха никакви подозрителни звуци. Считах, че ще успея да пробутам микробуса.

Един турчин в странноприемницата, където нощувах, остана ужасен, като разбра, че възнамерявам да проявя такава щедрост към местното правителство. Работеше в една автобусна компания на име "Акел Type", която осигуряваше превоз от Кабул до Лондон, и ми обеща,че в замяна на микробуса ще ми купи билет за рейса до Англия и ще уреди всички формалности по прехвърлянето на колата в неговия паспорт.

За оформяне на сделката отидоха два дни в плащане на подкупи и официални такси, но в крайна сметка работата стана. Само се молех турчинът да не реши да подкара микробуса, преди да съм заминал. Отидох в главната болница на Кабул и за 5 лири продадох половин литър от кръвта си. Сякаш ме беше споходила манна небесна — по-лесна петачка през живота си не бях изкарвал. Положението най-после взе да се пооправя.

Като разтоварих всичко от колата, се оказа, че имам четиринайсет парчета багаж: цялата ми лична екипировка, нещата на Дик, палатките и един грамаден и тежък денк с инвентар, който в Делхи наш приятел, английски алпинист, ме беше помолил да взема на микробуса, защото той щеше да пътува с обществен транспорт и желаеше да се освободи от товара. За целия багаж, който качих на автобуса, ми взеха толкова пари, колкото струваше самото място.

На тръгване от Кабул рейсът беше полупразен. Имаше къде да се изтегна на воля и спокойно да се возя, докато нещата ми пътуват прибрани в багажника, а друг човек държи волана. Автобус, пътуващ чак до Лондон, това бе отговорът на всичките ми молитви. Микробусът остана паркиран в двора на странноприемницата. Турчинът беше страшно доволен от придобивката си, но изобщо не го видях да направи опит да го подкара. Когато рейсът потегли, изпитах типичното за престъпниците облекчение, че съм се измъкнал.

Пътуването се превърна в смесица от пустинни залези, продължител ни мечтания на фона на сменящия се пейзаж пред очите и трагикомични общения с другите пътници в автобуса. Не знам .точно кога, но именно докато се возех към къщи, започнах да мисля за онази невъзможна стена на Чангабанг. Върхът беше останал далеч зад мен, времето и пространството бяха смекчили суровите му форми и бяха намалили наклона на отвесните му бездни. Наистина интересна стена. Внезапно открих, че се мъча да отгатна какъв е релефът в средата на този вертикал, дали е гладко, както изглежда, или просто огромният му размер прикрива всички гънки и всъщност стената е едно гигантско стълбище. Но местните жители ми бяха казали, че Чангабанг означава хлъзгав или гладък.

Някъде по пътя срещнах приятели от родния ми град Тийсайд. Казаха ми, че наши общи познати възнамеряват догодина да ходят на Чангабанг. Новината ме накара с нетърпение да очаквам завръщането си във Великобритания, за да разбера плановете им. Предположих, че целта им е западната стена на върха.

Отначало двамата с Доналд седяхме на седалката непосредствено преди последната. Чувах, че зад нас се води разговор на остро звучащ непознат език. Погледнах през рамо да видя говорещите и отгатна националността им, ала забелязах само един човек. Допуснах, че другият се е излегнал в цял ръст на седалката.

Автобусът пътуваше и през нощта. Бяха ни уверили, че винаги има по двама, а понякога и по трима шофьори, за да се сменят в движение и да не се налага престой за почивка. Имаше достатъчно свободно място всеки пътник удобно да легне. Гърленият говор зад гърба ми продължаваше. Един широкоплещест русокос младеж водеше безконечен разговор със себе си. Проснах се на пода и така съм заспал. По едно време наоколо западаха разни предмети и аз предположих, че са се изтърколили от седалките. Накрая бях доразбуден от нечий протест: "Свен, я престани да хвърляш." Свен беше момчето, което само си говореше и лека-полека почнахме да осъзнаваме, че се намира под въздействието на нещо по-силно от солидна доза хашиш или опиум.

На границата се наложи да опразним изцяло автобуса. Афганистанският граничен пост представляваше кирпичена постройка, струпана в прашен двор сред пустинята. Ако няма спънки, формалностите по преминаването в Иран можеха да приключат за два часа. Около автобуса настъпи някакво оживление. Двама американци бяха помолени за помощ. Чисто гол, Свен лежеше насред рейса и отказваше да се помръдне. Американското семейство го облече и го изнесе навън. Беше като от гума и двамата придържаха отпуснатото му тяло. В един момент той се изправи, разпери ръце и на чист английски език заяви: "Аз съм светлината, светлината, която идва да спаси света." Сетне се обърна към придружителите си и каза, че вече е наред и могат да го пуснат. Американците отстъпиха встрани и Свен се пльосна по лице в прахта, продължавайки да държи ръцете си разперени. Напълно объркани, афганистанските войници стояха един до друг, хванали ръцете си в кордон. После американското семейство се зае решително със Свен и го преведе през многобройните гишета.

Когато напуснахме афганистанския граничен пункт, всички пътници в автобуса бяхме обединени от една обща грижа - Свен. Иранският пост беше осем километра по-нататък, отвъд ничията земя. Тук имаше витрина с изложени снимки на някои средства, чрез които контрабандистите се опитват да пренасят наркотици през Иран, както и фотографии на замесените във всеки отделен случай с получените тежки присъди. Тази витрина действаше като резултатно сплашващо средство. Всички бяхме убедени, че поведението на Свен незабавно ще възбуди подозренията на граничните власти, при което очаквахме целият ни багаж да бъде старателно проверен, а автобусът да бъде откаран при наредените зад една телена ограда автомобили, чиито купета бяха надупчени с бормашина, а покривите им разрязани.

Като по чудо това не стана. Служителите приеха версията, че Свен е болен, както и обещанието, че ще бъде заведен в родното му посолство в Техеран, за да бъде репатриран. Дори с моя гигантски багаж нямах особени проблеми. Наложи се да го пренеса целия парче по парче в стаята за проверка, и то сам, защото малцина пътници на изток поемат риска да се докоснат до нечий багаж, в който може да има скрити наркотици. В Техеран се оказа, че няма исландско посолство. Беше празник и легацията на Дания не беше в състояние да направи нищо. Свен продължи с нас.

Автобусът се напълни. Вече не можехме да лягаме на седалките за спане. Ден и нощ пътувахме в едно и също положение. Стана очевидно, че имаме само един шофьор. Някаква млада американка застана до него и почна да го увещава да спре, понеже беше карал цели четири дни непрекъснато, само с две кратки спирки в Машад и Техеран. А сега шофираше трийсет часа и вече едва държеше волана, тъй че автобусът непрекъснато лъкатушеше по шосето. Положението стана опасно, след като шофьорът извади нож, но няколко часа по-късно спря в малък хотел, където за първи и единствен път през цялото пътуване спахме в креват.

Автобусът се оказа само до Истанбул. Мазният левантинец на име Сами обясни, че през последните две седмици се опитвал да телефонира в кантората в Кабул, за да съобщи, че от цял месец автобусите не пътуват до Лондон. Поведох борба да си върна част от стойността на билета. Сами твърдеше, че работата с микробуса била частна сделка между мен и турчина в Кабул, понеже съм нямал разписка. В крайна сметка надделях и взех някаква сума, след като отклоних предложението му да ме качи на рейс за Мюнхен.
В една сладкарница до Синята джамия срещнах един приятел от университетските години. На другия ден щеше да лети за Лондон. О, как завиждах на такава скорост! Купих си билет за "Ориент експрес". Американското момиче от автобуса поиска да пътуваме заедно — беше й дошло до гуша от рейсове. Връщаше се в САЩ, за да се омъжи за годеника си, когото не беше виждала девет месеца.

На гарата имах проблем с качването на целия багаж във влака. Изневиделица една белокоса дама се намеси в спора, говорейки на турски, и въпросът беше разрешен.

- Опитват се да изнудват, нали знаете — рече ми тя на английски.
- Къде отивате? Хайде да пътуваме заедно.

И така станахме трима: шейсетгодишната Вера, която се завръщаше от самотната си обиколка из Турция, американката, която отиваше у дома да се омъжи, и аз, почти лишен от спомен откъде съм насъбрал толкоз много багаж, както и къде съм бил.

Прекосихме заснежената Източна Европа в самостоятелно купе. Вера възспираше всеки, който се опитваше да влезе. Позволи само на един червендалест югославянин да се присъедини към нас. Той каза, че е на седемдесет години и през прозореца ни посочи къщата си, като минавахме край нея. Почерпи ни щедро със сливовица от бутилката, която носеше.

- Явно само заради това съм го пуснала — прошепна Вера. В Любляна се наложи да напуснем влака, защото се развали. Когато шест часа по-късно се качихме на друг, за него нямахме запазени места и тримата се разположихме върху багажа ми, пръснат по дължина на вагона. Всяко преминаване на граница означаваше проверка на паспорта и багажа. Флейтата на Дик с нейните лъскави метални тръби, поставени в черен калъф, предизвикваше най-силно подозрение.

В Париж нямаше връзка между двете гари, намиращи се в срещуположни краища на града. Убедих един таксиметров шофьор да ме откара заедно с целия багаж. Взе ми по франк на парче и се помъчи да ми внуши, че нося общо шестнайсет неща.

В Дувър се наложи да взема носачи, за да прекарат товара на количка през митницата.

- Колко искате?
- Дръжте се джентълменски, сър.

В Лондон Кен Уилсън ме взе от гарата и единственото, за което бях в състояние да говоря, беше пътуването от Делхи до тук. Обадих се на майка ми и баща ми да кажа, че съм се върнал, на Дон и Джени - да проверя дали отново ще ме приемат за квартирант, на Мюриъл - да разбера дали все още ме иска. Кен сумтеше неодобрително, че стоя толкова дълго на телефона. Не беше заради парите - плащах си разговорите, просто се чувстваше изолиран от света на планините, докато говорех.


[b:c622c45d][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=402]КЪМ ТРЕТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:c622c45d]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 1435 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Първи отговор на Димитър Колешев
Зимните изкачвания на осемхилядници
Да затворим ли Еверест?
Западната стена на Gasherbrum IV
Алпинистите на К2: Господ ни пазеше
Второ писмо на Николай Петков
Влудяващата тълпа
Истината на Аврам Аврамов, или истината за Еверест
Северната стена на Жану
Ама Даблам и реализирането на една 30-годишна мечта


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap