Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Лхоце 8501 - Цялата книга



Христо Проданов  |  Редактирана на 23/01/2011


[img:d0459120]http://www.verticalworld.net/articles/uploads/pics/article_388_1.jpg[/img:d0459120]


[i:d0459120]На моята майка[/i:d0459120]


НАЧАЛОТО НА ДЪЛГИЯ ПЪТ

Има моменти в живота на човека, които оставят трайни следи в неговото съзнание. За нас, алпинистите, това са моментите на върховно напрежение и радостта от победата над върха. В своя дългогодишен алпийски живот съм имал много такива моменти, всеки от които е различен. Всяка победа над върха ми е безкрайно скъпа. Като на длан виждам различните турове — стъпка по стъпка. Може би всяко изкачване е взело по нещо от самия мен. Като на филмова лента се изнизват пред очите ми моите първи стъпки в родната Стара планина, школата в Мальовица, дългите скитания в Рила и Пирин. „Кадрите" се въртят. Идват Карпатите, Татрите, Юлийските Алпи, Същинските Алпи, а после — великолепието на Кавказ, могъществото и исполинската красота на Памир, голите сипеи на Хиндукуш. Аз се раздавах на тези планини — безотказно и безрезервно. Всеки връх е дълбоко изстрадан в сърцето ми. Обикновено предварително изкачвах мислено върховете, а победите, макар и трудно, идваха някак от само себе си. Двадесет и една години от живота си напълно отдадох на алпинизма. Стотици са датите, които съм съхранил в паметта си.

Но има една дата, която се запечата завинаги, един ден, от който помня всеки миг. Това е 30 април 1981 г. Лагер 4 — студено, напрегнато, мразовито утро, в което трима българи потеглихме към връхната пирамида на Лхоце в Хималаите. Колко дни и нощи, изпълнени с огромно напрежение, бяха изминали до тази последна нощ — нощ на безкрайно вълнение и терзания за изхода на експедицията. Тежка, студена, незабравима последна нощ преди решителния щурм.

Вече няколко минути се вслушвах в спокойното и равномерно дишане на Методи и Огнян, които може би в съня си изживяваха последните часове на върховно напрежение. Не бях надянал кислородната маска. Защо? Може би, за да докажа на самия себе си, че имам още възможности. Желаех да се изпробвам и ако имам сили, да надвия „границата на смъртта". А може би беше по-добре да спя с кислородна маска, за да мога да отпочина и да набера сили за решителния ден, за голямото изпитание. За какво ли не мислих през тази последна нощ преди щурма! Пред очите ми плуваха непрекъснато скъпите образи на децата ми, топлите нежни очи на майка ми и всичко това ми даваше сили за решителния ден. И все пак, не бе ли по-добре с кислородна маска? На 7950 м мисълта ми бе обременена е множество „за" и „против". Риторичните въпроси валяха един след друг. Тази нощ бе едновременно най-дългата и най-късата в живота ми. Сънят ме оборваше, но все не успявах да заспя. Обезателно трябваше да си наложа поне дву или тричасов сън. Беше почти невъзможно при това непосилно вълнение. Една мисъл непрекъснато се прокрадваше в съзнанието ми. Кое ме доведе до това тъй очаквано утро?

Коя беше онази сила, която дни и седмици тласкаше нас, шепата българи, все по-нагоре и по-нагоре? Може би в това утро и тримата ще докоснем върха? Знаех, че предварително не трябва да мисля за това. Но съзнанието, че толкова сили, труд и нерви са изразходвани от стотици хора заради този миг, който е в твоите ръце, е просто подлудяващо. И все пак, кое ни накара да дойдем тук?

Върхът? Та нали и това е връх като всички останали, на които сме били с момчетата досега, с разлика само около километър в полза на Лхоце? Или може би той ще бъде много по-различен от тях? Не зная какво са изпитвали другите. Вероятно всеки е изживявал по своему докосването с атмосферата на първия ни осемхилядник, проправянето на път за нас в снагата му, борбата със стихията и исполинската му сила.

За мен това бе „моят връх", за който бях мечтал цели двадесет и една години и който трябваше да изкача с моите приятели. И това трябваше да стане в мразовитото утро на 30 април. Или пък да не стане! Мисли, потоци от мисли като някаква стихия ме заливаха непрекъснато и сякаш потъвах в техните обятия. Само равномерното дишане на Методи и Огнян от време на време прекъсваше мислите ми. Това бяхме ние тримата, които трябваше да завършим екстремната част от нашата експедиция и да достигнем нейния апогей. Долу, в лагер 2 и в базовия лагер, бяха останали нашите другари, които също тръпнеха в очакване. А на хиляди километри от нас, в нашата скъпа България, бяха най-близките ни хора, приятелите, алпинистите, които едва ли подозираха, че на 30 април ние трябва да изкачим върха!

Колко дълги години изминаха за мен, за да стигна до този знаменателен ден, в който тръгвах към „своя" връх — най-очаквания, най-желания. Но това не бе само мой път. Той бе изминат и утъпкан от стотици наши всеотдайни алпинисти в продължение на цели петдесет години. Та нали това последно слънчево, но мразовито утро в Хималаите дължахме на цяла плеяда алпинисти, като се започне от онези, първите, които проправиха пъртина за алпинизма у нас, забивайки първите клинове по стените на Рила, Пирин и Стара планина, и се премине през възторжената млада смяна, която овладя едни от най-трудните върхове на Алпите, Кавказ и Памир, за да се стигне до онези, които дръзнаха да премерят сили със седемхилядниците на Памир и Хиндукуш и отвориха вратата към Хималаите.

Може би някои ще кажат: „Не са ли прекалено много тези 52 години, за да стигнем до първия ни осемхилядник в Хималаите?" Отговорът е: „И да, и не". Нека не забравяме, че у нас алпинизмът, както и другите спортове в условията преди 9 септември 1944 г., се развиваше сравнително бавно. Нашият спорт е по-специфичен. Изисква голяма и скъпа екипировка и съоръжения, поради което броят на алпинистите не е много голям. Победата на Девети септември откри „зелена улица" за развитието на физическата култура, която беше поставена вече на научни основи. Алпинизмът като част от физкултурното движение също здраво се опря на науката. През 1950 г. към ВИФ „Георги Димитров" бе открита катедра по алпинизъм, а през 1952 г. бе създаден Централният алпийски лагер.

След 1957 г. Българският туристически съюз откри за нашите алпинисти нови хоризонти за изява както у нас, така и в планините по света. През този период се отвориха широко вратите и към върховете на СССР. Кавказ стана любима планина за нашите алпинисти, които почти ежегодно изкачваха там. През 1964 г. бе покорена Безенгийската стена, а през следващите години бяха преминати „Кръстът на Ушба", траверсът на Шхелда, стената Далар, връх Шчуровски и др. Досега Кавказ е посетен от над 400 български алпинисти, които са осъществили около 900 изкачвания на различни върхове. Когато говорим за успехите на родния алпинизъм, особено извън пределите на страната, не можем да не отдадем заслуженото на съветските алпинисти, на тяхната братска и безкористна по мощ. Затова винаги ще споменаваме с любов и уважение имената на изтъкнатите съветски алпинисти Виталий Абалаков, Петър Рототаев, Евгений Белецки, Борис Гарф, Михаил Ануфриков, Михаил Хергиани и много други.

През същия период не секна и настъплението на нашите алпинисти в Алпите, Пиренеите и Доломитите. През 1963 г. дойде и първият голям успех — изкачена бе западната стена на Пти Дрю от Георги Атанасов и Аврам Аврамов. През 1965 г. Георги Атанасов и Тенчо Тенчев покориха Чима Гранде в Доломитите. През 1966 г. двама българи — Георги Атанасов и Атанас Кованджиев, за пръв път овладяха няколко върха в Пиринеите. Голям успех постигнах в свръзка с Атанас Кованджиев през 1967 г. изкачихме Пти Дрю по ръба на Бонати и северната стена на Гранд Жорас. През 1969 г. с Благой Дживджанов изкачихме ръба Френе на Монблан, който тогава бе еталон за техническо майсторство.

А нима може да се забрави покоряването на северната стена Айгер от Методи Савов, Иван Вълчев и Спас Малинов през 1957 г. Три години по-късно с участието и на Мария Христова те покориха „Стената на смъртта" по японската диретисима.

Ще запомня завинаги 1974 г., която ни донесе трудната победа над северната стена на Матерхорн с Трифон Джамбазов. Тогава италианските вестници прибързано бяха съобщили за нашата гибел, но все пак успяхме да „възкръснем" след няколко ледени денонощия в адската буря без храна, без вода, пълзейки по обледенената скала.
А 1977 година! Това бе покоряването на северната стена на Пти Дрю по най-тежкия маршрут, наречен Тур на гидовете, преминат до този момент само от две свръзки. Това изкачване, което трая пет паметни денонощия, ние, шестимата алпинисти (Христо Проданов, Трифон Джамбазов, Малин Цонкин, Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев и Кирил Стоилов), посветихме на нашия национален празник — Девети септември.

Постепенно погледите на българските алпинисти съвсем естествено се отправяха към високите върхове на Памир и Хиндукуш — към седемхилядниците на света. Това беше нов етап, през който премина нашият път към Хималаите, етап, много важен и крайно необходим. Началото беше поставено през 1967 г. Покорен бе вр. Ленин (7134 м) в Памир. Той бе изкачен отново от наши алпинисти през 1969 г., а през 1970 г, на върха се изкачи и първата българка — Стоянка Занкова-Калинкова. През 1970 г. експедиция от ВИФ „Георги Димитров" и Пловдив покори за пръв път няколко върха в Памиро-Алай. През 1972 г. в Памир бе покорен и първенецът на Съветския съюз вр. Комунизъм, висок 7495 м.

През 1971 г. трудно изживяхме неуспеха на сливенската експедиция в Хиндукуш. На връх Ношак (7492 м) загинаха пет алпинисти. Трябваше да минат четири години, докато позарасне раната, която получи нашият алпинизъм, и отново да дръзнем да обърнем поглед към Хиндукуш. През 1975 г. бе изкачен отново вр. Ленин. Това бе естествен „трамплин" за 1976 г., когато на 30 и 31 юли бе покорен вр. Ношак в Хиндукуш. В тези два последователни дни 13 българи пяха „Мила родино" на шеметната височина 7492 м.

Експедицията в Хиндукуш показа, че родният алпинизъм е извисил ръст. Започнахме по-смело не само да мечтаем, но и да се готвим за щурмуването на осемхилядник. Още същата година в нашата федерация се заговори сериозно за българска експедиция в Хималаите или Каракорум.

Началото бе поставено. Оставаше всичко да се прецени в най-дребни детайли. Чувствахме, че имаме сили за такава проява, но все пак през тези няколко години мнозина не вярваха, че мечтите ни ще се реализират.



КОЙ ДА БЪДЕ ВЪРХЪТ

Утре — 15 февруари 1981 г. — потеглям по дългия маршрут София — Москва — Делхи — Катманду. Заминавам 10 дни по-рано от момчетата, за да уредя в Катманду множеството формалности. Какво ли ни очаква? Ще бъдат ли суровите, трудно достъпни Хималаи благоразположени към нас, първите българи, дръзнали да покорят приоблачните им висини?

В този късен февруарски час съм почти капнал от умора от последните, крайно напрегнати приготовления на багажа на експедицията, но ми дава сили увереността, която виждах да блика от очите на всички нейни членове. Действително групата е много голяма — 21 души, от които 16 са алпинисти — но всички са добре подготвени. До 25 февруари (деня, в който групата ще отлети за Катманду) всеки от тях трябва докрай да изпълни своите задължения. По подготовката на багажа е необходимо да се извършат още немалко неща. Първоначално бяхме предвидили целият товар да възлезе на 9 т. Но по всяка вероятност багажът няма да бъде по-малко от 11 т. Предстоят за разрешаване въпроси и от друг характер, но съм убеден, че зам.-председателят на Българската федерация по алпинизъм Иван Костов и всички останали ще се справят успешно.

Как светкавично минаха четири години! През зимата на 1977 г. в Българската федерация по алпинизъм взехме решение да се организира хималайска експедиция. След големия ни успех в Хиндукуш почувствувахме сили и увереност за провеждане на експедиция от хималайски мащаб. Опитът, който бяхме натрупали при изкачванията в Кавказ и Памир, ни караше да бъдем едновременно и оптимисти, и предпазливи.

Началото бе трудно. Започна се с безкрайни спорове. Едни поддържаха тезата, че е рано за Хималаите и по-добре би било, ако се насочим към някой осемхилядник в Каракорум, други бяха за Хималаите. След дълги дебати везните натежаха в полза на Хималаите. Сега на преден план изпъкна друг, особено важен проблем — кой да бъде върхът и по кой път да тръгнем. Това бе възлов въпрос, който дълго се обсъждаше. Първоначално се спряхме на Анапурна. Това е най-ниският осемхилядник в Хималаите от общо 14 в целия свят. Висок с 8091 м, а освен това е първият от покорените осемхилядници (3 юли 1950 г.). Победители на Анапурна са френските алпинисти Морис Ерцог и Луи Лашнал. Анапурна ни привличаше и с факта, че изкачването би могло да стане без употреба на кислородни апарати, което значително би облекчило експедицията както финансово, така и организационно. От значение бе и обстоятелството, че преходът до подстъпите на Анапурна се извършва за не повече от 8 дни. Без, разбира се, да се подценяват трудностите на този връх, все пак той си бе спечелил името на един от „лесните" и „ниските" осемхилядници, а това също не бе за пренебрегване.

Оказа се, че цялата ни настройка за изкачване на Анапурна бе напразна, тъй като получихме категоричен отказ от непалското правителство, придружен от информация за предварителната „заетост" на върха до 1984 г. (осемхилядниците в Хималаите се „резервират" предварително за няколко години напред от различни експедиции.) Междувременно ни бяха предложени три „свободни върха за 1981 г.: Канчендзьонга (8598 м), Ялунканг (8450 м) и Лхоце (8501 м) — по западната стена. Това предложение предизвика нови вълнения и безкрайни дискусии сред нашите алпийски среди. Психически бяхме настроени за експедиция в Хималаите, но новата обстановка изискваше по-трезва преценка на собствените сили. Спешно бе поставен въпросът, кой от предложените върхове ще изберем. За разлика отпреди този проблем бе решен за кратко време — изборът падна върху Лхоце.

В този период и аз самият изживявах тези хималайски вълнения, разбира се, само като алпинист, който би могъл да намери място в бъдещата експедиция. Едва по-късно, когато бях избран за главен ръководител, моите задължения и вълнения около предстоящата експедиция многократно се увеличиха. Вече не смътно, а съвсем осезателно чувствах колко сериозно и отговорно е това наше начинание и каква колосална работа предстои да се извърши. Алпинизмът сам по себе си крие много опасности, а рискът, който трябваше да се поеме, бе твърде голям. Всички добре осъзнавахме цената на този риск и се борехме той да бъде сведен до минимум. Но с избора на Лхоце се получи точно обратното — рискът нарасна неимоверно, а трудностите, които трябваше да се преодоляват тепърва, бяха много по-големи в сравнение с Анапурна.
Лхоце е третият по височина връх в Хималаите и четвъртият в света. В Хималаите по-високи от него са Еверест (8848 м) и Канчендзьонга (8598 м), а в Каракорум — Чогори (8611 м).

Но жребият бе хвърлен! На 25 юли 1979 г. секретариатът на ЦК на БКП взе решение да започне подготовката на експедиция в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава. На 16 октомври получихме дългоочакваното разрешение от непалското правителство за експедиция на вр. Лхоце в предмусонния период на 1981 г.

Предстоеше обстойно проучване на масива и предварителна преценка на възможностите за неговото изкачване по всички направления. Вярно е, че получихме разрешение за изкачване по западната стена, но това съвсем не означаваше, че задължително трябва да следваме пътя на първопокорителите. Налагаше се да се предвидят и някои резервни варианти за изкачване на върха. Трябваше обстойно да се запознаем с всичко, което бе писано за Лхоце в световната литература. Необходимо бе да влезем в контакт с някои познавачи на този район — Анджей Завада, Адам Билчевски, Ерих Ванис.

Лхоце е разположен на главното хималайско било южно от първенеца Еверест, от който го отделят 3 км по въздушна линия. До неотдавна върхът е бил причисляван към масива на Еверест. Името Лхоце е от тибетски произход и означава Южен връх. Еверест и Лхоце са свързани със скално-леден гребен, на който е Южното седло (7950 м) — най-високото в света. В масива на Лхоце са очертани три върха — централен (8501 м), среден (8426 м) и източен, т. нар. Лхоце-Шар (8398 м). От основата на върха води своето начало ледникът Кхумбу, който тук оформя т. нар. Западен циркус (с дължина 5000 и ширина до 2000 м) и се спуска стръмно в много мощен ледопад с дължина 2000 м и разлика във височините 600 м. По-надолу ледникът се разлива в по-спокойни форми и завършва на 4500 м н. в. От Лхоце на югозапад започва дълъг гребен, който накрая е увенчан от изключително красивия връх Нупце (7879 м). На юг върхът постепенно спуска 3000-метрова стена, която все още е проблем № 1 в Хималаите. От върховете спътници на Лхоце досега само Лхоце-Шар е покорен (от австрийците Иозеф Майерол и Ролф Валтер на 12 май 1970 г.). Средният връх все още не е изкачен и е най-високата точка на земята, непокорена от човека.




[i:d0459120]Снимка : http://www.alpinismo.com/[/i:d0459120]


Преди нашата експедиция към Лхоце са били организирани още 25 експедиции, като 5 от тях са били за Еверест, но успоредно са правени опити за разузнаване и изкачване и на Лхоце. Именно такава експедиция успява да покори върха през 1956 г. Победителите са швейцарци, които тръгват с амбицията да изкачат Еверест по класическия път и да се опитат да достигнат Лхоце. Ръководител на експедицията е известният алпинист Алберт Еглер. В състава й са включени много силни алпинисти. В тази експедиция за пръв път се използуват много нови съоръжения както за преодоляване на ледопада, така и по стената на Лхоце. Към лагер 2 — на височина 6100 м (най-трудната и най-разораната част), швейцарците успяват да проправят път, използвайки взрив и много стълби. За изнасяне на товарите към лагер 6 — на височина 7900 м, алпинистите построяват малък влек. Успехът им е съпътстван от хубаво време. До 10 май са изградени всички лагери. На 18 май от последния лагер 6-а към върха с кислородни апарати тръгват Ернст Райе и Фриц Лухсингер. След като преодоляват всички трудности на кулоара, който се е намирал в идеално състояние, и след шест часа непрекъснато катерене алпинистите достигат Лхоце. Връхната част се оказва толкова малка, че двамата не успяват да се поберат на нея. Преди да я достигнат, те закрепват раниците на ледокопите си на самия предвърхов гребен. На върха остават само петнадесет минути и след изключително драматични перипетии успяват още същия ден да се спуснат в лагер 6-а.

Изминават цели 21 г., преди да стъпи отново човешки крак на Лхоце. Това правят членовете на западногерманската експедиция през 1977 г. с ръководител Герхард Шмац. През 1979 г. върхът успешно е атакуван от две силни експедиции — в предмусонния период от австрийска (ръководител Ерих Ванис), а в следмусонния сезон от полска експедиция (ръководител Адам Билчевски).

Като се изключат трудностите на ледопада, ключово място за покоряването на Лхоце е кулоарът на Райс. Това е голям процеп във върховия купол с над 400 м дължина и наклон средно 55°, който в горната част до предвърховия гребен стига до 70°. В кулоара има няколко скални стенички — прагове, които сериозно затрудняват изкачването, особено при „неподходяща" снежна покривка. Почти при всички успешни опити алпинистите преодоляват кулоара самостоятелно, тъй като възможностите за осигуряване са минимални и са свързани е големи рискове и загуба на ценно време. На 8450 м кулоарът свършва на предвърховия гребен над южната стена. Вляво от него се издига острата пирамида на Лхоце.

Това бяха почти всички данни, цифри и описания, с които разполагахме, преди да започне подготовката на нашата експедиция. Но вероятно точно от тази изходна точка трябваше да се тръгне към нашето първо начинание в Хималаите. Опитът ни във височинния алпинизъм бе твърде скромен, за да бъдем прекалено уверени в успеха. И все пак, обръщайки поглед назад, смятам, че тогава бяхме големи оптимисти.

Никога няма да забравя 27 декември 1979 г. На тази дата в 13 часа се роди дъщеря ми Силвия, а само няколко часа по-късно бях определен за главен ръководител на експедицията. Помня само, че излязох от III АГ-клинйка, обезумял от щастие, но просто не зная как съм пристигнал на заседанието на федерацията в 14 часа. Последва избирането ми за ръководител. Всичко беше като на сън. Вероятно силното вълнение и неописуемата радост през този ден не ми позволиха трезво да преценя с каква тежка и отговорна задача се нагърбвах.

От този ден за мен започна истинската работа, изпълнена с голямо напрежение, но и със силна вяра в крайния успех. Имах на разположение само една година до началото на експедицията, а до този момент бяха решени твърде малко въпроси. Вярно е, че изпитах много огорчения. Знаех, че мнозина не бяха съгласни да бъда ръководител. В такива моменти човек неволно се замисля, преценява се и се оглежда назад. Наново класифицирах успехите си като алпинист. Те не бяха никак малко, но за ръководител се изискваха и редица други качества — подход към всеки, и то строго индивидуален, голяма човечност и едновременно строгост, топлота. (Алпинистите познават особения ми, по-затворен характер, но съм и човек на крайностите. Дали ще се справя? Колко по-леко е да си само участник в експедицията!)

Вярвах в себе си, пък и исках да видя на какво съм способен. Не, това не беше авантюра, а плод на здрав разум, който ми подсказваше, че моят 21-годишен опит като алпинист и планинар неминуемо ще ми помогне да стана и нелош ръководител. Помогнаха ми и онези, които дълги години бяха вярвали в мен. Помогнаха ми и момчетата, с които трябваше да тръгна към Лхоце. Предварително знаех, че ще има редица проблеми — и при подготовката, и при изкачването. Вътрешно в себе си обаче бях убеден, че трябва да поема голямата отговорност като ръководител. Не стигнах изведнъж до окончателното си решение, но последна дума имаше изминатия път на алпинист, върховното напрежение и радостта, която съм изпитвал при всяка победа. Имал съм много трудни изкачвания и мигове, в които съм се заричал, че „това ще е последният ми връх" и ще се върна към обикновения човешки живот, към ежедневните радости. И винаги след такова изкачване отново и отново се връщах към своите върхове.

Сега пред мен бе Лхоце — може би последният връх, който ще се опитам да изкача, ако ми стигнат силите. Но вече трябваше да гледам не само през призмата на участник, а и като ръководител. И като ръководител трябваше да преценя всичко, което бе необходимо за нашата експедиция — до най-дребните детайли. Очертаваше се тя да продължи 3 — 4 месеца. Особено ме безпокоеше фактът, че това щеше да бъде първата наша експедиция в Хималаите. Тя при всички случаи щеше коренно да се отличава по степента на натоварване от предишните ни прояви. Една от основните ми задачи бе да обединя усилията на всички в името на високата цел. Знаех, че не всички еднакво ще дават всичко от себе си.

Алпинизмът е изключителна изява на духа при пълен колективизъм. Това е особено силно застъпено при изкачванията на осемхилядници, където в продължение на няколко месеца всички алпинисти еднакво се стремят към върха. И всеки дава от себе си това, на което е способен и за което има сили. На всички предварително е добре известно че малцина ще бъдат онези щастливци, на които ще се удаде възможността да атакуват върха, защото ние сме като пирамида — със здрава основа и стабилен връх. Затова ми беше много трудно да избера подход, за да предразположа момчетата за раздаване напълно и докрай. Знаех предварително, че някои ще пестят силите си за върха. Точно това не трябваше да допусна в никакъв случай. Всички трябваше да разберат, че имат еднакви шансове за решителната атака и че от това, как всеки ще се представи в предварителната подготовка и в работата по изграждане на лагерите, и от здравното и функционалното им състояние ще зависи тяхното включване в щурмовата група.



ПОДГОТОВКАТА

ПЪРВИТЕ СТЪПКИ

Трудно е да започнеш нещо, което правиш за пръв път. И то не какво да е, а да подготвиш и организираш хималайска експедиция. В този смисъл има голяма доза истина в мисълта на големия познавач на Хималаите Гюнтер-Оскар Диренфурт, че една хималайска експедиция се състои от 70% предварителна подготовка и 30% дейност в хода на нейното провеждане. И всичко това трябваше да се извърши за по-малко от година — времето, което ни оставаше до началото на експедицията.

През февруари 1980 г. бе изграден Организационен комитет за подготовка на експедицията с председател Иван Славков, тогава зам.-председател на Комитета за култура и генерален директор на Българската телевизия. Като членове на този комитет бяха привлечени представители на редица министерства, ведомства и организации, а Българската телевизия официално пое шефството над подготовката и провеждането на експедицията. В същото време към Организационния комитет бе създадено Оперативно бюро с председател Петър Белевски — зам.-председател на ЦС на БТС. Към Организационния комитет бяха изградени и няколко специализирани комисии — по състава и подготовката, оглавявана от Миньо Златанов, к. ф. и.; по медицинското осигуряване с председател д-р Александър Кръстев; по храната начело със ст. н. с. д-р Петър Пенчев; по екипировката и съоръженията с председател мс Панчо Томов; по пропагандата и агитацията начело с Ясен Антов — зам.-главен редактор на в. „Стършел"; и др.

Още от самото начало Организационният комитет заработи всеотдайно, опирайки се на широк кръг обществени дейци, които за кратко време създадоха благоприятни условия за подготовка на експедицията. В първите наши стъпки, чрез които се градеше основата на това голямо начинание, навсякъде в министерства, ведомства, предприятия, заводи срещахме голямо партийно разбиране за отговорността на нашата задача и сърдечна другарска отзивчивост.
Главен координационен център в подготовката на експедицията бе Българската федерация по алпинизъм. Тук за период от една година и аз преместих своето работно място от СМК „Кремиковци". Тук непрекъснато кипеше работа и заедно със зам.-председателя на федерацията Иван Костов всекидневно решавахме много въпроси. Много сили хвърлиха и всеотдайните служители от федерацията Снежана Томова и Петър Атанасов, които не жалеха труда си, за да доставят всичко, което бе нужно за експедицията.

Колко е трудно на няколко странички да се отразят плодовете на неоценимия труд на стотиците наши съмишленици! Мисля, че този период бе изключително вълнуващ за нас. Виждахме как хората от сърце ни помагаха и добавяха частица по частица към голямата, сложна машина на експедицията. Това бе спонтанна изява на чувствата на българина, който в името на голямата цел поднасяше своя скромен дял.


СЪСТАВЪТ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА

За всяка хималайска експедиция въпросът за състава е един от най-важните. От него до голяма степен се обуславя успехът. В световната алпийска практика има хималайски експедиции, които са били много добре организирани и осигурени, но са претърпели неуспех главно поради неподготвен и недобре подбран състав.

Разбирайки важността на този въпрос, треньорският съвет при БФА много рано се насочи към подбора и подготовката на кандидатите. Бе изготвена методика за оценка на алпинистите според общата и специалната им физическа подготовка, тяхната интегрална тренираност, здравно и функционално състояние. На тази основа през януари 1979 г. бе сформиран разширен състав от. 43 алпинисти, които трябваше да преминат през три етапа на подготовка. През първия етап главното внимание на треньорския съвет бе насочено към повишаване на общофизическата подготовка и функционалните възможности на алпинистите чрез усилена тренировъчна работа. Проведоха се и два лагер-сбора, в които се работи върху специалната и морално-волевата подготовка.

Върхов момент през този етап бяха двата лагера в Памир и Кавказ през лятото на 1979 г. Участниците в тях бяха определени на основата на функционалните заключения на Републиканския център по спортна медицина и на резултатите от комплекса за оценка на техническата и психическата подготовка. В резултат на това бе извършена първата селекция на състава, който бе стеснен до 29 души. В Памир постигнахме своеобразен рекорд — 16 алпинисти успешно се изкачиха на вр. Корженевска (7105 м). В Кавказ, в красивия Безенгийски район бяха изкачени четири върха, от които най-много се откроява Дих Тау (5203м), преминат по неговия североизточен гребен.

Вторият етап на подготовка протече при изключително трудни зимни условия и освен засилената тренировъчна работа на място бяха проведени и седем лагера в нашите планини.И тук върхов момент бяха двата лагера в Памир и Кавказ през лятото на 1980 г. Този път нашите алпинисти атакуваха вр. Комунизъм (7495 м), покорен от 13 от тях.
През третия, заключителен етап продължи тренировъчната работа (вече с целия отбор) при увеличен обем на заниманията. В проведените три лагер-сбора, успоредно с решаването на основните задачи за постигане на върхови резултати в подготовката преди отпътуването на експедицията за Непал, алпинистите се занимаваха с такива проблеми, като планинското спасяване, работата с кислородни апарати, медицинската подготовка и др. Всички участници задължително преминаха през специален преглед и барокамера, където показаха добри резултати.

В крайна сметка, позовавайки се на най-съвременните постижения на физиологията и обективните показатели, бе определен окончателният състав на експедицията от 21 членове — 16 алпинисти (в т.ч. и аз), лекар, пълномощник на ЦС на БТС, радист-преводач и снимачна група на Българската телевизия от двама души.




[i:d0459120]На снимката : Христо Проданов, Иван Костов, Кънчо Долапчиев[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски, Методи Савов[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Евгени Христов, Руси Дженев, Емануил Деянов[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Кънчо Матеев, Запрян Хорозов, Наско Ламбов [/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Слави Дерменджиев, Людмил Янков, Запрян Хорозов[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Краси Тасев, д-р Стайко Кулаксъзов, Дойчин Василев[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Стефан Калоянов, Иван Панайотов, Александър Пеев[/i:d0459120]


Съставът бе твърде разнороден както по отношение на техническата и физическата подготовка, така и на някои особено важни за високата планина морално-волеви качества. Желаех в експедицията да намерят място хора, които в трудните условия на Хималаите да се разбират много добре помежду си, да се допълват взаимно в техническо отношение и да са обладани от непрестанна амбиция и воля за успех. В това отношение имах известни опасения, но вярвах, че ще успея да намеря път към всички и да наложа своята воля, когато трябва и по такъв начин, че това да не тежи никому. В състава имаше алпинисти от три категории. В първата бяха Методи Савов, Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски и Евгени Христов. Имах известни основания да се безпокоя за взаимоотношенията в тази група на „асовете", но бъдещето щеше да покаже дали съм прав. Това бяха алпинисти с голям опит, имащи по 3 — 4 седемхилядника зад гърба си, и които в продължение на доста години с пълно право стояха на „върха". Не се съмнявах в техните качества на алпинисти, само една мисъл не ми даваше мира — дали ще успеят в трудни ситуации да подтиснат личното „аз", да бъдат единни в името на голямата цел. В състава бяха включени Руси Дженев, когото познавах от, експедицията на Ношак, и Тошко Лазаров, когото ценях изключително много от първото ни съвместно пребиваване в Алпите през 1977 г. На него възлагах големи надежди. Безпокоях се дали този път (за разлика от Памир) Руси Дженев ще успее да се аклиматизира добре в Хималаите.

Най-многочислена бе групата на младите — осем алпинисти, всички твърде амбициозни, добре подготвени, във физическо отношение пред всички други. Това бяха Слави Дерменджиев, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Людмил Янков, Запрян Хорозов, Кънчо Матеев, Наско Ламбов и Дойчин Василев. Първите четирима бяха алпинисти с висока алпийска техника, но имах известни опасения, дали в условията на Хималаите ще съумеят да я покажат. Още от Памир бях с много добри впечатления от Кънчо Матеев — много трудолюбив алпинист със силна воля. Малко познавах Людмил Янков, който все още не беше минавал 7000-метровата граница. За Наско Ламбов имах чувството, че не би могъл да се справи с големите височини, независимо че е превъзходен алпинист. Дойчин Василев познавах от Памир. Той изкачи вр. Комунизъм и Корженевска. Доста ме безпокоеше участието на Запрян Хорозов, но си мислех, че в колектива ще съумее да даде повече от себе си.

Най-дълго бе обсъждана кандидатурата на лекаря на експедицията и с голямо закъснение бе определен младият хирург от Шумен д-р Стайко Кулаксъзов. Необходимо бе лекарят да може да се изкачи до първите лагери. Нещо ме караше да мисля, че д-р Кулаксъзов е точно този, който ни трябва.

С Иван Костов се познавах още от експедицията ни на Ношак, а в хода на подготовката за Хималаите добих много по-пълна представа за него. Едно нещо много смущаваше и двама ни — дали по време на експедицията ще намерим общ език. Това бе следствие на неговото официално несъгласие да бъда ръководител, позовавайки се на факта, че ще бъда много по-пълноценен, ако си остана само редови участник в експедицията, и в никой случай няма да се справя с „двете дини под една мишница". Не му се сърдех за това негово виждане. На-против, това сякаш ме накара да стана по-взискателен към себе си и към всички в периода на подготовката. Не смеех и да допусна, че неговите опасения ще се потвърдят. Това щеше да се види през следващите месеци и се надявах, че ще го на-карам да мисли другояче за мен.

За екипа на Българската телевизия — Иван Панайотов и Александър Пеев — имах вече впечатления от минали наши прояви. С Иван Панайотов се запознахме на Памир през миналата година, където той ми направи особено приятно впечатление със своите човешки качества. С оператора Сашо Пеев бяхме заедно на Хиндукуш през 1976 г. Тогава той правеше първите си стъпки в професията. В началото на 1981 г. и последният, 21-и член на експедицията, намери своето място между нас. Това бе инженерът радист Стефан Калоянов, който трябваше да организира радиовръзката, а в същото време да бъде преводач.

Много ми се искаше още от самото начало да имам такъв човек в групата, който предварително да няма амбиции за покоряване на върха, а да бъде нещо като отговорник на базовия лагер. Някой е казал някога, че една хималайска експедиция представлява голямо транспортно предприятие. Не смятах, че е другояче, но това не намаляваше безпокойството ми. Още в хода на подготовката за зам.-ръководители по техническите въпроси бяха определени Димитър Бърдарев и Кънчо Долапчиев (и двамата асистенти във ВИФ „Георги Димитров"). Вярвах, че ще ми помогнат много, но все пак те бяха алпинисти с шансове за върха и не исках да ги изразходвам още в базовия лагер. Стана ми ясно, че по въпроса за отговорника на този лагер трябва да взема решение на място. В Катманду щяхме да ангажираме седмина шерпи, куриер и кухненски персонал.

В хималайския алпинизъм почти във всички случаи целта диктува какви да бъдат съставът и тактиката при изкачването. Убеден съм, че именно тук не подходихме съвсем правилно — твърде дълго мислихме за състава, без обаче той да се обвърже с тактическия план на самото изкачване. Нито за миг не допуснахме да се възприеме поне в някои етапи алпийски стил на изкачване на Лхоце, а се облегнахме на изпитаната още в първите експедиции постепенна обработка на пътя към върха. В нашия случай съставът диктуваше това, тъй като всеки трябваше да поработи в изграждането на височинните лагери. Това в края на краищата окончателно определи и нашия тактически замисъл. Смятахме да изкачим Лхоце с кислородни апарати, които щяха да се използуват в последната фаза — от 8000 м до върха. Това ме караше да си мисля още отсега, че транспортирането на кислородната екипировка до последния лагер ще ни създаде доста трудности.

В началото на 1981 г. окончателно бе приет тактическият план за изкачването. Това бе програма, която всекидневно трябваше да се стремя да изпълнявам. У нас бяха много гласовете в подкрепа на мнението, че точно трябва да се придържаме към този план. Но аз не бях убеден, че всичко ще стане точно така, както сме го написали и възприели в София. В алпинизма съществуват такива моменти, в които се налага да се правят промени в хода на изкачването. Все пак това бе план — прогноза. Не се надявах, че Хималаите ще бъдат съвсем благосклонни към нас, за да може всичко да върви гладко. В хода на подготовката ни предстоеше да изградим четири височинни лагера: лагер 1 — на 6050 м, непосредствено над ледопада; лагер 2 — на 6500 м, в дъното на Западния циркус; лагер 3 — на 7350 м, под стената на Лхоце; щурмови лагер — на 7900 м, под кулоара на Райс. Изграждането на лагерите трябваше да стане със силите на всички алпинисти, като предварително бъдат обособени три групи, изпълняващи определени задачи. Съществуваше един труден и комплициран момент, който се създаде още в хода на подготовката. Ставаше дума за последната фаза — щурма на върха. Надделя мнението, че трябва да се подготви само един-единствен опит за покоряване па Лхоце, и то с участието на не повече от двама-трима алпинисти. При успех не трябваше да правим нови опити. Като ръководител не можех да не се съобразявам с това решение, но то още от самото начало ми връзваше ръцете. Мога да си представя какво са изпитвали участниците в експедицията, когато им бе съобщено това решение. За мен алпинизмът винаги е бил въпрос на психика, на вътрешна убеденост в това, което предстои и трябва да се постигне. Най-важното, което ми предстоеше в Хималаите, бе да постигна единство на усилията на всички и до последния ден да не допусна никакви грешки.


ЕКИПИРОВКАТА, СЪОРЪЖЕНИЯТА, МЕДИКАМЕНТИТЕ, ХРАНАТА

Екипировката и съоръженията оказват решителна роля а крайния успех на всяка хималайска експедиция. Част от тях трябваше да бъдат доставени от чужбина, а други — да бъдат произведени у нас. Чрез Министерството на външната търговия и ВТО „Разноизнос" от фирмата „Салева" (ФРГ) бяха внесени пухени якета, пухени спални чували „Канч", двойни обувки „Макалу", котки „Еверест", неопренови постелки, термопалатки „Сумитомо", газови горелки, гети „Гарман", телескопични (сгъваеми) щеки, въжета и др. Цялата кислородна екипировка бе доставена от Австрийското хималайско дружество, а френската фирма „Къмпинг-газ-Интернасионал" отпусна безвъзмездно за експедицията 400 бутилки с обогатена газова смес.

Особено трогващи бяха грижите и вниманието на редица наши предприятия и работници от системата на Министерството па леката промишленост, които се заеха с произвеждането на останалата част от екипировката и съоръженията. Това отношение ни караше още по-силно да се стремим да се върнем с победа от Лхоце. Това щеше да бъде и нашата най-голяма благодарност към всички, които в този момент ни помагаха.

Трудно е да изброя имената на всички предприятия, на десетките специалисти и работници, чиито ум и ръце създадоха около 30 артикула от алпийската ни екипировка, отговарящи на всички изисквания. И все пак ето някои от тях: ДИП „Л. Димитрова" произведе за експедицията вълнени пуловери, ДСО „Пирин" — обувки, ДИП „Пролетарий" — вълнено бельо тип „егер", ДВТК „Г. Генев" (Габрово) — специален плат за голфове, ушити от модна къща „Лада", фабрика „Юта" (Русе) — матраци, фабрика „Марек" (Кюстендил) — вълнени ризи, фабрика „Д. Желязков" (Сливен) — вълнени чорапи, фабрика „Първи май" (Етрополе) — вълнени ръкавици, фабрика „Д. Карталов" (Габрово) — вълнени шлемове, ДСО „Младост" — анцузи, пухени панталони, маратонки и апрески, и мн. др.

За радиовръзка между базовия и височинните лагери първоначално смятахме да използуваме наличните портативни радиотелефони „Сони" 1000 СВ в обхвата 27 МHz. При топографското проучване на района между отделните лагери обаче се оказа, че с тези радиотелефони трудно ще се осъществи сигурна връзка. Това наложи да се търси съдействието на радиозавода в Самоков, откъдето за кратко време получихме 8 радиотелефона „Кокиче" и 5 „Нарцис", работещи в по-голям обхват — 50 МНz. За захранване на радиостанциите, зареждане на акумулаторите и осветление в базовия лагер от завод „Мусала" в Самоков бяха доставени батерии „въздух — цинк", които за пръв път щяха да се изпробват при такива условия.

Относно хранителните продукти за експедицията се сблъскахме с редица специфични проблеми. Затрудненията произтичаха от факта, че имахме твърде оскъден опит по въпросите на храненето в условията на високата планина. Необходимо бе да се подбере храна с висока калорийност, минимална тежест и голяма трайност, която в същото време да подсигурява висока работоспособност и адаптация на организма към условията на големите височини.

Комисията по храненето с ръководител д-р Петър Пенчев след задълбочени проучвания разработи научно обосновани режими на хранене — транспортен, базов, височинен и щурмови рацион. Възприет бе принципът те да се комплектуват само от български храни, гарантирани по отношение на качеството и отговарящи на индивидуалните предпочитания на членовете на експедицията.

При осигуряването на хранителните продукти получихме голяма подкрепа от страна на ръководството на Националния аграрно-промишлен съюз, обединенията на нашата хранителна промишленост „Булгарплод", „Родопа", „Млечна промишленост", „Зърнени храни", „Захарна промишленост" и др. и на Централния кооперативен съюз. За нуждите на експедицията те осигуриха подходящи по състав, качество, количество и разфасовка продукти и готови храни. Проблемът с хляба бе решен със съдействието на БНА, откъдето получихме специален хляб с повишена трайност. Голяма част от храните в пробни количества бяха проверени от разузнавателната група в Хималаите и в лагера на Памир през 1980 г.

Особено внимание бе отделено и на медицинското осигуряване на експедицията. Медицинската комисия с ръководител д-р Александър Кръстев определи нормативи за обема на Медицинската помощ при различни ситуации, при травми и измръзване. Разработени бяха въпросите за витализиране и био-стимулиране по време на експедицията. Лекарят на експедицията д-р Стайко Кулаксъзов с помощта на д-р Христо Мяиков и доц. Витан Влахов подбра необходимите медикаменти, възстановителни средства, хирургически набор, кислородна медицинска апаратура, превързочни и други материали. Общият медицински „багаж" в навечерието на отпътуването възлезе на 300 кг.

Изключително съдействие за набавяне на някои важни медикаменти получихме от Правителствена болница, Окръжно аптечно управление и ЦС на БСФС. Химико-фармацевтичният завод в гр. Станке Димитров ни отпусна в голямо количество поливитаминните препарати „Манивит" и „Риперол" Всички медикаменти бяха опаковани в Института по опаковки.

През последните два месеца до отпътуването започна разпределяне и опаковане на багажа на експедицията. Използвахме временно предоставения ни склад от МНО — огромно хале, в което кипеше напрегната всекидневна работа по разфасовката на храната, подреждането на екипировката и съоръженията и тяхното затваряне в специално изработените от Института по опаковки кашони. В това участваха всички участници в експедицията и сътрудниците на БФА. С всеки изминат ден пред очите ни растеше грамадата от затворени и добре надписани кашони и контейнери. Изпитвахме радостно вълнение от мисълта, че сме все по-близо до деня на нашето отпътуване.

Оставаха ми още само 24 часа — време, достатъчно и едновременно много малко, за да приготвя личната си екипировка и да бъда най-после малко и със своето семейство. Така и не успях да отида до родния си град Карлово, за да видя майка, си. Поради своето разклатено здраве тя нямаше възможност да ме изпрати тук, в София. Това щеше да ми тежи през цялата експедиция, но в същото време мисълта за майка ми щеше да ме кара да бъда по-умен и по-предпазлив.
А сега — на път!


НЕПАЛ - ВРАТАТА КЪМ ХИМАЛАИТЕ (15 февруари — 2 март)

Събудих се много рано. До 5,30 — часа, в който трябваше да стана, за да се приготвя и тръгна за аерогарата, имаше още доста време. Но спи ли се в такава нощ! Та нали това бе последната нощ, последните часове с най-скъпите за мен хора. Ами ако не се върна? Планина е, всичко би могло да се случи. Не съм фаталист, но понякога природата може да се окаже по-силна от човека.

Лежах със затворени очи и се вслушвах в дишането на малката ми дъщеричка. Леко се приповдигнах и дълго се вглеждах в милото личице. Беше само на 1 годинка и 1 месец, а чертите й вече говореха за твърда воля. Спеше спокойно с вдигнати ръчички. Само от време на време се усмихваше насън. Сърцето ми преливаше от нежност към това мъничко същество, което едва ли подозираше, че в това мразовито февруарско утро татко ще замине много далеч, за да се върне едва в късна пролет.

Неволно помръднах и събудих съпругата си. Нежната й усмивка поразсея носталгията, която вече ме обхващаше. Последни разговори, напътствия, а останаха толкова недоизказани неща! Времето течеше неумолимо бързо.

Стана време за тръгване. Няколко минути преди това се събуди Силвия. Колко сърдечна и нежна бе усмивката й! Протегна ръчички към мен и сънливо ми каза няколко пъти „тате". Държеше любимата си играчка — жълто гумено патенце с изгризана човчица. Малко преди да тръгна, Силвия ми подхвърли патенцето. За миг просто изтръпнах. Не беше ли това патенце символ, който трябваше да нося със себе си до последния миг? То сякаш трябваше непрекъснато да ми на-помня, че там някъде, на хиляди километри, но непрекъснато с мен, са моите близки, които ще ми дават сили за върха. Целунах двете алени бузки, погалих меката косица и едва сдържайки напиращите сълзи, се опитах да се измъкна от малката ми дъщеричка.

След час с моите близки бяхме на аерогарата. Патенцето беше в джоба ми. Бях длъжен да го върна след няколко месеца на двете пухкави ръчички.

Часът бе 7,15 — последни минути на раздяла с приятелите алпинисти. Довиждане, скъпи мои! Аз ще се върна!

Самолетът излетя за Москва. За последен път зърнах София, Витоша, покрити с дебел сняг. Тази година зимата показа, че може да бъде и много сурова.

Монотонният рев на Ил-18 предразполагаше към размисъл. В главата ми нахлуха хаотично рояк мисли. Не бях напускал близките си и родината за такъв дълъг период от време. Щеше да ми бъде много трудно, но нямаше да бъда сам. Групата ни не бе малка. Предстоеше ни много тежка работа. Все още не можех да повярвам, че за мен експедицията вече е започнала. Назад останаха тревогите, безсънните нощи, напрежението и огромният труд по подготовката. Предстояха ми няколко напрегнати дни в Катманду, където трябваше да реша редица организационни въпроси, докато пристигне цялата група — на 26 февруари.

Москва ме посрещна с мразовитите си предобедни часове. Останах на летище Шереметиево до вечерта, когато трябваше да излетя за Делхи.
Мощният Ил-62 се понесе на 11 000 м височина и без кацане летя в продължение на шест часа.

Вече бях в Делхи. Къде остана зимата? Та тук е лято! На-вън е 34°С. Колко трудно се свиква с тази климатична промяна! Като че ли нямам желание да напускам кокетната прохладна стая в хотел „Дипломат", разположен в новата част на града, в близост до нашето посолство.

Сутринта на аерогарата бях сърдечно посрещнат от Георги Грънчаров — втори секретар на посолството, с когото през някой от следващите дни щях да отпътувам за Катманду. Грънчаров щеше да дойде, за да ми помогне при уреждането на многото административни формалности по освобождаването на багажа, а също и при осъществяването на редица контакти от протоколен характер преди окончателното отпътуване на експедицията от Катманду към Хималаите.

След два дни щяха да бъдат готови визите ни за Непал. С приятни впечатления останах от срещата с нашия посланик Точо Точев, който ме увери, че по време на експедицията посолството ще ни помага по всички въпроси. Приятно е в далечната страна, на късчето земя, каквото е посолството, да се чувстваш като у дома си. А усещането е особено силно, когато си сред приятели. Нееднократно съм изпитвал това чувство — понякога в особено трудни ситуации. Затрогващо бе вниманието на служителите от посолството. Всички от сърце желаеха да се върнем с успех.

През следващите два дни температурата в Делхи непрекъснато се покачваше и почти не напусках хотелската стая. Все още не можех да свикна с топлината и бездействието ме подтискаше. Едва на 18 февруари към 18 часа Грънчаров ми позвъни по телефона и ми съобщи, че утре заминаваме за Катманду. А това значеше, че започна истинската работа.

Отново летяхме на 10 000 м. След едночасов полет мощният Боинг-707 щеше да се приземи в Катманду. Чувствах особена вътрешна мобилизация и готовност да се преборя с всички трудности, които тепърва предстояха. Още при първото идване миналата година в Непал бях успял отчасти да се запозная с проблемите, които сега щяха да изникнат пред мен и Грънчаров. Той не беше идвал тук и по лицето му, опряно в илюминатора на самолета, усещах неговото вълнение.

Изведнъж мислите ми се прекъснаха от бяло видение. На хоризонта бяха Хималаите. Ето ги тези неповторими гиганти, сътворени от природата под южното непалско небе! Някъде в дъното се криеше под бяло облачно було Дхаулагири, а след малко край нас се изниза начупеният дълъг гръб на първопожеланата Анапурна. А тук на преден план се бе извисил дръзко с идеалната си пирамида Мачапучаре — Свещеният връх, който почти закриваше Манаслу, застинал на по-заден план. Напрягах взор в далечината, но напразно. Търсех да зърна Еверест — върха над върховете, но той бе някъде по-далеч, на север.

Самолетът започна бързо да се снижава, а под нас блестеше вече огряната от утринното слънце долина на Катманду — цялата изпъстрена с нивички, между които си пробиваха път множество рекички, спускащи се от хималайските клисури. Самолетът направи лек завой и вляво изникна Катманду. Градът представляваше огромна сива маса от долепени къщи, с няколко по-открояващи се улици в новата част. Разбира се, на аерогарата никой не ни очакваше — в Непал нямаме посолство. В Катманду щяхме да разчитаме на помощта на сътрудниците при съветското посолство и полското дипломатическо представителство.

Веднага след пристигането се свързахме по телефона със съветското посолство. Отново изживях непринудено вълнение от срещата с познатия от първото ми идване втори секретар Алексей Молочков.

Отседнахме в сравнително спретнатия хотел „Блу стар". За днес ни се полагаше малка аклиматизационна почивка, а от утре щяхме да започнем работа. Спомням си колко проблеми имахме при първото идване в Непал и затова сега бях решил максимално бързо да се заемем с всичко. Най-важно бе уреждането на митническите формалности, за да може още с пристигането на експедицията ни багажът да бъде освободен и без всякакво бавене да се отправим към базовия лагер.

На 20 февруари в 10 часа — според уговорката — се срещнахме е Майкъл Ченей — шеф на бюрото „Шерпа кооператив'", което щеше да ни окаже помощ по набирането на шерпите и носачите за кервана. С мистър Ченей се запознах още през миналата година тук, в Катманду, и още тогава се договорихме неговото бюро да работи за нашата експедиция. В Непал е много трудно да се организира експедиция без посредник, особено без наличието на посолство. Бях убеден, че мистър Ченей ще свърши добра работа, като се има пред вид, че той работи в Непал от 18 г. и познава много добре тънкостите на своята работа. Уточнихме въпросите, които той трябваше да разреши, като веднага се заеме с административната подготовка за освобождаването на багажа.

В Непал събота е почивен ден. С Грънчаров не ни оставаше нищо друго, освен да се запознаем с малка част от забележителностите на Катманду. Същия ден бяхме поканени на обяд в полското посолство от посланика Анджей Вавжиняк — изключително сърдечен и отзивчив човек, който с голямо внимание се отнесе към проблемите ни. Той бе добре запознат с организирането на хималайските експедиции, защото бе съдействал на почти всички полски експедиции в тази част на Хималаите.

На следващия ден в Министерството на туризма се срещнахме със Сайлендра Радж Шарма — началник на отдел „Хималайски експедиции", който изказа готовност за пълно съдействие при решаване на нашите проблеми. Малко по-късно бяхме приети и от секретаря на Министерството на туризма Бахадур Радж Бандари, който също прояви неприкрит интерес към експедицията ни.

През тези първи дни в Непал силно впечатление ни правеше доброто отношение на непалците към експедицията ни. Едновременно с това интересът бе насочен и към нашата страна, народа и бита ни, а в това отношение Грънчаров използваше докрай своето красноречие.

Следващият ден бе отново изпълнен с редица срещи и контакти с отговорни служители. Отново водихме труден разговор с Ченей относно нашите финансови договорености по пълното осигуряване на експедицията, докато накрая подписахме съвсем приемлив и за двете страни договор. През този ден наистина имахме успех. Само за няколко часа получихме препоръчителните писма от Министерството на туризма до другите ведомства.

Днес бе 24 февруари — моят рожден ден. За първи път щях да го посрещна далеч от България и своите близки. През този ден успяхме да подадем всички документи в управлението на митниците и в Министерството на вътрешната търговия, откъдето получихме уверение, че утре ще бъдат готови импорт-лицензите за внос на храната, екипировката и съоръженията.

На 25 февруари от София трябваше да излети нашият самолет с експедицията, който утре около 17 часа трябваше да кацне в Катманду. Двамата с Грънчаров бяхме доволни, че получихме всички разрешителни документи, които щяха да ни бъдат необходими за утрешния ден. След обяд обаче бяхме неприятно изненадани при посещението, което направихме на началника на аерогарата. Бяхме отишли, за да уточним подробностите по кацането и престоя на самолета. Каква беше изненадата ни, когато разбрахме, че на аерогарата изобщо не се знаеше за нашия полет и все още никой не бе им разпоредил да приемат българския самолет. Едва след няколко часа нещата се оправиха и спокойно можехме да очакваме утрешния вълнуващ ден.

Той действително се оказа по-вълнуващ, отколкото бяхме очаквали, като още от сутринта започна с неприятни емоции. Когато с Грънчаров отидохме в митницата на аерогарата, в описите на багажа се оказа една незначителна финансова грешка, която обаче бе достатъчна, за да ни върнат документите и да започнем всичко, ако не от самото начало, то някъде от средата. Имахме щастието да се запознаем с офицера от митницата Дабиа, който в последния момент много ни помогна, и в 15 часа всичко по приемането на самолета бе готово. Спокойни и в същото време тръпнещи в очакване, брояхме минутите до кацането на самолета.

Точно в 17,20 часа нашият Ил-18 се приземи в Катманду. Това бе първият самолет от социалистическа страна, който кацаше тук. Всички в надпревара ми разказваха вестите от България и моите близки. За съжаление обаче не успяхме да прекараме багажа през митническия контрол. Товарът остана в митническия офис, където трябваше да престои до утре.

Повечето алпинисти останаха в скромния хотел „Лхоце" в близост до полското посолство, където щяхме да прекараме багажа. Останалите бяха настанени при нас — в хотел „Блу стар".

На другата сутрин всички рано се събрахме на аерогарата за освобождаване на багажа. Имахме опасения по отношение на митото, което трябваше да заплатим, но се оказа, че всичко е било напразно. С две товарни коли, които бюрото на Ченей ни подсигури, успяхме на 5 курса да превозим багажа в двора на полското посолство. Радостта ни от този успешен ден обаче бе помрачена. Оказа се, че кашонът с голяма част от радиостанциите е останал в самолета, който трябваше да се върне в България. Успокоявах се, че екипажът ще забележи кашона и ще го остави в посолството ни в Делхи, а оттам лесно ще ни го препратят.

Следващите дни до началото на тръгването бяха доста напрегнати. Напразни се оказаха усилията на Грънчаров да се свърже с посолството ни в Индия по телефона и телекса, за да разбере нещо за радиостанциите. В същото време той действаше и по вземането на разрешения за ползване на радиостанциите и кинокамерите на телевизионния екип. През тези дни никой не можеше да се оплаче от липса на работа по окончателното комплектуване и сортиране на багажа. С М. Ченей уточнихме и графика на трекинга[size=9:d0459120]1[/size:d0459120]. Щяхме да тръгнем от Катманду на 3 март.

При една среща с Р. Шарма се запознах е нашия офицер за свръзка — капитан Такур Гимире, който ми направи приятно впечатление. Това бе човекът, с когото трябваше да работя през цялата експедиция. Той има доста големи права и задължения. Още от самото начало желаех да нямам неприятности с него, но то зависеше от това, как ще си гледа работата. Радостно бе, че в продължение на две години капитан Гимире бе участвал в четири експедиции — две японски, американска и френска.

Доста ме тревожеше мисълта за сердаря, който М. Ченей бе определил за нашата експедиция. Срещнах го съвсем ненадейно в бюрото. Той бе пристигнал току-що от родното си село Кумджунг. Казваше се Анг Пурба — 33-годишен типичен шерп, слаб, невисок, с неизменна усмивка. Заинтересувах се за неговия алпийски стаж и се оказа, че, макар и млад, има богата биография с над 20 участия в експедиции, като в голяма част от тях е бил сердар. Изкачил се е на Канчендзьонга, а на Еверест в състава на злополучната експедиция от ФРГ през 1979 г. е стигнал до 8450 м.

На 1 март се срещнах с всички шерпи и кухненския персонал — общо 11 души. Заедно със сердаря проведох дълъг разговор за техните задължения. Останалите шестима шерпи имаха също немалко участия в предишни експедиции, но никой от тях нямаше изкачен осемхилядник.

Още в самото начало неприятно впечатление ми направи готвачът Дава Шерпа, който веднага започна да предявява неоснователни лични искания. Чувствах, че изборът на готвач не бе сполучлив, но нямах време да търся друг. Беше добре поне, че той знаеше що-годе немски, което щеше да облекчи контакта ни с шерпите и носачите и живота в базовия лагер, тъй като почти всички знаехме по-малко немски език. Предварително се договорихме да не наемаме куриер, а някой от тримата „кичън бои"[size=9:d0459120]2[/size:d0459120] да изпълнява тази длъжност.

На 2 март в Министерството на туризма получихме окончателно разрешение за изкачване на Лхоце. Това бе вълнуващ момент за всички ни. Повече препятствия нямахме. От утре тръгвахме на път!

------------------------------------------
1. Трекинг — пътуване в трудно достъпни райони пеш или с примитивни превозни средства, свързано с изкачване на далечни планини.
2. Кичън бой (от анг.) — буквално момче от кухнята, помощник-готвач.




[i:d0459120]На снимката : Анг Пурба, Пасанг Темба (Пити), Анг Пасанг - Големия[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Анг Пасанг - Малкия, Пуртемба Шерпа, Анг Пумба[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Лопса Шерпа, Такур Гимире, Дава Шерпа[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Анг Пинъо, Нима Тейманг, Пейлдън Тейманг[/i:d0459120]




[i:d0459120]На снимката : Макалу Шерпа[/i:d0459120]


ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ НА ТРЕКИНГА (3 - 16 март)

Днес бе 3 март. Една велика дата в 13-вековната история на България. Днес бе и денят, в който напуснахме Катманду, за да се отправим по дългия път към базовия лагер в подножието на Еверест и Лхоце.

Съгласно началния план целият ни товар и участниците в експедицията трябваше да бъдат прехвърлени с малки 16-местни самолети до Лукла, с което щяхме да спестим 13-дневен преход пеша. По редица съображения този вариант не се възприе още у нас, а се наложи организирането на керван от носачи от селището Ламосанго, разположено на североизток от Катманду. До това селище още днес щяхме да прехвърлим багажа с две товарни коли, а ние щяхме да пътуваме с автобус.

Успях да получа предварително информация за експедициите. В този момент в Хималаите работеха 33 експедиции от 141 страни, устремени към 35 върха. Най-голям бе броят на японските експедиции — 10. Тази внушителна цифра респектираше, но пораждаше и съмнения по отношение на набирането на носачи и подмяната им по време на трекинга. Само преди два дни по същия път се бе отправила японската експедиция, с която щяхме да бъдем съседи на базовия лагер. Тя щеше да се опита да изкачи Еверест по западния гребен. Японците бяха ангажирали 500 носачи. А те не бяха неизчерпаеми.

В същото направление с доста носачи вече бе потеглила и японо-непалската експедиция към Чо Ою. И двете експедиции щяха да прехвърлят част от товара си с чартърни самолета До Лукла, а югославската експедиция изцяло щеше да прехвърли багажа си със самолети до Лукла (нейната цел бе да се опита да изкачи Лхоце по южната стена).

Ето в каква сложна обстановка трябваше да се придвижим до базовия лагер. Разбира се, моето желание бе още от Ламосанго да организираме кервана от носачи, които да съумеем да запазим поне до Намче Базар. Имайки пред вид всичко това, още с пристигането си в Катманду поставих доста твърдо въпроса на шефа на бюрото М. Ченей, който ме увери, че ще направи всичко възможно, за да може керванът да бъде готов на 3 март. Вече бе определил 4 наици (водачи), които трябваше да наберат кули (носачи) от съседните села или от Ламосанго за пренасяне на багажа до Намче Базар.

Наиците трябваше заедно с носачите да бъдат в Ламосанго на определената дата. Според традицията по време на тренинга основната работа пада върху сердаря, който съвместно с наиците и своите шерпи трябва да създава организация за придвижването на кервана. Но въпреки тази традиция и уверенията, които получавах, не смятах да освободя участниците в експедицията от работа и да ги оставя да се движат като туристи от пункт до пункт. Знаех, че най-отговорната работа трябваше да поемем аз и още няколко човека. На първо място това бяха Кънчо Долапчиев и Димитър Бърдарев, които като мои заместници си бяха разпределили задълженията — Кънчо отговаряше за комплектуването на храната, а Митко — за екипировката и съоръженията. Иван Костов трябваше да се справя е доста неприятната и отговорна работа на касиер. С моя помощ той всекидневно трябваше да се разплаща с носачите да отпуска средства за кухнята (най-вече за купуване на дърва).

През последните дни в Катманду закупихме допълнително някои специфични храни за шерпите, плодове и зеленчуци, включително 200 кг мандарини.

А сега бих искал, преди да потеглим към сърцето на Хималаите, да дам кратко описание на пътя, който ни предстоеше да изминем, и да разкрия някои основни моменти от тактическия замисъл на изкачването, което ни чакаше. Разстоянието от Ламосанго до базовия лагер е около 200 км. Трябваше да го преминем за 20 дни. В първата „равнинна" част на тренинга се преодоляват няколко превала над 3000 м и се преминават големи пълноводни реки. След 13 дни планирахме да достигнем Намче Базар — административния център на областта на шерпите Соло Кхумбу, където щяхме да на-правим двудневен престой. Тук щяхме да освободим по-голямата част от носачите и да наемем хималайски якове за пренасяне на товара до базовия лагер. От Намче Базар, разположен на 3445 м н. в., се навлиза вече във високата част на Хималайте и се открива пленителна гледка към Еверест, Лхоце, Нупце и красивия Ама Даблам-хималайския Матерхорн. Оттук базовият лагер отстои на 5 дни път при непрекъснато нарастване на височината.

По предварителния план базовият лагер трябваше да бъде достигнат на 23 март. Щяхме да организираме лагера на страничната морена в горния край на ледника Кхумбу на височина 5350 м. Разполагахме с 18 палатки. Щяхме да спим по двама души. Освен това носехме и три големи палатки за кухня, столова и склад. В базовия лагер щяхме да престоим 2 месеца и за това предварително бяхме помислили за много неща, необходими за оборудването му, за създаването на известен комфорт и условия за почивка и възстановяване. Като гориво щяхме да използуваме дърва, доставяни от долината от един или двама носачи. В съседство с нас щеше да бъде японската експедиция, устремила се към Еверест. Тя първоначално се беше насочила по класическия път към Еверест, но по съображения за безопасност (имаше се пред вид, че трябваше да работим съвместно до 8000 м) японците поискаха смяна на маршрута, което им бе разрешено. По този начин по целия маршрут оставахме напълно сами и само със собствени сили и средства трябваше да се справим с всички технически трудности, най-вече с прословутия Айсфол[size=9:d0459120]1[/size:d0459120]. За преминаването му са необходими специални леки стълби, а ние не носехме нито една. Разчитахме, че на място ще се справим с този проблем.

-------------------------------------
1. Айсфол (от англ. — ледопад) — ледопадът Кхумбу, утвърдено като наименование в алпийската литература за Хималаите.


Периодът от 23 до 30 март щеше да бъде използван за активна аклиматизация и обезопасяване на ледопада Кхумбу с тенденция да се изгради лагер 1. При този много важен етап към върха основната работа щеше да бъде извършена от шерпите с помощта на нашите алпинисти. Рано сутрин трябваше да се работи по 3 — 4 часа но ледопада, да се маркира пътят с трасьори, да се поставят алуминиеви стълби и да се опъват парапети.

От ледопада се навлиза в спокойния Западен циркус, който опира на север в югозападната стена на Еверест и западната стена на Лхоце. Независимо от голямата ширина на циркуса в някои случаи свличащите се от Еверест и Нупце огромни лавини стигат до средата му. Търсенето на удобен, по-безопасен път през ледопада Кхумбу обикновено трае между 9 и 15 дни. Нашата цел бе да завършим обработката на ледопада до края на месец март и да започнем изграждането на лагер 1 на, 6050 м.

Ледопадът е първото технически трудно и опасно място. Длъжни бяхме да имаме пред вид, че той ще се преминава неколкократно в двете посоки. Всеки от нас трябваше да разбере колко трудно и рисковано е тук. Поради движението си ( 1 м за 24 ч) ледопадът непрекъснато се троши и огромните 20 — 40-метрови ледени кули често се събарят и затварят вече „обработения" път. Ледените цепнатини, които трябва да се преодоляват, непрекъснато увеличават размерите си, стълбите пропадат, парапетите се рушат. Това щеше да наложи да отделяме доста сили и средства за поддържане и възстановяване на пътя. Това щеше да бъде всекидневна задача на някои от шерпите, подпомагани и ръководени от алпинистите.

Ледопадът щеше да се преминава рано сутрин, между 6 и 10 часа, а слизането от лагер 1 обратно през него трябваше да става късно след обяд. Предвиждахме да осигурим лагер 1 с палатки, достатъчни да поемат едновременно до 12 души. По време на изграждането на височинните лагери от целия състав, включително и шерпите, щяха да бъдат обособени три работни групи. Всяка от тях щеше да изпълнява определени задачи, а движението между лагерите трябваше да става по предварителен график. Разбира се, най-интензивно щеше да е движението на групата шерпи. Те са материално заинтересовани от това. За всяко пренасяне на товар до съответния лагер освен договорената дневна заплата шерпите получават премия, която в някои случаи може да надвиши няколко пъти основната надница. Съгласно правилника товарът, който те трябва да носят, е строго регламентиран. От 6 до 7 хил. м той е 17 кг, от 7 до 8 хил. м — 14 кг, над 8000 м — 12 кг. Това не винаги се спазва, особено за по-горните лагери, в които броят на излизанията трябва да бъде сведен до минимум. След всяко изкачване до съответния лагер бе предвиден активен период за реаклиматизация в базовия лагер. В това отношение смятахме да създадем условия за почивка и възстановяване в последния пункт Фериче — на 4300 м, до който можеше да се слезе за 6 - 7 ч.

Изграждането на лагер 2 на 6460 м възнамерявахме да завършим около 4 април. Пътят от лагер 1 към лагер 2 при стабилна снежна покривка обикновено минава почти в основата на стръмните, лавиноопасни склонове на вр. Нупце. В горната част се излиза диагонално вляво. Трябваше да построим лагер 2 в дъното на циркуса в близост до стръмните склонове на югозападната стена на Еверест. Едно стръмно спускащо се скално-ледено ребро застава като бариера и създава трудности на радиовръзката с базовия лагер. Лагер 2 щеше да бъде оборудван със специалните височинни японски палатки „Сумитомо — Нанга Парбат" с двойна изолация. Броят им щеше да е достатъчен за пренощуване дори на две групи.

След изграждането на лагер 2 трябваше да започнем интензивно пренасяне на товари от лагер 1 до лагер 2, а в същото време друга група щеше да зарежда лагер 1.

Междувременно трябваше да започнем работа по обезопасяване на ледената стена на Лхоце, която би могла да се премине по два варианта — вдясно по лабиринта от висящия ледник и направо по стената (полския вариант от 1979 г.). На място щяхме да определим по кой път ще се насочим. От 6700 до 7350 м, където щеше да бъде изграден лагер 3, щяхме да се опитаме да опънем по протежение на стената непрекъснат единичен парапет на специални алуминиеви клинове. Това обезопасяване е необходимо, тъй като при обилен снеговалеж склонът става лавиноопасен. Възнамерявахме да изградим лагер 3 в периода 16 — 20 април. В него трябваше да се прехвърлят около 150 кг товари, част от които бяха необходими за организирането на лагер 4. В този лагер от 3 палатки „Сумитомо — Нанга Парбат" не се предвиждаше събиране и нощуване на 2 групи едновременно.

В лагер 2 искахме да създадем добри условия, да осигурим достатъчно гориво и храна. За нас той щеше да бъде преден базов лагер.

В периода 20 — 28 април трябваше да направим опит за излизане до лагер 4, който щяхме да изградим на височина около 7900 м. Повечето експедиции не са успявали по една или друга причина да построят последния си щурмови лагер по-високо от около 7800 м, а това ги е затруднявало в последната фаза — изкачването на върха. Нашата цел бе да направим всичко възможно да изградим щурмовия лагер на 7900 м височина в горния край на Костенурката — големия скален остров в стената на Лхоце. Този лагер щеше да се състои от две двойни палатки „Сумитомо". От лагер 3 до лагер 4 в отделни участъци трябваше да бъде поставен парапет. В този лагер не предвиждахме да се нощува. Още на същия ден алпинистите трябваше да се спуснат в лагер 3. В лагер 4 щеше да бъде изнесена цялата кислородна екипировка, необходима за щурмуването на върха. Ако всичко вървеше нормално и имахме шанс с времето, към 5 май трябваше да завършим изграждането и оборудването на лагерите и в периода 5—10 май щяхме да направим опит за изкачване на Лхоце.

На мнозина може би ще се стори странно защо все пак е необходимо предварително да давам разяснения за това, което ни предстоеше да извършим по-нататък, след като цялата ни дейност ще бъде описана по-точно и с по-големи подробности. Това обаче е важно, за да може да се направи паралел между замисъла, залегнал в тактическия ни план, и действителността.

Ни най-малко не се заблуждавах сега, в тези последни часове, преди да потеглим към върха, че всичко щеше да стане „по ноти", точно така, както предварително го бяхме замислили. Уверен бях, че като ръководител съм предвидил повечето неща и ми се искаше да вярвам, че всичко щеше да бъде на-правено така, както сме го планирали. И все пак, това бе само едно желание, мое и на участниците в експедицията. Истина бе, че имах много предишни изкачвания, които бях правил пълна мобилизация и увереност и с голяма сигурност в тяхното осъществяване. Мнозина говореха, че съм алпинист, който не помни неуспех, но това е само мнение. Никой обаче не се е замислял колко много са ми стрували всички тези мои сполуки. Хималаите бяха нещо ново, непознато за мен. Мисля, че поне мъничко се страхувах как ще ни посрещнат. И все пак едновременно с увереността, която бе изградена през двете години, докато се готвеше експедицията, от време на време се прокрадваше съмнението, дали ще успеем всичко да организираме така добре, че в началото на май да имаме готовност да атакуваме върха. Мнозина ме упрекваха преди време, още когато внесоха в бюрото на нашата федерация началния проект на тактическия план, че твърде много съм бързал в сроковете на отделните етапи на експедицията. Тогава трябваше да се съглася с техните предложения и да се стремя да спазвам това, което се възприе. Но може би малцина разбираха в този момент, че задачата на една алпийска експедиция може да се изпълни само при наличието на съответни субективни и обективни условия. Все пак на всички бе ясно, че този тактически план бе прогноза, която ми даваше известна свобода на действие. Това обаче бе само между другото. По-късно мнозина биха ме упрекнали при неуспех, а малко ще са тези, които ще кажат: „Ние му дадохме пълномощия съобразно обстановката да прави промени, каквито намери за добре".

И още няколко предварителни мисли за заключителната фаза — изкачването на върха. Съгласно плана и по предварителните указания трябваше да подготвя две групи от по двама-трима алпинисти, които да имат реални шансове да покорят върха. При успех на първата група в никакъв случай не трябваше да се допуска втората група да щурмува Лхоце. Това указание специално ми бе повторено и в Катманду, непосредствено след пристигането на целия състав. Не възприемах това решение като някаква догма и вътрешно в себе си, без да заявявам на всеослушание, бях решил, че при добро стечение на обстоятелствата ще дам възможност на повече хора да опитат щастието си към върха. Но там, в Хималаите, трудно можеше да се каже предварително как ще се развият нещата, а сега най-важното беше да концентрирам цялото си внимание върху предстоящите проблеми по трекинга до базовия лагер.

И така, днес бе 3 март. Потегляхме!

Още рано сутринта в двора на полското посолство започнахме доопаковането на багажа. Грамадата от кашони бе доста внушителна и трябваше да сме оптимисти, за да си представим, че всичко това в края на краищата щеше да тръгне на път. В 10 часа дойде огромна товарна кола, която нашите алпинисти доста плътно натовариха. Все пак остана немалко багаж. Наложи се да извикаме втора товарна кола. Всички бяхме обхванати от ентусиазъм. Вече на практика виждахме началото на експедицията. По същото време от Делхи пристигна куриер от посолството, който ни зарадва много — донесе кашона с радиостанциите, който е бил забелязан от екипажа на самолета и оставен в посолството.

След двучасово пътуване по тесен, но живописен асфалтиран път достигнахме Ламосанго. Спряхме преди селището, а долу край реката, на голяма поляна част от пристигналите вече носачи стоварваха от камионите и складираха багажа.




[i:d0459120]Ламосанго - сформиране на кервана[/i:d0459120]


Веднага се включихме в работа, за да подредим по номера всички кашони. Контейнерите с личния багаж на повечето от участниците се оказаха доста леки и трябваше да ги допълним до 30 кг с консерви за базовия лагер. Готвачът Дава със своите трима помощници веднага организира кухнята и не след дълго вече пиехме първия си експедиционен чай.

Тревожеше ме въпросът за носачите. Бяха пристигнали само около половината от предвидените хора. Други се очакваха да дойдат по-късно. Във всички случаи обаче се очертаваше дефицит от около 100 носачи за утрешния ден. Получих уверение от офицера Гимире и сердаря, че утре сутринта от Катманду ще пристигнат още носачи, но не се знаеше предварително какъв ще бъде техният брой.
Вечерта бе много топла и никой от нас не изяви желание да опъва палатки. Разположихме се върху и около багажа, а недалеч от нас проблясваха огньовете на носачите.

Първият ден от трекинга бе много напрегнат за всички -рано сутринта целият ни лагер забръмча като кошер от напиращите към багажа носачи. Трудно бе човек да се оправи в тази бъркотия, но офицерът и сердарят успяха да наложат ред и камарите от кашони бързо се топяха. Носачите, разделени в три групи и организирани от своите наици, поемаха по стръмната пътека на отсрещния склон. До обяд от всичките 351 товара бяха вдигнати 292. Някои от носачите взеха и по два товара. Но на поляната останаха да лежат още 59, за които нямаше носачи. Сердарят предварително бе ангажирал за един ден някакъв камион, с който по обиколен път товарът би могъл да се прекара, като се пресрещне керванът по пътя. Едва към 16 часа пристигна този очакван камион. Бяха необходими доста уговорки, докато склоним шофьора да натовари останалите кашони. Като свършихме тази работа, се качихме в каросерията и ние — Слави Дерменджиев, Кънчо Матеев, радистът Стефан Калоянов и аз.

Точно когато трябваше да потеглим, при нас нахълтаха 15— 20 местни жители с чували и денкове. Те не се съобразяваха с обстоятелството, че ние сме ангажирали камиона и че той е претоварен. Наложи се да потеглим заедно по живописния път, изпъстрен с множество остри и опасни завои. Често камионът просто надничаше над някоя пропаст, а на нас ни спираше дъхът. По тъмно достигнахме с. Мурит, където разтоварихме багажа. Тук щяхме да изчакаме кервана. Още към 21 часа покрай нас минаха първите носачи с кухненското оборудване, които при всеки преход избързваха, за да могат по-рано да пристигнат и да приготвят храната за нас и шерпите. Отгоре се връщаха доста носачи, които успяхме да наемем за нашия керван, но независимо от това за 10 товара все още нямаше носачи. Бях принуден отново да наема една кола, която още същия ден да замине с двама от шерпите за Кирахтичап — следващия пункт, в който щяхме да пристигнем утре.




[i:d0459120]На път към базовия лагер[/i:d0459120]


Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим с кервана до живописната рекичка над с. Сурке, където щяхме да пренощуваме. Тук за пръв път опънахме палатки, но мнозина все още предпочитаха да спят на открито. Всяко утро, преди още да сме се измъкнали от чувалите, някой от „кичънбоите" ни доразбуждаше и ни поднасяше горещ чай, а едва по-късно правехме стабилна закуска.
Още от първия ден на трекинга се стараех да разпределям членовете на експедицията между групите носачи. Алпинистите трябваше да се движат между кервана, за да имаме поглед върху него, тъй като понякога се разтягаше на разстояние до 10 км. Скоро обаче се отказах от това, а само оставях накрая по една група, в която най-често се включвах и аз. Обикновено обядвахме по път, като още от предишната вечер храната за обяд се разпределяше за нас, шерпите и персонала.

Всички следващи дни си приличаха, но всеки от тях ни поднасяше все нови изненади. В с. Кирахтичап ни очакваха двама шерпи с 10-те товара, прехвърлени дотук с камион, за който вече бяха наели носачи. Така керванът най-после щеше да по-тегли както трябва. Обикновено всяка сутрин наблюдавахме една и съща картина — носачите нарамваха своя товар, до който най-често спяха, и с много бърз ход тръгваха напред. На първото удобно място, където имаше вода и дърва, те спираха на групички и си приготвяха храна, най-често ориз, докато за вечеря си варяха картофи.
На четвъртия ден, преди да започнем да се изкачваме към Кабре, пресякохме първата голяма река Бхоте Коси по стабилен въжен мост. Вечерта чествахме 29-ия рожден ден на Тошко Лазаров в стана, който бяхме опънали край Ярса.

Следващият ден ни предложи изкачване на един превал от 2500 м. Оттук за пръв път зърнахме в далечината на север заснежените върхове на Хималаите. Все още се движехме в ниската и твърде оголена — без дървета и растителност — част на Хималаите. През деня бе доста горещо, но вечерите започнаха да стават все по-хладни и само няколко души още не бяхме изпитали комфорта на палатките.
Красивата бистра река Кхари Кхола преминахме по нов екзотичен мост и 500 м след нея достигнахме с. Тхосе Базар, където се устроихме за нощуване в затревения двор на училището.

Оказа се, че на следния ден керванът ще бъде напуснат от 50 носачи, по-голямата част от които бяха болни. Независимо че това бе голямо село, вероятността да се намерят носачи в него бе много малка. Вече доста осезателно чувствахме липсата им. Това се дължеше главно на кервана на японската експедиция, който бе минал два дни по-рано и обираше всичко, нашата експедиция.

Един от наиците бе отишъл в съседно село да търси носачи. В същото време Гимире водеше преговори с местните власти. Късно вечерта той показа своите организаторски способности и след вълнуваща реч, изнесена пред група слизащи носачи, пренесли част от багажа на японците, ги убеди да останат с нашата експедиция.

Спечелихме още един ден, тъй като днес за всеки товар имаше носач. Но в следния пункт под с. Бхандар се получи засечка. По никакъв начин не успяхме да убедим доста голяма група носачи да продължат по-нагоре. Тук оставихме 23 товара заедно с двама от шерпите — Пити и Пемба. Те щяха да направят опит на следващия ден да намерят носачи и да ни догонят в Намче Базар. Тези двама шерпи твърде много се открояваха сред шестимата, които бяхме наели, особено първият от тях — Темба с прозвище Пити. Правеше впечатление, че сердарят Анг Пурба във всички случаи му гласуваше много голямо доверие. До този момент сердарят добре организираше шерпите, но по-важно бе това да продължи и след установяването ни на базовия лагер.

Преминахме пълноводната река Сикри Кхола по фантастичен висящ мост. Тук висотомерът ми отчете 1500 м. Вдясно, високо по серпентините на стръмната пътека буквално бяха накацали носачите. Първите вече бяха достигнали крайния пункт на трекинга ни за този ден — Сете, на височина 2500 м. докато последните бяха непосредствено зад нас. От това село нагоре започват шерпските селища в областта Соло Кхумбу. Тук, може би под влияние на трудния преход и на очертаващата се перспектива да става все по-високо и по-трудно, голяма част от носачите пожелаха да им бъде заплатено още същата, вечер, за да могат да се завърнат по своите домове.

Тук бяхме принудени да оставим още 35 товара, с които щяха да останат Огнян Балджийски и Емануил Деянов заедно с един от шерпите — Пасанг. Тримата трябваше да направят всичко възможно, за да наберат нови носачи и заедно с кервана от Бхандар да успеят да ни настигнат в Намче Базар. Сърцето ми се беше свило от това разкъсване на кервана, а пред нас бяха все още много дни от трекинга. В случая най-важното бе да издържим до Намче Базар, откъдето много по-лесно щяхме да попълваме при необходимост състава на кервана.

Днес преминахме първия превал на 3500 м височина и усетихме също първия лек хималайски сняг. Установихме се на бивак в околностите на живописното село Джумбеси край пенлива рекичка. Имах отново опасения да не би и тук част от товара да изостане, но капитан Гимире убедително ми заяви, че проблеми с носачите няма да има. Имаше нещо обаче, което ме караше да не му вярвам напълно. Доста често напоследък, пиейки поредната си ракия вечер, той декларираше, че с него по време на експедицията няма да има никакви затруднения. Склонен бях да му вярвам, но в същото време ракията ме караше да бъда нащрек. Не ми харесваше фактът, че често започна да злослови по адрес на сердаря като причина за някои неуспехи по организирането на кервана. Междувременно Гимире се държеше доста сърдечно и непринудено с мен и всички останали участници в нашата експедиция и се стараеше да изглажда и най-дребните възникнали конфликти между носачите и шерпите.

Днес бе 11 март — деветият ден от нашия тренинг и рожден ден на съпругата ми. Мъчно ми бе, че не сме заедно, но знаех, че тя дава всичко от себе си за нашата Силвия. Валеше проливен дъжд. Пресякохме превала Тракшиндо на 3000 м н. в. и, залети от дъжда, се спуснахме в с. Нунтале. Времето започна доста често да се разваля и много ме бе страх да не се получи колебание и дезорганизиране сред носачите. Бяхме взели голямо руло найлоново фолио, което възнамерявахме да нарежем за носачите, но за съжаление то остана с товара в Сете.

Тази вечер бяхме принудени от лошото време да спим в палатките. Ето я и река Дудх Кози — последната голяма река по пътя ни към базовия лагер. Излизайки на десния й бряг, продължихме изкачването си към с. Кхари Кхола. Тук се на-ложи да струпаме целия товар в центъра, в двора на училището, тъй като извън селото нямаше подходящо място.

И днес валя дъжд и втора нощ се приютихме в палатките. На следващия ден част от носачите ни поднесоха поредната „изненада", като си поискаха сметката от сердаря. Забелязах, че той почти нищо не направи, за да ги спре. Едва овладях гнева си и настойчиво му заявих, че повече няма да допусна керванът да бъде разкъсван. В същото време получих съобщение, че от Бхандар са тръгнали само 11 товара. През тези дни Стефан Калоянов правеше напразни опити да се свърже по радиостанцията с групата на Огнян Балджийски, а това също много ме безпокоеше.

Към обяд пред училището все още стояха 23 товара. В този момент забелязах, че отгоре слизаха носачи. Сердарят се опита да ги уговори да останат, но без резултат. Най-после той ми заяви, че ако повишим заплащането им на 25 рупии, може би ще ги убеди да тръгнат. Знаех, че ако стане така, автоматически трябва да повишим заплащането на всички носачи, но бях в безизходица и трябваше да се съглася.

Късно вечерта стигнахме до Пуйджан — мястото, където бе оформен лагерът. Дъждът не спираше. Носачите почти не се виждаха. Чудно, къде ли биха могли да се приютят? Под една скала видях внушителна група носачи. Това беше тяхното естествено укритие от проливния дъжд. Кухнята, разположена под дървен навес, работеше с пълна пара. Доста назад останаха носачите с последните товари, придружавани от Кънчо Долапчиев и Красимир Тасев.

Днес бе 12-ият ден от началото на трекинга. Вървях по познатата пътека, по която минах миналата година, когато бях на разузнаване. Река Дудх Кози в момента бе пълноводна от топящите се ледници. Този преход бе сравнително лесен и живописен. Маршрутът ни минаваше непосредствено под Лукла, но вероятно поради лошото време не чух да летят никакви самолети. След моста на реката под с. Пекдин отново ни пресрещна проливен дъжд. Опънахме палатките, а носачите се разпръснаха в съседните шерпа-хотели и бараки. Късно вечерта пристигнаха и последните, носачи от групата, изостанала през вчерашния ден. Бяха пренощували на превала преди лагера в Пуйджан и днес бяха тръгнали направо оттам. Оставаше ни още един ден до края на първия етап от трекинга, а доста ме безпокоеше организирането на втория керван до базовия лагер.

Проведох сериозен разговор с Пурба и Гимире, като се договорихме, че утре ще останем в Намче Базар, където ще освободим всички носачи и ще сформираме нов керван от якове и носачи, които сердарят ще осигури от родното си село Кумджунг.

Най-после край на този преход! Пред нас бе Намче Базар. Денят бе мрачен. Още от рано сутринта заваля пороен дъжд, който не спря нито за миг. Непосредствено след с. Джорсале минахме през пропускателния пункт. Оттук започваше националният парк Сагармата (непалското наименование на Еверест). В последната част на този преход има стръмно изкачване към Намче Базар по криволичеща пътека. По средата й от една тераса за пръв път се открива гледка към Еверест и южните склонове на Лхоце.

Навлизането ни в Намче Базар бе придружено от преминаването на дъжда в ситен мокър сняг. Веднага започнахме изграждането на лагера в двора на един от шерпа-хотелите, намиращ се в горния край над Намче Базар. Всички бяхме мокри, но в особено окаяно състояние се намираха носачите. Мръзнещи и шляпащи боси в 10-сантиметровия пресен сняг, те достигаха лагера, хвърляха товара и веднага се втурваха към някоя барака или навес, където, скупчени един до друг, за да им бъде по-топло, щяха да дочакат утрото и да получат възнаграждението си от сердаря.

Всички се приютихме на дървените нарове в шерпа-хотела. Тревожеше ме до известна степен обстоятелството, че днес 80 носачи не успяха да достигнат Намче Базар поради лошото време.

Предстояха ни няколко дни почивка, в които трябваше да възстановим нашите физически сили и да организираме новия керван от якове и носачи, с които да се отправим към базовия лагер.


ПРОБЛЕМИТЕ НА НОВИЯ КЕРВАН (17-22 март)

17 март. Посрещнахме първото слънчево утро в Намче Базар. Слънцето бавно се изтърколи и за миг застина на купола на вр. Кангтега — първият шестхилядник, който стоеше вдясно от Намче Базар като страж над долината, водеща към Еверест и Лхоце.
Първият етап от трекинга ни бе завършен. Цели 13 дни се придвижвахме по долини и хребети и изминахме повече от 150 км. Първоначално се стараех да запомням всеки преход, но твърде монотонно се повтаряше всичко и в съзнанието ми са останали само най-вълнуващите моменти. Ето ни вече на входа на истинските Хималаи. Само 4 дни път ни деляха от базовия лагер. Но засега бяхме в Намче Базар и трябваше за два дни да организираме втория керван.
Тази сутрин носачите се раздвижиха рано. Все още имаха уморен вид от вчерашния непредвиден сняг, когато доста поизмръзнаха боси в снега. Те и сега стояха скупчени около палатката на сердаря — отново с боси крака, очаквайки търпеливо реда си, за да получат дългоочакваното възнаграждение. Долу, предимно в Джорсале бяха останали над 80 носачи. Рано сутринта изпратих там Методи Савов и Наско Ламбов, за да окажат помощ, ако е необходимо, а останалите момчета незабавно започнаха да подреждат багажа, който вчера в снежната виелица бе нахвърлян по цялата поляна. Най-важното в момента беше да установим дали всичко е налице по описите, като знаехме какъв е керванът на Огнян Балджийски. Не бе леко сред стотиците кашони да намериш тъкмо този, който ти е необходим, но маркировката и системата, която си бяхме изработили предварително, ни ориентираха доста бързо.

Едва към 9 часа първите носачи започнаха да пристигат отдолу, премръзнали, шляпащи боси в лепкавата кал и стичащите се вадички от бързо топящия се сняг. До обяд и помен не остана от снега. Само от земята излизаше пара, която се стопяваше под палещите лъчи на слънцето.

Най-после и последният носач донесе своя товар. Имахме на разположение един час да обядваме и починем, а след това — отново на работа. Установихме, че един кашон липсва. По списъците на сердаря успяхме да разберем, че съответният носач не бе пристигнал. Не бих се тревожил особено много, ако в този товар имаше храна или нещо по-незначително, но в нашия списък под номера на този багаж фигурираше част от височинната екипировка на шерпите, която все още не беше раздадена. Нашият офицер ме увери, че кашонът ще бъде намерен. И действително късно вечерта багажът беше в лагера. Никой не се съмняваше, че нещо от товара може да се загуби, защото знаехме за съвестността на непалците в това отношение.

Денят приключи късно вечерта с два трудни разговора с офицера и сердаря. Гимире поиска на следващия ден да направи проверка на целия багаж. Това бе негово право съгласно наредбата за хималайските експедиции. Но ако приемех неговото предложение, това означаваше целият багаж да бъде отворен и разфасован, след като в България така стабилно бе запечатан. Едно повторно затваряне щеше да ни отнеме дни. Като се има пред вид, че този товар бе опакован кашон по кашон цели три седмици, а тук трябваше да хвърлим на вятъра своя труд, аз се ужасих. Не си спомням с какви думи го убеждавах да разопаковаме багажа едва на базовия лагер, но в края на разговора капитан Гимире се съгласи.

Особено ме безпокоеше организирането на втория керван оттук до базовия лагер, с което трябваше да се заеме сердарят. Той нееднократно ме уверяваше със своето неизменно „ноу проблем", че ще успеем навреме да намерим якове с водачи и носачи от неговото село Кумджунг, което отстоеше на два часа път от Намче Базар. Разбирах, че това е най-добрият вариант, тъй като сердарят отлично познава своите хора, и се надявах в това отношение действително проблемите ни да бъдат по-малки. За размера на възнаграждението се бяхме уточнили предварително.

През последните етапи на трекинга силно впечатление ми направи фактът, че сердарят не се амбицираше особено да пристигнем навреме в Намче Базар. Интуитивно чувствах, че има нещо, което той не желае да сподели с мен. Едва вчера разбрах, че всички якове и носачи от Кумджунг са ангажирани от япопо-непалската експедиция на Чо Ою и все още не са се завърнали. Изявих пред сердаря своето желание още утре двамата да отидем до Кумджунг и на място да разберем какви са възможностите за нашия керван.

Междувременно трябваше да реша и един труден технически въпрос, който бе изключително важен за нас. Трябваше да се намерят и купят алуминиевите стълби, необходими за преодоляване на ледопада. За съжаление у нас не успяхме да направим по различни причини такива стълби. Безкрайно бе учудването на сердаря, че не разполагаме с едни от най-необходимите съоръжения, без които е почти невъзможно да се премине ледопадът. Аз му вярвах и знаех, че отчасти има право, пък и самите шерпи не биха тръгнали, ако липсваха такива стълби. Допусках, без да бъда напълно уверен (предварително не се знаеше в какво състояние е ледопадът през този сезон), че в Айсфола са погребани стотици такива стълби и все ще намерим някои, които ще бъдат ремонтирани и използувани от експедицията. Като начало трябваше да имаме минимум 10 стълби. Част от тях вероятно щяхме да открием в цепнатините, но поне два комплекта бе необходимо да купим. Стълбите трябваше да бъдат широки, алуминиеви, позволяващи преминаването над пукнатини с ширина 6 — 8 м. А такива цепнатини неминуемо щяха да ни се изпречат, особено в горната част на ледопада, където той е най-внушителен. Сердарят отлично разбираше нашето затруднение и пое ангажимента да ни набави стълби, но поиска баснословна цена. Затова реших на следващия ден в Кумджунг сам да разузная и да потърся стълби.

През този ден някои от шерпите започнаха да настояват пред сердаря да им бъде раздадена височинната екипировка. Аз бях категорично против тя да се раздаде на този етап, тъй като добре знаех, че още утре екипировката ще се появи на рафтовете на десетината магазинчета за оказионна алпийска екипировка и съоръжения в Намче Базар, а шерпите щяха да участвуват със старата си екипировка от други експедиции.

Рано на другата сутрин двамата със сердаря поехме стръмната пътека към неговото село. Височината бе 3400 м, а Кумджунг е разположен на 4000 м н. в. С голяма лекота Пурба вървеше напред със ситни котешки стъпки и леко приведен. По израза на лицето и по дишането му не забелязах никакви признаци на умора, докато аз чувствах, че не съм в синхрон с неговия темп. Стараех се обаче да не изоставам. Шерпите, откакто се помнят, живеят в своите селища на около 4000 м и са прекрасно адаптирани към тази надморска височина, а ние идвахме едва ли не от морското равнище. Знаех, че това ще бъде само до известно време и когато се аклиматизираме, вероятно няма да отстъпваме на шерпите.

Пътят към селото е пресечен от пистата на Сянбоче, дълга 400 м, на която при хубаво време кацат шестместните швейцарски самолетчета Пилатус — Портер. Ето и сега, преди минута кацна едно, от което се изсипаха група японски туристи, посрещнати от усмихнатите любезни служители на японския хотел „Еверест вю", закътан на хребета. Забелязах, че на един от туристите веднага бе надяната маска, а зад него тръгна придружител, който на специален самар носеше две кислородни бутилки. Японският хотел е построен преди няколко години на 4100 м н. в. Неговите клиенти са предимно богати туристи от цял свят, които пристигат само за едно денонощие. Това тяхно удоволствие струва 300 долара.

За пръв път се качвах до хотела, от който се откриваше изумително красива гледка към купола на Еверест, дългия гребен на Нупце и южната стена на Лхоце. Вълнението ми изведнъж нарасна, когато получих торбата с нашата кореспонденция от България. Пощата ни препращаше Ченей от Катманду по канала „Транс Хималая", по който се осъществяват връзките с повечето експедиции в Хималаите. През цялото време на експедицията ни по този начин щяхме да имаме двустранна връзка. За моя изненада обаче в торбата се оказаха само едно писмо от Георги Грънчаров от посолството ни в Делхи и пачка вестници, които той бе така любезен да ни изпрати съгласно нашата уговорка. Успокоих се, че бе още рано да се придвижи кореспонденцията от България, но за сметка на това може би след ден-два ще пуснем тази торба обратно, пълна с наши писма.

Ето и Кумджунг. Приятна гледка представляваше котловинката, заобиколена от остри, не много високи върхове, в основата на която се намираше селцето. То имаше не повече от 150 къщи, които се различаваха една от друга само по цвят. Обикновено шерпските къщи са на два етажа, като долният етаж се ползува за животните и като склад за храна и дърва. По вътрешна дървена стълба се излиза па втория етаж, на който най-често има една-единствена широка стая с малки прозорци. От едната страна е огнището, което е без комин. Пушекът изпълва стаята, като бавно се изцежда между пролуките на дървения покрив, застлан с тънки каменни плочи вместо керемиди.
Домът на Пурба напълно съответстваше на това описание и само небесносиният цвят, в който наскоро бе боядисан, го открояваше сред останалите къщи. Предполагах, че в дома му ни очакват, тъй като още вечерта по един як бе изпратил храна (закупена може би от Катманду) за своето семейство. Това бе храната, необходима, докато той отсъства. Не ми бе за пръв път да влизам в шерпска къща, но в този дом бях приятно изненадан от доброто посрещане, което ми оказа семейството на Пурба. Тук престояхме няколко часа, през които за съжаление ми стана ясно, че селото е почти празно и всички носачи и якове са все още с кервана на японската експедиция. Това помрачи настроението ми, но тъй като нямах друг изход, се успокоявах с мисълта, че една почивка от два-три дни би се отразила добре на алпинистите.

Пурба обиколи няколко къщи за стълби, но стопаните им искаха твърде висока цена за тях. Най-после успяхме да се спазарим за 4 стълби, останали от корейската експедиция на Еверест, които направо щяха да бъдат придвижени към базовия лагер. Те бяха здрави, но тежки.

Когато се прибрах в Намче Базар, момчетата бяха успели добре да поработят върху багажа, а на полянката като цъфнали минзухари се жълтееха нашите палатки.

Рано на другата сутрин пристигна Пурба, който бе останал да пренощува при семейството си, и съобщи радостната новина, че голяма част от яковете и носачите са се завърнали тази нощ, а днес окончателно ще си дойдат всички. Част от тях направо ще се придвижат към нас. Перспективата бе радваща. Може би утре щяхме да потеглим към базовия лагер.

Оставаше проблемът със стълбите. Сердарят ми предложи да отидем до манастира Тянгбоче, където се надяваше да купим още няколко стълби. Заедно с нас тръгна и Стефан Калоянов. Пътят ми бе познат от миналата година. Той е равен, като изключение прави само стръмното изкачване преди манастира. И този път Пурба се престара в темпа, но реших, че е по-целесъобразно да му отстъпим.
В манастира успяхме да се договорим само за един комплект стълби, останали от злополучната западногерманска експедиция на Еверест през 1979 г.




[i:d0459120]Манастира Тянгбоче[/i:d0459120]


Когато се завърнахме в лагера, с радост установих, че доста якове и носачи вече са пристигнали. Други щяха да дойдат до вечерта, а останалите — рано сутринта на следващия ден. Оставаха ни свободни няколко часа, които решихме да посветим на спокойно разглеждане на Намче Базар. Това е центърът на обединената област Соло Кхумбу. Соло — това е областта, която е в по-ниската част на Хималаите, а Кхумбу е по-високо и опира в централната им част. Шерпите за експедициите се наемат от областта Кхумбу. Тук се занимават със земеделие и скотовъдство. Докато пътувахме през Соло, ни направи впечатление, че по стръмните терасовидни склонове посевите са предимно от пшеница, докато в Кхумбу, вероятно поради по-голямата височина, се виждаха само картофени насаждения, а тук-там, в ниските части на поречията имаше и ечемик. Утре нашият багаж щеше да потегли върху гърба на хималайските якове, които имат основно значение за живота на шерпите. Яковете се използуват предимно за пренасяне на товари, за вълна, кожа, мляко, а напоследък и за месо.

Намче Базар е кръстовище на всички пътища, водещи към съседните села. То е разположено в котловинка с формата на подкова. Мисля, че в селото няма повече от 200 къщи. Има поща и два шерпа-хотела. От двете страни на стръмната централна уличка се гиздят десетина магазинчета за алпийска екипировка. Тук може да се закупи всичко, но цените са високи. В един от шерпа-хотелите с момчетата си позволихме да изпием по една бира преди тръгване.

Когато се прибрахме в лагера, целият бе блокиран от стотина яка, а шерпите, водачите на якове и носачите, пръснати на семейни групи, си приготвяха храна, пиеха ракия и чанг. Стана ми някак леко при тази гледка. Изведнъж почувствах, че може би наистина няма да имаме повече проблеми до-базовия лагер.

20 март. В лагера отново цареше радостно оживление. Най-после потегляхме, и ако всичко бе наред, в което почти не се съмнявах, след три бивака щяхме да бъдем на базовия лагер. Пурба днес се прояви като организатор и диспечер. Много, бързо успя да разпредели багажа и за около час 120 яка вдигнаха по два товара и с бърз темп заедно със своите водачи, (някои от тях също взеха товари) поеха към Тянгбоче, крайната точка на днешния преход. Направи ми впечатление, че, сердарят почти не записваше водачите и носачите. Вероятно той им имаше доверие, другояче не би могло да бъде.

В шерпа-хотела оставихме 7 товара с храна, необходима за обратния път. Едва днес Стефан успя да установи радиовръзка с втория керван, в който бяха Огнян Балджийски, и Емануил Деянов. Тази вечер те щяха да пристигнат в Пекдин. Отново се оказа, че днес не ще може да тръгне целият багаж — останаха 30 товара. Пурба ме увери, че на другата сутрин ще намери носачи или якове и ще ни настигне във Фериче. Независимо от това реших да оставя двама души от състава — Кънчо Долапчиев и Наско Ламбов с багажа, които евентуално да изчакат и кервана на Огнян.

Истинско удоволствие е човек да наблюдава керван от якове — изключително здрави, пъргави животни, които еднакво добре и сигурно се придвижват по различни маршрути с неотслабващ темп, който затрудняваше да ги следваме. Близо до Намче, след първия завой отдясно на шеметната клисура, в която си бе пробила път р. Дудх Кози, изникнаха като снежни гъби красивите върхове Тамсерку (6608 м) и Кангтега (6800 м), а след още един завой на пътеката блесна ледената пирамида на Ама Даблам (6856 м) — хималайския Матерхорн.




[i:d0459120]Ама Даблам[/i:d0459120]


Преходът бе сравнително кратък. След 3 часа вече опъвахме палатките на полянката пред манастира Тянгбоче, разположен на 3900 м н. в. в много красива местност. Останах крайно озадачен, когато видях, че в лагера не е стоварен нито един кашон. Всичко бе пръснато из района в местата, където водачите и носачите се готвеха да прекарат нощта. Това естествено създаде немалко затруднения, докато открием варелите с личния си багаж и кашоните с храната. Оттук успяхме да купим още една корейска стълба и запазен комплект стълби от испанската експедиция на Лхоце през 1980 г.

Времето се влоши. Непрекъснато валеше сняг. Може би с яковете нямаше да имаме проблеми по прехода въпреки снега, но все пак не бе особено приятно още от самото начало лошото време да ни бъде спътник. Снегът не престана да вали през цялата нощ. Натрупа доста. Утрото бе слънчево, но независимо от това яковете потеглиха на път сравнително късно.

Сердарят се върна обратно в Намче, за да организира втория керван с обещанието той да стигне утре през Фериче до Лобудже — последния пункт, преди да се отправим за базовия лагер.

Днешният преход бе сравнително лек, но може би от непрекъснато увеличаващата се височина групата ни се поразкъса. Пътечката след манастира се провираше сред красиви полянки и китни оазиси от мури и борове. Не след дълго тя се доближи до реката и през висящ мост над 60-метровия каньон се прехвърлихме за последен път на левия бряг.

Достигнахме Пангбоче — последното по-голямо селище по нашия път нагоре. След час се разделихме с тази долина, която води към склоновете на южната стена на Лхоце. Оттук завихме рязко наляво и не след дълго достигнахме Фериче — малко каменно селце от двадесетина къщи. Във всяка от тях човек би могъл да намери подслон и храна, състояща се предимно от чай, ориз и варени картофи. Тук заварихме временния лагер на японската експедиция. Нашите бъдещи съседи в момента правеха аклиматизационно изкачване на красивия Айлън пик (6100 м) под южните склонове на Лхоце. Утре те също щяха да се придвижат към базовия си лагер. За разлика от нашия той вече бе изграден от шерпите им. Още отдолу имах идея за всеки случай във Фериче да оставя една-две палатки и храна. Освен това смятах тук да останат 2 — 3 дни тези от хората, които по-бавно се аклиматизираха. По мнение на лекаря обаче решихме това да стане в следващия пункт — Лобудже, където щяхме да пристигнем утре.

Отново заваля сняг. Палатките бяха мокри още от предишната нощ и само топлите чували „Канч" създаваха известен уют.

Днес бе 22 март — първа пролет сред снежните върхове на Хималаите. В днешния преход достигнахме Лобудже (4900 м н. в.), състоящо се от три каменни шерпски къщи, в които човек може да намери подслон. Над тях се вижда красива постройка — ново спретнато тристайно хотелче, поддържано от Сагармата парк. Тук бе доста студено, а трябваше до късно да чакаме яковете, натоварени с палатките.

За утрешния ден ни предстоеше последният преход до базовия лагер. Заедно с лекаря направихме график за етапното качване на отделните групи съобразно височинната поносимост и здравното състояние на всички. Утре с кервана до базовия лагер заедно с мен щяха да тръгнат още осем души — Митко Бърдарев, Методи Савов, Запрян Хорозов, Красимир Тасев, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров, Людмил Янков и радистът Стефан Калоянов. За последния доста се двоумих, преди да го включа в тази група, но желаех да изпробвам по-скоро радио-връзката между базовия лагер и Лобудже. А освен това Стефан до този момент се аклиматизираше добре. Имах известни безпокойства за състоянието на Жени Христов и Сашо Пеев, но тяхното тръгване щеше да бъде разрешено от лекаря през някой от следващите дни.

Последна вечер на размисъл — от утре започваше истинската част на експедицията.




[i:d0459120]Южната стена на Лхоце[/i:d0459120]


БАЗОВИЯТ ЛАГЕР (23-25 март)

23 март. В този ден най-после пристигнахме на мястото на базовия лагер — на височина 5350 м., в горния край на ледника Кхумбу. Разстоянието от Лобудже дотук взехме за 2,30 ч, без да се спираме в междинния пункт Горак Шерп. Някои експедиции го използуват като междинна база преди базовия лагер. На мястото на лагера пристигнах заедно с шерпа Пуртемба. През този ден усещах голям прилив на сили. Може би мисълта, че първата част от нашата експедиция наближаваше своя край, ми действаше особено стимулиращо. Все пак преходът бе продължителен и независимо че физическите усилия през целия период не бяха кой знае колко големи, усещах, че както другите, така и самият аз сме малко уморени.

Височината също започна да оказва влияние, а тя не прощава никога. Затова изцяло се доверих на лекаря да направи своя избор на тези от нас, които трябваше първи да достигнат базовия лагер и да поемат тежестта по изграждането му. Много добре разбирах, че всички горят от нетърпение по-скоро да започнат да се занимават с типична алпийска дейност, но именно това желание понякога може да бъде пагубно.

Все още не бях забравил упреците, отправени към мен от някои хора при отделни мои прояви през последните години в Алпите и Памир. Връщах се към това, защото сега повече от когато и да било трябваше да мисля най-вече за момчетата -да бъдат здрави и работоспособни. В името на всичко това не трябваше да допускам никакви компромиси с тях, и най-вече със себе си.

Първите девет алпинисти заедно със сердаря и шерпите се захванахме за работа. Най-трудно се оказа да изберем място за базовия лагер. Високо горе, в непосредствена близост до ледопада и на много удобно място японската експедиция почти напълно бе изградила своя лагер, състоящ се от огромна палатка, използвана едновременно като спалня и столова, и две други по-големи палатки — за кухня и склад. Пред нас изникна проблемът да намерим достатъчно площ, която с немного усилия да бъде подготвена за опъването на трите големи палатки — за кухня, столова и склад, а в близост до тях да се построят и останалите палатки за спане. Първоначално смятах лагерът да бъде разположен на мястото, където бе изграден полският лагер по време на изкачването на Еверест през 1980 г. — в левия край на морената. Но сега това място бе станало неузнаваемо — от движението на ледника тук всичко се бе нагънало и претърпяло невероятни промени. Трудно ми бе да повярвам, че някога тук е имало лагер. Единствено купчините изоставени консервни кутии напомняха за това.

Знаех, че сполучливият избор на място за базовия лагер е от особено важно значение. Тук щяхме да бъдем два месеца. След тежка, изискваща голямо физическо и психическо напрежение работа всички алпинисти щяха да се нуждаят особено много от разтоварване и активна почивка. Разбира се, на такава височина това е много относително, но трябваше да направим максимално възможното. Именно поради тази причина все още не бързах със своя избор. Накрая със сердаря се спряхме на едно място, което явно бе използвано от някоя предишна експедиция. Това бе неширока котловинка на ледника, в която имаше почти подравнена площадка, достатъчна, за да бъдат опънати две от големите палатки — за кухня и склад. В горния десен край също имаше площадка, която с немного работа би могла да се подравни и подготви за опъване на третата палатка, която щеше да бъде нашата столова и всекидневна. Но за това бе все още рано. В момента най-важното бе да подготвим и подравним площадки, на които да опънем нашите палатки за спане. Бях разпределил хората така, че да спят по двама души в палатка. За целта обаче трябваше да се направят и подравнят немалко площадки. Това изискваше твърде много физически усилия, които на такава височина действаха изтощително. И все пак със силите, с които разполагахме в момента, се заехме веднага с тази трудоемка работа.

Към 14 часа пристигна първата част от кервана и трябваше да изоставим всичко, за да приемем товара и да го складираме на едно място, без да се стараем да го класифицираме. Това щеше да стане през някой от следващите дни, а засега се задоволихме с издирването на кашоните, в които бяха палатките. Шерпите и кухненският персонал, като използваха голяма част от кашоните, оформиха затворено пространство, подобно на навес, и успяха да го покрият с една от големите палатки, която не след дълго се изпълни с дим. Работихме до късно вечерта. Успяхме да подравним три площадки, на които опънахме полски палатки. Явно тази вечер щяхме да спим по трима, а през следващите дни, когато пристигнеха всички момчета, щяхме да се поразширим. Мисля, че за този ден нашата работа беше достатъчна.




[i:d0459120]Ледника Кхумбу с Еверест и Нупце на преден план и Лхоце на заден[/i:d0459120]


Заедно с шерпите, събрани под неопънатия покрив на палатката и наобиколили огъня, направихме първата вечеря на базовия лагер. Доста ме безпокоеше състоянието на шерпите — през този ден всички се чувстваха недобре, особено сердарят, който дори не пожела да излезе от палатката. А ни предстоеше толкова много работа!

Новият ден започна в 6,30 часа с поздрава на кичънбоя, който с димящ чайник обиколи всички палатки. Хубаво е сутрин някой да прояви грижа и внимание към теб. Навън бе доста студено. Малкият ми термометър отчиташе минус 200С Той ми бе подарък от Адам Билчевски — ръководителя на полската експедиция на Лхоце през 1979 г. Получих го няколко дни преди да тръгна от София с пожелание за успех. Независимо от студа веднага се захванахме за работа. Около нас имаше все още разпилени кашони, разтоварени от яковете по-далеч от базовия лагер. Не бих казал, че бе приятно на тази височина да носиш по 30 кг товар.

Към 8,30 часа слънцето се изтърколи от купола на Еверест и много скоро на всички ни стана топло. През това време готвачът Дава ни подготви добра закуска. С удоволствие констатирах, че момчетата имат превъзходен апетит.

След закуската се заехме с трудната задача да класифицираме багажа на пет отделни купчини — екипировка, съоръжения, храна, медикаменти и личен багаж. Особено бяхме затруднени от това, че още в София, когато ги затваряхме, направихме доста комбинирани кашони с екипировка и храна, за да достигнем желаните 30 кг за кашон. Сега всички кашони трябваше да се отварят и разделят. Доста работа погълна оформянето на площадката за столовата, и най-вече опъването на самата палатка, защото не успяхме да открием в багажа свързващите втулки за рейките й. Изобретателността на Кънчо Матеев и Методи Савов ни позволи с тяхна импровизация да опънем палатката. Тази и останалите две палатки бяха с доста солидна конструкция и общо с рейките тежаха около 100 кг. Това бе немалко тегло за преходи през Хималаите, но предварително разчитах, че удобствата, които тези палатки предоставят, щяха да компенсират главоболията по тяхното транспортиране до базовия лагер.

Тъкмо се канехме да обядваме, отдолу се чуха хлопатарите на яковете — пристигаше вторият керван с 40 товара. Оправдано беше безпокойството ми, когато видях, че с кервана няма никой от нашите момчета, които останаха в Лобудже, а Стефан все още не можеше да установи радиовръзка.




[i:d0459120]Базовият лагер - 5350 м[/i:d0459120]


Този ден шерпите бяха по-свежи и с изненадващо старание на мястото за кухненската палатка започнаха да подреждат стабилен каменен зид, но не бяха преценили размерите на палатката, което наложи по-късно да направят корекция на едната стена.

Едва в 16 часа пристигнаха Иван Костов и д-р Кулаксъзов. Разбрах, че са тръгнали от Лобудже доста късно. По-късно един след друг в лагера пристигнаха Слави Дерменджиев, Иван Панайотов и Александър Пеев. С групата тръгнал и Дойчин Василев, но някъде по ледника изглежда изостанал да прави снимки, както се случваше често по време на трекинга. Лекарят сподели с мен, че Евгени Христов и Руси Дженев са чувствали известно неразположение и са предпочели и днес да останат в Лобудже. Вероятно утре те щяха да се качат с останалите, които придружаваха третия керван. Независимо че новопристигналите бяха доста уморени, веднага се включиха в дооборудването на още три палатки. По същото време шерпите приключиха с направата на зида за кухнята и с общи усилия успяхме да опънем кухненската палатка. Шерпите много се радваха на тази палатка, тъй като през свободното си време те обичаха да бъдат по-близо до огъня, особено вечер.

Вече близо месец работехме и живеехме с нашите шерпи и поне моето мнение бе, че до този момент имахме пълно разбирателство с тях. Ако имаше някакви проблеми, в повечето случаи се стараехме да ги решаваме в тяхна полза. Винаги са ме вълнували предаността, честността, и всеотдайността на шерпите. Стараех се да поддържаме добри отношения е тях. Но в същото време чувствах голямата промяна, настъпила в шерпите от времето на първите експедиции — и особено в тези от ранга на Анг Пурба, нашия сердар. Ясно бе, че той е много важна фигура и за да няма недоразумения между нас, „сахибите", и шерпите, правех доста компромиси с него. Усещах обаче, че това няма да трае дълго време.

За разлика от първите хималайски експедиции в последно време в тях е включена още една, не по-малко важна фигура от сердаря — това е офицерът за свръзка. Той е представител на правителството на Непал и най-често е от армията или полицията, а може да бъде и цивилен служител в някое министерство. С присъствието на този офицер правата на сердаря до известна степен се ограничават, особено по отношение на предявяваните към нас искания. Във всички случаи офицерът е задължен правдиво да защищава интересите на експедицията. Смятах, че до този момент нашият офицер Гимире съвестно си гледаше работата.

Още по време на подготовката на експедицията мислих много върху тези въпроси и искрено желаех да нямам сериозни проблеми в Хималаите с нашите шерпи. Ясно бе, че основните недоразумения, които биха възникнали, опираха до храната, екипировката и заплащането на шерпите. В това отношение още в България бяхме помислили за всичко. Сега е по-лесно отпреди, тъй като съществува правилник, в който са уточнени всички детайли. Но по същото време знаех, че няма да е достатъчно да работим и осигурим всичко по правилника, а ще бъде необходимо да имаме и нещо повече. На първо място, всекидневно предоставяхме на шерпите и персонала същата по количество и качество храна, каквато консумирахме и ние, като още в Катманду им взехме допълнително продукти по техен вкус. Особено ме радваше фактът, че повечето от нашите храни им харесваха, и се успокоявах, че и във височинните лагери ще им се нрави храната, включена в специалните порциони. Заплащането бе строго регламентирано в правилника и едва ли можех да очаквам някакви недоразумения. Напротив — обмислях как в дадени моменти бихме могли още повече да стимулираме шерпите, за да могат нещата да вървят най-добре.

До този момент нашите дребни недоразумения, по-специално със сердаря, бяха във връзка с екипировката, която трябваше да предоставим безвъзмездно. Още в Катманду раздадохме на шерпите част от полагаемата им се екипировка (и дори много повече), което видимо ги предразположи. Тогава по настояване на сердаря офицерът поиска да им покажем и височинната екипировка. Мисля, че шерпите останаха доволни от това, което видяха и щяха да получат в близко бъдеще. В същото време знаех, че не след дълго, по време на прехода ще поискат да им бъде раздадена цялата екипировка. За мен това би било най-лесно и приемливо, тъй като щяхме в такъв случай да намалим кашоните с 300 — 400 кг. Но ако тази екипировка им беше раздадена, може би нямаше да харесат всичко и щяха още в самото начало да предявят известни претенции. Освен това се съмнявах, че шерпите ще изкачат екипировката до базовия лагер и ще я използуват при изграждането на височинните лагери. Ето защо през цялото време всячески се стараех да отдалеча за по-късна дата раздаването на екипировката.

И този момент дойде. Както и предполагах, не мина без недоразумения. Успях да намеря решение, но това с Иван Костов ни костваше доста нерви и търпение. Накрая всички се събрахме в голямата палатка „столова" под светлината на двата разпалени петромакса и отпразнувахме както подобава втория напрегнат ден в базовия лагер.

И през следващия ден в лагера кипеше напрегната работа. Успяхме да подравним и подзидаме с каменни плочи още 4 площадки. Върху тях опънахме тези палатки, в които щяха да се настанят останалите момчета, които днес трябваше да пристигнат заедно с третия керван.

До този ден освен двете големи палатки бяхме опънали 10 палатки за нас и 3 за шерпите. На офицера и сердаря предоставихме самостоятелни палатки, а кухненският персонал предпочете да спи в палатката „кухня". През утрешния ден трябваше окончателно да се опъне палатката за склад, в която да се прибере и разпредели храната, а също да се опънат още две по-малки палатки — едната за съоръженията, които щяхме да използуваме за височинните лагери, а другата за склад на медикаменти и инструментариума на лекаря.

През този ден се реши и въпросът, за който мислех още от тръгването, но все още не бях направил своя избор — да определя началник на базовия лагер. Знаех много добре, че не бива да се ангажирам с тази дейност, пък и перспективата беше да не се задържам много в базовия лагер. Нямах намерение да ангажирам и двамата си помощници — Митко Бърдарев и Кънчо Долапчиев. Те трябваше да ми помагат в базовия лагер, но само по отношение на разпределението на храната и съоръженията и тяхното отправяне към височинните лагери. Изборът дойде съвсем спонтанно. По свое собствено желание като началник на базовия лагер щеше да остане Иван Костов. Зарадвах се много и бях сигурен, че той ще бъде удовлетворен, като се заеме с един такъв нелек проблем.

Към 16 часа пристигна керванът на Огнян Балджийски. С него бяха Кънчо Долапчиев и Наско Ламбов. а по-късно дойдоха Евгени Христов и Руси Дженев. В Лобудже бе останал само Емануил Деянов, понеже не се чувствал добре. Навярно утре и той щеше да се качи в базовия лагер.

През този ден всички изживяхме един вълнуващ миг — на 10-метровата мачта за радиостанцията издигнахме знамената на България и на Непал.




[i:d0459120]За пръв път българското знаме се развява над Хималаите[/i:d0459120]


Изникнаха отново малки проблеми с шерпите — оплакаха се от големите гети, които доста трудно прилягахме към техните малки обувки, и от това, че за котките им няма каишки. Това бяха наши пропуски, на които не обърнахме внимание, като в последните дни преди отпътуването от България си повтаряхме, че „все някак ще се оправим".

Вече три дни бяхме в базовия лагер. Чувствах, че на всички ни се искаше по-скоро да обърнем поглед нагоре, към пътя, който ни очакваше.


НА РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ АЙСФОЛА (26 март)

Взех решение утре заедно с Методи Савов да направим малко проучване в първата част на ледопада, като заедно с нас тръгне и една свръзка шерпи — сердарят Пурба и Пити. Нямаше да носим никакви съоръжения освен най-необходимите за лична осигуровка. Бях напълно убеден в ползата от едно предварително, неангажирано разузнаване, което във всички случаи се прави от експедициите. За мен най-важно бе да добия представа не само за техническите трудности на Айсфола, а най-вече за неговата пропускателна способност.

Не трябваше да се забравя, че в момента разполагахме само със седем стълби — цифра, която изобщо не вдъхваше оптимизъм. Ако разберяхме, че Айсфолът не може нищо да ни, предложи, или пък се окажеше доста насечен от пукнатини през този сезон, щеше да се наложи по най-бързия начин да се търсят и доставят още стълби. Но затова щяха да бъдат необходими около 10 дни.

Признавам, че доста се вълнувах пред тази предстояща среща с Айсфола, по който миналата година цели 15 дни ни изтекоха очите, но тъй като не получихме разрешение от Министерството на туризма на Непал, трябваше да го напуснем с Методи, без да се запознаем с него. Сега вече нищо не ни пречеше да се отправим към него.

Имаше дни по време на експедицията, които бяха по-различни от всички останали и бяха като крайъгълни камъни по пътя ни към върха. Един от тези дни за мен бе 26 март, в утрото на който заедно с Методи се отправихме по Айсфола. След изпълнената с напрежение нощ се събудих доста рано. Независимо че не бяхме се договорили за точния час на тръгване, вдигнах Методи и се отправих към палатката на сердаря. Той ме посрещна буден и уклончиво каза, че точно тази сутрин не чувствува необходимата кондиция. Нареди да дойдат Анг Пасанг Малкия и Пемба. Бях изненадан от неговото решение, но то не можеше да ме разколебае, независимо че особено много разчитах на Пурба да ни помогне при преминаването на Айсфола, тъй като той го бе минавал многократно и в двете посоки. Още от Катманду бях чул за Пурба, че е между най-добрите познавачи на Айсфола. Нямаше какво да се прави. Съгласих се с неговото предложение и го оставих да почива в палатката. Двамата шерпи се приготвяха доста мудно и едва към 9 часа четиримата се отправихме към Айсфола.

Рано тази сутрин бе навалял малко сняг, който ни създаваше известни неприятности, тъй като непрекъснато се набиваше под котките. Вървяхме през долната лека част на Айсфола, която е без цепнатини. През този участък не срещнахме особени технически трудности. Без да се обвързваме, само за 40 минути успяхме да го преминем. Не след дълго наклонът пред нас се увеличи и започнаха да се виждат първите цепнатини. Тогава реших, че е настъпил моментът да се обвържем и четиримата с въжето, което носехме. Бях безкрайно изненадан, когато двамата шерпи не пожелаха да бъдат в обща свръзка с нас, а поискаха да срежем 40-метровото въже на две части, като предоставим едната на тях за самостоятелно обвързване. Бяхме вече в две свръзки, вързахме котките на краката си и предложих на шерпите да тръгнат първи (позовавайки се на факта, че те прекрасно познават Айсфола), но двамата най-категорично отказаха и пожелаха да се движат след нас. След отказа на сердаря възлагах известни надежди на Пасанг и Пемба, които в други експедиции бяха опознали в детайли най-възловите места на Айсфола, и сега, в този момент просто не знаех какво да мисля. Бях объркан и безкрайно ядосан от възникналата ситуация. Без много да му мислим, двамата се Методи с бърз темп тръгнахме нагоре, а шерпите незабавно се отправиха по следите ни.

Помня, че през цялото време водех. Напрягах до краен преди своето внимание, за да мога да избирам най-добрия и най-логичния път. Методи носеше пакет с трасьори, които от време на време забивахме във фирна на най-видните места, главно там, където се сменяше посоката. В тази първа част на Айсфола често срещахме цепнатини, но успявахме да ги преодолеем или с прескачане, или с незначително обхождане по ледени мостове. Пътят, който избирахме, водеше почти право нагоре, с лека тенденция надясно. Още в самото начало на ледопада на отделни места забелязах маркировка с разноцветни знаменца, останала от зимната японска експедиция. За съжаление пътят, по който японците са се придвижвали, минаваше доста наляво и водеше до участъци, в които сега се бяха образували много цепнатини.

Ето я и първата по-голяма цепнатина. Явно бе, че не ще можем да я прескочим, пък и никаква стълба не. носехме. Започнах да я обхождам отляво. Направих 25-метрово спускане и се прехвърлих по стабилен леден мост от другата страна. След 50 м нова широка цепнатина прегради пътя ни. Тук малко по-вдясно открихме готов мост — две дървени греди с дължина 3 м, които обаче съвсем леко се държаха за двата края на цепнатината. Успяхме да минем от другата страна и забелязахме, че този мост е временен. Тук бе необходимо да поставим първата алуминиева стълба, защото в най-скоро време цепнатината щеше да се отвори и гредите, независимо че бяха вързани в двата края с въже, щяха да увиснат във въздуха.

С Методи се позабавихме доста на тези две пукнатини, но независимо от това свръзката на шерпите изостана. След малко, не особено изненадани, ги видяхме да слизат с бърз ход към базовия лагер. Решихме с Методи да продължим още на-горе. Времето бе хубаво, но доста студено. Студът е най-желаният тук, на ледопада, за да не се получи раздвижване на огромните ледени маси, надвиснали над нас.

До този момент знаех, че сме успели да налучкаме най-вярната посока, което при мащабите на огромния Айсфол е много трудно осъществимо. На моменти застивахме от тътена на огромните ледопади, свличащи се от склона на Нупце и от превала Лхо Ла (към Еверест). Тук все още бяхме в безопасност, но докога ли?

Скоро цепнатините понамаляха и навлязохме в огромен лабиринт от застрашително надвиснали сераци [size=9:d0459120]1[/size:d0459120]. Вдясно се очертаваше логично проходно място между две големи ледени кули. Разчитах на здравото време, пък и вече два часа се движехме и все още не бяхме чули грохот по Айсфола. Не забелязах нещо да се е отцепвало в тази част. Минахме! Но горе веднага навлязохме в слабо очертан улей, препречен от много цепнатини, повечето от които бяха задръстени с ледени отломъци. Друг път нямаше. Явно бе, че само оттук можем да се измъкнем нагоре. Отново усещахме затруднения в движението си по ледените отломъци поради наскоро навалелия сняг. Забелязах вляво и вдясно от нашия път изпокъсани въжета, забити клинове и забравени стълби, които за съжаление бяха добили неузнаваем вид от деформацията на движещия се ледопад и едва ли бихме могли да ги използуваме.

Висотомерът ми отчете 5600 м. Попаднахме на доста запазена стълба и с известно усилие успяхме да я откопаем. Най-после Айсфолът леко полегна. Пред погледа ни се откри неговата сравнително равна централна част в горния леден пояс, който като крепост се издигаше на входа на Западния циркус. Очертаваха се големите трудности, които ни очакваха там, горе. А засега бих казал, че Айсфолът бе твърде приятен.


---------------------
1. Ледени кули с различни размери и форми, които се образуват при ледените лавини, движението на ледопада, особено при запълването на стари и отцепването на нови ледени пропасти.


На това място забелязах пред нас двуметрова цепнатина. Над нея като струна бе опънат въжен парапет, на който бе увиснала единична стълба, но непосредствено над цепнатината. Находката ни зарадва. За да я използуваме обаче, трябваше да я освободим от парапета, а това не бе никак лесно. Започнах да обхождам цепнатината отляво. На едно място открих, че бих могъл да се прехвърля от другата страна, но можех да се върна по обратния път само ако успеех да достигна стълбата, да я освободя от въжето и да я поставя сигурно укрепена на това място. Методи предложи да опита да освободи парапета от нашия край. Тогава от другата страна бих могъл съвсем лесно да изтегля стълбата. Изчаках го да свърши тази операция. Методи започна да откопава въжето с ледокопа. Не след дълго извика, че то е фиксирано на голям лопатообразен снежен клин. В следващия миг видях как въжето се освободи, а клинът — за щастие — мина със свистене на сантиметри от лицето на Методи и прелетя на другата страна. Оказа се, че въжето е било много натегнато. Явно то е било поставено наскоро, за да може до такава степен да запази еластичните си качества.

Прехвърлих се през цепнатината и без особен труд освободих стълбата. Поставих я през ледената пропаст, без да я укрепвам, тъй като не носехме фирнови клинове. От това място забелязах, че на следващата цепнатина има въже, фиксирано само в единия си край, а отдолу се подаваше крайче от друга стълба. Методи ме осигури добре и така изтеглих и тази стълба, която се оказа здрава. Вероятно и тя бе от японската експедиция, тъй като подобни стълби с гредова конструкция и кръгъл профил на материала носеха и нашите съседи на базовия лагер.

Височината бе 5700 м. Реших, че за днес достатъчно поработихме. Поехме след малко обратния път. Всички в лагера ни посрещнаха с радост и в надпревара ни разпитваха за спецификата на пътя.

Оказа се, че Айсфолът не бе толкова черен!


ПОСЛЕДЕН РАЗМИСЪЛ (27 март)

Ето че най-сетне настъпи моментът на истинската работа при настъплението ни към върха. Знаех, че от утре с всеки изминат ден ще се доближаваме все по-близко до целта, като междувременно трудностите ще се увеличават. Планът бе ясен, а графикът за придвижване — уточнен. По него нямаше какво повече да се решава.
И все пак дълбоко в себе си чувствах, че нещо липсва, че нещо сме пропуснали, независимо че всичко по изкачването бе преценено в най-дребните детайли, но при идеални условия — да нямаме нито ден лошо време и нито ден да не губим за изграждане на лагерите повече от това, което бе разчетено. Според тактическия план трябваше да се обособят три групи, които да решават самостоятелни задачи.
Малко преди отпътуването ни от България някой даде идея още тогава да се обособят тези групи според взаимното предпочитание. Така и направихме. Мислех малко по-другояче, но трябваше да се съглася с това предложение. Струваше ми се, че и по-голямата част от момчетата мислеха като мен, защото има разлика дали двама алпинисти ще бъдат в свръзка или в група от шест-седем души. За мен бе по-важно да зная, че тръгвам с алпинисти, които еднакво биха работили и живели с всеки, с когото ги поставиш в една група — съобразно целта, която стои пред нас. И затова ми се струваше, че при нашата експедиция и трудния връх, който ни предстоеше да изкачим, това не бе най-правилното решение.

Много мислих по този въпрос и сега, когато ни предстоеше да тръгнем нагоре. Реших да запазя първоначалната схема по групи, но да наблегна на един особено важен момент — преди всичко трябваше да направя всичко възможно, за да постигнем сигурност по време на изкачването и при изграждането на височинните лагери. Това се отнасяше както за безопасността на хората, така и за точната и навременна реализация на отделните етапи към върха. Бях споменавал за приложението на тази тактика, която е изпитана в много трудни експедиции. Именно по този начин успях да организирам изкачването на двата седемхилядника в Памир през последните две години — Корженевска и Комунизъм. В основата на този маниер на работа е създаването на една ударна група от алпинисти, които да проправят път нагоре. Останалите се заемат с други функции, свързани с доизграждане на височинните лагери. Предварително знаех, че тази група трябва да поеме много голям товар върху себе си, но в същото време бях сигурен, че онзи, който съумее да понесе товара, ще стигне най-високо.

Така мислех аз, но не ми беше леко да отгатна мислите и желанията на другите. В едно бях уверен — че сега, още от самото начало, всеки от тях жадуваше и мислеше за върха и по свой път щеше да се стреми да го достигне, независимо че пътят бе един за всички ни. Първото, което ми предстоеше да реша, бе кой да застане начело на тези три групи. Имах становище първата група да поема аз, а за останалите две се спрях на Кънчо Долапчиев и Огнян Балджийски. В първата група включих Методи Савов, Митко Бърдарев, Тошко Лазаров и Кънчо Матеев. Във втората група — тази на Кънчо Долапчиев, изборът ми се спря върху Слави Дерменджиев, Дойчин Василев и Красимир Тасев, а в групата на Огнян бяха Емануил Деянов, Запрян Хорозов, Людмил Янков. Жени Христов и Руси Дженев.

За съжаление към Фериче слязоха Иван Панайотов и Наско Ламбов, придружени от лекаря. Там те щяха да останат може би седмица, докато здравното им състояние се подобри. Особено съжалявах за Наско, който имаше голямо желание да работи по височинните лагери и с някакъв особен трепет се стремеше към върха. Миналата година той не беше добре в Памир, а сега получи същото заболяване. Все пак хранех надежда, че ще успее да ни достигне. По-голяма бе изненадата ми за Иван Панайотов, нашия другар от телевизията, защото миналата година, когато бяхме заедно в Памир, той се чувстваше съвсем добре. Особено ме тревожеше друг факт — заедно с двамата заболели трябваше за няколко дни да се отклони от лагера д-р Кулаксъзов, а това криеше известни рискове за останалите. Успокояваше ме мисълта, че ако има нещо спешно, можехме да използуваме помощта на лекаря на японската експедиция.

Какъв бе замисълът за изграждане на лагер 1? Утре и трите групи трябваше да тръгнат през Айсфола. Задача на нашата първа група бе да продължи дооборудването със стълби на пътя от 5700 м нагоре (от мястото, до което стигнахме с Методи) и при възможност да достигне района, в който искахме да разположим лагер 1. Там щяхме да изнесем две палатки. Непосредствено след нас щеше да се движи групата на Кънчо Долапчиев, която трябваше да изнесе стълби, въжета и клинове до 5700 м. Част от този инвентар ние щяхме да поемем и изнесем за обезопасяване на пътя към лагер 1. Групата на Огнян Балджийски трябваше напълно да дооборудва със стълби и парапети участъка до 5700 м. Същия ден втора и трета група трябваше да се върнат в базовия лагер. Това важеше и за моята група при положение, че не успеем да достигнем лагер 1.

И така, бяхме пред прага на нашето настъпление към върха. Колко ли време щеше да ни отнеме то? Осезателно се чувстваше готовността на всички да понесат всякакви трудности. За съжаление и този път шерпите и сердарят не споделиха нашето вълнение. Утре те нямаше да тръгнат с нас. Намериха оправдание в котките, които не били оборудвани както трябва. Сердарят слезе до Кумджунг, за да намери закопчалки. Трябваше да се примиря с това негово решение. В случая вината беше в нас — бяхме задължени още в България да по-мислим и за тези дребни неща, които сега ни пречеха. Надявах се, че след този случай няма да имаме друга причина шерпите да ни отказват своята помощ. А имаше и нещо друго -те изпитваха голямо страхопочитание към Айсфола и нямаха желание да тръгват по него. Без изключение всеки от шерпи-те имаше по някой близък или познат, който бе останал завинаги в ледените цепнатини.

Последни приготовления и последни вълнения, запечатани в писмата до нашите близки, които изпратихме за родината.




[i:d0459120]Ледения хаос на Айсфола[/i:d0459120]



КЪМ ЛАГЕР 1 (28-31 март)

Успех! Днес, 28 март, късно вечерта нашата група достигна района на лагер 1 — 6050 м.

Това беше изключително напрегнат ден. Тръгнахме рано сутринта, изпратени от шерпите, които в наша чест запалиха огъня на сполуката от сухи борови връхчета. Една по една групите поемаха по ледопада. До 5700 м бе леко, вървяхме по познатия път. Бях напред в свръзка с Митко, а зад нас се движеха Тошко, Методи и Кънчо Матеев. Групата на Кънчо Долапчиев, натоварена с тежък товар от стълби, въжета и клинове, се стараеше да не изостава. А трудностите не бяха малко, особено за онези, които трябваше да се провират през ледените проходи с дългите стълби.




[i:d0459120]Над ледените цепнатини[/i:d0459120]


Денят се оказа доста горещ. Още от сутринта започна да ни измъчва палещо слънце. Някъде в началото се спря групата на Огнян, която вероятно подготвяше стълба за първата по-голяма цепнатина, а ние напредвахме и тръпнехме в очакване на изненадите, които Айсфолът можеше да ни предложи.

Кратка почивка на първата стълба. Някъде под нас се из губи свръзката на тримата, а ние с Митко поехме отново напред. Отляво продължаваше парапетът, от който снехме с Методи стълбата от зимния японски път. С лекота се изкатерих на една ледена кула. От тази височина получих простор на погледа и ми стана ясно, че не бихме могли да следваме японския маршрут. Беше необходимо да търсим нов път по-надясно, през силно разорано от ледени блокове поле, криещо коварни цепнатини. С Митко взехме на рамо по една от намерените стълби и навлязохме в това „минно поле". Движехме се сравнително близко един до друг, защото на по-дълго разстояние въжето се заклещваше между ледените блокове. Много се радвах на отличната форма на Митко през този ден. Той се справяше великолепно с терена и височината.

Скоро над нас падна сянка. Това бе първият отвесен 20-метров леден праг, който ни преграждаше пътя. Още отдолу бях забелязал едно местенце, откъдето мислех, че ще успеем да се справим с тази ледена бариера. Очакванията ми се оправдаха. По къса 5-метрова стеничка достигнах в центъра на пояса, откъдето поставих на стената първата стълба. Не очаквах, че така бързо ще се справим. Бяхме на края на бариерата, а пред нас се разстилаше сравнително равната средна част на Айсфола с дължина около 400 м. Оттук се очертаваха ясно няколко цепнатини, чиито краища опираха в склоновете на Еверест и Нупце.

Все пак щяхме да намерим път и през тях. Поставихме втората стълба на хоризонтална цепнатина, която ме изуми със своята дълбочина. Следващата цепнатина бе доста широка, дори и за стълба. Помислих тук да изчакаме с Митко останалите трима от нашата група, които също имаха стълби. Скоро обаче открих, че там, където се спускаше надясно, цепнатината изведнъж се притваряше. Обходихме двадесетина метра вдясно и успяхме да я преминем. Оттук нагоре не се виждаха повече цепнатини. Намирахме се в средата на полето в ледена долчинка, която се забиваше право нагоре като клин във връхната част на Айсфола — огромната ледена бариера.

Тук на някои места забелязахме маркировка от японската експедиция, която водеше надясно. Този път реших да й се доверим и с 300-метров траверс надясно достигнахме огромната бариера, която ме смая със своите размери. Едва сега реално почувствувах, че това, което ни предстоеше по-нагоре, нямаше да бъде никак лесно и че тъкмо оттук започваше истинският ад на Айсфола.

Нямаше време за губене. Някъде под нас забелязах, че се придвижват уверено и останалите трима от групата. На първата цепнатина веднага открих японската стълба, за която беше необходимо минимално доукрепване. След нея се изкатерих по 10-метрова стеничка, в чийто горен край се бе вкопал двоен парапет. Той се прехвърляше през голяма цепнатина, на края на която се люлееше алуминиев мост от четири сегмента. Това откритие ме зарадва, но този мост, поне засега, нямаше да ни е нужен. Реших да обходя цепнатината по гребена на-дясно и да се прехвърля от другата страна. Само че тук пътят бе преграден от голям леден ров, който не можехме да преодолеем направо. Решихме да търсим път наляво. Може би и японците бяха следвали тази посока, тъй като пред себе си повече не виждах никакви следи от преминаване. Изкатерихме се наляво по гребена на няколко ледени кули. На последната открих фирнов клин. Реших, че от това място можем да се спуснем в рова. На два клина фиксирахме 10-метрово въже и на рапел слязохме в дъното на рова. В тази част той не бе никак приятен за гледане — целият бе пронизан от огромни ледени блокове, откъснали се от стърчащите над главите ни 30—40-метрови ледени кули. В такива моменти човек изпитва доста неприятното усещане на несигурност, при мисълта, какво, би могло да се случи. Само бързината, с която си наложихме да се движим, пречеше на тези черни мисли. Успяхме да направим труден траверс само на предните зъби на котките. Той ни отведе отново сред хаос от надвиснали сераци.




[i:d0459120]По стълбата[/i:d0459120]


Най-после небе! Пътят ни бе преграден от втори ров. Доста трудно бе да се намери най-подходящото място, през което да преминем. Отново последва катерене по ледени стенички, а раниците вече започнаха да ни теглят назад. Открихме двоен парапет, силно натегнат, който стръмно се спускаше в рова и изчезваше в неговите дълбини. Веднага преценихме, че е невъзможно да се използува този парапет. В неговото начало направихме установка и по нашето осигуровъчно въже се спускахме долу в рова — кошмарно място! Тук-там между срутените ледени блокове изплуваше стар парапет, който се стараехме поне засега да не отриваме. С неочаквана за тази височина бързина се устремихме към изхода на този леден капан. Стараех се да не мисля за мига, в който надвисналите огромни ледени кули биха се срутили върху ни.

С Митко се движехме плътно един до друг, и, без да промълвим нито дума, напредвахме през лабиринта от подвижни ледени блокове. От време на време се спирах, за да напълня с по-голяма порция въздух гърдите си, и неволно поглеждах към пълзящия след мен Митко. Срещах трескавия му поглед и беше ясно, че и той е завладян от това чувство на несигурност, на известна безпомощност пред силата и величието на природата. В този момент бяхме напълно в плен на нейните, капризи и само мисълта, че „точно сега не бива да се случи нищо лошо", ни караше да забравим поне за миг надвисналата опасност. По едно време Митко изчезна от погледа ми зад един леден блок. Усетих, че въжето твърде бавно се изнизва от мен. На малко разстояние над мен виждах напълно безопасно място — там, където стърчащите нестабилни ледени кули не хвърляха сянка върху нас. В този миг изпитах усещането, че трябва да се развържа и да не чакам, а да бягам напред. Може би така щеше да бъде при следващото минаване оттук, пък и въжето, което ни свързваше двамата, бе почти излишно. Но изчакаха! След минута-две отново двамата продължихме напред.

Най-после можехме да си поемем дъх. Бяхме се озовали на безопасно място. Нагоре по една стеничка се прокрадваше старо въже, на което решихме да се доверим. Краят му ни отведе на голяма площадка, на която бе разхвърляна в безпорядък бивачна екипировка. Предположихме, че е на италианската експедиция от миналата година за Еверест. Тук открихме две сгънати палатки с натрошени рейки, които не можехме да използваме. Имаше и три рола въжета по 100 м, няколко постелки и кухненска посуда. Времето бе доста напреднало, но все още имахме няколко часа на разположение. Тревожех се за останалите трима от групата ни, които все още не виждах надолу из лабиринта на тази бариера.

По висотомера определих, че ни остават не повече от 130 м, Чувствахме, че тук някъде горе по леда трябва да е мястото на лагер 1. Над нас бе още една ледена бариера, която бе доста висока — към 50 — 60 м. Къде ли бе пътят? Отговорът дойде много скоро. Току над самата площадка стърчеше право нагоре 10— 12-метрова стълба от 6 сегмента, чиято конструкция показваше, че е от зимната японска експедиция. Но сега тази стълба бе на място, което можеше да се премине и без нейна помощ, а над горния й край се изправяше отвесна ледена стена. Нямахме никакви изгледи да се справим с нея и все пак решихме да опитаме по някакъв начин да я преминем. Стълбата висеше много надясно, привързана в двата края със силно натегнати въжета. Трябваше първо на всяка цена да я освободим от тях, а след това да се опитаме да я изтеглим нагоре и да я изправим на стената.




[i:d0459120]На път към лагер 1[/i:d0459120]


Трудна задача! Почти не вярвах, че ще успеем. Когато отрязах горния край на въжето, стълбата със свистене се преметна надолу. Сега предстоеше най-трудното — да я изтеглим право нагоре. Нямахме френски ключове, за да я разглобим. Единствено възможно бе да опитаме компактно да я привържем към стената. Отгоре застана Митко и започна да изтегля стълбата, а аз правех неимоверни усилия да я избутам и придържам в долния й край. Накрая с последни усилия я изправихме до стената. Едва сега почувствувах огромната умора, която започна да ме притиска. Стояхме на площадката и мислехме може би едно и също — да тръгваме надолу. Тази мисъл се подхранваше и от факта, че от тримата зад нас нямаше никакъв сигнал. А над нас пътят бе открит. Може би едно малко усилие щеше да ни отведе до лагер 1? А може би най-разумното бе да се върнем — още повече, че нямахме и палатка — само вътрешната част на "Сумитомо"-то, и то без рейки. Но продължихме!

Над стълбата открихме стар парапет, който през леден винкел ни отведе пред голяма цепнатина. Парапетът се прехвърляше от другата страна, но ни бе необходима стълба, за да преодолеем цепнатината. Съвсем близо над нас се виждаше (и чувстваше) почти равната част на входа към Западния циркус, където трябваше да бъде мястото на нашия лагер 1. Времето бе неумолимо напреднало. Оставаше ни не повече от час до мръкване. И отново напред!

И този път имахме късмет — вляво открихме стабилен леден мост, по който се прехвърлихме през цепнатината. Озовахме се в спокойна долчинка, над която се изправяше 7—8-метров леден пояс, над който бях убеден, че трябва да бъде районът на лагера. Опитах се да преодолея пояса в най-ниската му част, но той бе в надвес и независимо от това, че работех с два ледокопа, те изобщо не държаха в размекнатия фирн. След няколко несполучливи опита се отказах и в траверс 50—60 м надясно успяхме да избегнем този пояс.
Повече цепнатини не се виждаха. Пред нас бе Западният циркус. Изведнъж в сумрака на платото като призрак изникна изоставена палатка. Тук щеше да бъде лагер 1!

Не вярвахме на очите си. Без да губим време, започнахме да разравяме полузатрупаната палатка. Вътре тя бе запълнена със сняг и лед и безредно разхвърляна консервирана храна, изоставена от италианската експедиция. Около час с Митко упорито работихме по почистването и подреждането на палатката. Най-после, крайно изморени, се мушнахме в спалните чували.

Много ме тревожеше мисълта за тримата след нас — Методи, Тошко и Кънчо. Почти бях сигурен, че са се върнали в базовия лагер заедно с останалите две групи. Но към 20,30 часа те пристигнаха при нас много уморени. С общи усилия успяхме да опънем нашата палатка „трапец", в която тримата се приютиха. В тясната мокра италианска палатка с Митко ни бе доста трудно и неудобно, но това не бе пречка на няколко пъти да припалваме примуса, за да си приготвяме храна и течности.

Бе студена нощ — първата ни нощ на 6050 м в Хималаите!




[i:d0459120]Лагер 1 – 6050м[/i:d0459120]


На следния ден изчакахме, докато слънцето надникна в палатката, и едва тогава станахме. Опънахме и втората палатка „Сумитомо" и към 10 часа поехме обратния път към базовия лагер. На връщане пооправихме доста стълби и парапети. На втория ров поставихме комплект испанска стълба, с което пътят се съкрати доста и стана по-безопасен. На входа на бариерата допълнително опънахме с още един сегмент и вчерашния мост, по който сега безопасно и бързо се преминаваше от другата страна.

В базовия лагер тази вечер бе празник. Заедно с нашите японски приятели отбелязахме този наш пръв успех.

На следващата сутрин твърде рано се разбудих от възбудените гласове на момчетата от групата на Кънчо Долапчиев, които потегляха към лагер 1. Днес те трябваше да качат една голяма палатка „лодка" и други бивачни съоръжения. Видях, че и огънят на шерпите вече дими и те се суетят около него. Вчера те все още не мислеха да тръгват, но явно бяха променили своето решение. И наистина всички шерпи заедно със сердаря се готвеха да тръгнат към лагер 1. Набързо им разпределиха товар по 20 кг, който трябваше да качат до лагера.

Денят бе топъл и много се безпокоях до момента, в който (най-после) в 15 часа по радиостанцията се обади Кънчо Долапчиев, че всички благополучно са пристигнали в лагер 1. Той съобщи, че шерпите искат да се върнат още същия ден обратно в базовия лагер. Днес, като ги наблюдавах по Айсфола установих, че бързо и уверено вървяха през него с големия товар. Към 17,30 часа шерпите пристигнаха в базовия лагер изморени, но доволни, че са свършили работата си. Аз също им се радвах и забравих за седмицата на тяхното бездействие. Днес те наистина показаха, че са у дома си.

Малко по-късно Пурба сподели с мен, че сега Айсфолът е станал много по-труден и по-опасен от предишните години, в които той го е преминавал с други експедиции. Това ме наведе на мисълта, че не трябва нито за миг да забравям за изненадите, които Айсфолът би могъл да ни поднесе.

Днес бе последният ден от месец март. Рано сутринта изпратих куриер — „кичънбоя" Макалу, с пощата до Санбоче. След три дни той щеше да се върне обратно в базовия лагер Макалу бе четвъртият „кичънбой", които готвачът Дава искаше да оставим с експедицията, но ние не се съгласихме и той слезе надолу. Но ето че вчера съвсем неочаквано той се появи в лагера. Реших този път да не го връщаме и като начало му възложих отговорната мисия на куриер.

От лагер 1 по радиостанцията се обади Кънчо Долапчиев, че вече се готвят да слизат обратно. Третата група под ръководството на Огнян Балджийски вече напредваше в първата част на ледопада на път за лагер 1. Към лагер 1 поискаха да се изкачат и четирима шерпи с товари, а двама от тях щяха да работят по укрепването на пътя през Айсфола. Без много да се суетят, те качиха върху самарите си два товара храна по 20 кг и 8 височинни палатки, след което бързо догониха групата на Огнян. Ние от първа група се приготвяхме за утрешното тръгване към лагер 1 с тенденция в следващите два-три дни да изградим лагер 2 в дъното на Западния циркус.

Неприятно бях изненадан от решението на Методи да не тръгне утре с нас. Той искаше да бъде в групата на Кънчо, по-скоро да бъде заедно с Красимир, с когото би желал да работи по-нататък. Съгласих се, пък и наистина в планина като Хималаите не можеш да налагаш винаги своето мнение. Лошото бе, че в нашата група засега оставахме четирима. Затова предложих на Пурба утре да тръгне с нас. Той с радост се съгласи.

Късно след обяд в лагера се спусна групата на Кънчо Долапчиев, която се бе справила със задачата си. Независимо че бе изморен, с него трябваше да уточним (в продължение на един час) храната за височинните лагери, която в мое отсъствие трябваше да започне да се качва към лагер 1. Още от България бяхме опаковали 24 кашона около 700 кг височинна храна — в 3 порциона за 6 души, повтарящи се за всеки кашон.

Преди няколко дни, когато отворихме кашоните, установихме, че поради меките опаковки на меда и конфитюра вътре всичко е станало на каша. Тази храна би била твърде много, ако се качи нагоре. Решихме за всеки лагер поотделно да се комплектуват кашони, допълнени с храна по желание на момчетата. С тази задача трябваше да се заеме още утре групата на Кънчо.

Навън валеше сняг. Натрупа към 10 см — мрачна прогноза за утре. Последен сеанс с Огнян от лагер 1. Чувах възбудения му глас: „Всичко е наред, а утре ви очакваме при нас!"


ПОД СЯНКАТА НА ЕВЕРЕСТ (1 — 10 април)

Посрещна ни студено, мразовито утро. Навън бе минус 20°С. Съвсем рано бе, не бе приятно да се напуска топлинката на палатката, но нямаше как ... Чакаше ни доста работа. Този път групата ни бе попълнена от сердаря Анг Пурба, което определено ме радваше. Откровено казано, възлагах му големи надежди за преминаването на Айсфола, но дотук те се оказаха напразни. Надявах се поне сега да ни помогне за трасирането на пътя през Западния циркус до лагер 2.

В началото на ледопада се обвързах с Пурба. Втората свръзка направиха Митко, Тошко и Кънчо Матеев. Още от самото начало Пурба наложи много бърз темп, с който трябваше да се съобразявам. И през този ден се чувствах във форма, но защо ме мъчеше тази проклета кашлица?

Пурба вървеше пред мен. Наблюдавах го с интерес и неприкрит възторг. Крачката му бе сигурна, отмерена, много опитна, но предпазлива. Първата част преодоляхме неусетно. За това спомогна и времето — студено и здраво. Слънцето пъплеше високо над нас. В средната, равна част на ледопада спряхме за 20 минути да изчакаме останалите, които идваха след нас. Снощи бе навалял нов сняг, имаше и навети снежни преспи, които скриваха от погледа ни по-малките цепнатини. Загубихме доста сили и време, за да сондираме с ледокопи пътя пред нас.

По новия алуминиев мост навлязохме в „ада" на Айсфола. На първия ров бе поставена една от немските стълби, а испанският комплект сигурно бе изнесен някъде по-нагоре. Ето ни отново в гънките на втория ров, който съвсем сполучливо бяхме нарекли „Втора атомна". Над главите ни изведнъж дочух гласове — това бе групата на Огнян, която се спускаше. Минахме големия проход. Веднага след това ги видях и петимата — бяха накацали от другата страна на рова. Жени се провикваше неясно, но успях да разбера, че пътят за преминаване през рова на това място бил станал много несигурен и опасен. Предложих на Пурба да заобиколим по-голямата ледена кула отдясно. Той, макар и неохотно, се съгласи.

Този път аз вървях напред. Не след дълго се озовах на върха на кулата. Не можеше да се каже, че оттук гледката бе омайна и привлекателна — под мен зееше огромна пропаст и без стълба едва ли можеше да се премине от другата страна на цепнатината. Дали дълбоко в мен заговори някаква авантюристична жилка или стана просто случайно, но без да се замислям много, изведнъж, с един дълъг скок се озовах на другата страна. С нескрита гордост констатирах, че съм доволен от себе си, но какво щеше да стане с Пурба? Ето го и него — припълзя към края на цепнатината, но вероятно реши, че този скок е крайно рискован при неговия ръст. Върна се и мина по нашия стар път.

В 11 часа стигнахме до лагер 1. Времето ни бе рекордно -само 3 часа. Лагерът се бе разраснал с опънатите две големи палатки „лодки". В едната палатка Пурба се настани сам, а ние четиримата заехме двете отделения на втората „лодка". Обстановката бе твърде уютна. Това ме караше да мисля, че часовете, които трябваше да прекараме тук, нямаше да ни се сторят толкова дълги. Между двете камери на палатката имаше преддверие, буквално натъпкано с храна, в което вече непрекъснато и приятно боботеха два примуса. Радиостанцията работеше безотказно. В сеанса в 18 часа Иван Костов съобщи, че утре към лагер 1 ще излязат петима шерпи с храна и един товар кислород. После и четиримата се унесохме в приятния шум на примусите, всеки със своите мисли, надежди... Не след дълго сънят ни обори.

Късно през нощта се събудихме от поривите на вятъра. Той бе толкова силен, че просто не ни позволяваше да излезем навън. Придремвахме до сутринта, а когато окончателно се събудихме, видяхме, че палатката дори отвътре е навята с доста сняг, а отвън бе почти затрупана.

Какво да се прави — капризи на времето! Всеки планинар е свикнал с тях. Не един път сме били изненадани от снежни бури и в родните ни Рила и Пирин, а тук, на 6000 м височина. това бе съвсем естествено и в реда на нещата.

В 7 часа се свързах с базовия лагер. Разбрах, че петимата шерпи са тръгнали, но само трима от тях носят товари към нас, а останалите ще работят по Айсфола.

Нямаше време за губене. Тръгнахме отново, като този път вместо ледокопите използваха щеки, които значително ни облекчаваха в придвижването. И този път бяхме в две свръзки.

Първата, входна част на Западния циркус бе почти равна и безопасна, ако не се смятат стръмните склонове на Еверест и Нупце, по които имаше огромни висящи ледници, готови всеки момент да тръгнат към нас. Засега нямаше нищо обезпокоително и ние бавно навлизахме в тази толкова бяла и тиха долина, разпростряла се на 5 км пред нас. В тази част се придържахме плътно до склоновете на Нупце, за да избегнем цепнатините. В средната част, която се издигаше като праг пред нас, бяхме принудени да избираме пътя си по-наляво. Скоро той бе преграден от огромна цепнатина, която решихме да обходим отляво. С около 500-метров траверс почти се доближихме до склоновете на Еверест, където открихме логично проходно място. Скоро се озовахме в същинския циркус — огромно бяло поле, по което не се виждаха цепнатини и едва забележимо се открояваха 3—4 леки възвишения.

Вятърът бе стихнал и слънцето доста немилостиво ни изпичаше. Може би имаше вече 30°С и едва издържахме в тази пещ, в която слънчевите лъчи се концентрираха. Тук почивката не помагаше и единственото спасение бе да се върви напред. За съжаление зрителната измама този път ме подведе — отдолу ми се струваше, че този участък е твърде кратък, а вече един час вървяхме по него.

В близост до последния, силно начупен праг под стената на Лхоце траверсирахме наляво и след малко се озовахме на каменна морена върху ледника — непосредствено под южната стена на Еверест. Гледката към нея бе внушителна. Някъде тук, в нейната сянка трябваше да изградим своя лагер 2. На това място се виждаха останки от палатки, храна и купчини кутии, които напомняха, че в този район не една експедиция бе построявала своя лагер. Скоро сред отломъците открихме полуразрушена палатка „Каримор", която може би щяхме да използуваме. Пурба поиска веднага да се върне в лагер 1. Не му се сърдех — той днес ми помогна много, пък и това е тяхна система — много-много да не се задържат по височинните лагери. Не след дълго заедно с Тошко и Кънчо Матеев опънахме две палатки „Сумитомо". В едната се настанихме с Тошко, Митко зае другата. Кънчо предпочете да е сам и се настани в старата палатка.




[i:d0459120]Лагер 2 – 6460м[/i:d0459120]


Доста неприятни вести получих по радиостанцията от базовия лагер — днес шерпите не бяха успели да изнесат товарите си до лагер 1, тъй като някъде в района на „Втора атомна" било станало много голямо срутване и пътят бил прекъснат. Последен сеанс, в който разбрах, че утре никоя от двете групи нямаше да тръгне към лагер 1, за да изнесе товари съгласно плана ни. Групата на Кънчо Долапчиев щеше да излезе по Айсфола, за да направи опит да възстанови пътя в района на срутването.

През цялата нощ вятърът не престана да беснее. Сутринта малко поутихна и при първите слънчеви лъчи, които изплуваха над нас от Еверест, всички потеглихме надолу към лагер 1. Тук заварихме Пурба, който бе пренощувал и ни посрещна с горещ чай и компот. Той все още не бе тръгнал към базовия лагер и явно очакваше шерпите да дойдат отдолу. Нямах връзка с групата на Кънчо, която трябваше да е по Айсфола.

Времето напредваше и взех решение да слезем с Тошко и Пурба до мястото на срутването. В лагер 1 останаха Митко и Кънчо Матеев да поддържат връзка с базовия лагер. Оттук взехме испанския комплект и един японски сегмент, с които смятахме да се справим при „ремонта". Разстоянието не бе дълго и скоро се озовахме на мястото на срутването — всичко бе пометено от падналия огромен леден серак. В дъното на рова се бе образувал още по-голям процеп. На другата страна високо горе видях Методи и Краси, които с най-висша алпийска техника се мъчеха да се прехвърлят без стълба от другата страна. Ясно ми бе, че това не ще реши проблема, пък и някои може би все още не разбираха, че Айсфолът е с по-други измерения. Казаха ми, че Кънчо Долапчиев си е контузил крака и е някъде по-надолу.

С Тошко се захванахме веднага за работа. Задачата бе трудна — трябваше да се преодолее 7-метров процеп, който в другия край опираше в 10-метрова ледена стена. Към испанския комплект вързахме и японската стълба, но се оказа къса. Към нея прикрепихме и един деформиран сегмент, който стърчеше наблизо. Той точно се закрепи с болтове към японската стълба. От другата страна Методи хвърли въже, на което привързахме края на дългата вече към 9 м стълба, и той започна да я изтегля. Прикрепи я с два клина в горния край на стеничката. Когато Методи се опита да премине по нея, последният сегмент се счупи и той увисна на въжето над зейналата цепнатина. Стълбата придоби г-образна форма. След още едно допълнително укрепване преминах от другата страна.

По-надолу в началото на големия мост срещнах Кънчо Долапчиев, Слави и Людмил, от които взех няколко писма за нас, и запъплих обратно нагоре. Заедно с Тошко се прибрахме в лагер 1. Тук Митко и Кънчо Матеев доста се бяха обезпокоили за нас.

В последния сеанс с базовия лагер Стефчо ни пусна любими песни за лека нощ. Утре отново щяхме да се качим до лагер 2, за да изнесем храна и съоръжения.

От нестихващия цяла нощ вятър спах неспокойно. Снегът, който се промъкваше отдолу под процепа на палатката, постепенно ни засипваше. На сутринта цялото преддверие бе наблъскано със сняг и бе доста неприятно, докато се оправим в тази каша.

В 8 часа се свързах с базовия лагер. И този път Стефчо бе на своя пост. Той се включи доста бързо в ритъма на експедицията и с голямо желание и компетентност правеше нововъведения в базовия лагер и по отношение на радиовръзките. Предишния път, когато слязох в базовия лагер, бях приятно изненадан от акумулаторното осветление, което Стефан бе прокарал в някои палатки. А за да не изпусне нито един сеанс, бе успял да свърже радиостанцията с радиото на касетофона, който не спираше да работи по цял ден. По този на-чин при обаждане от горните лагери всичко се чуваше идеално (и то доста високо) и не бе необходимо да надява слушалките.

Този път новините бяха приятни. От базовия лагер още в 5 часа бяха тръгнали и шестимата шерпи с товари за лагер 1. Беше поела и втората група на Кънчо Долапчиев. Малко по-късно разбрах, че в базовия лагер се е върнал Краси, който отново получил болки в коляното.

Навън грееше слънце, но вятърът все още не стихваше. Планът за днес бе да изчакаме групата на Кънчо и шерпите да се изкачат до лагер 1. Тогава само нашата група щеше да потегли към лагер 2. Вече си бяхме разпределили товара, който трябваше да се изнесе — въжета, газ, клинове и две палатки. Към 12 часа в лагера пристигнаха първите трима от шерпите, а след това — и останалите. Бяха изнесли доста тежък, товар — шест кашона по 20 кг храна. Шерпите бяха тръгнали от базовия лагер с товари от кислородни бутилки, които бяха оставили пред „Втора атомна", а оттам бяха взели оставената от предишното им излизане храна. Доста умно бяха направили. Сега ни бе необходима преди всичко храната, докато кислородът щяхме да изтеглим по-късно. Но в същото време доста се безпокоях за този кислород, оставен на толкова опасно място — при едно срутване той би изчезнал завинаги, а нашите запаси бяха твърде ограничени. Свързах се отново с „базата" и поговорих с Иван Костов, който на всяка цена трябваше да склони шерпите утре отново да минат през Айсфола и да изкачат кислорода в лагер 1, докато ледопадът не се е раздвижил отново.

Стана вече 13 часа, а втората група все още не пристигаше. Реших, че е време да тръгнем, без да ги изчакаме. От лагер 2 по радиостанцията щях да уточня с Кънчо, какво ще трябва да изкачат от лагер 1 до лагер 2 на следния ден.

В равната част на Западния циркус този път се бе натрупал доста сняг и само трасьорите ни сочеха правилния път на-горе. Бе тихо, но тази тишина ме плашеше. Всеки момент от Нупце можеше да изгърми ледопад или лавина. В тази част Еверест бе далече наляво, но не се знаеше дали ако оттам се откъсне нещо, няма да ни настигне и помете.

Изморителното бъхтене по размекнатия сняг ни отне 3 часа до лагера. Не спирахме никъде, за да обядваме, и сега с настървение се нахвърлихме на храната. Бях в една палатка с Тошо и от няколко часа примусът не преставаше да работи. В съседната палатка, където се бяха настанили Митко и Кънчо Матеев, също кипеше „работа". Какво ли не опитвахме за ядене — бульон, компот, фасул, пържени яйца (на прах) с шунка. Не забравихме и една кутия шкембе чорба. Завършихме с чай и кафе, преди да потънем в топлите чували.

Палатката бе доста топла. Държахме входа отворен. Навън бе бяла нощ. Вятърът отново ни споходи. От циркуса нагоре пъплеше мъгла, която за кратко време ни обгърна в своята мощна прегръдка. Цяла нощ вятърът ни притискаше в палатките. Така свирепо свиреше, че не ни остави да мигнем. Целите бяхме заскрежени.

В сутрешния радиосеанс разбрах, че групата на Огнян бе потеглила рано към лагер 1, но за съжаление Иван Костов не бе успял да придума шерпите да изкачат кислорода. Лагер 1 тази сутрин не се обаждаше — може би все още спяха или на някой му бе трудно да включи радиостанцията. Към 9 часа и четиримата поехме нагоре към стената на Лхоце. Целта бе да направим малко разузнаване на подстъпите към стената и да изнесем багаж — въжета и фирнови клинове.

До този момент все още не бях съвсем наясно кой път да изберем към мястото на лагер 3. Предишния път, когато се изкачих със сердаря до лагер 2, той ми препоръча във всички случаи да избера десния маршрут по висящия ледник. Както тогава и сега стената бе в много лошо състояние. Цялата бе в лед и никъде не се открояваше дори малко поле от сняг.

Изминахме близо километър право нагоре и в обход на последното стъпало на Айсфола, което бе прорязано в средата от няколко по-големи цепнатини. Бе много студено. За един час стигнахме в последната долчинка. Тя бе като застинало ледено езеро, над което започваше право нагоре стената на Лхоце. Оттук гледката бе отчайваща — само лед, който блестеше на слънцето и продължаваше някъде докъм 8100 м, до подвърховата скална пирамида. Веднага прецених, че по-лекият вариант в това състояние не е никак приемлив, а ще трябва да търсим път само надясно.




[i:d0459120]Поглед от лагер 2 към стената на Лхоце[/i:d0459120]


Предложих да стигнем под стената. Тошко и Митко предпочетоха да ни изчакат тук. Двамата с Кънчо Матеев поехме нагоре. От време на време се оглеждах за някакви следи, които да ни насочат по правилния път, но все още нищо не се появяваше. След 100-метрово изкачване надясно внезапно в снега забелязах бамбуков трасьор — бяхме попаднали на вярна следа. Като заобиколихме огромна цепнатина по горната половина направихме 300-метров траверс наляво, по който скоро стигнахме до бергщрунда[size=9:d0459120]1[/size:d0459120]. Над него, непосредствено над главите ни, се издигаше стената. Преодоляхме го лесно, тъй като в тази част той бе доста тесен, и продължихме още малко до самата основа на стената. Висотомерът отчете 6900 м.

В началото стената започваше с близо 200-метров, начупен от няколко прага леден отвес, на който ясно се открояваше червен парапет. Може би оттук бе минал пътят на японската експедиция през зимата.

Радостта ни от това откритие бе голяма. Но в същото време си помислих, че пътят ни трябва да е някъде по-наляво, където склонът бе по-полегат, в близост до голямата фуния на стената. Може би японците са били принудени да изберат този път, понеже през зимата фунията е била лавиноопасна, докато сега там имаше само лед.

И така, до този миг все още не можех да направя своя избор на пътя, по който трябваше да вървим. И двамата с Кънчо се чувствахме в превъзходна форма. Дали да продължим още нагоре? Но скоро студът и силният вятър ни принудиха да вземем може би най-доброто решение — надолу! Там, където ни очакваха нашите другари.

От два часа бях вече в палатка на топло, устремил поглед надолу към бялата долина, по която ясно се очертаваха пет движещи се точки. Това бе групата на Кънчо Долапчиев, която бе тръгнала от лагер 1. Струваше ми се, че вървят доста бавно и често почиват. Но може би бяха взели повече багаж и това ги затрудняваше.

От базовия лагер Стефан съобщи, че групата на Огнян била в лагер 1 и само Жени и Руен изостанали някъде по-назад из Айсфола.

В палатките бяхме включили двата примуса на пълна пара н подготвяхме храна и течности за тези, които идваха отдолу. Така е винаги. Тук всеки трябва да се грижи освен за себе си и за онези, които очаква. Най-после групата на Кънчо Долапчиев пристигна. Всички бяха поизморени, но изнесоха ценен багаж, необходим за трасирането на пътя към лагер 3. Оттук нататък щеше да бъде така, никому нямаше да е леко. Лагерът ни се разрасна с още три палатки. Всички щяхме да спим по двама — това бе малък комфорт, който щеше да позволи на всеки добре да възстановява силите си.

---------------------------
[i:d0459120]1.Бергщрунд — разделителната (граничната) последна ледникова пукнатина (цепнатина), която разделя ледника от скалната стена. [/i:d0459120]


Още сутринта се свързах с базовия лагер и разбрах, че от снощи връзката с лагер 1, където трябваше да бъде групата на Огнян, бе прекъсната. Това ме озадачи и ме накара по най-бързия начин да се спуснем към лагер 1. След нас тръгна надолу и групата на Кънчо Долапчиев, която трябваше да се размени с третата група, да остане да нощува в лагер 1 и на следния ден отново да изнесе товари до лагер 2.

В лагер 1 заварихме групата на Огнян, която се готвеше за тръгване. Разбрах, че радиостанцията му е била повредена и затова не се е обаждал. Току-що до лагер 1 бяха дошли с багаж и четирима шерпи заедно с Пурба. Те се готвеха отново да излязат до началото на големия Айсфол и да изкачат остатъка от оставените там кислородни бутилки.

Не се бавихме много и след тях бързо се заспускахме по Айсфола. Още в самото начало срещнахме и останалите трима шерпи, които изнасяха своя товар до лагер 1.

Групата на Пурба щеше да остане да нощува тази вечер в лагер 1 и през следващите дни трябваше да изнася товари до лагер 2. Не бях минавал през Айсфола 6 дни. За това време той бе станал неузнаваем. Имаше много срутвания, особено в района на „Втора атомна". Много от цепнатините бяха доста отворени и на някои места краищата на стълбите вече висяха на фиксиращите въжета. Нямахме по-дълги стълби, с които да ги опънем на въжетата. От движението на ледените маси някои парапети бяха увиснали, а други бяха прекалено натегнати. Бяха се образували нови опасни зони. Трябваше да мислим как през следващите дни да направим корекция на пътя. Особено едно място доста ме безпокоеше — голямата ледена кула, която вече бе застрашително подкопана над „Втора атомна". Под тази кула се провирахме, за да се спуснем до дъното на рова. Нямаше съмнение, че в един прекрасен миг тази грамада щеше да рухне и стотици тонове лед щяха да напълнят зеещата под нас дупка. Може би ни успокояваше мисълта, че за кратко време, за което минавахме оттук, едва ли имаше голяма вероятност тъкмо в този момент да стане срутване. Това бе неизбежен риск и трябваше да го приемем, ако искахме да вървим към Лхоце.

Колко бе приятно отново да сме в базовия лагер, в който се чувствахме като у дома си. Нервната система се разтоварва от постоянната мисъл за опасността, която те заобикаля, а тялото ти се отпуска в леност. Затваряш се в палатката, потъваш в четене на книга или се вслушваш в музиката, която се носи безспирно от столовата, където е монтиран радиокасетофонът. От това приятно усещане те откъсва само звънът на импровизираната камбана — тенджерата, с която готвачът ни приканва да заемем местата си в столовата.

От лагер 2 се обади Огнян, който имаше готовност да слезе днес до лагер 1 и в същия ден да се върне с товари в лагер 2. Групата на Кънчо Долапчиев вече бе на път към основата на стената, където трябваше да изнесе инвентар. Часовете летяха, а от Кънчо нямах никаква вест. Дали радиотелефонът му не работеше? В 12 часа отново чух гласа на Огнян, който вече бе слязъл в лагер 1. Разбрах, че там щяха да останат Жени и Руси, понеже не се чувствали добре, а останалите щяха да се върнат обратно.

Иван Костов сподели с мен, че по негово мнение, както добре върви изграждането на лагерите, ще може да изтеглим датата за отпътуване от Катманду за България от 30 на 20 май. Това бе важно за заявката до София за чартърния самолет. Доста се двоумих какво решение да взема, но накрая се съгласих. При това положение трябваше да атакуваме Лхоце не по-късно от 5 май, за да успеем да се приберем в Катманду.

И през следващите три дни в лагера бе спокойно, топло, слънчево и всички използвахме това време за активна почивка и кратки разходки по ледника. Днес от лагер 1 се прибра групата на Кънчо Долапчиев, с която трябваше да дойдат Жени и Руси, но кой знае защо те бяха решили да изчакат още един ден, докато слезе тяхната група. В момента групата на Огнян се спускаше към лагер 1, след като тази сутрин успя да изнесе някои съоръжения в района под стената на Лхоце. Доста ме тревожеше състоянието на Митко, който много бавно се възстановяваше през тези дни, а Тошко бе загазил със стомаха. Щяха ли да успеят в оставащите два-три дни да се оправят?

През тези дни мислих върху едно изменение на нашия план за изграждане на лагер 3 и лагер 4. Реших, че при голямата опасност, която съществуваше при всяко минаване през Айсфола, ще бъде по-целесъобразно при предстоящото ни излизане да се опитаме със силите на трите групи и на шерпите да изградим едновременно лагер 3 и лагер 4, без да се слиза в базовия лагер. Това предполагаше всяка група да работи 8-10 дни по тези лагери. Трудна задача, но беше осъществима.

На 10 април изложих този план пред всички. Той бе възприет с голямо въодушевление. Само Дойчин и Методи не бяха напълно съгласни с това изменение. И така, от утре ни предстоеше доста тежка работа. Уверен бях, че хората щяха да дадат всичко, на каквото бяха способни, защото всеки от алпинистите щеше да чувствува голямата отговорност, че това е последната бариера и последната проверка за тези, които трябваше да тръгнат към върха!


ПО ЛЕДЕНАТА СТЕНА (11 —16 април)

Сутринта Иван Костов ни разбуди още в 5,30 часа, а преди това бе приготвил закуската, която ни очакваше в столовата. Мили грижи, от които човек се трогва. Вниманието на тази височина бе от голямо значение за Всеки и мисля, че не можехме да не бъдем доволни от спокойния климат, който цареше сред нас.

В 6 часа бе още доста студено по ледника, но нямаше как — трябваше да тръгнем, тъй като днес трябваше да достигнем директно лагер 2. Отново започна да ме мъчи старата кашлица. Зад мен Тошко, с когото бяхме в една свръзка, също се превиваше под нейните пристъпи. Самарите ни и този път бяха доста натоварени, разбира се, с общ товар, който трябваше да изнесем до лагер 2.

През дните, които престоях в базовия лагер, много мислих за храната, която изкачвахме за височинните лагери. Установих, че не всичко от нея може да се консумира. И в лагер 1, и в лагер 2 се натрупа храна, към която никой не проявяваше предпочитание. Шерпите сами си избраха храна от базовия лагер и отделно я изнасяха до горните лагери. Реших, макар и с малко закъснение, и ние да постъпим така. Ето защо сега в самарите ни имаше храна, която всеки индивидуално си бе подбрал.

Под големия мост бе станало опасно срутване и първата цепнатина, на която имаше стълба, бе изцяло заравнена. А в района на „Втора атомна" гледката бе ужасяваща. Както и предполагах, голямата кула се бе съборила и сега стотици тонове начупени блокове изпълваха рова. Стълбата бе пометена и само краят й се подаваше между блоковете. Голямата цепнатина в дъното на рова, която в последните дни се бе отворила до 8 м, сега бе изравнена и нищо не личеше от нея. От другата страна над рова почти висяха, готови да се срутят, още две-три по-малки ледени кули.

Едва сега напълно осъзнах фанатичния страх на шерпите от Айсфола. Не помня как минах това място, буквално на един дъх. Не бяхме вързани, тъй като въжето бе излишно. Стараех се да не поглеждам нагоре и да не мисля за това, което би могло да ни се случи. В лагер 1 се проснахме в палатката и нямахме желание дори да запалим примуса. Но всичко отминава и се забравя. В една от „лодките" се събрахме четиримата и доста добре си похапнахме. Почакахме до 11 часа и независимо че Кънчо Матеев доста настояваше да останем още, докато попремине жегата, реших, че ще е най-добре да не се разпускаме.

За кой ли път газехме снега в спокойната долина на Западния циркус? А багажът ни след лагер 1 стана още по-тежък, тъй като взехме някои лични неща, изнесени при предишните ни излизания, които сега щяха да ни бъдат необходими. Ако някой смята, че е приятно да се изнася багаж — многократно, на гръб, през едно и също място, мисля, че не би бил прав. Чувствах, че на всички вече им бе дотегнало това „вършеене" между лагерите, и само мисълта, че това може би бе последното излизане нагоре с товари, ни подканяше отново да сложим самарите на гърбовете си.

От два часа бяхме в лагер 2. Към 16 часа чухме страхотна, канонада и, изскачайки от палатките, видяхме как от връхния купол на Нупце, от висящия ледник се бе откъснал огромен ледопад и колосална маса лед се сгромолясваше и помиташе пъртината, по която бяхме минали. Страшно бе да си представим какво би могло да се случи, ако бяхме закъснели с тръгването си от лагер 1. И този път имахме голям късмет.

Толкова много промени бяха станали в лагер 2. Палатките се бяха умножили като гъби след дъжд. Трудно ни бе да си изберем палатка. Осветлението и този път бе от свещи, което ни позволи да запечатаме в дневника някои събития от изминалия ден. Двамата с Тошо този път бяхме в големия „Каримор" — широка и удобна палатка, но за съжаление доста студена, понеже е единична . . .




[i:d0459120]В началото на парапета по ледената стена на Лхоце[/i:d0459120]


По моя сметка днес бе 40-ият ден от нашето настъпление към Лхоце. Времето бе отвратително! Направихме опит да тръгнем нагоре, но съвсем скоро, подгонени от вятъра, отново се свряхме в чувалите. Към 10 часа едно затишие ни подлъга и поехме към подстъпите на стената на Лхоце. След два часа бяхме вече под нея и оттук съвсем неочаквано Митко пожела да се върне, тъй като не се чувствал добре. Нямаше как. Такива неща всеки сам трябва да решава, но лошото бе там, че в момента това затрудняваше останалите. Взехме и неговия багаж и продължихме.

Още отдолу бях решил твърдо да не правим опити за излизане по пътя на японците, а да търсим път, който съвсем логично се очертаваше наляво, в близост до централния улей. Със 100-метров траверс над бергщрунда достигнахме стар, полузатрупан парапет, който се губеше нагоре по ледената стена. Над нас бе огромен леден надвес, който пречеше да огледаме пътя нагоре. Решихме, че точно оттук трябва да тръгнем, и, без да се бавя, привързан за края на 100-метрово въже, започнах да се катеря. Отдолу Тошко и Кънчо Матеев ме осигуряваха. Труден траверс! След 30 м стигнах малка площадка, на която фиксирах въжето и започнах да изтеглям остатъка от него. Нямах никаква видимост надолу, пък и вятърът така свиреше, че едва ли можехме да се чуем с Тошко и Кънчо. Доста време мина, докато се разберем, но най-после се събрахме и тримата на площадката. Тръгнах отново нагоре — чист лед с наклон 80 градуса, на който не се виждаше краят. Опънах още 60 м въже, след това в траверс надясно стигнах до един клин от стария парапет, на който фиксирах края на въжето. Преди тръгването си прецених, че ще е по-безопасно да си оставя самара и без товар да премина този труден участък. Сега трябваше да се спусна обратно, за да взема самара. На площадката починах малко, но мълчаливите, очакващи друго решение погледи на момчетата и този студен ад, който ни обграждаше отвсякъде, ме накараха да променя намерението си. Надолу! Имаше много дни пред нас и не бе необходимо още в самото начало да стигаме до краен предел на силите. Бях доволен, че през този студен ден успяхме да отговорим на въпроса — по кой път да тръгнем по стената. Стана ми ясно, че това щеше да е нашият път към лагер 3, който през следващите дни трябваше напълно да обезопасим с парапети.

Вятърът ни подкани да побързаме. Привързахме самарите за парапета и заслизахме по обратния път. Долу, в циркуса, вятърът стихна и дори стана топло. В лагер 2 ни посрещна Митко с топъл чай и бульон, който изпихме на един дъх. Малко по-късно обсъдихме плановете си за следващите дни. Всички проявиха готовност утре отново да тръгнем по стената на Лхоце. Още когато слизахме, доста си мислех за това. Все пак трудно бе да се върнеш от 7000 м, и то в такова време, да съумееш да се мобилизираш и отново да се върнеш нагоре на другия ден. Решителността на другарите ми вдъхна надежда, че те ще възстановят силите си за утре. Аз също бях изморен, но някъде в себе си чувствах, че утре отново ще бъда във форма. Ентусиазирани от очакването на утрешния ден, решихме да се подкрепим стабилно. Този път имахме сравнително богат избор на храна, пък и апетитът ни не бе намалял. Времето се оправи. Върховете блеснаха, огрени от последните слънчеви лъчи.

Панорамата бе изключително пищна. Докъдето стигаше погледът надолу към циркуса, бе море от снежни върхове. които се губеха в далечината. Дълго съзерцавах стената на Лхоце и мислено се опитвах да очертая нашия път към лагер 3 и лагер 4. Неволно мисълта ми тръгваше и по-нагоре, по бързо я прогонвах. Поне засега не трябваше да мисля за това. Безпокояха ме многото лед по стената и трудният траверс към лагер 4. Щяхме ли да съумеем да обезопасим всичко това с парапети, по които да изнесем необходимите съоръжения?

Малък каменопад, който изгърмя току над главите ни под южната стена на Еверест, отклони погледа ми към нея. Ето огромния кулоар, разсичащ стената на две части, по който Крис Бонингтън бе намерил път към върха. Вляво се въздигаше величествен скален контрафорс[size=9:d0459120]1[/size:d0459120].

Огромната стена вдъхваше респект, но колкото повече я гледаш, толкова повече чувстваш, че не е така страшна и непристъпна.

Слънцето се скри зад хоризонта и неочаквано стана студено. В палатката бе топло и уютно. И четиримата се бяхме събрали в големия „Каримор". Весело бръмчаха и двата примуса. Тази вечер имахме повод да се радваме — долу, в базовия лагер нашите приятели, шерпите, посрещаха Нова година — непалската 2038 г.! Не можехме да не се вълнуваме при мисълта, че в една година щяхме да посрещнем две Нови години.

С базовия лагер бяхме на постоянно подслушване. По ефира Стефан ни пускаше музика. Поздравихме шерпите, които заедно с останалите момчета празнуваха.

Вчера напуснахме лагер 2 при идеално време, което обаче се запази само няколко часа. В началото бе доста топло и това може би ни поразпусна и намали темпа. Товарът ни бе доста тежък — палатки, чували, гориво, храна плюс общо 500 м въжета за парапетите.

---------------------------------------------------
[i:d0459120]1.Контрафорс — къса скална издатина по склона. [/i:d0459120]


Спряхме за миг в началото на опънатия отпреди парапет и тук Тошко сподели, че не е добре и че ще бъде по-разумно, ако се върне в лагер 2. Съгласих се, но трябваше да поемем и неговия багаж. А бяхме само трима, и то по такава стена! Бързо набрахме височина по опънатия парапет. По-нагоре нищо не се виждаше — наляво продължаваше големият улей, целият от стъкловиден лед, напред пътят ни бе затворен от отвесен праг. Реших да опитам надясно. След 7-метрово спускане на рапел опънах още към 40 м от въжето и успях да обходя този праг. Пред погледа ми вече като на длан се виждаше предстоящият ни път през стръмни ледени полета и надвиснали сераци. До този момент биех ледени клинове, на които фиксирах въжето за парапет, а по него бързо се качваха Кънчо и Митко. И отново нагоре!

След второто стометрово въже пътят ни тръгна право на-горе. Стремяхме се да достигнем набелязаното проходно място между сераците. Тук вече имахме възможност да забиваме и от дългите 60 см фирнови клинове, с които парапетът ставаше доста сигурен. И пак метър след метър въжето се изнизваше по стената и ставаше стабилен път за следващите ни излизания. И както напоследък често се случваше, времето издържа до 12 часа. След това излезе силен вятър, който носеше облаци от сняг и лед и ги набиваше в лицата ни. Въжетата се обледениха и бе много трудно да ги оправяме с премръзнали пръсти. Сгрешихме, че не развихме въжетата от ролките, а така скатани, те ни създаваха големи главоболия. Може би следващия път нямаше да сбъркаме.

Стараех се бързо да отивам напред и да не бавя останалите на едно място, понеже студът ставаше все по-непоносим. Чувствах, че краката ми започват да премръзват, а и Митко от доста време се оплакваше от същото. Но все още не виждах изход в това неприятно време. Теренът бе такъв, че никъде не бихме могли безопасно да опънем палатка. Продължихме и всички бяхме уверени, че сега целта ни бе да се измъкнем колкото може по-бързо от този леден наклон и да намерим подходящо място за палатката. Последното въже, което опънах отляво на няколко серака, ме отведе до цепнатина, над която се издигаше голям леден праг. Явно пътят ни трябваше да продължи наляво, в близост до големия кулоар.

Забелязах, че под ледения праг има наклонена ниша, на която, ако я пооправим, бихме могли да опънем палатката. Заработихме юнашки с ледокопите и оформихме добра площадка, на която бързо опънахме „Сумитомо"-то. Вътре стана топло, но от многото багаж, който вкарахме, ни бе доста тясно. Всички бяхме много изморени, но трябваше да стоплим нещо на примуса и да хапнем, дори насила, за да възстановим силите си. Тук бе около 7150 м. Все пак не бе малка височина. Сега за пръв път българи щяха да изпитат „сладостта" на бивака на такава височина.




[i:d0459120]На 7150м в лагер 3 - междинен[/i:d0459120]


Последните два дни се оказаха крайно уморителни. Успяхме да изградим лагер 3 — междинен, на около 7150 м. Доста ниско го изградихме, но нямахме друг изход при създалата се неблагоприятна обстановка. Но това не бе страшно. Може би през следващите дни щяхме да качим този лагер по-нагоре. Неприятно обаче бе това, че в момента в лагер 2 бяхме останали само с Кънчо Матеев. Днес на обяд към базовия лагер изпратихме Тошко и Митко, които не бяха добре. Вчера в началото на похода към стената Тошко се почувствува зле и се върна в лагер 2, а след завръщането ни тук се оказа, че Митко е физически изчерпан. Много ми бе мъчно, че трябваше да се разделя с двамата, които хвърлиха толкова много сили до този момент. Но какво да се прави? Не бе лесно да бъдеш в първата редица.

Непрекъснато си мислех за момчетата и за това, как те до този момент се справяха с трудностите. Все още не можех да почувствувам осезателно, че съм над 7000 м, но в същото време усещах по-често старата, непреставаща умора в лявото коляно и болката в десния глезен и това доста ме безпокоеше.

На сутринта изчакахме до 9 часа в палатката, докато слънцето ни постопли, и едва тогава потеглихме надолу. Колко бе лесно и бързо по парапета — само за един час се озовахме в подножието на стената, а вчера цели пет часа бъхтихме нагоре. Но така бе винаги и през следващите дни обратният път нагоре щеше да ни се стори твърде лесен в сравнение с вчерашния.

Тази вечер лагер 2 бе отново многолюден — тук пристигна група на Огнян — Емануил, Запрян, Красимир и Руси. Безпокоеше ме състоянието на Руси, който бе доста изморен. Имах опасения, че утре едва ли щеше да тръгне нагоре. В лагера бяха и шерпите, които за пръв път излизаха тук. Утре те щяха да изнесат товари до лагер 3 — междинен. За съжаление само четирима от тях бяха добре. Останалите двама — Пуртемба и Анг Пасанг — Големия, по всяка вероятност утре щяха да се върнат в базовия лагер. Следващият ден за нас с Кънчо Матеев бе почивен и щяхме да наблюдаваме изкачването на нашите алпинисти от трета група и на шерпите. Имаше доста багаж за изнасяне — палатки, газ, храна и 200 м въжета, необходими за продължаване на парапета до лагер 4.

Спах много добре. На сутринта към 8 часа групата на Огнян (без Руси) потегли със задача да вземе въжетата, които бяха по-горе в циркуса, и да ги изнесе до лагер 3 — междинен. Шерпите все още не бяха излезли от палатките и трябваше да ги подканя. Чувствах, че все още не се „навиваха" да тръгнат, но накрая се натовариха с три палатки, клинове и 50 бутилки газ и тръгнаха като ракети нагоре. Това бяха Лопса, Пемба, Пити и Анг Пасанг — Малкия, които в циркуса настигнаха нашата група и поеха напред. Завиждах на темпа им и ми се искаше и ние да притежаваме тяхната кондиция, но и това щеше да стане! По парапета шерпите вървяха компактно и само накрая един от тях се откъсна напред — може би това бе неуморимият, напорист Пемба. Нашите алпинисти доста се поразкъсаха, но по парапета не бе необходимо да са заедно.

В 14 часа първият пристигнал се обади по радиостанцията. Това бе Красимир. Малко по-късно всички достигнаха лагер 3 — междинен, и след кратка почивка поеха обратния път. В същото време към базовия лагер се спуснаха и останалите двама шерпи, които не пожелаха да тръгнат нагоре. Малко по-късно в лагер 2 пристигна сердарят Пурба сам и с немного багаж. Снощи бях поискал по радиостанцията да се. качи днес в лагер 2 и той неохотно се съгласи. Гледах го сега и си мислех — дали щеше да ми помогне през тези дни — нещо, в което доста се съмнявах, и все пак бях готов да разчитам на него. Малко по-късно в лагер 2 пристигнаха Кънчо Долапчиев, Методи, Дойчин, Слави и Людмил, които се бяха поизморили от жегата в Западния циркус. Преди това заедно с Кънчо и Руси опънахме още две палатки и лагерът ни се разрасна. Отгоре се върна групата на шерпите, които изглеждаха свежи и веднага се захванаха с любимото си занимание — да си приготвят чай и храна.

И така тази вечер лагер 2 бе като кошер — от всички палатки се носеха говор и приятни ухания. А утре отново тръгвахме по стената. Заедно с мен и Кънчо Матеев щеше да бъде и Пурба, а четиримата му шерпи щяха да изнесат товари към лагера. Групата на Кънчо Долапчиев утре също трябваше да изкачи до лагер 3 — междинен, определения товар.

16 април — 7350 м! Ето го най-после истинският ни трети лагер. Никак не бе леко през този ден. Трудно се пише на тази височина — чувствах умората и в пръстите, но все пак се опитах да отворя тетрадката си дневник.




[i:d0459120]Лагер 3 – 7350 м[/i:d0459120]


Потеглихме в 6 часа заедно с Кънчо Матеев, а Пурба остана да изчака шерпите, за които тръгването сутрин бе много трудно. Той ни увери, че ще се постарае да ни настигне по пътя. Беше много студено и чувствах как постепенно, все повече ми замръзват пръстите на краката. Усилих темпа, при което Кънчо започна да изостава. Реших, че ще го изчакам в лагер 3 — междинен, където щях да си почина добре и да приготвя някои течности на примуса.

Напредвах сравнително бързо по парапетите и, макар че бях сам, изпитвах особено удоволствие от това катерене. Някъде под стената забелязах, че шерпите вече се изравниха с Кънчо Матеев, а в началото на циркуса се очертаваше вече и групата на Кънчо Долапчиев.

В 9,30 часа достигнах лагер 3 — междинен. Времето бе все още студено. Предпочетох да се мушна в палатката на топло и да разпаля примуса. След около час дойдоха шерпите заедно с Пурба, но с тях не пристигна Кънчо Матеев — вероятно той щеше да се изкачи с останалите алпинисти. Предложих на Пурба да не губим време и да продължим нагоре към мястото на предполагаемия лагер 3. Тук, в междинния лагер, бяха изнесени доста въжета и клинове, с които можехме да обезопасяваме пътя си нагоре.

Отново Пурба започна да се двоуми и да премисля дали да продължи. Успях да го убедя с мен да продължат двама от най-добрите му шерпи — Пемба и Пити, и той се съгласи. Натоварихме се с няколко въжета, клинове и 2 палатки и, вързан в края на първото 100-метрово въже, започнах да правя труден траверс наляво към кулоара. Там продължаваше чист лед, докато след една стеничка нагоре изглеждаше да има по-подходящ терен. На един дъх се изкачих и видях, че нагоре също бе лед, а наклонът ставаше доста голям. Далече, високо вляво и почти в кулоара, се очертаваше някакъв стар парапет. След втория клин ледът стана изключително плътен и стабилен и това ме накара да се отпусна и, разчитайки на двата ледокопа и котките, да премина към 40-метров траверс „класически". Само няколко метра ме отделяха от стария парапет, който се губеше някъде високо под леда. Изведнъж въжето ме дръпна и спря. Може би се бе закачило някъде? Едва ли! Трудно ми бе да предположа какво се бе случило. Започнах да викам надолу към свързания в края на въжето Пемба, но той едва ли ме чуваше, пък и не би ме разбрал. Мина ми мисълта, че като види, че въжето е спряло, той ще си помисли, че съм стигнал до площадка и съм се осигурил, и ще тръгне по въжето, което ще използува като опора. Обезателно трябваше бързо да се закрепя на този 80-градусов леден склон. Изведнъж почувствувах как големият ми ледокоп се откачи от въженцето, с което бе привързан към мен, и, подскачайки по леда, изчезна надолу зад първия праг. Идеше ми да заплача, но нямах време. Криво-ляво забих достатъчно стабилно малкия ледокоп и фиксирах въжето на него. Само секунда след това почувствувах как то започна да се опъва и трепти. Явно Пемба бе взел своето решение. След малко той дойде при мен. Едва тогава успях да се заловя за стария парапет.

Оттук нагоре наклонът на стената ни най-малко не намаля. Леко, само за придържане използвах старото въже. Изтеглях нагоре и новия парапет. Горе, разбира се, времето отново ни погоди „номер" — започна да ни брули коварен вятър. Изчаках Пемба, тъй като въжето бе свършило. Вързахме второто 100-метрово въже. По петите ни следваше доста натовареният Пити, а малко по-късно забелязах, че нагоре е тръгнал и Пурба с останалите двама шерпи. Явно му бе станало неудобно и бе променил своето решение. На едно място стената леко хлътна. На наклонена площадка реших да изчакам всички. След 30-минутно тропаше с предните зъби на котките (за да се поддържа тонусът на пръстите) най-после от мъглата изплува и последният шерп.

Оттук ново 100-метрово въже се развиваше зад мен. Чувствах, че мястото за лагера ни трябва да бъде тук, съвсем наблизо. Вървях надясно, взирайки се за някакви следи. Ненадейно въжето ме дръпна. Този път действително бе свършило. Фиксирах го на един клин и реших да продължа без въже. Не след дълго достигнах старо опънато въже, което в траверс изчезваше надясно зад една ледена кула. Изкачих се и оттук зърнах току под мен как въжето продължаваше надолу към голяма тераса, на която имаше полузатрупана със сняг и лед оранжева палатка. Най-после! Ето го мястото на японския бивак от миналата зима!

Терасата бе много удобна. Тук можеха да се опънат още 3—4 палатки. Цялата тераса бе обградена с фиксирани въжета на клинове, които даваха сигурност в случай на неволно подхлъзване. Имаше разхвърляни много кислородни бутилки, по-голямата част от които бяха празни. Палатката, която открих тук, с немного усилия можеше да се изрови и доопъне, а освен това бе и със стабилна конструкция.

Един по един на мястото на лагера пристигаха шерпите. Пурба веднага заяви, че оставят багажа и се спускат обратно в лагер 2. Не можах да убедя нито него, нито някой от шерпите да остане с мен. Изпитах неприятно чувство от това негово решение, но през този ден бях толкова уморен, че дори не успях да се ядосам.

Сам - на 7350 м. Пред мен бе една полузатрупана палатка, а там някъде зад гърбицата изчезна и последният шерп, подгонен от вихъра. Никога не бях мислил, че бих могъл да остана сам на такава височина. Започнах да откопавам палатката — предпочетох да възстановя нея, вместо да опъвам друга. Това ми отне близо два часа, но горе-долу успях да я пооправя. Вътре палатката бе цялата набухана със сняг, лед и остатъци от храна. Отдолу имаше една италианска палатка, която вероятно японците бяха открили тук, и 4 м нови постелки. Най-отгоре хвърлих и петте чувала, изнесени от шерпите, с което допълних комфорта в палатката.

Бе около 15 часа, когато чух някакъв вик. Явно някой идваше отдолу — може би Кънчо Матеев? Тръгнах да го посрещна и когато се изкачих на траверса над лагера, от мъглата пред мен изплува Дойчин. Решил бе без багаж да излезе до лагера, за да ми каже, че тази вечер тяхната група няма да успее да се изкачи дотук с багажа и че Кънчо Матеев ще остане в долния лагер. Утре той щеше да излезе при мен заедно с групата на Огнян. След това Дойчин се върна по парапета към лагер 3 — междинен, където го очакваха останалите ни другари.

В палатката бе сравнително топло — може би от примуса, който непрестанно работеше, а и от топлината на няколкото свещи, които открих тук и бях запалил. В главата ми се рееха чудновати мисли, но една от тях се стараех да задържа по-дълго — мисълта за това, какво ни предстои от утре към лагер 4?


ТРИ ДНИ КЪМ ЛАГЕР 4 (17-19 април)

Събуди ме плющенето на вятъра, който безмилостно шибаше палатката. Часът бе 5. Навън бе още тъмно. Снощи стоях до късно и дори не си спомням кога съм задрямал в чувала. През отвора на палатката загребах сняг с тенджерката. На примуса той скоро се превърна в горещ, ароматен чай. Колко бе приятно в топлия чувал да очакващ утрото! Нямаше за къде да бързам — трябваше да изчакам другарите си и тогава да решаваме какво да правим.

В същност решението бе взето — оставаше само да се реализира. Предстоеше ни през следващите дни с усилията на алпинистите от останалите две групи да се опитаме да изградим лагер 4 и да изнесем в него храната, кислородните бутилки и другите съоръжения, необходими за щурма. Към 9 часа не се стърпях и излязох. Бе доста ветровито. Слънцето едва-едва пробиваше облаците, надвиснали като шапка над Еверест. С всяка измината минута безпокойството ми за Кънчо Матеев, когото очаквах всеки момент, растеше. Нямах сериозни основания за това, тъй като до лагера имаше непрекъснат парапет, но все пак момчето бе твърде младо, със сравнително скромен опит във високата планина. Реших да тръгна и да го посрещна в края на парапета. Сложих котките, метнах на самара едно 100-метрово въже и няколко клина и потеглих. Видимостта бе малка — надолу виждах на не повече от 50 м. Извиках няколко пъти, но само ехото, което се разбиваше в близкия гребем на Нупце, ми отговаряше. Мръзнех и реших, вместо да бездействам, да огледам пътя нагоре.

Оттук в снега и леда се прокрадваше въже, което се прехвърляше през една цепнатина и отново продължаваше нагоре. Цепнатината бе доста широка, за да я обходя, но затова пък имаше стабилен леден мост, по които преместих стария парапет. Нагоре стената се изправяше косо, а парапетът се губеше под леда. Уморително бе да го изравям, но трябваше да действам. Набрах около 100 м, но вятърът и студът ме принудиха да се спусна обратно. Кънчо все още не се виждаше. Върнах се в палатката, където бях оставил радиостанцията. Сеансът бе в 11 часа. От базовия лагер предадоха, че малко преди това са имали връзка с групата на Огнян, който се намирал в началото на стената, и отдолу той успял да забележи Кънчо — вече по траверса.

В 11,30 часа Кънчо бе при мен. Най-после си отдъхнах! Толкова много му се радвах! Едва го изчаках да почине малко и се захванахме да опънем една палатка, за да помогнем на групата на Огнян. Нямаше съмнение, че те щяха да пристигнат в лагера твърде уморени. От сеанса с базовия лагер в 14 часа разбрах, че в този момент групата на Огнян напуснала лагер 3 — междинен. В палатката ни стана още по-уютно, а Кънчо веднага се захвана да готви на примуса — нещо, което му доставяше удоволствие и можеше да прави с часове. Имахме малки запаси от храна и гориво, но надеждата ни бе в групата на Огнян.

Към 16 часа той пристигна в лагера, но зад него не се виждаше никой друг. Разбрах, че съвсем наблизо трябваше да са Емануил и Красимир. Запрян започнал да изостава още в началото на парапета и решил да се върне в лагер 2. Умно решение, но не в наша полза. Предстоеше ни трудна борба за всеки метър към върха и затова сега всеки от нас бе изключително ценен.

Измина известно време, а Емануил и Красимир все още не се появяваха. Изкачихме се малко по парапета и започнахме да викаме. Чуха ни. Разбрах, че се бяха заблудили и, вместо да свият надясно към лагера, бяха продължили нагоре по парапета, който преди това бях изровил от снега. Огнян имаше намерение да се върнат обратно в лагер 2. Предложих му да останат тук и утре да ни помогнат донякъде, като изнесат част от багажа. В нашата палатка се настани Огнян, а в „Сумитомо"-то — Емануил и Красимир. Времето бе крайно лошо, но на 7350 м с весела компания всичко ти се струва прекрасно!

И през втория ден успехът ни бе минимален. Вечерта в лагер 3 бяхме отново само двамата с Кънчо Матеев. Проклето време! Не ни даваше възможност дъх да си поемем. В базовия лагер бяха на постоянно подслушване — явно и там всички се безпокояха за нас. Все още не беше пристигнал куриерът с пощата, но може би изчакваше в Сянбоче, тъй като в такова време в Хималаите самолетите не летят. От базовия лагер Иван Костов отново настояваше да изоставя всичко и да прибера момчетата. Но това нямаше да стане. Имахме сили, които трябваше да дадем в името на това, за което бяхме тръгнали. На всички ни бе трудно, но едва ли някой от нас в България е мислил, че тук, в Хималаите, ще правим екскурзия ...




[i:d0459120]Огнян Барджийски, Кънчо Долапчиев и Христо Проданов в лагер 3[/i:d0459120]


Сутринта рано ме разбуди гласът на Красимир, който поиска да слезе в лагер 3 — междинен. Разреших му, а и не можех да го задържа. Само ми стана болно, че сравнително леко започнахме да се предаваме. С нас нагоре тръгнаха Огнян и Емануил, които взеха въжета и клинове. Времето не бе никак подходящо за изкачване, по друг избор нямахме — целта ми бе да оборудваме още малко парапета и да изнесем нагоре част от инвентара.

След първите 100 м Огнян и Емануил решиха да се върнат, тъй като времето напредваше, а трябваше да се спуснат до лагер 2. Отново с Кънчо останахме сами. Поколебах се дали да продължим. Набрахме още малко височина. Разривахме стария парапет под тежестта на самарите. На едно място парапетът се бе врязал доста дълбоко. Реших да преустановим за днес изкачването. Бяхме достигнали към 7500 м!

Вятърът и студът доста ни бяха изчерпали, но топлите течности ни възвърнаха тонуса и апетита.

Чрез базовия лагер — посредством Стефан, проведох труден разговор с Пурба, който бе в лагер 2. Склоних го утре да изнесат до лагер 3 по две бутилки кислород. А ние щяхме да предприемем последен опит да стигнем до района на лагер 4.

Днес бе 19 април — 47-ият ден, откакто се бяхме отправили по пътя за Лхоце. След безсънна нощ, прекарана в очакване на хубаво време, към 7 часа двамата с Кънчо напуснахме лагера и се устремихме нагоре по познатия път. Бяхме мобилизирани до краен предел с твърдото решение днес да достигнем мястото за лагер 4. Не предвиждах спане в този лагер — исках само да успеем да обезопасим пътя с парапети и да изнесем една палатка.

Студено бе сутрин на такава височина. Особено при тръгването пръстите на ръцете и краката ни мръзнеха болезнено. От лагер 3 взехме последното изнесено въже и всички ледени и фирнови клипове. Когато се изкачихме до мястото, до което бяхме стигнали предния ден, се натоварихме е всички останали въжета и клинове и една палатка „Сумитомо". Изнесохме общо 375 м въжета, 25 ледени клина, 20 фирнови клина, 29 карабинера и палатката. Самарите ни бяха по над 20 кг — тежък товар, за да се гони зоната на 8000 м. А на всичко отгоре и това време, което не смяташе да се оправи. Вятърът свистеше край нас и вдигаше стълбове от снежен прах, който заскрежаваше очилата ни.

В първите 100 м ни подпомогна опънатият парапет и за час успяхме да преодолеем последователно три ледени прага. Към 7500 м парапетът се изгуби дълбоко под леда на големия улей. Започнахме да опъваме едно по едно въжетата, които носехме със себе си. До този момент се движехме право нагоре, на границата между висящия ледник и големия улей, който грандиозно се спускаше от връхната част и изчезваше от погледа ни някъде надолу пад Западния циркус. Опънах 50-метрово въже по фирновия склон. Клиновете, които Кънчо бе изработил сак, в тази част държаха добре. Обикновено през 50 м забивах междинен клин. Това бе солидно, но все пак на 2—3 клина съединявахме краищата на въжетата.

Наклонът бе към 60 градуса. Все по-често ледът бе покрит с фирнован сняг, на който котките държаха добре. С второто 100-метрово въже успях да набера право нагоре още 50 м. Оттук реших да опитам наляво й навлязох в самия кулоар, който бе стабилно фирнован. Тръпнахме по него право нагоре с тенденция някъде да започнем да траверсираме наляво към скалния пояс, но все още бе рано за това. Знаех, че скалният пояс — Сърпа, не бе никак лесен за преминаваме, по разчитах да открия най-подходящото проходно място, през което са минали и другите експедиции към Еверест и Лхоце. Правех си сметка, че обезателно там ще намерим стар парапет, който бихме могли поне частично да използуваме.

Под мен Кънчо бе изостанал 150 м и се принудих в края на второто въже да го изчакам. А вятърът ме пронизваше. Последното 100-метрово въже ни създаде много ядове — до такава степен се бе оплело. С тази задача се справяше Кънчо, който с голи ръце се опитваше да оправи въжето след мен. за да мога да продължа.




[i:d0459120]По ледения кулоар на път към лагер 4[/i:d0459120]


Току над мен забелязах парапет, който диагонално наляво водеше към Сърпа. Най-после бяхме на траверса! Въжето бе доста добре запазено, с бял цвят и може би поради това не се бе врязало в склона. Бе закрепено на стабилни фирнови клинове. Извиках за Кънчо да побърза, като му съобщих за откритието си.
Ето го най-после и Сърпа — огромен скален пояс, който ни преграждаше пътя нагоре. Тук може би бе най-тясната част, висока 150 м. Изпитах истинско удоволствие от това катерене. Чувствах вече умора и в ръцете, но упорито натисках жумара[size=9:d0459120]1[/size:d0459120] по въжето и напредвах метър след метър. Времето прояви малко благосклонност и утихна. От време на време увисвах на въжето в приятна отмора и впивах поглед във връхната част на Лхоце и наляво - там, където трябваше да е Южното седло.


---------------------------
[i:d0459120]1. Жумар — специална метална ръкохватка, която се плъзга по въжения парапет и заменя самозатягащия се възел в случай на подхлъзване на алпиниста.[/i:d0459120]


От средата на Сърпа забелязах, че Кънчо все още не бе стигнал до траверса. Дали нямаше да се откаже, щом се изкачи до стената? Съмнението на такава височина и чувството, че би могъл да останеш сам, е нещо страшно! Продължих отново нагоре. Тук стената вече полягаше и въжето на къси 15—20-метрови установки преминаваше през 3—4 скални прага. На 2—3 места по въжето открих висящи пълни кислородни бутилки, останали от предишни експедиции. Жалко, че нямаше да станат за нашите редуцир-вентили.

Последен праг, над който реших да си почина добре. Като разравях площадка, на която да закрепя самара си, открих 100-метрово въже и фирнови клинове. От тази последна част на стената нямах видимост надолу. Очаквах, че Кънчо вече е в началото на пояса. Над Еверест и Лхоце вече бе легнала плътна бяла шапка — предвестник на лошо време. Вляво от мен се извисяваше гърбът на Женевския контрафорс, който водеше към Южното седло. Като мощен скален остров в края на стената на Лхоце се открояваше Констенурката. Взирайки се в горния и десен кран, търсех мястото за четвъртия ни лагер. От тази площадка дотам щях да стигна за не повече от час.

Дълго се двоумих какво да предприема. Беше ми ясно, че днес едва ли ще успеем да стигнем до мястото на лагер 4. Взех решение да оставя самара и само с въжето и клиновете да продължа още нагоре. Тук наклонът на скалата намаля и без усилия, за кратко време набрах още доста височина. На фирнов клин открих навито още едно 40-метрово въже, което също преметнах на гърба си. На едно място прецених, че вече бе време да направя отклонение от траверса — право към десния край, нагоре към Костенурката. Очаквах да открия и някакъв парапет, но нищо не се виждаше. Размотах двете въжета и ги свързах, като фиксирах единия край на парапета, а с другия кран се вързах аз. Тръгнах нагоре, но след мен въжето се размотаваше трудно. Бях изминал около 100 м, когато то изведнъж престана да върви. Бях сигурен, че има още доста от въжето, но изглежда някъде след мен се бе закачило. След няколко несполучливи подръпвания се отказах от опитите да го откача и забих два фирнови клина, на които завързах края му.

Жалко! Колко близо бях до мястото на лагер 4! Оттук забелязах и две цветни петна — явно останки от разрушени от лавините палатки. Открих и тънък парапет, който обаче се бе врязал дълбоко в леда и бе невъзможно да се освободи. Продължих още малко по склона нагоре до първите отделени от Костенурката скалички. Тук вероятно бе около 7800м.

Погледнах надолу, но все още не виждах от скалната бариера да се задава Кънчо. Разтревожих се и бързо поех по обратния път. Часът бе вече 15. На отклонението от парапета открих, че второто въже се бе замотало на клина и поради това не бях успял да го изтегля. След малко забелязах Кънчо, който беше излязъл от бариерата, и реших да го изчакам тук, на площадката. Междувременно закрепих на въжето палатката и всички клинове. След кратък отдих започнахме спускането. Твърде бързо преодоляхме Сърпа, и то без каквито и да е изненади. Малко по-надолу, вече почти над лагер 3, на по-следната ледена стеничка ми се откачи дясната котка, но успях да я задържа. Това обаче ми причини доста емоции — докато успея да я вържа към обувката.

В лагер 3 заварихме групата на Кънчо Долапчиев — Дойчин, Слави, Людмил и Методи. Бяха пристигнали малко преди нас. Всички имаха бодър вид, а ентусиазмът им ми вдъхваше надежди за утрешния ден, в който те щяха да направят опит да изнесат багаж до района на лагер 4. Но времето каза тежката си дума. Силният вятър през цялата нощ ни притискаше в палатките. На сутринта продължаваше да духа, а заваля и сняг. Чувствах, че упорството ми бе безполезно.

Мъчно и трудно е, когато разбираш, че повече от постигнатото едва ли би могло да се направи. Има един момент на върховно напрежение, в който трябва съвсем отговорно да вземеш единствено правилното решение за отстъпление. Този път природата беше против нас. В сутрешния сеанс в 8 часа съобщих на долните лагери, че слизаме към базовия лагер.

Но ние пак щяхме да се върнем!


ОТНОВО В БАЗОВИЯ ЛАГЕР (20-26 април)

След 10-дневно отсъствие базовият лагер ми се струваше като приказен кът, в който човек би могъл с удоволствие да се разтовари след дългото пребиваване на височина. Едва тук се чувстваше колко сме уморени и изразходвани.

От лагер 3 поехме надолу при силен вятър. При тази ситуация оценихме стойността на парапета, който помагаше за, безопасното ни бързо спускане. В лагер 2 ни посрещнаха шерпите, Огнян и Емануил. В очите на шерпите прозираше радостта, че се връщат отново в базовия лагер. Не можех да им се сърдя. Вярно бе, че за тях всичко тук бе работа, и то не за една експедиция, а за много други, които ги очакваха. Съвсем нормално бе да правят всичко, което е възможно, за да не изразходват докрай силите си. Безпокоеше ме състоянието на Кънчо Матеев, който снощи в палатката констатира, че е получил измръзване на пръстите на ръцете. Може би измръзването не беше толкова страшно, но чувствах, че това ще го лиши от евентуално участие в атаката на върха.

В базовия лагер кухненският персонал ни бе приготвил вкусни ястия и напитки. Както всеки път, така и сега Иван Костов се беше престарал в грижите си към нас.

На следващия ден лагерът бе необичайно притихнал. Всички бяха изморени и много-много не им се излизаше от палатките. Чувствах се като разглобен, но това не ми попречи тази сутрин да закуся с вълчи апетит, след което отново се пъхнах в чувала. Трябваше да наваксам сън и храна, а в същото време да помисля как да осъществя последния тактически замисъл.

Дойде време да мисля и за това, на кого да гласувам, доверие за атаката на върха. Труден въпрос! А ми се искаше, да бъдат най-достойните и да бъдат алпинисти с еднакви шансове за върха. Все още не бързах да оформя мнението си, но както се стекоха обстоятелствата по изграждането на лагер 4 се налагаше да взема незабавно решение. Днес след обяд д-р Кулаксъзов даде своето последно заключение за здравното състояние на всички. Бе се постарал да бъде обективен и убедителен, за да няма разногласия. Окончателно реших— повече да не отлагам и още утре да разкрия тактическия си замисъл и да съобщя имената на тези, които щяха да поемат към върха.

22 април - ден, който ще запомня за дълго. Тежък ден!
Сутринта в 10 часа в голямата палатка събрах ръководството на експедицията в пълен състав — д-р Кулаксъзов, Митко, Кънчо Долапчиев, Огнян и Иван Костов. Когато им съобщих за целта на това събиране, почувствах, че никой не бе изненадан и всеки по своему бе очаквал идването на този момент. Лекарят точно и аргументирано съобщи своето заключение за здравното състояние на алпинистите. Той бе направил тяхното класиране на основата на всички изследвания. Знаех колко трудно му бе да стигне до това заключение, но смятах, че оценката му бе обективна.

Планът, който разкрих пред ръководството, бе единодушно приет. Предвиждах атаката на върха да се извърши към 1 май, и то от една-единствена група от четирима алпинисти. Само в случай на неуспех възнамерявах да организирам втори опит за изкачване на върха, като хората щях да определя на място, в лагер 4 или лагер 3, съобразно това, как се чувстват. За осъществяването на този план смятах да разчитам на 10 алпинисти от състава на експедицията, които бяха в състояние да поемат нагоре. Предстоеше ни много работа през тези дни, като успоредно с изграждането на лагер 4 трябваше да се атакува и върхът. По моя преценка времето, определено за почивка в базовия лагер, щеше да даде пълна възможност на всички да се възстановят.

Накрая помолих Кънчо и Митко като мои заместници да направят свои предложения за състава на атакуващата четворка. Кънчо предложи аз да оглавя групата, като включа в нея него заедно с Методи и Огнян. В този момент Митко зае твърде странна позиция. Знаех, че на него му е много трудно да се самопредложи, и затова той съвсем общо, неперсонално направи предложение по принцип в състава на групата да намерят място алпинистите, които са дали най-много до този момент в експедицията. Но аз не можех само по заслуги да оценявам хората за щурма. Дълго, през цялото време разчитах на Митко като на човек, който достойно би могъл да тръгне към върха. Но, включен в състава на първа група, той даде много от себе. си и бе изчерпал своите възможности за върха. Сега можех да разчитам на него за друга, не по-маловажна задача — да оглави групата, която заедно с шерпите да доизгради лагер 4, преди да тръгне нагоре щурмовата група.

В себе си бях оформил решение, ако на мен се гласува доверие да тръгна към върха, в състава на щурмовата група да включа Кънчо Долапчиев, Огнян и Емануил. Искаше ми се освен по-опитните алпинисти да включа и Емануил, който бе с неголям опит, но с упоритостта на младостта си би се раздавал до краен предел. Никой от ръководството на експедицията обаче не се съгласи по принцип да включа млади алпинисти — просто не трябваше да се рискува. Всички особено държаха за Методи, но за мен той бе „след" Емануил. При създалата се обстановка се наложи да променя решението си, като на мястото на Емануил включих Методи. Определих и втората група в състав — Митко, Слави и Людмил, които трябваше да се заемат с тежката задача да доизградят лагер 4. В третата, „Айсфол "— група включих Емануил, Красимир и Дойчин, които ежедневно трябваше да поддържат Айсфола проходим. Към тази група възнамерявах да включа и д-р Кулаксъзов, за да бъде колкото може по-нагоре и по-близко до хората от щурмовата група, когато ще се предприеме атаката на върха.

Веднага след това събрах целия състав, който бе много развълнуван, очаквайки нашето решение. По моя лична молба Иван Костов предложи на гласуване единствено моята кандидатура и всички единодушно гласуваха да застана начело ла щурмовата група. Благодаря ви, момчета! Ще се постарая да оправдая доверието ви!

Съобщих и решението за останалите трима души, които щяха да тръгнат с мен. Виждах усмихнатите, щастливи лица на тези, които само преди миг чуха имената си, но погледът ми по-дълго се спираше на лицата на онези, които можеха, а по една или друга причина не бяха в състояние да тръгнат към върха. Бях сигурен, че до последния миг всеки бе хранил известна надежда да бъде включен в състава на щурмовата група, но... не всички биха могли да поемат пътя към върха. Кратък, но труден миг. Нямаше време за размекване. Предстоеше ни отговорна задача и всеки трябваше да се мобилизира и заеме своето място.

Оставаха само 2 дни до тръгването на групата на Митко към района на лагер 4. През тези дни трябваше да се премислят и подготвят много неща от особено значение за атаката на върха. Истина бе, че досега лагерите бяха добре оборудвани както с храна, така и с отопление и в тях можеше да се издържи дълго време. В лагер 3 бе изкачено почти всичко, необходимо за лагер 4. Оставаха още само няколко бутилки кислород, които бяха струпани в лагер 3 — междинен. Възнамерявах този лагер, в който бе останала само една палатка, да бъде ликвидиран при качването на групата на Митко, а палатката да се изнесе към лагер 4. Ако времето бе благоприятно и групата на Митко с шерпите успееше по графика да се изкачи до района на лагер 4, трябваше да изнесе там палатките и 12-те бутилки кислород, необходими за щурмовата четворка. Нашата група щеше да тръгне от базовия лагер към върха на 27—28 април, а към 1 май щяхме да се опитаме да го щурмуваме.

Тази вечер поговорих дълго със сердаря, като в общи линии го запознах с нашия замисъл и му обясних колко много разчитам на шерпите и лично на него. Този път Пурба добре разбра какво се иска от него и поне засега се надявах този път да се прояви по-добре.

На 23 април към Айсфола се отправи групата на Емануил. Поддържах непрекъсната радиовръзка с него. Същия ден за кратко време групата достигна лагер 2. От съобщенията на Емануил разбрах, че по Айсфола не бяха имали затруднения и той в момента бе в добро състояние. В същото време групата на Митко усилено се подготвяше за път. Утре заедно с всички шерпи алпинистите щяха да потеглят директно към лагер 2.

Днес раздадох маските и редуцир-вентилите за кислородните апарати. Всеки от нас четиримата от щурмовата група направи едночасова разходка по ледника с включен кислороден апарат. Макар и на 5000 м, поне за себе си мога да кажа, че твърде осезателно почувствувах живителната струя кислород, която изпълваше гърдите ми.

На другия ден още в 5 часа целият лагер бе на крак. На-горе тръгваха нашите алпинисти заедно с шерпите. Отново шерпите разпалиха огъня на сполуката и чувствайки, че това бе може би за последен път, те нахвърляха вътре всички борови клонки. В това имаше нещо твърде символично. Виждах застиналите лица на шерпите и техните шепнещи устни и как за миг заставаха до огъня, а после с бърза крачка потегляха по ледника, без да се обръщат назад. Нашата тройка — Митко, Слави и Людмил, също потегли, изпратена от всички нас с надежда за успех. Едва сега, на тръгване, Митко ме прегърна и в мълчаливо стиснатите устни и палещия му поглед съзрях непоколебимата решителност да се справи с отговорното поръчение. На добър път, момчета!

Новият ден започна като всички останали. В 8 часа Митко се обади от лагер 2, че вече имат готовност за тръгване към лагер 3. Този път шерпите бяха тръгнали по-рано. Изглежда Пурба бе успял да ги мобилизира. Поне засега осезателно се чувствуваше неговата намеса.

В базовия лагер отново цареше оживление. Бяха пристигнали отдолу носачи с дърва, но Иван Костов вероятно имаше някакви разногласия с тях. Налагаше се да се премине към използуването на керосин, от който имахме в необходимото количество. Днес отново направихме тренировка с кислородните апарати по ледника, и то при максимален разход. Тук се чувствахме добре с тях. Дано не възникнеха никакви проблеми по време на самото изкачване.

През днешния ден групата на Емануил почиваше, а утре отново щеше да работи по Айсфола. Вчера момчетата свършиха добра работа. Очертаваше се благоприятна перспектива — Айсфолът да бъде сравнително спокоен през следващите дни.

Вече бе 54-ият ден от тръгването ни от Катманду. Как бързо се изтърколиха дните!

Днес бе последният ни ден в базовия лагер и утре, 27 април, щяхме да потеглим към върха. Всеки по своему изживяваше тези последни часове преди щурма. За отбелязване бе голямото внимание, което проявяваха нашите другари към нас, четиримата избраници. Загрижеността им дори към най-дребните проблеми, които ежечасно изникваха пред нас, бе просто трогателна. А горе не трябваше да липсва нищо, защото и нещо съвсем елементарно би било фатално на такава височина. В същото време не трябваше да се носи и нищо излишно. Товарът ни трябваше да бъде точно фиксиран, сведен до минимум.

Тази сутрин времето започна да се влошава и около 11 часа заваля сняг. Няколко часа преди това към лагер 4 бяха поели Митко, Слави, Людмил и седмината шерпи. Все още не можех да осъществя връзка с тях и неизвестността ме правеше неспокоен и припрян. Всички бяхме много развълнувани. Нервите ни бяха опънати до крайност. Дали щяхме да успеем днес? Толкова много зависеше от това „днес" . ..

Точно в 12,30 часа в ефира прокънтя повикването на Митко. Вече бяха минали скалната бариера и в момента се насочваха по траверса нагоре. Пред тях бяха шерпите, които имали голяма преднина.

Браво, момчета! Още малко остана! Ние мислим за вас!

Отново лагерът притихна в трепетно очакване. Не се сещахме, че бе време за обяд, а снегът не преставаше да вали. Исках да си представя какво е сега горе, при нашите, но знаех, че те не престават да вървят.

14 часа. Отново чух приглушения, неспокоен глас на Митко. Изглежда вятърът горе бе много силен и в радиостанцията чувах непрекъснат пукот. Все пак от думите му се разбра, че и тримата се намираха в края на парапета, който бях опънал на 19 април на около 7800 м. Времето горе бързо се влошаваше и възнамеряваха да оставят товара си на това място и веднага да тръгнат обратно. А в този момент шерпите бяха стигнали до мястото на лагер 4 и, оставяйки изнесените бутилки с кислород, също поемаха обратния път. През цялото време си представях изтощението на групата и това, което бяха дали от себе си, за да изкачат тежкия товар.

Надолу, юнаци! Вие свършихте отлично вашата работа! А сега вече бе нашият ред!

Късна вечер. Навън небето бе изпъстрено със звезди. В палатката бях сам и на малката мъждукаща лампичка правех последните си приготовления. Самарът ми бе стегнат, готов за тръгване, и стоеше пред входа като на стража. В найлонов плик поставих две снимки, цветни — едната на малката ми Силвия, а от другата страна, привързана с връвчица, снимката на семейството ми. През цялото време щях да ги нося със себе си. Разбира се, не бях забравил и малкото жълто патенце, което, също привързано на червена връвчица, щеше да ме съпровожда неизменно по пътя към върха.

Не ми се заспиваше. Място не можех да си намеря от вълнение поради предстоящия щурм. Знаех, че никак няма да е леко. Чувствах се напълно мобилизиран и уверен в собствените сили. Но как ли бе с другите? Преди вечеря четиримата в присъствието на Иван Костов се събрахме в столовата и си казахме много неща. Във всички се усещаше напрежение, възбуда и неприкрита тревога пред предстоящия щурм. Бай Иван се вълнуваше наравно с нас. През тези дни той се оказа много ценен и неотменим помощник както за мен, така и за всички участници в експедицията.

Благодаря ти, бай Иване! Ти твърде много ми помогна и аз съм ти безкрайно задължен. Как прочувствено се обърна към нас, а думите ти някак си ни пареха. Ти разбираше, че тръгваме към връх, на който ще ни бъде много трудно, и само голямото приятелство и самопожертвувателността на всички ни може да донесе успех на експедицията и живи и здрави да се завърнем в милото ни отечество. В този момент напълно те разбирах. Знаех, че и твоят товар не бе малък, но знаех и нещо друго — ти прекалено много ми вярваше и аз щях да: направя и невъзможното, за да оправдая това твое доверие!

В столовата касетофонът отдавна бе престанал да работи. Всички, които оставаха в лагера, искаха да ни осигурят почивка.

Бях сам. Навън бе прекалено тихо. Предпочитах касетофонът да работи или някой да играе до късно карти. Отсреща бе палатката на Огнян и през тънкия процеп се прокрадваше светлина. Сигурно и на него не му се спеше.

Колко пъти се бе случвало да изпитвам такива трепети преди решителен старт. Но този път вълнението ми бе по-различно — стараех се да не допускам никакви черни мисли и навярно успях да остана спокоен. Убеден бях, че там горе, в лагер 4. щях да се вълнувам още повече, и затова сега трябваше да си наложа да спя. Непрекъснато мислех за времето. Ако то се задържеше в продължение на 4—5 дни хубаво, едва ли нещо би ни попречило да победим върха, освен ако не се случи нещо друго, непредвидено. Тръгвах нагоре с добра екипировка и най-много се радвах на обувките, които бяха достатъчно големи — до този момент не ми бе ставало много студено с тях. Някои неща ми дадоха и момчетата, които оставаха тук, в лагера. Жени ми даде старото си яке, което бе по-голямо и по-топло от моето. Тошко направо ми подари два чифта хубави чорапи с пожелание да не почувствувам студ в тях, а Кънчо Матеев ми връчи своя ледокоп, който той саморъчно бе поправил по модела на моя „Мозер", който изпуснах по стената на Лхоце.

Но — да спя! Затворих очи в очакване на утрото...


КЪМ ВЪРХА (27-29 април)

Неспокойна, вълнуваща предстартова нощ! Спах само два-три часа. В 5 часа всички бяхме на крак.
В кухнята още от 4 часа кипеше работа под ръководството на Иван Костов. Та това не бе шега! Последна закуска, в която нищо не трябваше да липсва. Но някак си апетитът ми бе избягал. Може би временно от вълнението, което ме бе обзело от вчера. Този път закусихме направо в кухнята, заобиколили двата бумтящи керосинови примуса. Навън все още бе много студено и не бързахме с тръгването. Навсякъде се понесе мирис на бор. Готвачът Дава бе припалил огъня навън с последните борови клонки, които старателно бе събрал. Това бе голям жест от негова страна и бях сигурен, че както той, така и останалите му помощници по свой начин изживяваха нашето потегляне към върха.

Духът в лагера бе празничен, настроението — приповдигнато. Останалите членове на експедицията ни бяха наобиколили в кухнята и всеки желаеше с нещо да помогне. Дава тържествено кръжеше из палатката с два димящи чайника — единия с ежедневния ни чай, а другия с мляко — работа, която той обикновено предоставяше на своите помощници.

Последна проверка на екипировката, с която тръгвахме. Методи май бе забравил да си оборудва предварително котките и сега го наблюдавах как, седнал на един камък, с премръзнали ръце правеше усилия да монтира котките на обувките си. От всички ни Огнян правеше впечатление на най-спокоен. Свит в единия край на палатката с димяща цигара (може би по-следната), той търпеливо ни изчакваше да привършим със закуската.

А там, по ледника, вече бяха тръгнали някои от момчетата, които пожелаха да изнесат самарите ни до палатката в началото на ледника. Тяхното внимание просто ни трогна.

Време бе вече! Бавно и вкупом всички потеглихме нагоре по ледника. В лагера не остана никой. Всички искаха за последен път да ни стиснат ръце, преди да потънем в ледените прегръдки на Айсфола. Виждах как край мен мълчаливо крачеха Наско и Руси, Жени със своята тежка походка, Тошко, който доста мъчително изживя разочарованието във връзка със здравното си състояние, но сега се чувствуваше, че е преодолял своите терзания. Вървеше редом с нас, за да ни пожелае успех в тези последни минути. Напред бяха избързали Иван и Сашо, които едва ли щяха да пропуснат да заснемат на филмовата лента нашето тръгване. Пред мен вървеше Иван Костов и непрекъснато нещо доуточняваше в бъдещите ни планове, а аз го уверявах, че сега не съм в състояние нищо да запомня. По-добре щеше да бъде, когато се свържем по радиостанцията, да се разберем за по-нататъшните действия в базовия лагер по времето, когато ние щяхме да щурмуваме.

Приседнахме край палатката върху самарите и с тръпнещи пръсти завързахме котките към обувките си. В цялата обстановка, която ни заобикаляше, в леденото безмълвие на околните върхове, все още неогрети от слънцето, имаше нещо, което ме разтърси до краен предел. Исках по-скоро да вържа котките си, но усещах, че пръстите ми са просто несигурни. Защо ли трепереха ръцете ми? Без да се бяхме договаряли преди това, решихме да тръгнем в две свръзки — двамата с Огнян напред, а след нас — Кънчо и Методи.

Най-сетне бяхме готови! Вълнуващ миг, който дълго щеше да остане в моите спомени. В утринната ледена тишина от касетофона се разнесоха звуците на „Мила родино". Обикновено химнът звучи след успех на наши спортисти — на олимпиади, на европейски или световни първенства, а сега се носеше из целия базов лагер и вероятно се чуваше и нагоре по Айсфола, който ни очакваше. А ние, застинали в тържествено мълчание, слушахме гласа на родината. Никога не съм предполагал, че толкова много мисли могат да нахлуят в главата на човек понякога за част от секундата. Последни братски прегръдки с тихи, почти безмълвни пожелания за успех. Чувствах, че буца бе заседнала в гърлото ми, а очите ми се покриха с топла влага.

Не помня как преодолях първите стотина метра от ледника — всичко бе като насън. Вървях с бесен темп, в който исках да сподавя бликналите чувства. На края на въжето мълчаливо крачеше Огнян, който вероятно бе развълнуван не по-малко от мен. Времето бе чудесно, на ледника имаше 8—10 см нов сняг, който се бе задържал от вчера. На някои места -се виждаха следи от групата на Емануил, която вчера излиза по Айсфола, за да направи последен оглед преди нашето тръгване.

Свръзката на Кънчо и Методи изостана. Методи бе принуден да се върне обратно до базовия лагер, защото бе забравил да вземе нещо. Но денят бе пред нас и в лагер 1 щяхме да се изчакаме. За мен беше голямо удоволствие да бъда в свръзка с Огнян. Познавахме се от много години и в не едно съвместно изкачване постепенно се бяхме сприятелили и свикнали един с друг. По време на експедицията той със загриженост се отнасяше към всички мои проблеми като ръководител и се стремеше в много отношения да ме отменя, без да настоявам за това. Бях уверен, че и сега, когато бяхме тръгнали към върха, той щеше да се стреми да бъде всеотдаен в името на голямата цел.

За кой ли път потъвахме в разораната ледена пустиня на Айсфола, но дано да бе последен! Маршрутът ни бе познат и доста плътно маркиран с трасьори, така че по отношение на ориентацията нямахме проблеми. Само прясно навалелият сняг се набиваше между котките, което затрудняваше движението ни, тъй като се налагаше често да се спираме и да го изчукваме с ледокопа. Напредвахме бързо и на сравнително късо разстояние помежду си, за да намалим триенето на въжето през натрупаните ледени късове. Самарите ни бяха с не повече от по 15 кг товар. Това бе поносимо тегло. С него щяхме да, катерим до самия връх.

В края на първата част на ледопада спряхме за по-дълга почивка и решихме с първите слънчеви лъчи да снимаме красивия пейзаж. Със себе си бях взел два фотоапарата — „Практика" (с комплект обективи) и малък автоматичен „Рикон", който ми даде Иван Панайотов. „Практика"-та създаваше известна несигурност при работа на голяма височина, но нямах друг избор, а с „Рикон" до този момент не бях работил и не знаех неговите възможности. И с двата фотоапарата снимах цветно — с диапозитиви и с цветен негатив. Огнян носеше по-следен модел „Смяна", с който много се гордееше.

Притиснати от горещите слънчеви лъчи, побързахме да на-влезем в лабиринта на Айсфола. Както преди няколко дни първата голяма цепнатина бе изцяло запълнена от срутването с ледени блокове, а алуминиевият мост с разхлабени въжета лежеше отгоре, никому ненужен. Колко бе приятно да се притаиш в сянката на някоя ледена кула, от която вее хлад! Но без да гледаш нагоре към кулата, защото веднага те побиват тръпки при мисълта, какво ще стане, ако внезапно й хрумне да тръгне …

На „Първа атомна" след последното срутване парапетът бе почти изчезнал под ледените блокове, но наоколо всичко бе спокойно — нямаше изгледи скоро нещо да се сгромоляса. На „Втора атомна" положението бе доста сериозно. Голямата стълба, силно деформирана, бе почти изчезнала под срутените ледени маси. Малко по-надолу бе мястото, от което бях направил главоломния си скок. Там сега зееше огромна 10-метрова цепнатина. Тръгнахме необвързани и всеки от двама ни полагаше максимални усилия, за да се измъкнем с възможно най-бърз темп от тази разорана яма, навяваща мрачни мисли.

В лагер 1, който бе на доста открито място , изведнъж се изви леден вятър. И двете палатки „лодки" бяха почти засипани под снега. С големи усилия разровихме входа на едната и се пъхнахме в нея. Тук имаше два примуса и газ в достатъчно количество. Първата ни работа, бе да си направим нещо топло. В палатката щяхме да изчакаме Кънчо и Методи и заедно да пробием път към лагер 2. По всичко личеше, че трудностите щяха да се увеличават с всеки изминат метър. В циркуса имаше навят сняг, който щеше да ни поизмори. Вътре в палатката също имаше много навят сняг и лед. Тя беше странно притисната от дебелия слой сняг върху нея и беше трудно дори и по един да стоим в двете й съседни части. Скоро при нас се приютиха Кънчо и Методи, които се настаниха в „антрето".

А навън вятърът не стихваше. Базовият лагер бе на постоянно подслушване. В 10 часа се обади Митко, който ни съобщи, че всички се чувстват добре. Тримата алпинисти след малко щяха да потеглят към лагер 2, където тази вечер щяха да изчакат нашата група. Сердарят беше взел решение всички шерпи днес да останат в лагер 3, а едва утре да се спуснат в лагер 2. Ако някои от тях на следващия ден бъдеха в добро състояние, щяха да се опитат да излязат отново до лагер 4, за да изкачат товара, който групата на Митко бе оставила малко по-надолу от мястото на лагера. Зарадвах се много на хубавата вест. Все пак Пурба удържа на думата си и включи всички свои резерви в работа.

В циркуса вятърът стихна, но новият 15—20-сантиметров сняг ни създаваше неприятности. Поне до този момент не бяхме свързани и мълчаливо, един зад друг набирахме височина. Най-трудно беше за водещия, тъй като трябваше да се прави пъртина. Но ние бяхме четирима и през 50—100 м се сменяхме. Голяма част от трасьорите бяха засипани или повалени от вятъра, а това пречеше да намираме бързо най-правилния път. На прага на първата голяма цепнатина бяхме спуснали стълба, която сега висеше, свободно опъната на фиксираните въжета. Едва сега се наложи да се обвържем. Оттук нагоре знаехме, че щеше да има много скрити от снега цепнатини.

Кратка почивка. Отворихме един компот от вишни за четиримата. Той ни възвърна силите. Каква тишина бе наоколо! По стената забелязахме три точки, които бързо се придвижваха надолу. Това бяха Митко, Слави и Людмил, вече напуснали лагер 3.

Няма нищо по-уморително и по-неприятно от палещите лъчи на слънцето, под които трябва да проправяш пъртина, и в такъв циркус, чийто край не се вижда. Почти не разговаряхме. Всеки пестеше силите си, а и въздухът бе съвсем сух.

От това имах чувството, че гърлото ми бе залепнало. Късно вечерта пристигнахме в лагер 2, сърдечно посрещнати от Митко, Слави и Людмил. Те все още не бяха успели да починат, но независимо от това се бяха погрижили да приготвят големи количества топъл чай, кисело мляко и компот. И тримата имаха много уморен вид, но лицата им бяха щастливи. От разпокъсаните им думи разбрахме, че бяха имали много трудности нагоре. Пък и лошото време, нашият неизменен спътник, бе изчерпало доста силите им. По-добре изглеждаха Слави и Людмил, но Митко бе крайно изразходван и вероятно утре щеше да се наложи да се спусне към базовия лагер.

С Огнян се настанихме в „Каримор"-а, а под нас, в една от празните „Сумитомо" бяха Кънчо и Методи. Имаше достатъчно палатки. В най-горната Людмил бе сам, а под него бяха Слави и Митко.
Грижи създаваше състоянието на Кънчо. Още от сутринта той прогресивно изгубваше гласа си и сега само шепнеше. Не по-малко бе обезпокоен и д-р Кулаксъзов, който от базовия лагер правеше усилие да установи истинското състояние на Кънчо. Искаше ми се да вярвам, че това няма да му попречи да продължи към върха.

През този следобед мислите ми бяха насочени към решението, което трябваше да взема. Очаквах Кънчо сам трезво да прецени своите възможности и да вземе най-реалното решение. През тези часове имаше и такива моменти, в които мислех с кого бих могъл да го заменя в момента и независимо че останалите трима бяха уморени, може би изборът ми щеше да падне върху Слави. Той с готовност щеше да тръгне към върха, но не трябваше да бързам. Ако ние не успеехме да достигнем върха, именно от тази група щях да определя една свръзка, която трябваше да направи втория опит. И затова може би бе по-добре да стоят тук, в лагер 2, да отпочиват, да чакат. Междувременно Митко бе получил остри болки в стомаха. Не можеше да приема никаква храна и течности и всички се опасявахме как ще премине тази нощ.

Двамата с Огнян се постарахме да въведем порядък в палатката, за да можем по-спокойно да прекараме часовете, оставащи до новия ден. В този лагер имахме достатъчно газ и затова не жалехме примуса. Най-напред предоставих на Огнян да покаже кулинарните си способности, от които бях възхитен. Мисля, че за това спомогна и изобилието от най-различни храни, струпани в предния ъгъл на палатката. Апетитът ни бе завиден — до 21 часа не престанахме да дъвчем и да се наливаме с течности.

В базовия лагер всички мислеха за нас и живееха с нашето изкачване. Отново тази вечер по ефира до нас се носеха песни, които ни караха да се чувстваме съпричастни със света, с родината. От тази вечер д-р Кулаксъзов се бе преместил за спане в палатката при Стефан, в близост до радиостанцията, включена на постоянно подслушване. Сега за последен път, преди да потъна в топлия пухен чувал, слушах неговите напътствия.

28 април. В лагера бе необичайно тихо, а околните хребети бяха вече огрени от слънцето. Изчаках да стане 8 часа, за да чуя от базата познатото повикване и поздрава на Стефан по радиостанцията. Без да напускам топлия чувал, припалих примуса. Огнян също бе буден. През изминалата нощ състоянието на Митко значително се влоши и едва сега се бе унесъл в сън. Вероятно болките в стомаха му бяха притихнали.

Извиках към палатката на Методи и Кънчо да започнат да се приготвят и определих 9 часа за тръгване към лагер 3. След малко отидох до палатката им, за да видя Кънчо и разбера състоянието му. Влошаване нямаше, подобрение — също... Дадох му станцията сам да се разбере с лекаря в базовия лагер. По радостното изражение на лицето му разбрах, че Стайко бе решил и днес да го пусне до лагер 3 и едва тогава окончателно щеше да се разбере в коя посока да продължи. Против такова решение нямах възражения. Лошото идваше оттам, че ако в следващия лагер д-р Кулаксъзов вземеше решение за слизането на Кънчо, там нямаше да има кой да го замени...

Може би днес времето щеше да се задържи хубаво. Напредвахме бавно в края на долината. Нагоре бе началото на парапета. Липсваше вчерашният дълбок сняг — или вятърът го бе издухал, или през нощта студът го бе фирновал. Вървяхме напред двамата с Огнян. Методи и Кънчо отново се по-забавиха с тръгването. Тежестта на самарите ни беше увеличена, защото от лагер 2 взехме още храна и по няколко бутилки газ. Освен това при предишните излизания всеки от нас си бе приготвил по един резервен пакет с чорапи и ръкавици, които щяха да потрябват в по-горните лагери.

Вглеждайки се в Лхоце, забелязах непосредствено над лагер 3, под скалния пояс две черни точки, които бързо напредваха нагоре. По всичко личеше, че Пурба държеше на обещанието си — това бяха двама от шерпите, тръгнали за дооборудването на лагер 4. Бях стигнал до парапета, когато чух гласове над мен. Не след дълго забелязах бързо спускащия се по парапета Пурба, а след него идваха и останалите четирима шерпи. Разбрах, че към лагер 4 в момента отиваха най-добрите от хората на Пурба — Пемба и Пити. След като свършеха работата си, двамата още тази вечер щяха да се опитат да достигнат лагер 2. Последни уточнения с Пурба за действията на шерпите през следващите два-три дни и поехме нагоре по размразения от тях парапет.

В лагер 3 нямаше никакви промени. Само купчината от празни консервени кутии пред палатките бе нараснала още повече. Бе топло и предпочетох да остана вън от палатката. Без да губя време, се заех да приготвя нещо топло за хапване, с което да посрещна Огнян, Методи и Кънчо отдолу и двамата шерпи отгоре. Напразни бяха взиранията ми нагоре към скалния пояс. Не успях да открия Пемба и Пити. Може би се бяха спуснали под него и скоро щяха да дойдат при палатките. След мен пристигна и Огнян, а малко по-късно - Методи и Кънчо. Денят беше все още хубав и слънчев, а панорамата, която се откриваше от лагер 3 към близките върхове, будеше възхищение. Всички в надпревара щракахме с фотоапаратите, за да запечатим тези бели, блестящи видения.

Към 14 часа, изморени, но с грейнали лица, в лагера допълзяха шерпите. По очите им разбрах, че са достигнали лагер 4, като са успели да изнесат и останалия товар, необходим за щурма. Всички им бяхме безкрайно благодарни. Без много да се бавят, те поеха пътя към лагер 2, а ние се заехме с обичайните занимания. Пред нас бяха часове на очакване, в които трябваше всеки да възстанови част от силите си, за да може през утрешния ден да поеме товара на осемте хиляди метра, които ни очакваха. През тези дни непрекъснато наблюдавах другарите си. По израженията на лицата им виждах решимостта да стигнат до края и все пак понякога си мислех — дали само това бе достатъчно, за да се достигне върхът?

Палатките бяха разположени съвсем близко, което ни даваше възможност да разговаряме и обсъждаме бъдещите си планове. В състоянието на Кънчо не бе настъпило подобрение и много се съмнявах дали утре той щеше да тръгне с нас към лагер 4. Взех твърдо решение да не оспорвам мнението на лекаря.

На 7350 м, на които бе построен лагер 3, вечерта се оказа доста хладна. Палатката се бе обледенила отвътре, а сега затоплена от непрекъснато бумтящия примус, започна да капе отвсякъде — неприятен душ, от който можеш да се скриеш единствено в чувала. Тази вечер базовият лагер ни предостави богат концерт, което с Огнян ни накара непрекъснато да си подаваме слушалките. Тук имаше достатъчно пълнители за станцията, а за лагер 4 двамата с Огнян щяхме да изнесем по един нов пълнител. От лагер 2 ни съобщиха, че всички шерпи благополучно са пристигнали. Утре с един от тях към базовия лагер щеше да поеме и Митко, който в момента бе значително по-добре, но нямаше смисъл да престоява повече на тази височина. Той даде всичко, на което бе способен, за което винаги ще си спомням с благодарност и уважение.

29 април. Нощта премина тиха, без обичайния за тази височина вятър. Слънцето бе все още някъде зад северния склон на Еверест, но този път трябваше да побързаме с тръгването, защото ни чакаше нелекият път към лагер 4.

В 8 часа вече бяхме навън с котки на краката, изчаквайки радиовръзката с базовия лагер. Обади се направо д-р Кулаксъзов, който бе взел вече своето решение — Кънчо да не продължи с нас към върха. За мен, а и за останалите това бе крайно напрегнат момент, в който с една дума се рушеше мечтата на един човек, отдал много години на алпинизма, стремял се към своя осемхилядник. Сега всичко това му се отнемаше. Виждах овлажнелите очи на Кънчо, вперени в мен в очакване да променя решението на доктора. Не го направих! Може би бях твърде близо до това, но не го направих. Беше ми мъчно да се разделя с Кънчо, който през цялото време имаше реални шансове да покори върха. Но на своя отговорност не можех да променя решението на лекаря. Най-малко сега трябваше да се рискува. Какво би станало, ако се наложеше Кънчо да слезе от лагер 4? Във всички случаи трябваше да го придружи някой от нас тримата, а това означаваше да се лиши щурмът от още един човек. За върха щяха да останат двама. Нямаше ли с това да поставя под съмнение благоприятния изход на експедицията? Знаех, че на Кънчо не му бе леко да се съгласи с такова решение, когато му оставаха само 1000 м до върха, но в този момент той се показа достатъчно силен, за да не го оспорва. Дълго гледахме след него, поел обратния път към лагер 2, докато се изгуби зад първата гърбица на стената.

Бавно, един след друг тримата поехме по парапета. Въжето бе заледено и жумарът ми отказваше да държи. Налагаше се и с другата ръка да стискам въжето, за да не полетя надолу. Обикновено са най-трудни първите 30 — 40 м, докато човек се настрои в ритъм и преодолее първоначалния студ. Товарът ни бе равномерно разпределен между тримата. Методи носеше камерата, с която щеше да снима до лагер 4. Там трябваше да решим дали си струва да я изнасяме по-на-горе.

След мен пълзеше Огнян, който се стремеше да ме следва, докато Методи започна по-често да спира и да снима с камерата. Постепенно с Огнян увеличихме разстоянието между нас двамата и Методи. На едно място Огнян се спря и реши да го изчака, за да вървят заедно нагоре. Продължих по парапета, който на много места бе замръзнал, врязал се в склона, а това ми костваше допълнителни усилия.

Бе чудесен ден — необичайно топло за такава височина. Теренът бе идеално фирнован и котките държаха добре. Кратка почивка под скалния пояс, през която с поглед обходих изминатия път от базовия лагер. В долината съзрях черните точки на палатките на лагер 1 (в началото на циркуса) и цветните очертания на пръснатия из скалната морена лагер 2. Снимах непрекъснато с малкия апарат, а другия щях да заредя за утре. По стената на скалния пояс се бе задържал доста сняг от последния снеговалеж. Но снегът бе сух и нямаше опасност да се измокрим. И този път катеренето по стената ми достави удоволствие. На стотина метра под мен напредваха Огнян и Методи. Може би в този момент те бяха насочили апаратите си към скалния пояс, където катерех.

Над пояса, между Женевския контрафорс и Лхоце, по диагонала, излизащ към Южното седло, се бе задържал немалко сняг. Дано нагоре да не бъде така! Каква голяма разлика имаше между сегашното ни изкачване и първото напрегнато излизане дотук! Днес се чувствах в добра форма, която бих искал да запазя и за следващия ден. На отклонението от диагонала за Южното седло спрях за миг и вперих поглед към пирамидата на Еверест. В главата ми заседна натрапчивата мисъл — колко близо бе върхът! Имах ли желание да тръгна наляво, към Еверест? Да, безспорно! Дали някога щях да бъда пак тук и вместо към Лхоце да свия към Третия полюс на планетата?

Достигнах края на въжето и установих, че за него бе свързано друго въже, което се губеше нагоре към лагер 4. Може би при вчерашното излизане двамата шерпи бяха опънали този парапет, за който можехме само да им бъдем благодарни. По моему оставаха още 200 м до лагер 4. Забелязах опъната наша палатка. Бавно, метър след метър, скъсявах разстоянието. В последните 100 м наклонът рязко се увеличи, но котките захапваха добре в здравия фирн и ми даваха сигурност.

В 12,30 часа достигнах палатката, вкопана в стръмния склон. Част от нея бе провиснала навън от склона — може би когато са я поставяли, шерпите не са успели да изкопаят по-голяма площадка, понеже отзад имаше скала. Встрани от палатката бе подравнена малка площадка, на която, полузатрупани от снега, стояха кислородните бутилки. Мястото за лагера бе добре подбрано, а скалният праг над самата палатка щеше да ни предпазва от лавините, изтичащи по улея, който се намираше встрани от нас.

Дълго наблюдавах движението на Огнян по парапета. Зад него бе Методи. Около 14 часа те бяха вече при мен. Един по един се вмъкнахме в палатката. Тя се оказа съвсем тясна за тримата. Имахме в резерв още една, но решихме да не я опъваме, защото щеше да ни отнеме доста сили. Освен това бяхме трима и смятахме, че никому не ще бъде приятно да остане сам непосредствено преди щурма. Методи и Огнян положиха големи усилия, за да изхвърлят натрупания между палатката и скалата сняг, с което успяхме да увеличим размерите на площадката с десетина сантиметра.

Времето бе все още хубаво и дълго се наслаждавахме на приказния пейзаж под нас и в далечината. Жалко, че надвисналият скален праг ни скриваше гледката към Лхоце, но може би така бе по-добре.

Разположихме се, свити в ъглите на палатката, а в средата закрепихме примуса. И на тримата ни бе пределно ясно, че трябва да възстановим (доколкото бе възможно) силите си. Дори насила трябваше да поемем колкото може по-голямо количество течности и храна.

При сеанса в 16 часа проведох разговор с д-р. Кулаксъзов, като го запознах подробно със състоянието ни в момента. Накрая поисках да ми разреши да опитам да спя, без да използвам кислород, и ако на сутринта съм все още във форма, да тръгна към върха без кислороден апарат. Получих неговото съгласие, но в същото време почувствувах несъгласието на Огнян и Методи. Те споделиха своите опасения, че по този начин ще се получи голяма разлика в темпа на движение и че може би не трябва да рискувам сега, непосредствено преди щурма. Побързах да ги успокоя, че няма да им бъда в тежест, а имаше и доста време до сутринта, когато щях да взема окончателното си решение. В този момент напълно разбирах Огнян и Методи. Бях сигурен, че може би и те също са мислили да опитат да се изкачат без използване на кислород. Но не можех, а и не трябваше да допусна такова нещо — да им разреша да тръгнат без кислородни апарати. През цялото време на експедицията до този момент бях правил всичко (дори и повече) в името на сигурността и сега най-малко трябваше да рискувам, когато ни оставаше само един ден до края.

Лично за мен решението ми бе риск, но добре познавах себе си, знаех своите възможности, пък и моментното ми състояние даваше основание да мисля, че бих успял и без кислороден апарат. Безпокоях се и малко се страхувах — все пак не бе шега на 8500 м да се излезе без кислород. Мнозина бяха опитвали, дори на Еверест някои бяха успели, но повечето бяха претърпели неуспех. Височината тук бе 7950 м. Понасях я добре и това ми вдъхваше известна надежда. Но ми бе трудно да си представя как щях да се чувствам по-нагоре. Утре щях да преценя.

Заловихме се да приготвим вечеря — главно чай, мляко, бульон, супа. Имаше и добър запас от консерви, но като че ли нямахме голям афинитет към тях. Тази вечер бях подготвил изненада — останало от японската експедиция еленово месо, което бях изнесъл от лагер 2. Това бе малко парче хубаво сушено филе, което бавно и с удоволствие унищожихме. Доста често се свързвахме с базовия лагер и лагер 2, които бяха на постоянно подслушване. Всички ни питаха как се чувствахме, а Стефан специално за тази вечер бе подбрал най-хубавата си музика. Колко бе приятно на такава височина да чувстваш подкрепата на всички, които дадоха немалко от себе си, за да можем накрая само ние, тримата, да направим последната, решителна стъпка към върха.

Около 20 часа Огнян пусна кислородния си апарат при разход 3 л/мин. Надянал маската на лицето си, той правеше опити да заспи. А ние с Методи успяхме в тясното пространство на палатката да закрепим примуса между нас и да сварим още една тенджера чай. Накрая завършихме с десерта — крем карамел.

В палатката бе доста тясно. Огнян се бе залепил с лице към стената й, притиснат до скалата, а Методи бе от другата страна, увиснал почти наполовина във въздуха. С големи усилия криво-ляво се пъхнах в чувала между двамата, разполагайки се обратно на тях, но площадката под мен бе с голям наклон и главата ми висеше почти надолу. Успях някак си да се наглася и се опитах в тази неудобна поза да приспя своето все още будно съзнание До мен вдясно Методи оправяше кислородния си апарат и накрая, изглежда налучкал най-удобното положение на тялото си, притихна.

Настъпи тежката, студена, незабравима, последна нощ преди решителния щурм.


ПОБЕДАТА (30 април)

Събудих се като по часовник — точно в 4 часа, както се бяхме разбрали още от вечерта. Чувствах болки по цялото тяло и целият бях схванат от неудобното положение, в което изкарах нощта. Едва ли Огнян и Методи имаха по-различни усещания. През нощта чувалът ми се бе поизмокрил, а в полумрака на настъпващото утро забелязах, че цялата палатка бе покрита с дебел слой скреж, който при най-лекото разтърсване и докосване се сипеше върху чувалите ни, превърнали се в попивателна. През нощта не усещах студ, може би защото бях легнал между Методи и Огнян. Разкопчах малко ципа на чувала и през ръкава на палатката надникнах на-вън. Студено бе — не по-малко от минус 30 градуса Целзий. Небето бе покрито с гъсти облаци, подгонени от лек вятър. Успокои ме мисълта, че все още бе рано и до сутринта може би времето щеше да се поизясни.

Към 5 часа се заизмъквахме от чувалите, но по всичко личеше, че в тази тясна палатка нямаше да можем едновременно да се подготвим за изкачването. Затова се изчаквахме всеки да стегне своята екипировка. Огнян, който бе на „най-удобното" място в палатката, държеше в ръце примуса и топеше първата порция сняг, от която щяхме да сварим мляко.

След изминалата нощ, като прецених и моментното си състояние, взех своето твърдо решение — тръгвах без кислороден апарат към върха!

Най-после Методи успя да привърши с екипировката си и предпочете да се измъкне от палатката, за да ни освободи място по-спокойно да се оправим в бъркотията. Огнян разви вентилите на двете кислородни бутилки, които бяха почти празни. Изминаха около 30 минути, докато успея да стегна обувките, които само бях поразхлабил в чувала, без да ги събувам през нощта. После сложих гетите. Тези манипулации при нормални условия се извършваха за не повече от 5 минути, но на тази височина движенията бяха много забавени. Отпих малко от топлото мляко и излязох навън, за да си стегна багажа в самара, а Методи, поизмръзнал, зае вътре моето място.

От предишната вечер в една торба приготвих всичко, с което тръгвах към върха: радиостанцията с нов пълнител, който едва тази сутрин извадих от джоба на якето, двата фотоапарата с обективи, няколко клина и карабинера, двете стоманени капсули — с къс кремиковска стомана и шепа пръст от свещената българска земя на древна Плиска. В найлонов плик носех скатани флаговете на България и Непал, а между тях и две снимки на моето семейство, които бях решил да изкача на върха. На врата ми висеше и малкото жълто патенце, което Силвия ми даде на тръгване от София.

В 7 часа имах вече готовност за тръгване и извиках към моите другари, че е време да потеглим. В отговор чух гласа на Огнян, който ме подкани да тръгна напред, а те след малко щели да ме настигнат нагоре. Съгласих се, пък бях и без кислороден апарат (липсата на кислород намалява темпа, а също създава по-бързо предпоставки за измръзване на крайниците, защото намаленият в кръвта кислород спомага за по-бързото й сгъстяване, което от своя страна води до по-бавна циркулация и оттук — до измръзване на ръцете и краката). Огнян може би наистина бе прав — вместо да ги бавя, по-добре щеше да бъде да съм напред, с малък аванс.

Потеглих право нагоре. Имаше свлечен сняг, задържал се в тази част от малките лавини, който сега ми създаваше неприятности — котките задържаха по-трудно. Катерех се с два ледокопа в двете ръце, като последователно пренасях тежестта ту на единия, ту на другия. След двадесетина метра стигнах до две напълно разрушени палатки. По всичко личеше, че това са палатките на лагера на испанците през 1980 г. Скоро достигнах края на скалния праг на Костенурката, откъдето за пръв път успях да зърна пътя, който ни очакваше. Предстоеше ни да преодолеем към 250 м по ледения склон с наклон около 60°, докато успеем да достигнем началото на кулоара на Райс. Оттук всички детайли по стената се сливаха и това ме затрудняваше да определя точно къде е началото на кулоара.

След малко попаднах на тънък парапет от синьо въже, което водеше право нагоре. От това място все още виждах палатката на лагер 4 под мен, но не забелязах Методи и Огнян да са я напуснали. Започна да ме безпокои това тяхно забавяне! За съжаление парапетът на много места се бе врязал в склона и много трудно го освобождавах. Изминах по него не повече от 50 м, докато накрая реших да не изразходвам повече силите си в това безпредметно теглене на въжето, а да се доверя единствено на осигуровката, която ми даваха двата ледокопа. Бе доста студено и макар че вятърът все още не бе много силен, понякога успяваше да наруши равновесието ми. Катерех по идеален фирн само на предните зъби на котките. Усещах, че имам достатъчно „въздух", но си налагах през 5—10 минути почивка. Полягайки върху ледокопите, правех няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Мисълта за Методи и Огнян не ми даваше мира, принуждаваше ме да не бързам.

Достигнах края на склона. Непосредствено над мен се издигаше 400-метровата скална пирамида на Лхоце. Бях убеден, че трябва да търся началото на кулоара някъде наляво и затова тръгнах по 30-метров траверс плътно в основата на стената. Едва в този момент забелязах в началото на склона над Костенурката две черни точки, които бавно напредваха нагоре. Доста се бяха позабавили Огнян и Методи с тръгването си. Сега тази 300-метрова дистанция никак не бе обнадеждаваща за бъдещите ни планове. В началото на кулоара на голяма площадка хвърлих самара, за да ги изчакам. Включих и радиостанцията, но бях неприятно изненадан — не чувах базовия лагер и лагер 2. Все пак успях да разбера по трикратното позивно почукване, че те ме чуваха. Тази едностранна връзка ми подействува подтискащо.

Когато включих станцията, часът бе 8,15. Оттогава измина половин час. През това време бях вперил поглед към двойката след мен. За съжаление за този половин час Методи и Огнян напреднаха минимално, а имаше и моменти, в които ми се струваше, че почти стояха на едно място. През цялото време усещах как топлината постепенно ме напуска и независимо от усилията да поддържам кръвообращението на пръстите на ръцете и краката разбирах, че не след дълго няма да мога да ги спася повече.

Трябваше да взема някакво решение. Да стоя на тази площадка и да чакам повече бе безсмислено. Имах два пътя — или да тръгвам надолу, или да продължа сам изкачването. Много, много не му мислих и с бавен темп поех отново по кулоара, раздвижвайки с удоволствие вкочаненото си от студа тяло. Тук височината бе може би към 8150 м. Казвам може би, защото не бях взел висотомера и сега само по чувство се ориентирах за височината. Катерех в десния край на кулоара, който тук, в долната си част, бе събрал немалко пресен сняг, свлякъл се отгоре. Катерех с добър темп. На втората скална площадка открих купчина изоставен инвентар — клинове, карабинери и три ледени чука. Оставих ги непокътнати, пък и нищо от тях не ми бе необходимо за върха.

Постепенно ръкавът на кулоара се стесни, а наклонът започна да се увеличава. Вече катерех по чист фирн, в който двата ледокопа и предните зъби на котките се вкопаваха много стабилно. Все още имах поглед надолу и непрекъснато наблюдавах далеч под мен Огнян и Методи, които вече бяха достигнали средата на склона. Все по-често трябваше да се закрепвам по-стабилно, като изкопавах малка площадка в склона, за да мога по-енергично за десетина секунди да раздвижа пръстите на краката си. Чувствах, че са на предела на измръзването. Още отдолу се опасявах за пръстите си, които на два-три пъти при други изкачвания бяха мръзнали. Бях обул нови вълнени чорапи, а и обувките ми бяха достатъчно широки. Все пак недостигът на кислород поне засега ме „удряше" в най-уязвимата част от тялото ми.

Преди малко се натъкнах на зарит в склона самар, който се бе задържал тук, но за съжаление неговият притежател вероятно бе продължил падането си надолу... Катерейки вече почти в средата на кулоара, се изравних с дясната скална част на стената. Оттук той като бяла лента се устремяваше право нагоре между двете стени, полуотворени като книга. От това място нямах възможност да наблюдавам движещите се под мен Огнян и Методи. Може би, когато те навлезеха в кулоара, отново щях пак да ги виждам. На едно място изпод фирна бе провиснала част от въже, на което открих закачена кислородна бутилка, при това пълна. Сигурно бе от изоставените бутилки на Ррих Ванис — ръководителя на австрийската експедиция на Лхоце през 1979 г. Той успял да излезе дотук и оставил кислородния запас с надеждата, че през следващите дни ще повтори опита си, но лошото време му отнело тази възможност.

Ето ме на прословутия Скален праг — 20-метрова стена. За него се смята, че е едно от възловите места към върха. Той бе чист от сняг. Забелязах по скалата провиснало въже, но състоянието му и неизвестността, как е закрепено горе, ме караха да не го използвам. За пръв път откачих двата ледокопа, прехвърлих ги на самара и, катерейки само на ръце, на един дъх, без да спирам, преминах „класически" по тази стеничка. В горния край открих, че въжето бе много добре фиксирано в стената на един клин. Осигурих се на него и реших да почина тук известно време и да събера мислите си. Досега имах все още видимост надолу и към гребена на Еверест. За втори път днес успях да поиздърпам малко ръкавицата си и да погледна часовника, който показваше 12 часа. Височината бе около 8350 м — т. е. оставаха ми не повече от 150 м до върха. Ако продължех с този темп, вероятно около 14 часа щях да го достигна. Безпокоеше ме засилващият се вятър, който тук, в кулоара, където бе заветно, бе все още поносим, но каква ли щеше да бъде скоростта му горе, когато излезех на предвърховия гребен? Важното бе сега да не мисля за това.

Все още не виждах Огнян и Методи да са навлезли в началото на кулоара. Ясно съзнавах, че шансовете двамата да изкачат върха през този ден ставаха минимални. Чувствах безкрайно вътрешно огорчение и голяма самота. Какво все пак им пречеше да ме настигнат? А може би някой от тях не се чувствуваше добре и другият се съобразяваше с неговия темп? Защо? Нима щяха да останат напразни усилията, надеждите и вярата на многото хора — на другарите ни долу, които сега тръпнеха в очакване, скупчени до радиостанцията, и на тези, които възторжено ни изпратиха от България? Упреквах себе си — защо бе нужно да изразходваме цялата тази енергия, защо трябваше всички досега да се раздаваме, без да си поемем дъх. А тези напрегнати дни и безсънни нощи? В този момент не можех да си представя, че съм останал сам по трудния, опасен път към върха. Все се надявах, че скоро тримата ще се съберем и заедно ще продължим по нашия път.

Но съмненията ми продължиха само няколко минути. Успях да сподавя с големи усилия на волята колебанието, което ме бе обзело. Мислех си, че Огнян и Методи, а и не само те, които се отправиха с мен към върха, пределно ясно съзнаваха цената на риска. На тях им бе добре известно какво трябва да правят в трудни моменти. Друг избор нямах. Бях длъжен да щурмувам върха, макар и сам!

С такива мисли в главата отново се отправих нагоре по кулоара. Заваля сняг. Вятърът с ожесточение набиваше дребни ледени парченца в лицето и между процепите на очилата. Наоколо всичко бе обгърнато в бяла пелена и виждах само на двадесетина метра. Катерех, като се стараех по-малко да почивам, защото усещах прогресивното влошаване на времето. Не трябваше да се бавя! Почти не чувствах височината или поне така ми се струваше. Съзнанието ми бе възбудено до краен предел. Трезво оценявах всеки метър, който ми предстоеше да изкатеря.

Постепенно вляво от мен скалният гребен започна да се снишава — признак, че не бях далеч от върха. Това ми вдъхна кураж. От скалния праг кулоарът водеше все нагоре, но с лека тенденция надясно, а сега отново се „изправи" нагоре. Натъкнах се на още два-три малки скални прага, които за по-голяма сигурност обходих отстрани.

На предвърховия гребен вятърът започна да фучи покрай мен. Спрях се на няколко метра от гребена и се замислих за пътя, който ми оставаше. Над мен вляво се извисяваше 50-метровата ледена пирамида на върха, до която трябваше да се изкатеря по самия гребен, нагънат като хармоника и с огромни ледени козирки, висящи над 3000-метровата южна стена. Трябваше да реша какво да предприема. Ако продължех по гребена, рискувах да се подложа на напора на пронизващия вятър, който в някой момент би могъл неусетно да ме преметне надолу, или някоя козирка така хубаво да изтрещи заедно с мен, че. . . Реших да опитам по стената право нагоре, което бе по-трудно, но сравнително по-безопасно. Успях да намеря логично начало през няколко скални тераски, които обиколих. Съвсем неочаквано се озовах на левия, Китайски гребен на върха. Под мен зееше огромна бездна, а аз самият бях кацнал на върха на една козирка, сливаща се с белотата на околната гъста мъгла. Вятърът бе неудържим. Успях да забележа, че върхът бе вдясно, на десетина метра над мен. Спуснах се малко и, травесирайки, се прехвърлих надясно по последната скална тераска. Оттук тръгнах право нагоре ...

След няколко минути се озовах на върха. Лхоце!

Часът бе 13,55. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре няма повече... Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20—30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!

В същото време бях разтърсен от ударите на силна електро- магнитна буря, за което бе способствал и металният самар върху гърба ми. В такава буря попадах не за пръв път. Не издържах повече на капризите на природата. Спуснах се 3—4 м по-ниско по гребена до последната скална тераска, където с огромни усилия успях да застопоря и закрепя единия ледокоп, а на другия привързах самара. След миг включих радиостанцията, но — отново същият дефект. И все пак отдолу ме чуваха. Няколко пъти повторих, че съм на върха и че останалите двама все още ги няма, след което изключих станцията, която вече не бе необходима.

Мястото, на което се намирах, бе твърде малко, за да мога удобно да се закрепя, а и трябваше да побързам с манипулациите, които ми предстоеше да извърша тук. В същото време не трябваше нито за миг да забравям за своята сигурност.

Вятърът вилнееше със страшна сила. Независимо че бях с двоен шлем, брадата, мустаците, очилата — всичко се бе превърнало в голяма ледена буца с един отвор, през който дишах. На големия ледокоп закачих българското и непалското знаме и с двата фотоапарата направих 5 — 6 кадъра. Протегнах дясната си ръка и насочих обектива към себе си. След това направих по два кадъра на снимките на моето семейство, които преди това бях фиксирал на тънички въженца вляво от двата флага.




[i:d0459120]30 май 1981г. – българското знаме се развява на Лхоце [/i:d0459120]


На самия връх не открих никакви следи от предишните изкачвания, но тук, на гребена, видях да стърчи част от кислородна бутилка. Издърпах я внимателно и установих, че това е пълен комплект с кислородна маска. Дръпнах маската, която се откъсна от полуизгнилия маркуч, и я прибрах в самара. До апарата открих дълъг леден клин, на който надянах нашето знаме, и го забих в склона. На същия клин закрепих и едната метална капсула от кремиковска стомана. След това заснех кислородния апарат. Това беше последният ми кадър, тъй като и двата апарата блокираха от студа. Реших да оставя по-малкия ледокоп на върха, като към него привързах и клина със знамето. Ясно съзнавах, че, оставайки с един ледокоп, намалявам с 50 процента своята сигурност, и то при това опасно, спускане, което ми предстоеше. Но в този момент бях решил да постъпя така. Непалското знаме закрепих на кислородната бутилка, която отново поставих на старото й място на гребена. Най-после можех да отдъхна и да се отдам на потока от чувства. А мислех за толкова много и мили неща!




[i:d0459120]На върха [/i:d0459120]


Наоколо всичко тънеше в облаци и мъгла. Неволно погледът ми се отправи надолу, към улея, по който ми предстоеше главоломно спускане. Там някъде в момента се намираха Огнян и Методи, които вървяха нагоре или ме изчакваха на някое по-прикрито място. Но дали бе така? Едва ли при този студ и вятър биха могли да ме чакат. Във всички случаи обаче бях вече уверен, че днес те нямаше да могат да бъдат на върха. Неизвестността за моите другари ме угнетяваше и не ми даваше възможност да изпитам пълно радостта от победата.

Едва по-късно — след три дни в базовия лагер, щях да чуя от Огнян подробностите за тяхното изкачване през този ден. Ето какво бе записал в дневника си:

„Лагер 4 — 30 април! В 8 часа потегляме нагоре. Над нас Христо никакъв не се вижда, пък и скалната козирка пречи на погледа нагоре към него. Чувстваме се добре, но още с първите крачки разбираме, че борбата ни с този кислороден товар на гърба няма да е никак лека.

Първите двадесет метра са по-стръмни и са засипани с дълбок сняг. Котките едва стигат до фирна и често кракът се свлича обратно. Багажът, около 20 кг, ни притиска плътно към терена. По-далеч сме от земния център, а гравитацията се проявява с по-голяма сила! Пък и маските не са съвсем удобна „вещ". Стичащата се от тях вода замръзва заедно с брадите ни и ограничава движенията на главите ни нагоре. А трябва често да вдигаш глава, за да следиш и избираш пътя си. Гърлото съхне и ни кара да мислим за разни простудни заболявания. Даже когато се задъхваме, инстинктивно смъкваме маските и възстановяваме дишането си без тях. Така със стъпка „танго" се измъкваме на снежното поле над Костенурката. Новият сняг тук е само 5 см и котките държат добре. Виждаме Христо. Той наближава скалния пояс и по него траверсира вляво към кулоара на Райс. Там се скрива от погледа ни.

С ругатни по адрес на апаратурата се насочваме леко вдясно, където на снега се вижда част от въже. Оказва се засипан от снега парапет от предишни експедиции. Дотук склонът не позволява почивка със сваляне на самарите. Наклонът му е постоянен, без грапавини, около 45°. Окачваме самарите на въжето и сядаме. Колко е приятно така! Но особено приятно е, че с Методи имаме отлично единомислие и единодействие. Приятно, но… трябва да тръгваме. Времето напредва, а сме само на 150 м от палатката.

Без много разговори прехвърляме резервните вещи в единия самар и потегляме без кислородни апарати. Вървя напред и освобождавам въжето от снега. То явно води към началото на кулоара. Отначало въжето излиза лесно, но постепенно потъва в твърдия фирн и трябва да го откопавам с ледокопа. След около 150 м спирам за по-сериозна почивка. Методи минава напред. Не виждаме колко е часът, но усещаме, че закъсняваме. Мисълта, че парапетът ни осигурява безаварийно слизане, на нас и на Христо, ни връща отново към него. Възхищавам се от Методи! Работи с такава сила, сякаш е в нашите планини. Може би иска да се сгрее? Преди малко се оплаква, че пръстите на краката му мръзнат. И моите крака са студени, но повече стъпалата, отколкото пръстите. Общо взето, досега времето благоприятства изкачването ни. Без кислород се чувстваме добре. Очаквах да е значително по-трудно.

Съвсем близо до началото на кулоара изоставяме работата по парапета. Продължаваме напред до малка скална площадка в началото на кулоара, където е фиксиран горният край на въжето. Спираме за по-сериозна почивка. Питам колко е часът и отговорът на Методи изведнъж ме връща към действителността — 11 часа! Мълчим. И двамата премисляме създалото се положение. Нужна ни е добра почивка, а това е време. Дотук сме се движили три пъти по-бавно от обикновено, особено когато бяхме с кислород на гърба. Времето се разваля, но и да беше хубаво, до върха ще са ни необходими около 6 часа. Това означава, че ако покорим върха, на връщане ще ни хване тъмнината, и то в по-трудната горна част. На някои алпинисти се е случвало да останат принудително цяла нощ без бивачни съоръжения над 8000 м, но много малко от тях са оцелели.

— Явно, днес няма да успеем да качим върха — нарушава тишината някой от нас, изразявайки мислите и на двамата.
Поглеждаме нагоре. Христо сигурно е някъде към върха. Познаваме неговата силна воля и отлична техника.
— И все пак, имаме още доста време. Хайде да повървим още час-два нагоре — предлага Методи.
— Добре! Значи — вървим до 12,30 — съгласявам се аз.

Методи е отново пред мен. Спираме често и съзерцаваме околната панорама. Еверест се вижда като на длан. Вече сме доста над Южното седло. Забелязваме на него останки от палатка. Обсъждаме пътя от нея нагоре. Снимаме. И пак стъпка след стъпка, набираме височина. Наклонът е около 50° и работим предимно с двата ледокопа в ръце. Достигаме високи тъмни скали. Кулоарът ги заобикаля спираловидно отляво. Методи съобщава, че е 12,30 часа. Спираме. Небето е притиснало плътно върха на Лхоце, а мъглата под нас набъбва като кипящо мляко. Време за губене няма! Леко намръщени, но убедени в правилността на решението си, тръгваме надолу. Принудени сме да слизаме с лице към склона.

Стъпка, стъпка, ледокоп, ледокоп — повтарят се безкрай едни и същи движения. Достигаме площадката в началото на кулоара. Споделям, че работейки надолу, може би ще ни бъде по-лесно да освободим останалите 30 — 40 м въже, но Методи мръзне и продължава сам надолу. Оставам, но с големи усилия успявам да освободя само още около 4 м, и то в хоризонтална посока към някакъв затрупан в снега клин. Решавам, че освободеното горе въже с възел накрая би могло да бъде спуснато надолу по склона и да съкрати липсващите последни метри от парапета. Осъществявам идеята си и продължавам надолу. (Жалко за усилията ми! При слизането си Христо не е видял долната част от парапета поради гъстата мъгла.)

Въжето ме отвежда отново до изоставените кислородни бутилки, които, не знам защо, връщам обратно в лагер 4. Изморен съм. В лагера няма място за трима души и почти е невъзможно след такова натоварване да се мисли за повторен опит за излизане нагоре към върха. Времето съвсем се разваля — вятър, мъгла и сняг като във врящ котел. Къде ли е сега Христо? Решаваме — Методи остава да го изчака, а аз продължавам към лагер 3.

Дотам води непрекъснат парапет от въжета, което облекчава придвижването, и все пак оттук започва моята „голгота". Това са часове, които трудно мога да опиша, въпреки че подробностите отчетливо са се врязали в паметта ми. Може би от престоя и работата на височина над 8000 м, отпускането след неуспешния ни щурм към върха, самотата и лошото време, а може би от общото влияние на тези фактори, но слизането ми до лагер 3 става на границата на физическите ми възможности.

Вървя нестабилно, с чести подхлъзвания, които като с черпак гребат от силите ми. Разбира се, закачен съм за парапета, но изправянето е възможно само след мобилизиране на цялото ми същество. „Трябва да зарежеш самара!" — говоря сам на себе си. Взел съм полагащата ми се част от багажа от, лагер 4. При едно подхлъзване очилата ми са счупват и се запълват със сняг така, че повече не мога да ги използвам.

Чувствам, че промъкващата се през мъглата светлина ме дразни. Ръцете ми мръзнат. В някои моменти, когато почти вися на въжето, си мисля: „Ако искаш да стигнеш до лагер 3, трябва първо да се напрегнеш и да станеш, след това да оставиш самара и да седнеш, да си починеш малко. Едва тогава, бавно и без да падаш — надолу!" Напрягам се и „скачам" на крака. Облягам се на парапета като боксьор след тежък рунд, но след всяка почивка, успокоил дишането си, отново и отново се насочвам към някоя точка, където „вече край — захвърлям самара". И така — до лагер 3. Преодолявайки по-следната гърбица пред лагера, нямам сили да викна силно.

И все пак, въпреки желанието на шерпите, които са в лагера, сам си свалям котките. Пъхвам се в палатката, лежа и пия всичко, което ми подадат. Търся по радиотелефона базовия лагер. Казват, че Христо се е обадил от върха, но още не се е спуснал в лагер 4. Не смея да отприщя радостта си!"

Това се бе случило с двамата — Огнян и Методи, докато катерех към върха.

Леденият вятър, който за миг така силно ме подхвърли към гребена, възвърна мислите ми към по-близки неща. Предстоеше ми трудно и опасно спускане и не трябваше нито минута повече да се задържам тук, където бях като прикован за гребена. От студа и бурния вятър се бях вкочанясал и първите метри ми се сториха цяла вечност, докато успея да поразмърдам крайниците си. Тук по скалата бе добре, но на-долу сигурно нямаше да ми е лесно. В кулоара тръгнах с лице към стената, а очилата (а сякаш и очите ми) бяха вече обледенени, което не ми даваше възможност да оглеждам пътя под себе си и се спусках буквално по усет. Психиката ми бе безкрайно напрегната. Чувствах умора от напрежението в глезените, но се стараех да не се отпускам.

Внезапно усетих как се отлепвам от стената и политам надолу с главата, и то по гръб. За части от секундата ми мина ужасната мисъл, че всичко е свършено. Но човек като че ли не познава докрай себе си. В този критичен момент, когато набирах скорост към главоломната 2500-метрова ледена бездна, моето напрегнато и разбунтувано от тази нелепост съзнание почти автоматически ме подтикна да действам, да не се предавам. Цяло щастие бе, че успях и с двете ръце да уловя здраво ледокопа и, превъртайки се във въздуха, легнах по корем и с всичка сила заорах с ледокопа в склона. Натиснах и с котките — нещо, противно на правилата, но може би точно тук това ми помогна много да убия скоростта. Трудно ми е сега да преценя колко метра съм прелетял — може би 20, а може и повече. Мигът, в който почувствувах, че съм успял да се задържа, ме изпълни с бурна радост и дори острата болка, която почувствувах в глезена на десния крак, вероятно контузен при падането, не бе в състояние да я помрачи. Това бе миг на огромно щастие — че съм спасен, че съм жив — за който ще си спомням винаги. Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Помня само, че при шеметния летеж животът ми премина пред очите ми като на филмова лента. Около 10 минути не смеех да мръдна от положението, в което се бях задържал, за да мога да преодолея психическия шок, в който бях изпаднал.

Спускането по-нататък бе трудно и мъчително. Снеговалежът се засили. Отгоре по кулоара се изсипваха малки лавини. Стараех се да ги предугаждам навреме, за да мога стабилно и плътно да се прилепя към склона, докато изтекат по-край мен. На скалния праг реших да се спусна по въжето, което бе оставено тук. Това ми спести част от силите и времето. Долната част на кулоара бе събрала много сняг, готов да тръгне надолу. Движех се плътно в десния край до скалата, където се чувствах по-сигурен. Мъглата бе гъста и това будеше в мен опасения, дали ще успея да се ориентирам правилно към палатката на лагер 4. Надявах се, че Огнян и Методи щяха да ме чуят и забележат. Те навярно ме чакаха сега в лагера.

Ледената стена над лагера независимо от снеговалежа не бе задържала върху наклона си никакъв сняг и това осигуряваше стабилна опора за котките ми. Тристата метра до Костенурката в тази бяла пустиня ми се видяха цяла вечност. Едва от 20 — 30 м забелязах очертанията на огромния скален остров. Но отново голямо разочарование — оказа се, че при спускането съм се отклонил силно към Южното седло под Еверест и сега се намирах в най-левия горен край на Костенурката. Знаех, че лагерът бе на 200 — 300 м по-вдясно. Предстоеше ми трудно траверсиране, за да го достигна. Нямаше как — стисках зъби от умората и от болката, която изпитвах в крака, и метър по метър напредвах по траверса.

Ето и края на козирката, 30—40 м под която трябваше да е палатката. Започнах да викам с бурна радост, но на виковете ми не отговаряше никой. Продължих траверсирането и изведнъж непосредствено под мен като бяла гъба изникна полузатрупаната палатка. Извиках пак, но никой не се обади. Почувствувах как краката ми напълно омекнаха... Нима отново бях сам?!

Когато бях вече почти над палатката, в отговор на моя вик чух приглушения глас на Методи. Той изпълзя от нея и възторжено ме посрещна. Едва сега почувствувах как силите ме напуснаха!

Часът бе 18. След малко включих втората радиостанция, която Методи и Огнян не се бяха сетили да използуват. Сега двустранната връзка бе идеална. Когато в базовия лагер и в лагер 2 чуха моя глас, почувствувах как вълна на облекчение премина по всички — в този момент, до който трябваше да изминат толкова дълги часове на очакване. Слушах скъпите за мен гласове на момчетата, които с възторг ме поздравяваха, и с благодарност си мислех за човешката всеотдайност и вяра.

Но това като че ли бе краят. Предстоеше ни трудна нощ, която трябваше да прекараме заедно с Методи. Утре щяхме да поемем надолу към базовия лагер. Последна нощ на 8000 м! Бях безкрайно уморен от голямото напрежение през този ден.

Трябваше да спя! Но и сега както вчера, преди да потеглим към върха, се усещах превъзбуден от мисли и чувства, които ме отдалечаваха от така нужния възстановителен сън. Все още бях под впечатлението на преживяванията през този ден. Мъчех се отново в детайли да си припомня всяка своя стъпка, всяко действие, за да ги запечатам завинаги в моето съзнание.

А там, долу, ни очакваха всички! Мислех си дали споделят и те в момента моята радост. Сигурно бе така! И все пак не ме напускаше мисълта, че всеки от нашите алпинисти малко или много желаеше да бъде на върха. А ако сега променях решението и дадях възможност на поне още една свръзка да опита щастието си към върха? Но трябваше ли да го направя? Имахме ли сили за това? Може би, но ... Беше ли необходимо повече да се рискува? Дали сега, когато върхът се предаде, беше „наш", си струваше да поемам отново тежкия товар на отговорността? Пък и не можех на своя глава да пререшавам това. В качеството си на ръководител на тази експедиция не трябваше да допускам повече никакъв риск. Достатъчно!

Ах, колко трудно и сложно е понякога да вземаш решение, и то на 8000 м!

Едно нещо твърде много ме смущаваше — фактът, че се озовах сам на върха. Не знаех как у нас, в България, щеше да се посрещне моето солово изкачване, дали щях да бъда разбран, че просто обстоятелствата продиктуваха да предприема такава стъпка, че до последния миг бях живял с мисълта, върхът да бъде покорен не само от мен. Лично за мен победата на Лхоце бе плод на колективните усилия, които в продължение на три месеца очертаха пъртината към върха. Едва ли бих могъл да го достигна, ако не беше всеотдайният труд на всички участници в експедицията и на шерпите. Това бе една колективна победа, в която всеки бе вложил своя дял, бе дал частица от себе си. И когато бях на върха, знаех, че победата бе на всички, на шестнадесетте български алпинисти.

Навън бавно просветляваше. Настъпваше новият ден. Подгонени от силния вятър, превити под тежките самари, бавно с Методи поехме надолу, все по-далече и по-далече от нашия и на българския алпинизъм Лхоце.




[i:d0459120]Победни усмивки в базовия лагер [/i:d0459120]




[i:d0459120]Нашите шерпи


Книгата се публикува благодарение на Станко Йончев[/i:d0459120]


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 6125 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Боян Петров: К2 е убиец на амбиции, но имам план как да го изкачим
Tъмната страна на Eверест
Височинна болест
Категория на трудност - Част ІІ
Хан Тенгри
Методи Савов: Алпинизмът е нещо сакрално
Първо писмо от Николай Петков
Последните хималайски проблеми
НАНГА ПАРБАТ - Голата планина
Свирепа Арена - К2 - Апокалипсис


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 11/09/2019

    Новите технологии в челниците на Black Diamond през 2019

    коментара


    Новите технологии в челниците на Black Diamond през 2019
    Челните лампи на Black Diamond са били винаги едни от водещите в индустрията с най-добрите технологии на пазара. През 2019 година Black Diamond добавиха някои нови екстри, промениха интерфейса и подобриха цялостно качеството на своята гама продукти.
  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят България ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap