http://www.verticalworld.net/articles/index.php http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=112 Каква е ролята на тези стилове в катеренето? Защо са били измислени и какво толкова представляват те? Защо се вземат толкова насериозно извън България и защо когато четем за някое суперизкачване независимо дали е боулдър, спортно или друго винаги се уточнява неговият стил на преминаване?

Много хора в България никога не си задават тези въпроси просто защото това не ги вълнува. Повечето въобще не откриват разликата, която съществува в отделните стилове и смятат, че това са просто някакви екзотични добавки към изкачванията им. Може би е крайно време е да се прекратят заблудите, апатията и липсата на точна оценка, както на личните, така и всички останали катерачни постиженията в България.


Защо е необходимо да се знае всичко това?

- За да знаем какво е точното ни ниво;
- За да не се излагаме с глупави хвалебствия;
- За да не лъжем околните със своите псевдопостижения;
- За да не си счупим главите от незнание;
- За да ни уважават и да ни вярват.


ДЕФИНИЦИИ НА СТИЛОВЕТЕ

Onsight (Онсайт)

Това е термин, който окачествява първото изкачване на маршрут или боулдър, с който катерачът никога не е имал предишен визуален контакт или опит за преминаване и който катерещият преминава без да направи падане, увисване или хващане на някоя опора или въже. Терминът е изключително подходящ за свободното катерене, където дори и минимална предварителна информация намалява изключително много трудността на маршрута или боулдъра. При този стил на катерене е забранено предварителното оглеждане или откатерване на отделни пасажи на горна осигуровка или по какъвто и да е било друг начин. Катерачът не трябва да има никаква предварителна информация за това как да направи някое от движенията или пък да е наблюдавал как някой прави или се опитва да направи същият маршрут, дори и на видео запис. Освен това според някои по-силни етики, като британската например, е забранено и предварителното окачване на какъвто и да е инвентар за осигуряване по маршрута, тоест катерачът сам трябва да поставя своите осигуровки.


Flash (Флaш)

Флaшът е термин, използван при изкачването на маршрути и боулдъри, за които катерачът е имал някаква предварителна информация, но и тук това трябва да бъде едно първо преминаване без падане или увисване. Информацията, която е позволена за този тип изкачване може да бъде придобита от лично наблюдение (спускане и разглеждане на маршрута) или трета ръка (обяснения за движенията и хватките). Обаче и тук предварително откатерване на установка на някои от пасажите не са позволени.


Redpoint (Редпоинт)

Редпоинтът е термин дошъл от Германия и се използва от катерачите, които правят няколко или многократни опити, за да преминат даден маршрут. В този случай те придобиват максимална информация за всяко от движенията, което после ще им позволи да осъществят едно цялостно преминаване без падане, отдолу нагоре на някой маршрут, чиято трудност граничи с техните крайни способности. Типично за редпоинта е едно предварително заучаване на всяко отделно движение. След това катерачите започват да свързват тези движения във все по-дълги и по-дълги участъци. Това може да стане и на установка и чрез водене. Тази фаза се нарича "обработване" на маршрута. Накрая катерачът извежда целият маршрут отдолу нагоре като или сам закача своите осигуровки или използва вече закачените по него.


Headpoint (Хедпоинт)

Хедпоинтът е стил, който наподобява редпоинта, но той се използва за окачествяване на традиционните изкачвания. В този случай катерачът по подобен начин отработва всяко движение от маршрута и всяко специфично закачане и осигуряване по него. Всичко това той може да прави като катери на установка или чрез водене. След като заучи до съвършенство всички движения, катерачът извежда маршрута отдолу до горе, без падане и като сам прави своите осигуровки. Когато осигуровките са статични (в случая стари клинове) катерачът само се закача по тях. В някои случаи обаче подобни изкачвания биха могли да бъдат счетени и за редпоинт преминавания.


Yo-Yo (Йо-йо)

При този стил на катерене не е позволено да се почива на клиновете за осигуряване. При падане катерачът продължава изкачването, като започва от онова място на маршрута, на което може да стъпи и стои без помощта на ръцете. Въжето остава да преминава през междинните осигуровки, към които е било включено преди падането.


All Free (Ол фрий)

При него е позволена предварителна информация. По време на катерене или след падане е позволено да се почива на клин за осигуряване.


Top Rope (Топ роуп - горна осигуровка, установка)

Това е свободно катерене с горна осигуровка, без възможност за почивка чрез увисване на въжето или на клиновете за осигуровка.


Premiere (Премиерно изкачване)

Този стил е от съществено значение само за традиционното, ледено и смесено катерене, при изкачването на големи и алпийски стени, и при височинният алпинизъм. Задължителните условия, на които трябва да отговаря едно такова изкачване, е то да бъде направено по един напълно нов маршрут (възможно е да бъде вариант) – място от скалата или стената, по което до сега никой не бил минавал, и който задължително да е бил изкачен отдолу нагоре, без предварително почистване на терена (чрез спускане на рапел) по него. Едно предварителното оглеждане на терена е напълно допустимо за по-големите категории и за така наречените спортни традиционни, ледени или смесени маршрути, но това зависи изцяло от етиката на катерача и от стила на изкачване (описаните по-горе), които той ще предпочете. При тези изкачвания, е прието да не се използва бормашина за поставяне на осигурителните точки, дори и ако в този случай изкачването да е било правено отдолу нагоре. Подобни помощни устройства не са толерирани дори и при прекарването на нови маршрути по някои изключително сложни големи или алпийски стени.


ПРИМЕРНИ СИТУАЦИИ

Това са примери, които ще ви помогнат да вникнете в същността на тези стилове. Например много често се забелязва как катерачи твърдят напористо, че са изкатерили някакъв маршрут, а в последствие се оказва, че това не е вярно. Защо се получава всичко това? Защото много често бъркаме или смесваме някои от описаните стилове така както на нас ни е най-удобно.


Първа ситуация:

За солидна част от катерачите наистина няма голямо значение какъв е бил стила на изкачването - има значение само факта, че са успели да се докопат до поредната примка или болт. След като преминат маршрута по този начин, следва по-лошата част. Те вече си мислят, че този маршрут е бил изкатерен успешно и че те нямат повече работа на него. Освен това следва твърдението, че видите ли аз вече катеря 10 категория и аз преминах чисто еди-кой си маршрут. А то не е така. Това изкачване е било просто подготовка за едно редпоинт преминаване и в най-добрият случай е било просто едно All Free или Yo - Yo преминаване. За да бъде потвърдено и за да има стойност едно изкачване на вас ви предстои не леката задача да се върнете отново на същият този маршрут и този път да го изкачите без да си почивате по осигуровките, без да падате и без да се хващате по примките – т.е. на вас все още ви предстои да направите Redpoint на този маршрут.


Втора ситуация

Трагична е положението с горната осигуровка (Top Rope). Много е изкушаваща мислълта да провъзгласим едно чисто изкачване на топ роуп за успешно катерене на определена категория. Това че сте минали на горна осигуровка 10 категория все още не означава, че дори можете да катерите и 8. Отделно катеренето на горна осигуровка, развива вредни навици, страх и липса на усет за свободно катерене.


III.

Още по-трагична е ситуацията при традиционните или зимните изкачвания, като за последните е просто излишно да се споменава. Там все още битува една смесица от едновремешни възгледи и смели съвременни разбирания. В 99% от случаите при падане или използване на изкуствена опора изкачването продължава от последната достигната точка, т.е. не може да се каже въобще, че има направено успешно Redpoint преминаване. Или с други думи трудно може да се говори за успешни свободни изкачвания на тези маршрути. Нека да видим какво правят дори по големите стени в света. Ако на биг уол изкачване, някой падне той се връща в основата на въжето (площадката) и го започва от самото начало, ако иска да му бъде признато за редпоинт преминаване. Такива са изкачванията на Алекс Хубер, Юджи Хираяма и др. в Йосемите, Алпите и къде ли не по света.


IV.

Много сериозен е проблема с преценката на личните способности. Няма да е за първи път катерач, който катери по описаните по-горе начини, да отиде на маршрут някаде в планината, а там обикновенно се катери онсайт. Дори и да си преминавал някой маршрут преди това като втори вероятността да помниш хватките, стъпките и движенията на всяко въже е просто невъзможно. А както се знае там не е особенно препоръчително да се пада. При такава хипотетична ситуация катерач, които си мисли че катери 9 категория, няма да се справи и с 6, защото там първо, че ще трябва да катери почти онсайт, второ че психиката е разколебана силно и трето защото трябва да има огомен резерв от издържливост, за да си поставя сам осигуровките. Така често катерачи които катерят онсайт големи категория по описаният вече начин от болт на болт, не могат да катерят сериозни категории на традиционни маршрути.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никой не може да ви каже как да катерите, но за сметка на това може да ви упрекне или по-лошото да ви нарече лъжец. За щастие засега в България все още няма силна конкуренция за спонсори и постиженията не се отчитат или награждават както става в нормалните страни. Тук дори хвалебствията са на особенна почит и дори някой да прояви съмнение в истинноста на това което е направено то не излиза наяве. А и за никого не е тайна, че изкачванията, които са стилно издържани се броят на пръсти или са от ниска категория на трудност, т.е. без спортна стойност. Навярно когато започнем да се придържаме към тези стилове на катерене и започнем да спазваме техните правила и принципи, нивото на катеренето в България ще се повиши многократно. Всичко това не е измислено, за да си усложняваме живота, а точно обратното, за да ни бъде лесно и за да не живеем в заблуда за личните си способности. Редактирана на 2009-06-23 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=349 "Бог създаде първо Arapiles, и след това разхвърли камъните, които бяха останали за другата част от света ..." - Така мислят местните катерачи и за традиционалистите, това вероятно е истина.

Arapiles без съмнение е един от най-добрите райони в света. Неговата притегателна сила се дължи на голямото разнообразие което предлага, от приятни маршрути за начинаещи с изобилие от хватки, до изправящи косите дълги традиционни класики, които преминават през невероятен терен; от превъзходни боулдъри в идилични условия до световно прочути спортни маршрути с опашки от катерачи по тях. В района има огромна възможности за катерене обхващащи пълен спектър от категории на трудност - от възхитителния Tiptoe Ridge (6 / Diff) до въодушевяващо трудния Punks in the Gym (32 / 8b+), който беше окачествен като “най-трудният маршрут в познатата вселена”. Няма други скали с такава гъстота от висококачествени маршрути, по-голямата част от които са в най-масовата средна категория (15–25 / VS–E5) традиционни маршрути. Истината е, че ако прекарате няколко седмици тук, сами ще стигнете до извода, че през първата седмица Бог не е почивал, а е правил Arapiles.




Dan Varian виси на Kachoong, 21, Arapiles, Australia

© Dan Varian, януари 2009


Планината Arapiles (наричана от местните просто „планината”) е покрита с дървета, куполообразно издигаща и изцяло изолирана от околният напълно плосък ландшафт. Скалите са от източната страна на планината и на височина варират от 10 до 120 метра. Най-високите скали – Bard Buttress, Tiger Wall и The Watchtower Faces, са впечатляващи стени. Една поредица от улеи и широки процепи в планината под различни ъгли, образуват много и различни скални форми с различна височина и изложение. Всичко това дава на катерачите един многообразен избор от възможности за катерене – на слънце или сянка, на топло или студено. Това също така позволява в района да има огромен брой катерачи и дори през най-посещаваните уикенди човек може да катери цял ден без да срещне други екипи.

Не само катеренето прави Arapiles толкова хубаво място. Приятното разположение на планината с нейните оранжеви контрафорси, издигащи се от леките склонове покрити с дървета, привличат толкова животни, колкото и катерачи. Има нещо много специално и идилично в катеренето на някой от многобройните боулдъри, които са разпръснати по склона, със слънцето напичащо от безоблачното небе и едно или две кенгура пасящи наблизо. Другите обитатели на района са малки кенгура, дебелоопашати гущери, а през нощта нахални опосуми търсещи храна из лагерите. Тук има и много змии, въпреки че едва ли бихте искали да видите някоя от тях. Отгоре летят огромни клюноопашати орели, носещи се без усилие от лекия бриз, осигурявайки един спектакъл за всички катерачи в района.




Missing Link (17), Arapiles.

© Jon e H, април 2001


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ ... Редактирана на 2009-06-01 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=346 Планината като обект за алпинизъм трябва да бъде добре позната на алпинистите. Солидни знания за образуването на планините, за техния структурен състав, за процесите, които възникват под действието на външните и вътрешните сили, за особеностите на климата и метеорологичните условия са необходими за всички, които осъществяват прояви във високата планина. Тези знания трябва да се основават на редица науки, имащи непосредствена връзка с алпинизма и обективно съществуващите закономерности в природата. Тези солидни знания са основа за познаването и на опасностите, свързани с практикуването на алпинизма, и причините, които ги пораждат, и мерките, които трябва да се вземат за предпазване от тях. Спазването на правилата за безопасност трябва да почива на закономерностите в природата и е задължително за всички алпинисти, независимо от тяхната квалификация, т. е. то е валидно както за майстора на спорта с многогодишен стаж, така и за начинаещия, който току-що навлиза в планината. Пренебрегването и на «най-елементарните» правила за безопасност може да стане причина за нещастие.

С увеличаването на трудността на алпийските обекти нарастват рискът и вероятността за нещастие. Това съвсем не означава, чe опасностите не съществуват при тъй наречените «леки» обекти. Напротив, опитът показва, че именно на тези «леки» места най-често стават нещастия поради подценяването на обективно съществуващите опасности и неправилното поведение на планинаря.

От решаващо значение при опасностите е наличието на богат планински опит и осторожност и при най-малката вероятност за опасност. По време на бедствие проличава солидната подготовка, взаимопомощта и другарството между алпинистите. В повечето случаи причините за възникване на дадена опасност имат връзка с поведението на претърпелите нещастието. Ето защо всички действия на алпинистите по време на различните прояви трябва да произтичат от доброто познаване на правилата за движение, осигуряване и безопасност. Наред с всичко това не трябва да се забравя, че по време на нещастие най-бързо ще помогнат на пострадалите техните оцелели от нещастието другари. Това задължава всеки алпинист да знае всички начини зз оказване на първа помощ и евакуиране на пострадал в планината.


ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С КЛИМАТИЧНИТЕ И МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА ПЛАНИНАТА


1. НАМАЛЕНО БАРОМЕТРИЧНО НАЛЯГАНЕ

Главна особеност на високопланинския климат е пониженото барометрично налягане, което съответно довежда до понижаване и на парциалното налягане на кислорода в белите дробове. Това проличава от следната таблица:

В резултат на намаленото барометрично налягане значително се понижава обмяната на кислород между алвеоларния въздух и кръвта. Влошава се съответно и количеството на преминалия кислород в тъканите. Това явление, познато като планинска болест (хипоксия), е известно още от древността.

Организмът на алпинистите, пребиваващи на голяма височина, се приспособява към намаленото количество на кислород посредством икономизация на енергоразхода при определена дейност, засилват се белодробното дишане и хемоглобинът.

Малката надморска височина на нашите планини не дава възможност да се наблюдава така нареченият кислороден глад благодарение усилената дейност на системите, осигуряващи кислородния режим. Забелязват се само някои, и то не напълно показани симптоми. Отклонения от установените норми могат да настъпят, особено при усилена физическа дейност вследствие недостатъчното снабдяване на организма с кислород и при средно високите планини. Тогава при лицата, непривикнали към височина, настъпват видими нарушения в работата на нервната, дихателната и сърдечносъдовата система. Намалената влажност на въздуха, макар и в по-малка степен, също оказва влияние и затруднява сърдечно-съдовата система.

Първоначално при неаклиматизиранмте към дадена височина се забелязва лесна уморяемост, сърцебиене, учестяване на дишаното, главоболие.

Появата па планинска болест е в зависимост от особеностите на климата и индивидуалната устойчивост към недостига па кислород. Докато при един алпинист симптомите па болестта се появяват на височина 2500 м, то при други това става на височина 3500-4000 м. При усилена физическа работа въздействието на височината се чувствува още при височина 2000-2500 м за неаклиматизираните и 3500-4000 м при лица с по-добра височинна поносимост.

Приспособителната способност на организма към кислородния недостиг става за сметка на увеличаването на минутния обем на дишането и учестяването на пулсовата честота. Често като проява на планинската болест се наблюдават повишено настроение (еуфория), силно изразена жестикулация, възторжени възгласи. Изследванията па А. П. Жуков, Г. Щерев и др. показват, че при големите височини у човек се развиват необикновено продължителни процеси на възбуждане на подкоровата част на главния мозък. Освен това се нарушава нормалната взаимозависимост между кората и подкорието, от една страна, и на основните нервни процеси, от друга.

Според данни от изследванията на Е. Б. Гииенрейтер въздействието на факторите на високопланинския климат понижава мускулната работа на височина 3500 м средно с 16-18 % за двата пола и на височина 5200 м с 45% за жените и 60 % за мъжете в сравнение с работата, извършена при условията на нормално барометрично налягане. Това говори за по-високата устойчивост на организма на жените по отношение на кислородния глад.

Първата фаза на аклиматизация — периодът па създаваме на равновесие на организма с околната среда, трае от 4 до 5, а при някои 8-10 дни. През този период трябва да се намали физическото натоварване от 80 до 50%. Неспазването на горното може да доведе до смущения в хода на аклиматизацията (дезадаптация), изразени в увеличаване на пулсовата честота, увеличаване на артериалното кръвно налягане, апатия (по данни па Кр. Кръстев И И. Илиев). През този период особено ефикасен трябва да бъде постоянният лекарски контрол. Трябва да се има предвид, че при някои случаи субективното самочувствие не съвпада с обективното състояние.

Максималната височина на приспособяване не трябва да превишава 5000-5500 м и не трябва да трае повече от 3-4 седмици.

Тази фаза на първоначално приспособяване (според някои автори адаптация към хипоксия) трудно може да се разграничи от втората фаза — аклиматизацията, която е по-продължителна И има за цел приспособяването на организма към условията на намаленото парциално налягане на кислорода. Тя трае около 20 дни. Според Дж. Миледж аклиматизацията може да продължи и по-продължителен период от време - 40-60 дни.

Като естествена последица от продължителния престой на голяма височина се наблюдава увеличение на еритроцитите (за 20 дни с около 1 милион в кв. мм или 18%), което води до нарастване на количеството на хемоглобин в кръвта (с 31,9% — по Е. Б. Гииенрейтер).

Продължителният престой в хипоксична среда се отразява върху самочувствието. Възбуденото състояние се заменя със състояние на понижено настроение, раздразнимост, апатия и притъпяване интереса към проявата. Не са редки конфликтите за дребни на глед неща. Забелязва се известно нарушение на моториката на движенията.

Самовнушението и страхът от планинската болест могат да се отразят отрицателно върху психиката на алпиниста. Ето защо с всички средства и усилия па волята е необходимо да се преодолее вредното влияние на последиците от планинската болест. Сънят е неспокоен и се повишава телесната температура с 12°.

Появата на болестните явления на планинската болест са в зависимост от характера на изкачването, тренираността, типа нервна система, възрастта, от специализираните средства, подпомагащи отстраняването на тези явления — приемане на кислород, медикаменти, специална храна и течности. Колкото изкачването е по-ускорено (темп и разстояние) и набирането на височина не е придружено с необходимата аклиматизация (не са спазени фазите на приспособяване на организма), толкова симптомите на планинската болест са по-видимо и рязко изразени. Такива случаи са и патологичните явления.

Възрастният организъм по-трудно се справя и понася влиянието на височината. Това е обяснимо със забавянето на функциите на органите и системите, които способствуват за преодоляването на болестното състояние. В изследванията си Дж. Миледж посочва като най-подходяща за изкачване на голяма височина възрастта между 23 и 45 г. При правилна и системна подготовка, здрав организъм и аклиматизация са известни много случаи алпинисти на възраст 65 години да достигнат височина над 5000 м.

Степента на изменението в организма под действието па пониженото парциално налягане зависи от състоянието на организма като цяло и преди всичко от типа нервна дейност. Многодневната напрегната работа на голяма височина отслабва вниманието и способността за даване на правилна преценка на обстановката, понижава се уровенът на протичане на процесите на висшата нервна дейност. Нарушава се координацията и се изменя чувствителността на отделните органи. Не са изключени загубата на съзнание, острата сърдечна недостатъчност, поразяването на някои от вътрешните органи (сърце, бели дробове).

Усилената физическа работа и височината се отразяват и върху вкусовите усещания на алпинистите. Предпочита се кисело-солената храна. Според М. Махтор (Индия) приетите хранителни продукти на височина около 5500 м трябва да бъдат около 4000-5000 калории, а течностите 3-4 литра. Приемането на лимонов сок със захар или гликоза повишава мускулната работоспособност и подпомага преодоляването на планинската болест.

Да се избягва употребата на тютюн и алкохол.

Като първа мярка против планинската болест е да се облекчи алпинистът, като му се помогне в носенето на багажа, да не води и пробива пъртина по маршрута. При влошаване състоянието се прибягва до инхалации с кислород и медикаменти, стимулиращи дихателната и сърдечната дейност. Ако и това не помогне, налага се незабавното спускане на заболелия надолу.

За усилване на кръвообразуването в организма се препоръчва взимането на чернодробни препарати. Благоприятно въздействуват върху организма медикаментите пирамидон, аспирин, смес от кофенал (0,02 г), луминал (0,02 г), аскорбинова киселина (0,05 г), лимонова киселина (0,5 г) и гликоза (50 г) (по Н. Н. Сиротинин). Приемането на витамините А, Вх, Ва, В, В12, С, РР способствува за подобряване па адаптацията към хипоксия (по Е. Б. Гипеирейтер).

Като профилактична мярка се препоръчва създаването на активен интерес към проявата, увереност в силите и успеха.

От голямо значение е да се запази авторитетът на водача и поддържането на бодър дух всред участниците. Симптомите па планинската болест могат да бъдат намалени и отстранени и чрез мобилизирани съвети и нареждания. Това нормализира взаимоотношението между подкорието и кората на главния мозък.

За подобряване координацията на движенията и засилването на вниманието се препоръчва вземането на еднократна доза от 15-20 мг фенамин 30-40 минути преди изкачване, като това обезателно бъде съобразено с типа нервна дейност. Неговото действие трае 60-80 мин. Добре е вземането на фенамин да се съчетае с вземането на витамин С (400-500 мг).

При изкачването на големи височини планинската болест се преодолява с вдишването на кислород или смес от кислород (95 %) и въглеокис (5 %) от специални бутилки.

Най-ефикасна за преодоляването на планинската болест остава активната аклиматизация, при която постепенното набиране на височината се съчетава с краткотрайни престои и активно участие във всички мероприятия по време на това изкачване (обзавеждане на бивака, приготвяне на храна, вода, сушене на екипировката и пр.).

Изкачването и изнасянето на багажа до горестоящите лагери и слизането в по-долиите лагери за нормализиране функциите на организма осигурява правилното нагаждане към хипоксията и води до най-правилна аклиматизация. Така организмът се приспособява към пониженото парциално налягане и леко се понася кислородният недостиг. Недостатъкът на този метод се състои в неговата продължителност. Неспазването на фазите на адаптация и аклиматизация води до отрицателни резултати и непостигането на поставената цел.

Известни са много случаи на правилна аклиматизация, когато алпинистите достигат върховете над 8000 м и без помощта на кислородни апарати: Чогори (8611 м) от италианците, Чо Ойо (8199 м) от австрийците, Даулагири (8172 м) — от швейцарците, Чомолънгма {8842 м) от американците. По правило в зоната над 8000 м не трябва да се остава повече от 2-3 дни.
Високопланинските върхове могат да бъдат обект на алпинисти, добре запознати със симптомите на планинската болест, с богат спортен стаж, отлично здравословно състояние и много добра общофизическа и специална подготовка.

Тренировката в зависимост от обекта трае продължителен период от време (10-15 месеца). Редовният контрол осигурява правилното протичане на цялостната подготовка и височинната поносимост.


2. НИСКА ТЕМПЕРАТУРА

Една от съществените опасности, особено за зимните прояви и тези във високата планина, е ниската температура.

В зависимост от географското положение на планинските вериги температурните колебания варират различно. Така например за планините до 2500 м температурата се понижава е изкачване на всеки 1000 м със средно 5,5°. Според изследванията иа А. Хригиан това понижение на Кавказ е от 6,3 до 6,8°, а за Памир — до 9° на 1000 м.

Температурата през деня достига плюс 10-15 и повече градуси, а през нощта спада на 5-10 и повече градуси под нулата. Тази голяма амплитуда на денонощната температура поставя на сериозно изпитание алпинистите, тяхната екипировка и съоръжения. Ето защо още по време на предварителната подготовка на алпийските прояви участниците трябва да повишат устойчивостта си към студа чрез закаляващи процедури, да проверят годността на екипировката и съоръженията за тези резки колебания на температурата, особено по отношение на студа.

Екипировката не трябва да позволява отделянето на голямо количество топлина от тялото, но не бива да задържа изцяло топлината поради опасност от прегряване на организма, особено по време на движение. Тя трябва да не пропуска вятър и да е непромокаема. Обувките трябва да са достатъчно широки, за да могат да се носят с два, а при нужда и с три чифта вълнени чорапи. Щом се появят първите признаци на измръзване на краката (най-често на пръстите и петите) — загубване иа чувствителност, незабавно трябва да се събуят обувките и да се разтрият измръзналите части. Разтриването се прави със сух вълнен предмет (ръкавици, шалче, чорап). Може да се използува терпентин или камфоров спирт.

Обуването на мокри обувки или влажни чорапи подпомага измръзването на краката. Ето защо при бивакуване обувките и чорапите трябва да се поставят в спалния чувал, загънати в брезентов калъф.

При студено време и престой на едно място някои части на тялото започват да мръзнат. Необходимо е енергично и непрекъснато да се раздвижват за подобряване на кръвообращението.

Най-трудно се посреща студът, когато има вятър или е придружен с валеж, който мокри. Мокрите дрехи са лоша изолация от ниската температура. Поради това при валеж трябва да се носи плащ-торба, която предпазва алпиниста от намокряне. При лошо време да се потърси защитено от вятъра или валежа място, като се използува подветрен склон, скали и палатка чувал.

При много ниска температура (под -25°) на лицето се поставя специална маска от обработена кожа (гюдерия) с отвори за очите, носа и устата. Обикновемо при студено време се носят по два чифта ръкавици — вълнени отдолу, които влизат под маншетата на анорака (или плащ-торбата) и втори чифт - от импрегнирана и добре изолираща от студа тъкан, които се поставят върху маншета. Подходящи са и ръкавиците от пух.

При ниска температура мокрите въжета от изкуствени влакна замръзват, губят от якостта си и с тях трудно се работи.

По време на алпийска проява, особено при опасност от измръзване, да се яде висококалорична храна. Това трябва да се прави дори и при лоши атмосферни условия (валеж, вятър). Изтощеният и уморен организъм е по-податлив на измръзване, отколкото нахраненият, и не е в състояние да се бори с трудностите, възникнали по време на проявата.

Приемането на алкохол е вредно, защото се разширяват периферните кръвоносни съдове (тогава те отделят повече топлина) и затова по-бързо изстива тялото.

Организмът е по-податлив на измръзване при известни болестни състояния — тогава съпротивителната му способност е намалена. Измръзването може да бъде общо, когато е измръзнало цялото тяло, и местно, когато са измръзнали отделни части на тялото.

Общото измръзване (бялата смърт) е характерно с постепенното забавяне на дейността на всички органи и системи. След време те напълно преставят да функционират. При общо измръзване (пулс, не по-нисък от 25 удара в минута, и температурата на тялото пад 20°С) пострадалият се подлага на постепенно затопляне (въздушно или водно) до достигане температурата на тялото (37°С). След идването на измръзналия в съзнание се дават топли напитки (чай или кафе). Измръзналите части се разтриват много внимателно.

Местно измръзване получават отдалечените от сърцето части на тялото (уши, нос, пръстите на ръцете и краката) поради слабото им снабдяване с кръв. Това често се улеснява и с неизправността на екипировката.

Различаваме три степени на местно измръзване.

Характерните признаци на първата степен на измръзване са загубване па чувствителността на кожата и нейното побеляване. При втората степен след затоплянето се явяват пълни е течност мехури. Третата степен засяга лежащите дълбоко под кожата тъкани, които след време умират.

Измръзналите части се размразяват чрез постепенно повишаване на температурата на околната среда (вода или въздух), като се почне от 10—15° и се стигне до температурата на тялото. Във водата за баня се сипва дезинфекциращо средство (йод, калиев хиперманганат) и се прави лек масаж. Не трябва да се пукат образувалите се мехури. При спукването им се посипват със сулфатиацол или намибацин и се превързват със стерилна превръзка. Разтриването със сняг е противопоказано поради опасност от увеличаване на степента на измръзването и от инфектиране на кожата. Вътрешно се даваг лекарства, действуващи разширяващо на периферните кръвоносни съдове (кардиазол - 20 капки, и витамин РР).

При силни студове начеващите да се контролират от по-опитните алпинисти и ръководителя на проявата, като им се оказва своевременно помощ.


3. ИНТЕНЗИВНА СЛЪНЧЕВА РАДИАЦИЯ

Разреденият планински въздух (на височина 2000 м е с плътност, около 20% по-малка в сравнение с въздуха в равнината), съдържа малко количество дребни частици (водни пари, прах), което позволява обилното проникване на ултравиолетовите и инфрачервените лъчи. Наличието на големи снежни повърхности подпомага отразяването на ултравиолетовите лъчи, особено при прясно навалял сняг повече от 90% (при стар сияг около 60%). Всички това крие голяма опасност за очите и откритите части на тялото, изложени непосредствено на действието на тези лъчи.

Силно отразените лъчи, попаднали в конюнктивата на окото, предизвикват възпаление, изразено в сълзене и зачервяване на очите. Болките нарастват, особено при гледане на светлина, а в някои случаи се получава и временна слепота (снежна слепота). Ето защо, когато има опасност от ултравиолетова радиация, задължително всеки алпинист трябва да носи специални очила. Не трябва да се употребяват очила със сини или розови стъкла, тъй като те пропускат ултравиолетовите лъчи. Не се препоръчва непрекъснатото сваляне и поставяне на очилата. Носенето на очилата е необходимо и при мъгла в планината поради това, че тя също така отразява слънчевите лъчи. Всички останали средства за предпазване на очите са неефикасни.

Импровизираните очила от картон с дупчици или цепнатини, мазането със сажди на областта около очите са временни мерки, към които трябва да се прибягва при крайна нужда и малък срок от време.

При възпаление на конюнктивата е необходимо пострадалият да престои на тъмно (или да си направи превръзка), да промие очите си с борова вода и да постави студен компрес върху тях. Когато има капки за очи (цоларгол, цинкови капки или новокаин), капва се от тях по две във всяко око.

Попадайки върху различните тела, слънчевите лъчи се поглъщат от тях и се превръщат в топлина. Погълнатата от клетките лъчиста енергия предизвиква в тях сложни процеси. Особено лесно подлежат па обгаряне кожата на лицето и раменете. Това може лесно да се избегне, като предварително се излагат на слънце тези части.

Най-чувствителни са устните, които под продължителното действие на слънчевите лъчи получават мехуресто възпаление — херпес. Лицето и устните могат да се предпазят добре, ако се носи маска от марля. Като профилактична мярка се препоръчва мазането на лицето с 5 % танинов разтвор, а устните — с цинкова паста. При херпес да се избегне мокренето на устните. Вода се пие с тънка гумена тръбичка.

Изгорените места след почистване и подсушаване се мажат е тънък слой небацитин (или немибацин).

На главата за предпазване от топлинен удар се носи шапка от лека материя, позволяваща проветряване.


4. ДЪЖД '

Валежите от дъжд, количеството на които се увеличават с повишаването на височината, влошават видимостта, затрудняват преодоляването на формите на скалния релеф, особено ако по него се срещат често тревисти пасажи.

Когато алпинистите имат непромокаемо облекло, вероятността да се намокрят е малка. По време на преходи по ниските части на планината слабият дъжд не пречи на движението. Значително по-сложна е обстановката по време на катерене или травере. Дори местата, считани за леки, стават неустойчиви и опасни при дъжд. Повишава се опасността от каменопади и лавини. По високите части на планината дъждът е придружен с понижаване на температурата и пада често като мокър сняг. Движението по склоновете и кулоарите се затруднява от стичащата се вода, която в ниските части и водосливи се събира и образува потоци. Реките стават трудно преодолими. Намокрянето на инвентара и съоръженията крие редица неудобства при употребата им. Поради това трябва да се вземат мерки за запазването им сухи.

Продължителният валеж може да затрудни движението, ако е съпътствуван с вятър. Подслоняването под надвесим скали или завиването с непромокаемата палатка чувал ще запази ие само от измокряне, но ще спести изразходването на излишните сили.

При обилен валеж от дъжд палатките трябва да са на място, което позволява лесното отцеждане на падналата вода, или да са окопани, за да се избегне навлизането на вода вътре.


5. СНЕГОВАЛЕЖ

При обилен снеговалеж се увеличава извънредно много вероятността от падане на лавини дори и по склонове, считани за безопасни. Намалява се видимостта, а също така се изменят формите на местните предмети и релефът. Това затруднява правилното ориентиране. Мокрият сняг попива по дрехите и мокри алпиниста. При застудявапе може да се стигне до тежки измръзвания. При буря снегът навлиза в палатката, мокри чувалите, пречи на почивката. Мокрите скали бързо се заледяват и стават опасни за катерене. След време падналият сняг покрива цепнатините, хватките, стъпките и лишава алпиниста от възможността да върви по правилния път.

При траверсите се заличават следите, оставени от предните свръзки или групи, минали преди това по същия маршрут. Ръководителят трябва да прецени на място изменението на обстановката и при опасност от лавини по маршрута да даде незабавно нареждане за слизане по безопасен път. Организирането на бивак е оправдано само ако е на безопасно място.


6. ВЯТЪР

По високите части на планината е особено опасен силният вятър, достигащ понякога 150-200 км/час. В повечето случаи неговото появяване е предвестник иа влошаване на времето. Появяват се облаци, валежи, понижава се температурата. Съчетан с някоя друга метеорологична опасност, той често заставя алпинистите да напуснат маршрута и да търсят уморени и премръзнали подслон в низините.

По време на катеренето и движението по ръбове вятърът нарушава равновесието иа алпинистите. Освен това той ги уморява и изтощава. При комбинирани или снежни маршрути носи снежен прах, засипва и мокри. Особено се зачестява падането на каменопади, снежни козирки и лавини.

При движение не трябва да остават открити части на тялото, изложени на вятъра, защото може неусетно в преодоляване па трудностите по маршрута да се получат измръзвания. Трябва да се внимава най-вече за лицето (уши, нос), китките (при къси ръкавици и ръкави), половите органи. При вятър, придружен със снеговалеж, освен от намокряне има опасност и за загубване иа правилния маршрут поради намалената видимост.

Осигуряването при силен вятър дори и при малка опасност от падане е задължително. В палатъчния бивак е хладно, неуютно. При лошо, ветровито време за предпочитане е снежното устройство. Когато е невъзможно да се направи снежен бивак, да се издигнат защитни стени, които да предпазват и намаляват силните пориви на вятъра. Палатките трябва да са укрепени добре.


7. МЪЛНИЯ

Опасността от мълния при разразяването на гръмотевична буря е особено голяма нри движение по високите части па планината и е чест спътник на алпиниста, особено при валеж.

При появата на гръмотевична буря и опасност от мълния алпинистите трябва веднага да напуснат билото и да се прикрият далеч от отделно стърчащи на местността височини или скали. Всички метални предмети се оставят или спускат ниско с въже на 20-30 м и встрани от местостоенето.

При организиране на бивак и опасност от мълния трябва да се вземат необходимите предпазни мерки. Тогава се избягва опъването на палатките на ледокопи. Металните предмети от екипировката предизвикват силни изгаряния по тялото иа алпиниста.

Пораженията от мълнията довеждат до тъй наречената мнима смърт. Удареният получава парализа на нервните клетки, дишането, сърцето. Незабавно трябва да се пристъпи към изкуствено дишане и масаж в сърдечната област. При загубване па съзнание течности не трябва да се дават — могат да попаднат в дихателните пътища. Това може да стане едва след идването на пострадалия в съзнание. Най-добре е да му се даде силно кафе или горещ чай и 1-2 таблетки корамии.


8. МЪГЛА

Опасността от мъглата се дължи преди всичко на намалената видимост и затрудненото ориентиране. Като се има предвид, че високите части на планината през по-голямата част от годината са мъгливи, то е напълно ясно, че при придвижването тя не ще бъде избягната. Затова водачи в планината могат да бъдат алпинисти, които много добре познават маршрута и характерните предмети за ориентиране.

При движение в мъгливо време се изменя чувството за разстояние и големина на предметите. Така например светлите предмети изглеждат по-далечни, а тъмните — по-близки. Забелязва се, особено при равнинен терен, и стремеж за завиване встрани. Всичко това увеличава опасността от загубване, а също така и от попадане в лавини, каменопади, козирки или пропасти.

При постоянна гъста мъгла движението може да става само ако има опитен познавач на маршрута, карта и компас.

Необходимо е да се вземат мерки и за осигуряване. Алпинистите трябва да се движат в непосредствена близост и да поддържат постоянен контакт помежду си.

Ориентирането се извършва по характерни местни предмети (ориентири) или чрез засичане на азимут. Правилно е ориентирането, когато придвижването става но билните части на планината при условие, че се вземат мерки за избягване на козирките през зимата.

Когато се изгуби посоката и е невъзможно за алпинистите да се ориентират, трябва да се изчаква на безопасно място вдигането на мъглата и ако се наложи, да се устрои бивак.


9. ТЪМНИНА

Въпреки правилото по време на алпийски прояви да се прекратява движението най-малко два часа до настъпването на тъмнината, често алпинистите по една или друга причина не го спазват и са принудени често да замръкват по маршрута. Тогава движението се усложнява и става опасно. Трудно може да се подбере подходяща и здрава хватка на скалата или стъпка в заснежения склон. Алпинистът може лесно да се заблуди и да попадне на места, които са опасни поради каменопади, лавини или козирки. Това най-често се случва след преминаване на трудни еднодневни изкачвания или неправилно разчитане на времето. Липсата на бивачии съоръжения заставят алпинистите да слизат в тъмнина. Умората от изкачването и по-лекият терен отслабват вниманието и лесно може да се дойде до нещастие.

При движение нощем се използуват рефлектори, които се носят на челото и чрез проводник се свързват с батерия, намираща се в раницата или джоба на алпиниста. Най-често това се случва при търсенето на подходящо място за бивак, напускането на маршрута поради авария, след завършване на изкачването (траверса) или при спасителни акции. Движението трябва да бъде много внимателно и да се спазва необходимият интервал — всеки да вижда алпиниста пред себе си и да следва предварително уговорената сигнализация.

Нощният студ втвърдява размекналия се през деня сняг (фирн), което, особено при луна, може да се използува от алпинистите за по-леко, а също и за по-безопасно преминаване на такива участъци. Тъй като снегът отразява добре лунните лъчи, не се налага употребяването на фенерче. За по-продължителни прояви се носят и резервни батерии.


ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С ХАРАКТЕРА НА РЕЛЕФА И СТРОЕЖА НА ПЛАНИНАТА

Планинският релеф под действието па различни сили постоянно се мени. Тези изменения усложняват изкачването или траверса и представляват голяма опасност за алпинистите.

Ето защо е необходимо да се познава добре цикличността на тези опасности и да се предвидят евентуално моментите за тяхната поява. Последното трябва да се има предвид от алпинистите с оглед на безопасността при провеждането на проявите във високата планина.


1. КАМЕНОПАДИ

Под въздействието на външните сили планинският релеф се руши. Това влияние наричаме изветряне. Особено осезателно върху скалните масиви се отразява разрушителното действие на въздуха, водата, снега и леда.

Различаваме три вида изветряне: физическо, химично и органично.

Физическото изветряне протича в резултат на въздействието на температурните колебания. Попадналата през деня в цепнатините вода замръзва през нощта, увеличава обема си и при разтопяването си прониква още по-дълбоко, за да замръзне отново през новата нощ. От многократното повтаряне на този процес, известен още като студено изветряне, скалите се разрушават механично, без да се изменя минералният им състав.

Голяма част от скалните маси са от разнородни минерали, които различно се нагряват и съответно имат различно разширение. Възниква вътрешно напрежение, което води до по-бързото нарушаване на връзката между отделните минерали, а оттам и до разрушаването па скалата.

Химичното изветряне, особено във високата планина, е значително по-слабо.

Органично въздействува на скалите растителността по тях. Чрез корените се разширяват цепнатините, а чрез органичните киселини химично се разтварят някои от съставните им части.

Течащата зода и носените от нея примеси също видоизменят планинския релеф — подмиват се отделно стоящите камъни.

Изветрянето на планинските хребети и стени и законът за земната гравитация са причината за една от често срещащите се опасности в планината — каменопадите. За тази опасност съдим по образуваните сипеи в подножието на гребените и стените, от оставените бепези по снега и тревата— отломките от скалната маса. Най-интензивно нагряване и изстудяване, а оттам и изветряне се забелязва по южните склонове на планината.

Процесът па изветрянето протича равномерно през цялата година. Каменопадите са типична опасност за пролетния и летния сезон, особено след продължителен дъжд. Най-силни са каменопадите при огряването на скалите от слънцето и разтопяването на замръзналата вода. Особено опасни са кулоарите и събирателните улеи по склоновете и стените.

Като правило трябва да се избягват местата, където има каменопад. Движението в планината се извършва но билните части и ръбовете.

Когато се налага пресичането на улеи, това трябва да стане в най-тясната им част, като преди това се постави наблюдател па безопасно място, който да следи за падащи камъни и да предупреждава. Да се избягва попадането на много хора в опасния участък.

При голям наклон на склона добре е пресичането да стане в свръзка, като се използуват клинове или скални издатъци за осигуряване.

Вертикалното преминаване на кулоар е по-опасно. Разстоянието между хората трябва да се намали. Това дава възможност за задържането на съборен камък, преди да е набрал скорост и съборил други. Придържането към стените на кулоара е за предпочитане, тъй като все пак край тях могат да се намерят защитни места при каменопад. Заслонените страни (при извивките) на кулоарите са по-безопасни.

Падането на камък трябва да бъде сигнал за каменопад и алпинистите трябва незабавно да се изтеглят зад надвесени скали. В краен случай трябва да се защити главата, като се постави на нея раницата или ръцете.

При катеренето на стенни маршрути да се подбира здрав и безопасен път. Носенето на каски както по учебните, така и по сложните и техническите стенни маршрути е задължително.

Преминаването на пасажи по стени с явна опасност от каменопади да става при студено време. Най-подходящи са ранните утринни часове или късно след залез слънце.


2. ЛАВИНИ

Една от най-коварните опасности в планината не само за алпинистите, но и за жителите на високопланинските селища са лавините. Те са познати още от дълбока древност. Свличането на снежни маси по планинските склонове наричаме лавина (думата има латински произход — labes — падане, срутване, и labi — подхлъзване).

Лавинната опасност се обуславя от следните фактори, действуващи в повечето случаи комплексно:

Състояние на снега. Охладените от студения въздух пари падат на земната повърхност във вид на сняг — бели шестоъгълни звездички (кристали от хексагоналната система).

Белият цвят на снега се дължи на богатото съдържание на въздух (90%). Със степента на уплътняване на снежните маси въздухът се намалява (в леда 15-30%, във фирна - 60%). Снежните кристали се отличават с най-разнообразни форми. В резултат на малката си скорост на падане (0,5-1 м/сек) те често търпят изменения от атмосферните условия. Поради това понякога те падат на земната повърхност не като нежни и красиви снежинки, а като по-големи монолитни шестоъгълни кристали. Такъв сняг има лоша връзка помежду си. Новият, прясно навалял сняг запазва формите на първичната кристализация. Старият се отличава с това, че снежните кристали са се видоизменили, загубили са първичната си форма. Това се дължи на процеса на прекристализация, станала в самата снежна маса.


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ ... Редактирана на 2009-05-28 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=341 Три дами ще се устремят тази пролет към постигането на заветната си мечта - изкачването на последните три в колекцията им от всички 14 осемхилядници на планетата. Доколко е нежен нежният пол и откога датира любовта на жените към планината....


Разходките на кралиците

Техният живот, тяхното придвижване през 19 в. били следени от всички. И те волю-неволю давали пример с поведението си на своите народи. Но дали успяваме да оценим каква роля са изиграли именно те, кралиците, в поврата на общественото мнение към планините? Така, както в днешно време ни влияе например телевизията ….

Когато, през 1856 г. младият австрийски император Франц-Йозеф направил изкачване с голям брой гидове на ледника Пастерце в подножието на Гросглокнер, неговата съпруга, красавицата Елизабет (Баварска) го очаквала в началото на глетчера. Семейството им по онова време се считало за идеално – двамата се запознали в романтичната атмосфера на високопланинския курирт Бад Ишл, правели заедно разходки по алпийските поляни. Но съвсем скоро от най-щастливо, семейството бързо станало образец за нещастно … Най-важна роля тук изиграли военните неудачи на страната ….

След една от тях, през 1860 г., се състоял много важен референдум и Франция, победила Австрия във война, станала алпийска страна. В частност, според този референдум Савоя, заедно с Шамони, преминали в състава на Френската империя, бивша и бъдеща република. По повод победата новият френски планински курорт Шамони бил посетен лично от император Наполеон III и съпругата му. Те се изкачили до ледника Мер дьо Глас, макар че императрицата практически не слязла от гърба на мулето.

Това бил върхът на управлението на 52-годишния император, пик на могъществото и популярността му – след него започнало падение към позорният му край 10 години по-късно... Племенникът на Наполеон продължил да разпространява славата на рода в друга насока, той е станал прочут учен - географ и ботаник. Принц Ролан Бонапарт председателствал и Първият световен конгрес на алпинистите в Париж през 1900 г.

Британската кралица Виктория също се увлякла от модата за посещение на планините, като пристигнала в Швейцарските Алпи. Великата вдовица и многодетна майка последвала своите поданици, тъй като й било интересно, къде през лятото изчезва целия лондонски елит и какво значат тези тайнствени швейцарски думи, толкова популярни сред нейните придворни: Оберланд, Юнгфрау, Гринвденвалд, Люцерн…. Тя дотолкова се вдъхновила от алпийската красота, че лично се възпротивила на забраняване на алпинизма след трагедията на Матерхорн през 1865 г.

В центъра на вниманието на цяла Европа бил и чудоватия Людвиг II Баварски, брат на Елизабет, с която започнахме тази статия. Той опустошил хазната на своята държава със строителство на замъци с удивителна красота, разположени в роимантични ъгли на немската част на Алпите. Бавария по време на неговото управление като държава банкрутирала и била анексирана към Прусия.

Кралят, който решил да дава пари за изкуство, а не за пушки по времето си бил могъщ импулс за цялото европейско съзнание, за културата, в това число и за културата на алпинистите.

Но да се върнем към нашата красавица Елизабет Баварска. Годините минавали, тя – жената на невнимателния император – работохолик намерила утеха в пътешествията. Императрицата прекарвала в пътувания без своя мъж почти всичкото си време. При това многократно посещавала различни планински райони. Известно е, че през 1885 г. Елизабет, съпроводена от гидове се изкачила по скален маршрут на връх Гросер Бухщайн в масива Гезойзе.

Но особена активност в планините проявило италианското кралско семейство. Неговият представител, херцог Абруцки, Луиджи Амадео ди Савоя, бил един от най- активните алпинисти на своето време. Освен големия брой алпийски изкачвания, в това число зимни, той провеждал добре организирани експедиции в отдалечени планински масиви: в Африка на Рувензори, в Аляска на връх Свети Илайъс, в Каракорум за първия сериозен опит за атака на К2. Неговата родна сестра, кралицата на Италия Маргарита, в чест на която брат й Луиджи нарекъл третия по височина връх в Африка, прекарвала много време в планините, в замъка в Гресон. А през 1893 г. кралицата се изкачила на един от върховете в масива Монтероза. Там на връх Пунта Нифети, на височина 4554 м., тя тържествено открила планински заслон, носещ и до днес нейното име.

Освен това Маргарита дала на италианския народ вкусната пица, наречена по нейно име и оцветена с цветовете на националния флаг…


Жените тръгват с мъжете и обратно

Казват, че някои мъже в края на 19 в. се опасявали да оставят жените си сами дори по време на изкачване. И ги вземали със себе си. Това били красиви алпинистки, такива като Хермина Таушер, Май Норман-Неруда, Розе Фридман.. Те дълго време ходили с мъжете си по планините, след това постепенно започнали да ходят сами. Имало, навярно, и такива, които скитали в планините не по желание на мъжете. Впрочем, много алпинистки от това време били изявени феминистки и не били омъжени.

”Най-високопланинската” дама станала Фани Балок-Уоркман (1859 – 1925). Имало и противоположен случай, когато жената завела със себе си мъжа в планината. Може би за това, че не се отличавала с особена красота. Фани била дъщеря на богат адвокат, по-късно станал губернатор на щата Масачузетс. През 1881 г. тя се омъжила за лекаря Уилям Уоркман.

В средата на 90-те години вече немладото семейство решило да измени на ориентацията си и да станат професионални пътешественици. Това им се удало. От 1895 до 1899 г. те извършват рекордни велосипедни походи из Европа, Северна Африка и Близкия изток. Връщайки се от пътешествие съпрузите пишат книги, изнасят лекции и отново се отправят на път. В началото на новия век Уоркман избират за обект на своите изследвания северните Хималаи и Каракорум. Те провеждат шест големи експедиции, по време на които извършват достатъчно сериозни алпийски изследвания и изкачвания. През 1906 г. Фани и съпругът й се изкачват на Пинакъл Пик /6960 м./, поставяйки абсолютен височинен рекорд за жена.


Коя е най-високата жена в света?

Именно така, „най-високата”, наричала себе си американската преподавателка по латински език, родената в Германия Ани Пек (1850 – 1935 г.). Започнала да се занимава с алпинизъм на 38 г. с изкачване на връх Шаста. На 45 г. пристига в Европа, за да изкара курс по класически алпинизъм и да се изкачи на Матерхорн. След това Ани се включва в експедиции, като започва с изкачване на мексиканските вулкани Попокатепетъл и Орисаба. През 1902 г. Пек става един от учредителите на Американския Алпийски клуб, от самото си начало заявяващ равни права на мъжете и жените в неговите редици.

За главен обект на своята активност американката избрала Южна Америка, в планините на която организирала няколко леки експедиции. През 1904 г. й се удало да извърши първопрохождение на връх Сората /6489 м./ в Боливия. Следващата й цел била по-висока точка в Перунаските Анди – връх Уаскаран. Този връх не се дал от първия и дори не от втория път, а едва от петия опит! През 1908 г. в невероятно драматична борба с гидовете си Габриел и Рудолф Таугвалдер (в резултат на измръзване по-късно им били ампутирани по няколко пръста) й се удало да изкачи северния връх на масива Уаскаран. Невероятен подвиг, ако бъде отчетена жалката екипировка за такива условия и възрастта на дамата (58 г.)...

Доколко височината на планината била определена точно, може малко да се пофантазира. Още повее, че тя била поощрявана от перуанското правителство. Пек обявила височина 7291 м. – най-високият от покорените върхове в света, най-високата точка на Америка и Западното полукълбо. А перуанците обявили Пек за покорител на най-високия връх на Земята с височина 8000 м. и даже я отличили затова с паметен медал.

Всичкият този шум не се харесал на много алпинисти и най-вече на Фани Балок-Уоркман, която била убедена в това, че Хималаите, които тя толкова харесвала, са по-високи от Андите. Да, и височинният рекорд за жена тя искала за себе си. За своя сметка Балок наела група от фреснки геолози, които пристигнали в Перу и след месец напрегната работа дали на Уаскаран нова височина - едва 6626 м.

През 1911 г. Ани Пек (61 г.), тежко преживяла неприятния скандал по повод височината на Уаскаран, отново заминала за Андите. Нейната нова експедиция носи името „Гласувайте за жените!”. Флаг с такъв надпис бил забит на връх Коропуна /6455 м./. Впрочем, аналогичен флаг на друг връх размахала и нейната съперница Фани Балок-Уоркман.

Последното свое изкачване Ани Пек извършила на 82 годишна възраст! В това време тя повече се увличала от авиацията. Организирала и успешно провеждала авиоекспедиции по цяла Южна Америка, от север до крайния юг....


Жени на стените

Мястото, където започнали да катерят жени по сложни скални стени – това, разбира се, били Доломитите. Дори най-лесните наглед турове изискват усилено катерене. Но скалите, когато са в добро състояние, могат да бъдат напълно приятни. Особено когато напред вървят опитни гидове. Впрочем, гидовете правели това, което им е нареденоот клиента. Така се случило, че първото изкачване на знаменитата южна стена на Мармолада (наричат я „кралски Доломити”) било осъществено под ръковoдството на жена.

Беатрис Томасон (1859- 1947) била дъщеря на небогат земеделец от северна Англия. След завършване на образованието си останала да работи в Германия. В това време тя била стремително развиваща се държава, преживяваща бум в много отрасли на живота, включително и в алпинизма. Беатрис започнала да пътува в Алпите през 1883 г. От начало тя се ограничавала с леки изкачвания, но с годините у нея се появило желание да пробва нещо далче по-сложно. В средата на 90-те Томасон започва активно да пътува в Доломитите, за което наема най-добрите местни водачи и ходи на най-сложните маршурти. В това число и премиерни изкачвания.

През 1897 г. Беатрис пътува с един от най-добрите гидове на своята епоха Микеле Бетег. За по-малко от месец те осъществяват 22 достатъчно сложни изкачвания, от които 4 били премиерни и 6 втори изкачвания. На следващата година Томасон вече с други водачи, специалисти по ледено катерене, изкачва няколко микст маршрута в района Ортлес.

В това време Южната стена на Мармолада вече започва да се счита за главно предизвикателство в Доломитите. Всички най-добри гидове-катерачи вече били изпробвали на нея своите сили и отстъпвали с надеждата отново да се върнат. Те работели с клиенти само през лятото, а намирането на клиент за Южната стена не било просто. Недеждата била в Беатрис. И тя се решила. През 1901 г. била организирана цяла експедиция за изкачването й. Сред гидовете бил избран опитният 47-годишен Бетега и и по-младият Бартоло Цагонел.

До машрута достигнали на 1 юли, въпреки неустойчивото време. Страхували се от конкуренция, знаело се, че не само Томасон иска да изкачи стената тази година. Катеренето по сложност превъзхождало всичко, което по-рано Бетега изкачвал и клиновете, които забил били повече от всички през всички предишни години. Изобщо, тогава „железният век” на техническия алпинизъм едва започвал и клиновете не се жалели от водачите. Тройката тръгнала по стената в добър темп, a от другата страна на върха се изкачвала двойка носачи с хранителни продукти, напитки и одеала.

През втората половина нa деня времето се влошило, завалял слаб дъжд, на върха той преминавал в сняг. В това време тримата катерачи преминавали отвесни камини, в които било относително сухо. В eдин момент падащ камък ранил главата на Беатрис. Но тя запазила хладнокръвие, превързала раната и изкачилла върха, като предизвикала възхищение в гидовете си. Слизането обаче се оказало немислимо. Цялото изкачване отнело 12 часа, на върха ги посрещнала групата носачи и въпреки липсата на видимост успели да се спуснат до заслона от другата страна.

За изкачването Бетега получил 400 крони, които се равнявали на годишната му заплата. Но това била достойна работа. Маршрутът бил възможно най-сложен технически от всички, изкачени до този момент в Алпите. За това достижение Томасон и гидовете били неохотно признати от конкурентите. Това били мъже, владеещи в онова време алпинийката преса. Но жените настъпвали, не допускайки непризнаване. Няколко седмици, след изкачването на Мармолада била изкачена друга знаменита южна стена в Доломитите: в масива Тофан, издигащ се над курорта Кортина д’Ампезо. Местните гидове Анжело Дибона и Джанфранко Сиорпаес превели по стената две унгарски благороднички - баронесите Илона и Роланд Етвош.


Жената с четири фамилии ...

В детството си тя се наричала Елизабет Елис Френсис Хоукинс-Уайтсбед (1860 - 1934). Девойка от знатен род, с добро възпитание и образование, тя рано (едва на 18 г.) се омъжила за немладия вече офицер Фредерик Бьорнеби и му родила син. Заради слабото здраве на майката, детето се възпитавало от баба си, а младата жена била изпратена на планина, в Шамони.

Изминали две години и Елизабет издала своята първа книга с името The High Alps in Winter or Mountaineering in Seach of Health /Високите Алпи през зимата или Планинарство в търсене на здраве/. С това тя предизвикала гнева на главния енциклопедист на алпинизма Уилям Кулидж, който написал разгромяваща рецензия. Елизабет го предизвиквала – той обикалял планината през зимата вече 15 години, бил издател на първата в света книга за зимен алпинизъм. Какво могла да напише дръзката новачка? В алпинизма обаче, тя открила не само път към здравето, а и страстно увлечение.

Така с фамилията Бьорнеби Елизабет за пръв път влязла в историята.

Записани са в историята и думите на нейната заможна леля Лейди Бентинк: "Забранете й да се занимава с алпинизъм! Тя шокира цял Лондон и изглежда като индианец". Било вече познато. За своя живот Елизабет надминала даже Кулидж, издавайки 12 книги, в това число автобиография, нелош роман за зимния живот в Сейнт – Мориц и няколко пътеводители.

През 1886 г. първият й мъж починал. А в Алпите останало неговата фамилия. По време на опит за първо изкачване на „последния непокорен връх” на Алпите - Бисхорн, Елизабет с водача Имбоден се изкачили на Източния връх, който се оказал по-нисък от Западния. От тогава Източен Бисхорн започнал да се нарича Пуент Бьорнеби.

В онези времена, жената вече носела фамилията на втория си съпруг, наричала се Мис Мейн. С тази фамилия, заедно с Евелин Макдонъл преминават траверса на пик Палю, първата чисто женска свръзка без гидове. За своята алпийска кариера (1882 - 1903) Елизабет извършила около 130 изкачвания. На Матерхорн тя била с кралския гид Александър Бургенер. На Егюи дю Жеан Елизабет участвала в третото изкачване и била първата жена, стъпила на върха. Любимият й гид бил Йозеф Имбоден, с който тя извършила 24 от своите 26 първопрохождения. Този резултат бил постигнат в норвежки експедиции. На картата на планините на тази страна останали имената на две палнини - Елизабетинд и Имбодентинд.

За най-сложното й изкачване историците смятат зимния траверс с изкачване на Пик Дисграция, за 15 часа алпинистите преминали сложен маршрут с денивелация 2800 м.

В момента на приключване на алпийската си дейност Елизабет, погребала и втория си мъж. Тя вече носела четвъртата си фамилия - Мис Обрей Ле Блонд, когато осъществила главния си възход в алпийската история. За това се счита учредяването на първия в историята женски алпийски клуб. Той бил създаден в Лондон по инициатива на Елизабет през 1907 г. И тя станала първият президент на клуба, отстъпила поста през 1912 г.... В този период тя вече не ходела по планините, заедно с третия си мъж Елизабет се увличала по велосипедни пътешествия и автогонки. Интересувала се и от паметниците на културата в Испания и Италия, за които издала редица пътеводители.

Включила се и в историята на кинематографа, като в самия край на 19 в. заснела около 10 филма за развлечения (ски, кънки и даже хокей) в планините на Швейцария. Снимките били направени предимно в Сейнт-Мориц, където зимувала английската дама...


Дизайнерката

Клод Труайе – Коган била дизайнер и собственик на моден бутик Париж. Това чисто женско занимание обаче, не й попречило да се занимава с алпинизъм. Тя конструирала първото женско облекло, подходящо за планински изкачвания, което заменило твърде неудобните рокли, носени по онова време. Дизайнерката се прочула и с няколко свои изкачвания:

1951 - Перуанските Алпи – изкачване на Алпамайо /6120 м./

1952 - Перу, изкачване на красивия връх Невадо Салкантай /6320м./

1954 – Първа експедиция в Хималаите. Вестниците сензационно писали: " Миниатюрна жена се отправи към грандиозната планина". Изкачвайки се на височина 7740 м. (това е световен женски рекорд) по склоновете на Чо Ойю, заради суровите атмосферни условия е принудена да се върне.

1955 – Изкачване на хималайския връх Ганеша /7429м./, следват експедиции в Гренладия, Перу и изкачване на Безенги.

1959 – тя е вече на 40. И отново се връща в Хималаите. Ръководи първата женска експедиция на Чо Ойю, с желание да установи женски височинен рекорд. На 1 октомври тя и белгийката Клод ван дер Стратен се изкачват в Лагер 4 /7100м./. През следващите пет дни времето е лошо, но те напускат лагера и достигат височина 7700 м. Това вече е женски височинен рекорд! На 5 октомври алпинистите в Базовия лагер виждат с бинокли, че мястото на Лагер 4 е затрупано от лавина.

Печалната гибел на Клод Труайе-Коган била отбелязана с национален траур във Франция - акт, с който страната удостоява само най-видните си граждани. Редактирана на 2009-05-14 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=348 Следвайки програмата, курса по катерене посети някои катерачни обекти в Гърция.

Започнахме с Музаки, което се намира на 18 км западно от Трикала, а катерачните сектори са непосредствено до селото. Типично за гърците скалите са на 5-10 минути от заравнено парко-място до пътя. Също така типично за там има създадени много удобства – заслон, дървени масички и пейки, удобна площадка под маршрутите. Спряхме се на това място най-вече заради уверенията, че дори при дъжд може да се катери на сухо благодарение на огромните надвеси.

Туровете варират от 4с до 8b+, добре осигурени и подходящи за начинаещи и обучаеми катерачи.

В заслона под скалите може да се чувалува, а отвъд реката има подходящи за къмпинг поляни.




Надвесите от по 2 въжета при Музаки.


Първият ден, вероятно леко замаяни от дългото пътуване, осъществихме отдавна замисленото катерачно кръщение – паметното “първо падане” на всеки един в “занаята”. Плочите и леките надвеси предоставиха възможност за доста безобидни и спонтанни падания, завършващи с – “о, ама това ли било, не е толкова страшно” - и да имаше други отзиви, никой не си призна ;-)

След 6 часа подвизи по скалите ни нападна максимата “от катерене се огладнява” и едва смотали инвентара в багажника на бусовете се втурнахме към Музаки. Не отчетохме културните особеностите на гръцкия късен-неделен-следобед и бързо се озовахме пред безкомпромисно затворените врати на местните магазини. Освен религиозните подбуди, скоро открихме и друга (същинската) причина за хлопнатите кепенци – на стадиона се играеше мач, а където има много хора има скара-бира и така се озовахме на правилното място.

По план график на втория ден, след бързо разглеждане на Метеора, се отправихме към плажа Милопотамос, под Цангарада. По стара традиция пак си имахме вземане-даване с гръцките автомонтьори – като по поръчка на 20 метра от един гумаджия спукахме гума и след кратка сценка, като от ням филм, човека си свърши работата. Случайността е скрита форма на необходимост – гума-паузата ни забави достатъчно, за да нямаме време да потърсим място, различно от вече набелязания Милопотамос.




Подхода към скалите на плажа Милопотамос.


Въоръжени с пътна карта, съмнителни познания на гръцката азбука и с невежеството си, поехме по финалните 50 км към Цангарада. Следващите 2 часа шофиране на ниска предавка се вписват в адреналиновите преживявания на това пътуване. Прекосихме планината Пилион по безчет завои, вариращи от остри до по-остри и обратни, безспирна въртележка по ръба на бялата линия, зад която се отварят директно отвесни каньони - мантинела няма. Когато пристигнахме по тъмно до скалите над плажа Дамян се изсипа от седалката с думите: „Митко, държиш ли се здраво защото идвам!”




Туровете при пещерата.


Скалата изглежда привидно доста „наредена” и начупена, но са оказа неподозирано здрава в по-голямата си част. Осигуровките са на планки, на места има леко голямо разстояние между тях. Поради близостта си до морете част от планките са леко ръждиви (личи си къде са били подменяни и дублирани). Освен на главния плаж, маршрути има и в изключително красивия каньон на Милопотамос – открихме десетина спортни тура и още толкова традиционни, както и място за интересни премиери, от което Дамян се възползва на втория ден от престоя ни.




В началото на каньона на Милопотамос.


В началото на каньона има и няколко класически боулдъра, на част от тях в най-горната част са поставени осигуровки (хайбол с финално цопване в реката), а за други в ролята на крашпад е пясъка под тях. Дамската част от курса показа завиден боулдър ентусиазъм и умения.

Тук и разпънахме палатките, а морето беше изхвърлило предостатъчно сухи клони за огън и импровизирани скамейки.




Гледка от палатковия лагер.



Сред екстрите беше и паянтовия, ръждив душ със студена речна вода, от който се възползваха по-несвенливите. В каньона се натъкнахме на „свежи” (в превод: „възкисели и горчиви, но авантата си е аванта”) на вкус портокали и смокини.

Пътеката, водеща до брега, се спускаше през твърдолистни красиви цветя, които един изявен ботаник сред нас кръсти лалета. Музата на Катеренето, която и да е тя, навести голяма част от присъстващите. През нощта ни навести и неизвестен нарушител, който незабелязано видя сметката на няколко наденички;-)

С две думи мястото много допадна на всички и решихме да останем един ден в повече от предвиденото.




Романтичен обяд с консерва боб на брега на морето. Редактирана на 2009-05-08 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=347 Аз съм тук,
носталгия измъчва мойта душа
копая стъпки в леда.
Боли ме, боли ме, незнам накъде да тръгна сега

Лошите хора обсебиха мойта страна
прокудиха ме далеч от дома
на мен ми остана само това
да бия стъпки в леда

Крупието раздаде пари и власта
на своите продажни чада
за нас отреди много тъга
като гъстат планинска мъгла
и стръмният път в леда

Аз съм тук,
сам в студа,
животът ми премина така
да бия следи в леда

Боли ме, боли ме
ще ми прости ли Господ греха
че избягах от мойта страна
за да се крия в кулоара
на таз планина

На Деси от Самоков Редактирана на 2009-05-01 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=345 Едно изкачване с използване на техниките от традиционното катерене може да бъде истинско изпитание за духа и тялото.

В следващите редове ще разкажа за премиерното изкачване на една 200 метрова стена на входа на Погановското ждрело в съседна Сърбия. Само на 85 км от София.

Ще започна от това, че ма 11 и 12.04 с Тако Младенов отидохме до там, за да изкатерим нещо. Така се случи, че за двата дни успяхме да направим по едно въже от два различни маршрута на различни масиви.




Двата масива


Десният масив се нарича "Мамул", а левият "Тодорина скала".

Предимно заради по-интересната линия, която предварително бяхме набелязали, а и заради по-голямата височина на скалата аз бях решил при тази седмичното ни посещение да довършим маршрута по "Тодорина скала".




Тодорина скала


Преценката от наблюденията на скалите никога не е достатъчно обективна, за да разбере човек какво го очаква нагоре. С малки изключения в нашият случай предварителната преценка се оказа доста правилна. Линията е абсолютно логична и всеки друг на наше място би избрал тази линия.

Когато за първи път видяхме този район през януари предположихме, че тези линии, които сме си набелязали би трябвало да са сравнително лесни, но след изкачванията от предишната седмица си дадохме сметка, че скалата е доста трудна и е на ръба на възможностите ни.

В събота сутрин тръгнахме аз и Петър. Тако беше зает до обяд и обеща да дойде до вечерта, но така и не дойде, та премиерата беше завършена от мен и Петър.




Началото на маршрута

Около 10 сутринта вече бяхме под маршрута. И понеже веднъж бях преминавал първо въже реших да отстъпя водачеството на Пешо, който заставих да се върне от половината въже понеже два пъти падна на ключовия пасаж (клемите държат) След лесен винкел в началото, който не надвишава 5 категория се достига до дърво, на което се осигурява. Следва кратък траверс на ляво (7-8м) с малко набиране на височина , от където се тръгва по цепката, която оформя линията на тура. Тук е ключовия пасаж на първо въже (около 6-7 метра 6+), следва винкел и първа площадка - екипирана с един анкерен болт и планка. Пробиването на отвора за анкера на ръка отне 1 час. Клинове на първо въже няма. Дължина 45 метра.




Първа площадка - направа на отвор за анкерен болт.


Следва второ въже. Гледано от пътя това изглежда като една широка цепка, В действителност това е камина, която представлява входа на пещера. Катери се на сами входа на пещерата с крака стъпили на единият отвес и гръб опрян в другия. Разстоянието между двете стени е не повече от 50-60 сантиметра. Всичко пречи - инвентар, раница, фотоапарат.




Камината


На около 25 метра има почивка - удобно за сядане място. Следват още 7-8 метра и отгоре затваря таван.




Таванът на камината


Въпреки, че имам достатъчно инвентар забивам клин непосредствено преди тавана за по-голяма сигурност, а и някой някога може да реши, че тавана не му е по силите и да реши се върне. Добавям и два френда и приготвям стълбичките. Поставям още един и вече вися на стълбата, втори и вече съм извън камината.




Поглед от таван


Не намирам подходящ начин за продължение. Спирам се на малка пукнатина и използвам, най-малката микроклема, с която разполагам. Увисвам на нея и вече съм малко над тавана, но ми трябва още височина, за да мога да стъпя на скала. Погледа ми се спира на шипката на метър и половина над мен. Достигам я с ръка, но не искам да си хабя силите като се набирам на ръце и използвам куката и стълбата. Най - после съм отгоре, но не намирам подходящо място за площадка. Пешо вика, че имам 7-8 метра въже. Продължавам нагоре. Боря се със сухи дървета, трева и шипки. Въжето ме дърпа. Няма начин спирам. Намирам 3 здрави опорни точки за френдове. Презастраховам се.




Втора площадка


Сещам се, че по-късно ще слизаме от тук. Добавям клин. Не ми хареса как се заби. Сменям клина. Изчаквам Пешо. Часът е вече 16.

Имаме още две въжета, които би трябвало да са лесни.




Поглед от втора площадка


Тръгвам за трето въже. 15 метра кораво изкачване по плоча вероятно около 7- и следва лесен траверс 35 метра на ляво.




Началото на трето въже.




Траверсът на трето въже


Директното преминаване право нагоре не ми е по силите - надвесени гладки плочи без възможност за осигуряване. Въжето пак ме дърпа. Едвам се добирам до огромен отцепен блок и прехвърлям примка през него. Тревите са голям проблем. Не носехме мотики.

Събираме се и изяждаме по един кроасан. Следва винкел 7-8 метра.




Тръгването на четвърто въже


Въпросният винкел в горните 3-4м е надвесен. Силите са ми на привършване и се хващам за осигуровката. Добре, че отгоре има дърво благодарение, на което преминавам. Мисля си: "Свърши трудното". Още 6-7 метра и друг винкел - полегнал на дясно с широка пукнатина в средата. Но първо трябва с ножчето ми да изрежа няколко клона на шипка, за да мога да мина (имаме и трион, но той е в Пешо). Поставям осигуровка. Тръгвам по винкела на дюлфер - преминавам 2-3 метра. Спирам да почина и слагам най-големия френд. Тръгвам. Минавам още метър и батерията ми свърши. Няма пауър в ръцете и краката. Бързо вадя другия голям френд (бяха два) и сядам за почивка. Почивам, а силата ми не идва. Почна да се мръква. Решавам, че ще стъпвам на долния френд, а за горният ще се държа. Започвам да ги прибутвам един по един по цепката нагоре. Минавам още метър. Чу се характерен звук от стъргането на челюстите на френда по скалата. Летя назад и надолу. Виждах как скалите минават бързо покрай мен. Преминавайки през шипката, която сякох падам по гръб върху наклонената скала с главата надолу. Двата, които местих един по един изтърваха (вероятно лишеите са виновни или неправилното натоварване), по-долният ме задържа. Въжето също. Усещам, че съм в нестандартна поза и не мога да си обясня какво става. "добре ли си" - чувам. Не съм сигурен дали наистина чувам, чудя се дали имам нещо счупено. Не знам дали съм добре. Каската и тя свърши полезна работа. "добре ли си" - втори път - Пешо пита. Размърдах се и установих, всичко е наред. Чувствал съм се зле заради неудобната поза. :) Не е разумно да продължа нагоре. Не правя втори опит. Ще се връщам. Обаче ни чака кофти траверс и не се знае дали ще има от къде да се спусне до втора площадка. Сетих се, че над втора площадка над надвесените плочи има дебело дърво. Обаче от височината, на която съм в момента трябва да направя хоризонтален траверс надясно, за да достигна до него. Добре, че трябва да се движа по полегнала плоча с подходящи стъпки. И дори се намираха места за осигуряване. Виждам дървото, но то е 10 метра под мен, а да откатервам е немислимо. Склона е стръмен - покрит със здравец.




Събираме се при дървото за рапела


За щастие на моята височина има друго дърво - дори по дебело. Насочвам се към него. Но дали ще стигне дължината на въжето за рапела. Когато се събираме при дървото вече е тъмно. Много внимателно организираме рапела. Изморени може лесно да допуснем грешка, която да е фатална. Склона освен със здравец е покрит с всякакви издънки на дървета и шипки, в които лесно може да се оплете въжето при изтеглянето. Взимам триона и започвам спускането на челник. Отнема ми около час да изрежа всичко, което може да попречи на безпрепятственото изтегляне на въжето по пътя надолу. Преценката ми е вярна. Точно на втора площадка съм. 5 метра преди края на въжето стигам до клина, който забих по рано днес. Добавям два френда и фиксирам въжето.




Пешо на рапела преди втора площадка


Идва Пешо. Изтегляме въжето без проблем. Сега е ред на Пешо да градинарства. След още час време сме на първа площадка. Надолу няма какво да се чисти, но има проблем. Всички тръни и клони, които сме изрязали са се събрали по скалата на последния рапел. Въжето се оплете в тях. След още 30-40 минути вече сме долу. Часът е 22.

Бързо събираме и се насочваме към колата. На асфалта спира кола. Слизат трима видимо подпийнали сърби от отсрещното село Власи. Казвам си "Какво пък толкова. Най-лошото мина". Хората започнаха да ни се радват и обясняваха как цял ден били гледали нас и не могли да свършат никаква работа. И като видели лампичките да се спускат в гората дошли да видят кои сме и да ни поздравят.





Снимахме се.

Поканиха ни когато решихме да се отбием и да пием по едно с тях.
Междувременно нашите приятели от Туристическото дружество в Цари брод ни чакаха около 18 да се появим в хижата и 20:30 бяха долу на пътя да проверят дали всичко е наред.

Решихме, че следващият ден ще бъде за почивка. Така и стана. Даже и дъжд валя.




На следващият ден. (от ляво на дясно ) Моя милост, Пикси, Мая, Славко, Пешо


И така продължихме до вечерта.




На следващият ден - вечерта - всъщност не сме ставали.


За понеделник запланувахме да довършим другата премиера по "Мамул". И двамата не бяхме във форма. По необясними за мен причини не бях концентриран. Напредвах бавно. Два пъти паднах заради глупави и необмислени действия. Нямах усещане за катеренето. Катерех по задължение, а не за удоволствие. Едвам избутах въжето от миналата седмица и когато се събрахме, дружно решихме, че днес не е ден за катерене и ..... по-добре да не умираме днес.




Аз на най - високата точка, до която достигнахме миналата седмица


Слязохме. Този тур до момента е екипиран с 4 клина - здрави и надеждни.











Остатъка от деня оползотворихме като се пускахме с една вътрешна гума по реката и ядохме като за последно.

Маршрута, който направихме в събота определям, като изключително красив с елементи на всякакъв вид катерене. Смятам, че е 6+/7-, А1
Задължително се ползва двойно въже, поне 50м. Необходими са френдове всякакви размери - 14-15бр и комплект клеми. Стълби - поне за първия. Втория може и със самохват.

А незавършеният, за който те първа ще пиша към момента е 7-, А1

Вероятно сред четящите таи статия има хора, които са подлагали човешките възможности на много по-големи изпитания, за което ги поздравявам, че са се преборили и са успели да доведат до успешен край начинанието си.




Линията на маршрута Редактирана на 2009-04-21 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=343 През трийсетте години на миналият век алпинизма бележи забележително развитие и прогрес. За отбелязване е, че страните които имат най-голяма активност в тази област са ултра десните тоталитарни държави. Италия и Германия, към които се присъединява и една малка държава България. Това е нашата историческа съдба. За тази злочеста съдба е този разказ.

Алпинистите се поставят от тоталитарните режими на пиадестали. Пеят се песни за тяхният кураж и легендарна смелост. Не така мислят хората в страните където има демокрация и свобода на словото. Наречените, последни проблеми в Алпите и тяхното разрешение изискват много човешки жертви. Това похарчване на млади хора, вкарването им в политически организации, финансиране на изкачванията с политически цели, дразни свободомислещите хора. Най-вече английските джентълмени от Великобритания.

Още тогава, през тези тревожни години, демократично настроените хора хора правят редица изявления. Критикуват набиращият сила фашизъм и националсоциализъм. Алпинистите като ярки представители на тези страни не биват подминати. Светът не е забравил и до днес какво направиха в последствие тези режими на човечеството. До краят на 90-те години алпинисти участвали в паментни изскачвания бяха принудени да дават обяснения публично за своето минало. Например Хейнриш Харер.

Установи се че Хейни Харер победителят от "Айгерванд" е бил в СС. Голямо разочарование от страна на неговите фенове.

Неговата книга написана след войната "Седем години в Тибет" е една от най-четените в света и до днес. Филмът направен от Холивуд по нея беше гледан от милиони зрители. Книгата е преведена на петдесетина езика доколкото ми е известно. Любимо четиво на милиони читатели, за авантюра и пренасяне в далечни светове. Мисълта, че големият хуманист и писател Харер е бил в СС е разтърстваща.

Журналистите започнаха да ровят в минали съдби на живи и мъртви алпинисти от славната епоха от преди войната. Започнаха да излизат смущаващи статии, за големи имена, Емилио Комичи и други. Видяхме на снимка как Дучето стиска ръката на Комичи след победата му над "Чима Гранде". За Еди Райнер и Вили Ангерер, тези които търсеха, също намериха много тежки подробности. Намериха че и двамата са били в СА.

Ето така стоят нещата с тези славни алпинисчета. Все гледат да се снимат със силните на деня. С политици и баровци, за да ги покажат на екрана и да пишат за тях в пресата. Всички ли са били такива в тези години. Разбира се че не. Пример за планинарско твърдоглавие и индивидуално мислене е Гиусто Джервазути. Този непослушен хулиган си е намерил едно френско другарче Люсиен Девие, с което катери из Алпите. Управляващите в Италия предвиждат бъдеща война с Франция. Викат Гиусто и му отправят сериозно предупреждение. Но този хулиган да вземе да покаже среден пръст на висш партиен функционер отговорен за спорта в Италия. Лично назначен от Мусолини, безобразие. Понеже е световно известен на първо време решават да не го заключат. Надяват се, че щом е алпинист ще се пребие някъде и ще бъде забравен.

Джервазути наистина пада и умира, но въобще не е забравен. Неговите турове си остават любими за много алпинисти. Класически турове. Красив пейзаж, здрава скала. Какво повече да се желае. Приминават се десетки пъти всеки катерачен сезон. За съжеление не от български алпинисти. Нашите все още не могат да се научат да мислят като Джервазути.

В тези буреносни времена какво е положението в царство България. Нас ни интересуват катерачите, за политиците няма да си говорим. Имало ли е катерачи, нямало ли е ?? За един от тях е този разказ. За да не се предизвикат полемики неговото име няма да бъде споменато. Представете си, че става въпрос за виртуален човек. Алпинист, който никога не е съществувал. Като някакъв герой от компютърна игра.

Този човек Самоковец по произход също не е бил ангел. Но ангели на земята няма. Силно е повлиян от немската култура, или ако искате, германофил. Знае немски и френски, тоест начетена личност. През 30-те години на миналият век той е бил съвсем млад. Любимо четиво за него е било "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницче. В тази световно известна книга, се говори за свръх човекът, който ще дойде в бъдещият свят.




Алпинисти от Самоков през 1935 година.


Той, свръх човекът ще бъде над всичките останали хора. Той ще е абсолютно безчуствен както за своите страдания, така и за тези на другите хора. За него няма да има нито Бог, нито Дявол. Нито добро, нито зло. Той ще стои над такива дреболии. Бъдещето му принадлежи. Освободено от оковите на излишните предрасъдаци, човечеството ще направи огромен скок напред.

Младият самоковец е направо разтърсен от тези прогресивни идеи. Нашият герой желае да стане точно такъв човек. Силен и устойчив над тълпата. С годините той ще изкове в себе си необходимите качества, за да се превърне в описаният от Ницче идеал.

Поради тази причина погледът му се обръща към планините. Планини в България дал Господ. Особено около Самоков. Ето там в планините той решава да постави своето тяло и дух на постоянни, все по-тежки изпитания. През целият си живот нашият самоковец се тренира безмилостно
с фанатична упоритост. Катерене соло, ледени биваци през зимата, самотни преминавания през буря на връх Двуглав и Орловец. Атака на Мусала през Трионите пак зимно. Избира, когато е най-трудно, при лошо време и все в този дух. Нищо не го спира. Това е, защото свръхчовеците трябва да са такива, според него и духовният му баща Ницче. Наистина в планината след време започва да се чувства като риба във вода. Отношението му
към хората естественно се променя, започва да ги чуства много по ниско от себе си. За него те са плачковци, само се вайкат и оплакват. Той е друг, човекът на действието, човекът на тоталният риск. Трудно му е да си намери другарче даже и в БАК. Малко са хората които издържат на убийственият му ритъм на катерене.

Така се формира един от най-силният български алпинист преди Втората световна война. Това не може да се отрече от хората, които разбират малко от планини. След време го отрекоха напълно по чисто политически причини. Беше изтрит с гума и забравен. Историята ни даже и да е мъчителна трябва да се приеме каквато и да е била. Истината касае всички българи независимо от тяхната политическа позиция.

Да му дадем ли име на нашият герой? Невъзможно. Авторът на този разказ е поел ангажимента името му да не се публикува. Това е желанието на малкото останали негови близки възрастни хора. Ще го наричаме "нашият човек",или "самоковецът". Нашият човек, ултра десен, не е бил цвете за мирисане. Но това не пречи да е бил страхотен катерач. В този разказ, за съжаление, политиката е невъзможно да бъде избягната. Героят е разглеждан не само като алпинист. Съдбата му е свързана с политическите събития разтърсили Царството и в последствие Републиката.

Малкото царство България, през трийсетте години, сгъстява боите с набиращият сила трети райх. Прави се обмен на всяко ниво. Търговия, индустрия, политика.

Спорта не е забравен. Алпинизма се смята за престижен спорт и политическа фасада във тоталитарните страни. Само английските джентълмени не са били напълно съгласни и усложнявали излишно живота. Но те шофират от ляво и всичко им е криво. С такива разправиите са невъзможни.

Но ето че Фюрерът на Германската нация обещал, че ще ги размаже като въшки върху шибаният им остров и всичките проблеми ще бъдат разрешени.

При тези приятелски обмени между България и Германия, биват поканени немски алпинисти през 1935 година. Правят се съвместни траверси за адаптация из нашите планини. Постепенно се преминава сериозно във втората фаза на щуротиите - стенните изкачвания. Работите наистина стават сериозни. Самоковецът е много активен. Той знае немски и е един от най-добрите. Веднага се сприятелява с немските младежи. Между тези младежи се говори не само за стени и алпийски постижения. Говори се и за политика, за това което става в Германия. Немският пример вдъхновява младият българин и той прегръща всичко което идва от там. Много българи са така и до ден днешен приемат веднага и безрезервно чуждите идеи. Замечтава и той за прочистване на националната ни субстанция. България или ще е Велика или по добре въобще да я няма. Трябва да има ред в тази държава, дисциплина, ботуши, знамена и барабани. От тази човешка каша, той и неговите съмишленици са решили да направят стоманена нация. Според тях, Велика България ще заеме заслуженото си място в Новият свят, редом с най-силните нации ...

Нашият герой познава добре българските планини и знае къде има баяти дувари за катерене. Започва се яко катерене. Няма да се изреждат всичките българо-немски постижения. В последствие те останаха като само немски в историята на нашият алпинизъм. Причините за това няма да се разглеждат подробно. Те са ясни.




"Миронеца".


Като гостоприемен българин самоковецът води, но и отстъпва водачеството с учитивоста на домакин. Тези срещи са много сърдечни и завършват вечер край лагерният огън. Пеят се песни като "Дойчланд юбералес", "Шуми Марица", "Бранници в стегнати редици" и "Хорст Весел". Имало е в циркулация и множество шишета с български шнапс.

Немските приятелчета са били много доволни от прекарванията си в България. След като са били изкатерени "Злият зъб", "Орловец" и други алпийски обекти те се разделят. На раздяла подаряват на самоковеца малък портативен лампов радиоприемник "Телефункен". Този приемник той е пазил до краят на живота си. Върху капака на апарата има златен орел върху пречупеният кръст. Казвам ви това, защото аз съм го виждал. Радиоприемника работи безупречно до ден днешен, поради причина, че третият райх е трябвало да издържи хиляда години. Правели са здраво типовете, не е като сега.

Годините минават и следват други срещи и други изскачвания между български и немски катерачи. В България, в Австрия и в Германия. В царството се създават младежки организации по примерът на немските ни приятели. Освен "Бранник", цъфти и друга още по хуманитарна - "Легионът". Самоковеца се премества да живее в София. Вече е записан в една от тях и става много активен. В подобен род организации са се раздавали униформи. Униформи с фуражки, бризентови ризи, бричове, кожени презрамки и ботуши. Забравих да добавя и тежка палка. С палката както ви е известно се бие. Така започва бурният политически живот на нашият герой.

В София се запознава с красиво момиче от заможно семейство. Родителите и имат магазин за платове. Наемат апартаментче на "Дондуков". Разбира се с парите на девойката. Той и обещава че ще се оженят. Но не се жени и въобще няма такива намерения.

По това време шефът на полицията в царството е бил господин Стефан Гешеф. Той обичал да казва великодушно:

- "Нека да оставиме българските младежите сами да си разрешават проблемите".

На този изтъкнат "хуманист",например му съобщават един ден че студенчетата от РМС подготвят някакава демонстрация. Той категорично отказва да изспрати ескадрон от полицаи. Звъни по телефона при бранниците и легионерите. Там няма никакви проблеми, младите патриоти ултра десни, откликват с радост за "приятелска" среща с ултра ляво настроените студенти.

При тези сблъсквани между бъдещите ни интелектуалци с бранници и легионери се давало много фира от двете страни.

- "Какво да се прави буен народ" - обяснявал спокойно господин Гешев - "трябва да се управлява някак си."

Студенчетата с червените каскети отивали на демонстрации с вестници в ръце. Наивници ще си помислите вие. Не познавате интелектуалците. В навитите на руло вестници имало отрязани водопроводни тръби.




Самоковец.


В течение на тези интензивни допири и "обмяна на идеи" и едните и другите се запомнят добре. Това е от значение за нашият разказ и за бъдещето на нацията изобщо, която в последствие цъфна и върза. Натрупва се толкова много злоба и омраза, че и до ден днешен от нея не могат да се отърват много българи.

След това започва Втората световна война. Германия губи войната, губиме и ние и трябва да се плащат счупените грънци. Трябва да се плащат репарации на нашите съседи и прочие. Джентълмените, неуспяха да ги размажат както беше обещал ефрейторът. Милиони хора се опънаха на свръхчовеците.

Разсчистването на сметките в България нямало да закъснее. Самоковецът го знаел това и духва през границите. Попада в бъркотията на следвоенна Европа и по точно в едно такова градче Шамони. Не случайно отива там. Там има планини. Те го привличат като магнит. Лъже, че излиза от някакъв лагер в Германия и франсетата добродушно го приемат. По това време хиляди хора излизат от лагери. Там заработва по разширяването на пътя за Шамони като общ работник. При пробиването на тунела преди "Лез Уш" също е участник. През почивните дни катери с едно германче, което наистина излиза от лагер. Те са в една трудова бригада.

Ново изпечената свръзка не безделства. Изкатерват след необходимото сработване, реброто Джервазути на "Монт Блан дьо Такюл" - шеста категория. Така между другото двамата изкатерват и "Нант Блан" - опасно изкачване на "Зелената игла". Свръзката се връща през кулоара "Уимпер".

За нашият герой е унизително да работи с кирка и лопата. Напуснал строителната бригада след няколко месеца тежък труд. Следите му водят в планинският курорт "Межев". Там започнал да работи като рецепционист в един луксозен хотел. Старите хора в Межев твърдят, че с възрастната госпожа, притежателка на хотела е имал специални интимни отношения. По принцип новият рецепционист не си стоял на рецепцията както му е редно, а непрестанно скитал по чукарите.

По отношение на катеренето нещата не вървяли добре. Шило в торба не стои. Започнали политически търкания и свръзката се разпаднала. Самоковеца си намерил друг партньор - французин. Млад човек, бивш служител в Петеновата милиция. Тоест на една политическа позиция. Следва ново разкатерване и планове. Възрастната госпожа си отворила широко портмонето за закупуването на алпийски инвентар и въжета. Тя се безпокояла преди всичко този български хубавец да не я изостави. Тя била луда за него. Когато свръзката се понасяла нагоре по баирите към "Поент Персе", тя стояла пред хотелчето просълзена и махала с бяла кърпичка за сбогом.

Двамата са правили напъни на Дрю. Върхът бил щурмуван през "Шарле-Стратон" със слизането през "Бургенер-Дант". Следват и други храбри авантюри. За съжаление следите изведнъж се губят и край, никой повече нищо не знае. Многогодишните усиля и търсения за повече информация от автора на този разказ не се увенчаха с успех.

По време на едно от соловите му излизания зимно във високата планина, може би става нещастие. Не се завръща от ледовете. В тетрадката дневник от 1945-46 г. на заслона "Куинтино Села" бе намерен следният текст:

"Монт Блан, атака през тура на Кенеди, соло. 4 януари. Температура -21 градуса." - Подпис.

Значи диването му с диване е решило да щурмува през реброто "Ла Турнет" сам насред зима. Подобен род изпълнения започна да прави Меснер тридесет и пет години по късно.

Има над какво човек да се замисли.




Тони Видеман и самоковци.


По същото време изчезва и милиционерчето от времето на окупацията.
За него се знае добре как е изчезнал. Във Франция също започва разсчистване на сметките. Голистите го прибират и осъждат на петнадесет години затвор заради участието му в репресии срещу френски граждани.

За нашият герой може би това да е било предупреждение. Трудно е алпинист от такава класа да се хване в капана. Може и да е духнал на някъде, ако се е почуствал застрашен. Австралия, Аржентина - свят широк. От него днес е останал само малкият бакелитов радиоприемник "Телефункен" собственост сега на наследниците на хотела. Няколко неясни снимки. Също така и книгата на Фридрих Ницче "Тъй рече Заратустра" - немско издание. Като се отвори оръфаната корица под заглавието е написано с химически молив на немски:

- "От тази човешка каша ще излееш стоманена нация" - подписано от някой си Видеман. Добавен е пречупеният кръст, Свастика. Съмишленик явно.

От долу на български с друг почерк се чете.

- "Българиьо Велика обичам те безумно".

Бил е патриот този самоковец,не може да се отрече.

Алпинист от класата на злополучният самоковец в България ще има след много много години. В друга тоталитарна епоха, ултра лява този път. Името му ще бъде Христо Проданов. От друг планински градец - Карлово. Друга трагична съдба. Нищо чудно, алпинистите имат такива съдби.

КРАЙ


------------------------

ПОЯСНЕНИЯ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Авторът на този разказ не взима никаква политическа позиция. Това е само историята на един български алпинист.

Тридесетте години на миналият век в България е съществувал БАК. Българският алпийски клуб. След смяната на политическата система този клуб е затворен за винаги. Нищо не е останало от него. Архивите са унищожени или видоизменени по вкуса на новите летописци членове на БКП.

Алпинизма в България тръгва по пътя на колективните мероприятия. Създават се школи по алпинизъм, Съветски образец, ЦАЛ. Нещо като полувоенен лагер.

Формира се ново поколение алпинисти с други морални и политически възгледи. При новото политическо виждане, личноста няма особено значение. Колективният успех е издигнат в култ. Така много от членове на БАК биват изгонени от алпийското движение завинаги. Били са запазени само тези които приемат новото верую. Тези, които нямат никаква политическа позиция също не са пощадени. Силните на денят се страхуват от идеите на БАК. Какви са били тези идеи ще се спреме съвсем накратко:

"БАК не е клуб, в който всеки може да влезе. Там е елитът на нацията. Само хора достигнали високо духовно развитие могат да членуват в него. Мистицизма на общуването между човекът и планината не е достъпен за всеки. В планината се тръгва само с верен другар. Ако в планината другарчето ти закъса длъжен си да рискуваш живота си за него. Животът е по-важен от и от самото изкачване на върха. Или ще се върнеш с него или по-добре не се завръщай. И така нататък и така нататък ... "

Тези идеи са напълно отхвърлени и до днеска в родният ни алпинизъм. Националната ни експедиция от 2004 г на Еверест го показва. Когато някой закъса горе във висините, прескачай го и продължавай, това е нормалният естествен подбор. Слабият загива. Такъв е закона на Чарлз Дарвин, основата на Марксизма-Ленинизма. Горе всеки е сам за себе си и не е длъжник на никого. Задълженията са само колективни. Важното е колективната победа над планината. Смърта на една личност няма никакво значение. Крайната колективна победа над върхът оправдава всичко. Никой няма да ти иска сметка щом си изкачил върха. От изказванията на завърналите се от експедиция Еверест 2004 това ясно се разбира.

Авторът си позволява да спомене имената на някои от изпадналите в немилост, приятели на нашият герой.

Петър Петров, с прякора "Фараона". Планински водач. Пръв преминал соло през зимата "Котешкият чал" и "Средоноса" в Пирин планина. Изкачил като водач на връх "Вихрен" петнайсет души слепи хора. Връща ги всички без една драскотина. Опитайте се днес да направите такова постижение. Също много начетен човек с образование знаещ езици, катерил в Алпите, живял във Франция. След смяната на режима му дават най-многото
да стане механик в БДЖ. Умира през осемдесете години самотен в голяма мизерия.

Никола Миронски, "Миронеца". Прави първо преминаване на "Карстовият ръб" през зимата заедно с професор Любен Телчаров. Първият планински фотограф в България. До 76-та година му забраняват да издаде книгата си "Белите планини". Най-после тя излиза, но силно цензурирана. За втори път се преиздава с благотворителна цел през 2005 година. Отново глас в пустиня. Този начин на мислене е непознат за българският читател. Това е манаталитета на БАК. Книгата въобще не се изкупува.

Владимир Загоров, "Зорето". Поставил начало в България на ски алпинизма. Първите траверси на нашите планини със ски заедно с "Миронеца" и нашият герой са негово дело.

Искам да спомена и други като Васил Радев, "Радето" - водач от класа. Ненков с прякор "Васо", Въжаров с прякор "Петре", все железни самоковци, катерачи от първостепенно значение, оставили завинаги следи по снеговете.

В заключение мога да Ви посъветвам да не се изморявате излишно. Не търсете имената на тези алпинисти в летописа на Българският алпинизъм. Те са изтрити грижливо с гума. Възпитаниците на ЦАЛ като Сандю Бешев, Борис Бояджиев, Борис Маринов, Аврам Аврамов и редица други, приеха с възторг Съветският образец. Те така представят историята на Българският алпинизъм, че всеки би си помислил днес че преди тях не сме имали катерачи. Тези които бяха на Еверест през 2004 г. са тяхни възпитаници и това си личи. Така е то. Редактирана на 2009-04-17 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=222

Манастирът „Света Троица“


В сърцето на Гърция има област, наречена Тесалия, където се намира един от най-известните и най-добри катерачни обекти. Тази област се нарича Метеора, което в превод означава: тези, които стоят или висят сами във въздуха. Първите хора, които са се катерили по тези скали са били овчарите, те водели овцете си до върха за да пасът и да осигурят оцеляването им. Има и свидетелства, че още през 9 век монаси са се изкачили до върховете на кулите и са построили някои манастири. Монасите са се оттегляли там за да общуват духовно с божественото. Мястото има особено излъчване и затова ранните му обитатели са го избрали, за да засвидетелстват своята отдаденост на Бог.

А сега нека се върнем в 1958 година, в Германия, когато реклама на цигари хванало окото на Diertich Çasse, физик и алпинист. За фон в рекламата служели някакви фантастични скални кули. Дълбоко впечатлен той открил, че мястото се нарича Метеора, и че там никога не е катерено. Въпреки че той постоянно отлагал посещението си в Метеора ( по това време той е бил зает в Доломитите), през 1975 той посещава Гърция и заедно с фотографа Heinz Lothaz Stutte и други немски катерачи започва да изкачва всички по-големи върхове в района, с изключение на петте върха на които имало манастири.

Постепенно били прокарани първите маршрути – по цепки и камини, подобни на тези които са свикнали да катерят в района на Саксония, Източна Германия. Според обичая, оставили по една метална кутия с бележник на върха на всеки връх.

Удивително е понеже на някои по-рядко изкачвани кули още могат да бъдат намерени бележниците, датиращи от седемдесетте и могат да бъдат прочетени бележките на първите катерачи. На първата страница са описани туровете на съответната кула, пътищата за слизане (рапели), следвани от имената на изкачилите върха до наши дни.


СКАЛИТЕ

Типът скала е уникален и доста различен от другите катерачни райони в Гърция. Скалата е изградена основно от морски камъчета, чакъл, ронлив пясък. Стотици малки и големи камъчета са сплотени в обща маса и изграждат тези колони, високи по 300 метра. Основните турове обикновено са почистени и стабилни, докато на другите трябва много да се внимава за да се избягнат лабилните камъни и изненади!


БОЛТОВЕ И ОСИГУРОВКИ

Според гидовника на Метеора, там има два вида турове : „Идеални класически турове и спортни маршрути” (Hasse, Stutte “ Climbing in Meteora” 2000 p. 40).





Туровете, прокарани в началото, т.е. традиционните, имат фиксирани осигуровки на площадките и междинни болтове. На тези турове немската философия е ясно видима – да се използват колкото се може по-малко постоянни болтове. При повечето турове от средна трудност V / V- има значителни участъци без осигуровки ( по 4-5 метра) и едно внезапно падане може да бъде опасно. Както вече споменахме, има голям брой турове, които минават по цепки и камини и ако изберете някой от тях, ще трябва сами да се осигурявате.

В Метеора има и голям брой спортни турове, екипирани с неръждаеми болтове, които са с по-висока категория на трудност.

И в двата гидовника красотата на всеки един тур е отбелязана с астерикс, според алпийските стандарти. Един тур може да има 3 астерикса, което обозначава най-висока степен на красота, два, един или нито един астерикса за по-малко красивите турове – както се досещате оценките са много относителни!


ИНВЕНТАР И ВЪЖЕТА

Носете си пълен набор джаджи, клеми и ексцентрици, френдове както и 10-14 примки и достатъчно дълги примки.

Най-добре да имате 2 половинки 50 метрови въжета. Не забравяйте каската си! Преди да изберете маршрут проучете внимателно и двата гидовника, които предоставят подробна информация за нужната екипировка и физическа сила. Гидовниците предлагат анализ на всяко отделно въже от тура – необходимия инвентар, сила, трудност, ключови пасажи.


НАЙ–ПОДХОДЯЩ СЕЗОН

Повечето катерачи започват да посещават района по Великден. Но това не е единствения подходящ период! Идеалните метеорологични условия в Гърция ( Средиземноморския климат), позволяват катерачния сезон да започне от пролетта, края на април до средата на юни, и след горещото гръцко лято, от септември до края на ноември. Принципно е възможно да се катери през цялата година. През лятото можете да избирате туровете по тяхното изложение и сянка. Можете да катерите от 5 сутринта до 11 за да избегнете жегите, тъй като туровете със северно и западно изложение са в сянка, и между 4 следобед и 8 вечерта, когато слънцето започва да залязва.





Преди да се отправите натам, погледнете прогнозите за времето: www.noa.gr , www.weather.in.gr


ГИДОВНИЦИ

Има два полезни гидовника, които е добре да погледнете преди да отидете да катерите там.

A. Dietrich Hasse and Heinz Lothaz Stutte : " Meteora Climbing and Hiking Guide" 1986, на английски и немски. Съдържа около 230 тура. Също така предоставя обща информация за планините в Метеора, планински преходи, карти и насоки.

B. Dietrich Hasse and Heinz Lothaz Stutte: “ Meteora Climbing Part II” 2000. Това е допълнение към гидовника с добавени нови турове, направени от 1986 до сега – около 440 тура. Гидовника е на английски, немски, италиански, френски и словенски език.

Общо в района на Метеора има 670 прокарани маршрута на 170 върха.


КРАСОТА

Повече от сигурно е че всеки който посети Метеора се връща обратно някой ден. Красотата на пейзажа и историята на мястото го правят едно от най-красивите в света. ЮНЕСКО е обявило Метеора за „ Защитен паметник на културата”, а през 1995 държавата обявява Метеора за „ свещено, самобитно и непокътнато място”





Живописността, спокойствието, красотата и мистицизма на Метеора са наградата за посетителите. По същия начин по който година назад монасите са изкачвали скалите, търсейки усамотение и единение с Бог, така и сега катерачите, по свои лични причини, изпитват същите чувства докато изкачват върховете.

Най-въздействащия момент е когато си на върха на кулата и погледа ти поглъща красивата панорама на Метеора, тогава човек мигновено става част от великолепието на това място и от катерачната му история.


УЕБСАЙТОВЕ

www.oreivatein.gr на английски и гръцки
www.meteora.gr официалния сайт на град Каламбака
www.cordee.co.uk/Books/CE054.htm
www.center.gr/climb/main.html
http://users.forthnet.gr/kmp/nsd
www.3kala.gr на гръцки, но можете да видите някои хубави снимки


ПРЕДЛАГАМЕ ВИ ДА ПРОБВАТЕ ТЕЗИ ТУРОВЕ:

Катеренето в Метеора никога не спира. Има неограничен избор на турове. Първо се запознайте със скалата и свикнете да я катерите, след като внимателно се запознаете с гидовниците. Всеки един тур притежава своя собствена красота и стойност.

Някои от най-красивите турове, изкачвани многократно в класически стил и дадени в гидовниците на Hasse & Stutte са следните:

Един от класическите турове е Holy Ghost The pillar of Dreams V+ 250 метра. На масива Sourloti - Hypotenuse VI 225 метра и The line of fallen drop VI 170 метра.





На кулата Kelch - The eggs dance - Eiertanz VI- A1 130 метра с фантастично и спиращо дъха преминаване и в Alyssos - the Community Route VI A2 320 метра.

На кулата на Bell Glockenspiel VI 125 метра, на масива Bantova - Swiss cheese VII – и на масива Doupiani - Ostkante VI 125 метра. и Dickes Ende VII- 145 метра.

Удивителен и добре познат тур е The corner of Madness VII 180 метра, на масива Holy Ghost и на the Caucasian tower класически тур е Roussanou End V+ 160 метра.

Ако предпочитате по малко от всичко (цепки, траверси, плочи) идете на кулата на Метеора, на тур the DOHLEWAND DIRECT VI- 145 метра.


ТУРИСТИЧЕСКИ АТРАКЦИИ

Според мене докато се катерите по върховете и кулите на Метеора най-добре виждате красотата на района, но ако ви харесва да разглеждате забележителности ето някои предложения:

Ако посетите района по Великден не забравяйте, че това е главния празник на гръцката православна църква. Можете да посетите манастирите, но имайте предвид, че трябва да сте облечен прилично за да ви допуснат да влезете.





Не пропускайте и празника Свети Георги на 23 април или понеделника след Великден. Това е религиозен празник посветен на Свети Георги Плащоносец (Мантила). Вероятно ще видите някои Шалове да висят 30-35 метра над земята, на кулата на Agio Pnevma, това е църквата където се извършва празненството. Този обичай води началото си от стотици години. На тази дата, младежи се изкатерват и свалят старите шалове, които са висели там от година и ги заместват с нови. Новите шалове са били благословени и осветени преди това с молбите и пожеланията на вярващите. Старите шалове се разкъсват и разделят между хората, които ги запазват като нещо символично, което ще ги защитава и ще им носи късмет през предстоящата година.

Ако се окаже, че катерите някоя кула, която е близо да манастирите е много вероятно да станете туристическа атракция за посетителите на манастира, които могат да ви поздравяват и окуражават когато излезете от маршрута! Това ми се е случвало!


ВАЖНО

Последно по ред, но не и по важност, имайте предвид следното:

Забранено е да се катери на кулите на които има манстири!

Там няма турове! Това е което Dietrich Hasse и неговите последователи решават заедно с църковните власти през седемдесетте години и това важи и до днес.


КАК ДА СТИГНЕМ ДО ТАМ?

С кола: от Атина разстоянието е 357 км в посока северозапад. Карайте на север като следвате знаците за Трикала, после за Каламбака – Метеора. От Солун разстоянието е 258 км, на югозапад. Разстоянието от Каламбака до Кастраки е 2 км.

С автобус: от Атина идете на главната автогара ATHENS на адрес 260 Liosion str Athens (tel 210 8311434). Еднопосочният билет е 18,50 Euro.


ЗАБЕЛЕЖКА

Полезни телефони:

KTEL Атина : TEL 0030 + 210 8311434
KTEL Солун : 0030 + 2310 595408
KTEL Трикала : 0030 + 24310 73130
Туристическо бюро: 0030 + 24310 25306 & 24310 25343.
www.ktel.org


НОЩУВКИ

Има много хотели и стаи под наем в Каламбака и Кастраки. Селцето Кастраки е по-близо до катерачните масиви и едно добре познато място за къмпинг сред катерачите е VRAHOS (tel: 24320 22293/ 6 Euroс на вечер). Къмпинга има всички условия – тоалетни, ресторант, плувен басейн. Тук можете да намерите и гидовниците на Hasse & Stutte.

Други къмпинги са CAVE (tel: 24320 24802) и METEORA GARDEN (tel: 24320 22727).


ХРАНА

Що се касае за храна, никога не съм чувал катерач да се оплаква от храната в Метеора. След като си катерил цял ден, обичаят е да се присъединиш при останалите, да се отпуснеш и да изпиеш някоя друга бира. В района има много ресторанти и таверни, които предлагат вкусна гръцка храна. Ще намерите пресни зеленчуци, плодове, вкусно бяло сирене и добре познатите мусака и souvlaki ястия. Не пропускайте да опитате вкусните пържоли, kontosouvli и гръцките kokoretsi, направени от животни отглеждани в района.


РЕФЕРЕНЦИИ

1. Magazine “ Anevenontas” issue No 5 1999, article by Aris Mitronasios “ Rocks, People, Desire for adventure” page 26.
2. Magazine “Korfes” issue No 139 1999, article by Aris Theodoropoulos “ Meteora” page 22.
3. Dietrich Hasse and Heinz Lothaz Stutte: " Meteora Climbing and Hiking Guide" 1986,
4. Dietrich Hasse and Heinz Lothaz Stutte: “ Meteora Climbing Part II” 2000.
5. Web Site, www.oreivatein.gr section for Meteora.
6. Web site, www.3kala.gr section for Meteora.
7. Kalogirou Antonis, “THE PATHS OF METEORA” 2000, TEXT editions Редактирана на 2009-04-16 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=339 Текста е сборен вариант от две статии публикувани в британския сайт UK Climbing. Едната част е писана от Jon Griffith, а другата от Kevin Thaw. И двамата се опитват да изложат най-впечатляващите и запомнящи се изкачвания през изминалата 2008 година.


Нека да започнем с виждането на Kevin Thaw:


ПАТАГОНИЯ

Траверса на Cerro Torre

Cerro Torre беше последната пречка за приключението на Rolando Garibotti (36) и Colin Haley's (23): Трите Torres са беспорно величествени и един техен траверс в апийски стил е нещо забележително. Това начинание включваше четири върха: започвайки със Cerro Standhardt по маршрута Exocet (изкачен за първи път през 1988 година от Jim Bridwell, Greg Smith и Jay Smith - 5.10, WI 6), последвано от спускане на рапел по Южната стена, след това изкачване на Punta Heron (маршрута от 1991 година, направен от Ermanno Salvaterra, Adrianno Cavallaro и Ferrucio Vidi - ED, 6a+, 90º), Torre Egger (по маршрута от 2005 година на Tomas Huber и Andy Schnarf) и разбира се Cerro Torre по горната част на маршрута Arca de los Vientos (първо изкачен през 2005 година от Salvaterra, Alessandro Beltrami и Rolando Garibotti), след което се прехвърля към финалната част на маршрута на Ferrari по Западната стена.




Colin Haley и Rolando Garibotti на върха на Cerro Torre

© Rolando Garibotti, януари 2008


21–24 януари 2008 година. На 21 януари екипа катери Standhardt, спуска се допремката Col de Sogni и веднага тръгва по Heron. Тежки миксови условия по този маршрут са причината за първият им бивак точно под върхната гъба на Heron. На следващият ден изкачват Herron за закуска, след което стигат до Egger и правят втори бивак на премката Col of Conquest. Те спират рано за бивак, скривайки се под един стърчащ нос от срутената връхна гъба на Torre под Северната стена. Нощта на 23 януари ги заварва на изгнилата, заскрежена и задръстена със сняг Arca de los Vientos. Отвесен тунел на последният ден ги отвежда до върха на Серо Торе, от който слизат на рапел по маршрута на Maestri.




Haley копае тунел през вертикален лед на последният ден от траверса

UKC Articles © Rolando Garibotti


Ето и малко история, която предхожда Големия траверс:

Този траверс се заражда като идея от италианците Andrea Sarchi, Maurizio Giarolli, Elio Orlandi и Ermanno Salvaterra, които го опитват на няколко пъти в края на 80-те и на началото на 1990 година. През 1991 година Salvaterra, заедно с Adriano Cavallaro и Ferruccio Vidi, успяват да изкатерят Punta Herron, осъществявайки първото изкачване на върха. Salvaterra катери Herron по Северния гребен, естетичният Spigolo dei Bimbi. В началото на 2005, германецът Thomas Huber, заедно с швейцарецът Andi Schnarf, осъществяват траверса от Standhardt до Egger. Имай намерение да изкатерят само Standhardt по маршрута Festerville, те слизат от върха и продължават към Egger, движейки се леко и бързо осъществявайки чази част от траверса за 38 часа, слизайки от Egger по маршрута Titanic на Източния гребен. В края на 2005 година, Salvaterra, заедно с Alessandro Beltrami и Rolando Garibotti, решават последната част от пъзела на траверса като изкатерват Cerro Torre от север по един нов маршрут El Arca de los Vientos. Torre траверса се изплъзва поради неизбежното лошо време и трудности, които Garibotti коментира, че включват малко наистина екстремно катерене, чиито трудности никога не превишават 5.11 или A1.




Линията на траверса - Aguja Standhart, Punta Herron, Torre Egger, Cerro Torre

© Rolando Garibotti, януари 2008


Източната стена на Pain

В южния край на континенталната ледена шапка се намират кулите и стените на групата Paine. Страховито изглеждащата, напълно гладка 4000-футовата Източна стена, изпъква от долината Valle Silencio на фона на трите Torres del Paine. Тази чиста стена привлича вниманието на Dave Turner от Сакраменто, който с трудно изкуствено катерене, прекарва една самотна Нова година, докато прави в "капсулован стил" за 34 дни соло “Taste the Pain” нов маршрут от VII степен, 5.10, A4+.

Линията на Dave е много директна и в центъра на стенатаl, в ляво от изкачването на Chris Breemer, Brad Jarret и Christian Santelices от 1995 година по “The Dream” VII 5.10 A4+.




Taste the Pain

© Снимка от Mike Rayner, Climbing.com, декември 2008


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ ... Редактирана на 2009-02-22 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=327


Това беше още една невероятна година за световното традиционно катерене. Нови маршрути бяха направени на британските най-желани скални стени, от високите хълмове на Шотландия до морските скали на Devon. Гостуващи катерачи в Британия показаха колко е добро британското традиционно катерене. Също така видяхме много сериозни постижения и в Америка.

Традиционното катерене в Британия беше поразтърсено през 2008, като легендарната E система за категоризиране се разтрепера под натиска на чуждите скали, но добрият кораб Extremely Severe отплава напред и между другото към една нова "географска ширина" в трудността с една серия супер маршрути. Стилът на катерене също беше сериозно обсъждан в медиите през 2008, като имаше много катерачни дискусии за различните подходи към катеренето и различните етични разбирания.

Тази статия няма за цел да посочи "най-трудният" или "най-добрият", защото всички усилия в тази сфера са впечатляващи, удивителни и вдъхновяващи.




E-категоризацията води битка в много бурни води.

© Множество фотографи


Това е накратко от мен какво мисля, че беше най-интересното през 2008 година. Сигурно съм пропуснал много други забележителни изкачвания, но според мен това са някои от вдъхновяващите събития през годината. Определено съм пристрастен към UK, но съм вмъкнал няколко маршрута от други страни. Приятно четене ...


СЕВЕРНА АМЕРИКА


Meltdown

Бих искал да изпратя годината с едно абсолютно умопорачително усилие от Щатите. Beth Rodden изкатери Meltdown в Йосемите, Калифорния.


Вие можете да прочетете едно интервю с Beth в UK Climbing, направено след нейното изкачване


Josh Lowell от BigUp Productions oписва маршрута така:

“Трудността е около 20 фута, където цепнатината е тънка и стъпките липсват. Ефектът е голям. Последиците от това включват една изключително тънка за заклещване на пръсти цепнатина и няколко луди високи стъпвания, които вероятно са невъзмовни за по-високи катерачи и за хора с по-дебели пръсти, но има много други опции, които са подходящи за тях. Обаче нито една от тези опции не е по-лесна от останалите. След около 10 опита за заучаване на горна осигуровка, Tommy все още не беше способен да измисли движенията. Бих казал, че е много гадно.”




Beth Rodden на Meltdown

© Big Up Productions


Невъзможно е изкачванията да бъдат квалифицирани като "най-трудното", но това което е абсолютно ясно е, че Meltdown е много як и че Beth Rodden е единвдъхновяващ катерач, която катери на ръба на възмовностите си. Продължавай все така Beth.


Ethan Pringle също заслужава да бъде споменат. Възползвайки се от своята спортна форма на няколко необикновенно трудни традиционни маршрути тази година, той премина редпоинт и China Doll.


ТИМ АМЕРИКА ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Екипът от Kevin Jorgeson, Matt Segal и Alex Honnold направи някои от най-желаните маршрути в Британия. И тримата са сензационни катерачи без съмнение, но Alex Honnold показа какво в действителност е възможно на пясъчника.

Неговият флаш на End of the Affair, неговото онсайт соло изкачване на London Wall и бързите му онсайти на Master's Edge и Gaia ме впечатлиха много.


КАКВО ДРУГО СЕ СЛУЧИ НА ПЯСЪЧНИЦИТЕ ?

През февруари James Pearson изкатери The Groove на Cratcliffe.

Едно зашеметяващо усилие на един също толкова зашеметяващ последен голям проблем. James описва маршрута в детайли на своя блог: http://www.jamespearsonclimbing.blogspot.com

През март Pete Whittaker изкатери Dynamics of Change в Burbage.




Pete Whittaker на неговият маршрут - Dynamics of Change

Снимка: © Hotaches Productions


През ноември Jordan Buys премина French Duke на Earl Crag, Yorkshire. Тук ще откриете видео на изкачването на Jordan на French Duke, направено от Alastair Lee за Posing Productions.





ДВА ГОЛЕМИ МАРШРУТА НА ДВЕ ГОЛЕМИ СКАЛИ

Dave MacLeod: Echo Wall

Една традиционна обиколка ще бъде пуста без да отбележа изкачването на супершотландеца Dave MacLeod.

Той изкатери един маршрут с изключителна сложност: отвесен, силов, продължителен, с постоянна трудност и много техничен. Маршрут, който би бил изкатерен в UK само по болтове. Той обаче беше направен с традиционна екипировка в района на Ben Nevis.

Ако Echo Wall беше изкатерен на болтовеs, с лесен достъп и на някоя долинна скала, то той щеше да бъде голяма новина в спортните среди. Нивото на ангажираност, което Dave показа, чистейки снега от върха на маршрута, тренирайки месеци наред с надежда за сухо време и най-накрая преминавайки маршрута, който вероятно ще бъде едно от най-трудните водения в неговият живот - е несравнимо по-трудно от това ако беше спортно изкачване.




Dave MacLeod на първото изкачване на Echo Wall

© Claire MacLeod - www.velvetantlers.co.uk


James Pearson: The Walk of Life

В другият край на страната, James Pearson изкатери маршрута на Ian Vickers - Dyer Straits в Devon без оригиналните осигурителни "човки". Той също добави един директен старт – преименувайки своето изкачване на Walk of Life.

Маршрута е еднo супер трудно катерене по плоча на прогнила от морския въздух скала без стабилни осигуровки.




Walk of Life на корицата на декемврийския брой на списание Climb 2008

© Climb magazine


GROUND UP ИЗКАЧВАНИЯ

Шотландски острови

Dave Birkett отиде на север, за да покаже какво трябва да бъде най-желаното катерачно преживяване в UK. "Every Cormorant is a Potential Shag" беше изкатерен онсайт и като първо изкачване. Вдъхновяващо постижение на един от най-вдъхновяващите британски катерачи.


Пясъчници

Добре осигурените цепки са перфектни за ground-up изкачвания. Pete Whittaker и Tom Randall показаха какво може да се направи на Ray's Roof, прочутата таванна цепнатина изкатерена за първи път Ray Jardine.

По-рано в статията беше споменато за "'Team America", който направи много добри ground-up изкачвания. Parthian Shot от Kevin Jorgeson и Gaia, End of the Affair и Master's Edge от Alex Honnold са няколко от забележителните им изкачвания.

Katy Whittaker също се изяви на няколко известни класически маршрута, вклчително един флаш на Nosferatu в Burbage South.




Katy Whittaker преминава флаш Nosferatu в Burbage South

UKC News © Hot Aches


Една нова философия с нови правила и умения се заформи в последно време благодарение на хайбол революцията! Dan Varian, Ned Feehally, Ryan Pasquill, плюс още много други силни хайболисти, направиха доста от по-късите пясъчникови маршрути в един хайбол боулдър стил.

“E степените под 9 метра са смешни, когато краш падовете са включени,” смята Dan Varian.

Ние не можем да категоризираме тези малки маршрути/високи боулдъри. Те са това, което са – не смъртоносни маршрути, но все пак доста плашещи. Счупванията на крака или ръце са възможни с или без боулдър дюшеци. Катеренето на тези маршрути над камари от краш падове, без заучаване е трудно, смело, страховито и много престижно.




Другото виждане на Dan Varian на неговото ground-up повторение на Superbloc

© George Taylor, Dec 2008


Уелс – Pembroke и Северен Уелс

Фантатично изглеждащи маршрути бяха направени в Западния регион от екипа на Pete Robins и Ben Bransby. Един от машрутите, които бяха изкатерени без заучаване беше Monkey Journey, който има един неуспешен опит от преди 10 години.

“От една точка на второ въже, ние двамата се наложи да останем без осигуровка на един перваз на около 120 фута над морето, където аз зашлевих Ben впрез лицето и изхвърлих очилата му в морето, оставяйки го по този напълно сляп. Тогава аз откатерих соло около 6a до една осигуровка, бягайки от маршрута с плуване през морето," разказва Pete Robins

Също в Pembroke, Jordan Buys направи впечатляващ онсайт на Great White, една добре известна "закалка" на White Tower в Mother Carey's. James McHaffie има и много други правещи силно впечатление пътувания до Pembroke, между които онсайта на Terminal Twilight, което бе и второто завършено изкачване на маршрута.




James McHaffie катери онсайт Isis is Angry, на Yellow Walls, Gogarth

© Jack Geldard - UKC, Jul 2008 Редактирана на 2009-02-15 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=335 Интервю на www.planetmountain.com след скоростното изкачване на Матерхорн на 13 януари за 1:56 ч. по Класическия маршрут на братята Шмит.


По някакъв начин това бе очаквано: след скоростните му соло изкачвания по северната стена на Айгер през февруари и Гранд Жорас през декември 2008, на 13 януари Ули Щек завърши трилогията от трите легендарни северни стени в Алпите с изкачване на Матерхорн, разбира се за рекордно кратко време, 1 час и 56 минути!

Щек катери по класически тур Шмит (TD/ED, 1100 м.), първият маршрут по северната стена, изкачен през 1931 г. от Франц и Тони Шмит. Той тръгна малко след 8.00 ч. и катери при -7°C. В горната част се включи към тура от 1983 г. на Мичъл Пителка, който води към Хьорнилграт и достигна върха за по-малко от два часа.

С това изкачване швейцарският катерач сложи край на проекта си за изкатерване на гоелмите северни стени за рекордно време. Той постигна това, след интензивни тригодишни тренировки, които му позволиха да направи изкачванията за непостижимо кратко време. 2:47 ч. за Айгер, 2:21 ч. за Гранд Жорас и 1:56 ч. за Матерхорн... Как успя? Разбира се с перфектна подготовка, комбинирана с отлични планинарски умения, добър избор на стена и малко късмет, който никога не вреди. Но, за да разкрием още подробности, свързахме се с 32- годишният катерач...




Ueli Steck на върха на Матерхорн след като изкатери маршрута Шмит за рекордното време от 1:56

Снимка: Robert Bösch


Поздравления Ули, с изкачването ти на Матерхорн реализира 3-годишната си мечта...

Благодаря! Мислех за соло изкачване на трите велики Северни стени през последните 3 години и се подготвях специално за тази цел. Бързото катерене на турове бе нещо съвършено ново за мен, беше предизвикателство.


Рисковано предизивикателство

Да, прав сте, не трябва да забравяме големите рискове, свързани със скоростните соло изкачвания. До каква степен ще решите да рискувате е индивидуално за всеки. Сигурен съм, че тези маршрути могат да бъдат изкатерени и по-бързо, дори аз мога да ги изкача по-бързо, но не бях подготвен да поема подобен риск. Знаете, че границата е много тънка. И, разбира се, колкото повече го правите, толкова по-голям е рискът да сгрешите. Ето защо, сега гледам към други предизвикателства.


Може ли да кажете до каква степен рискувахте с тези изкачвания?

Не мога да отговоря на този въпрос, рискът не може да бъде измерен. Но мога да ви кажа, че нито веднъж не съм изпитал усещането, че започва да става опасно. Бях уверен винаги на 100%, че няма да падна. В противен случай щях да се вържа с въже.


До каква степен се изтощавахте физически по време на изкачването?

"Наблюдавах се" с уред за измерване на пулса и отбелязвах, че той остава в оптималните граници. Винаги правя това, за да съм сигурен, че не се преуморявам.




Ueli Steck по време на неговото соло изкачване на маршрута Colton Macintyre на Гранд Жорас за 2 часа и 21 минути през декември 2008.

Снимка: Jonathan Griffith


Това звучи много научно.

То си е. През последните няколко години изпълнявах няколко тренировъчни програми за подобряване на издържливостта, подобно на маратонец. Станах по-силен, по-бърз, по-издържлив през последната година. С диетолога ми изчислихме идеалното ми тегло на около 67 кг. Когато катерих Матерхорн тежах 64 кг. Това означава, че бях по-лек и по-бърз.


Какво ще кажете за психологическата страна?

Психологическият фитнес е важна част от цялостната ми тренировка и ми даде доверие и ментална сила, необходими за предизвикателство от този род.


Какво ти предложиха скоростните изкачвания?

Скоростта е нова терминология, но катерачите винаги проверяват и сравняват скоростта на изкачванията. Колко бърз е катерачът може да зависи от сложността на тура. За мен е интересно да знам, дали някой може да изкачи 100 м. за час, 50 м. или 10 м. за минута. Нормално е, не мисля, че това е нещо ново.


Може би новото е непостижимата скорост. Какви бяха критериите при избор на маршрут?

Основният ми проект бе да изкача трите Северни стени, тогава се запитах кой от туровете може да бъде изкачен най-бързо през зимата, това е всичко. Някои може да нарекат това маркетинг и до известна степен е така, тъй като аз съм професионалист. Но трябва да разберете, че бях воден преди всичко от лични причини. Ако не беше заради самия мен, никога нямаше да инвестирам и рискувам толкова много.




Ueli Steck на Гранд Жорас през декември 2008.

Снимка: Jonathan Griffith


Безопасността е важна, може би повече днес, отколкото вчера

Ясно е, че ако си стоите вкъщи и пиете кафе рискувате по-малко, отколкото в планината. Но и ще се забавлявате по-малко и ще имате по-малко опит... Безопасността винаги ми е била приоритет номер 1, ако амбициите ми са рисковани, опитвам се да сведа риска до минимум. За мен нещата стават опасни, когато не може да осъзнаеш опасностите. Това е границата, която не трябва да се преминава.


Осъществяването на проекта започна през февруари миналата година с изкачването ви на Айгер.

Да. Изкачих два пъти Хекмайер и определено познавах маршрута добре.


За разлика от Гранд Жорас през декември?

Да. Никога не бях катерил Колтън – Макинтайър преди. За мен това изкачване представляваше нова стъпка, ново предизвикателство. Бях заинтересуван от навлизане в непознат терен и видях, че отново мога да катеря бързо.


Добре, определено доказахте, че можете. Какво ще кажете за Матерхорн сега, през януари?

Тур Шмит беше най-лесният от трите. Но отново не познавах маршрута. Бях изкачил тур Бонати за 25 ч. и първоначално мислех да изкача него, тъй като сега е по-труден, логичен и грандиозен. Тогава промених мнението си, тъй като исках да изкача върха възможно най-бързо. Взех с мен 50 м. динамично 5-мм. въже, 2 винта за лед, 3 карабинера, литър вода, енергийно блокче. Тогава започнах катеренето.




Ueli Steck засича нов скоростен рекорд маршрута Heckmair на Айгер за 2:47:33.

Снимка: Ueli Steck


Какво следва?

Както казах, сега се насочвам в друга посока. Чувствам., че мога да направя още нещо. Щастлив съм с това, което постигнах. Сега се интересувам от нещо по-технично, нещо ново в катеренето, може би Хималаите, където ще се почувствам в ново измерение. Ще видим. Редактирана на 2009-02-01 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=331

Това са първите скали на входа на ждрелото


Вероятно повечето от вас са чували за Трънското ждрело, което е оформено така от река Ерма. Тази река извира от Власина планина в Сърбия преминава през България и отново влиза в сръбско, за да се влее в р.Нишава. Край селата Одаровци и Поганово е просякла скалите, като е оформила красиви каньони, които биха представлявали голям интерес за алпийската общност. Идеално място за оползотворяването на почивните дни в упражняване на нашето хоби, а за някои хора и цел в живота. За разлика от скалите при гр.Трън, които са с южно изложение и лятно време не са предпочитан катерачен обект там има скали с изтояно, северно и западно изложение. Обекта по мащаби е огромен. Може да се сравни единствено с врачанските скали. Нямам за сега информация дали има прокарани маршрути, но съвсем реално може да се направят стотици. За алпинистите с по-големи възможности има достатъчно трудни скали с надвесени и изключително гладки форми.




Само за най - добрите ...


Дължината на скалите варира между 50 и 250 метра.

Вече сме начертали предполагами маршрути по първите скали, които предстои да бъдат изкатерени, когато се затопли времето. Скалата навсякъде е варовик. На много места са израстнали черни борове - единаци, които са ендемит за този район и са защитени, понеже са бонсай -




Черен бор бонсай


Дърветата са на повече от 100 - 150 години, но поради условията, в които се развиват са останали ниски. Трабва да ги пазим, понеже това е биологичен феномен. На времето по тези скали е имало египедски лешояди, но са изчезнали - вероятно, заради бракониерите.

Реката там е изключително чиста. Сигурно ще става за къпане като се стопли. Има достатъчно места за опъване на палатки. Като цяло навсякъде водата в района е много варовита. За пиене е добре да се купи минерална. Скалният масив се намира на 20км от Димитровград и на 80км от София. За да стигнете до там с кола трябва да си вземете паспорт и зелена карта. Преминава се през Калотина. Първият град след границата е Димитровград. Продължава се още 10 км по главният път. След моста над р.Ерма на 150м има път на ляво за село Суково. Още 10км и сте под скалите. В продължение на около 3-4км пътят ви води успоредно на реката в най - ниско на каньона.




Част от Одаровското ждрело


Оставяте колата където решите и тръгвате по скалите. Трябва да си обмените тук левове в евро, а там евро в динари. 1евро = 95динара. В Димитровград има няколко "МЕНЯЧНИЦИ" и няколко банки, но ни информираха, че в ченча е по-добре. Да не забравите да си сверите часовниците. Пътят принципно е 1час , час и половина, което означава, че ако тръгнете от тук в 8 часът българско време ще пристигнете в 8 часът сръбско време. На обратно е по-лошо, защото губите два часа за пътуването.




Този масив е видимо, около 200 метра, изглежда страхотно




Огрян от залязващото слънце. В средната си част скалата е надвесена. Непосредствено до пътя.


Повече снимки http://picasaweb.google.com/damyan.petkov/nSltHD#





Редактирана на 2009-01-29 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=333 Дълго следене на прогнози, може би около 2 седмици ... и ето ни най-после събрани клубно и най-вече по приятелски на снежна Мальовица. Оказа се малко по-топло и по-бурно от очакваното.

Авангарда от Митко, Люба, Пешо и Дамян тръгна в още петък вечер, за да покатерят цели 2 дни. Ние с Ицо тръгнахме в събота и попътно трябваше да съберем още желаещи (но сладкия сън надделя над попълнението).




Най-топлото място в хижата


След будуване и сън на пресекулки (от студ ли, от мерак за катерене ли?) в събота сутрин авангарда се отправи както следва : в 5 сутринта (бррррр) Митко и Дамян настървено решиха да катерят Злия Зъб. Люба и Пешо след сладки раздумки на горещо кафе с Венци и Марин 4 часа по-късно кротичко и полека се отправиха към ръба на Куклата. И хоп : изненада! Пред хижата те намериха Митко и Дамян, зажаднели за чай и ненакатерили се. Злият зъб бил негостоприемно заснежен и с недостижим връх. Е, какво да се прави, това е зимната планина.

След като си изкопаха пъртина до Куклата, Люба и Пешо подхванаха ръба. Малко по-късно се появиха Дамян и Митко по класическия.




по "Класически"




по "Ръба"


Интересноте моменти отново бяха в изобилие – катерене на джаджи в комбина със сечива ... Как ми се оплете джаджата в сечивото? Къде ли е клина на площадката? Хммм, а защо пък да не пробваме осигуровка на стар ръждив клин и един френд? Ааа, ама тази комбинация вършела работа. Нищо общо с катеренето лятно време по маратонки на ръба... все пак лятно време рядко се случва снеговалежа да ти покрие маската и да не виждаш къде забиваш сечивото.








Докато най-запалените катериха, ние с Ицо пазарувахме пикел в последния момент. Появихме се след дълго пуфтене към 13.30 в хижата и решихме да тренираме падане и задържане. За да опровергая всички предвкусващи забавлението „Еми с нови котки” успях да си ги поставя без произшествия. И ето ни стремглаво спускащи се по лекия заледен склон зад хижата.





Докато се търкаляхме и снимахме, се появи един симпатичен човек с куче с вид на препатил планинар. Оказа се Сотир (Соте). Гледайки ни, заподозря какво може да си причиним и реши да ни помогне. Благодарение на него избегнахме сериозни травми (разбира се Ицо вече беше опитал да си нареже крака с котките, обаче успя само панталона да накъса). Соте грабна сечива от хижата и се зае да ни показва как да ходим по леда и да се катерим по кулата. След известно време се появиха някакви маскирани хора и започнаха да ни гледат любопитно. „Хм, тези пък какво зяпат?” мислех си аз. Оказаха се Люба и Пешо, които също са се чудели тези безумно търкалящи се там по склона дали не са Еми и Ицо. След още 1 час търкаляне, катерене и ходене ( с практическа демонстрация от Соте защо темляците на Пешо трябва да се скъсят) се прибрахме да пием чай и да оценим щетите на нечий панталон.


Неделя, 25 януари

Събудихме се около 2 сутринта от страхотен трясък. Оказа се , че имало спор за територия между две големи кучета. След сън на пресекулки, се измъкнахме от затоплените чували и ледената вода ни хвърли в суровата действителност. Погледнахме през прозореца и установихме, че се стича вода от покрива на хижата и се чудехме дали леда не се е стопил? Вятърът свиреше и брулеше ламарините по покрива. След мързелива закуска и инструктаж по безпопасност,
се отправихме към ледената стена на първа тераса да проверим става ли за катерене.




Всички с каски! - рече Соте и е видно че има за всекиго по мярка


Берта, кучето-инспектор тичаше доволно край нас. Добрахме се до подоножитео на скалите и разхвърляхме инвентара.







едни катерят ...




... а други гледат


След като заби един леден клин без котки, Митко все пак слезе да си сложи. Берта реши да надзирава процеса, нали котките са нейната тясна специалност.





В това време Дамян се устреми да води ... папараците застанаха на безопасно разстояние, имайки опит от летните катерения. Дамян добре отпочинал се отправи енергично нагоре. И се започна ... първо падане без нараняване. Второ падане от ръба на излизането директно по дупе долу на скалата покрита с лед. Даже не изохка. От желязо ли е този човек?? Трето катерене – успешно!





Аз доволна си забивах пикела където намеря, докато Соте не реши че е крайно време да прекрати моето безделие и да ме метне на леда.








След няколко вяли опита за забиване на сечивата, заявих че искам да слизам. Добре че на Ицо му свърши картата, иначе писъците от слизането щяха да бъдат разпространени безжалостно в нета.

В това време Пешо си изкатери наредения от Митко маршрут.





И дойде ред на Ицо-папарака, който се оказа пълен с изненади. Първо метна дясна котка, но се закачи и остана да виси на обувката. Стигайки на една лека площадка, реши да си върже падналата котка, обаче така и не стана ясно защо метна със замах сечивото долу ... Оказа се, че и той не знае.

Докато момчетата катериха, ние с Люба установихме че замръзваме и се прибрахме в хижата. Малко след нас се появиха и останалите, бяха събрали набързо екипировката от леда. Времето беше много променливо, мъгла, сняг, вятър и от време на време за по няколко секунди слънце по върховете.





Събрахме багажа и с леко съжаление се отправихме обратно към града с обещанието следващия уикенд – пак на сняг и лед!


Редактирана на 2009-01-27 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=334 Височинната болест се характеризира с няколко синдрома, които могат да се проявят при неаклиматизирани хора скоро, след като се изкачат на голяма височина. Тази болест обикновено се появява на височина над 2500 м., но може да се забележи дори и под 2000 м. Има три вида височинна болест.

• Остра височинна болест (AMS).
• Височинен мозъчен оток (HACE).
• Височинен белодробен оток (HAPE).

Други прояви на височинната болест включват:

• Височинно периодично дишане.
• Височинна ретинопатия (HARH).
• Хронична планинска болест.
• Неостра височинна болест.

Влиянието на височината върху човешкото тяло е породена от липсата на достатъчно кислород, който е жизненоважен за нормалното функциониране на организма. Основните прояви на хипоксията (недостатъчно количество кислород) са нарушение на физиологичните и менталните функции и съня.

След като се изкачите на голяма височина се наблюдава понижение на атмосферното налягане и разреждане на кислорода. На височина 3000 м., нормалната надморска височина на много ски-курорти, налягането и кислорода са около 70% от измерените на морското равнище. На 5000 м. кислородът е разреден до 50%. На върха на Еверест – 8848 м. кислородът е едва 29%.

Аклиматизацията е процес на адаптация, който позволява на хората да се приспособят към голямата надморска височина. Tова е важен пример затова как човешкото тяло може да отговори и да се приспособи към враждебна среда. Процесът на аклиматизация започва веднага, след пристигането, но изисква няколко дни, за да бъде забелязана адаптация и няколко седмици, за да бъде завършена. За алпинистите, които ще се изкачват на голяма надморска височина е необходим повече от месец, за да се аклиматизират напълно. Хипервентилацията е най-важната характеристика в процеса на адаптиране. Наблюдава се задълбочено и учестено дишане. Дишането се учестява до пет пъти. Друг адаптивен процес е полицитемия или увелиаване на червените кръвни телца. Това се случва след седмици. Други фактори включват промени на киселинна основа със загуба на бикарбонат или фундамент от бъбреците. Способността за аклиматизация може да се подобри с изкачвания на височина в продължение на години. Хималайските алпинисти забелязват подобрение в симптомите и физическото си състояние с всяка следваща експедиция. Погрешно е схващането, че аклиматизационният процес изчезва напълно или, че хипоксията на голяма височина може да бъде преодоляна напълно с аклиматизацията. Например, при достигане на 4000 м. тялото е на 80% от възможностите си, докато след двуседмична аклиматизация достига 85%.

Хората над 50 г. са по-малко податливи на височинна болест. Жените са еднакво предразположени към AMS, но по-устойчиви на HAPE. Физическата подготовка не защитава от височинна болест, въпреки че пълнотата може да се окаже рисков фактор. Медицински състояния, като лека хронична обструктивна белодробна болест, високо кръвно налягане, коронарна артериална болест и диабет не оказват влияние върху податливостта на височина болест. Генетичните заложби на организма играят по-важна роля.




Еверест осветен от слънцето.

Снимка: Wikipedia


ОСТРА ВИСОЧИННА БОЛЕСТ

AMS е най-често срещаната височинна болест. Може да засегне 40-50% от хората, които се изкачват на 4200 м. Проявявала се е дори при височина под 2000 м.

AMS се характеризира с главоболие, при неаклиматизирани хора на височина над 2500 м., заедно с някой от следните симптоми: анорексия, гадене, повръщане, безсъние, световъртеж, отпадналост или умора. Симптомите се развиват за 2-3 ч. и обикновено отминават до 2-3 дни.
Причината за AMS не е установена. Мозъчен оток и повишено налягане на цереброспиналната течност са сочени като причинители, но последните медицински проучвания не потвърждават това. Установено е също, че налягането на цереброспиналната течност не се променя.

Свободните радикали в кислорода също са посочвани като причина и има някои предпоставки да се счита, че антиоксидантите могат да помогнат.

Други състояния, които могат да бъдат объркани с AMS включват мигренозно главоболие и дехидратация. Добро лечение е изпиването на поне литър течност и приема на леко болкоуспокояващо като аспирин, ибупрофен или парацетамол. Ако симптомите отшумят бързо, вероятно не става въпрос за AMS.

Най-добрата превенция от AMS е бавното изкачване. Популярното правило на палеца сред планинарите е, че над 3000 м. всеки следващ ден височината не трябва да надхвърля 300 метра повече. Това се счита за консервативно и повечето алпинисти изкачват от 400 до 600 метра за ден. На всеки изкачени 600 до 1200 м. е необходим ден почивка. Дори краткото излагане на голяма височина осигурява известна защита срещу AMS. Ако бързото изкачване е невъзможно, полезни са acetazolamide или Diamox. Необходимата доза е 250 mg два пъти дневно. Diamox не трябва да се прилага при хора с алергия към сулфонамиди. Приемът на Diamox трябва да започне 24 ч. преди изкачване и да продължи 2-3 дни след достигане на максималната височина. При пациенти, алергични към Diamox се приема dexamethasone в доза от 2 mg на всеки 6-8 ч.


Лечение на AMS:

• Слизането е лечебно, но обикновено не е необходимо.
• Допълнителният кислород е много полезен, но също не е необходим.
• Почивка и избягване на следващи изкачвания до отшумяване на симптомите.
• Прием на Acetazolamide или Diamox по 250 mg 2-3 пъти дневно.
• Прием на Decadron по 4 mg четири пъти дневно вместо Diamox или заедно с Diamox при остра форма на AMS.
• Помнете, ако приемате Decadron, изчакайте най-малко 18 ч. след последната доза, преди да продължите изкачването.
• Прием на болкоуспокояващи като парацетамол, ибупрофен или аспирин.
• Прием на Ambien за лечение на безсъние. Ambien не подтиска дишането на голяма височина (това не е доказано с клинични тестове).


ВИСОЧИНЕН МОЗЪЧЕН ОТОК (HACE)

HACE се счита за последната фаза на AMS. HACE се определя като начало на атаксия (нарушен баланс и невъзможност за координиране на мускулите), нарушено съзнание или и двете при AMS или HAPE. Трудно е да се определи процентът на засегнатите, но е около 1 до 2% от хората, изкачили се на височина над 4800 м.

Симптомите на HACE са посочените симптоми на AMS плюс обърканост, халюцинации, намалено ниво на съзнателност, последвани от кома. Жестовете са особени. Наблюдава се некоординираност на движенията. Помолете човека да опита да върви под права линия.


Лечение на HACE:

• Случаят е спешен.
• Незабавно слизане!!!
• Кислород.
• Еднократен прием на Decadron 8 mg и по 4 mg на всеки 6 часа.
• Ако е невъзможно незабавното слизане, много полезно е хипербарично третиране.


ВИСОЧИНЕН БЕЛОДРОБЕН ОТОК (HAPE)

HAPE може да бъде с фатален изход и е причинител на повечето смъртни случаи от височинна болест.

HAPE е подобен на AMS в съотношението на заболелите. До 10% от изкачващите се бързо на 4500 м. страдат от HAPE, докато при постепенно изкачване процентът спада до 1-2%. 50% от заболелите имат и AMS, а 14% и HACE. HAPE може да бъде наблюдаван и при жителите на селища на голяма височина, които слизат на ниска височина и отново се връщат на високо.

HAPE обикновено се проявява през втората нощ на голяма височина и по-рядко до 4 денонощия след изкачването.

Доминиращият симптом е диспнея или учестено дишане. Често се появява суха кашлица, която постепенно се усилва с храчене на кръв. Сърдечният пулс и дишането се учестяват и се появява лека треска. При преглед на белите дробове могат да бъдат открити хрипове. Наблюдава се и ниска кислородна сатурация.

Както и при AMS, най-добрата превенция на HAPE е бавното и постепенно изкачване. Алпинистите и планинарите с предишни прояви на HAPE могат да приемат prophylaxis с nifedipine или Procardia 20 mg на всеки осем часа. Инхалациите със Salmeterol или Serevent също са ефикасни при проява на HAPE.


Лечение на HAPE:

• Слизане, слизане, слизане!
• Стоене на топло. Студът повишава белодоробното артериално налягане и влошава HAPE.
• Кислород.
• Еднократно вдишване или сдъвкване на Nifedipine 10 mg и по 20 mg на всеки 6 до 12 часа.
• Хипербарично третиране.


ВИСОЧИННО ПЕРИОДИЧНО ДИШАНЕ

Това е честосрещан феномен. Обикновено се проявява по време на сън. Тази форма представлява спиране на дишането до 15 секунди. Може да се събудите от недостиг на въздух.

Прием на Acetazolamide или Diamox от 125-250 mg през нощта могат да предотвратят симптомите.


ВИСОЧИННА РЕТИНОПАТИЯ (HARH)

Не е необичайно състояние при височина 4200 до 4500 м. Обикновено е асимптоматично. Обикновено не уврежда трайно зрението, но понякога може да причини замъгляване. Състоянието се подобрява от самосебе си.


Тази статия е информативна и не може да служи като база за поставяне на диагноза и предписване на лечение! Редактирана на 2009-01-26 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=332 Тази история се случи през 90-те години на миналия век. Имената на героите са променени, но случката е самата житейска реалност. Житейските истории понякога са по невероятни от измислените. Тази започва се с един много лош летен сезон в масива на Монблан. Лошо време, лошо време и пак лошо време. В такъв случай за планината, старите хора в Савоя казват:

„Стой си мирен до печката" ...


За алпинистите и алпинистките нещата не се разглеждат под такъв ъгъл. Алпинистките, да, защото в тази история има и две жени. Кандидат-покорителки на Монблан. Те не са случайни. Подготвяли са се грижливо от години. Кросове с часове всеки ден, гимнастика, катерене в зала, дълги преходи с тежки раници... Множество изкачвания на по-ниски върхове, биваци на студено и какви ли не форми на мазохизъм. Всичките тези усилия не са напразни. След многогодишна подготовка, изчетена литература и изгледани филми идва мечтаният момент. Ще се щурмува митичния Монблан.

Вземат си всичкия отпуск и ето ги в Шамони. Но... за зла беда - времето е ужасно.

Гертруде и Гретхен идват от Германия. Не са в Шамони, за да зяпат по витрините на луксозните бутици, както правят повечето туристи. Бързо намират къщата на гидовете и прочитат прогнозата за времето на осведомителното табло. Атмосферните условия ще са лоши още две седмици напред. Но дотогава, отпускът ще е свършил и „бай-бай" Монблан, „аувидерзен мечта".

Гертруде влиза вътре за повече информация, Гретхен остава да чака пред църквата. След половин час тя вече говори с един дългокрак тип и на всичкото отгоре ближат заедно сладолед „Ескимо" на клечка. Гертруде се връща, хваща приятелката си за ръкава и я дърпа настрана:

- Доведох те в Шамони да катерим Монблан, а не да сваляш местните сладури

- Защо се сърдиш Гертруде? Човекът е гид, точно си говорехме за върха.Той ми обясни, че в момента планината е опасна.

- Въобще не ме интересува какво си гукахте. На кой ще ги разправяш тия? Видях ви как се гледахте в очите като две мечета. Години труд ще се отидат на вятъра, заради твоето лекомислие.

Приятелките тръгнаха по студените улици мълчешком. След известно време мирът е въстановен. Гретхен констатира:

- Най-много държа на теб, Гертруде! Много добре го знаеш! Когато кажеш тръгваме за Монблан. Искам само да отида на срещата тази вечер. Това добро момче ме кани на ресторант. Утре съм на твое разположение, става ли така?

- Ти и без мое разрешение ще отидеш, то е ясно. Не се оставай да те омотае. Мъжете искат само едно. На теб все това ти е в главата, голямата романтична любов. Колко си наивна, Гретхен!

- Много пъти сме спорили по този въпрос, Гертруде. Аз не мразя мъжете, като теб. Тази твоя идея за женска алпийска свръзка, като че ли е за това, да покажем, че каквото могат те, можем и ние. С теб съм защото си ми приятелка, но аз нямам нищо за доказване пред който и да е било. Не съм за война между половете, имай го предвид.

- Достатъчно, достатъчно... Няма да започваме отново безкрайните ни спорове. Утре в шест те искам пред къмпинга. Оправяй се с твоето Шамонярче. - отряза Гертруде.

Явяването на Гретхен в уречения час пред къмпинга доказваше нейната сериозност. Вчерашната разправия беше бързо забравена.Заеха се с грижливо подреждане на инвентара. Добре екипирани, алпинистките взеха влакчето за Сен Жерве, откъдето се прехвърлиха на трамвая за Монблан. Слязоха на последната спирка „Орлово гнездо" -„Ни д'егл".

Наблюдавайки с бинокъл от станцията жените констатираха, че върхът се открива и закрива периодически. Това ги накара да мислят, че е възможно да се намери пролука за бързо изкачване. Не рискуват ли сега, многодишната подготовка и вложените пари отиват на вятъра. Лесно е да се откажат, да се обърнат и да си тръгнат. Но как да сторят това, когато целта изглежда толкова близо. Планината е пуста, явно останалите кандидати за изкачване нямат достатъчно кураж. Те, другите, всъщност не са истински алпинисти, успокояват се двете приятелки. Другите са някакви изплашени туристангери, които се боят и от най-малкото облаче, но наемат долу, в Шамони, гид, за да ги тегли нагоре и след това да се хвалят, че са покорили Монблан. Така е прекалено лесно.

Още в градчето двете германки прочетоха на таблото "силен вятър над трихиляди метра":

- Ако се плашим от вятъра в планината, по-добре да играем тенис в зала. Няма да се лигавим точно сега.", коментира Гертруде.

- Това е. Дисциплина е нужна. Ще стегнеме подбрадниците на каските и ще атакуваме. -потвърди Гретхен.

Двете силни, еманципирани жени тръгват без да губят повече ценно време. Стигат заслона Тет Рус. Спират за кратка почивка. Записват се в книгата с „маршут Монблан" и продължават. Преминават благополучно опасния Голям кулоар и поемат по реброто.

Катеренето върви бавно, става все по-студено. Най-кошмарен е този вятър. Носи сняг и го набива навсякъде. Качулките са вдигнати и стегнати до край. Насред лято е, а като че ли е люта зима. Някаква непредвидена идиотщина. Накрая пристигат в заслон „Гуте". И тук няма никой. Каква е тази работа, дявол да го вземе? Влизат и се разполагат. Вътре е отвратително студено, но поне не духа. Персоналът е евакуиран още преди две седмици, преди наближаването на циклона. Намират завивки в изобилие, примусът е включен, чаят и супата вече врят. Спят сравнително добре и в три сутринта Гертруде, която е водач на свръзката, излиза навън. Кристално чисто небе, звездите искрят. Само проклетият вятър не спира. Гертруде се връща в заслона и буди Гретхен:

- Ставай, душа, има пролука, сега или никога.

Гретхен става веднага. Закусват чай с бисквити, набързо стягат багажа, мятат раниците на гръб и отново са на път към върха.

Елементарен връх, ще кажат някои. Всеки летен сезон бива изкачван от стотици туристи. За едни е елементарен, за други се превръща в истински кошмар и ходене по мъките, ще отбележим ние. В тази планина всеки има своята съдба.

Двете жени затварят вратата, включват челните лампи и хващат лесния на вид ръб към връх Дом дьо Гуте. Екипирани са добре и студът се понася сравнително добре. По два чифта ръкавици -отдолу вълнени, отгоре ветроустойчиви; пухени якета; защитни очила... Обвързват се с въжето. И двете имат подходящи дълги ледокопи. Дистанция между катерещите - двадесет и пет метра. Допълнителни примки в ръцете, помощни въженца, винтове за лед, спираловидни цеви от титан, карабинерни скоби... Нищо не е подценено, всичко е като по учебника за алпинизъм. А него двете го „изядоха" с кориците. Беше препрочетен поне пет пъти, затова всичко е ясно. Височината започва да се усеща, физическата кондиция на двете спортистки е добра. Километри са това, стотици, пробягани всеки Божи ден. Маршрутът е разгледан до милиметър на картата. Включително и отбивката вляво при заобикалянето на Дом дьо Гуте - много важна, им подчертаха други алпинисти, качвали върха. Разполагаха с компас и знаеха добре да си служат с него. Бързо набираха височина. Засега видимостта бе добра. От всички страни хоризонтът бе мрачен, но над тях небето бе синьо. Вятърът започна да утихва, „Взели сме добро решение", си мислеха двете алпинистки.

Над масива на Монблан преминаваше окото на циклона. То се използва често от опитни планинари, работещи на височина, гидове и алпинисти, само че посоката на движение никога не е нагоре, а надолу.Това е единственият начин да се измъкне човек от бури, които траят с дни.

Смелите жени наближиха заслоните под гърбиците. Те са два, първият е на метерологичната служба.Той е затворен за алпинистите. Тук метеоролози се качват съвсем рядко. Вторият е спасил много хора, името му е Вало. Той е винаги отворен. Най-мръсният и мизерен заслон в Алпите. Всичко е разбито, като се започне от вратата. Мръсотия и боклуци, изоставени от хора с различно ниво на екологично възпитание. Няма тоалетна, използва се района около заслона. Одеалата са надупчени от котките. В заслона няма отопление. Пази само от вятъра и то, до известна степен. Затова пък убежището разполага с авариен телефон за директна връзка със спасителната служба в Шамони.

Всеки алпинист, види ли заслон по тези места, влиза в него за отмора.Такова е желанието и на Гертруде и Гретхен. Заобикалят и се изправят пред вратата. Натискат, тя се разклаща, като че ли ще падне, но не се отваря. Започват да я блъскат. Накрая вратата се отваря и пред двете жени застава огромен, брадясал мъж, покрит с разкъсано одяло. Държи в ръка една дъска, явно вратата е била залостена от вътре. Кани с ръка.

Жените влизат и мъжагата залоства отново разбитата врата. Вътре е полумрак и мирише лошо. Разполагат се както могат за почивка, изваждат термуса с топлото какао и си разливат по пласмасовите чаши. Очите им свикват с полумрака. Мъжът се представя на примитивен английски:

- Ми, Зоран (1).

Германките го разглеждат подозрително. Мъжът е мизерен, като заслона в който са попаднали. Прилича на голям, глупав мечок. Екипировката му е под всякаква критика. Всичко е от стар избелял брезент, дори и раницата му. Човек от друга епоха и друг свят. Под разпрания на места брезентов панталон прозира друг, вълнен. Личи, че е от Източна Европа.

Това е точно така.

Зоран е от разпадаща се Югославия. В момента неговите сънародници разрешават проблемите си с автомати „Калашников", насъскани от зли управници. В страната бушува жестока гражданска война. Зоран е бежанец. Той не иска да убива никого. Не може и да вземе страна -майка му е хърватка, а баща му - сърбин. Преди време е успял да избяга от югославската лудница в Швеция. Единственното, което взе със себе си бе алпийската екипировка. Защото Зоран от години мечтае да изкачи Монблан. За останалото в живота, той няма никакви проекти и идеи. Срамува се да каже от къде идва, което се разбира от само себе си...

Двете жени не се чустват добре в неговата компания. Всяка вечер по телевизията дават серийни филми за убийства и изнасилвания. Това е в главата на всяка съвременна европейка и американка. Бруталните изнасилвачи имат точно такива физономии, като на този тип. Те нямат и намерение да остават дълго в неговата компания. Чака ги финалният спринт до върха. И какво ли прави той тук? Нито се качва, нито слиза - има нещо съмнително в неговото поведение.

Гертруде и Гретхен стават, екипират се и тръгват. Зоран ги изпраща до вратата. Излизат и си слагат очилата. Вятърът е напълно спрял. Чуват след себе си пожелание на развален английски:

- Гуд ченс, гуд лак. (2)

Изкачват първата гърбица, стигат до върха й. Гретхен се обръща и гледа на долу, вижда мизерника. Той стой пред заслона и им маха с ръка.

- Какво се е загрижил толкова за нас този човек, - казва на Гертруде.

- Остави го, клошар, видя ли му орисията? Нещастник, - отговаря водачката.

След час и половина двете жени са на върха. Радостта им е неописуема. Правят снимки. Високо над тях грее слънце. Хоризонтът е запушен от всякъде със стена от сиво-черни облаци. Но важното е, че тук времето е хубаво. Ясно и студено, но тихо. Точно така пише в учебника по алпинизъм, да се катери в такова време. Жените остават на върха около половин час. Не се слиза лесно от мечтата! Подготвяха се сериозно, в продължение на години и ето, сега заслужено празнуват победата. Но не може вечно да останат на мечтания връх, трябва да слизат.

Стъпват отново на ръба и закрачват надолу. Слизането не им създава проблем. Губят бързо височина. Преминават пред заслона Вало. Нямат никакво намерение да спират отново в тази мизерия. Директно към Гуте. Разполагат с достатъчно време, едва минава два и половина след обяд. Продължават да слизат към Дом де Гуте. Но какво е това, по дяволите? Вятърът се усилва все повече и повече, започва да става ураганен. Стената от черни облаци се приближава все по-застрашително от запад. Ускоряват темпото, обхваща ги силно безпокойство. Черните облаци като че ли кипят в огромен казан. Само в един миг след това покриват цялото платото. Вече нищо не се вижда. Двете алпинистки попадат в друг свят. Видимостта пада до два метра. Отново вали сняг, върти и суче от всички страни. Инстинктивно двете скъсяват дистанцията помежду си. Това е грешен ход и двете добре го знаят, но не могат да овладеят желанието си да са заедно и да се виждат в бурята.

Слизането продъжава, докато изведнъж, стоп, пред тях се отваря огромна ледена цепнатина. Нямаше я по време на изкачването. Ами сега, явно са объркали пътя.

Цялата нахаканост на равноправни съвременни жени се изпарява. По дяволите учебниците по алпинизъм. По дяволите изявленията за равнозначни свръзки пред пресата, телевизията и другите алпинисти. Паниката обхваща все повече двете жени. Тръгват надясно, после наляво и пак направо. В един момент разбират, че не знаят на къде отиват. Изваждат компаса. Гертруде отдалечава ледокопа, за да не влияе на стрелката. Това също го пише в учебника по алпинизъм. Но какво и е на тази стрелка, съвсем е полудяла. Върти се като пумпал. Спира, като че ли да си почине и пак продължава танца си във всички посоки. Според картата трябва да се върви на север, с няколко градуса отклонение на запад. Но къде е север? Ясно е, че компасът не може да помогне. Магнитната аномалия, предизвикана от бурята, го прави неизползваем. Жените трябва да вземат някакво решение. Студът и ураганният вятарът ги преохлаждат бързо.

Първа проговаря Гертруде с тревожен глас:

- Връщаме се на Вало, никога няма да намерим Гуте. Нагоре ръбът се стеснява, имаме повече шанс да попаднем на него. На това плато сме загубени, Гретхен.

На Гретхен не остава нищо друго, освен да се съгласи. Гертруде е толкова силна, умна, предприемчива, затова тя води.

Обръщат се на 180 градуса. Започва се отново мъчително изкачване. Часовете минават, но заслона така и не се вижда. Видимоста спада под един метър. Очилата се задръстват със сняг, жените вървят като слепи към своята злочеста съдба. На места лазят, невъзможно е да се стои прав в урагана. Щом напорът отмине се изправят и правят няколко крачки напред. Навлизат във финалния стадий на борбата. Падат, стават, лазят... Вече няма свръзка, няма ред на движение, пълен хаос - всеки върви за себе си. Въжето пречи, развръзват се и го изоставят по пътя към Голгота. Изоставени са и скъпите раници „Каримор ягуар". Краят е близо и двете го чустват. Напълно са зашеметени... А всичко вървеше толкова добре. Изкачиха върха благополучно, сега този проклет вятър ги разби само за час.

Гертруде се сблъсква с някакъв голям предмет. Огромен пластмасов контейнер. Толкова голям, че човек може да влезе в него през кръглия отвор. Капакът липсва. Нито Гертруде, нито Гретхен си задават въпроса какво търси този контейнер тук.

Той е качен с хеликоптер и е служил за пренясане на багаж и съоръжения за метеоролозите преди време. Спуснат е от пилота между двата заслона. Само на петдесет метра от Вало и на двадесет метра от заслона на метеоролозите. Двете измъчени създания не знаят това. При първото преминаване от тук изобщо не са го забелязали. Това, което не могат да понасят повече двете алпинистки, е този леден ураган. Взимат инстинктивно решението да влязат в контейнера на завет. Той, за беда, е достатъчено голям само за един, но не и за двама души. Ще се сменяват - ту едната, ту другата. Гертруде се мисли все още за водач, отстъпва на малката Гретхен. Ценно време е пропиляно с тези влизания и излизания в контейнера. Разумът е силно замъглен, води единствено инстинкта за самосъхранение.

Гретхен влиза отново в пластмасовия ковчег. След известно време Гертруде чука с ледокопа по бяло-матовата пластмаса. Никой не излиза, Гертруде вкарва ръка в отоворът и разтърсва своята приятелка. Напразно, Гретхен е мъртва от преохлаждане и изтощение. Нищо друго не и остава на Гертруде, освен да чака своя край отвън, до контейнера.

Какво прави Зоран през всичкото това време? Въпреки глуповатият си вид, той не е толкова загубен. Най-вече, при него е развито шестото чуство за опасноста. Това шесто чувство не се добива с никакви тренировки. Човек или го има, или го няма. Това именно чуство го кара да стои втори ден в този мизерен заслон.

Преди много години Зоран участваше в опит за изкачване на връх Комунизъм в Памир с други югославяни. Той се върна, не изкачи върха. Според неговите усещания времето отиваше на буря и катастрофа.

Тогава неговите другари го упрекнаха в мекошавост и продължиха нагоре. Един от тях остана там завинаги. На тези, които успяха да се върнат, им ампутираха пръстите на краката и ръцете. Един от тях остана дори без част от носа си. Зоран също искаше да се качи, но не на тази цена.

Той бе изключително солиден и разумен в планината. Беше довлякъл стар руски примус и туба с три литра бензин, така че, засега нямаше никакво основание за притеснение. Правеше си супа, чай, мляко с какао, кафе.Тежката раница бе натъпкана с припаси. Сланина, сирена, луканка, пакет сухари, два замръзнали хляба, двайсет твърдо сварени яйца, лук и чесън, няколко бурканчета лютеница. И, разбира се ракия, двойно препечена. Обичаше да пие греяна ракия със захар. Така си живееше Зоран в заслона Вало. Връзката със света осъществяваше посредством малък транзистор „Филипс". Избягваше да слуша новините. Говореха все за Югославия. Зоран не искаше да чува нищо повече за тази балканска страна. Слушаше само музика.

Започна пак да му става студено, въпреки че се бе увил с всички разкъсани завивки, които намери. Стана и направи няколко упражнения за разгряване. Скоро ще се стъмни. Реши да си направи достатъчно топли течности, докато още бе светло. Спреш ли да пиеш в планината, лошо ти се пише, отива на умирачка. Това бе философията на Зоран. Взе ледокопа, въжето и алуминиевата тенджерка. При едно от излизанията, загребвайки сняг в тенжерата се оказа и едно замръзнало изпражнение. Този неприятен инцидент го караше да се отдалечава максимално от заслона за чист сняг.

В урагана това не беше без рискове. Обръщаш се и заслона вече го няма, иди го търси в тази боза. Затова Зоран си имаше метод. Забиваше ледокопа до главата и вързваше въжето за него. Връзваше се за другия му край и крачеше смело. Щом въжето се опънеше, започваше да пълни тенджерката. Така стана и този път, въжето се опъна и той се канеше да се наведе.

Спря го това което видя. На няколко метра от него лежеше проснато човешко тяло. Изчезваше и се появявяше във виелицата. Наложи се да се развърже: „Дано не се изгуби краят на въжето", помисли си той.

Остави тенджерката за маркировка. Приближи проснатото тяло. Беше жена, да, една от двете които бяха в заслона сутринта. Позна я по горетексовата пухенка Норд Фейс. Какво прави тук? Другата къде е? Зоран започна да си отговаря сам на въпросите. „Тази, легналата до пластмасовия контйнер, е търсила завет."

Но какво вижда Зоран през отвора? Другото момиче е вътре в контейнера. За секунди всичко му става ясно. Тук се е разиграла ужасна трагедия.

Зоран не е от нервните бързаци. Въпреки това той е много ефикасен. Взима легналата жена в ръце и по следата на въжето я пренася в заслона. Там набързо и хърля дрипавите отдяла отгоре. Връща се по въжето. Трябва да се извади втората алпинистка от пластмасовият ковчег. Започва борба, в която Зоран губи по точки. Не възможно е да я изкара оттам. Свила се е като таралеж. Втвърденото й тяло не иска да се разгъне. Зоран не се отчайва. Вади швейцарското си ножче. Ще направи голям отвор от страни. Прас, и ножчето се чупи във вкоравената пластмаса. Ще опита друго. До контейнера има забит ледокоп. Взема го и започва да удря с клюна. Кауза пердута. Ледокопът отскача. Това момиче е обречено да умре. Поне, ако е възможно, да спаси другото. Със свито сърце Зоран оставя Гретхен в своя пластмасов ковчег.

Трябва да се направи нещо повече от това. Да се съобщи в Шамони по аварийния телефон. Но първо топли течности и разтриване. Дано не е късно. Спомни си отново за връх Комунизъм. Негово приятелче, същото това което му се присмя, че бил страхлив, слезе от върха в междинния лагер. През нощта получи конвулсии и почина. Усилията на Зоран да го спаси останаха напразни.

Бульонът започна да кипи. Зоран обърна Гертруде отвори стиснатата й челюст, отпи от лъжицата за проба да не е прекалено горещо. Лъжица след лъжица, Гертруде изпи литър топъл бульон. Зоран премина към втората процедура - масажи. Обувките бяха събути и краката разтрити с лук и ракия. Чорапите сменени с един от чифтовете на Зоран. Тялото, срам не срам, също бе разтрито с лук, гърдите, корема и гърба на голо. Отново всичко бе опаковано и покрито с парцаливите одеала... Германката започна да се връща към живота.Започна да стене и да движи бавно ръцете си.

- Тази ще оживее, - каза си Зоран и се хвърли за втори път, но не със сексуални намерения, върху нея. Разтривка, този път с гореща ракия. Приготви литър топъл чай. Жената не пожела да го опита и запротестира със затворени очи. Изплю чая право в лицето му. Зоран продължи да настоява твърдо, по бащински и накрая чаят, с разтворен аспирин, беше изпит. Това беше единственият медикамент, с който той разполагаше на тази височина. Това, че Гертруде стана лоша и искаше да го удря беше много добър признак. Спасена е. Зоран отдъхна и натисна червения авариен бутон на телефона.

Веднага някой вдигна слушалката и отговори на френски:

- Планинската жандармерия в Шамони, слушаме ви, Вало.

Телефоната връзка беше директена. Започна се труден диалог. Зоран не знаеше френски, едва няколко думи на английски и немски. Това бе цялата му езикова култура.

- Ми, Зоран, ту уоман, уан уоман из дед, хелп ми плийз, шнел (3).

Думите на Зоран изправиха на крака цялата служба в Шамони. Завиха сирени, зазвъняха звънци, започна спасителната акция. Новината се разнася из цялото градче. Стигна и до компанията на гидовете. Но как да помогнат? В това време излитането на хеликоптер е невъзможно. След два дни се предвижда отминаването на циклона, но дали дотогава ще намерят някой жив горе, на Вало. В момента температурата на четири хиляди метра височина е минус шестнайсет, а вятърът духа със сто и петдесет километра в час. Видимост - нула. Да се изпращат хора по платото е равнозначно на убийство. Трябва да се чака, нищо друго не остава.

И Зоран знае това. Той и тази жена са откъснати временно от света. За да се върнат в него не бива да се правят глупости. Търпение му е майката. Междувременно жената иска да пие още. Този път й прави кондензирано мляко с какао.

Гертруде идва в съзнание и разбира, че издраното лице на човека е от нейните нокти. Извинява се. Зоран свива смутено рамене. Пуска музика. Жената, която знае френски сочи с пръст транзистора. Говорят за тях по местния радиовъзел. За Зоран това няма никакво значение, стига да не се говори за родната му Югославия, могат да си говорят, за който си щат.

Постепенно нещата се нормализират. Хранят се заедно и се притискат заедно под парцалените одеала. Всяка калория е ценна.

Не са мъж и жена с различни полове и прочие. Те са две живи същества в ледената пустош. В заслона температурата е равна на тази отвън. Всяко заспиване е последно.Позволени са унасяния и дрямки по петнайсет минути. Положението се влошава рязко след един ден. За Зоран не е възможно да държи повече германката будна. Тя спира да приема и течности. Рискува да я удави. Гертруде се понася отново към звездите. Зоран взема решение да съобщи в Шамони за неблагоприятното развитие на събитията. Решение, за което по-късно ще съжалява.

- Ало, Шамони, ай ем Зоран, ту уоман би дед, хелп, шнел (4).

В Шамони спасителите не издържат на зловещата новина. Скачат в хеликоптера и излитат моментално. Набират височина с плавни кръгове над долината. 2500м, нагоре 2800, 3000, изведнъж великанска ръка подхваща машината. Уредите на бордовото табло полудяват.

Хеликоптерът е запратен като детска играчка в планината. Пред тях се изправя северната стената на Егюи дьо Гуте. Пилотът пикира със завой на ляво. Попадат в улея на ледника Такона. Над него няма подемна сила. Те не летят, те падат. Почти докосват стръмния лед. Изведнъж ледника свършва появяват се противолавинните съоръжения. Контролът е възстановен, пилотът кабрира, прави завой на дясно над гората. Отново летят над Шамони. Всички въздъхват. Спасителната акция е преустановена. Екипът слиза силно разстърсен от хеликоптера. Спасителите също са хора, със семейства и приятели. Десетки техни колеги са загинали в спасителни акции в същия този масив на връх Монблан.

В компанията на гидовете също има раздвижване и бурни дебати. Един висок като върлина планински водач обявява, че тръгва в спасителна акция към заслона Вало. Не дава никакви обяснения за мотивацията си. Който желае може да го следва. С него тръгва негов приятел, от най-старите гидове, без да задава въпроси. Двамата решават да атакуват през Ла жонксион и Големите мулета.

На заслона Вало планината бавно и сигурно надделява. За разлика от хората, тя не се изморява никога. Съдбата на двамата е решена от случайноста. Нови карти са раздадени от крупието й. Този път печеливши са оцелелите.

Зоран прави ново излизане с тенджерката за чист сняг.

Платото внезапно се открива по дължина. На сто метра под заслона на метеоролозите той забелязва две черни точки. Отвръзва се и слиза с максимална бързина. Раниците, двете раници на спортистките са тук. Слага едната на гръб и влачи другата по обратният път. Точно на време, снежната пелена отново закрива заслона. В раниците се оказват истински съкровища. Два спални чувала,алуминиево фолио, покривало за оцеляване, оволматин, изостар, калорични вафли от семена, мюсли, шоколад Тоблерон. Плюс това медикаменти и камфор...инжекции с Корамин, заедно с описания в илюстрации за употреба; серженол и какви ли не още скъпоценности. Всичко от учебника по алпинизъм. Гертруде веднага е настанена в спалния чувал. Отгоре алуминиевото фолио и парцаливите одяла. Направена е инжекция и масаж с камфор от аптечката. Отново завой за Гертруде от звездите и бавно завръщане към живота.

След три дни вратата на заслона започва да се разтърсва от ритници. Зоран скача и отваря. Вътре нахлуват един млад висок гид, придружен от неговия възрастен приятел. Зоран обяснява, къде с ръце, къде с думи, цялата драма. Навън грее ослепително слънце. Вятърът постепенно утихва. Зоран отвежда двамата спасители до пластмасовия контейнер. Чува се типичното тракане на хеликоптер. След малко машината е над заслона. Един спасител е спуснат с лебедката и съоръжения за евакуация. Събитията се развиват страшно бързо за Зоран. Той е направо зашеметен от развръзката. Гертруде е евакуирана в Шамони. Хеликоптерът се завръща за Гретхен, която междувременно е извадена от контейнера от двамата планински водачи. Зоран отказва помощ от хеликоптера. Той си събира багажа и слиза надолу към Гуте в свръзка с гидовете. Не може да разбере защо високият като върлина гид плаче като дете.

Гретхен е погребана в Германия. На Гертруде й ампутират пръсти на ръцете и краката. Отказва се от алпинизма завинаги.

Понякога доброто което прави човек се връща. Случаят се разчува. Зоран получава политическо убежище, а по-късно шведско поданство. Всяка цивилизована страна е заинтересувана да има такива граждани.


--------------------------------------
1. Аз, Зоран.
2. Успех, късмет.
3. Аз, Зоран. Две жени, едната жена е мъртва, помогнете моля.
4. Ало, Шамони, аз съм Зоран, мъртвите жени ще бъдат две, помогнете. Редактирана на 2009-01-22 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=330 Една сутрин на 30.11.2008г.се събудих рано и сънен, поглеждайки през прозореца, видях наченки на много стабилна атмосфера, обуславяйки прекрасен летателен ден. Завъртях един телефон на моя приятел Веско от с. Дивотино, който също като мен е мотопарапланерист и организирахме полета за деня. Решихме единодушно, че днес ще летим над с. Расник, което се намира на 15км. северозападно от гр. Перник и е лицензирана летателна площадка на клуба по делта и парапланеризъм в гр. Перник. В 10.00ч. бях на площадката и видях, че Веско вече подгрява машината. Натиснах педала за газта на автомобила и той полетя към финалните метри, ударен от силна вълна адреналин. Сглобих бързо парамотора, прегледах предстартово всеки детайл от него, запалих двигателя и постепенно покачих оборотите до 7200 об/мин. Уверих се, че всичко е наред и едва тогава разпънах парапланера на старта. Закачих се към него и погледнах предстартово ветропоказателя, който Веско беше грижливо поставил, за да ни показва посоката и силата на вятъра. Времето беше уникално. Полъхваше слаб южен вятър, който беше съпроводен с разкъсваща се мъгла, която от време на време заливаше старта и видимоста падаше рязко, но това е само до 200м. над терена. Изрева двигателя напарамотора и аз стартирах с пълна газ. От четири-пет крачки излетях. За 1минута се изкачих над маглата и всичко ставна по-спокойно и някак необикновенно - чудато. Атмосферата някак стихна, притиснати между два свята, от долу земния, а от горе небесният се понесохме над студената и гъста мъгла. Набирахме височина с около 1.5м/с и бързо се изкачихме достатъчно високо, че да вадим фотоапаратите и да запечатаме тази невероятна картина която се изписваше пред нас. Едва ли мога да пресъздам това което виждах в този момент, но с прости думи ще кажа, че този полет е единственият и неповторим в цялия ми живот. Имах кристална видимост която ми позволяваше да виждам Витоша, Рила, Стара планина, Конявската планина, Трънските погранични планински вериги и други по-малко известни планини и възвишения. Температурата при старта беше около -10 градуса, но горе, над маглата сякаш температурите бяха положителни. Слънцето ни галеше с лъчите си, примесено с дозата адреналин ние не усещахме никакъв студ. Този ден направихме поредица от прекрасни фотоснимки, за да може да покажем на земните хора, какво е да погледнеш под друг ъгъл на земята. Редактирана на 2009-01-16 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=329 Искам да ви разкажа за височинния си полет на 15 ноември 2003 г.

След като през август същата година достигнах без никаква подготовка 4106м (надморска височина по GPS) над Монтана, започнах да мечтая да се вдигна и по-високо. Този първи височинен полет направих с екипировката с която си летя винаги:


Крило Нова Карбон и мотор Пагоджет със стандартния пропелер

Набирах височина бавно в горещия летен ден до свършване на горивото. От този полет си направих следните изводи: Рекорд е по-добре да се постигне в студен ден с високо атмосферно налягане (по-плътен въздух). По-голям парапланер - Карбонът го претоварвам с 20 кг, това дава скорост, но за височинен полет тя не ми е нужна. Пропелер с малко по-голям диаметър и стъпка. Аз понеже съм едър и тежък човек (186 см и 95 кг) ми трябва всеки килограм тяга, който успее да даде парамотора. С новото витло (2см по-голям диаметър), изработено по мое задание от Любен Лучев, Пагоджета даде 5 кг тяга повече(!!!) при по-ниски 200 об/мин. А това е и икономия на гориво, т.е. повече време работа на двигателя с един резервоар, по-голяма вероятност за достигане на голяма височина. Трябва да направя коректор на качеството на горивната смес (височинен коректор на карбуратора). Без такъв, с набирането на височина горивната смес (въздух/бензин) постепенно се обогатява, защото съдържанието на кислород намалява, а диафрагменния карбуратор продължава да подава същото количество бензин и двигателят на 5000-6000м може за започне да се дави. Зная как да го направя, но ... просто обедних малко сместа на старта, с цел на 3000-4000м да е нормална, а после леко обогатена (за максимална мощност).

От този първи полет и от прочетените статии ми беше ясно, че срещу студа трябва да взема много сериозни мерки. Топли дрехи, два гащиризона един върху друг, маска, каска, ръкавици и пр. Накрая пак се оказа, че не съм се подготвил добре по този въпрос.

За кислорода и дишането се надявах да нямам проблеми до 6000м. Все пак не съм алпинист, който пеша се изкачва... За всеки случай научих за симптомите и последствията от кислороден глад всичко, което успях да намеря. Реших да се самонаблюдавам и излишни рискове да не поемам. Предупредиха ме, че един слаб капиляр в главата е достатъчен за много лоши последици. Надявам се да нямам такъв.

За изборът на място за опита! Трябва да е встрани от оживени въздушни коридори. Все пак ще се качвам на височини, на които се срещат пътнически (и други) самолети. Не трябва да ги шашкам с присъствието си (като чудноват неподвижен за тях летящ обект). Сблъскване изключвам като много малко вероятно.

На 15-ти (събота) реших, че това е денят. Времето не изглеждаше много обещаващо. Температура 5 град целзий сутринта, почти без вятър, плътна 100% облачна покривка. Прогноза за нахлуване на топъл фронт от югозапад. Товарим всичко на пикапа и с Методи и Зарко (приятели парапланеристи от Банкя) тръгваме за с.Кондофрей (до Радомир). Там има изоставено прекрасно военно летище.


По обяд сме там и разпъваме

Парапланер, ветропоказател, подгряване на мотора. Обличам се здраво. Памучен анцуг долнище и горнище, дънки и полар, дебелия зимен гащиризон и тънък ветрозащитен гащиризон най-отгоре. Вълнена маска с отвори само на очите и устата, военната хеликоптерна каска и обикновените ми ръкавици. На краката гортексовите парапланеристки обувки и прости дебели памучни чорапи един чифт (за което после съжалявах. Трябваше 2-3 чифта да обуя).

Докато се приготвя, започва да прехвърча дъжд. Небето е изцяло покрито с облаци. Надявам се да са тънки и бързо да ги пробия нагоре. Над тях знам, че ще съм на слънце. Проверяваме още веднъж екипировката, всички колани, карабинери, парашут, уреди, хапвам малко шоколад, отпивам вода и се закачам за парапланера (все пак забравих нещо - фотоапарата). Вятъра е 2-3 м/сек юг. Напречно на пистата (което за моето «самолетче» не е проблем разбира се). Методи ме пита готов ли съм. Усещам че се вълнува повече от мен.


Готов съм. Пали!

С две крачки напред напълвам крилото, то се издига. Давам пълна газ, затичвам се и след 5-6 метра отлепям. Пълна газ! След 15-ина секунди съм на 30 метра височина, прибирам колесниците, сядам удобно, боен завой над пистата, преглед на уредите и установявам постоянната газ (круиз контрола) на 3000 об/мин. Регулирам тримерите на бавна широка спирала, и се възнасям ...

Моторът работи като часовник. Вятърът ме отнася с всяка витка на север. Това не ме смущава, защото имаме уговорено място за кацане Расник, т.е. отнася ме накъдето трябва. На 1000 м минавам над най-ниските облачета. Плътната пелена е над мене. На 2000м пращам SMS на Методи, който съдържа само числото 2000. Влизам в облаците и губя земята. Става влажно. Наоколо само бяла дифузна светлина. Психически(си мислех) съм се приготвил за сляпо каране. По уреди. Не е приятно. Само веднъж по-рано съм бил за дълго в облак (на Олудениз). Въртя си значи аз в бозата и качвам по малко. За да не гледам безсмислено белотата наоколо, се съсредоточавам на уредите. Вдигам оборотите на 3400 да пробия по-бързо облачността. Гледам GPS-а. Нещо много глупави показания ми дава. Заложил съм широка спирала, ЗНАМ че парапланера я отработва, макар че сетивата ми и уреда НЕ Я ОТЧИТАТ!!!! Малко се дразня и притеснявам. Точно сега ли намери да ми прави номера? Показва, че се движа към Бистрица (в облака), а аз точно натам не искам. Значи отивам към Витоша! Става ми много студено на ръцете. Оставям навигацията и вадя тайното оръжие. Отопление за ръце, което си бях купил в Швейцария. Представлява две хартиени торбички, пълни с желязо, сол и въглен, които като ги разпечаташ от херметичната опаковка, почват да топлят и така 7 часа. Пъхам ги в ръкавиците и се връщам на проблема. Къде съм и какво да правя? Надолу не трябва - може неочаквано да се просна в гората. Тук там над мене забелязвам по-светли петна и се надявам (ВЕЧЕ!!!!) да изляза от тия проклети облаци (нагоре).

Започва нов проблем. Заскрежавам се. Айде аз както и да е! Обаче по вървите и парапланера се трупа скреж. Гледам вариото, че вървя като албанска подводница 10 сек +0,3, 10сек -0,3. Това на 2800м. Е, аз така никога няма да изляза от облаците! Държа си газта от доста време до край, оборотомера показва около 3400 об/мин, но като капак и по уред и физически усещам (и виждам), че оборотите падат. 3200! Това на нищо не прилича! Ами аз никога по-рано не съм се обледенявал така. По едно време усещам леко разтърсване на парамотора (жлезите ми с вътрешна секреция ми устройват адреналинов коктейл, който кръвта разнася) и увеличена вибрация. Това трае само секунда, вибрацията изчезва и ......... моторът набира обороти! Обяснявам си какво става. Пропелерът трупа лед, товари аеродинамично двигателя и оборотите падат. Като натрупа критична маса, центробежната сила превишава сцеплението и ледът отлита. Първо от едната лопата. Следва тегловно разбалансиране, вибрация и ледът отлита и от другата лопата (те са само две) на пропелера. Успокоявам се, и макар че продължавам нищо да не виждам, лека полека набирам височина (понякога в споменатия стил албанска подводница). Търся светло петно.

Най-сетне излизам на дъното на гигантки котел, направен от заледени облаци с диаметър около километър. Въртя вътре в тая относителна видимост, и се издигам. Почвам да губя лед!!! Парченца се отлепват от вървите и отлитат назад. Над мен едно скъперническо слънчице вече се вижда, само свети но не топли. Продължавам да съм дезориентиран къде съм и накъде се движа. GPSа сочи упорито, че накъдето и да се движа в моята координатна система, все отивам на североизток. На 3000 метра вече се движа само в долини между облаците, но още не съм над тях. Поне не се обледенявам вече и мотора пее равномерно. Когато излизам на 3500, кръгозорът ми значително се разширява. Красота неземна, но накъде отивам? Отчаяно разглеждам надолу, търсейки ориентир. Само облаци! Както и да е нависоко съм спокоен. Започва да се провижда някакво разкъсване, гледам, гледам и .... разбирам всичко. То е толкова просто! Виждам склоновете на Витоша откъм София. Разпознавам Горна Баня, Копитото, Бояна .... Значи във височина вятърът е над 50-60 км/ч югозапад, а по-високо и чист запад и аз заедно с облаците си дрейфувам на изток каквото и да правя. Извинявам се на GPS–а си, аз бях глупав, а не той. От 4000 до 5000м хващам "склон" и без проблем се "изтрелвам" нагоре с 1,5 - 1,8м/с.

Що ми трябваше, както добре си вървях нагоре, реших да плъзгам на дясно (намирах се между Копитото и Черни връх, с лице на югозапад). С цел да приземя край Банкя ако може, ако пробия. Голяма глупост! Хванах асансьора за надолу и слязох (с пълна газ) на 4563м. Не ми се ходеше на изток (там има летище, Елин Пелин, язовири, гори и планини), но беше безсмислено да се боря с толкова силен вятър, ляв завой и с 90км/ч настигам доброто място (качването) Спирам там (обръщам се с лице на запад) и стоейки почти на място някъде над Пасарел достигам 5500м. Температурата е -12, което само по себе си не е чак толкова студено, но аз имам на гърба си вентилатор, който така духа въздух, че ме натиска със 70(!!!)кг тяга в гърба. Тук вече здраво ми замръзват краката (от коленете надолу) устните ми губят чуствителност и главата ме стяга. Я да слизам докато работи мотора, че иначе ще ме издуха или в лозенската планина или ще кацам в най-големия язовир в България със загаснал мотор. Задържах 10 сек на 5514м и пуснах газта.

Моторчето (милото) мина на 900 оборота да си почива заслужено, направих уши и зафучах надолу с 4-5 м/с. Мак Пара тандема Паша 2 много ме изкефи, че веднъж направени, сам си държи ушите. Трябва човек да напомпи спирачките, за да излязат. Пуснах и тримерите докрай, за скорост. До момента ги държах обрани за максимално качване. Само след 30 мин кацнах до стената на язовир Искър. Снижаването стана над водата, което не е най-приятното място. Снижавах и знаех, че долу вятърът ще отслабне и ще пробия напред.

Така и стана. Кацнах нормално на ливадка до двете кръчми до пътя. В резервоара имам още 4 л бензин. От близката вила дойде човек да ме попита обичайните въпроси и да ми каже, че е началник на диспечерите в Ръководство Въздушно Движение. Беше благосклонно разположен, вежлив и любезен. Попита ме дали не съм аз тоя, дето прелетя България. Оказах се същия! След 5 мин бях в най-хубавата кръчма, срещу най-хубавите камина, ракия и кръчмарка на света. Приятелите дойдоха и отпразнувахме постижението.

Доколкото знам, официално регистрираната височина постигната с парамотор е 5333м край връх Килиманджаро в Африка от двама фирмени пилоти, които само летят (това им е работата).

Моят полет беше при трудни метеорологични условия, хванах яко низходящо (ако не беше то, щях да съм минал 6000) и съм тежък. Ако бях 70-80 килограмов човек, със същия мотор и по-малко крило щеше да е много по-лесно.

Много съм щастлив и затова написах това. Да споделя щастието си с вас, читателите които са се заинтересували от това събитие дотолкова, че да прочетат този текст до край.

Венелин Стайков
София 17.11.2003 Редактирана на 2009-01-16 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=328 Преди броени дни зимата настъпи официално и по алпийския календар (21 декември) и, отчитайки, че докато стоим на топло, упоритите алпинисти газят снега във високите планини, за онези, които в Новогодишната нощ ще вдигнат тост "За тези, които са в планините!" - предлагаме историята на зимните изкачвания на най-високите върхове.




Първо зимно изкачване на Шиша Пангма (8.027 метра) от Simone Moro и Piotr Morawski


Историята

До днес, са изкачени 8 от 14-те осемхилядника. В Непал непокорен през зимата остава само Макалу, докато в Пакистан през зимата не е стъпвал човшеки крак на нито един от осемхилядниците.

По време на осемгодишния маратон на полските възходители през 80-те, те извършиха революция в хималайския алпинизъм, като направиха зимни изкачвания в следния ред:

1980, Еверест: Лежек Чичи.
1984, Манаслу: Масиеж Бербека и Ришард Гажевски.
1985, Чо Ойю: Масиеж Бербека и Масиеж Павликовски.
1985, Дхаулагири: Анджрей Чок и Йержи Кукучка.
1986, Канчендзьонга: Йержи Кукучка и Кшищов Виелицки.
1987, Анапурна: Йержи Кукучка и Артур Хайзер.
1988, Лхотце: Кшищов Виелицки.

След полския успех последва пауза чак до 2005 г., когато на 14 януари двама алпинисти покориха Шиша Пангма. Италианецът Симоне Моро стана първият, а и единственият, не полски алпинист, покорил зимен осемхилядник в Хималаите. Негов партньор на върха бе полякът Петр Моравски.

От 1988 г. бяха проведени още 5 зимни изкачвания, които обаче не бяха първопрохождения: японска експедиция на Еверест и експедиция, съставена предимно от испанци на Чо Ойю. Швейцарката Мариан Шапюсар е единствената жена в зимния календар на Хималаите – Чо Ойю. Последното от изкачванията през зимата, което не е първопрохождение, е на Чо Ойю през 1994 г., което доказва огромната сложост и непривлекателност на подобни опити за повечето от алпинистите.




Dariusz Zauski се бори с ледените пориви на вятъра на слизане от Нанга Парбат.

Снимка: Tommy Heinrich, National Geographic


Календар

Според алпийските традиции, всички зимни изкачвания трябва да бъдат извършени в рамките на астрономическата зима. По-строгите правила изискват експедицията да започне и да свърши в този период.

Световният календар и реалните метеорологични условия съответстват на това правило. Непалските и китайските зимни разрешения започват да действат от 1 декември, съгласно световния календар, зимата започва на 21 декември и завършва на 21 март.

Астрономическата зима се определя от продължителността на периода на въртене на Земята около Слънцето, ето защо календарът е наречен слънчев. На практика, Земята се намира най-близо до Слънцето през януари; но разнообразието в климата се определя от наклона на нейната ос. Зимното слънцестоене се явява периода, в който, заради наклона на оста северното полукълбо се намира на най-голямо разстояние от Слънцето, и съответно светлата част на деня е най-къса.

В Северното полукълбо зимното слънцестоене е около 22 декември, денят, когато Слънцето се намира далеч на юг. В този ден започва календарът за класическите зимни изкачвания.




Жестоки ветрове брулят Рупалската стена на Нанга Парбат. Всички досегашни опити за зимно изкачване на този връх завършват с неуспех.

Снимка: Tommy Heinrich, National Geographic


Студ

„…нощта бе изключително студена; установихме се на 7700 м., тъй като вече беше 3 часа през деня. Краката ни започнаха да мръзнат. Ако бяхме продължили…щехме да сме принудени да направим бивак в екстремни условия, рискувайки да загинем или да се лишим от стъпалата и ръцете си ‘’, разказва Симоне Моро, след първия си опит за зимно изкачване на Шиша Пангма.

Опитните алпинисти от испанската експедиция, опитвайки се да изкачат Броуд Пик през зимата, разказват, че дори опитът да се доберат до базовия лагер бил дълъг, студен, адски отвратителен.

На Еверест годишният температурен минимум е на 21 декември (най-краткия ден в годината), и е около – 37 º С на върха. От този ден до 28 февруари температурата никога не се покачва повече от -33 º C. Най-ниската температура, измерена на върха е -41º C.

За сравнение най-ниската средномесечна температура на Еверест:

юли: -18
август: -18
септември: -21
октомври: -27
ноември:-30
декември: -34
януари: -36
февруари: -35
март: -32
април: -25
май: -20
юни: -18




Йежи Кукучка.

Wikipedia


Вятър

«Това беше ад», казва Лука за базовия лагер на Макалу в средата на януари 2008 г. «Имах впечатление, че сме поставили палатката си на железопътни релси, на които всяка минута преминава влак, като в последния миг преминава на сантиметри от нас…», четем в съобщението на Денис Урубко. Карл Габл в Инсбрук прогнозира -40 º C на височина 8000 м. Заедно с това, над непалските Хималаи духа ураганен вятър със скорост над 120 км/ч (33 м/с).

В някакъв момент в края на октомври внезапно започва силен вятър и Еверест се превръща в най-ветровитото място на земята.

От края на есента (20 октомври) до края на януари на върха почти постоянно (повече от 3 дни от всеки 4) духат ураганни ветрове. Най-високата скорост на вятъра, по прогнозите, е била на Еверест на 6 февруари 2004 г. – 78 м/с (280 км/ч). Това е дори повече от рекорда от 250 км/ч при ураган от 5 степен.




Еверест през зимата.

Снимка: Кшиштоф Виелицки


Преохлаждане

Добавете недостига на кислород към студа и вятъра и ще намерите тези условия почти невъзможни за изкачване – дори и за алпийския елит.

Ако приемем понятие за температурен комфорт (температурата на въздуха, отчитайки вятъра), през януари средната температура пада до -70 º C . Времето, за което може да получите измръзване в базовия лагер е 30 минути, а близо до върха, по-малко от 5.

Така, Еверест и другите хималайски осемхилядници се явяват не само най-високата точка на света, но и най-студените.

Най-ниските темпeратури на Северното полукълбо, официално са регистрирани в Сибир: -67.8 º C , а най-ниските в света – в руската станция «Восток» на Антарктида: -89 º C . Тези данни не отчитат охлаждащият фактор вятър, но на тези места времето обикновено е безветрено.




Зимен залез на Макалу.

Снимка: Russian Climb


График на „лошите” фактори и сезони

От началото на октомври в течение на целия ноември времето е много сухо, след което следва незначително увеличение на снеговалежите по време на зимните месеци. Ниската степен на влажност (и понижената опасност от лавини) се явява един от малкото, а вероятно и единственият положителен фактор за зимни хималайски експедиции.

Смисълът на зимните изкачвания на осемхилядници – да се избере най-трудния сезон, да се започне изкачване и да се достигне върха при възможно най-тежките условия.

Разглеждайки скоростта на вятъра, температурата, охлаждащите фактори и влажността и като добавим още един фактор – продължителността на деня, на графиката на факторите за Еверест ще видим, че линиите се пресичат и условията са много лоши през декември, леко се подобряват през януари и остават лоши през февруари.

Ето и характеристиките на отделните сезони за Еверест и обкръжаващите го осемхилядници по данни на ExplorersWeb:

7 юни – 30 септември.
Лято: много влажно, тихо, топло.

1 - 20 октомври.
Есенен прозорец: сухо, тихо, топло.

21 октомври – 20 декември.
Есен: много сухо, много ветровито, студено, тъмно.

21 декември – 28 февруари.
Зима: сухо, много ветровито, много студено, тъмно.

1 март – 19 май.
Пролет: сухо, ветровито, студено.

20 май – 6 юни.
Пролетен прозорец: сухо, тихо, топло.

ExplorersWeb признава зимното изкачване, ако:

А. Върхът е достигнат между 21 декември и 28 февруари.
Б. Изкачването е започнало след 1 декември.


В този сезон полякът Артур Хайзер ще води експедиция на Броуд Пик. В съставът й са Робърт Шжимчжак и канадецът Дон Боуи. Втора полска експедиция, оглавявана от Яцек Телер ще се опита да изкачи Нанга Парбат. Италианецът Симоне Моро и казахстанец Денис Урубко са под Макалу. Възможно е, това да станат първите зимни изкачвания на тези върхове. В Непал Ян Крабец, Милан Власак и Павел Крупиека се надяват да станат първата зимна експедиция на Манаслу през зимата.

Статията е написана по материали от risk.ru Редактирана на 2009-01-14 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=326 Големите върхове имат своята трагична, неразгадана история. Нека си спомним Загадката за първото изкачване на Еврест - Ървин и Мелъри срещу Хилари и Тенгуей?

Алпийският красавец Матерхорн не прави изключение от това правило. Тук първопокорителите са известни на историята. Тяхното изкачване, обаче се помни с една трагедия – нещастен случай или умишлено убийство? Този въпрос терзае алпийския свят вече век и половина.




Едуард Уимпър.

Снимка: Wikipedia


Надпреварата

Англичанинът Едуард Уимпър пристига във Валтурнанче, oт италианската страна на границата, на 7 юли 1865 г. Той убеждава Жан-Антоан Карел да изкачи Матерхорн с него, но времето е лошо. Три дни по-късно Карел се отказва, заради други ангажименти. В зората на 11 юли, докато Уимпър все още спи, Карел и няколко негови приятели се отправят към Матерхорн. Уимпър е оскърбен. Той нито може да се върне в Цермат, нито да наеме водач или носач. През деня среща Лорд Франсис Дъглас И Йозеф Таугвалдер, син на Петер Таугвалдер, които току-що са пристигнали в Брюил. Плановете им са да изкачат Матерхорн.

Заедно пресичат Теодулпас в Швейцария. Времето все още е лошо. В Цермат среща Петер Таугвалдер и го убеждават да се присъедини към групата. По пътя към Хотел Монте Роза Уимпър се сблъсква с планинския водач от Шамони Мишел Кроз, който е наемал няколко пъти преди това. Кроз е вече ангажиран от двама клиенти, преподобния Чарлз Хъдзън и младия Робърт Дъглас Хадоу, но решават да се справят с Матерхорн заедно.
В 4:30 сутринта на 13 юли осмината се отправят към върха в ясно време, Петер Таугвалдер с двама от синовете си, Кроз, Уимпър, Дъглас, Хъдзън и Хадоу. Изкачват се нагоре през Шварцзий към платото, малко по-високо от мястото на днешната хижа Хьорнил. Там разпъват лагера си. Следобеда Мишел Кроз и Петер Таугвалдер Младши разузнават подножието на върха. Междувременно, италианците, водени от Карел,дотигат около 4000 м. по реброто Лион, където установяват бивак.




Матерхорн гледан от Stafelalp.

Снимка: Wikipedia


Призори групата на Уимпър се отправя към реброто Хьорнил, с изключение на Йозеф Таугвалдер, който се връща в Цермат. Запазват добро темпо по източната страна на реброто, по-късно минават от запад, за да достигнат снегонавяванията на Рамото. Правят две почивки, след втората Кроз поема воденето от Уимпър и Хъдзън. Тук те достигат първия технически сложен участък, но един след друг изкачват върха. Неуспешното търсене на следи ги убеждава, че са първите покорители на Матерхорн.


Нещастието

Кроз и Уимпър забелязват италианците на 200 м. под върха. Те са бавни. След дълга почивка на върха, групата решава в какъв ред да слезе. Алпинистите оставят бутилка на върха, съдържаща парче хартия с имената им, преди Кроз да започне да води надолу. Той е следван от Хъдзън, Хадоу, Дъглас и в края на въжето са Петер Таугвалдер Старши, Уимпър и Петер Таугвалдер Младши. Скоро достигат "покрива", труден участък от пукнатини, покрити със сняг и лед. За по-голяма безопасност те се придвижват един по един. Кроз ляга върху пикела си, за да осигури младия Хадоу надолу, но Хадоу се плъзга и повлича Кроз, Хъдзън и Дъглас към бездната. Уимпър и двамата Таугвалдер остават сами, в шок.
Дълго време те остават на мястото на трагедията, преди да се съвземат. Ужасени, продължават да слизат по Матерхорн. Скоро пада нощта, те остават на малко над 4000 м. Призори продължават слизането си към Цермат, където разказват за трагедията. На следващия ден, 16 юли, Уимпър се връща в планината с трима британци, двама французи и трима водачи, за да търси загиналите. Планинските водачи от Цермат не се включват, тъй като се включват в сутрешната меса.




Трагедията на Матерхорн от Gustave Doré.

Снимка: Wikipedia


Групата открива три тела на ледника Матерхорн - Кроз, Хъдзън и Хадоу. Следите от Дъглас са почти незабележими. Три дни по-късно 21 планински водачи свалят телата в Цермат. Тялото на Лорд Дъглас не е намерено. Хадоу и Хъдзън са погребарни в северната част на католическото гробище, Кроз е положен в средата. 46 години по-късно останките на Хъдзън са преместени в Английската църква в Цермат. Някои от вещите на групата, включително и скъсаното въже, все още се пазят в Музея в Цермат.


Следствието

При слизането групата е обвързана с три въжета – първото от Кроз до Дъглас, второто – от Дъглас до Таугвалдер Старши и третото от Таугвалдер Старши до сина му. Средното въже е най-слабо и след инцидента започват да се носят слухове, че Уимпър или Таугвалдер са го срязали. Установена е следствена комисия. Разпитите продължават три дни. Не са открити следи от престъпление, случаят е забравен. Въпреки това, жителите на Цермат продължават да подозират. Петер Таугвалдер Старши, който е разпитван два пъти, губи репутацията си на отличен планински водач. Той заминава за Америка, но се връща няколко години по-късно. Умира през 1888 г., близо до Шварзий, вероятно от възпален апендисит.




Типична облачна формация за Матерхорн.

Снимка: Wikipedia


Инцидентът предизвиква голямо вълнение и в медиите в Швейцария и по света. Емоциите са най-горещи в Англия, където тъгата скоро отстъпва място на негодуванието. Вестниците по света пишат за трагедията на Матерхорн. Никое друго планинарско събитие не е отразявано повече от това. Британската кралица Виктория, след дълги разговори с Лорд Чембърлейн, решава да не забранява алпинизма сред англичаните. Цермат печели световна слава, и започва развитието си като курорт. Редактирана на 2009-01-09