http://www.verticalworld.net/articles/index.php http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=367 На 6 февруари 2010 г. излезе интервю със заслужилият майстор на спорта по алпинизъм Дойчин Василев във вестник „Новинар".

Вълнуващо интервю за всеки алпинист или планинар. При внимателно прочитане не е възможно да не бие на очи разчистването на сметките между двама души. Дойчин Василев и Христо Проданов. Вторият отдавна е зазидан в ледовете на Чомолунгма, далеч от родната земя. Отровни стрели са изстреляни и към други, които носят това име.

Мариана Масларова (Проданова), а и други алпинисти, които не са симпатични на господин Василев. Методи Савов, Иван Масларов (Байно).

Съвременният българин, незапознат с планинарството и алпинизма, би се зачудил на тези антихуманни, пълни с мизантропия, омерзения. Да, за съжаление е така поради много причини. Не бива да се учудвате. Даже бих казал, че господин Василев не е виновен. Той е обикновен продукт на една човеконенавистна система. На един алпинизъм, който беше част от параванната политиката на тоталитарната държава. Самата система беше изградена върху омразата към ближният. Да оплюеш другия и да изтъкнеш себе си. Това гарантира собственият ти просперитет. Базирана върху ниските животински нагони, като в допълнение се добавяше и идеологията. Тези мъчителни отношения между хората се пренесоха във всяка област на живота и даже по високите планини. От господин Василев и другите като него не може да се очакват приказки за любов и съчувствие, вяра в доброто, звезди и романтизъм. В твърдият диск на тяхната психика липсва такава програма.

Като обикновен планинар не бих желал да правя силни изказвания за хората, които мерят сили с 8-хилядници. Ще бъде смешно. Но бих си позволил да опиша някои от спомените си, които грижливо пазя от своето минало. В това минало съм катерил както с господин Дойчин Василев, така и с Христо Проданов.

Изкачванията ми с господин Василев приключиха в дъното на един лавинен кулоар, с пукната долна челюст и травми в ребрената област. Аз и преди това не бях красавец. Това не провали кариерата ми на манекен. Все пак по обясними причини от тогава никога повече не съм се връзвал на едно въже с него.

С Христо Проданов имам само две зимни изкачвания. Първото е на северната стена на Вихрен по тур „Фунията". В снежна буря при температура -20 градуса. Спомням си добре как Ицо ни караше да си удряме чепиците с ледокопите. Според него така нямало да ни измръзнат краката. То пък излезе вярно. Второто беше по „Черният триъгълник" на Малuовица. По тура „Стоименов – Саваджиев" при силно обледенена стена. От тези изкачвания нямам нито една драскотинка.

Ако някой ме попита днес „С кой от двамата би предпочел да катериш ?", отговорът ви го оставям за домашно.


Защо тези двамата не се обичаха и толкова години след смъртта на Проданов, войната продължава ?

Без да се пиша специалист в материята на алпинизма, от това което съм слушал от двамата опоненти, вадя някои изводи. Според моето скромно мнение, те имаха различна концепция за алпинизма и планинарството като идея. Според вашето виждане за този род дейност, вие също можете да вземете едната или другата страна на този безкраен конфликт.




Христо Проданов


За Христо, алпинизма беше екстремна авантюра. В нея той залагаше всичко до край. Като българин, той смяташе че ние, т.е. българите, можем да бъдем на нивото на най-добрите в света. Парапетите, тежките експедиции, многото участници, бутилките с кислород, лагерите – всичко това беше за куфарите. Така той наричаше някои от богоизбраните в националният отбор по алпинизъм. Не само по отношение на алпинизма имаше такъв краен мироглед, но и във всяка сфера на живота. Имаше идеи за някаква непробиваема от базука стомана, на която търсеше формулата. Човекът беше инженер металург. За него българин означаваше нещо много. Не само там някакво си гражданство.

Въобще голям мечтател. Правеше ми впечатление, че никога не казваше България, а Майчица България. За ангел или светец не ставаше изобщо. Тези които го идеализираха след смъртта му не бяха прави.

При някои конфликти беше готов да се бие с юмруци. Предлагаше на своя опонент да излязат пред хижата и проблема да се разреши по джентълменски. Тъй като юмрука му беше като гръмотевичен удар (беше тренирал бокс) желаещите не бяха много. Друг начин за разрешаване на конфликтни ситуации беше следният. В заслона на тезгяха се нареждаше безконечна редичка от ракиени чашки. Двамата опоненти изпиваха една по една на екс и който първи паднеше губеше играта. Карловската ракия беше силна, мога да ви уверя в това. Поваляше яки мъжаги.

Палеше се лесно Христо Проданов, вярно е. Говореше рязко,без заобикалки и не обичаше ударите в гръб.Лош или добър, този българин беше явление в нашият планинарски свят. Самото му влизане в заслона предизвикваше емоции и разговори между нас, обикновените хора.

На другият край като антитеза на Проданов, е господин Василев. Много културен човек с образование и говорещ няколко езика. Може би най-добрият фотограф на високопланински пейзажи в България. Компетентен теоретик.

При него на теория, по отношение на алпийската материя малко хора могат да му бъдат опоненти. Висок коефициент на интелигентност. Намира винаги солидни аргументи и е изключително ясен в мисълта си. Например, в интервюто вика на помощ самият Меснер, за да подчертае безотговорността на Проданов. Контролира собствените си емоции. Знае как да извади от равновесие своят събеседник. При него винаги целта оправдава средствата.

Тоталната сигурност в алпинизма е преимуществена в неговият мироглед. На него набляга бавно и методично. Ако трябват парапети, нека се опънат пет километра. Бутилки с кислород, да се предвидят в повече от необходимото. Лагерите да са комфортни, място за култура и отдих. Радиостанции, на всеки по една. Да се слушат заповедите на ръководството. Повече шерпи по възможност, да прислужват алпинистите и да изнасят багажа. Всичко това на държавна сметка . Долу народа може да изнемогва, но ние алпинистите горе сме велики. След като неговите. указания са изпълнени до запетайката, няма начин върхът да не бъде качен от колектива. Всяка индивидуалност, която пречи на колективният успех трябва да бъде отстранена. Трябва да има желязна дисциплина. За постигането на тези цели всичко е позволено да се използва. Партийната принадлежност, връзки с министерства, задкулисни игри, интриги и заплахи. И най-важното е тези които мислят различно по въпроса да бъдат оплюти. Разбира се, не само господин Василев е с подобни възгледи. Ако беше само той, с мед щяхме го храним. Зад него има легион от съмишленици. Тежко наследство ни остави тоталитарната държава.

Времето неумолимо върви напред. По кой път ще тръгне Българският алпинизъм и планинарство, може само да се гадае. Може би се нуждаем като нация и от двете крайности. От горещи авантюристи, мечтатели като Христо Проданов и от пресметливите студени хора като господин Василев.

В случаят образът, който създава господин Василев, не отговаря на историческата истина. Затова и пиша тези редове. Христо Проданов е много сложна и комплексна личност, пълна с вътрешни противоречия. Не може да се охарактеризира с няколко изречения. Но има и стрели срещу Марианка Масларова, тази чиста душица, която пишеше стихове. На кому беше необходимо да бъде оплюта. Да ви кажа като планинар, то кой къде се е качил с кислород се забравя, но стиховете оставят завинаги. За умрял, или добро, или нищо. Защото загиналият не може да се защити. Такъв е завета на нашите деди.


-----------------

Препратка към интервюто във вестник "Новинар":

Дойчин Василев: Българското спортно събитие на ХХ век протече при лоша организация 2010-02-07 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=366 "Разшири възможностите си, повдигни духа си и се стреми към върха"


Приета от конференцията за "Бъдещето на планинските спортове, Инсбрук, 6 – 8 септември, 2002


Милиони хора по целия свят се занимават с планинарство, преходи, изкачвания и скално катерене. В редица страни планинските спортове са станали важен фактор в ежедневието на хората. Едва ли някоя друга дейност обхваща толкова широк спектър от мотиви както планинските спортове. Те дават възможност да реализираме личните си цели и да се занимаваме с пълноценна дейност през целия си живот. Мотивите да ходим в планината или да катерим варират от полза за нашето здраве, удоволствие от движението, съприкосновение с природата и среща с нови хора, до вълнение от изследване на непознатото и приключенията.

Тиролската декларация за най-добрите начини на упражняване на планинските спортове приета от конференцията за „Бъдещето на планинските спортове", Инсбрук, 6 – 8 септември, 2002, съдържа съвкупност от ценности и максими, които насочват към най-добрите начини на упражняване на планинските спортове. Това не са правила или подробни инструкции, а по-скоро те:

- Определят съвременните основни ценности в планинските спортове

- Съдържат принципи и стандарти на поведение

- Формулират етичните критерии за взимане на решения в несигурни ситуации

- Представят етичните принципи според които широката публика може да оценява планинските спортове

- Въвежда начинаещите в ценностите и моралните принципи на спорта, с който се занимават.


Целта на Тиролската декларация е да помогне за осъзнаване на ролята на планинските спортове по отношение на отдих и почивка, личностно и социално развитие, разбиране на различните култури и въпросите свързани с опазване на околната среда. За тази цел Тиролската декларация посочва традиционните неписани ценности и норми на поведение, присъщи за този спорт, и ги развива за да отговарят на изискванията на нашето време. Фундаменталните ценности, на които се базира Тиролската декларация, важат за всички, които се занимават с планински спортове по цял свят – без значение дали са туристи, трекери, спортни катерачи или височинни алпинисти. Дори някои от препоръките да се отнасят само за един малък елит, повечето от предложенията формулирани в Тиролската декларация са отправени към общността на практикуващите планински спортове като цяло. Надяваме се тези предложения да достигнат особено до най-младите, тъй като те са бъдещето на планинските спортове.


Тиролската декларация е призив за:

- Приемане на рисковете и поемане на отговорност

- Съобразяване на целите с възможностите и екипировката си

- Честна игра и достоверно представяне на постиженията

- Стремеж към усъвършенстване и постоянно учене

- Толерантност, загриженост и взаимопомощ

- Опазване на дивата природа и естествено състояние на планините и скалите

- Подпомагане на местното население и развиването на местната общност


Тиролската декларация се основава на следните ценности, подредени по тяхната важност:

1. Човешко достойнство – разбирането, че човешките същества са родени свободни и равни по достойнство и права, и трябва да се отнасят един към друг като братя. Особено значение отдаваме на равните права на мъжете и жените.

2. Живот, свобода и щастие – това са основни човешки права и при упражняването на планински спортове се носи особена отговорност за защита на правата на общности, живеещи в планинските райони.

3. Непокътната природа – ангажираност за опазване на екологията и природните дадености на планините и скалите по света. Това включва опазването на застрашените растителни и животински видове, техните екосистеми и естествена среда.

4. Солидарност – участието в различните планински спортове предоставя възможност за съзидателна работа в екип, сътрудничество и взаимно разбирателство, както и за преодоляване на бариери, произтичащи от разлика в половете, възраст, националност, способности, социален или етнически произход, религия или убеждения.

5. Лично развитие – практикуването на планински спортове предоставя възможност за прогресиране в посока постигане на важни лични цели и себереализация.

6. Истина – осъзнаването, че в планинските спортове честността е особено важна при оценяване на постиженията. Ако спорни твърдения изместят истината става невъзможно да се прецени постижението.

7. Постижения – практикуването на планински спортове предоставя възможност да се стремим към непостигнати по-рано цели и да вдигаме летвата.

8. Приключение – при планинските спортове преценяването на риска въз основа на уменията и личната отговорност е основен фактор. Разнообразието от планински спортове позволява на всеки един да избере собственото си приключение в което уменията и опасностите се балансират.



Клаузи на Тиролската декларация


Точка 1 – Лична отговорност

Принцип – Алпинистите и катерачите практикуват своя спорт във високо рискова среда, където понякога е изключена възможността за външна помощ. Те поемат в планината на тяхна лична отговорност и сигурността им е тяхна грижа. Действията им не трябва да застрашават хората около тях и околната среда.


Точка 2 – Задружност

Принцип – Членовете на групата трябва да са готови да правят компромиси за да балансират интересите и способностите на всички в групата.


Точка 3 – Общност на катерачите и алпинистите

Принцип – Дължим на всеки човек, който срещнем в планините или на скалите, еднакво уважение. Дори при тежки и стресиращи обстоятелства не бива да забравяме да се отнасяме с другите по начин, по който искаме и те да се отнасят с нас.


Точка 4 – При посещение в чужда държава

Принцип – Като гости на чужда култура трябва винаги да се държим любезно и въздържано към местните хора – нашите домакини. Ще уважаваме техните свещени планини и места за поклонение стремейки се да подпомогнем местната икономика и хора. Разбирането на чуждата култура е част от пълноценното катерачно изживяване.


Точка 5 – Отговорности на планинските гидове и други водачи

Принцип – Професионалните планински гидове, други водачи и членове на групата трябва да разбират съответната си роля и да уважават свободата и правата на останалите индивиди и групи. Подготовката на водачите и членовете на групата включва разбиране за рисковете, изискванията и опасностите, наличието на необходимите умения, опит, адекватна екипировка и проверяване на метеорологичната обстановка.


Точка 6 – Нещастни и смъртни случаи

Принцип – За да са подготвени за справяне с нещастни случаи и смърт, всички практикуващи планински спортове трябва ясно да разбират рисковете и опасностите и да имат необходимите умения, знания и екипировка. Всички трябва да са готови да помогнат на останалите при случай на инцидент, както и да посрещнат последствията от една трагедия.


Точка 7 – Достъп и опазване

Принцип – Вярваме че свободния достъп до различните планини и скални обекти, по начин съобразен с околната среда, е основно право. Трябва да практикуваме дейността си без да вредим на околната среда и да сме активни в опазването и. Спазваме ограниченията и правилата за достъп договорени между катерачите и природозащитните организации.


Точка 8 – Стил

Принцип – Качеството на едно изживяване и начина, по който се справяме с даден проблем, са по-важни от самото решаване на проблема. Стремим се да не оставим следи от действията си.


Точка 9 – Премиерни изкачвания

Принцип – Премиерното изкачване на една планина или маршрут е творчески акт. Това трябва да стане в стил, спазващ традициите на района, и показващ чувство на отговорност към местната катерачна общност и нуждите на другите катерачи.


Точка 10 – Спонсорство, реклама и ПР

Принцип – Сътрудничеството между спонсорите и спортистите трябва да е професионално и в интерес на планинските спортове. Отговорност на спортната общност е проактивно да образова и информира медиите и публиката.



Приложение 1

Принципи и насоки на Тиролската декларация


Точка 1 – Лична отговорност

Принцип – Алпинистите и катерачите практикуват своя спорт във високо рискова среда, където понякога е изключена възможността за външна помощ. Те поемат в планината на тяхна лична отговорност и сигурността им е тяхна грижа. Действията им не трябва да застрашават хората около тях и околната среда.

1. Избираме целите си съобразно реалните си способности и тези на останалите в екипа ни, както и според условията в планината. Отказа да предприемем дадено изкачване е нормален избор.

2. Уверяваме се, че имаме правилната подготовка за даден маршрут и че сме планирали изкачването внимателно и с необходимата предварителна подготовка.

3. Уверяваме се че, сме правилно екипиране за съответното изкачване и знаем как да използваме екипировката си.


Точка 2 – Задружност

Принцип – Членовете на групата трябва да са готови да правят компромиси за да балансират интересите и способностите на всички в групата.

1. Всеки член на групата е отговорен за сигурността и безопасността на останалите.

2. Един член на групата не трябва да бъде оставен сам, ако това го излага на риск.


Точка 3 – Общност на катерачите и алпинистите

Принцип – Дължим на всеки човек, който срещнем в планините или на скалите, еднакво уважение. Дори при тежки и стресиращи обстоятелства не бива да забравяме да се отнасяме с другите по начин, по който искаме и те да се отнасят с нас.

1. Правим всичко възможно за да не изложим на опасност другите и ги предупреждаваме за възможни опасности.

2. Уверяваме се, че срещу никого няма дискриминация.

3. Като посетители, спазваме местните правила.

4. Не пречим и не безпокоим другите повече от колкото ни се налага. Пропускаме по-бързите свръзки напред. Не окупираме маршрути, за които чакат други катерачи.

5. Разкачите ни за изкачванията ни правдоподобно описват действителните събития.


Точка 4 – При посещение в чужда държава

Принцип – Като гости на чужда култура трябва винаги да се държим любезно и въздържано към местните хора – нашите домакини. Ще уважаваме техните свещени планини и места за поклонение стремейки се да подпомогнем местната икономика и хора. Разбирането на чуждата култура е част от пълноценното катерачно изживяване.

1. Винаги се отнасяй с хората в държавата-домакин с любезност, толерантност и уважение.

2. Спазвай наложените от държавата-домакин правила и ограничения

3. Препоръчително е сте предварително запознат с историята, обществото, политиката, изкуството и религията на посещаваната страна – това ще помогне за разбиране на хората и средата там. При политическа нестабилност потърсете съвет от официалните власти.

4. Разумно е да се запознаете с основни изрази на местния език: поздрави, моля, благодаря, дните на седмицата, времето, числата и други. Дори тези няколко думи много помагат в комуникацията и разбирането на културата.

5. Не пропускайте възможността да споделите катерачните си умения със заинтересованите местни. Присъединете се към експедиции на държавата-домакин и обменете опит.

6. На всяка цена избягваме да засягаме религиозните чувства на домакините си. Например не трябва да показваме разголени рамене на места където това е неприемливо по религиозни и социални причини. Ако някои религиозни обичаи са извън нашите разбирания се стремим да бъдем толерантни и да не им даваме оценка.

7. По всякакъв начин помагаме на домакините си изпаднали в беда. Лекарят на една експедиция често е в положение да реши живота и здравето на сериозно болен човек.

8. С цел да подпомогнем икономически местната общност ни купуваме местни продукти, ако това е възможно, и се възползваме от местните услуги.

9. Окуражаваме всеки да помага на местните планински общности като се включи в инициативи за устойчиво развитие на района, например като обучения или екологично чисти икономически начинания.


Точка 5 – Отговорности на планинските гидове и други водачи

Принцип – Професионалните планински гидове, други водачи и членове на групата трябва да разбират съответната си роля и да уважават свободата и правата на останалите индивиди и групи. Подготовката на водачите и членовете на групата включва разбиране за рисковете, изискванията и опасностите, наличието на необходимите умения, опит, адекватна екипировка и проверяване на метеорологичната обстановка. 1. Водачът е длъжен да информира клиента си или групата за рисковете присъщи на дадено изкачване и за актуалното ниво на опасност. В случай че клиентите имат достатъчно опит, водачи ги въвлича в процеса на вземане на решения.

2. Избраният маршрут трябва да съответства на уменията и опита на клиента/групата за да им осигури едно приятно и възнаграждаващо изживяване.

3. Ако е необходимо водачът изтъква границите на своите възможности и ако е подходящо насочва клиентите си към свои по-способни колеги. Отговорност на клиентите е да кажат, ако смятат че рисковете са прекалено големи и че искат да се върнат или да тръгнат по алтернативен маршрут.

4. При специфични изкачвания като екстремно катерене и височинни изкачвания водачите са длъжни внимателно да обяснят на клиентите/групата си и да се уверят, че всеки един е наясно с ограничението на помощта и подкрепата, която водачите могат да окажат.

5. Местните водачи информират гостуващите си колеги за отличителните черти на района и условията там.


Точка 6 – Нещастни и смъртни случаи

Принцип – За да са подготвени за справяне с нещастни случаи и смърт, всички практикуващи планински спортове трябва ясно да разбират рисковете и опасностите и да имат необходимите умения, знания и екипировка. Всички трябва да са готови да помогнат на останалите при случай на инцидент, както и да посрещнат последствията от една трагедия.

1. Да помогнеш на човек в беда е абсолютно приоритетно пред постигането на нашите лични цели в планината. Спасяването на нечий живот или намаляването на пораженията върху здравето на ранен човек е много по-ценно от най-трудния маршрут или премиера.

2. При нещастни случай, ако няма възможност за външна помощ, и ние сме в състояние да помогнем, сме длъжни да направим всичко по силите си за човек в беда, до колкото това не застрашава нас самите.

3. На сериозно ранен или умиращ човек трябва да се осигури максимален комфорт и помощ за опазване на живота му.

4. В отдалечени райони, ако не е възможно да пренесем тялото, местоположението му трябва да се запише възможно най-точно, както и всичко насочващо към самоличността на починалия.

5. Личните принадлежности като фотоапарат, дневник, бележник, снимки, писма и други трябва да се съхранят внимателно и да се доставят на роднините на починалия.

6. При никакви обстоятелства не бива да се публикуват снимки на починалия без изричното съгласия на роднините.


Точка 7 – Достъп и опазване

Принцип – Вярваме че свободния достъп до различните планини и скални обекти, по начин съобразен с околната среда, е основно право. Трябва да практикуваме дейността си без да вредим на околната среда и да сме активни в опазването и. Спазваме ограниченията и правилата за достъп договорени между катерачите и природозащитните организации.

1. Уважаваме мерките за опазване на планините и био-разнообразието, което те поддържат и окуражаваме другите катерачи да правят същото. Стремим се да сме тихи за да не безпокоим дивите животни.

2. При възможност при подхода използваме обществен транспорт с цел да намалим трафика по планинските пътища.

3. За да не засягаме дивата природа се стремим да се предвижваме по пътеките по време на подход и слизане.

4. По време на размножителния период и този на гнездене на скалните животни се съобразяваме със сезонните ограничения за катерене и достъп.

5. По време на премиерни изкачвания се стремим да не застрашаваме редки видове животни и растения. При екипирането и разработването на даден катерачен обект взимаме всички мерки за да минимизираме въздействието върху околната среда.

6. Силното влияние от популяризирането на дадени райони чрез екипирането им с болтове трябва да бъде внимателно обмислено.

7. Ограничаваме пораженията върху скалата като използваме най-малко вредящата техника за осигуряване.

8. Не само събираме и връщаме собствения си боклук, но и този оставен от другите.

9. При липсата на санитарни възли спазваме достатъчна дистанция от къщи, къмпинги, катерачни обекти, реки или езера, и взимаме всички мерки да не нарушим екосистемата. Въздържаме се от накърняването на естетичните чувства на другите. В често посещавани зони катерачите събират собствените си изпражнения.

10. Пазим чисто мястото на къмпингуване като избягваме да правим какъвто и да е боклук и го събираме по адекватен начин. Цялата катерачна екипировка – въжета за парапети, палатки и бутилки кислород – трябва да бъде свалена от планината.

11. Използваме колкото може по-малко ресурси за отопление. В страни с недостиг на дървесина се въздържаме от действие, които биха довели до по-нататъшно намаляване на горите. В страни със заплашени горски ресурси носим подходящо гориво, с което да приготвим храната си.

12. Хеликоптерния туризъм трябва да бъде сведен до минимум на места, където това не е природосъобразно или е в разрез с местната култура.

13. При конфликт относно осигуряването на достъп собствениците, властите и местните организации се въвличат в проговори до постигането на приемливо за всички страни решение.

14. Допринасяме активно за спазването на тези правила, най-вече като им даваме публичност и помагаме за изграждането на необходимата инфраструктура.

15. Заедно с алпийските асоциации и други природозащитни организации ние активно участваме в опазването на околната среда на политическо ниво.


Точка 8 – Стил

Принцип – Качеството на едно изживяване и начина, по който се справяме с даден проблем, са по-важни от самото решаване на проблема. Стремим се да не оставим следи от действията си.

1. Стремим се запазим оригиналния стил на всички маршрути, особено на тези с историческо значение. Това означава, че катерачите не трябва да увеличават фиксираните осигуровки на съществуващи маршрути. Изключение се прави само когато има постигнат консенсус – включително и съгласието на първо покорителите – да се промени броя на фиксираните осигуровки като се поставят нови или се сменят старите.

2. Уважаваме разнообразието на местните традиции и няма да се опитваме да налагаме нашата гледна точка на други катерачни култури, нито ще приемем налагането на техните виждания върху нас.

3. Скалите и планините са ограничен ресурс, който трябва да бъде споделян с катерачи с различни интереси и от различни поколения. Разбираме, че бъдещите катерачи ще трябва да открият своето ново приключение използвайки тези ограничени ресурси. Опитваме се да разработваме скалните обекти по начин, по който няма да отнемем възможностите за иновации на идното поколение.

4. В рамките на район, където болтовете са приети, е желателно да се запазят маршрути, секции или цели обекти без болтове за да има място за приключения и да се покаже респект към различните катерачни интереси.

5. Самоосигуряването по даден маршрут може да бъде също толкова забавно и безопасно колкото и катеренето по осигурен с болтове маршрут. Повечето катерачи могат да се научат да се самоосигуряват безопасно и трябва да бъдат накарани да осъзнаят факта, че това им дава допълнително емоции и пълноценно изживяване, сравнимо по сигурност, след като необходимата техника за осигуряваме бъде овладяна.

6. В случаи на конфликт на интереси, катерачите трябва да разрешат споровете си чрез диалог и преговори за да не застрашат достъпа до района.

7. Натиска от страна на комерсиални интереси не бива да влияе върху катерачната етика на даден човек или район.

8. Добрият стил на катерене по високите планини изисква да не се използват фиксирани въжета, стимулиращи наркотици или бутилки кислород.


Точка 9 – Премиерни изкачвания

Принцип – Премиерното изкачване на една планина или маршрут е творчески акт. Това трябва да стане в стил, спазващ традициите на района, и показващ чувство на отговорност към местната катерачна общност и нуждите на другите катерачи.

1. Премиерните изкачвания трябва да са съобразени с екологията и местните регулации, желанията на собствениците на земя/парцели и религиозните разбирания на местното население.

2. Няма да обезобразяваме скалата като изкъртваме или добавяме хватки.

3. В алпийските райони премиерните изкачвания трябва да се правят изключително с водене (без предварително спускане отгоре).

4. След като се подходи с уважение към местните традиции, зависи от първопокорителите да определят колко и какви фиксирани осигуровки ще оставят по маршрута (като се има предвид написаното в Точка 8).

5. В защитени местности или природни резервати болтовете трябва да се ограничат до абсолютния миниум с цел да не се откаже бъдещ достъп до района.

6. Пробиването на дупки и поставянето на фиксирани осигуровки по време на премиерно изкачване с изкуствено катерене трябва да се сведе до минимум (болтовете трябва да се избягват дори на площадките, освен ако поставянето им не е абсолютно необходимо).

7. Традиционните маршрути трябва да бъдат оставени колкото се може по-близо до естествения им вид, като за това се използва по възможност нестационарна осигуровка и болтове само ако е необходимо и то винаги съобразено с местните традиции.

8. Близки един до друг маршрути са независими един от друг.

9. Когато се описват премиерни изкачвания е важно детайлите да се предават максимално точно. По подразбиране се приема, че катерача е представим информацията честно и обективно, освен ако няма компрометиращи доказателства.

10. Високите планини са ограничени като ресурс. Особено окуражаваме катерачите да използват там най-чистия възможен стил.


Точка 10 – Спонсорство, реклама и ПР

Принцип – Сътрудничеството между спонсорите и спортистите трябва да е професионално и в интерес на планинските спортове. Отговорност на спортната общност е проактивно да образова и информира медиите и публиката.

1. Взаимното разбиране между спонсора и спортиста е необходимо за да се определят общите цели. Многостранността на планинските спортове изисква ясно разбиране за компетентността на спортиста и спонсора с цел максимално оползотворяване на възможностите.

2. За да поддържат и повишават нивото си катерачите зависят от постоянната подкрепа на спонсорите си. Важно е спонсорите да продължат да подкрепят спортистите дори след серия от неуспехи. При никакви обстоятелства спонсорът не бива да упражнява натиск с цел постижения.

3. За да се осигури постоянно присъствие във всички медии е необходимо да се установят и поддържат ясни канали за комуникация.

4. Катерачите трябва да предават постиженията си реалистично. Достоверното предаване на информация повишава не само правдоподобността на изкачването и доверието към катерача, но и обществената репутация на спорта като цяло.

5. Всеки спортист е отговорен да представи пред спонсора и медиите етиката, стила и ангажираността към опазване на природата, описани в Тиролската декларация.



Приложение 2

Разнообразието от планински спортове

Съвременното катерене включва дейност с разнообразен характер, вариращи от пешеходен туризъм и боулдър до скално катерене и алпинизъм. Алпинизмът включва в себе си екстремни височинни изкачвания и експедиционни изкачвания във високи масиви като Андите и Хималаите. Въпреки че разделителната черта межди различните форми на катерене не е ясно очертана, следната категоризация позволява да се представи нагледно и разбираемо голямото разнообразие от планински спортове.


Пешеходен туризъм и трекинг

Пешеходния туризъм до планински хижи, премки и върхове е най-разпространения вид планинарство. Няколкодневни преходи в планинските райони, особено извън отъпканите пътеки, често се нарича трек. Преходите се превръщат в технически по-трудна форма на планинарство в момента в който се наложи да използваме ръцете си при предвижване.


Предвижване по виа ферата

Маршрутите по стръмен скален терен, екипирани със стоманени въжета и метални скоби, стават все по-популярни. По този начин райони, който са запазени за технично скално катерене стават по-широко достъпни чрез използването на специална система за осигуряване.


Класически алпинизъм

Тази форма предполага преминаването по скални участъци от 3-та категория по UIAA и изкачване по снежен и леден склон с до 50 градуса наклон. Нормално целта е изкачване по най-лесните маршрути до върхове в алпийската зона.


Ски алпинизъм

Привържениците на тази класическа форма алпинизъм използват алпийски или телемарк ски за да правят изкачвания в планините или траверси на цели масиви. Поради големия набор необходими умения тази дисциплина се подрежда сред най-трудните и опасни форми на алпинизъм.


Йерархия на "Катерачните игри"

Лито Техада-Флорес въвежда система за категоризиране на различните видове катерене, която помага при описването на различните аспекти, които съвременното катерене е развило. Всеки специализиран вид "катерачна игра" се определя от неформални, но точни правила. Колкото по-голяма е опасността в една катерачна игра поради спецификата на терена, толкова по-леки са ограниченията за използването на технически средства. Колкото по-малко са обективните опасности, толкова по-строги стават правилата.


Боулдър катерене

При този вид катерене се работи по трудни пасажи на ниски скали, близо до земята, обикновено без да се използва въже. Разрешената екипировка се ограничава до еспадрили, торбичка с магнезий и крашпад. Боулдър катеренето се практикува на естествени скали, както и на изкуствени стени.


Катерене на изкуствени стени

Днес повечето катерачи използват изкуствени стени за тренировка или разпускане, вкъщи или в салоните или на открито. Все повече катерачи практикуват спорта предимно на изкуствени стени. Има и нови форми като терапевтично катерене и катерене под формата на изкуство – танц и балет.


Катерене на ниски скали

Маршрути между 1 и 3 въжета попадат в този вид катерене (crag climbs). Поради това че са къси и почти липсват обективни опасности, етиката на „чистото/свободно катерене" е международно приета през последните 2 десетилетия. Това означава че изкачването се признава само ако не са ползвани никакви изкуствени средства за преминаване.


Катерене на дълги маршрути

Ако маршрута е по-дълъг от 3 или 4 въжета то той попада в категорията дълъг маршрут.


Големи стени / изкуствено катерене

В този вид катерене, развито в долината Йосемити, се правят изкачвания на стени, които не могат да бъдат преминати свободно, като се използва специфична екипировка. Стремежът е максимално да се ограничи пробиването на дупки и поставянето на болтове – по този начин се оставят минимални следи по скалата.


Алпийско катерене

В "алпийските игри" катерачите се сблъскват не само с проблемите на самото изкачване, но и с обективните опасности на често враждебната околна среда във високите планини. Оцеляването често зависи не само от способността да преодолееш безопасно техничните предизвикателства на маршрута, но и от скоростта на свръзката. Неписаните правила на алпийската игра разрешават ползването на клинове и клеми за предвижване. Обаче в началото на 60-те принципите на свободното катерене все повече започват да се прилагат и във високата планина. Докато в началото фокусът е бил върху свободното преминаване на маршрути, които нормално са били минавани изкуствено, не след дълго се появяват нови трудни изкачвания. Те включват както изключително смели традиционни изкачвания, така и хедонистични спортни такива.

Важен аспект на алпийското катерене е леденото катерене. Става въпрос за класически ледени маршрути и стигнем до сериозни футуристични начинания. Все по-популярно става изкачването на замръзнали водопади, ледени сталактити и обледена скала. Съвременните смесени маршрути – скала и лед – понякога включват трудни движения на скала с помощта на котки и сечива. Тук важат правилата на свободното катерене. Ледените и миксови маршрути могат да варират от къси, едно въже, до смели начинания по високите планини, които продължават със седмици.


Традиционно и спортно катерене

Съвременната катерачна терминология прави разлика межди стиловете на традиционното или приключенско катерене и спортното катерене.


Традиционното или приключенско катерене включва следните елементи:

- Изкачването се оценява според психичната устойчивост, необходима за преминаването на даден маршрут.

- Катерачът е отговорен за поставянето на осигуровките или трябва да мине без тях.

- Грешките направени от водача могат да имат много драстични последствия.


Спортното катерене се характеризира със следното:

- Изкачването се оценява според техничната трудност на маршрута.

- Доминиращ е елемента на голямо мускулно натоварване и усета за движение.

- Болтовете позволяват перфектно осигуряване.

- При правилно осигуряване падането на водача няма сериозни последствия.


Стиловете на традиционното и спортно катерене могат да бъдат отнесени както към къси маршрути, така и към алпийски стени.

Има много хибридни форми на катерене, междинни на чисто приключенското и спортно катерене.

Различните игри и концепции за сигурност отговарят на различните нужди на отделните катерачи. Изобилието на различни форми на планинските спортове дава възможност за себе реализация на голям брой хора - факт, който одобряваме. Привържениците на философиите както на спортното, така и на традиционното катерене, имат правото да катерят съобразно техните желания и способности. Запазването на това разнообразия трябва да е наша цел – трябва да оставим за всеки стил специалните места за практикуването му.


Катерене на високи планини в алпийски стил

Тази дисциплина прилага правилата на алпийското катерене при изкачвания на високи планини и върхове от по 6, 7 и 8 хиляди метра – територия дълго време пазена за традиционните експедиции. При катеренето в алпийски стил се отричат фиксираните парапети, всяка външна помощ или изграждането на редица от лагери, ползването на бутилки кислород.


Експедиционно катерене

Съществуват две форми: първата разновидност позволява на максимално голям брой участници да достигнат престижни върхове във високите планини посредством най-лесния път до върха. Вероятността за успех се оптимизира чрез свободното използване на носачи, парапети и бутилки кислород.

За разлика от това, при екстремната форма на експедиционно катерене стремежът е да се преодоляват все по-технично трудни маршрути с помощта на най-съвременна екипировка освен бутилки кислород: фиксирани парапети, порталедже, лагери и депа с екипировка. 2010-02-05 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=365 На основа на отлична теоретическа, обща и специална физическа, техническа, психологическа и тактическа подготовка алпинистите могат да пристъпят с успех към предварителната организация и провеждане на разнообразните алпийски прояви. Основно начало при това трябва да бъде стремежът към безаварийност. Неразумният риск не трябва да се допуска. Той обаче трябва добре да се различава от решителността и находчивостта, основани на трезва оценка на всички условия и обстоятелства, без което всяка алпийска проява по начало би била обречена на неуспех. В точното разграничаване на възможното и необходимото, от крайно рискованото и неразумното се изразява умението да се определя най-уместният подход, към всяко изкачване или траверс.

При всичко това трябва да се изхожда от обстоятелството, че алпинизмът е колективен спорт. Качествата на отделната личност е необходимо да се пречупват в изискванията на общото дело. Такава една взаимопомощ се явява решителна във всички фази на подготовката и провеждането на всички прояви.


ИЗКАЧВАНИЯ НА СТЕНИ

1. ИЗКАЧВАНИЯ НА СТЕНИ ПРИ ЛЕТНИ УСЛОВИЯ

Преди да се подходи към една стена, е необходимо добре да се проучи целият маршрут. Това в повечето европейски планини става най-лесно по издадените точни пътеводители, в които всеки отделен пасаж на даден стенен маршрут е разработен до най-големи подробности по установените международни образци. У нас също има подобни разработки на някои от най-посещаваните обекти. Добре е да се съберат и данни от лица, които преди това са преминавали по тази стена и добре я познават. Личният оглед също не е за пренебрегване. Въз основа на всичко това е добре да се направи подробна скица, която да се носи на подходящо място, за да не се повреди през време на цялото изкачване. При това е необходимо добре да се набележат местата, от които най-лесно и безопасно би могло да се организира връщане от стената в случай на някаква неудача. Добре трябва да се проучат и пътищата за слизане след успешно завършилото изкачване. Известни са много случаи на злополуки вследствие подценяването на това обстоятелство.

Правилният подбор на необходимите съоръжения и съответната екипировка са от решително значение за крайния успех. Напоследък определено се налага изискването за взимане на 80 метра въжета с най-малко 9 мм дебелина при всяко изкачване. Това дава възможност за катерене на двойно въже, а също гарантира спускането при необходимост. Лекомислено е се предвиждат по-малко клинове, като се разчита, че такива има в достъчно количество, предварително забити по избрания маршрут. Освен това всеки алпинист трябва да има със себе си чук, най-малко по две тройни стълбички, десетина карабинера, помощни въженца, въжени примки, личен превързочен пакет и каска. В зависимост от трудността и дължината на маршрута инвентарът съответно може да намалее или, обратно, да предвидят и още по-специални съоръжения като ролплъгови шила и клинове, дървени клинове и пр. При обекти, на които има вероятност да не бъдат изкачени за един ден, свръзките трябва да носят със себе си и леки бивачни съоръжения, а на пределно трудни стени - и хамаци за бивакуване.

Екипировката е в зависимост от годишния сезон, надморската височина и изложението на стената. Моментните атмосферни условия не трябва да бъдат определящи в това отношение, защото винаги могат да отидат в най-лошата си крайност, за което алпинистите са длъжни да имат съответна подготовка.

При предварителната подготовка не трябва да се подценява храненето. Дори и при по-кратковременни изкачвания при концентрираното нервно напрежение и изразходването на енергия трябва да се предвидят въглехидрати - захар, шоколад или бонбони. При по-продължителни изкачвания трябва да се вземат по-калорични храни с малък обем и по вкуса на участниците. На южни стени се чувствува особено голяма нужда от течности, които при продължителни изкачвания не могат да се пренебрегнат въпреки тежестта им. Лимоните и разредените сокове до известна степен могат да компенсират липсата на вода.

Определянето на часа на тръгването по стената е в зависимост от дължината и трудността й. При по-малки обекти се взима под внимание и изложението. По принцип се препоръчва колкото е възможно най-рано да се потегли, особено при високопланинските райони, в които сутрин атмосферните условия са по-устойчиви. Това правило е задължително за стени, които се предполага, че могат да бъдат преминати за повече от пет-шест часа. При по-къси турове времето на изкачване може да бъде в зависим от желанието за катерене при по-ниска или по-висока температура. Например източните стени при общо студено време се катерят сутрин, когато са огрети от слънцето, а западните - в следобедните часове. При горещо време се постъпва обратно.

От особено значение е разгряването на алпинистите преди започване на изкачването. Когато обектът е отдалечен от изходната база, придвижването до него подлага организма на достатъчно натоварване, за да се осигури неговата пълна работоспособност в началото на изкачването. Близо до стената е добре да се направят само някои упражнения за ръцете и раменния пояс, както и за кръста и страничната мускулатура. Полезно е да се извършат някои малки катерения на стенички до два-три метра преди обвързването с основното въже. Изкачвания и слизания по тях дават възможност за придобиване на необходимото чувство към скалата. В случай че се бивакува в подножието на стената, разгряването трябва да се извърши по-основно и да придобие вид на обикновена утринна гимнастика, с която алпинистът е привикнал в своя всекидневен режим. Неразгряването може да постави алпиниста в тежко положение още в началото на изкачването. На някои наши обекти големите трудности започват още с първата дължина на въжето (туровете на стената на Злия зъб) и още оттук може да се дойде до излишна умора и общо разколебаване по отношение целия изход на изкачването. Неразгряването пречи на пълното проявяване на функционалните възможности на целия организъм и на установяването на необходимата връзка между предстоящите движения при катеренето и дейността на централната нервна система.

През време на изкачването е добре водачеството да бъде разпределено между двамата партнuори в свръзката. За целта е добре те да бъдат със сравнително равностойна подготовка. При по-леки обекти смяната на водачеството обикновено се извършва на всяка дължина на въжето. По този начин се постига най-голяма скорост, което не е без значение за всяко изкачване. На трудни стени обаче е по-добре водачът да води по-дълги пасажи и едва след това да отстъпи мястото си на своя спътник. Когато е напред, алпинистът в първите метри трудно влиза в темпо и дори понякога изпитва нежелание да води. Едва след това се мобилизира напълно. Когато остане втори в свръзката, се поотпуска. Ето защо е целесъобразно смените да се извършват по-рядко. При това трябва да се изхожда и от някои индивидуални особености на участниците в свръзката, тяхното физическо и психично състояние в момента, което да се съпостави със скалния релеф.

При движението си водачът трябва да се стреми към пълна сигурност. Той не трябва да извърши и крачка нагоре, без да е преценил добре какви клинове има на скалата под него, за да бъде задържан при нужда. Не трябва да се смята, че до падане може да се дойде само на извънредно трудни пасажи. Има случаи като падане на камъни отгоре и други, които могат да нарушат равновесието. Ето защо отделяне от забити клинове или друга здрава опора на повече от 6-7 метра, и то при сравнително лесен скален релеф, не трябва да се допуска.

Движението по скалата се извършва с умерено темпо, без да се задържа дишането, защото това се отразява зле на дихателния център и силното му възбуждане може да се разпространи в околните мозъчни центрове и да доведе до некоординираност и неточност в движенията. Целесъобразни са силните издишвания. На трудни места е необходимо точно и трезво да се прецени обстановката, за да се състави малък план за предстоящите действия, който бързо и без излишно суетене да се приведе в изпълнение. Излишното стоене на едно място уморява, а също така се отразява зле на втория от свръзката, който отначало осигурява с голямо напрежение, а по-късно се затормозва, вниманието му отслабва и точно когато може би ще бъде най-необходимо да се действа, той ще закъснее да направи това. Може да се дойде до положение водачът да почувства, че няма да му стигнат сили да преодолее трудния пасаж, да изпита желание да се отпусне, да се разколебае в успешното преминаване на намиращия се над него надвес. Тогава само големите волеви усилия могат да му помогнат. Всеки алпинист е изпитвал напрежението при забиване на клин от неудобно място, когато едва са му достигнали сили да постави карабинера и да прекара въжето, а след това и облекчението, което е почувствал при успешното извършване на тази малка техническа манипулация.

Водачът трябва да бъде много внимателен по отношение събаряне на камъни било чрез прибързани хватки или стъпки, било с въжето, кое го свързва с неговия спътник. Когато въпреки усилията му падне камък той трябва навреме да предупреди осигуряващия го, който трябва на площадката да застане така, че падащите камъни да не могат да го засегнат. Необходимо е той постоянно да следи своя водач с поглед, за да не бъде изненадан. На по-леки, но ронливи обекти е добре движението по стената да става диагонално, както например на стената на вр. Вихрен, за да падат встрани съборените камъни.

При поставяне на въжето в карабинерите водачът всякога трябва осигурява свободното му движение нагоре. Ако има опасност от затягане необходимо е при нова сигурна позиция да се откачат на места използваните карабинери, другаде да се поставят по два за избягване на много остри чупки на въжето и т. н. Достигнал до площадката за осигуряване, водачът трябва добре да се самоосигури. Той не трябва да забравя, че от тази позиция всъщност ще се осигурява и движението нагоре, когато вече могат да се очакват по-силни удари, отколкото при набирането на втория от свръзката. Особено важно е осигуряването да бъде така организирано, че да дава възможност при евентуално увисване на партнuора на въжетата те да могат да бъдат фиксирани. Тогава осигуряващият алпинист, освободил ръцете си, ще бъде в състояние да извърши други действия, с които да подмогне своя спътник. Това се постига, когато със самозатягащ се възел, извършен с отделно закрепване за клин на помощно въженце се обхване това от двете основни въжета, на което увисналият алпинист е поставил също със самозатягащ се възел стъпенка, на която е стъпил след злополука Тогава второто въже ще остане съвсем свободно. С него ще може да се набира нуждаещият се от помощ. Ако двамата партнuори обхващат със самозатягащи възли не едно и също от двете въжета, с които са се привърза не би се получил никакъв ефект в това отношение.


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СТАТИЯТА ! 2010-01-06 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=346 Планината като обект за алпинизъм трябва да бъде добре позната на алпинистите. Солидни знания за образуването на планините, за техния структурен състав, за процесите, които възникват под действието на външните и вътрешните сили, за особеностите на климата и метеорологичните условия са необходими за всички, които осъществяват прояви във високата планина. Тези знания трябва да се основават на редица науки, имащи непосредствена връзка с алпинизма и обективно съществуващите закономерности в природата. Тези солидни знания са основа за познаването и на опасностите, свързани с практикуването на алпинизма, и причините, които ги пораждат, и мерките, които трябва да се вземат за предпазване от тях. Спазването на правилата за безопасност трябва да почива на закономерностите в природата и е задължително за всички алпинисти, независимо от тяхната квалификация, т. е. то е валидно както за майстора на спорта с многогодишен стаж, така и за начинаещия, който току-що навлиза в планината. Пренебрегването и на «най-елементарните» правила за безопасност може да стане причина за нещастие.

С увеличаването на трудността на алпийските обекти нарастват рискът и вероятността за нещастие. Това съвсем не означава, чe опасностите не съществуват при тъй наречените «леки» обекти. Напротив, опитът показва, че именно на тези «леки» места най-често стават нещастия поради подценяването на обективно съществуващите опасности и неправилното поведение на планинаря.

От решаващо значение при опасностите е наличието на богат планински опит и осторожност и при най-малката вероятност за опасност. По време на бедствие проличава солидната подготовка, взаимопомощта и другарството между алпинистите. В повечето случаи причините за възникване на дадена опасност имат връзка с поведението на претърпелите нещастието. Ето защо всички действия на алпинистите по време на различните прояви трябва да произтичат от доброто познаване на правилата за движение, осигуряване и безопасност. Наред с всичко това не трябва да се забравя, че по време на нещастие най-бързо ще помогнат на пострадалите техните оцелели от нещастието другари. Това задължава всеки алпинист да знае всички начини зз оказване на първа помощ и евакуиране на пострадал в планината.


ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С КЛИМАТИЧНИТЕ И МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА ПЛАНИНАТА


1. НАМАЛЕНО БАРОМЕТРИЧНО НАЛЯГАНЕ

Главна особеност на високопланинския климат е пониженото барометрично налягане, което съответно довежда до понижаване и на парциалното налягане на кислорода в белите дробове. Това проличава от следната таблица:

В резултат на намаленото барометрично налягане значително се понижава обмяната на кислород между алвеоларния въздух и кръвта. Влошава се съответно и количеството на преминалия кислород в тъканите. Това явление, познато като планинска болест (хипоксия), е известно още от древността.

Организмът на алпинистите, пребиваващи на голяма височина, се приспособява към намаленото количество на кислород посредством икономизация на енергоразхода при определена дейност, засилват се белодробното дишане и хемоглобинът.

Малката надморска височина на нашите планини не дава възможност да се наблюдава така нареченият кислороден глад благодарение усилената дейност на системите, осигуряващи кислородния режим. Забелязват се само някои, и то не напълно показани симптоми. Отклонения от установените норми могат да настъпят, особено при усилена физическа дейност вследствие недостатъчното снабдяване на организма с кислород и при средно високите планини. Тогава при лицата, непривикнали към височина, настъпват видими нарушения в работата на нервната, дихателната и сърдечносъдовата система. Намалената влажност на въздуха, макар и в по-малка степен, също оказва влияние и затруднява сърдечно-съдовата система.

Първоначално при неаклиматизиранмте към дадена височина се забелязва лесна уморяемост, сърцебиене, учестяване на дишаното, главоболие.

Появата па планинска болест е в зависимост от особеностите на климата и индивидуалната устойчивост към недостига па кислород. Докато при един алпинист симптомите па болестта се появяват на височина 2500 м, то при други това става на височина 3500-4000 м. При усилена физическа работа въздействието на височината се чувствува още при височина 2000-2500 м за неаклиматизираните и 3500-4000 м при лица с по-добра височинна поносимост.

Приспособителната способност на организма към кислородния недостиг става за сметка на увеличаването на минутния обем на дишането и учестяването на пулсовата честота. Често като проява на планинската болест се наблюдават повишено настроение (еуфория), силно изразена жестикулация, възторжени възгласи. Изследванията па А. П. Жуков, Г. Щерев и др. показват, че при големите височини у човек се развиват необикновено продължителни процеси на възбуждане на подкоровата част на главния мозък. Освен това се нарушава нормалната взаимозависимост между кората и подкорието, от една страна, и на основните нервни процеси, от друга.

Според данни от изследванията на Е. Б. Гииенрейтер въздействието на факторите на високопланинския климат понижава мускулната работа на височина 3500 м средно с 16-18 % за двата пола и на височина 5200 м с 45% за жените и 60 % за мъжете в сравнение с работата, извършена при условията на нормално барометрично налягане. Това говори за по-високата устойчивост на организма на жените по отношение на кислородния глад.

Първата фаза на аклиматизация — периодът па създаваме на равновесие на организма с околната среда, трае от 4 до 5, а при някои 8-10 дни. През този период трябва да се намали физическото натоварване от 80 до 50%. Неспазването на горното може да доведе до смущения в хода на аклиматизацията (дезадаптация), изразени в увеличаване на пулсовата честота, увеличаване на артериалното кръвно налягане, апатия (по данни па Кр. Кръстев И И. Илиев). През този период особено ефикасен трябва да бъде постоянният лекарски контрол. Трябва да се има предвид, че при някои случаи субективното самочувствие не съвпада с обективното състояние.

Максималната височина на приспособяване не трябва да превишава 5000-5500 м и не трябва да трае повече от 3-4 седмици.

Тази фаза на първоначално приспособяване (според някои автори адаптация към хипоксия) трудно може да се разграничи от втората фаза — аклиматизацията, която е по-продължителна И има за цел приспособяването на организма към условията на намаленото парциално налягане на кислорода. Тя трае около 20 дни. Според Дж. Миледж аклиматизацията може да продължи и по-продължителен период от време - 40-60 дни.

Като естествена последица от продължителния престой на голяма височина се наблюдава увеличение на еритроцитите (за 20 дни с около 1 милион в кв. мм или 18%), което води до нарастване на количеството на хемоглобин в кръвта (с 31,9% — по Е. Б. Гииенрейтер).

Продължителният престой в хипоксична среда се отразява върху самочувствието. Възбуденото състояние се заменя със състояние на понижено настроение, раздразнимост, апатия и притъпяване интереса към проявата. Не са редки конфликтите за дребни на глед неща. Забелязва се известно нарушение на моториката на движенията.

Самовнушението и страхът от планинската болест могат да се отразят отрицателно върху психиката на алпиниста. Ето защо с всички средства и усилия па волята е необходимо да се преодолее вредното влияние на последиците от планинската болест. Сънят е неспокоен и се повишава телесната температура с 12°.

Появата на болестните явления на планинската болест са в зависимост от характера на изкачването, тренираността, типа нервна система, възрастта, от специализираните средства, подпомагащи отстраняването на тези явления — приемане на кислород, медикаменти, специална храна и течности. Колкото изкачването е по-ускорено (темп и разстояние) и набирането на височина не е придружено с необходимата аклиматизация (не са спазени фазите на приспособяване на организма), толкова симптомите на планинската болест са по-видимо и рязко изразени. Такива случаи са и патологичните явления.

Възрастният организъм по-трудно се справя и понася влиянието на височината. Това е обяснимо със забавянето на функциите на органите и системите, които способствуват за преодоляването на болестното състояние. В изследванията си Дж. Миледж посочва като най-подходяща за изкачване на голяма височина възрастта между 23 и 45 г. При правилна и системна подготовка, здрав организъм и аклиматизация са известни много случаи алпинисти на възраст 65 години да достигнат височина над 5000 м.

Степента на изменението в организма под действието па пониженото парциално налягане зависи от състоянието на организма като цяло и преди всичко от типа нервна дейност. Многодневната напрегната работа на голяма височина отслабва вниманието и способността за даване на правилна преценка на обстановката, понижава се уровенът на протичане на процесите на висшата нервна дейност. Нарушава се координацията и се изменя чувствителността на отделните органи. Не са изключени загубата на съзнание, острата сърдечна недостатъчност, поразяването на някои от вътрешните органи (сърце, бели дробове).

Усилената физическа работа и височината се отразяват и върху вкусовите усещания на алпинистите. Предпочита се кисело-солената храна. Според М. Махтор (Индия) приетите хранителни продукти на височина около 5500 м трябва да бъдат около 4000-5000 калории, а течностите 3-4 литра. Приемането на лимонов сок със захар или гликоза повишава мускулната работоспособност и подпомага преодоляването на планинската болест.

Да се избягва употребата на тютюн и алкохол.

Като първа мярка против планинската болест е да се облекчи алпинистът, като му се помогне в носенето на багажа, да не води и пробива пъртина по маршрута. При влошаване състоянието се прибягва до инхалации с кислород и медикаменти, стимулиращи дихателната и сърдечната дейност. Ако и това не помогне, налага се незабавното спускане на заболелия надолу.

За усилване на кръвообразуването в организма се препоръчва взимането на чернодробни препарати. Благоприятно въздействуват върху организма медикаментите пирамидон, аспирин, смес от кофенал (0,02 г), луминал (0,02 г), аскорбинова киселина (0,05 г), лимонова киселина (0,5 г) и гликоза (50 г) (по Н. Н. Сиротинин). Приемането на витамините А, Вх, Ва, В, В12, С, РР способствува за подобряване па адаптацията към хипоксия (по Е. Б. Гипеирейтер).

Като профилактична мярка се препоръчва създаването на активен интерес към проявата, увереност в силите и успеха.

От голямо значение е да се запази авторитетът на водача и поддържането на бодър дух всред участниците. Симптомите па планинската болест могат да бъдат намалени и отстранени и чрез мобилизирани съвети и нареждания. Това нормализира взаимоотношението между подкорието и кората на главния мозък.

За подобряване координацията на движенията и засилването на вниманието се препоръчва вземането на еднократна доза от 15-20 мг фенамин 30-40 минути преди изкачване, като това обезателно бъде съобразено с типа нервна дейност. Неговото действие трае 60-80 мин. Добре е вземането на фенамин да се съчетае с вземането на витамин С (400-500 мг).

При изкачването на големи височини планинската болест се преодолява с вдишването на кислород или смес от кислород (95 %) и въглеокис (5 %) от специални бутилки.

Най-ефикасна за преодоляването на планинската болест остава активната аклиматизация, при която постепенното набиране на височината се съчетава с краткотрайни престои и активно участие във всички мероприятия по време на това изкачване (обзавеждане на бивака, приготвяне на храна, вода, сушене на екипировката и пр.).

Изкачването и изнасянето на багажа до горестоящите лагери и слизането в по-долиите лагери за нормализиране функциите на организма осигурява правилното нагаждане към хипоксията и води до най-правилна аклиматизация. Така организмът се приспособява към пониженото парциално налягане и леко се понася кислородният недостиг. Недостатъкът на този метод се състои в неговата продължителност. Неспазването на фазите на адаптация и аклиматизация води до отрицателни резултати и непостигането на поставената цел.

Известни са много случаи на правилна аклиматизация, когато алпинистите достигат върховете над 8000 м и без помощта на кислородни апарати: Чогори (8611 м) от италианците, Чо Ойо (8199 м) от австрийците, Даулагири (8172 м) — от швейцарците, Чомолънгма {8842 м) от американците. По правило в зоната над 8000 м не трябва да се остава повече от 2-3 дни.
Високопланинските върхове могат да бъдат обект на алпинисти, добре запознати със симптомите на планинската болест, с богат спортен стаж, отлично здравословно състояние и много добра общофизическа и специална подготовка.

Тренировката в зависимост от обекта трае продължителен период от време (10-15 месеца). Редовният контрол осигурява правилното протичане на цялостната подготовка и височинната поносимост.


2. НИСКА ТЕМПЕРАТУРА

Една от съществените опасности, особено за зимните прояви и тези във високата планина, е ниската температура.

В зависимост от географското положение на планинските вериги температурните колебания варират различно. Така например за планините до 2500 м температурата се понижава е изкачване на всеки 1000 м със средно 5,5°. Според изследванията иа А. Хригиан това понижение на Кавказ е от 6,3 до 6,8°, а за Памир — до 9° на 1000 м.

Температурата през деня достига плюс 10-15 и повече градуси, а през нощта спада на 5-10 и повече градуси под нулата. Тази голяма амплитуда на денонощната температура поставя на сериозно изпитание алпинистите, тяхната екипировка и съоръжения. Ето защо още по време на предварителната подготовка на алпийските прояви участниците трябва да повишат устойчивостта си към студа чрез закаляващи процедури, да проверят годността на екипировката и съоръженията за тези резки колебания на температурата, особено по отношение на студа.

Екипировката не трябва да позволява отделянето на голямо количество топлина от тялото, но не бива да задържа изцяло топлината поради опасност от прегряване на организма, особено по време на движение. Тя трябва да не пропуска вятър и да е непромокаема. Обувките трябва да са достатъчно широки, за да могат да се носят с два, а при нужда и с три чифта вълнени чорапи. Щом се появят първите признаци на измръзване на краката (най-често на пръстите и петите) — загубване иа чувствителност, незабавно трябва да се събуят обувките и да се разтрият измръзналите части. Разтриването се прави със сух вълнен предмет (ръкавици, шалче, чорап). Може да се използува терпентин или камфоров спирт.

Обуването на мокри обувки или влажни чорапи подпомага измръзването на краката. Ето защо при бивакуване обувките и чорапите трябва да се поставят в спалния чувал, загънати в брезентов калъф.

При студено време и престой на едно място някои части на тялото започват да мръзнат. Необходимо е енергично и непрекъснато да се раздвижват за подобряване на кръвообращението.

Най-трудно се посреща студът, когато има вятър или е придружен с валеж, който мокри. Мокрите дрехи са лоша изолация от ниската температура. Поради това при валеж трябва да се носи плащ-торба, която предпазва алпиниста от намокряне. При лошо време да се потърси защитено от вятъра или валежа място, като се използува подветрен склон, скали и палатка чувал.

При много ниска температура (под -25°) на лицето се поставя специална маска от обработена кожа (гюдерия) с отвори за очите, носа и устата. Обикновемо при студено време се носят по два чифта ръкавици — вълнени отдолу, които влизат под маншетата на анорака (или плащ-торбата) и втори чифт - от импрегнирана и добре изолираща от студа тъкан, които се поставят върху маншета. Подходящи са и ръкавиците от пух.

При ниска температура мокрите въжета от изкуствени влакна замръзват, губят от якостта си и с тях трудно се работи.

По време на алпийска проява, особено при опасност от измръзване, да се яде висококалорична храна. Това трябва да се прави дори и при лоши атмосферни условия (валеж, вятър). Изтощеният и уморен организъм е по-податлив на измръзване, отколкото нахраненият, и не е в състояние да се бори с трудностите, възникнали по време на проявата.

Приемането на алкохол е вредно, защото се разширяват периферните кръвоносни съдове (тогава те отделят повече топлина) и затова по-бързо изстива тялото.

Организмът е по-податлив на измръзване при известни болестни състояния — тогава съпротивителната му способност е намалена. Измръзването може да бъде общо, когато е измръзнало цялото тяло, и местно, когато са измръзнали отделни части на тялото.

Общото измръзване (бялата смърт) е характерно с постепенното забавяне на дейността на всички органи и системи. След време те напълно преставят да функционират. При общо измръзване (пулс, не по-нисък от 25 удара в минута, и температурата на тялото пад 20°С) пострадалият се подлага на постепенно затопляне (въздушно или водно) до достигане температурата на тялото (37°С). След идването на измръзналия в съзнание се дават топли напитки (чай или кафе). Измръзналите части се разтриват много внимателно.

Местно измръзване получават отдалечените от сърцето части на тялото (уши, нос, пръстите на ръцете и краката) поради слабото им снабдяване с кръв. Това често се улеснява и с неизправността на екипировката.

Различаваме три степени на местно измръзване.

Характерните признаци на първата степен на измръзване са загубване па чувствителността на кожата и нейното побеляване. При втората степен след затоплянето се явяват пълни е течност мехури. Третата степен засяга лежащите дълбоко под кожата тъкани, които след време умират.

Измръзналите части се размразяват чрез постепенно повишаване на температурата на околната среда (вода или въздух), като се почне от 10—15° и се стигне до температурата на тялото. Във водата за баня се сипва дезинфекциращо средство (йод, калиев хиперманганат) и се прави лек масаж. Не трябва да се пукат образувалите се мехури. При спукването им се посипват със сулфатиацол или намибацин и се превързват със стерилна превръзка. Разтриването със сняг е противопоказано поради опасност от увеличаване на степента на измръзването и от инфектиране на кожата. Вътрешно се даваг лекарства, действуващи разширяващо на периферните кръвоносни съдове (кардиазол - 20 капки, и витамин РР).

При силни студове начеващите да се контролират от по-опитните алпинисти и ръководителя на проявата, като им се оказва своевременно помощ.


3. ИНТЕНЗИВНА СЛЪНЧЕВА РАДИАЦИЯ

Разреденият планински въздух (на височина 2000 м е с плътност, около 20% по-малка в сравнение с въздуха в равнината), съдържа малко количество дребни частици (водни пари, прах), което позволява обилното проникване на ултравиолетовите и инфрачервените лъчи. Наличието на големи снежни повърхности подпомага отразяването на ултравиолетовите лъчи, особено при прясно навалял сняг повече от 90% (при стар сияг около 60%). Всички това крие голяма опасност за очите и откритите части на тялото, изложени непосредствено на действието на тези лъчи.

Силно отразените лъчи, попаднали в конюнктивата на окото, предизвикват възпаление, изразено в сълзене и зачервяване на очите. Болките нарастват, особено при гледане на светлина, а в някои случаи се получава и временна слепота (снежна слепота). Ето защо, когато има опасност от ултравиолетова радиация, задължително всеки алпинист трябва да носи специални очила. Не трябва да се употребяват очила със сини или розови стъкла, тъй като те пропускат ултравиолетовите лъчи. Не се препоръчва непрекъснатото сваляне и поставяне на очилата. Носенето на очилата е необходимо и при мъгла в планината поради това, че тя също така отразява слънчевите лъчи. Всички останали средства за предпазване на очите са неефикасни.

Импровизираните очила от картон с дупчици или цепнатини, мазането със сажди на областта около очите са временни мерки, към които трябва да се прибягва при крайна нужда и малък срок от време.

При възпаление на конюнктивата е необходимо пострадалият да престои на тъмно (или да си направи превръзка), да промие очите си с борова вода и да постави студен компрес върху тях. Когато има капки за очи (цоларгол, цинкови капки или новокаин), капва се от тях по две във всяко око.

Попадайки върху различните тела, слънчевите лъчи се поглъщат от тях и се превръщат в топлина. Погълнатата от клетките лъчиста енергия предизвиква в тях сложни процеси. Особено лесно подлежат па обгаряне кожата на лицето и раменете. Това може лесно да се избегне, като предварително се излагат на слънце тези части.

Най-чувствителни са устните, които под продължителното действие на слънчевите лъчи получават мехуресто възпаление — херпес. Лицето и устните могат да се предпазят добре, ако се носи маска от марля. Като профилактична мярка се препоръчва мазането на лицето с 5 % танинов разтвор, а устните — с цинкова паста. При херпес да се избегне мокренето на устните. Вода се пие с тънка гумена тръбичка.

Изгорените места след почистване и подсушаване се мажат е тънък слой небацитин (или немибацин).

На главата за предпазване от топлинен удар се носи шапка от лека материя, позволяваща проветряване.


4. ДЪЖД '

Валежите от дъжд, количеството на които се увеличават с повишаването на височината, влошават видимостта, затрудняват преодоляването на формите на скалния релеф, особено ако по него се срещат често тревисти пасажи.

Когато алпинистите имат непромокаемо облекло, вероятността да се намокрят е малка. По време на преходи по ниските части на планината слабият дъжд не пречи на движението. Значително по-сложна е обстановката по време на катерене или травере. Дори местата, считани за леки, стават неустойчиви и опасни при дъжд. Повишава се опасността от каменопади и лавини. По високите части на планината дъждът е придружен с понижаване на температурата и пада често като мокър сняг. Движението по склоновете и кулоарите се затруднява от стичащата се вода, която в ниските части и водосливи се събира и образува потоци. Реките стават трудно преодолими. Намокрянето на инвентара и съоръженията крие редица неудобства при употребата им. Поради това трябва да се вземат мерки за запазването им сухи.

Продължителният валеж може да затрудни движението, ако е съпътствуван с вятър. Подслоняването под надвесим скали или завиването с непромокаемата палатка чувал ще запази ие само от измокряне, но ще спести изразходването на излишните сили.

При обилен валеж от дъжд палатките трябва да са на място, което позволява лесното отцеждане на падналата вода, или да са окопани, за да се избегне навлизането на вода вътре.


5. СНЕГОВАЛЕЖ

При обилен снеговалеж се увеличава извънредно много вероятността от падане на лавини дори и по склонове, считани за безопасни. Намалява се видимостта, а също така се изменят формите на местните предмети и релефът. Това затруднява правилното ориентиране. Мокрият сняг попива по дрехите и мокри алпиниста. При застудявапе може да се стигне до тежки измръзвания. При буря снегът навлиза в палатката, мокри чувалите, пречи на почивката. Мокрите скали бързо се заледяват и стават опасни за катерене. След време падналият сняг покрива цепнатините, хватките, стъпките и лишава алпиниста от възможността да върви по правилния път.

При траверсите се заличават следите, оставени от предните свръзки или групи, минали преди това по същия маршрут. Ръководителят трябва да прецени на място изменението на обстановката и при опасност от лавини по маршрута да даде незабавно нареждане за слизане по безопасен път. Организирането на бивак е оправдано само ако е на безопасно място.


6. ВЯТЪР

По високите части на планината е особено опасен силният вятър, достигащ понякога 150-200 км/час. В повечето случаи неговото появяване е предвестник иа влошаване на времето. Появяват се облаци, валежи, понижава се температурата. Съчетан с някоя друга метеорологична опасност, той често заставя алпинистите да напуснат маршрута и да търсят уморени и премръзнали подслон в низините.

По време на катеренето и движението по ръбове вятърът нарушава равновесието иа алпинистите. Освен това той ги уморява и изтощава. При комбинирани или снежни маршрути носи снежен прах, засипва и мокри. Особено се зачестява падането на каменопади, снежни козирки и лавини.

При движение не трябва да остават открити части на тялото, изложени на вятъра, защото може неусетно в преодоляване па трудностите по маршрута да се получат измръзвания. Трябва да се внимава най-вече за лицето (уши, нос), китките (при къси ръкавици и ръкави), половите органи. При вятър, придружен със снеговалеж, освен от намокряне има опасност и за загубване иа правилния маршрут поради намалената видимост.

Осигуряването при силен вятър дори и при малка опасност от падане е задължително. В палатъчния бивак е хладно, неуютно. При лошо, ветровито време за предпочитане е снежното устройство. Когато е невъзможно да се направи снежен бивак, да се издигнат защитни стени, които да предпазват и намаляват силните пориви на вятъра. Палатките трябва да са укрепени добре.


7. МЪЛНИЯ

Опасността от мълния при разразяването на гръмотевична буря е особено голяма нри движение по високите части па планината и е чест спътник на алпиниста, особено при валеж.

При появата на гръмотевична буря и опасност от мълния алпинистите трябва веднага да напуснат билото и да се прикрият далеч от отделно стърчащи на местността височини или скали. Всички метални предмети се оставят или спускат ниско с въже на 20-30 м и встрани от местостоенето.

При организиране на бивак и опасност от мълния трябва да се вземат необходимите предпазни мерки. Тогава се избягва опъването на палатките на ледокопи. Металните предмети от екипировката предизвикват силни изгаряния по тялото иа алпиниста.

Пораженията от мълнията довеждат до тъй наречената мнима смърт. Удареният получава парализа на нервните клетки, дишането, сърцето. Незабавно трябва да се пристъпи към изкуствено дишане и масаж в сърдечната област. При загубване па съзнание течности не трябва да се дават — могат да попаднат в дихателните пътища. Това може да стане едва след идването на пострадалия в съзнание. Най-добре е да му се даде силно кафе или горещ чай и 1-2 таблетки корамии.


8. МЪГЛА

Опасността от мъглата се дължи преди всичко на намалената видимост и затрудненото ориентиране. Като се има предвид, че високите части на планината през по-голямата част от годината са мъгливи, то е напълно ясно, че при придвижването тя не ще бъде избягната. Затова водачи в планината могат да бъдат алпинисти, които много добре познават маршрута и характерните предмети за ориентиране.

При движение в мъгливо време се изменя чувството за разстояние и големина на предметите. Така например светлите предмети изглеждат по-далечни, а тъмните — по-близки. Забелязва се, особено при равнинен терен, и стремеж за завиване встрани. Всичко това увеличава опасността от загубване, а също така и от попадане в лавини, каменопади, козирки или пропасти.

При постоянна гъста мъгла движението може да става само ако има опитен познавач на маршрута, карта и компас.

Необходимо е да се вземат мерки и за осигуряване. Алпинистите трябва да се движат в непосредствена близост и да поддържат постоянен контакт помежду си.

Ориентирането се извършва по характерни местни предмети (ориентири) или чрез засичане на азимут. Правилно е ориентирането, когато придвижването става но билните части на планината при условие, че се вземат мерки за избягване на козирките през зимата.

Когато се изгуби посоката и е невъзможно за алпинистите да се ориентират, трябва да се изчаква на безопасно място вдигането на мъглата и ако се наложи, да се устрои бивак.


9. ТЪМНИНА

Въпреки правилото по време на алпийски прояви да се прекратява движението най-малко два часа до настъпването на тъмнината, често алпинистите по една или друга причина не го спазват и са принудени често да замръкват по маршрута. Тогава движението се усложнява и става опасно. Трудно може да се подбере подходяща и здрава хватка на скалата или стъпка в заснежения склон. Алпинистът може лесно да се заблуди и да попадне на места, които са опасни поради каменопади, лавини или козирки. Това най-често се случва след преминаване на трудни еднодневни изкачвания или неправилно разчитане на времето. Липсата на бивачии съоръжения заставят алпинистите да слизат в тъмнина. Умората от изкачването и по-лекият терен отслабват вниманието и лесно може да се дойде до нещастие.

При движение нощем се използуват рефлектори, които се носят на челото и чрез проводник се свързват с батерия, намираща се в раницата или джоба на алпиниста. Най-често това се случва при търсенето на подходящо място за бивак, напускането на маршрута поради авария, след завършване на изкачването (траверса) или при спасителни акции. Движението трябва да бъде много внимателно и да се спазва необходимият интервал — всеки да вижда алпиниста пред себе си и да следва предварително уговорената сигнализация.

Нощният студ втвърдява размекналия се през деня сняг (фирн), което, особено при луна, може да се използува от алпинистите за по-леко, а също и за по-безопасно преминаване на такива участъци. Тъй като снегът отразява добре лунните лъчи, не се налага употребяването на фенерче. За по-продължителни прояви се носят и резервни батерии.


ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С ХАРАКТЕРА НА РЕЛЕФА И СТРОЕЖА НА ПЛАНИНАТА

Планинският релеф под действието па различни сили постоянно се мени. Тези изменения усложняват изкачването или траверса и представляват голяма опасност за алпинистите.

Ето защо е необходимо да се познава добре цикличността на тези опасности и да се предвидят евентуално моментите за тяхната поява. Последното трябва да се има предвид от алпинистите с оглед на безопасността при провеждането на проявите във високата планина.


1. КАМЕНОПАДИ

Под въздействието на външните сили планинският релеф се руши. Това влияние наричаме изветряне. Особено осезателно върху скалните масиви се отразява разрушителното действие на въздуха, водата, снега и леда.

Различаваме три вида изветряне: физическо, химично и органично.

Физическото изветряне протича в резултат на въздействието на температурните колебания. Попадналата през деня в цепнатините вода замръзва през нощта, увеличава обема си и при разтопяването си прониква още по-дълбоко, за да замръзне отново през новата нощ. От многократното повтаряне на този процес, известен още като студено изветряне, скалите се разрушават механично, без да се изменя минералният им състав.

Голяма част от скалните маси са от разнородни минерали, които различно се нагряват и съответно имат различно разширение. Възниква вътрешно напрежение, което води до по-бързото нарушаване на връзката между отделните минерали, а оттам и до разрушаването па скалата.

Химичното изветряне, особено във високата планина, е значително по-слабо.

Органично въздействува на скалите растителността по тях. Чрез корените се разширяват цепнатините, а чрез органичните киселини химично се разтварят някои от съставните им части.

Течащата зода и носените от нея примеси също видоизменят планинския релеф — подмиват се отделно стоящите камъни.

Изветрянето на планинските хребети и стени и законът за земната гравитация са причината за една от често срещащите се опасности в планината — каменопадите. За тази опасност съдим по образуваните сипеи в подножието на гребените и стените, от оставените бепези по снега и тревата— отломките от скалната маса. Най-интензивно нагряване и изстудяване, а оттам и изветряне се забелязва по южните склонове на планината.

Процесът па изветрянето протича равномерно през цялата година. Каменопадите са типична опасност за пролетния и летния сезон, особено след продължителен дъжд. Най-силни са каменопадите при огряването на скалите от слънцето и разтопяването на замръзналата вода. Особено опасни са кулоарите и събирателните улеи по склоновете и стените.

Като правило трябва да се избягват местата, където има каменопад. Движението в планината се извършва но билните части и ръбовете.

Когато се налага пресичането на улеи, това трябва да стане в най-тясната им част, като преди това се постави наблюдател па безопасно място, който да следи за падащи камъни и да предупреждава. Да се избягва попадането на много хора в опасния участък.

При голям наклон на склона добре е пресичането да стане в свръзка, като се използуват клинове или скални издатъци за осигуряване.

Вертикалното преминаване на кулоар е по-опасно. Разстоянието между хората трябва да се намали. Това дава възможност за задържането на съборен камък, преди да е набрал скорост и съборил други. Придържането към стените на кулоара е за предпочитане, тъй като все пак край тях могат да се намерят защитни места при каменопад. Заслонените страни (при извивките) на кулоарите са по-безопасни.

Падането на камък трябва да бъде сигнал за каменопад и алпинистите трябва незабавно да се изтеглят зад надвесени скали. В краен случай трябва да се защити главата, като се постави на нея раницата или ръцете.

При катеренето на стенни маршрути да се подбира здрав и безопасен път. Носенето на каски както по учебните, така и по сложните и техническите стенни маршрути е задължително.

Преминаването на пасажи по стени с явна опасност от каменопади да става при студено време. Най-подходящи са ранните утринни часове или късно след залез слънце.


2. ЛАВИНИ

Една от най-коварните опасности в планината не само за алпинистите, но и за жителите на високопланинските селища са лавините. Те са познати още от дълбока древност. Свличането на снежни маси по планинските склонове наричаме лавина (думата има латински произход - labes - падане, срутване, и labi - подхлъзване).

Лавинната опасност се обуславя от следните фактори, действуващи в повечето случаи комплексно:

Състояние на снега. Охладените от студения въздух пари падат на земната повърхност във вид на сняг - бели шестоъгълни звездички (кристали от хексагоналната система).

Белият цвят на снега се дължи на богатото съдържание на въздух (90%). Със степента на уплътняване на снежните маси въздухът се намалява (в леда 15-30%, във фирна - 60%). Снежните кристали се отличават с най-разнообразни форми. В резултат на малката си скорост на падане (0,5-1 м/сек) те често търпят изменения от атмосферните условия. Поради това понякога те падат на земната повърхност не като нежни и красиви снежинки, а като по-големи монолитни шестоъгълни кристали. Такъв сняг има лоша връзка помежду си. Новият, прясно навалял сняг запазва формите на първичната кристализация. Старият се отличава с това, че снежните кристали са се видоизменили, загубили са първичната си форма. Това се дължи на процеса на прекристализация, станала в самата снежна маса.

Тази метаморфоза, която понякога започва още по време на самия валеж (при силен вятър), играе решаваща роля при лавинообразуването. Съществена причина за превръщането на познатите снежни звездички в безформени твърди зрънца е разликата в температурата на снежните пластове близо до повърхността на склона и горните пластове. Често тази амплитуда достига 20, а понякога и повече градуси.

Високите температурни граници поради лошата топлопроводимост на снега (0,13%) се запазват и довеждат до изпаряване в долните снежни пластове. Образувалите се пари, като се стремят да излязат навън, упражняват налагане върху горе лежащия снежен слой, разяждат го и го уплътняват. Това става причина за образуването на кухини между отделните слоеве сняг. което годи до нарушаването на връзката между тях.

Образуването на ледени зрънца при процеса на прекристализацията довежда до чувствително намаляване на сцеплението между снежните пластове, в резултат на което се свличат неустойчиво лежащите снежни маси. Формите на прекристализация най-добре могат да се видят след построяване на снежен профил.

Ниско лежащите снежни пластове са подложени на налягането на масата на горе лежащите пластове. От голямо значение за това са количеството сняг и неговото относително тегло. Така например 1 м3 от прясно навалял сняг (прашен) тежи 10-30 кг, а мокрият фирн - 600-800 кг. За определяне плътността на снега се нрави крива, изразяваща съпротивлението на отделните пластове в килограми, измерени със специална сонда.

Ако ново навалелият сняг е паднал при голяма влажност на въздуха (най-често мъгла), то процесът на прекристализация се ускорява. При дъжд просмукалата се вода подмива лежащите долу пластове и нарушава сцеплението им със склона. Често се наблюдава поради насищането с влага на горните снежни пластове смачкване на лежащите под тях пластове. При всички тези обстоятелства лесно може да стане откъсването на снежната маса от основата им.


Климатични и метеорологични условия

По високите части па планината, където валежите често са съпроводени с вятър, настъпват съществени изменения на релефа. Причина за това е вятърът, който играе голяма роля при разпределянето на снега. Носеният от вятъра сняг различно покрива релефа. Изложените на поривите му склонове са като преграда, задържаща въздушния поток.

При срещнато препятствие вятърът първоначално намалява скоростта си. Непосредствено пред него (особено в горната му част) скоростта рязко нараства, което е причина за загребването па лежащия на склона сняг. След препятствието скоростта намалява. Останалият по наветрения склон сняг се уплътнява и се образуват лавинни наслаги за снежни дъски. На под-ветрената страна се натрупва носеният от вятъра сняг в тъй наречените въздушни възглавници. Те са особено опасни, тъй като в тях сцеплението на снега е много слабо.

Когато има ледени частици в снега, вятърът отнася по-малките, а по-големите отлага, образувайки грапавини (бръчки). Тази неравна повърхност е предпоставка за образуването на лавини при падането на нов сняг.

Непосредственото натрупване на снежните кристали от вятъра по гребените е причината за образуването на снежните козирки. За това най-вече благоприятстват полегатите наветрени и стръмните подветрени склонове. Благодарение на пластичността на снега те израстват на склона и добиват най-различни форми. Влажността на въздуха допринася за уплътняването и наслояването на снега по козирките. Най-често образуването им се наблюдава при перпендикулярно разположените на вятъра хребети. Процесът на метаморфоза на снежните кристали в козирките довежда до скъсяването им от гребена и падането им към подветрената страна. Това често може да се съпътства със свличане на намиращия се по склона сняг и да даде начало на лавина.

Между неравностите на гребена вятърът може да заравни празнините до такава стенен, че те трудно да бъдат различени от алпинистите. Тези образувания, наречени снежни мостове, са особено опасни, тъй като при известна тежест или напреднала прекристализация могат да пропаднат, увличайки в бездната намиращите се отгоре хора.

Влажността на въздуха подпомага бързото уплътняване на снега. Ако непосредствено след това се понижи температурата, образува се плътна и твърда повърхност, която впоследствие трудно задържа сняг. Задържалите се след това върху й снежни наслаги са силно лабилни.

М. Шилд счита, че "внезапното повишаване на температурата довежда до намаляване, а бавното - до увеличаване на здравината на снега". Така при затопляне, мъгла или дъжд горният слой силно се намокря, натежава върху ниско лежащите пластове и ускорява прекристализацията. Проникването на водата до основата на снежните маси нарушава сцеплението им със склона, върху който лежат, и тъй като тежестта става по-голяма от силите на сцеплението, следва откъсването им.

За точното следене на състоянието на снежния пласт се прави температурен профил, който показва температурата в различните снежни слоеве.


Характер на склона

Особено благоприятства образуването на лавини наклонът на склона. Малкият ъгъл на наклона на улеите и склоновете задържа добре снежната покривка и вероятността им от подхлъзване е малка. От направените наблюдения се установява, че лавиноопасен може да се счита наклон от 13-14° нагоре. Много стръмните склонове, подложени на постоянното действие на ветровете, задържат малки количества сняг. Най-често те се свличат при малко натрупване или се отнасят от вятъра. От направените проучвания се вижда, че най-лавиноопасни са склоновете с наклон между 25 и 50°, което съвсем не изключва падането на лавини при наклон под 25 и 50° нагоре. Всичко това е свързано с останалите причини за образуването на лавини.

Профилът на склона също има голямо значение за лавинообразуването. Вдлъбнатите склонове най-често са места на донесен от вятъра сняг, натрупан в големи количества. Изпъкналите, обратно, задържат по-малко сняг, тъй като те са открити и вятърът лесно ги отнася. В случаите, когато снегът успее да се задържи на изпъкналия склон и се уплътни, опасността от лавини може да възникне и от скъсването на снежния пласт в изпъкналата част, където той е най-тънък.

Различните ровове и неравности по склона ограничават свличането на снежните маси. Силно пресечените склонове намаляват общата дължина на лавината, което обаче не пречи за образуването на лавиноопасни зони.

Лавинната опасност е зависима и от профила на долината. При тесни долини падането на лавини от едната страна може да предизвика с образувалата се въздушна вълна падането на лавина и на обратния склон. Широките долини в основата си задържат падналата лавина и предизвикват по-малка въздушна вълна.

Образуването па лавини се подпомага п от характера на повърхността. Покритите склонове с едри камъни или гъсто залесени с дървета и високостъблени храсти възпрепятстват лавинообразуването. Оголените склонове, покрити с отделни ниско лежащи храсти, висока алпийска трева и плочи са добра предпоставка за лавини.

Сцеплението на снежните пластове след проникването на вода рязко се нарушава, ако тази вода не се просмуче от почвата. Това най-добре става, ако повърхността на склона е земя, а по-малко, ако е скалиста.

При скалисти склонове вероятността за падане на лавини е по-голяма на склоновете, при които напластяванията са по посока на стичащата се вода. Начупеният структурен състав по посока на гребена задържа снега.

Лишеите и високата алпийска трева подпомагат прекристализацията и с това увеличават опасността от образуването на лавини.

Заледените долни пластове поради лошото сцепление, което имат с горе лежащия снежен пласт, предизвикват лесното му откъсване.

Дължината на склоновете може също така да се окаже решаваща при образуването на лавини. Натрупването на големи количества сняг по един сравнително дълъг склон увеличава подхлъзването на долните пластове. Увеличава се и вертикалното усилие за скъсване при най-горните пластове, особено при изпъкналите части (там, където снежният пласт е най-малък). Съществуването на грамадни количества сняг по протежение на дълъг клон крие опасност от образуването на огромни опустошителни лавини. За лавинообразуването немалко значение има и изложението на склона по отношение на посоката на вятъра и слънчевото греене.

Склоновете, огрявани от слънцето (южните), са подходящи за образуването на лавини, тъй като при тях процесът на прекристализация е по-ускорен. Северните склонове са източници най-често на прашни сухи лавини.


Класификация на лавините

Класификацията на видовете лавини е построена въз основа на два признака: характер на пътя и движение на лавината и състоянието на снега.


Характер на пътя и движение на лавините

"Истинският характер на лавините се проявява в движението" - казва един от познавачите на лавините - Валтер Флайг. За да определим обаче по-пълно характера на лавината, нужно е да я проследим още от момента на откъсването й. Освен това за характера й съдим и от нейното последно проявяване - наноса. При появяването на лавини се наблюдават три фази: откъсване, падане (движение) и лавинен конус. И трите фази са в зависимост от характера на склона, а също така и от вида на склона.

Лавинният басейн обхваща района по склона, от който е паднала лавината - от мястото на откъсването до лавинния конус.

Мястото на откъсването на лавината е от значение за мащаба й. Движението на снежните маси може да стане непосредствено по повърхността на склона, по въздуха или смесено - по въздуха и по склона. Това се обуславя от характера на релефа на лавинния басейн. В зависимост от това се прави следното делене:

а) лавини, които имат за основа гладка повърхност;
б) лавини с основа неравна повърхност;
в) лавини, които падат по силно пресечена повърхност.

Към първия род лавини могат да бъдат отнесени подхлъзващите се основни лавини и снежните плочи.

Движението по неравна повърхност и особено през пресечен релеф на склона (падове) е свойствено за голяма част от прашните (скачащи) лавини. Влажните лавини най-често текат по коритото на улеите и кулоарите.


Състояние на снега

Според Г. К. Тушински лавинообразуващият сняг може да бъде в три състояния: сух, влажен и мокър. Оттук и лавините биват: сухи, влажни и мокри.

При всяка от посочените лавини може да има известни отклонения, но характерът на основната снежна маса се запазва.


Лавини от сух сняг

Падналият при ниска температура сняг има лошо сцепление както помежду си, така и с повърхността на склона. От друга страна, вятърът натрупва на подветрените склонове в големи количества пръхкав сняг, който е неустойчив и лесно се свлича надолу. Най-често лавинният басейн има капкообразна (крушевидна) форма. Мястото на откъсването обикновено.е нищожно на глед свлачище, което в долната си част увлича голяма снежна маса. Тези лавини се движат по повърхност на склона. Някои от тях са с голяма динамична сила на снежната маса (в долната част) и имат добре изразен лавинен конус.

Много опасни са лавините от ново навалял прахообразен сух сняг - така наречените прашни лавини. Тези лавини са със силна въздушна вълна, предшестваща лавината. Те падат като облак от бял снежен прах. Скоростта на падането им понякога превишава 350 км в час, прави образувалата се въздушна вълна разрушителна. Непосредствено след лавината се образува вакуум и околният въздух, стремящ се да запълни празното пространство, се стича по посока на лавината.

Поради силната въздушна вълна на лавината някои я наричат още ветрова лавина. Опустошенията на прашната лавина са най-големи на срещулежащия на падането склон, където тя може да предизвика падане на други лавини. При някои прашни лавини не се забелязва лавинен конус - снежната маса под натиска на силната въздушна струя се е разпръснала наоколо.

Лежащият на склона сух сняг, подложен на действието на атмосферните условия и най-вече на вятъра, се уплътнява. Поради различните условия и сила на вятъра това уплътняване е различно. Освен това долните (по-старите) снежни маси са в период на прекристализация. Отделящите се пари налягат към горните пластове и се образуват кухини. Нарушава се връзката между отделните пластове, което довежда до тяхното подхлъзване. Тези лавини са известни като снежни плочи (дъски). Те имат голяма плътност. Един кубически метър тежи около 600 кг. След подхлъзването си се нацепват на блокове. Поради постоянното напрежение у тях те са едни от най-коварните лавини. Имат голям динамичен удар на снежната мaca. Областта на отлагането на снежните маси е характерно изразена.

Снеговалежът от дребни сухи кристали също не може да образува добро сцепление, а ниската температура пречи на сцеплението и на кристалите. От този вид сняг се образуват сухи фирнови лавини, които са също с голяма разрушителна сила. Имат езиковиден лавинен конус.


Лавини от влажен сняг

Ново навалелият влажен сняг, паднал при температура 0°, увеличава напрежението в долните снежни пластове поради сравнително голямото си относително тегло.

Невинните, малки и влажни фирнови свличания, характерни особено нa силно огряваните склонове, често могат да прераснат във влажни фирнови лавини. Падането им може да се предизвика и от откъсналия се от снежните козирки сняг, който, търкаляйки се надолу, нараства и увлича големи снежни маси.

При влажните фирнови лавини снежната маса се свлича и търкаля по клона с неголяма скорост. Пътят им се характеризира с приспособяване към улеите на склона. Имат голяма ударна сила на снежната маса и някои от тях могат да прераснат в огромни лавини.


Лавини от мокър фирн

Този род лавини се характеризират с напредналата прекристализация на снежните пластове, когато са се получили уедрени фирнови зърна, намалили силно сцеплението в снежната маса. Увеличението на водното съдържание в снежните пластове упражнява голям натиск върху ниско лежащите пластове. Откъсването на някои от горните пластове може да доведе до откъсването на следващия под него, като тази последователност често привежда в движение цялата снежна маса, образувайки основна лавина. Състои се от мокър и тежък сняг. Най-често това се дължи на продължително топло време или дъжд, предизвикали обилното намокряне на снега. Откъсналата се снежна маса от основата на склона заедно с отломки от скалите, земя и растителност има кален, мръсен цвят, паради което се нарича основна (грундова) лавина. Този род лавини имат голям снегосъбирателен басейн и при падането си влачат грамадно количество сняг.

Пътят на основната линия е по естествено очертаните граници на улеите. Скоростта на движението й не е особено голяма. Но ако наклонът на склона е стръмен и едновременно се откъсне голяма снежна маса от широк снегосъбирателен район, може да се получи голяма скорост и силна въздушна вълна.

Има огромна динамична сила. Лавинният конус се състои от грамадни снежни кълба (често по 2-3 м) и достига колосални по височина размери (20-25 м). След това снегът силно се втвърдява - циментира.

Не всякога лавините могат да се причислят към даден вид поради наличието на редица специфични особености от няколко лавинни вида. Това са комбинираните (смесените) лавини. Най-често това обстоятелство се дължи на тяхната голяма дължина и денивелация.

Например: По пътя си падналата от върха козирка предизвиква събарянето на снежна дъска. Надолу размекналият се снежен пласт увлича околния сняг и прераства в основна лавина. Комбинирано е също и движението - докато в горната си част лавината се е подхлъзнала по склона, надолу тя може да приеме характер на скачаща снежна маса по силно начупения релеф.


Мерки и правила за предпазване от лавини

Сведенията показват, че 90% от лавините са предизвикани от пострадалите или от техните спътници (М. Шилд).

Нужно е алпинистите да имат солидни познания относно лавинообразуването. Лавиноопасна може да бъде дадена местност само при определени атмосферни условия и състояние на снежните маси. Това идва да покаже, че местата, известни като "страхотни лавини", могат да бъдат такива само при определени условия. Затова е необходимо още по време на предварителната подготовка на алпийската проява да се съберат всички нужни сведения за лавиноопасните места по маршрута. На картата подробно трябва да бъдат отбелязани лавинните райони с кратки бележки за техния характер, състояние на снега за дадения период и атмосферните условия. Това трябва да се има предвид при набелязването на местата за бивак. Да се избягва движението по маршрута при ново навалял сняг, особено при ниска температура, защото могат да падат прашни лавини. Опасността може да възникне и от срещуположния склон. Това правило се отнася и за случаите, когато валежът е придружен с вятър или той се е появил след това. Тогава има опасност от снежни плочи.

Внезапното повишаване на температурата налага изчакване на падането на лавините или известно застудяване. При падането на обилен дъжд при появяването на топъл вятър движението също трябва да се преустанови. В лавинния район нетрябва да се стреля, вика, пее, скача, не трябва става придвижване нощем или в мъгла. При преминаването на такъв район е необходимо да се вземат предохранителни мерки:

1. На безопасно място да се постави наблюдател, който да оглежда района и да предупреди с вик, ако е видял лавина. При необходимост могат се поставят и повече наблюдатели.

2. Лавинните съоръжения да се разпределят между наблюдателите и участниците.

3. Всеки алпинист да има привързан към себе си лавинен шнур.

4. Да се избере най-безопасният вариант за преодоляване на лавиноопасното място и да се направи реална оценка на обстановката.

5. Да се избягва хоризонталното подсичане на лавиносборния район. Товa може да стане само когато лавината може да се подсече в горната част.

6. Ако е необходимо, лавиносборният район да се премине по вертикала, и то по "шарените" места - малки ръбчета, отделно стоящи камъни, дървета, храсти - или по коритото на паднала лавина.

7. Лавиноопасната зона трябва да се преминава само от един алпинист, като се проследява движението му от наблюдател. При нужда в лавиноопасната зона могат да бъдат пуснати няколко човека, които трябва да спазват интервал, не по-малък от 50-60 м.

8. Движението да става с бърз ход и само по едни следи, и то по възможност по-широки. Старите следи да се оглеждат добре, тъй като често при повторно преминаване могат да понижат сцеплението на снежната покривка. Ледокопът при опасност от подхлъзване да се държи в положение на готовност.

9. Преминаващият през лавинен район да се облече добре независимо от това, че грее слънце. Да се поставят ръкавици, наушници, шапка, кърпа на устата и носа.

10. Да се освободят краката от ските, ръцете от каишките на щеките или темляка на ледокопа. Разхлабват се ремъците на раницата.

11. Абсолютно да се спазват нарежданията на водача и правилата за осигуряване.

12. Да се внимава, ако има опасност от падане на втора лавина.


Поведение на алпинистите при падане и попадане в лавина

По време на падането на лавина, което става за късо време, алпинистите трябва да запазят нужното самообладание и решително да действат. Ако е възможно, да се избяга встрани или надолу по диагонал. Когато е невъзможно да се избегне лавината, алпинистите се прикриват зад близко стоящи скали и дървета.

Освобождават се незабавно от щеките, ледокопа и раницата. При попадане в лавината се правят опити за оставане на повърхността и излизане в близкия й край. Бързо се прави преценка на всяко действие. При попадането под снежния пласт се правят опити за освобождаване на гръдния кош, устата и носа, за осигуряване на място за дишане. Виковете не се чуват, тъй като звуковите вълни не проникват през плътната и дебела снежна покривка.

Определя се положението на тялото и се правят опити за пробиване на снежната покривка и мобилизиране на всички сили.


Лавиноспасителна акция

Всеки алпинист трябва да бъде добре запознат с провеждането на лавиноспасителна акция и оказването на помощ на пострадалите. Това особено се налага за преминаващите по маршрут, който крие опасност от падане на лавини. Лавиноспасителна акция може да се организира непосредствено след падане на лавината от незасегнатите участници или от нарочно пристигнал за тази цел спасителен отряд, който може да бъде сформиран в някоя близка хижа или селище. В първия случай групата разполага с ограничено количество лавиноспасителни съоръжения, което не позволява основно претърсване на лавината. След назначаването на наблюдател се оглеждат местата, където се предполага, че има затрупан, маркират се и се сондират. Особено добре трябва да бъдат маркирани тези точки, в които пострадалият е бил видян за последен път. Ако се намери пострадал, той трябва незабавно да бъде изровен с наличните съоръжения и импровизирани средства. В останалите случаи това извършват организираните специални спасителни команди, които разполагат с необходимите съоръжения и хора.

Най-важното условие при оказване помощ на попадналите в лавина е да се действа организирано и бързо. Ръководителят на лавиноспасителната група разпределя задълженията между всички членове, и то така, че всички сили да бъдат насочени комплексно за търсене на пострадалите, а също и да е осигурена безопасността на търсещите. Поставянето на наблюдатели на безопасни места, които да следят за падане на втора лавина, трябва да стане непосредствено преди търсенето.

Местата на затрупаните от лавината се установяват по указание на лицата, наблюдавали падането на лавината и затрупването на хората. Ако това не помогне при търсенето, набелязват се места на релефа, където има най-голяма вероятност да бъдат намерени. Това са вдлъбнати¬ните и рововете на склона, големите отделно стоящи камъни, дървета, дънери. Незабавното оказване на помощ на пострадалите от лавината е най-належащата задача. Влизането в района на лавината може да стане само при условие на безопасност и с лавинен шнур. Ако направеното не помогне за откриване на следи от затрупаните, оглежда се лавината от нейния конус. Проверените участъци се маркират (с цветни знаменца и хартийки, клонки, каменни пирамиди). Следващата мярка за търсене на пострадалите е сондирането. Пробиването на снежния пласт, което започва срещу течението на лавината, трябва да става внимателно, на всеки 15-20 см, вертикално до земята. При достигането на сондата на затрупан (а това се чувства по мекия удар със сондата) тя се завъртва и откъсва част от екипировката. Изравянето също трябва да се извърши внимателно, за да не се засегне пострадалият с инструментите. Всички сондuори имат лавинни шнурове и набелязан най-пряк път за напущане на лавината при сигнал от наблюдател за втора лавина. При липса на достатъчно сонди се използват щеките (след като им се махнат колелцата), ските, рейките от палатките.

Ако и сондирането не даде резултат, прокопават се канали по течението на лавинната маса. Напречно прокопаване не се прави поради опасност от подхлъзването на снежните пластове надолу и затрупване на намиращите се в тях спасители.

Широчината на каналите трябва да позволява свободно да се работи в тях и да се сондира хоризонтално.

Когато силите в групата не са достатъчни за откриване на затрупаните, ръководителят, след като провери хората и след оглеждането на повърхността на лавината, ако не се открият следи, изпраща по безопасен път най-малко двама алпинисти, които да сигнализират за нещастието. Претърсването на лавината от останалите членове на групата продължава.

Лавиноспасителният отряд може да бъде съставен от планинари, намиращи се в момента на получаването на вестта за падането на лавината в хижата или нейния район. Те могат да бъдат и специално подготвени спасителни команди, разполагащи с всички необходими съоръжения и средства за оказване помощ на затрупаните. Понякога наред с опитните планинари могат да се използват и по-слабо подготвени лица, които при правилно поставени задачи и контрол могат да окажат помощ.

Събирането на хората за спасителна акция се извършва чрез установените сигнали за бедствие в планината. В състава на лавиноспасителната команда влизат опитни и изпитани планинари, които познават добре района около лавината, нейния характер, размери и повърхността на склона. Това подпомага извънредно много търсенето на пострадалите, а също така и взе¬мането на мерки за безопасност. Лекарят специалист трябва да е запознат с възможните травми, задушаване, замръзване и др. Специално обучените кучета, придружаващи командата, са особено полезни при търсенето.

Осигуряването и обзавеждането на медицински пункт, където да се окаже помощ на пострадалите, трябва да стане непосредствено с търсенето. Особено важно е да се осигури непрекъснато денонощно търсене на затрупаните. Това означава, че спасителната команда трябва да има няколко смени, работещи на лавината определено време. Ако мястото на произшествието е отдалечено от селище или хижа, трябва да се построи временен лагер, осигуряващ почивката на спасителите. Тук се приготвя храната и се държат всички резервни съоръжения, апаратура за даване първа помощ, радиовръзка и пр.

Каналите в лавината се прокопават по основата й. Те трябва да отстоят един от друг на 1,5-2 м и са широки 1,5 м. Междинното разстояние между два канала се сондира хоризонтално.

При особено твърда снежна маса се използват специални "снежни пили" (триони), които извънредно много облекчават прокопаването.

Правени са опити за търсене на затрупани от лавина със специални приспособени уреди и апарати. Някои от тях са дали положителни резултати (слухови апарати, магнитни прътове). Линдерман препоръчва алпинистите да носят силно миризливи вещества, които при търсенето ориентират спасителите.

При нощните смени е нужно да се осигури светлина и още през се вземат мерки в случай на падане на втора лавина. Ако е необходимо, да се приложи изкуствено събаряне на лавината, като се имат предвид полагаемите места на затрупаните.


Даване на първа помощ на затрупаните от лавина

Щом пострадалият се извади от лавината и се установи, макар и малка възможност за живот, пренася се на безопасно място (първо да се освободи главата му и да се почистят устата, носа и ушите от сняг). След настаняването му в медицински пункт, който е предварително обзаведен с необходимите медикаменти, апаратура, топли завивки и др., се проверява дали няма измръзвания или наранявания. Това се взима предвид при правенето на изкуствено дишане. При задушаване на пострадалия от лавина се прибягва до изкуствено дишане, което може да продължи 2-3 часа. След като дойде пострадалият в съзнание, дават му се топли напитки - чай, кафе с много захар. Измръзналите части се разтриват с мек вълнен плат, като се внимава да не се нарани кожата. Спасеният не трябва да се внася в много топло помещение. Това да се направи постепенно. По същия начин могат да се прилагат и водни бани.

При тежки случаи на измръзване и счупване се налага незабавна евакуация за даване на медицинска помощ от специалист. Транспортирането да стане едва след като се възстанови дишането.


Съоръжения за лавиноспасителна акция

Лавинната сонда пpeдставлява едно от важните лавиноспасителни съоръжения. Има няколко лавинни сонди. Най-удобна е сгъваемата сонда на Билгери. Състои се от четири отделни стоманени (или дуралуминиеви) пръчки с дебелина 5 мм и дължина 85 см. С такава сонда може да се прониква на дълбочина до 330 см. В края на сондата има зъб, който при завинтване закача част от предмета.

Сондата на Линдерман намира също голямо приложение поради бързото си сглобяване и малко тегло (300 г). В кухините на тръбата е прокаран кабел, който държи изправени втикнатите една в друга тръби. Има дължина от 2,5 до 3-4 м в зависимост от дължината (50-70 см) и на отделните тръби.

Когато е твърда снежната маса на падналата лавина, за правене на канала се използва трион. Той тежи около 1 кг и е дълъг 1 м.

За организирането на евакуацията на пострадалия често се налага пригаждането на подръчни материали и съоръжения за спасителни шейни. Най-опростен вид на такава шейна може да се направи от два чифта ски, които се привързват едни до други за щека или парче дърво. Същото може да се постигне и с помощта на специални устройства, носени от групата.

Като най-сигурно средство за евакуация на пострадалия по снежна повърхност се счита новият модел на шейната лодка "Акия". Тя се състои от две части, които тежат общо 12 кг. На двата й края има дълги оси за захващане и управляване. Може лесно да се пригоди като количка чрез специално колело, поставено отдолу. Шейните могат да се използват и по по-тесни пътеки.


3. ЛЕДОПАДИ

По стръмните, осеяни с отвесни скални участъци склонове, а също така и по големите стени стичащата се надолу вода замръзва и образува ледени висулки. При затопляне те лесно се откъсват и могат да наранят минаващите алпинисти. Районът под такива образувания се минава при студено време.

Ледопадите на ледниците също крият голяма опасност, затова трябва да се преминават само рано сутрин.


4. БУЙНИ ПЛАНИНСКИ РЕКИ

У нас рядко високопланинските потоци и реки могат да покачат ни¬вото си и да увеличат динамичната си сила така, че това да представлява опасност за преминаващите ги алпинисти. В планините, които дават началото на големи реки, това основателно трябва да се има предвид и да се спазват необходимите правила.

Първоначално трябва да се намери подходящо място за преминаване на реката и да се изследва внимателно дъното й. Преминаващият трябва да бъде осигурен с алпийско въже. След преминаването на алпиниста на другия бряг осигуряването може да се провежда от двете страни или да се прекара въже и направи тролей.

Късите и неособено пълноводни участъци могат да бъдат преминати, като алпинистите се хванат през раменете по двама или трима. Сондирането на дъното и намирането на брод става с помощта на прът.


СУБЕКТИВНИ ПРИЧИНИ ЗА НЕЩАСТИЯ

Ако се направи подробен анализ на нещастните случаи в планината, ще се убедим, че повечето от тях произтичат и зависят до голяма степен от самите алпинисти. Тези нещастия не биха съществували, ако алпинистите спазват правилата за движение, осигуряване, дисциплина и т. н. Дори опасностите, възникнали в резултат на особеностите на планината независимо от присъствието на алпинистите, трябва да бъдат предвидени и да бъдат взети необходимите мерки за избягването или преодоляването им. За това са необходими богат опит и точното изпълнение на правилата за безопасност от всички алпинисти независимо от техния разряд.

Неправилно е да се разглеждат опасностите в планината поотделно, а винаги свързани с поведението и подготовката на алпинистите. Субективните причини за нещастие в планината можем да сведем до причини, предшестващи проявата и по време на проявата. Първите са свързани преди всичко с недостатъчната и неправилната предварителна подготовка. Усвояването на знания за релефа, условията, явленията в планината и опасностите, свързани с тях - лавини, каменопади, валежи, мълнии, студ, тъмнина, са задължителни за всички. Правилата за техниката на движение, осигуряване и самоосигуряване трябва също предварително да бъдат усвоени до съвършенство. По този начин алпинистът чувствува увереност в своите действия и разчита на алпийския инвентар и съоръжения, предварително проверени.

Здравословното и физическото състояние на участниците в групата има голямо значение за успешното провеждане на алпийската проява.

Периодичният медицински преглед и прегледът непосредствено преди проявата са задължителни за всеки участник. Само алпинист с нормално развит и здрав организъм е в състояние да понесе големите натоварвания, на които е подложен в продължителните и трудни прояви.

Комплектуването на групата от алпинисти с еднаква подготовка и квалификация способства за правилното движение по целия маршрут и за оказване на помощ при нещастни случаи. Маршрутът на всеки участник трябва да бъде ясен и добре познат. Това дава възможност на водача да предоставя отделни участъци от маршрута на участниците, разбира се, под негов контрол, което допринася за изграждането на самостоятелност. Маршрутът трябва да е съобразен с подготовката на участниците. Не могат да останат настрана предварителната подготовка и правилният подбор на съоръженията и храната. Всички вещи и продукти трябва да бъдат проверени и изпробвани преди започването на алпийския траверс, поход или изкачване.

Предварителното организиране на връзка със спасителната или помощната група осигурява навременна помощ при нужда.

Ръководителят на групата и водачът трябва да са алпинисти с голям опит и да се ползват с нужния авторитет всред участниците. Те се избират от самите участници.

По време на алпийската проява също могат да възникнат редица опасности, които имат субективен характер. Алпийските походи, траверси и изкачвания дават възможност за проявяване на отделни черти от характера на участниците. Така лесно обяснимо е защо по време на трудни многодневни прояви някои алпинисти не са такива, каквито ги знаем отпреди. Нерешителните, малодушните и морално неустойчивите лесно се познават, особено при среща с трудности и опасности. Ето защо не само в свръзката, но и в цялата група трябва да има изградени другарски взаимоотношения и готовност да се посрещнат всички трудности. Могат да възникнат опасности при неспазване на дисциплината както по отношение на движението и осигуряването, така и спрямо изпълнението на нарежданията на водача. При подобни случаи нужна е решителната намеса на целия колектив за оказване съдействие на ръководството.

Спазването на всички правила за техниката и тактиката са от решаващо значение за успешния изход на проявата. Трудните алпийски мероприя¬тия изискват изключително напрежение на нервната система. Известни са много случаи, особено на отслабване на вниманието към края не само на проявата, но и на даден преход. Тогава след преминаването на сложни пасажи, ако следват нетрудни участъци, се пренебрегва осигуряването, ускорява се неоправдано темпото. Това лесно може да доведе до допускане на грешки и да стане причина за нещастие. Необходимо е психическата устойчивост да бъде поддържана чрез кратки почивки, сведения за маршрута, целенасочване и осмисляне на действията. Особено внимателни трябва да бъдат алпинистите при слизане. Мнозина считат, че изкачването е свършило, щом се достигне върхът. Примерите с известни алпинисти, загинали при слизане, красноречиво говорят за това. Същото се отнася и за тъй наречените "леки места". Въжето и клинът трябва да се намесват винаги, когато има дори и незначителна опасност от падане.


ТРАНСПОРТИРАНЕ НА ПОСТРАДАЛ

Въпреки всички мерки, взети от алпинистите, не са редки случаите на сериозни травми, които налагат незабавното евакуиране на пострадалия и даването на квалифицирана помощ и лечение на специалист. При наличието на снежна покривка пострадалият се транспортира както след нещастие при падане на лавина.

Свалянето на пострадалия от скала и транспортирането му при летни условия трябва да се извърши за възможното най-кратко време, без да се пестят сили за това. Средствата за провеждането на евакуация на пострадалия не всякога могат да бъдат специално пригодени за целта. Ето защо евакуацията се извършва често с подръчни материали. Колкото обаче алпинистите са били по-далновидни и предвидливи в това отношение, толкова повече се облекчава и тяхната работа. Поради това част от съоръженията за алпинизъм трябва да бъдат пригодени за провеждането на спасителна акция и транспортирането при различни форми на релефа. В противен случай се налага носенето на специалните съоръжения за евакуация, които не всякога са удобни поради тяхната непригодност и тежест по време на изкачването или траверса.

Средствата за транспортиране се делят на подръчни (импровизирани) и специални. Към първите се отнасят меката алпийска раница, алпийското въже, импровизираните носилки. Използването на меката (катерачна) раница подпомага извънредно много провеждащият транспортирането алпинист. След изпразването й тя се обръща с дъното нагоре, пострадалият се поставя да седне в нея, като ремъците остават свободни за прекарването им през раменете на носещия. По същия начин може да бъде използвано и алпийското въже, скатано в марка, или носаческият колан. При по-тежки случаи се налага направянето на импровизирана носилка. За тази цел може да послужат широко разклонени клони. С помощта На въженце те се свързват и се прави мрежа. Влаченето на клоните по склона намалява бързото движение и играе роля на амортизатор, който не допуска подскачане по неравния терен. С помощта на клон и платнище може да се направи също удобна носилка. Тя може да бъде и от два клона. При липса на платнище могат да се използват два анорака, като в ръкавите им се прокарат коловете.

Особено сложно е провеждането на спасителната акция на скала. Ако в групата не са в състояние да окажат помощ на пострадалия, усложнява се акцията и в зависимост от условията и терена нейното времетраене може да продължи и през нощта. При взети предварително мерки в групата има, макар и импровизирани, но все пак подходящи средства за оказване помощ на пострадалия алпинист. Първо се дава медицинска помощ на пострадалия, като се използват личният превързочен пакет и санитарната чанта на групата. Боравенето с медикаментите и превързочните мате¬риали трябва да бъде предмет на предварителна подготовка.

Свалянето на пострадалия с рапел трябва да стане много внимателно и при горно осигуряване. Много по-удобно е свалянето на пострадалия да стане с горна регулация. Тогава и двете ръце на провеждащия свалянето са свободни и той може да работи с тях.

Свалянето на пострадалия с помощта на спе¬циални съоръжения облекчава извънредно много спасителната работа.

Прилагането на специалното съоръжение Маринер за евакуация на пострадал на големи стенни маршрути намира приложение и у нас, макар и в по-ограничен размер. В комплекта на тази система се използват поцинковани стоманени въжета с дължина от 50, 100 и 200 (250) м и диаметър от 2,5 (за тези, които са спомагателни) до 5-6 мм (за носещите). Статическата якост на първите е равна на 600 кг, а на вторите - на 2000-2200 кг. В зависимост от мястото на нещастието евакуацията се осъществява отгоре надолу (спускане на пострадалия) и отдолу нагоре (извличане на пострадалия).

При свалянето на пострадалия надолу до мястото на нещастието се спускат с помощта на спирателен блок двама спасители, като единият е в края на въжето, а другият с помощта на помощно въже е на 2-3 м под. него. Необходимо е спирателният блок да бъде здраво прикрепен към скалата посредством клинове или на скален издатък. След оказването на първа медицинска помощ на пострадалия в зависимост от неговото състояние той може да бъде свален на гръб с помощта на специален колан или с раница - седалка, а при тежки случаи - с носилка. При всички тези начини пострадалият се привързва към въжето така, че тежестта му да пада върху въжето, а не върху провеждащия акцията спасител. В зависимост от наклона на обекта, по който става спускането, въжето се навива един или два пъти на спирателния блок. Равномерното спускане зависи много от умението на спасителя да отпуска въжето. При големи стени се налага удължаване на въжето. Това се постига с помощта на съединителното звено, като преди това въжето, на което става свалянето, се фиксира с помощта на затяжка. Този момент е особено важен, защото при неправилна манипулация може да се изпусне въжето.

Когато нещастието е близо до горната част на обекта, по-рационално е извличането на пострадалия. В края на площадката се монтира лебедка, положена на трикрак статив. Стоманеното въже трябва да бъде навито 4-6 пъти на барабана. За тази цел той се изважда и след навиването отново се поставя на статива. При изтеглянето е необходимо да има двама спасители на ръчките на лебедката.

Извличането на пострадалия може да се облекчи, като се използва спирателният блок в система от полиспасти. В случаите, когато се налага преодоляване на пропаст, буйни планински реки или прехвърляне от един обект на друг, построява се тролей. Системата Маринер позволява да се преодолее сравнително голямо разстояние под наклон или по хоризонтал, като по опънатото въже се поставят две ролки с дълбоки улеи. При по-късо разстояние тролей може да се прави и о подръчни средства - въжета, карабинери, помощни въжета. Пострадалият алпинист се поставя в седалка или импровизирана носилка и се спуска по предварително опънатото въже на тролея, като се поддържа и регулира скоростта с помощното въже. При хоризонтално положение на тролея е необходимо помощното въже да бъде в двата края, защото след като пострадалият бъде прекаран на средата на тролея, трябва да бъде набран към срещуположния край.

Полиспастите намират широко приложение и при извличането на пост¬радал с помощта на наличния инвентар - клинове, карабинери, помощни въжета и основно въже.

Често в алпийската практика се налага извличането на пострадалия нагоре по стената, пропастта или ледниковата пукнатина. При леки контузии това лесно може да се извърши от самия пострадал с помощта на жюмар. Към него има прикрепени въжени стълбички за краката. При усилие върху стълбичката зъбците на жюмара захапват спуснатото предварително въже и задържат на изнесената височина крака. При облекчаване се освобождават от спусъка зъбците и алпинистът се придвижва нагоре по въжето. Този начин с успех може да се прилага при катеренето на трудни отвесни пасажи от следващите водача алпинисти. По този начин се печели време и се пестят сили.


КОНТРОЛ НА АЛПИЙСКИТЕ ПРОЯВИ

Голяма част от опасностите в планините могат да бъдат избягнати при правилно организиране на алпийските прояви. Стремежът към пълна безаварийност е отличителна черта на българския алпинизъм. Изградената цялостна система за контрол на всички изкачвания и траверси не дава възможност за извършване на случайно хрумнали, прибързани, авантюристични прояви, които в повечето случаи стават причина за нещастия.

За целта у нас са създадени правилници и наредби, насочени към правилното организиране па алпийските прояли и тяхното безаварийно провеждане.

Всяка алпийска проява се организира от алпийския клуб. Неговите членове използват в повечето случаи обществения инвентар. Това дава възможност за контролиране на неговата годност, което е важно условие за избягване на редица злополуки. Всяка предстояща проява се обмисля от колектива.

Основен документ за разрешаване на всяко изкачване или траверс е предварително изготвеният маршрутен лист, в който се представя списък на необходимите съоръжения и екипировка, посочва се в основни черти тактиката, оказва се помощната група, контролният срок за завръщане и пр. Със заверката на маршрутния лист от лекар се удостоверява доброто здравословно състояние на участниците, а със заверката на по-висшата инстанция (дружествения, окръжния или Централния съвет - в зависимост от характера на проявата) се гарантира пряката проверка на съответно извършената предварителна подготовка.

Уведомяването на планинските спасителни служби в изходните пунктове на планинските райони, в които дадена група смята да извършва изкачвания или траверси, е задължително. В района на х. Малuовица, където се намират нашите главни алпийски обекти, това се извършва в Централната планинска школа. В най-активните за алпинизъм сезони в алпийските ни центрове около х. Вихрен, х. Рай, х. Малuовица и др. се назначават компетентни лица, които имат правата да упражняват контрол върху всички действащи в района групи. Те проверяват документацията, съпоставят я с наличната материална база, оказват помощ за разработване на последните тактически положения. Същите права имат и намиращите се в планината заслужили майстори и майстори на спорта по алпинизъм.

Планинската контролно-спасителна служба в най-посещаваните от планинарите райони има контролно-спасителни пунктове, в които висококвалифицирани спасители дават правилни насоки за всяка проява, а при нещастие оказват бърза и компетентна помощ с най-модерни средства.

Отчитането на всяка алпийска проява чрез задължителните регистрационни бюлетини също е едно звено от общата система на контролиране.

Всички тези мерки оказват огромно влияние за възпитаването у алпинистите на чувство за отговорност за цялостно извършваната от тях алпийска дейност, което от своя страна е важна предпоставка за предпазване от различни опасности в планината и нещастията, свързани с тях. 2009-12-15 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=364 До "Желязната врата" може да се стигне от Петрич през Струмица и от там по пътя за Скопие. Освен досадните флашки, които чинно се разнасят през 5 гишета, границата се минава бързо. Четирите коли, скоито пътувахме, се изнизаха в посока Демир Капия по различно време. Пилотната кола уреждаше формалностите и подготвяше митничарите за следващите 3.

"- Ааа и вие ли като онези от снощи?" И се отказваха от по-нататъшни проверки и разпитване.

Първото населено място, непосредствено след границата, е едно типично митничарско село – добре уредени къщи, на които биха завидели някои баровци от Бояна. От там насетне се потапяме в една по-аграрна и ненапудрена действителност – схлупени къщурки, буренясали дворове и съотношение автомобили към каруци по пътищата 1:10.

Разстоянието от София е около 300 км. На територията на Македония се кара предимно на ниските предавки най-вече заради характера на возилата пъплещи по пътя. Паркинга, на който се оставят колите, трудно може да се сбърка – той е отстрани на пътя между двата тунела, минаващи под целия скален масив.

По протежение на ждрелото вляво и дясно има прокарани катерачни турове. Според сайта на местната Алпинистичка асоциация това е "най-квалитетната карпа" в Македония.

Тъй като идвахме за първи път, денят започна с разузнавателна обиколка по ждрелото.




Подхода до спортните турове


В района има няколко спортни сектора и всичките са разположени в северна посока от пътя. По метални скоби се слиза до дъното на канuона, пътеката върви срещу течението, отново метални скоби над реката, и след няколко майсторски скока се озовавахме пред 100 метрова стена. Тук пътеката преминава в лесно катерене, следва импровизирана виа ферата, на която металните скоби са просто положени в скалата – без лепило или друга спойка. Трябва да се внимава на къде се натоварват. Бих определила подхода до сектор "Арена" като една прилична загрявка в началото на деня.




Сектор "Арена"


Сектор "Арена" напълно оправдава името си. От горе се разкрива впечатляваща амфитеатрална гледка към канuона и жандармите под нас. Що се касае до катеренето там, едно кратко резюме би изглеждало така: малко нелогични турове, нуждаещи се от по-сериозно почистване.

Това лято са добавени нови "спортско качувачки насоки" в 3 от спортните сектори. За съжаление нямахме време да проучим останалите, освен въпросния "Арена".

За това пък в планинарския дом се запознахме с Етичния кодекс на "Спортско Качувачката Асоциация": точка първа - "не коментирай кога некой друг качува". Не мога да възпроизведа по памет останалите им етични норми, но си личеше, че някой сериозно е поработил върху формулирането им. Евала комшии!

Вечерта премина в социализиране с нашите домакини от "хижата", в която бяхме отседнали. Благодарение на Пешо успешно се комбинираха вино и лекция на тема медицина – и двете в обилно количество и с несъмнено качество. Към полунощ едва ли имаше някой, който да не знае какво е ортостатичен шок и парциално налягане.


Неделя:

Едно добро начало, обещаващо още по-добър ден. Или с други думи всички оцениха мекиците на Мая за закуска, която сбъдна по една мечта на доста от присъстващите ;-)




Подхода до масива с традиционни турове


Подходът към туровете отново ни предложи неочаквани изненади. Но явно тука е така. Газене през реката до устието и – там където тя се влива в по-големия Вардар. Следва микс от катерене, откатерване, метални парапети и скоби. Целта е да се прехвърлим на поляна, над която започват туровете.

"За жал засега нема водач-книга за алпинистичките качувачни насоки."

Единственото, което знаехме е, че туровете са дълги по 200-300 метра, като болшинството са 5 А1, според местните катерачи.




"Алпиниски насоки"


Основно предимство на този обект е южното му изложение. Въпреки че масивът се води алпинистки, тук там традиционните турове минават по монолитни плочи, където има забити анкери с планки. Площадките също са оборудвани с анкери. Слизането е по метални парапети зад масива. Има какво да пада от туровете и трябва да се внимава, ако под тебе има и други свръзки.




По второ въже на "Влатчева", което е с анкери


Македонските катерачи ни увериха, че няма нужда от джаджи. Съвета ни към по-неопитните катерачи е: носете си малък комплект клеми или кафявите гащи. По-трудните пасажи са осигурени с анкери, но на лесните въжета има по 1 клин на 30 метра. Въжетата са доста дълги (средно по 45 метра) и отстъпление на рапели е възможно само с двойно въже.

Тук малко ще се отклоня, и в катеренето проличава отношението на македонците към чуждиците в езика. Основните стилове за тях "со поглед" и "цръвена точка", докато ние директно възприемаме терминологията от френски или английски.

Равносметката: Изкатерихме 4-5 тура от по 4 въжета, разпределени в 7 свръзки.

Жеко стоически понесе това, че го замеряхме с каквото ни беше под ръка – пластина, обувки, камъни, клонки.

Явно Заро и Жеко нещо се застояха на първа площадка, защото от долу се понесе викането на Митко: "А вие смятате ли днес да се прибирате в България?"




Заро и Жеко на края на 4 то въже на тур "Тулумба"


Снимки от уикенда с курса можете да открите в албума Демир Капия, Македония - 28/29 ноември 2009 2009-12-02 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=363 Всички предмети създадени от хората си имат своя история. Някои са много ценни. Бижутата например. Големите шлифовани диаманти. Или картините нарисувани от известни художници. Историята им се коментира надълго и на широко. В нашия случай ще разкажем за нещо съвсем обикновено. Не толкова ценно. Това е историята на един ледокоп ...

Ледокопът беше изкован в края на четиридесетте години на миналия век. Ковачът, който го изкова, беше прочут около Алпите и даже и по-далече. Наричаха го Железният Касин. Този му прякор не идваше само от това, че всеки Божи ден се трудеше в своята ковачница. Беше ковач от тринадесет годишна възраст. Ръцете му бяха изковали много кирки, мотики, брадви и всичко това, от което се нуждаеха неговите съселяни от Ал Талианенто. След време, когато работата му се разрастна, ковачът се премести в Леко. Жилавите му ръце, освен че удряха по цял ден нажежената стомана с тежкия чук, можеха и друго. Да катерят отвесни стени. Тази тяхна дарба направи човека много по-известен от трудния му ковашки занаят.

Нашият ледокоп, след като доби желаната форма придадена му от майстора Касин, беше закален по специален начин. Тук това трябва да се подчертае.

Тези тайни на стоманата ги знаеше само той. Неговите ледокопи имаха невероятна устойчивост за разлика от съвременните. Съвременните, както е известно на всички, се правят в серийно производство от щампована стомана на преса. Правят се от машини по хиляда на ден. За това и много лесно се чупят при удари в твърд лед, скали или при ниски температури. Те са така да се каже повечето декоративни. От своя страна това предизвика серия от алпийски катастрофи. Подробности на които няма да се спираме. В днешни времена бизнесът е по-важен от всичко.

Майстор Касин не правеше декоративни вещи. Неговите ледокопи бяха прецизни инструменти и на тях всеки алпинист можеше да си повери живота.

След като работата приключи, ледокопът беше прикрепен към дълга дръжка от варен бук. От долу му беше монтиран остър шип също изработен от ковача. Дървото беше полирано, покрито с лак и ледокопът беше готов за продан. Заедно с други подобни нему той пресече границата и бе поставен на една витрина в градчето Контамин.

По това време, в това курортно градче почиваше с жена си и дъщеря си един аптекар от Анси. Аптекарят беше човек заможен. Имаше прилични доходи, къща, нов автомобил марка Пежо, красива жена и дъщеря с руси коси. Но въпреки наглед стабилния му и подреден живот, правеше понякога необясними неща.

Зарязваше всичко и хукваше по планините. Това вбесяваше неговата преуважавана съпруга. Всеки път когато го заварваше да си стяга раницата тя го обвиняваше за пълна безотговорност към нея и тяхната малка дъщеря.

И други мъже по света вбесяваха своите съпруги. Не беше само той. Другите се напиваха юнашки с алкохол. Беше вредно за здравето, но все пак не толкова опасно колкото да се скита по ледници и чукари. Съпругата предпочиташе нейния аптекар да влезе в бакалията и да си купи едно шише с ракия и здравата да се натаралянка. Уви, той си имаше предпочитания. Въпреки нейните протестите, той влезе в магазина и купи нашия ледокоп. Вече имаше идеята как ще го използва най-рационално. Решил беше да направи гигантски траверс със старт от Контамин.

В онези години рисковете на подобни мероприятия бяха много големи. Нямаше в Алпите организирана спасителна служба. Нямаше и мобилни телефони. Най-малкият инцидент можеше да се превърне в драма. Едно изкълчване на глезена например. Новините за злополуки се разнасяха от уста на уста. Хората се юрваха да помагат кой както може, подтиквани само от солидарност към пострадалите. Нещата стояха така, както стоят днес в някои изостанали страни. Поради тези причини Алпите не се посещаваха така масово в тази епоха, както е в днешните модерни времена.

Аптекарят тръгна по тъмно с едно джобно фенерче. Жена му го проследи с поглед от хотелския прозорец как изчезва в нощта. Имаше лошото предчувствие, че го вижда за последен път. Тези женски предчувствия понякога се оказват верни. Колкото до аптекарят - той беше щастлив. Беше се отървал от безкрайното дърдорене на жена си. От мисли за данъци и фактури. От рецепти и пациенти. Навлизаше в свят, в който тези неща нямаха никакво значение.

След двудневно катерене аптекарят попадна в мъгла гъста като мляко. Беше успешно преминал Егюи дuо Беранжер и Дом дuо Миаж. Да напомним, че тогава не съществуваше още Джи Пи Ес. Даже нямаше и висотомери. Разбирайки че яко се е замотал, аптекарят бе принуден да бивакува. Какво е станало с него по-нататък никой не знае. Жалкото беше обаче, че жена му не можа да вземе застраховката му за живот. Агентите от застрахователното дружество обясниха на опечалената вдовица:

„ - Няма тяло, няма пари, Госпожо. Така е то. Може би Вашият съпруг ще се появи след време под друго име."

Ледокопът беше намерен след две седмици от един гид и неговия клиент. Съвсем близо до заслона Конскрит. Неговата история не спря до тук. Гидът великодушно го отстъпи на своят млад клиент. Младият алпинист мечтаеше да стане известен. Така че пред ледокопа се очерта голяма катерачна кариера.

И наистина започнаха серия от изкачвания. Първоначално на Зелената игла. Тази планина беше прорязана от множество кулоари със странни имена. Уимпер, кулоара Игрек, Бялото джудже и други. Момчето ставаше все по-добро. Вече не се нуждаеше от гид. Водеше той.

Водеше свои приятели, случайно срещнати по заслоните. Всеки който желаеше да рискува. Катереше и сам. Започна да се чува за него. Даже писаха в един местен вестник за този бъдещ ас. Ледокопът изгуби първоначалния си блясък. Ожулен от всякъде вдъхваше все по-голям респект.

Кариерата на алпиниста и ледокопа беше прекъсната внезапно, но не трагично този път. Намеси се една прелестна млада девойка в живота на младия човек. Нещата тръгнаха към годеж. Бащата на тази красота беше висш банков чиновник. Той пожела среща с бъдещия си зет във връзка с предстоящия годеж. На тази среща акционерът разясни на момчето правилата на играта. Той е съгласен с този годеж. След него ще последва брак с дъщеря му. На момчето ще му се даде хубава работа в една банка. Постът на банков посредник. Ще стане сериозен човек. Сериозните хора не правят несериозни неща. За това този ледокоп и останалите джунджурии трябва да изчезнат веднъж за винаги. Ако иска може да си го пази за спомен в мазето.

Момчето беше интелигентно. Даваше му се шанс и той реши да го използва. Нямаше вече да разнася пици или да товари камиони на гарата. Мечтите му за алпийска кариера изведнъж му се сториха безперспективни. Поради това негово разумно решение, нашият ледокоп попадна в едно мазе и прекара там няколко десетилетия. Много рядко банковият посредник слизаше в мазето. Беше напълнял и оплешивял. Взимаше ледокопа в ръка и по бузите му се търкулваше една сълза.

Докато един ден жена му реши да прави всеобщо почистване. Ледокопът и други излишни вещи бяха изложени на търг една неделя на площада. Там той беше купен от члена на една алпийска асоциация. Тази асоциация се казваше "Златният ледокоп". Тя беше създадена по комерсиални и политически причини. Официално избираше един алпинист всяка година и му поднасяше наградата "Златният ледокоп".

После избраният щастливец даваше интервюта по телевизията и медиите. В тези дълги интервюта обясняваше в каква марка палатка е спал, в какъв чувал. Изреждаше качествата на въжета и съоръжения. Това завърташе бизнеса. Много алпинисти и планинари бяха против тази награда, защото разбираха добре за какво става дума. Пък и как можеше да се определи кое изкачване е по-трудно от друго?

На всичкото отгоре се появиха и претенденти-измамници. В далечните планини нямаше свидетели и никой не можеше да свидетелства дали са се качили през еди коя си стена на еди кой си връх. Един даже претендираше, че изкачил соло южната стена на Лхотце. После се разбра, че това е балонче за глупаци.

Нашият ледокоп беше подкъсен и ремонтиран. След което го боядисаха със златна боя. Закрепиха го в нещо като поднос и беше готов да бъде поднесен като награда. При една много официална церемония в присъствието на много журналисти той бе връчен на един алпинист.

За беда последният си падаше от горе споменатите измамници. Епохата беше друга, нямаше вече алпинисти от класата на Железният Касин. Хора с чест и достойнство. Сега се гледаше на външния вид и големите раздумки. Този, който получи наградата, беше точно такъв хубавец, сладкодумник. Пред всички журналисти той спомена имената на неговите спонсори. Подчерта качествата на своята екипировка, световно известните марки за алпийска техника. Тези приказки му отваряха вратата за по-нататъшни парични приходи. Думи като екстремно, адреналин, на косъм, соло интеграл, по ръбът на ужаса, бяха грижливо повтаряни. Сред всеобщи аплодисменти му беше връчена наградата. Такава прецизна награда заслужава да бъде на показ. За това великият покорител си я закачи на стената в хола. Когато посрещаше гости, домакинът обясняваше подробно колко трудно я бил спечелил. Нашият ледокоп и до ден днешен си е там изложен на стената. Грижливо му избърсват праха. Защото той не е обикновен ледокоп. Той е изкован от ръката на майстор Касин. Той заслужава уважение. 2009-11-25 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=362 След класическо ориентиране по карта на Гърция, GPS, пътеписи, разказ на приятел, насоки на местните и неизбежните няколко телефонни разговора, всички се добрахме до полянката за палаткуване в Музаки.
Вече е 3 часа сутринта и няколко челника чевръсто опъват палатките и се скриват в тях. Други продължават да осветяват усилията на тепърва учещите се що е то палатка и как тя придобива онзи симетричен вид, обещаващ че няма да те затисне като се напъхаш вътре.

Кой спал, кой не (понеже не бил "у дома си") се отправихме към скалите. Минавайки по тясното каменно мостче на селото попаднахме на съботния пазар – не си взехме овце и прасета, но пък не подминахме ремаркето с мандарини.

По редици причини нивото на хората в курса зае голям диапазон и докато някои още учат възли, други плетат площадки на джаджи.




Заро прави учебна площадка.


Вечерта решихме да се придържаме към препоръката за подпомагане на местното население. В кошницата с местни продукти се озоваха предимно гръцки анасонови напитки, малко маслини и наденици.
Дипломираният планински водач в група ни извади сгъваемо трионче на Husqvarna (част от пакета за оцеляване), благодарение на което се получи достойна за Хелоуин клада.




Файър джъпминг


Малко ретро, много домашна ракия и един стар наш обичай ...





Сутринта малко трудно се излюпихме от спалните чували, а ни чакаше път до Теопетра.




Пооспахме се ..


"Божествената скала" изобилства от катерачни сектори, предимно с турове в горната скала на трудност. Скалите предлагат интересни форми – така наречените "черва" и "туфи", типични за Гърция. Ние избрахме един сектор с южно изложение, където нищо не смущаваше топлите слънчевите лъчи и скоро навихме крачоли и сложихме потниците.




Учим се какво се прави в надвес и как се гушкат червата ;-)




Блаженство, нирвана или просто кеф когато увиснеш на последна примка и под тебе е цялата долина.




Последни мигове на припек – преди слънцето да се скрие зад хоризонта, скалите са особено осветени и сякаш "в пламъци". 2009-11-04 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=361 Изборът на подходящи обувки за определен тип планинска активност е изключително важен. Доста често хората, които не са запознати с възможностите и нямат планински опит, се доверяват изцяло на консултантите в магазините за екипировка. Много често обаче продавачите имат за цел да продадат определена стока, вместо да дадат добър съвет и препоръка за модел и марка. Тази статия е за всички онези, които тепърва прохождат в планинските спортове или имат известен опит, който обаче не им е достатъчен, за да вземат самостоятелно решение какви обувки да изберат.

Първо ще направим една класификация на обувките, с които можете да ходите в планината, тяхното предназначение и след това ще се спрем на факторите, от които зависи покупката и въпросите, на които трябва да си отговорите преди да се спрете на точно определен модел. В тази статия ще даваме примери с определени модели и марки към които имаме известни лични предпочитания, но които не се продават в България. Това е с цел да не засегнем интересите на българските вносители и крайното решение за избор на обувки да бъде взето от вас.


КЛАСИФИКАЦИЯ:


1. Обувки за разходки:

Летен тип обувки, подходящи за използване на добре поддържани пътеки или друг равен терен. Повечето модели са направени от велур или друга лека синтетична материя в съчетание с обработена кожа. Те са сравнително здрави, но основно им качество е, че са удобни и леки, предлагащи комфорт при кратки еднодневни разходки. Повечето от моделите са с височина до кокалчетата на глезена и имат мека подметка.

Примерни модели:

- Zen, Scarpa
- Sandstone, La Sportiva




Sandstone, La Sportiva


Примерни програми от сайта на Вертикален свят, за които са подходящи този тип обувки:

- 3-месечен курс по катерене и алпинизъм - начално ниво и усъвършенстване


2. Обувки за преходи:

Три сезонни обувки, подходящи за използване на по-неравни пътеки и лесен пресечен терен. С този тип могат да се правят по-дълги и дори многодневни преходи. Повечето модели са направени от обработена кожа или от комбинация от синтетични материи и кожена част. Подметката е по-твърда, а самата обувка е по-висока, което позволява по-добро обхващане на глезена и свода на ходилото. Препоръчваме този тип обувки за летни програми със степен на трудност от А до B.

Примерни модели:

- ZG65 XCR, Scarpa
- Vernel Gore-Tex, La Sportiva




ZG65 XCR, Scarpa


Примерни програми:

- Град Калофер - хижа Рай - връх Ботев - хижа Плевен - град Априлци
- Изкачване на връх Митикас и посещение на Метеора


3. Трекинг обувки:

Този тип обувки са подходящи за неравен и груб терен. Те имат по технична конструкция и използват капси за затягане на връзките. Имат твърда външна подметка, мек междинен слой и синтетична подплата. Вътрешната мембрана често е от Gore-Text или друга дишаща материя. На някои модели могат да се сложат котки и да се използват за лесни зимни изкачвания, където има фирнови участъци или лед. Конструкцията на тези обувки предлага максимална поддръжка на крака и възможност за абсорбиране на удари. Те са много добре водозащитени и едновременно позволяват на крака да диша. Препоръчваме този тип обувки за сериозни трекинг програми, зимни преходи и изкачвания в българските планини със степен на трудност от А до B+.

Примерни модели:

- The New Manta, Scarpa
- Karakorum Trek, La Sportiva




The New Manta, Scarpa


Примерни програми:

- Изкачване на връх Триглав в Словения
- Зимно изкачване на Черни връх
- Зимен преход до Седемте рилски езера и Скакавица


4. Алпийски обувки:

Обувки подходящи за алпийски или туристически изкачвания на върхове до 6500 метра, за трудни и продължителни зимни траверси в България, включващи принудителни биваци. Подходящи са за катерене по лед и скала. Пригодени са за котки и имат специфични жлебове отпред и отзад за тяхното закрепване. Препоръчваме този тип обувки за програми с техническа трудност от B до С+.

Примерни модели:

- Nepal EVO, La Sportiva
- Freney, Scarpa




Nepal EVO, La Sportiva


Примерни програми:

- 5-дневен зимен курс по алпийско катерене на Малuовица
- Зимно изкачване на връх Вихрен по Джамджиев ръб
- Ледено катерене за начинаещи на Скакавица
- Изкачване на връх Елбрус за 12 дни
- Зимен преход от хижа Добрила до връх Ботев


5. Височинни обувки:

Обувки подходящи за пребиваване над 6000 метра и при температури под -15 градуса. Обикновено са двупластови или трипластови.

Примерни модели:

- Olympus Mons EVO, La Sportiva
- Spantik, La Sportiva
- EVEREST GTX, Millet




Olympus Mons EVO, La Sportiva


Примерни програми:

- Изкачване на връх Ленин ( Независимост ) в Памир


През лятото планините в България, в зависимост от трудността на избрания маршрут, са достъпни с всеки един от първите два типа обувки и избора зависи единствено от финансовите възможности на туриста. За това в тази статия ще обърнем по-специално внимание на по-горните класове обувки - трекинг, алпийски и височинни модели, които можем да наречем условно „зимен тип обувки".

Преди да се спрете на определен тип „зимни" обувки и след това на конкретен модел подходящ за активността, която смятате да практикувате с него, трябва да си отговорите на няколко основни въпроса:

- За какво точно ви трябват тези обувки ?
- Колко често ще ги използвате ?
- Къде смятате да ходите с тях и какви са по-дългосрочните ви цели?

Отговорът на тези въпроси зависи до голяма степен от една друга условна класификация, която може да се направи на хората, които ходят в планината по една или друга причина. Добре е да помислите към коя от тях спадате.


1. „Искам да опитам и да видя как е"

Дори да попадате в тази група, ботичките с ципче и ниско токче не са подходящи за катерене по замръзналите водопади на Скакавица (примера не е измислен, а е взет от реална ситуация). Може да сте ентусиаст, който иска да пробва нещо различно, било то да се качите до Черни връх през зимата, да премерите сили с някой заледен водопад, или просто да се разходите до Седемте езера през лятото, но не знаете до къде ще стигне ентусиазма ви след това. Ако спадате към тази група, ви препоръчваме да си вземете нещо на по-ниска цена, тъй като голяма инвестиция е напълно излишна. Но все пак обърнете внимание на качеството, за да не намразите планината само защото краката ви са мокри или премръзнали на първото ходене.


2. „Запален съм, но не знам от къде да започна и до къде ще стигна"

Обикновено към тази група се причисляват хора, които обичат да разпускат с приятели на някое красиво местенце сред заснежени върхове, но най-вероятно едно зимно изкачване до Мусала ще е единственото им по-сериозно приключение през зимния сезон. Ако се припознавате, препоръчваме ви да се спрете на прилични обувки, макар и малко по-скъпи от колкото ви се иска. Със сигурност те ще изкарат няколко сезона.


3. „Искам да покорявам върхове и при всяка удобна възможност съм в планината"

Всеки е започнал с преходи до някоя хижа в зимната планина, но постепенно го примамват онези красиви гребени като Джамджиев ръб на Вихрен или Трионите при Мусала. В един момент ви се иска да направите следващата стъпка – по-технични траверси, ледено катерене и защо не изкачване на върхове в Алпите или Кавказ. На тази група ентусиасти препоръчваме да се замислят сериозно за наистина добра екипировка. Тя ще ви послужи и във високата планина. Няма смисъл да правите компромис със среден клас обувки, които няма да са подходящи за по-сериозни начинания.


ПО СТАТИЯТА ВСЕ ОЩЕ СЕ РАБОТИ ! 2009-10-28 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=360 В началото на септември двама англосаксонци прокараха нов класически тур в Алпите, масива на Мон Блан. Събитието беше приветствано от всички поклонници на класическият алпинизъм в Алпите.




Връхната точка на Пунта Барети


Симон Ричардсон и неговото приятелче Дънкан Тунстал проведоха това изкачване по всички правила на класическия алпинизъм. Бяха направени биваци. Напредваха бавно и предпазливо без стремеж към някакви рекорди. Те не са професионални алпинисти като Ули Щек и други например. Обикновени хора като всички нас. Прокараният тур се намира в най-пустата част на Алпите. Достигането на шпората в хаоса на "Ледника на Мъглите" е своево рода постижение. Въпросният ледник е изключително опасен.




Кулоар в "Реброто на Мъглите"


Много рядко някой проявява желание за авантюристични изкачвания на това място. Непрестанно се чува пукот и грохот и нещо пада. След успешното му преминаване двамата джентълмени се заемат с пробиването на тура по ръба на шпората. Първите дължини са сравнително лесни, но по-нагоре нещата се комплицират.




"Ледника на Мъглите"


За отбелязване е, че по целият тур не е оставена следа от преминаването му. Даже и при пасажите от шеста категория. Нито спитове, нито класически клинове. Такова уважение към природата и планината могат да имат само истинските джентълмени. В тази част на Л'арет дuо Брюяр (Реброто на Мъглите) има още много други девствени места, по които могат да се прокарат турове. Не случайно реброто има това име - то е колектор на мъгли. Все пак има и дни, които са слънчеви, но като цяло е характерно с нестабилен микроклимат.




Ричардсон на първо въже


Между скалите има множество стръмни кулоари. По тях изкачването както и слизането е възможно с откатерване или рапели ... При всички случаи трябва да се избягва присъствието на две свръзки в тези опасни улеи. При свличане на скални маси и лед няма накъде да се избяга.




Тундстал на шесто въже


Симон Ричардсон и Дънкан Тунстал са най-обикновени хора. Човек може да ги срещне по улиците на Шамони и да си поговори с тях. Даже да изпие една бира на една маса в едно бистро. Въобще не се надуват. Този класически алпинизъм, който завещаха Джо Таскър и Питър Бордман на идните поколения значи нещо за тях. Двама приятели и една планина. Никакви тълпи, никакви експедиции, никакви спонсори и тренuори. Чиста класика.




Схема на маршрута

Да се надяваме, че и в България ще се възроди тази традиция от епохата на Георги Стоименов, Костадин Саваджиев, Стефан Попов, Крум Новаков, Михаил Кръшняк, Васил Радев и другите. Епохата когато алпинизма в България е бил чиста класика, далече от политиката.

Едно стенно изкачване като това на шпората на Пунта Барети, изисква много повече кураж от едно дърпане по парапети в тълпата към някой много по-висок връх. Помислете си само ... 2009-10-28 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=353

По първото въже на Ръба Космик. Долу се вижда пътеката към хижата и хората по нея


В началото на август се планираше поредното изкачване на Монблан или Монте Бианко, както го наричат италианците (в превод "белия връх"). Качихме се с лифта и респективно слязохме на ледника в лошо време. На другия ден от снеговалежа и силния вятър нямаше и помен. Утрото ни предложи чудесно ясно небе и към 1 часа по обяд започнах сериозно да скучая. Тук на ледника няма много забавления.

Монбланистите се вързаха за кратка разходка до една от премките под Такюл, но ние с Митко все извръщахме погледи към Егюй дю Миди (Aiguille du Mid, 3,842 m). Аз откровено мрънках, че ми се ходи там и не след дълго свръзката ми се предаде;-). Нямахме почти никакъв инвентар, освен двете въжета предвидени за парапети и 2-3 дълги примки. Нямахме и информация за маршрутите по Егюй дю Миди, но Румен Дамянов ни предложи да тръгнем по ръба Космик (Arête des Cosmiques) – бил лесен и приятен маршрут и не ни трябвала кой знае каква екипировка.





Доверихме му се и с бодра стъпка се отправихме към основата на левия ръб. Там една свръзка вече се приготвяше да тръгва – накичени с френдове, клеми, и с котки на краката. Началото беше по снежен кулоар, който може да се избегне с катерене по скален ръб, както и направихме ние (котките и сечивата така и си останаха в раницата). Катерихме предимно на френска свръзка или с други думи едновременно. Преобладаващо маршрута е 3+ с елементи на 4-та категория. Ние доста поизправихме линията, минавайки през едни плочи с дюлферови цепки, които повечето свръзки заобикаляха от ляво или дясно (все пак бяхме със зимни обувки и нормално човек търси "лесното").





Линията продължава през няколко снежни кулоара и каминки, където според обувките може да се мине и без котки. След излизането на първата игла следват 2 рапела, за да се подсече втората. Тук стана леко запушване – 3-4 свръзки изчакваха реда си за спускане и плетяха въжета.

От тук нататък стана по-интересно – заледени участици, катерене до към 4+, което предвид на миксовия терен и големите раници беше ангажиращо (поне за мене - нямам претенциите да съм алпинист, камо ли пък от печените ;-). Нашите 2-3 примки се оказаха достатъчни, а на няколко места имаше планки и клинове за осигуряване и рапели - точно колкото трябва и където трябва.





Като ниво на трудност гидовниците дават AD, 4a (с пасажи до 4c) и средно време за изкачване 3 часа, в което ние се вместихме, въпреки изчакването по ключовите места.

Маршрута е много популярен и съответно пренаселен, но избора му като загрявка за миксови изкачвания в района е напълно подходящ. Все пак не бива да се подценява като прекалено лесен – една свръзка англичани на няколко пъти помоли за помощта ни при пасажите – фиксирах им въжето, защото бяха уморени и неуверени, вероятно и височината им се отразяваше.




Схема на маршрута по Ръба Космик


Пасажа на маршрута е 5-6 метрова плоча с цепка и се минава спокойно свободно. Свръзките пред нас се набираха по примките, с което само загубиха време и всяха известен смут във водача на следващата свръзка. Доста хора се отказаха на различни етапи от катеренето и се разминавахме с тях, докато слизаха.

С положителност мога да определя това изкачване като много приятно, с невероятни панорамни гледки, разнообразен терен и неизморяващо, в случай, че имате планове да атакувате Монблан на следващия ден (като някои от нас). Голямата раница с шалтето отстрани на моменти ми пречеше – в една камина се наложи да я сваля и да маневрирам за да се измъкна ;-)




Първата групичка, отправила се към Монблан


През август, на различни дати, доста хора от клуба, школата и кандидат-клубари изкачиха успешно Белия Връх. Ще спомена само някои имена, предимно от клуба: Петър Самков, Данчо, Диан Спасов, Камен и Русан се качиха по Траверса на Трите Монблана, а Тони, Детелин и Дамян Петков по така наречения "Нормален път" през Дом дю Готе. Пешо изкачи и Монблан дю Такюл и Мон Моди (4465 м). Митко също се раписа на последния връх – изкачването му завършва с 150-метров леден кулоар.




Слизането към ледника е по този снежен ръб. По него има и няколко цепнатини


По време на изкачванията и траверсите никой не се възползва от хижите по трасето. До някъде нощувка от 30 евро те кара да преосмислиш носенето на палатка, а и спането върху ледника някак придава по-истински дух и различна стойност на изкачването. Все пак не успях да разубедя някои хора, че горе не им трябва сапунче, хавлиена кърпа и четка за зъби – когато топиш сняг, за да си направиш чай, подобни хигиенни пориви се налага да бъдат временно подтиснати. Но пък какви звезди, луна и изгреви има над тебе на тази височина!





Няма да се впускам в технически подробности относно траверса – с най-общи щрихи качването става през Егюй дю Миди (Aiguille du Midi), сетне се слиза долу на ледника, където се спи 1-2 вечери, според плановете за аклиматизация. Продължава се последователно покрай Монблан дю Такюл (4248 м) и Мон Моди (4465 м). Нормално при изкачване на Монблан тези върхове се подсичат леко, но при добро желание и темпо могат да се изкачат (което направиха Пешо и Митко). За ледения кулоар на Моди е препоръчително да си носите 2 сечива, въпреки че Митко се справи и с едно. След Монблан пълния траверс продължава към Дом дю Готе и слиза до станцията Белвю през Тет Рус.




Палатковия лагер под Дом дю Готе




Силвето разпуска. Тука е и така ;-)




Един малък цирк при Тет Рус, за който допринесе и нашата бойна група




На проблемните участъци има парапети – сигурно някъде там има и табела, която на 3 езика гласи, че използването им е на твоя отговорност ;-)




На върха – щурм по т.нар. Нормален път




Слизане към заслона Вало







Това вече е от другата страна – през трите бели върха, пасажа преди премката 2009-10-22 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=359

Фотограф: Боян Петров


В последните години имах възможност да прекося много километри ледници и да живея с месеци върху някои от тях. Студеният им дъх смразява всички топлокръвни независимо от пол, раса и религия. Каквото и да сложиш под спалния чувал, рано или късно ледът пронизва кокалите и бавно запълзява към мозъка.

Каракорум е втората по височина планина в света, където гордо и самотно се издигат четири осемхилядни гиганта. Между тях най-впечатляващ и недостижим е суровият К2 (8611 м). Въпреки напъните на няколко силни експедиции, през тази година отново никой не успя до го покори.

В началото на миналия век италианците са имали честта и смелостта да бъдат едни от първите, които да изследват ледените простори на Каракорум. Географите са кръщавали ледниците и техните главни разклонения по името на видни общественици и изследователи - Абруци, Савоя, Филипи. Най-дълъг е езикът на ледника Балторо, който като гигантска змия се гърчи между големите върхове в продължение на 65 км. Дебелината му надминава 200 м, а ширината е поне няколко километра. Повърхността му е набраздена с дълбоки резки, подобно на гигантски мозък. В по-голямата си част Балторо е покрит с камъни и отломки, изхвърчали от всекидневните срутвания по околните скалисти склонове. Пътеката, по която вървят краката на хиляди носачи, трекери и алпинисти, се гърчи в компромиса да бъде по-къса, но за сметка на това по-опасна. Преминават се снежни и ледени мостове, повечето от които имат кратък живот. Никой не е застрахован, че няма да се превърне в поредната хапка на гладния ледник.

Когато лятното слънце все пак успее да нагрее леда, хиляди потоци започват да текат, сливат се един с друг и образуват големи реки, които внезапно изчезват под повърхността и се появяват още по-бурни няколкостотин метра по-надолу. През нощта всичко замръзва, за да потече отново на следващия ден - топлината решава колко, кога и къде.

Ледниците започват от подножията на големите върхове. Тоновете снежна маса, която лавините свличат в основата им, кристализизира в лед. Постепенно под действие на собствената си тежест кристалните ядки започват да пълзят надолу, сливат се и образуват монолитен, гигантски леден организъм. В началото си той е зловещо и безпорядъчно начупен. Огромни кули стърчат, хаотично наклонени във всички посоки. Намирането на безопасен път през тези участъци е изкуство. Преминаването винаги притиска сърцето ти в краката, а съзнанието крещи от страх, като осъзнава риска, в който сам си попаднал.

Лагерите обикновено се организират в центъра на ледниковия език. Спи се на палатки, които се застилат с шалтета и постелки за изолация. Въпреки всички усилия, дъхът на ледника те застига, бавно прониква в кожата, ставите и накрая убожда нервите. Иска се дебел овчи мозък, за да издържиш и оцелееш. Увит в дебели дрехи и пухен спален чувал, всяка нощ сънуваш горещи пясъци, пустинна жега, лъчите на слънцето.

Най-големият кошмар в историята за хората и ледниците са ледниковите цепнатини. Движението по неравна основа, наклонът, земетресенията и пропаданията са някои от причините ледникът да се нацепва напречно или надлъжно. Всичко започва от малки повърхностни бразди, които постепенно се уголемяват. Природните катаклизми ги дооформят и превръщат в съвършени капани за живи същества. Цепнатините са открити, когато са толкова големи, че не е възможно снегът да ги скрие. Скрити са тези цепнатини, които зимните снеговалежи успяват да покрият и напълно да заличат знаците, че отдолу има пропадане. Дълбочината им варира от няколко сантиметра, през няколко метра, до бездънни пропасти, които достигат до самото начало на хилядолетната история на ледника. Дължината им е от няколко до няколкостотин метра.

Заедно с лавините цепнатините са най-големият кошмар за всички алпинисти и планинари. Всички обучения и практически курсове неслучайно наблягат на темата "пропадане в ледникова цепнатина". Теорията те кара да фантазираш последствията от едно пропадане след грешна крачка на повърхността. Представял съм си сценарий за спасяване и оказване на първа помощ на пострадал. Но всеки си мисли, че е подготвен по темата, докато сам не полети в мрака на ледниковата бездна.

Беше малко преди изгрев слънце в началото на август. Проходът беше все още огрят от лъчите на залязващата огромна луна. Ледът блестеше приказно и малките кристалчета отразяваха от едната си страна луната, а от другата зората на раждащия се ден. Седях и съзерцавах величието на високата планина. Извиках на испанските си приятели, които бяха наблизо, и с фотоапарат в ръка се изнесох на по-горна позиция. Бях встрани от пътеката, направих няколко снимки и тръгнах надолу. Улисан да си слагам ръкавиците, за миг не гледах в краката си, когато изведнъж земята под мен се продъни. Просто твърдата опора изчезна и аз полетях. От гърдите ми успя да се изтръгне единствено безсловесен вик. Падах стремително и безпомощно, удрях се в стените, а очите ми само регистрираха преминаващите образи. Всичко се случваше ужасно бързо, за да мога да мисля и анализирам как се стигна дотук. Изведнъж падането спря - бях се заклещил на тънък снежен мост някъде около средата на цепнатината. "Жив съм!" Внимателно се размърдах, за да проверя кое къде ми е. Освен болките в цялото тяло, като че ли нищо ми нямаше. Погледнах часовника си - 5:42. Пухенката ми беше в кръв, но раната на ръката ми не изглеждаше сериозно. "Помощ!!!" Само това можах да извикам.

Започнах да разглеждам цепнатината и да премислям различни варианти за излизане. Раницата ми беше отвън... значи испанците трябва да се усетят, че липсвам? Абсурд беше да се изкатеря сам без котки и сечиво. Цепнатината беше твърде широка, с гладки стени, немислимо! Не смеех да мръдна, за да не се продъня. Надолу имаше още поне десет метра, като стените постепенно се стесняваха. "Петров, няма да умреш тук, нали?" Целият треперех, но не от студ, а от адреналина, който изпълваше вените ми. "Помощ!!!" Дупката, която бях пробил на повърхността, не беше голяма и силата на вика ми умираше още в цепнатината. Дневна светлина започна да се усилва и да осветява вътрешността на ледниковия ми затвор. Обкръжаваха ме огромни висулки и дяволски ледени кристали. Но този леден музей щеше да ми е по-интересен, ако бях попаднал тук по собствено желание. Минутите минаваха, а отгоре не се чуваше никакъв звук. "Хайде!!! Къде сте?!" Щом бях оцелял дотук, значи ще ме извадят. Успокоявах се сам, но продължавах да треперя.

- Хей, Боян, жив ли си?
- Дааа!
- Ето ти въже!

Спуснаха ми тънко синuо въже. Вързах се под мишниците и извиках да теглят. Едва бях отлепил, когато усетих, че въжето ме прерязва. "Стой!!!" Смъкнах възела надолу, малко под кръста, и отново ме затеглиха. Явно дърпащите бяха много, защото се движех бързо като с асансuор. Наближавах повърхността, погледнах за последно ледения ми затвор и в следващия миг изхвърчах като тапа навън. Светлина, хора, суматоха. Проснах се на платото отгоре и над мен веднага се надвесиха десетки глави. "Добре ли си? Как си? Какво стана?" Погледът ми беше замъглен, фокусът ми се губеше, но бях отново на горната земя, спасен! Развързаха ме и започнаха да ме прегръщат. Аз само повтарях: "Благодаря, благодаря..."

След още няколко минути вече можех да мисля и командите от мозъка ми стигаха до крайниците. Изправих се и веднага загубих равновесие, но бързо се окопитих. Сега трябваше по най-бързия начин да се спусна към лагера. Адреналинът щеше скоро да се изчерпи и всичко щеше да ме заболи. Знаех за този физиологичен срив от предишни падания. С леки залитания се закачих за въжето и заслизах надолу. Крачка по крачка надолу, към ниското, зеленото, към лагера, към живота. 2009-10-20 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=358 От 70 години насам, до днес и завинаги, цел № 1 за всеки уважаващ себе си български алпинист си остава в. Малuовица. В 79-годишната история на родния алпинизъм има много върхови постижения - Пти Дрю, Гранд Жорас, Матерхорн и Айгер в Алпите, траверсите на Безенгийската стена, Шхелда и Ушба в Кавказ, осемхилядниците Лхотце, Еверест, Анапурна, Макалу, Чо Ойо ... списъкът може да бъде и още по-дълъг. Над всичко обаче един успех безапелационно е заслужил особена почит – покоряването на Малuовица. Няма друг връх у нас, който да е така тясно свързан с историята и развитието на българския алпинизъм.

Малuовица! Със своите 2731 м надморска височина той не е от най-високите, но когато става дума за алпинизъм, пред него отстъпват дори популярни предизвикателства, като Мусала, Вихрен, Злия зъб и Двуглав. Почти няма български алпинист от онова героично време на 30-те години от миналия век, който да не е правил опит да изкачи недостъпната северна стена, наречена "Черния триъгълник", станал нарицателен в ония години, защото е провалил атаките на редица смелчаци, а даже и светила на европейския алпинизъм. Не успяват австрийци, италианци и французи. Последният, който обявява стената за непобедима, е именитият французин Раймонд Лайнингер, дошъл в страната ни по поръчение на своето правителство, за да демонстрира успехите на френския алпинизъм. Но известният европеец достига едва 50-60 м височина и се отказва ...




Константин Саваджиев - Учителя


Неколкогодишните неуспешни опити на наши и чужди алпинисти обаче не отчайват двама млади българи, които, преди да премерят сили с "Черния триъгълник" , прокарват редица трудни и интересни маршрути по Искърското дефиле и Витоша. Това са стругарят Константин Саваджиев и Георги Стоименов, и двамата от Самоков.

На 21 август 1938 г., само няколко дни след като Лайнингер е напуснал стената с наведена глава, двамата българи опъват своите палатки в основите й. Придружават ги само двамата им най-верни приятели Борис Чешмеджиев и Владимир Лимончев. Със 120-те клина, саморъчно изковани от Саваджиев, и 60-метровото въже, донесено им специално за целта от книжаря Тодор Чипев, завърнал се от Германия, на 21 август двамата атакуват стената. В борба с трудните и непознати за тях скални пасажи те напредват бавно. Първия ден излизат на 50-60 метра, с огромни усилия изнасят 30-килограмовите си раници, пълни с клинове и карабинери, както и малко храна. По опънатото двойно въже надвечер се спускат в основата на стената, а на 2-ри започват истинската битка. С настъпването на нощта вече са преодолели 100 метра - височина, която никой преди тях не е дости-
гал.

След неудобно нощуване на "Орлово гнездо" на следващия ден изкачването е подновено, но при влошени атмосферни условия - дъжд и гъста мъгла. Въпреки това връщане назад няма. След 36-часова борба мократа и студена стена е превзета в 14 часа на 23 август 1938 година. Константин Саваджиев и Георги Стоименов са щастливи в прегръдките на своите придружители.

Паметно първо изкачване! Постигнато не от прочути европейски майстори, а от двама скромни българи. Успехът е изключителен и той намира широк отзвук сред туристическите и алпийските среди. Ласкави отзиви поместват редица столични всекидневници - "Зора", "Нови дни", "Заря". С обширни материали, посветени на победата, излизат и списанията "Български турист" и "Млад турист".

В изминалите вече 70 години от този забележителен успех българските алпинисти изкачиха много и по-трудни върхове. Те бяха в Алпите и Кавказ, в Памир и Тян-Шан. Развяваха родния трибагреник и на непристъпните и много високи върхове на Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. Прелетяха над
океана, за да катерят популярните върхове на Андите и Кордилерите. Нямам точни сведения, а навярно никой не е направил изследване по този въпрос, но съм абсолютно убеден, че 90 процента от българските алпинисти поне по един път са преминавали по класическия маршрут на Малuовица! Защото той бе и си остава цел за всеки български алпинист. "Черният триъгълник" си извоюва правото да бъде съдник за спортното майсторство на нашите алпинисти.

Така че на 23 август (събота) нека всеки, който счита себе си за алпинист и български турист, да си спомни и зачете този юбилей. "Черният триъгълник" ни чака!




Посрещане на върха – от ляво на дясно: Георги Стоименов, Константин Саваджиев, Васил Ненков


ПОКОРИХМЕ ВЪРХА, СТРЕСНАХМЕ ОРЛИТЕ

(Извадки от разговор с Константин Саваджиев през 70-те години, записани от автора, когато е подготвял дисертационния си труд "Принос към историята и развитието на алпинизма в България")

"Само няколко дни след като прославеният френски алпинист Раймон Лайнингер бе обявил стената за непревземаема, четирима самоковски планинари - Аз, Коста, Ат. Саваджиев и Георги Д. Стоименов (катерещата свръзка, или както по това време бе популярно - "кордето") и двамата ни верни приятели Борис Чешмеджиев и Владимир Лимончев установихме бивака си над третото малко езеро. На 21 август към 11.30 часа двамата с Гошо тръгнахме по стената. Трябваше да проучим началните участъци от скалата и да изнесем тежките си раници от по 25-30 кг. В тях бяхме натъпкали 120-те железни клина, изковани лично от мене за тази цел. След като преодоляхме без проблеми първите 50 метра, отново се спуснахме в основата на стената, за да нощуваме по-удобно.

Следващото утро - на 22 август, още в 6.30 часа подновихме прекъснатото изкачване. Пред нас се изправяше гладка и студена стена, без никакви изгледи да се забие кука или пък да се очертава място за хватка. И така - цели 12 часа в непосилна и непрекъсната борба със скалата, стъпихме на една наклонена площадка, колкото да седнем и двамата. Завързани в забит здраво в скалата клин, ние си отдъхнахме и унищожихме малкото храна и вода, що носехме. Малко над нас видяхме един корниз, 50 см широк и около 2 м дълъг. Решихме тук да нощуваме, тъй като беше започнало да се стъмва. Бяхме на 120 метра по стената, а ни оставаха още толкова. За връщане назад беше вече абсолютно невъзможно. Прекарахме тягостна нощ. Към 1.30 часа ясното и звездно небе се помрачи от черни облаци, а малко след това започна да ръми. Появиха се и светкавици. Налегнаха ни тежки мисли, но най-вече се бояхме, че няма да можем да реализираме нашия блян, с който живяхме толкова месеци преди това - да изкачим непристъпната скала. Но планината като че ли се смили над нас. Към 6 часа облаците се разкъсаха и червените слънчеви лъчи почнаха да озаряват както нас, така и околните върхове. Тръгнахме бодри и отпочинали. Над нас обаче беше един голям навес. Това ключово място ни отне цели три часа, а бе само от 7 метра. Оттук нагоре пътят беше значително по-лек. Вече чувах съвсем ясно и мобилизиращите думи на нашите приятели, излезли на върха, за да ни донесат глътка вода и парче лимон. "Коце, кураж, малко остана!" Ах, колко много топлят думите на приятелите! Уморени, отпаднали до краен предел, в 14 часа след пладне, вторник, бяхме и двамата на върха. Значи, по стената бяхме прекарали цели четиридесет и четири часа. Мъглите отново обвиха върха, излезна и вятър. Орлите неспокойно се виеха над нас, прокудени от своите гнезда, те като че ли търсеха по-непристъпни места за убежище. Да, Малuовица беше победена!


КРАТЪК ПОСЛЕПИС

Константин Саваджиев доживя дълбоки старини. Продължи да се катери много години. Прокара множество тренировъчни и категоризирани маршрути в Рила, Пирин и Стара планина - най-вече в района на гара Лакатник и Черепиш. През 1958 г. бе включен в състава на първата българска група, посетила Кавказ. Годините не му позволиха да стъпи на голямата си мечта - Елбрус (5633 м). Беше само на в. Гумачи (3805 м), което не е малко, нали? Приживе "бай Коце" не бе удостоен нито със званието "Заслужил майстор" или дори "Майстор на спорта". Но малко ли е бъдещото поколение да те назове "Учителя", защото за всеки български алпинист той си остана такъв.

Георги Стоименов малко се радва на голямата победа, защото само две години по-късно, и то точно на рождения си ден - 20 януари 1940 година, снежна лавина отне живота му по склоновете на балканския първенец Мусала. Признанието към него продължава и днес, защото всяка година на тази дата десетки верни приятели на планината и алпинизма се изкачват на върха, за да се поклонят пред подвига му, извършен на 23 август 1938 година. 2009-10-17 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=357 Егюи дю Пайне (Aiguille du Peigne, 3192 метра) или в превод иглата с гребена е първата скална игла в ляво след междинната лифтова станция до Егюи дю Миди, долината на Шамони. Първоначално иглата е изкачена от Лиегар, О'Горман, Кутетен, и Равенел през далечната 1906 година. В не толкова далечния месец август Румен Дамянов избра иглата и маршрута, а ние се навихме заради бързия достъп (това беше един ден след изкачването на Монблан и никой не беше настроен за многочасови подходи). Намерението ни беше да се изкачим по Arete des Papillons (D+, 5с), но минахме по негов вариант, тъй като още в началото се отклонихме по едно малко по-трудно въже. Долната част на стената е лесна – има възможност да се подходи по нещо като пътека, която чрез серпентини извежда до същинските маршрути, или директно нагоре през сравнително лесни плочи.




В основата на стената


След преодоляване на терасовидната основа започва същинското катерене. Тръгнахме по разлят винкел с цепка, по който нямаше клинове, нито добри възможности за осигуряване, а трудността не беше за подценяване. Митко сложи 3-4 не особено надеждни френда по протежение на цялото въже. Аз някак изпълзях по отворената гладка цепка, като черешката беше прехвърлянето до площадката по идеално гладка плоча. На площадката последва кратък съвет. Катерихме в тройка, а нагоре следваха доста монолитни надвеси и решихме да се прехвърлим по съседния, предварително планиран и очевидно доста по-лесен маршрут.




Изкачихме станата и след кратка почивка Митко тръгва по гребена


Като цяло катеренето до гребена (до където стигат повечето свръзки преди да израпелират надолу) е изключително приятно. Маршрутите минават по здрава и чиста скала, но някои турове (с пасажи от 7а) могат да бъдат изпитание за увереността в осигуряването на джаджи. На места има клинове или планки, но не може да се разчита изцяло на тях.




Митко в началато на големия траверс


От гребена се разкриваше страхотна гледка към цялата долина, съседните игли и стени, а малки двуместни самолетчета прелитаха току под нас - беше странно да надничам в пилотската кабинка от този ъгъл, на тази височина.




Аз на траверса по гребена




И Румен идва


След наистина красивия и въздушен траверс по гребена, заобиколихме една игла и се озовахме на премката към същинския връх. До тук стигнахме с ходене, губене, откатерване, и внимателно пълзене през лесен, но опасен улей. С нетърпение тръгнахме по върховата игла. Изкачихме 2 въжета предимно по дюлферови цепки, а после следваше траверс, с който подсякохме надвесите над нас. Поредното въже ни отведе високо на около 50 метра под върха. Митко пое право нагоре и след метри се озова в зоната на големите тавани, през които нямаше очевиден лесен път нагоре. Пак се бяхме залутали из скалните грамади без идея какво следва над нас и дали има минаване от там. Подведе ни желанието за директно изкачване и по-късно разбрахме, че е трябвало 1-2 въжета по-рано да поемем по траверс, заобикалящ лабиринта от тавани. Времето напредваше, а далечни гръмотевични тътени и приближаващите облаци наклониха везните към връщане надолу, макар и 2 въжета под върха. Точно тогава станахме свидетели на грандиозни лавини и каменопади по улеите на Егюи дю Миди. Тътените ме накараха да се замисля какво ли ни чака по пътя надолу, ако скоро затрещи и при нас. Тъй като Митко водеше през повечето време той взе решението какво да правим от тук насетне - слизаме, макар и толкова близо до върха и след над 20 въжета катерене до тук. Не колекционирам върхове и тези метри до горе за мене бях въпрос на статистика, но ме разочарова това, че пропуснахме 2 въжета обещаващо да е интересно катерене, по перфектна скала. Дъжда благосклонно изчака да слезем от иглата преди да започне да се сипе върху нас.




Мърмоти и изобилие от боровинки по слоновете под лифтовата станция


Ако свръзката разполага с време и при изгледи за слънчев ден, е интересно да се предприеме едно подобно изкачване, без да има под ръка вездесъщите гидовници и схеми на маршрута. Разбира се всеки прави своя избор - дали като нас да се впусне в едно приключенско катерене, с рисковете и фрустрацията от поредното губене и въодушевлението от намирането на път нагоре, свободата да избереш от къде да минеш, тръпката от неизвестното, съмнението дали днес ще ти стигне времето да се качиш до върха.

Другия избор е да си разпечаташ схема и да катериш с А4 в джоба си, превръщайки начинанието в отборно ориентиране по карта, като наблегнеш повече на разгадаването на линийките в схемата, от колкото на разчитане на релефа и формите на скалата над тебе. Решенията се определят от чертичките и цифрите изписани върху хартията. Разбира се така си осигуряваш спокойствието, че няма да се загубиш (много), знаеш какво точно ти предстои на следващото въже и можеш да прецениш как се движи свръзката.

Някои хора предпочитат и третия вариант – наемат си професионален гид. Така риска е сведен до минимум, но подобно изкачване е почти лишено и от емоции – то е едно безкрайно тичане по петите на един непознат гид и точно спазване на неговите инструкции. Не мога да си представя какво удоволствие доставя подобно катерене на ‘клиента', струва ми се, че то е някак осакатено и непълноценно. Гледах безизразните, изнурени, и леко стресирани лица на тези клиенти – изглеждаха като неправилните хора на грешното място без да знаят какво точно търсят там.

Когато слязохме и седнахме пред затворената лифтова станция вече изпитвах доста смесени чувства – раздразнение от дългото (за мене) ходене, но странно защо силно импровизирания стил на нашето изкачване, заедно с всичко произтичащо от това, бе едно от най-ценните и приятни неща, с които ще го запомня. Другото е постепенното сработване, през което мина странната ни тройка ;-)




Облаците вече скриват повече от половината игла


Спомням си едно изкачване по стената на Малuовица от преди година. Отидохме с идеята аз да водя през цялото време и да опитам да изкача "Наско", водейки се единствено по предполагаемата "логика на маршрута", която да си призная обикновено ми убягва, и ръждивите клинове по стената - те пък са в изобилие, често се намират след усърдно плевене и изобщо съставят една енциклопедия на различните епохи от 1938 г. насам. В последствие се оказа, че съм минала най-много 15 метра по планирания маршрут и дефакто съм катерила предимно по "Луси", комбинирайки го с "Диагонала", "Кавказ" и неизвестно какво на излизането. Те това е салата "Бъркоч", но и безспорно едно от най-интересните ми катерения по тази стена.

Все пак подобно импровизиране по непознати маршрути е препоръчително само в по-ниската планина и то само, ако се катери за удоволствие – това не е за хора, които силно се вълнуват от цифрички, категории и метри сами по себе си или гонят постижения.

В този ред на мисли ми се струва, че спорта и алпинизма са леко несъвместими – ако в едно състезание търкаш за пореден път едни и същи познати турове и всичко е тактика за точки и време къде отиват удоволствието и приключението? В спорта има доказване, трупане на актив и самоцел – дали това са ценните неща, които увличат катерача и го карат да предприема рисковани традиционни изкачвания? Колко струва алпинизма без чисто човешките си измерения, разочарования от "непокорения" връх, но и вълнението от едно утвърдено приятелство и доверие, това да слезеш запазил красивите спомени от планината и компанията, с която си бил там. Дали е по-важно да победиш върха или суетата вътре в себе си?

Спорт ли е когато слезеш без свръзката си и кажеш на твой познат "копеле, хайде да празнуваме – качих се!"

Или всички тези въпроси са излишни, защото силните на деня определят правилата и начина на мислене на своето поколение катерачи.

Ако в планината има победи, то най-големите нямат измерение в цифри и не влизат в статистичните таблици. Дали победата на всяка цена е победа и дали отказа е поражение? . "Върни се за да отидеш пак" е максима, която запомних от Румен.

Заваля, тътените приближаваха, но вече навлизахме в гористия пояс под равнината и заслизахме надолу по безкрайната пътека, спускаща се към мъждукащите светлинки на Шамони. 2009-10-09 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=354 Боян Петров, първият български алпинист, покорил два 8-хилядника в един сезон, се завърна отслабнал с 6 кг, издран от главата до петите от кошмарно падане и болен, но с излъчване на победител. Той стъпи на Гашербрум 1 (8068 м) заедно с Николай Петков, Дойчин Боянов и Николай Вълков на 26 юли, а на 1 август стигна сам и до Гашербрум 2 (8035 м) в планината Каракорум. Боян, който доказа, че диабетиците са напълно равностойни на останалите в планината, разказа на специална пресконференция за последните си приключения.


Атака след нощувка в палатката на покойник

"След като слязохме от първия връх, всички пъшкаха и охкаха, а аз се чувствах по-силен, отколкото преди да тръгнем, сподели Боян Петров. Затова тръгнах към Гашербрум 2. Конфигурацията на района позволява да се стигне и до двата върха без да се слиза в базовия лагер. Другите обаче май вече бяха с мислите си в България и тръгнаха надолу.

Свързах се с една испанска експедиция, която нямаше намерение да тръгва в 30-сантиметров пресен сняг. Препоръчаха ми да спя в палатката на един загинал преди десетина дни техен алпинист. Минах от лагер 1 в 3, прескочих втория и се озовах в нея. През нощта времето се развали. Тръгнах нагоре, минах 300-400 м, разбрах, че не става и се върнах. На сутринта пак дръпнах с 500 метра, но силен вятър (около 60-70 км/ч) буквално ме поваляше. Слязох в лагер 1, разбрах, че за другия ден прогнозата е добра. И след ден бях пак в палатката на испанеца, където поспах 2-3 часа.

Призори потеглих нагоре и за 9 часа бях в района на Гашербрум 2. Гребенът е почти равен, не знаех точно накъде да вървя - на едната страна е Китай, на другата - Пакистан. И атакувах фронтално. Там обикновено се катери с осигуровки и повече хора, аз бях сам, с един пикел и една щека. Отдолу гладък лед, отгоре 30-40 см мек сняг. Подхлъзнах се, паднах към Пакистан. Тогава усетих, че силите ми са изчерпани. На около 30 метра пред мен и на 5 метра денивелация имаше една по-висока точка. Реших да не продължавам. За мен върхът беше 99% изкачен. Другите експедиции спират 60-70 метра по-надолу, прегръщат се и се броят, че са били на него."

След като слиза от Каракорум, Боян Петров се явява на брифинг в Пакистанския алпийски клуб, където разказва в детайли за изкачването. Искат му и снимки. След което му издават сертификат, че е бил и на двата върха Гашербрум.

"Можех да кажа, че съм стъпил и на най-високото, но ако бях излъгал, щях да се терзая цял живот, признава алпинистът. Това е нормалното поведение, останалото е лъжа. Само не мога да разбера защо Ники Петков, Дойчин и Николай Вълков се отказаха, след като прогнозата беше за цяла седмица добро време. Българските алпинисти просто не се напъват. Те бяха в много по-добра физическа форма от мен, аз бях последен в списъка. Но се заядох със себе си. И затова съм единственият с два 8-хилядника този сезон в света."

Боян все пак уточнява, че разрешението за катерене и сертификатът не са евтини удоволствия. "Че експедицията ни беше сиромашка, няма спор. Но имахме разрешение да качим и двата върха, останалото беше въпрос на пазарлъци. Да, извадих 1000 долара лични пари, които платих, когато слязох. Не зная дали другите са можели да си го позволят, но според мен просто не се напънаха."


Ужаси в ледения дворец

Най-страшното преживяване на Боян Петров е било падането в ледена цепнатина на връщане. "Бяхме с испанците към 5 ч. сутринта и искахме да снимаме изгрева, спомня си той. Аз се дръпнах на 50 м, откъдето пейзажът беше прекрасен и … земята в миг потъна под краката ми. Изчезнах като Копърфийлд. Летях около 13 метра и яхнах с чатала си един леден мост - висулка, запречена между двата ската на цепнатината. Надолу имаше още поне 20-ина метра. Болката в началото не съм я усетил от прилива на адреналин. Камерата ми се счупи, бях издран целият, с челник на главата. И успях да видя колко страшно красива е тази ледена пещера - истински дворец с безброй висулки. Открили ме по раницата и следите. Над 30 души ме измъкваха с въжета. Това беше най-страшното, което ми се случи."


Златният медал ще е К-2

Боян твърди, че за него Гашербрум 1 е бил като бронз от световно първенство, а Гашербрум 2 - като сребърен медал. Сам оценява за златото К-2 (вторият по височина в света - 8611 м и най-труден за изкачване). Мечтата му е обаче да го стигне в друг стил, със скоростно катерене. Тя се появила след срещата с един невероятен австриец, Кристиян Щайнгъл, известен с прякора Скайландер. Двамата обсъждали варианта да опитат след година. "Аз съм готов да участвам дори като негов разбивач, твърди Петров. Този сезон разбих толкова много пъртини, километри дълбок сняг. Това е стилът, без правене на три лагера, с малко багаж и скоростно. Мисля, че тренировките ни от Княжево до Черни връх и обратно на темпо са добра тренировка. Изисква се обаче и доста височинна подготовка. В Каракорум прекарах 13 дена над 6000 метра и не почувствах измененията, които се появяват на такава височина. За диабета вземах само витамин С, сипвах го в чая и нямах никакви проблеми. Въпросът за възможностите във високата планина е явно в мотивацията. Върховете са пред теб, докосваш ги. И не се ли напънеш и заядеш със себе си, ще има само да ги сънуваш."


Планината скъса връзките

На въпроса какви са отношенията му с останалите трима от експедицията "Гашербрум 2009" Боян Петров отговаря неохотно: "Конфликт не е имало, но се скъса връзката между нас. В момента по-скоро не бих тръгнал пак с тях. Засега взаимното ни доверие изчезна. У нас хората за тези планини са 5-6. Ако се засечем, може да катерим в екип. Но да тръгнем заедно - това е друга работа. Засега не ми се говори на тази тема. Трябва да мине малко време, докато ме пуснат емоциите от това, което преживях." 2009-08-28 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=352

Червения Връх (Monte Cervino) – Камен е уловил момента, в който върха е обагрен в червено от изгрева.

Кликвайте на картинките, за да ги видите в пълен размер.


В две свръзки тръгнахме към Матерхорн (Matterhorn) 4478м с намерението да се изкачим по Североизточния ръб (Hörnli rige) AD- III- (с пасажи до IV+). Наричан също така Червения Връх (Monte Cervino), той фокуса интереса на катерачи и туристи по различен начин – избрания от нас маршрут по-скоро попадаше в краткия списък с "туристическите" пътища до върха, до колкото това определение е съотносимо към този връх. В деня на атаката се изкачват близо 1700 метра, а денивeлацията е 1200 м., което е предизвикателство при липсата на добра аклиматизация.




По пътеката към хижа Хuорнли.

Снимка: Димитър Колешев


Пристигнахме в Цермат, Швейцария и от там с лифта набрахме височина до Шварце Парадайз. Долината остана под нас и пътеката се заизнизва близо 2 часа нагоре до хижа Хuорнли (3260 м). Освен възскъпата хижа и тук има алтернатива да се спи на палатка в импровизираната къмпинг зона върху един сипей.




Дамян Петков в основата на ръба. Минути за реклама :)

Снимка: Димитър Колешев


След безсънна и кратка нощ в 3.30 сутринта тръгнахме по маршрута. Вече имаше няколко свръзки преди нас и ние следвахме светлинките от челниците им по серпентините на лабиринта от кули и каменни купчини. В началото използвахме фиксираните парапети, а сетне се движехме по ръба или леко го подсичахме от източната страна. Настигнахме светлинките, които с охота ни отстъпиха задачата да намираме пътя. Катерихме предимно във френска свръзка, освен на пасажите в някои от кулоарите, които пряко сили са 3-та категория, но нощем по този силно ерозирал терен, където всеки отломък скала се крепи на честна дума и няма осигуровки, предпазливостта е задължителна.




Дидо се катери по фиксираните въжета над заслона Солвей.

Снимка: Димитър Колешев


Малко преди заслона Солвей (4003 м.) се минава по плочест терен с по-трудни пасажи (до към 3+), а и започва да се усеща надморската височина. Матерхорн има печална статистика – над 500 жертви заради слаба подготовка, непредвидени биваци или внезапно влошаване на времето. Първото изкачване е направено по този ръб от Едуард Уимпър и компания през 1865 година.




Люба и Дидо на заслона Солвей (4003 м.).

Снимка: Димитър Колешев


Заслона е построен през 1915 г. именно заради многото нещастни случаи и спасителни операции - кръстен е Солвей на името на богатия белгийски индустриалец финансирал проекта. В момента мястото не е особено приятно – за съжаление хората и там злоупотребяват с това съоръжение за спешни случаи и то е неприятно мръсно, а въздуха вътре е и известно предизвикателство за обонянието.




Предвърховата част.

Снимка: Дамян Петков


Излязохме на заслона в 7 сутринта – изгасихме челницте и се сляхме с навалицата от близо 20 свръзки, които атакуваха върха същия ден. Голяма част от тях бяха гидове с клинетите си – тук ще си позволя да отбележа неприятното бутане, изпреварване и задръстване по плочите под Солвей и ръба над него.




Дамян Петков на върха с българското знаме.

Снимка: Дамян Петков


Митко и Дидо продължиха по финалните 400 метра, но недоспиването от последните 3 дена си каза тежката дума и аз реших да открадна няколко часа сън, докато другите катерят. А и за мене блъсканицата някак отне удоволствието от самото катерене и съответно мотивацията ми да продължа в мелето нагоре.




Панорамна снимка от върха.

Снимка: Дамян Петков


Височината оказа неблагоприятното си влияние върху Дидо и 200 метра преди върха Митко взе решение да слизат надолу – няма изкачване на един връх на всяка цена, това да се върнеш винаги е приоритет пред амбициите и прекомерния риск. Дамян продължи сам нагоре – справи се соло до върха и развя българското знаме горе. Евала и поздравления за успеха!




Последния рапел.

Снимка: Камен


Слизането де факто е откатерване (в по-голямата си част) и едно лутане, за да намериш верния път надолу и точното място, където трябва да пресечеш ръба. Спуснахме и няколко рапела, където терена ни позволяваше.




Дидо откатерва по парапета.

Снимка: Камен


Вечерта бивакувахме до едно красиво езеро малко над лифтовата станция. Камен ни послрещна при последния рапел от върха и аз съм му безкрайно благодарна за това, че ми отстъпи спалния си чувал – сутринта имаше кристали лед върху него, но въпреки ниските температури умората надделя и съня беше приятен.




Добро утро Люба :)

Снимка: Димитър Колешев


Красивата пирамида на Матерхорн има своето особено очарование. Много хора се стремят към върха. Не зная дали са колекционери на върхове или наистина се наслаждават да катерят по ронливите склонове. Върха е един грамаден сипей, а тълпата от хора постоянно събаря камъни. По източната стена е особено страшно – като тръгне каменопад се спира чак в основата на масива. След улеите по иглите на Шамони някак бях свикнала с паветата и на Матерхорн не им обръщах внимание. Това което ми липсваше беше красивото катерене и спокойствието, което имаш когато не се препъваш в други свръзки по твоя маршрут. Лично за мене ръба Хuорнли на Матерхорн е жертва на своята популярност и медийна реклама.




Снимка: Камен


Макар и технически лесен, в никакъв случай не е леснодостъпен и се иска силна мотивация и воля за да стъпите на върха му. Котките и 2 сечива за водача са задължителни в предвърховата част – там терена е микс, макар и с не голям наклон на склона (последните 150 метра са по северната стена).




На швейцарския връх.

Снимка: Дамян Петков


Сутрин плочите под Солвей са обледени на места и това ги прави леко коварни. Ако мога да добавя и още една жълта лампичка – местните гидове имат малко собственическо отношение към върха. Вярно че те са екипирали тук там маршрута с цел по-лесно да осигуряват клинетите си, но на моменти трябва да си малко нагъл и ти, за да не ти се качат на главата – буквално ;-) 2009-08-23 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=30 Моите първи жалки опити да изкатеря една голяма стена завършваха безуспешно малко над земята. Три пъти моят партнuор и аз се изгърбвахмe с екипировката към основата на стената и опъвахме една двойка фиксирани въжета, но когато идваше момента да се предадем за една седмица в обятията на големият камък, ние винаги се оказвахме внезапно приземени от лошо време или мистериозни чревни болести. Истината беше, че ние бяхме изпълнени с желание от идеята за забиването на клинове, изскърцването на куки и от мръщенето ни в стил Warren Harding, но същността на едно биг уол изкачване сграбчваше нашите гърла подобно на студената ръка на самата Смърт.

Аз бях късметлия. Имах възможност да прахосвам години наред пипнешком из долината на Yosemite, докато усетя правилната комбинация между психика, партнuор и опит. Когато се издърпах на върха на El Capitan след мъчителната нощ на моето първо приковаване към VI-тата степен, аз се почувствах толкова като човек от сорта, че нагоре дадох всичко от себе си, за да поддържам и занапред своя биг уол огън.

Вие обаче най-малко имате години за прахосване, за да чакате омагuосващият момент на успеха. Ако смятате, че една технична биг уол би заела място сред успехите на вашият живот, четете по-нататък.

Какво е биг уол катерене? За средният катерачен екип, ако единият поне може да катери дълги 5.9 традиционни маршрути, едно биг уол изкачване би изглеждало по този начин: два или повече дни на катерене, с използване на специализирана екипировка за изкуствено катерене - стълбички, клинове и куки. Zodiac е добър пример за едно биг уол катерене, продължаващо два или три дни от VI А2 степен на изкуствено катерене. Zodiac също така е типичен за повечето големи стени, при чието изкачване трябва да използвате ролки и самохвати, за да изтеглите своите торби. Осигуровките са най-вече висящи и биваците може да са, а може и да не са на площадки, така че да се налага да вземете и порталедже. Nose на El Capitan също е с качеството на един биг уол маршрут, но поради неговите големи части за свободно катерене и фиксирани изкуствени точки, го правят да бъде пренебрегван.

Какво трябва да направиш за едно безопасно биг уол катерене? Нуждаете се от силно връщане в дългото традиционно скално катерене, включващо постигането на интимност при поставянето и изваждането на клеми и френдове. Бърза работа с въжето, гладко подготвяне и подмяна на осигуровките и също така, сръчното разчитане на маршрута да се превърне във вашата втора същност, ако желаете да се счепкате с един голям маршрут. За подготовка, прибавяте и дълги дни на скално катерене, теглейки багажите, които бихте взели на едно истинско изкачване. Катерете изкуствено всичко, дори и лесните пасажи, закачайте своите стълбички и маргаритени вериги във всеки клин. Катерения като това ще ви помогнат да постигнете необходимата душевна и психическа твърдост, и издържливост. Трябва търпеливо да се справяте с всички мъки и да отхвърляте всеки малък боклук, който ще ви изскочи насреща. Тези неща са нещо бледо в сравнение с омразните бъркотии и умствени клещи, които са неразделна част от биг уол преживяването.

ЕКИПИРОВКА

Традиционната катерачна екипировка е основната опора на биг уол инвентара. Вие вече би трябвало да имате един комплект клеми и два комплекта френдове. Вашият партнuор вероятно има същата екипировка. Тази комбинация изглежда ще събере по-голямата част от вашите железарски нужди. Допълнителната екипировка ще зависи от вида на катеренето. За едно нормално (А2) коване, вероятно ще се нуждаете от 25-50 клина, 30 примки, две куки, дузина копърхедове, половин дузина планки за болтове и най-малко 100 карабинера. Също така ще се нуждаете и от специфична биг уол екипировка, включваща едно яко въже за водене и друго за теглене, чифт самохвати, скрипец за теглене, стълбички, маргаритени вериги, чук, две торби за теглене и навярно едно порталедже. Ако ви се налага да купувате всичко, с изключение на традиционният инструментариум, планирайте да похарчите не по-малко от $1000 и прибавете още $500 за едно порталедже.

Клинове. Типът и номерът клинове и копърхедове, които вашият маршрут изисква, зависи от фиксираната екипировка по него. Количеството клинове може да се променя всеки ден, в зависимост от времето, което има екипът за изваждане на екипировка и дали чисти всичко след себе си. Най-сигурно е да имате достатъчно инвентар, за да си позволите всички поставяния, от които се нуждаете. Препоръчаният в приложението инвентар е един добър старт. Ако е необходимо консултирайте се с онези, които са катерили маршрута наскоро, за да получите по-добра представа за това от което ще имате нужда.

Преди да отскочите до вашият местен алпийски магазин и да похарчите с лека ръка няколко месечни заплати, запознайте се с възможните типове клинове и сродна екипировка. RURP-вете, човките и кълвачите са микроклинове, които се използват в най-малките като косъм цепки. RURP-вете направени от Black Diamond са с плоска и секироподобна форма, докато човките от рода на Black Diamond Pecker и Pika Auk Seam Hook, имат острие наподобяващо корабна котва, което им дава малък ъгъл на закачане и ексцентриково действие.



Knifeblade са следваща стъпка в размера на клиновете. Техните широки като на кухненски нож остриета са подходящи за широки, колко 10 центова монета цепнатини и дори по-малки. По-дебелата версия на Knifeblade се наричат Bugaboos. Arrows са подобни на Bugaboos-ите, но са от по-дебела стомана и са за по-широки цепки. Ъгловите клинове изглеждат като огънато колче на палатка и са конструирани за половин инчови цепки и по-големи. Големите (2 инча и нагoре) ъгли се наричат "bong", заради тъпанообразните звуци, които те издават когато ги набивате с чука. В Съединените Щати най-популярни са Black Diamond Angle, Knifeblade, Bugaboos и Lost Arrow, докато продуктите на Camp, Charlet Moser, Grivel, Kong, Lucky, Pika и Stubai са по-малко популярни.



Z-клиновете са прегънати като ъгли, но със Z-образна форма, за да можете във всеки от неговите ъгли или канали да допълвате други клинове за по-голяма здравина. Z-клиновете са предназначени за набиване в широки и издути навън цепнатини. Те бяха измислени и първоначално произведени от Ed Leeper, който прекъсна производството им преди години. Подобни Z-клинове се произвеждат днес от Pika и Grivel.



Куки. Основната кука е Black Diamond Cliffhanger (Lucky, Petzl и Stubai правят подобни куки). Това е една сплесната, стоманена кука, която е с размера на вашият показалец. Кука от този сорт се използва най-често за ръбчета с ширина от 5 центова монета до 1 инч. Повечето специални куки като онези, които ще ви се наложи да използвате на някое А3 или по-трудно, са като Leeper Wide Logan Hook. Това е кука с малък радиус, която създава по-малко лостово напрежение върху ръба от Cliffhanger. Предназначението й е за разклатени или отварящи се люспи. Leeper Narrow Logan Hook има остър връх, който я прави подходяща за пробити с удар от самата нея дупчици. Има и куки с размера на ръка, такива като Fish Hook, Fish Captain Hook, Pika Ibis и Pika Spoonbill.

Копърхедове. Те са с медни или алуминиеви глави, които с помощта на един чук и длето, вие набивате в плитки вдлъбнатини или каналчета. Копърхедовете с нормална глава имат много размери, като най-малкият е голям колкото дръжката на захарасон плод, а най-големият е колкото пръста на дете. Вие можете да купите търговско произведени копърхедове, но най-добрият вариант за начало, е да направите едно ръчно производство като се разходите из Camp 4. За да станете близък с копърхедовете, прочете бюлетинът Биг уол техники.



Примки. Както на един традиционен маршрут, вие може никога да нямате достатъчно примки на една голяма стена и по всяка вероятност ще се нуждаете от два пъти повече, отколкото си мислите, а и дори тогава не е сигурно, че ще бъдат достатъчно. Минимумът, от който ще имате нужда, е дузина 9/16 инчови презраменни примки, вързани с лентов възел и също толкова с половината от тази дължина. За връзване на ушите на клинове ще се нуждаете от два фута дълги 1/2 или 9/16 инча тръбни ленти, вързани с лентов възел. Ще трябва да вземете и много връзки като тези на някоя палатка, които да срязвате и оставяте при нужда. 50 за един маршрут от 15 въжета съвсем не са много.

Освен от примки вие ще се нуждаете и от два прусека, за да обединявате или изравнявате осигуровките и бивачните укрепвания.

Седалка и маргаритени вериги. Една седалка е подходяща, ако отзад има здрава примка за теглене и друга рапелно/осигурителна отпред. В зависимост от вашите навици е желателно да имате едно фифи и две маргаритени вериги. Вие ще използвате фифито, за да се закачате и откачате бързо от намираща се на нивото на кръста ви осигуровка. Използвате една къса тръбна примка с лентов възел,за да прикрепите куката с котвен възел за седалката, през нейната лента и тази, която идва откъм краката ви.

Маргаритените вериги служат подобно на пипала, които закачате, от мястото, на което сте в момента, на следващото закрепване, върху което ще се прехвърляте. Нуждаете се от две маргаритени вериги, най-малко 3 фута дълги. Те се закачат на седалката по подобен на фифито начин.



Стълбички. Стълбите са вашето първостепенно оръжие. Те могат да бъдат с четири или пет степенки. Вземете от петстепените, с една примка на върха и с подсилени степенки, които да стоят отворени. Вие ще се нуждаете и от две до четири стълбички, в зависимост от преобладаващата изкуствена трудност на маршрута. За маршрути, които са предимно изкуствени, четири стълбички, хванати по двойки са билетът, поставящ всеки от вашите крака в първият чифт на мястото, на което сте и вторият към мястото, на което предстои да се прехвърлите. Две единични стълбички от друга страна, често са причина за мъчителна борба - това е трудният начин за придвижване от едно рисковано положение към друго. Двете стълбички, обаче са по-леки от четири и са подходящи за маршрути като Salate или Nose, където вие ще бъдете по-дълго време извън стълбичките, отколкото в тях и ще гледате да бъдете по-леки и свободни в придвижването.

Въжета. Ако стенното катерене може да унищожи куршумонепробиваемите денкове, помислете какво може да се случи на вашето въже. Яко е думата в този случай. Едно дебело 10.5 или 11 мм, 60 м водоустойчиво динамично въже е идеалното за водене. Грубо и дълго, въже от този сорт ще загуби пред безпощадността на воденето, рапелите и жумарите, ако вземете със себе си само него. За най-лесно теглене вземете едно 9 мм, 60 м статично въже. Вие можете обаче да предпочетете едно 10 мм или по-тънко динамично въже за статичната линия на теглене, което обаче ще ви позволи да го използвате за водене и ще ви улесни многократно при катерене с големи отклонения встрани.

Карабинери. Най-добрите стенни карабинери са овалите. Това е най-голямата част от вашият инвентар и затова не хитрувайте, защото все пак ще увиснете на тях. Карабинерите с обикновенни ключалки имат склонноста да не се отварят, точно когато вие най-много искате това от тях. Затова, ако сте къси, оставете ключалките на няколко от тях на земята. За осигуряване и рапели, някой голям карабинер с муфа ще е достатъчен. Половин дузина подобни карабинери ще са необходими за закрепването на торбите към линията за теглене и оправянето на осигуровките.

Самохвати. Един чифт ръчни самохвати ще свърши работа, но някои модели са по-добри от други. Ето предимствата, на които трябва да се обърне внимание - лесна манипулация с една ръка, удобно захващане и вида на зъбното устройство. По-агресивните зъби са по-добри, когато се захваща едно замръзнало и вледенено въже (те обаче ще го изяждат и по-бързо). Затова са подходящи за алпийски или зимни стени.

Скрипец за теглене. Една добра ролка ще намали много от работата при теглене. Понеже ще имате нужда само от един скрипец, за предпочитане е да вземете най-добрият, който да бъде с гладко действие, широка рамка за защита на въжето от търкане в скалата и една дупка за закачане, в която да могат да се сложат два карабинера. За пример, разгледай внимателно скрипците с цялостно захващане на ексцентрика, като Petzl Wall Hauler или Ushba Hauler.

Чук. Хората, които желаят да изпитат убийствена трудност при забиването на някой клин, могат да използват обикновен дърводелски чук завързан с примка. Също така можете да си вземете и един истински стенен чук, който ще има няколко големи предимства: такова например е дупката за карабинер в задната част на главата, към който можете да прикрепите къс кабел от една страна и от другата някоя по-инатлива джаджа, която с един рязък замах да извадите навън; остър връх, който е идеален за поставяне на копърхедове и стоманен предпазител, защитаващ ръката от опасни удари. За да бъде по-здрав чукът, е по-добре да е със стоманена дръжка, отколкото с дървена, но за сметка на това способностите на дървото да абсорбира вибрациите са по-големи от тези на стоманата. Най-опитните стенни катерачи използват чукове с дървени дръжки.



Торби за теглене. Вие можете да се скъпите за една торба за теглене и да предпочетете вашата стара раница или брезентов денк, подсилени с допълнителни ремъци и ленти, но в цялата тази работа има сериозен риск на половината път нагоре по стената, да разпилеете всички свои ценности. Подходящите за това торби са направени от изключително устойчива на притриване материя, подобно на платът, който се използва за покриване на камионите и куршумозащитните жилетки. Също така те имат презрамки и колан за кръста, които можете да махнете и сложите на дъното на денка, за да се получи равен и изчистен профил. Повечето стенни катерачи предпочитат две среден размер (от 5000 до 7000 куб. инча вместимост) торби за теглене. Използвайте две средни торби вместо една гигантска, защото те ще улеснят подреждането и достъпа до екипировката ви и разпределението на товарите между вас и вашият партнuор при подстъпа и слизането.

Порталедже. Може би най-големият напредък на биг уол катеренето настъпи след изобретяването на порталеджето, което представлява едно затворено, подвижно легло, с наподобяващо палатка, непромокаемо покривало. Всичко това те кара да забравите за мизерията на висящите биваци навън. Едно порталедже е далеч по-устойчиво на бури от един хамак и освен това ви дава психологическото предимство от знанието, че вие можете да се установите на удобен лагер почти навсякъде и по всяко време.

Какво трябва да знаете за едно добро порталедже? Първо вашето порталедже трябва лесно да се сглобява и разглобява. Ако вие не можете да си представите как ще стане това още докато сте в магазина, забравете как ще изглежда на някоя стена, в тъмнина или лапавична буря. Еднаква по важност е здравината на конструкцията. Оглеждайте се за сглобки, които изглеждат слаби и подозрително неравни. Другото съображение е окачването, което ви трябва да можете да нагласяте, докато то е тежко натоварено и е под напрежение, както и да позволява едно добре опънато легло. Ако тежестта е под въпрос, когато вие сте на алпийска или отдалечена стена, по-добре вземете едно двойно порталедже, което ще ви спести двойната тежест на две единични порталеджета.

БИГ УОЛ ТЕХНИКИ

Овладяването на безкрайните простори на биг уол страната, може да ви се стори една доста величествена задача. Сръчностите, като поставянето на екзотичната изкуствена екипировка, тегленето на огромните товари и следването може да ви изглежда неразбираемо. Какво да направите? Практикувайте. И не на голямата стена. Учете основните техники на вашият местен катерачен район. Съветите, като тези в момента, ще са ви от помощ, но никога няма да бъдат заместители на истинският опит. Затова четете, практикувайте и гледайте практиката да е повече от четенето.

Водене. Воденето на изкуствено въже много наподобява воденето на едно традиционно свободно въже. Първо се оглеждате нагоре, за да разузнaете терена, разработвайки стратегия за поставянето на осигуровките, прочиствате своето гърло и тогава го изкачвате. Когато нещата не стават така както сте планирали, вие импровизирате.

Ключът към воденето на изкуствено въже е експедитивността. Ключът за експедитивността е разработването на една система за всичко. Например така да подреждате своят инвентар, че да знаете къде се намира всяко нещо от него, за да намалите до минимум пипкавостта си. По същият начин така трябва да нарeдите своята торба за теглене, че във всеки момент да сте способни да достигнете своят челник или скица на маршрута. Превърнете се в един робот и вие ще станете стенен гений. По този начин ще намалите до минимум неприятните случайности и ще бъдете сигурен в себе си катерач.

Използване на удължители. Изкуствените въжета обикновенно правят зигзаци по стената. По тази причина тегленето на въжето ще бъде един истински проблем, неразрешим с къси примки. Избягвайте използването на два карабинера закачени един за друг, защото те могат да се откачат. Вместо това, закачайте на осигуровките своите средни или по-дълги презраменни примки. Когато вие се придвижвате встрани от закрепванията и нямате удължители, можете да използвате жицата или примката на клема, с глава преместена в средата на въженцето, дори късата примка на вашите френдове може да се използва в краен случай. Накрая, свободно ползвайте удължители, за да отстраните въжето далеч от остри ръбове, хлабави блокове или люспи.

Придвижване. Едни от най-големите загуби на време (и енергия) се получават при закачането и движението във вашите стилбички, така че изгуби малко време за практикуване на тези привидно наизустени манuоври. Съществуват много различни варианти за действие със стълбичките, но предпочитаната система за работа е описана в следващите указания:

1. Достигнете и поставете едно съоръжение за осигуряване. Закачете на него единият чифт от стълбичките.

2. Закачете едната маргаритена верига за една от примките за хващане на стълбичките.

3. Стъпете в най-ниските стъпала и постепенно отпуснете своята тежест върху осигуровката. Ако съоръжението издържи този нежен тест, скочете в стълбичките, отпускайки се силно с тръшкане нагоре-надоло. Стойте толкова ниско, колкото можете повече, докато тествате и не гледайте към съоръжението - ако то изкочи ще се удари във вас като куршум. Обезопасяващи очила и каска са една добра идея. Във всяко отношение процесът на тестване ще ви даде сигурност, че вашето въже няма да има нужда от някои по-специфични качества при падане.

4. Ако закрепването издържи, изкачете се в двете стълбички до положението, в което кръстът ви се окаже на едно ниво с осигуровката и тогава се закачете с фифито. Седнете в седалката си, закачете водещото въже, релаксирайте и тогава откачете стълбичките и маргаритената верига от по-долната осигуровка. Поставете следващото съоръжение и повторете процеса.

Забиване на клинове. Нормалният процес на забиване е прост и брутален. Начинът е следния:

От вашата позиция в стълбичките, разглеждате и преценяте най-подходящата част от цепката. Избирате един клин, който да съответства на размера на цепката. Вие трябва да развиете усета, кой клин на какъв размер цепнатина отговаря, така че не се ядосвайте, ако на вашата първа стена, първият ви избор на клин, често бъде несполучлив. Клинът трябва свободно да се плъзне до половината от неговата дължина, за да се забие добре. Поставете клинът в мястото и направете няколко удара с леко почукване на чука. След това набийте клина с точни и тежки удари. Клинът трябва да пее с остър звън и да потъне до ухото. Той е толкова по-здрав, колкото вие го набиете по-добре.

Много често клинът няма да иска да се забие с неговата пълна дължина и той ще остане един инч или повече извън цепнатината. Ако клинът изпъква само един инч и изглежда бомбандиран вие можете да се закачите на ухото му и да разчитате на него. Закачането на някой по-слаб клин, стърчащ още повече навън и при положение, че нямате възможност да поставите друг, трябва да стане с примка, която да завържете с котвен възел около него. Приплъзнете примката, така че да опре в скалата, защото там лостовото натоварване ще бъде най-малко. Закачете вашите стълбички на същата тази примката, а не на ухото. За да предотвратите изгубването на клина, проврете през неговото ухото една по-дълга примка и я закачете за другата.

Новаците и стенните майстори по еднакъв начин откриват, че най-великото предизвикателство е да забият клин в една разтваряща се люспа. Безопасното набиване на този деликатен терен изисква търпение и стратегия. Ако е възможно избягвайте винаги забиването в хлабавите люспи. Вместо това използвайте клеми с плъзгачи, микрофрендове или обикновенни клеми. Вие дори може да откриете, че поставянето на кука на една люспа е много по-лесно и безопасно от забиването на клин. Набиването на клеми зад разтварящи се люспи в стил "запушалка", е другата тактика.

Гореспоменатите възможности понякога пропадат. Тогава вашата първа хитрост е да разширите люспата с забиването на клин, който е твърде голям за това място. Идеята тук е да използвате именно разширението на люспата, правейки следващите поставяния по-лесни. Бъдете внимателни - не отваряйте люспата толкова много, че да я отделите. Слагайте останалите осигуровки нормално, но с едно изключение: закачете една от вашите маргаритени вериги стегнато към клина, който ще поставяте. Сега, ако люспата се отвори, точно когато го забивате, този на който сте в момента ще изкочи и вие само ще се люшнете на новият клин.

Плитките и разширени навън цепки са също проблематични, когато са много твърди и вие не можете да забиете дори връхчето на някой клин. Здравината на един клин ще се увеличи, когато заедно с един къс клин се забие и някой друг. Z-образните клинове практически са най-ефектните в този случай, като те позволяват да набиете във всеки от техните канали и по един ъгълов клин.



Изваждане на клиновете. В много случаи ваденето на клинове е лесно. Необходимо е да удряте ухото напред и назад,докато той се разхлаби достатъчно, за да го изскубнете с пръсти. За клиновете, които са забити в разширяващи се цепки и които няма да може да извадите, колкото и да се мъчите, най-доброто средство е стоманеният кабел с примки от двете страни. Закачете единият край на кабела за главата на чука, а другият за клина и дръпнете рязко навън. Клинът или ще излезе, или ще се скъса въженцето.

Поставяне на копърхедове. За да поставите копърхед, първо изчистете мястото с клин или длето. Изберете размера, който изглежда, че ще бъде най-подходящ за това място. Оформете главата, за да пасне на мястото, с почуквания опирайки я в скалата и след това я набийте във вдлъбнатината с върха на чука. Ако копърхедът е по-малък от върха на вашият чук, използвайте един стреловиден клин или притъпено длето. После доприплескайте главата във вдлъбнатината като направите няколко "X" с острието. Накрая, почукайте и върха, и долната част на главата. Ако тя се окаже все още хлабава, направете допълнителни "X-ове". Практикувайте поставянето на копърхедове на местният катерачен район преди да опитате на "острият край".



Катерене с куки. Поставянето на куки ще разтрепери и най-стоманеното самообладание. Практикувайте близо до земята на подбрани боулдъри или маршрути - само внимавайте да не отнесете някоя остра кука в окото или устата. Носете каска и защитни очила. Поставянето на куки на повечето маршрути е страшно лесно, чисто и просто закачате своята кука на един голям и обърнат ръб. Ако ръбът е здрав, разгледайте канала на куката добре и едва тогава я оставете за осигуровка. На по-малки ръбчета вашата цел трябва да бъде да сведете до минимум дърпането навън. Останете ниско в стълбичките и опитате да не се плъзгате с краката си (истинските скални обувки помагат). Предпазливо - без тласъци - тествайте всички куки преди да се прехвърлите на тях и за да бъдете сигурни, че няма да загубите някоя, закачайте ги с маргаритените вериги.



Осигуряване. Стандартната техника на осигуряване работи добре и на една голяма стена. Единствената разлика е, че вие ще имате възможност да се подхранвате, защото едно единствено въже може да отнеме цял ден. Останете внимателен и ако e възможно осигурявайте от порталеджето. Край и на неприятностите с изпращането на екипировка нагоре и вземането на вода, вържете един възел осмица на отпуснатият край на въжето и след това го закачете за вашата рапелно-осигоровъчна примка на седалката. Още по-добре, вземете един Petzl Grigri. Намалете до минимум заплитането на осигуровка и подредете въжето на примки над порталеджето или в някоя чанта.

Теглене на багажа. Тегленето е цената, която плащате за своите мечти. Стандартната процедура е следната:

На осигуровката, изравнете закрепванията с една примка или въженце и прикрепете скрипеца. Подредете двата самохвата на въжето от двете страни на ролката. Теглете с едно издърпване (само за леки товари) или закачете теглещият самохват за седалката си и използвай своето тяло като противотежест. За да облекчите тегленето още повече, другият самохват трябва да е поставен така, че да задържа товара. Сега ви остава само да ритате здраво, докато денковете гордо превземат нагоре надвесите, винкелите и таваните.



СЛЕДВАНЕ

Чистейки едно изкуствено въже вие ще откриете две предизвикателства, които могат да затруднят новаците. Първото е така да нагласите самохватите си, че да можете с минимално усилие да се изкатерите по въжето, а второто е преминаването на траверсиращите пасажи.

Катерене със самохвати. Нагласете самохватите на въжето, така че този, който е за вашата доминираща ръка (самохватите са с дясна и лява дръжка) да бъде отгоре. Сега избутайте този самохват нагоре по въжето, почти толкова, колкото е възможно. Вие трябва да достигате този самохват комфортно, без усилие. Вземете една от маргаритените вериги от седалката си и я закачете на него (използвайте карабинер с муфа или два обикновенни карабинера с разменени ключалки). Някои катерачи закачат също и единият чифт стълбички за горният самохват, но това не винаги е необходимо.

Избутайте долният самохват по въжето до горният. По подобен начин закачете на него една маргаритена верига, така че да е с удобна за ръката дължина. Закачете единият чифт стълбички за този самохват.


За да използвате тази система, избутайте горният самохват по въжето, докато неговата маргаритена верига не се изпъне и тогава седнете в седалката. Отпуснете краката си в стълбичките на долният самохват, без да го натоварвате и избутайте същият този, докато не удари в горният. С един или два крака (най-добре за надвесени скали) в стълбичките, станете и едновременно използвайте инерцията си, за да избутате горният самохват. На една вертикална стена, вашите крака е добре да бъдат във вторите по височина степенки. На надвесена скала, е най-добре да се изправяте от третата степенка. На леко наклонени скали, най-добре е вашите крака да бъдат извън стълбичките и вие да ходите свободно по скалата.

Номерът със самохватите е да хванете ритъма с отпускането и изправянето на вашите крака. Tака вие ще видите как печелите инч, след инч,нагоре по въжето. Вашите ръце трябва само да избутват самохватите и да поддържат тялото ви в равновесие.

Самохватите могат да поддадат на въжето. Има няколко катерачи, които са били убити в следствие от това. За да се спасите от тази ужасна съдба, винаги оставяйте вързан за края на водещото въже и след всеки 30-50 фута изкачване, връзвайте по една осмица на водещото въже, точно под вашият долен самохват и я закачайте на седалката си. Ако вашият самохват поддаде сега, най-голямото падане, което може да направите ще бъде от 60-100 фута - по-малко, отколкото до земята.

Следване на траверсите. Изкуствените въжета са доста трудни за следване, когато сте изправени пред една точка на пандюл, която оставя водещото въже да бяга далече встрани, с един дълъг промеждутък между точката на пандюла и следващото място, на което е поставено съоръжение за осигуровка. Oтпускането е решението. Направете това като прекарате една примка през точката на пандюла. Вземете един двоен клуп от въжето, в близост до вашата седалка и го прекарайте през примката. Закачете този клуп с карабинер с муфа за рапелно-осигуровъчната примка на седалката си. Издърпайте се със свободната част от въжето, така че тежестта ви да се прехвърли върху клупа и примката, която закачихте. Откачете сега водещото въже от пандюлната точка и приберете карабинера, през който то минаваше, без нито за секунда да изпускате края на въжето с клупа. Отпуснете се бавно с ръце, докато не достигнете отново до вертикалната линия и вашата тежест не се прехвърли отново на самохватите. Тогава откачете клупа от седалка си и издърпайте въжето през точката на пандюла.



ПО-ВИСОКО ОБУЧЕНИЕ

От какво ще се нуждаете, ако искате да опитате А5 ужасите на Sea Of Dreams или Jolly Roger?

· Вземете повече екипировка, като клинове, примки, карабинери и въженца. При тази трудна изкуствена разходка вие ще си имате работа с копърхедове, тънки клинове, хлабав и нестабилен терен и куки. Двойна или тройна екипировка копърхедове, в зависимост от маршрута. Тройно количество клинове. Ще имате нужда и от четири или дори шест пъти повече човки и остриета.

· Вземете и специализирана екипировка, такава като плъзгащи се клеми, микроклеми, 00 номер микрофрендове, които си струват, въпреки тежеста си в животозастраховането, когато отивате да превземете невъзможното.

· Останете лек. Оставете доло своята екипировка за водене и носете толкова, колкото ще ви бъде достатъчно за 30 фута катерене. Направете почивка на някоя по-добра осигуровка и тогава изтеглете това от което се нуждаете.

· Останете концентриран. Бъдете търпелив. Трудното изкуствено катерене е най-психарското. Едно недообмисляне и вие можете да направиш една скъпо струваща грешка.

· Третирайте всяко здраво закрепване, като вашето последно - дублирайте го нагоре.

· Използвайте удароабсорбиращи примки, такива като Yates Screamer на някои от по-слабите осигуровки.

· Не съжалявайте за времето или експедитивността. По-добре направете много чести осигуровки и останете ниско във вашите стълбички при достигането им.

· Внимавайте много при тестването. Останете ниско и тогава тествайте агресивно. Ако осигуровката в маргаритената верига вземе теста, прехвърлете тежеста на тялото си върху нея. Така вие ще можете безопасно да увиснете за дълго време на несигурните изкуствени пасажи. 2009-07-27 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=112 Каква е ролята на тези стилове в катеренето? Защо са били измислени и какво толкова представляват те? Защо се вземат толкова насериозно извън България и защо когато четем за някое суперизкачване независимо дали е боулдър, спортно или друго винаги се уточнява неговият стил на преминаване?

Много хора в България никога не си задават тези въпроси просто защото това не ги вълнува. Повечето въобще не откриват разликата, която съществува в отделните стилове и смятат, че това са просто някакви екзотични добавки към изкачванията им. Може би е крайно време е да се прекратят заблудите, апатията и липсата на точна оценка, както на личните, така и всички останали катерачни постиженията в България.


Защо е необходимо да се знае всичко това?

- За да знаем какво е точното ни ниво;
- За да не се излагаме с глупави хвалебствия;
- За да не лъжем околните със своите псевдопостижения;
- За да не си счупим главите от незнание;
- За да ни уважават и да ни вярват.


ДЕФИНИЦИИ НА СТИЛОВЕТЕ

Onsight (Онсайт)

Това е термин, който окачествява първото изкачване на маршрут или боулдър, с който катерачът никога не е имал предишен визуален контакт или опит за преминаване и който катерещият преминава без да направи падане, увисване или хващане на някоя опора или въже. Терминът е изключително подходящ за свободното катерене, където дори и минимална предварителна информация намалява изключително много трудността на маршрута или боулдъра. При този стил на катерене е забранено предварителното оглеждане или откатерване на отделни пасажи на горна осигуровка или по какъвто и да е било друг начин. Катерачът не трябва да има никаква предварителна информация за това как да направи някое от движенията или пък да е наблюдавал как някой прави или се опитва да направи същият маршрут, дори и на видео запис. Освен това според някои по-силни етики, като британската например, е забранено и предварителното окачване на какъвто и да е инвентар за осигуряване по маршрута, тоест катерачът сам трябва да поставя своите осигуровки.


Flash (Флaш)

Флaшът е термин, използван при изкачването на маршрути и боулдъри, за които катерачът е имал някаква предварителна информация, но и тук това трябва да бъде едно първо преминаване без падане или увисване. Информацията, която е позволена за този тип изкачване може да бъде придобита от лично наблюдение (спускане и разглеждане на маршрута) или трета ръка (обяснения за движенията и хватките). Обаче и тук предварително откатерване на установка на някои от пасажите не са позволени.


Redpoint (Редпоинт)

Редпоинтът е термин дошъл от Германия и се използва от катерачите, които правят няколко или многократни опити, за да преминат даден маршрут. В този случай те придобиват максимална информация за всяко от движенията, което после ще им позволи да осъществят едно цялостно преминаване без падане, отдолу нагоре на някой маршрут, чиято трудност граничи с техните крайни способности. Типично за редпоинта е едно предварително заучаване на всяко отделно движение. След това катерачите започват да свързват тези движения във все по-дълги и по-дълги участъци. Това може да стане и на установка и чрез водене. Тази фаза се нарича "обработване" на маршрута. Накрая катерачът извежда целият маршрут отдолу нагоре като или сам закача своите осигуровки или използва вече закачените по него.


Headpoint (Хедпоинт)

Хедпоинтът е стил, който наподобява редпоинта, но той се използва за окачествяване на традиционните изкачвания. В този случай катерачът по подобен начин отработва всяко движение от маршрута и всяко специфично закачане и осигуряване по него. Всичко това той може да прави като катери на установка или чрез водене. След като заучи до съвършенство всички движения, катерачът извежда маршрута отдолу до горе, без падане и като сам прави своите осигуровки. Когато осигуровките са статични (в случая стари клинове) катерачът само се закача по тях. В някои случаи обаче подобни изкачвания биха могли да бъдат счетени и за редпоинт преминавания.


Yo-Yo (Йо-йо)

При този стил на катерене не е позволено да се почива на клиновете за осигуряване. При падане катерачът продължава изкачването, като започва от онова място на маршрута, на което може да стъпи и стои без помощта на ръцете. Въжето остава да преминава през междинните осигуровки, към които е било включено преди падането.


All Free (Ол фрий)

При него е позволена предварителна информация. По време на катерене или след падане е позволено да се почива на клин за осигуряване.


Top Rope (Топ роуп - горна осигуровка, установка)

Това е свободно катерене с горна осигуровка, без възможност за почивка чрез увисване на въжето или на клиновете за осигуровка.


Premiere (Премиерно изкачване)

Този стил е от съществено значение само за традиционното, ледено и смесено катерене, при изкачването на големи и алпийски стени, и при височинният алпинизъм. Задължителните условия, на които трябва да отговаря едно такова изкачване, е то да бъде направено по един напълно нов маршрут (възможно е да бъде вариант) – място от скалата или стената, по което до сега никой не бил минавал, и който задължително да е бил изкачен отдолу нагоре, без предварително почистване на терена (чрез спускане на рапел) по него. Едно предварителното оглеждане на терена е напълно допустимо за по-големите категории и за така наречените спортни традиционни, ледени или смесени маршрути, но това зависи изцяло от етиката на катерача и от стила на изкачване (описаните по-горе), които той ще предпочете. При тези изкачвания, е прието да не се използва бормашина за поставяне на осигурителните точки, дори и ако в този случай изкачването да е било правено отдолу нагоре. Подобни помощни устройства не са толерирани дори и при прекарването на нови маршрути по някои изключително сложни големи или алпийски стени.


ПРИМЕРНИ СИТУАЦИИ

Това са примери, които ще ви помогнат да вникнете в същността на тези стилове. Например много често се забелязва как катерачи твърдят напористо, че са изкатерили някакъв маршрут, а в последствие се оказва, че това не е вярно. Защо се получава всичко това? Защото много често бъркаме или смесваме някои от описаните стилове така както на нас ни е най-удобно.


Първа ситуация:

За солидна част от катерачите наистина няма голямо значение какъв е бил стила на изкачването - има значение само факта, че са успели да се докопат до поредната примка или болт. След като преминат маршрута по този начин, следва по-лошата част. Те вече си мислят, че този маршрут е бил изкатерен успешно и че те нямат повече работа на него. Освен това следва твърдението, че видите ли аз вече катеря 10 категория и аз преминах чисто еди-кой си маршрут. А то не е така. Това изкачване е било просто подготовка за едно редпоинт преминаване и в най-добрият случай е било просто едно All Free или Yo - Yo преминаване. За да бъде потвърдено и за да има стойност едно изкачване на вас ви предстои не леката задача да се върнете отново на същият този маршрут и този път да го изкачите без да си почивате по осигуровките, без да падате и без да се хващате по примките – т.е. на вас все още ви предстои да направите Redpoint на този маршрут.


Втора ситуация

Трагична е положението с горната осигуровка (Top Rope). Много е изкушаваща мислълта да провъзгласим едно чисто изкачване на топ роуп за успешно катерене на определена категория. Това че сте минали на горна осигуровка 10 категория все още не означава, че дори можете да катерите и 8. Отделно катеренето на горна осигуровка, развива вредни навици, страх и липса на усет за свободно катерене.


III.

Още по-трагична е ситуацията при традиционните или зимните изкачвания, като за последните е просто излишно да се споменава. Там все още битува една смесица от едновремешни възгледи и смели съвременни разбирания. В 99% от случаите при падане или използване на изкуствена опора изкачването продължава от последната достигната точка, т.е. не може да се каже въобще, че има направено успешно Redpoint преминаване. Или с други думи трудно може да се говори за успешни свободни изкачвания на тези маршрути. Нека да видим какво правят дори по големите стени в света. Ако на биг уол изкачване, някой падне той се връща в основата на въжето (площадката) и го започва от самото начало, ако иска да му бъде признато за редпоинт преминаване. Такива са изкачванията на Алекс Хубер, Юджи Хираяма и др. в Йосемите, Алпите и къде ли не по света.


IV.

Много сериозен е проблема с преценката на личните способности. Няма да е за първи път катерач, който катери по описаните по-горе начини, да отиде на маршрут някаде в планината, а там обикновенно се катери онсайт. Дори и да си преминавал някой маршрут преди това като втори вероятността да помниш хватките, стъпките и движенията на всяко въже е просто невъзможно. А както се знае там не е особенно препоръчително да се пада. При такава хипотетична ситуация катерач, които си мисли че катери 9 категория, няма да се справи и с 6, защото там първо, че ще трябва да катери почти онсайт, второ че психиката е разколебана силно и трето защото трябва да има огомен резерв от издържливост, за да си поставя сам осигуровките. Така често катерачи които катерят онсайт големи категория по описаният вече начин от болт на болт, не могат да катерят сериозни категории на традиционни маршрути.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никой не може да ви каже как да катерите, но за сметка на това може да ви упрекне или по-лошото да ви нарече лъжец. За щастие засега в България все още няма силна конкуренция за спонсори и постиженията не се отчитат или награждават както става в нормалните страни. Тук дори хвалебствията са на особенна почит и дори някой да прояви съмнение в истинноста на това което е направено то не излиза наяве. А и за никого не е тайна, че изкачванията, които са стилно издържани се броят на пръсти или са от ниска категория на трудност, т.е. без спортна стойност. Навярно когато започнем да се придържаме към тези стилове на катерене и започнем да спазваме техните правила и принципи, нивото на катеренето в България ще се повиши многократно. Всичко това не е измислено, за да си усложняваме живота, а точно обратното, за да ни бъде лесно и за да не живеем в заблуда за личните си способности. 2009-06-23 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=349 "Бог създаде първо Arapiles, и след това разхвърли камъните, които бяха останали за другата част от света ..." - Така мислят местните катерачи и за традиционалистите, това вероятно е истина.

Arapiles без съмнение е един от най-добрите райони в света. Неговата притегателна сила се дължи на голямото разнообразие което предлага, от приятни маршрути за начинаещи с изобилие от хватки, до изправящи косите дълги традиционни класики, които преминават през невероятен терен; от превъзходни боулдъри в идилични условия до световно прочути спортни маршрути с опашки от катерачи по тях. В района има огромна възможности за катерене обхващащи пълен спектър от категории на трудност - от възхитителния Tiptoe Ridge (6 / Diff) до въодушевяващо трудния Punks in the Gym (32 / 8b+), който беше окачествен като "най-трудният маршрут в познатата вселена". Няма други скали с такава гъстота от висококачествени маршрути, по-голямата част от които са в най-масовата средна категория (15–25 / VS–E5) традиционни маршрути. Истината е, че ако прекарате няколко седмици тук, сами ще стигнете до извода, че през първата седмица Бог не е почивал, а е правил Arapiles.




Dan Varian виси на Kachoong, 21, Arapiles, Australia

Dan Varian, януари 2009


Планината Arapiles (наричана от местните просто „планината") е покрита с дървета, куполообразно издигаща и изцяло изолирана от околният напълно плосък ландшафт. Скалите са от източната страна на планината и на височина варират от 10 до 120 метра. Най-високите скали – Bard Buttress, Tiger Wall и The Watchtower Faces, са впечатляващи стени. Една поредица от улеи и широки процепи в планината под различни ъгли, образуват много и различни скални форми с различна височина и изложение. Всичко това дава на катерачите един многообразен избор от възможности за катерене – на слънце или сянка, на топло или студено. Това също така позволява в района да има огромен брой катерачи и дори през най-посещаваните уикенди човек може да катери цял ден без да срещне други екипи.

Не само катеренето прави Arapiles толкова хубаво място. Приятното разположение на планината с нейните оранжеви контрафорси, издигащи се от леките склонове покрити с дървета, привличат толкова животни, колкото и катерачи. Има нещо много специално и идилично в катеренето на някой от многобройните боулдъри, които са разпръснати по склона, със слънцето напичащо от безоблачното небе и едно или две кенгура пасящи наблизо. Другите обитатели на района са малки кенгура, дебелоопашати гущери, а през нощта нахални опосуми търсещи храна из лагерите. Тук има и много змии, въпреки че едва ли бихте искали да видите някоя от тях. Отгоре летят огромни клюноопашати орели, носещи се без усилие от лекия бриз, осигурявайки един спектакъл за всички катерачи в района.




Missing Link (17), Arapiles.

Jon e H, април 2001


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ ... 2009-06-01 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=341 Три дами ще се устремят тази пролет към постигането на заветната си мечта - изкачването на последните три в колекцията им от всички 14 осемхилядници на планетата. Доколко е нежен нежният пол и откога датира любовта на жените към планината....


Разходките на кралиците

Техният живот, тяхното придвижване през 19 в. били следени от всички. И те волю-неволю давали пример с поведението си на своите народи. Но дали успяваме да оценим каква роля са изиграли именно те, кралиците, в поврата на общественото мнение към планините? Така, както в днешно време ни влияе например телевизията ….

Когато, през 1856 г. младият австрийски император Франц-Йозеф направил изкачване с голям брой гидове на ледника Пастерце в подножието на Гросглокнер, неговата съпруга, красавицата Елизабет (Баварска) го очаквала в началото на глетчера. Семейството им по онова време се считало за идеално – двамата се запознали в романтичната атмосфера на високопланинския курирт Бад Ишл, правели заедно разходки по алпийските поляни. Но съвсем скоро от най-щастливо, семейството бързо станало образец за нещастно … Най-важна роля тук изиграли военните неудачи на страната ….

След една от тях, през 1860 г., се състоял много важен референдум и Франция, победила Австрия във война, станала алпийска страна. В частност, според този референдум Савоя, заедно с Шамони, преминали в състава на Френската империя, бивша и бъдеща република. По повод победата новият френски планински курорт Шамони бил посетен лично от император Наполеон III и съпругата му. Те се изкачили до ледника Мер дuо Глас, макар че императрицата практически не слязла от гърба на мулето.

Това бил върхът на управлението на 52-годишния император, пик на могъществото и популярността му – след него започнало падение към позорният му край 10 години по-късно... Племенникът на Наполеон продължил да разпространява славата на рода в друга насока, той е станал прочут учен - географ и ботаник. Принц Ролан Бонапарт председателствал и Първият световен конгрес на алпинистите в Париж през 1900 г.

Британската кралица Виктория също се увлякла от модата за посещение на планините, като пристигнала в Швейцарските Алпи. Великата вдовица и многодетна майка последвала своите поданици, тъй като й било интересно, къде през лятото изчезва целия лондонски елит и какво значат тези тайнствени швейцарски думи, толкова популярни сред нейните придворни: Оберланд, Юнгфрау, Гринвденвалд, Люцерн…. Тя дотолкова се вдъхновила от алпийската красота, че лично се възпротивила на забраняване на алпинизма след трагедията на Матерхорн през 1865 г.

В центъра на вниманието на цяла Европа бил и чудоватия Людвиг II Баварски, брат на Елизабет, с която започнахме тази статия. Той опустошил хазната на своята държава със строителство на замъци с удивителна красота, разположени в роимантични ъгли на немската част на Алпите. Бавария по време на неговото управление като държава банкрутирала и била анексирана към Прусия.

Кралят, който решил да дава пари за изкуство, а не за пушки по времето си бил могъщ импулс за цялото европейско съзнание, за културата, в това число и за културата на алпинистите.

Но да се върнем към нашата красавица Елизабет Баварска. Годините минавали, тя – жената на невнимателния император – работохолик намерила утеха в пътешествията. Императрицата прекарвала в пътувания без своя мъж почти всичкото си време. При това многократно посещавала различни планински райони. Известно е, че през 1885 г. Елизабет, съпроводена от гидове се изкачила по скален маршрут на връх Гросер Бухщайн в масива Гезойзе.

Но особена активност в планините проявило италианското кралско семейство. Неговият представител, херцог Абруцки, Луиджи Амадео ди Савоя, бил един от най- активните алпинисти на своето време. Освен големия брой алпийски изкачвания, в това число зимни, той провеждал добре организирани експедиции в отдалечени планински масиви: в Африка на Рувензори, в Аляска на връх Свети Илайъс, в Каракорум за първия сериозен опит за атака на К2. Неговата родна сестра, кралицата на Италия Маргарита, в чест на която брат й Луиджи нарекъл третия по височина връх в Африка, прекарвала много време в планините, в замъка в Гресон. А през 1893 г. кралицата се изкачила на един от върховете в масива Монтероза. Там на връх Пунта Нифети, на височина 4554 м., тя тържествено открила планински заслон, носещ и до днес нейното име.

Освен това Маргарита дала на италианския народ вкусната пица, наречена по нейно име и оцветена с цветовете на националния флаг…


Жените тръгват с мъжете и обратно

Казват, че някои мъже в края на 19 в. се опасявали да оставят жените си сами дори по време на изкачване. И ги вземали със себе си. Това били красиви алпинистки, такива като Хермина Таушер, Май Норман-Неруда, Розе Фридман.. Те дълго време ходили с мъжете си по планините, след това постепенно започнали да ходят сами. Имало, навярно, и такива, които скитали в планините не по желание на мъжете. Впрочем, много алпинистки от това време били изявени феминистки и не били омъжени.

"Най-високопланинската" дама станала Фани Балок-Уоркман (1859 – 1925). Имало и противоположен случай, когато жената завела със себе си мъжа в планината. Може би за това, че не се отличавала с особена красота. Фани била дъщеря на богат адвокат, по-късно станал губернатор на щата Масачузетс. През 1881 г. тя се омъжила за лекаря Уилям Уоркман.

В средата на 90-те години вече немладото семейство решило да измени на ориентацията си и да станат професионални пътешественици. Това им се удало. От 1895 до 1899 г. те извършват рекордни велосипедни походи из Европа, Северна Африка и Близкия изток. Връщайки се от пътешествие съпрузите пишат книги, изнасят лекции и отново се отправят на път. В началото на новия век Уоркман избират за обект на своите изследвания северните Хималаи и Каракорум. Те провеждат шест големи експедиции, по време на които извършват достатъчно сериозни алпийски изследвания и изкачвания. През 1906 г. Фани и съпругът й се изкачват на Пинакъл Пик /6960 м./, поставяйки абсолютен височинен рекорд за жена.


Коя е най-високата жена в света?

Именно така, „най-високата", наричала себе си американската преподавателка по латински език, родената в Германия Ани Пек (1850 – 1935 г.). Започнала да се занимава с алпинизъм на 38 г. с изкачване на връх Шаста. На 45 г. пристига в Европа, за да изкара курс по класически алпинизъм и да се изкачи на Матерхорн. След това Ани се включва в експедиции, като започва с изкачване на мексиканските вулкани Попокатепетъл и Орисаба. През 1902 г. Пек става един от учредителите на Американския Алпийски клуб, от самото си начало заявяващ равни права на мъжете и жените в неговите редици.

За главен обект на своята активност американката избрала Южна Америка, в планините на която организирала няколко леки експедиции. През 1904 г. й се удало да извърши първопрохождение на връх Сората /6489 м./ в Боливия. Следващата й цел била по-висока точка в Перунаските Анди – връх Уаскаран. Този връх не се дал от първия и дори не от втория път, а едва от петия опит! През 1908 г. в невероятно драматична борба с гидовете си Габриел и Рудолф Таугвалдер (в резултат на измръзване по-късно им били ампутирани по няколко пръста) й се удало да изкачи северния връх на масива Уаскаран. Невероятен подвиг, ако бъде отчетена жалката екипировка за такива условия и възрастта на дамата (58 г.)...

Доколко височината на планината била определена точно, може малко да се пофантазира. Още повее, че тя била поощрявана от перуанското правителство. Пек обявила височина 7291 м. – най-високият от покорените върхове в света, най-високата точка на Америка и Западното полукълбо. А перуанците обявили Пек за покорител на най-високия връх на Земята с височина 8000 м. и даже я отличили затова с паметен медал.

Всичкият този шум не се харесал на много алпинисти и най-вече на Фани Балок-Уоркман, която била убедена в това, че Хималаите, които тя толкова харесвала, са по-високи от Андите. Да, и височинният рекорд за жена тя искала за себе си. За своя сметка Балок наела група от фреснки геолози, които пристигнали в Перу и след месец напрегната работа дали на Уаскаран нова височина - едва 6626 м.

През 1911 г. Ани Пек (61 г.), тежко преживяла неприятния скандал по повод височината на Уаскаран, отново заминала за Андите. Нейната нова експедиция носи името „Гласувайте за жените!". Флаг с такъв надпис бил забит на връх Коропуна /6455 м./. Впрочем, аналогичен флаг на друг връх размахала и нейната съперница Фани Балок-Уоркман.

Последното свое изкачване Ани Пек извършила на 82 годишна възраст! В това време тя повече се увличала от авиацията. Организирала и успешно провеждала авиоекспедиции по цяла Южна Америка, от север до крайния юг....


Жени на стените

Мястото, където започнали да катерят жени по сложни скални стени – това, разбира се, били Доломитите. Дори най-лесните наглед турове изискват усилено катерене. Но скалите, когато са в добро състояние, могат да бъдат напълно приятни. Особено когато напред вървят опитни гидове. Впрочем, гидовете правели това, което им е нареденоот клиента. Така се случило, че първото изкачване на знаменитата южна стена на Мармолада (наричат я „кралски Доломити") било осъществено под ръковoдството на жена.

Беатрис Томасон (1859- 1947) била дъщеря на небогат земеделец от северна Англия. След завършване на образованието си останала да работи в Германия. В това време тя била стремително развиваща се държава, преживяваща бум в много отрасли на живота, включително и в алпинизма. Беатрис започнала да пътува в Алпите през 1883 г. От начало тя се ограничавала с леки изкачвания, но с годините у нея се появило желание да пробва нещо далче по-сложно. В средата на 90-те Томасон започва активно да пътува в Доломитите, за което наема най-добрите местни водачи и ходи на най-сложните маршурти. В това число и премиерни изкачвания.

През 1897 г. Беатрис пътува с един от най-добрите гидове на своята епоха Микеле Бетег. За по-малко от месец те осъществяват 22 достатъчно сложни изкачвания, от които 4 били премиерни и 6 втори изкачвания. На следващата година Томасон вече с други водачи, специалисти по ледено катерене, изкачва няколко микст маршрута в района Ортлес.

В това време Южната стена на Мармолада вече започва да се счита за главно предизвикателство в Доломитите. Всички най-добри гидове-катерачи вече били изпробвали на нея своите сили и отстъпвали с надеждата отново да се върнат. Те работели с клиенти само през лятото, а намирането на клиент за Южната стена не било просто. Недеждата била в Беатрис. И тя се решила. През 1901 г. била организирана цяла експедиция за изкачването й. Сред гидовете бил избран опитният 47-годишен Бетега и и по-младият Бартоло Цагонел.

До машрута достигнали на 1 юли, въпреки неустойчивото време. Страхували се от конкуренция, знаело се, че не само Томасон иска да изкачи стената тази година. Катеренето по сложност превъзхождало всичко, което по-рано Бетега изкачвал и клиновете, които забил били повече от всички през всички предишни години. Изобщо, тогава „железният век" на техническия алпинизъм едва започвал и клиновете не се жалели от водачите. Тройката тръгнала по стената в добър темп, a от другата страна на върха се изкачвала двойка носачи с хранителни продукти, напитки и одеала.

През втората половина нa деня времето се влошило, завалял слаб дъжд, на върха той преминавал в сняг. В това време тримата катерачи преминавали отвесни камини, в които било относително сухо. В eдин момент падащ камък ранил главата на Беатрис. Но тя запазила хладнокръвие, превързала раната и изкачилла върха, като предизвикала възхищение в гидовете си. Слизането обаче се оказало немислимо. Цялото изкачване отнело 12 часа, на върха ги посрещнала групата носачи и въпреки липсата на видимост успели да се спуснат до заслона от другата страна.

За изкачването Бетега получил 400 крони, които се равнявали на годишната му заплата. Но това била достойна работа. Маршрутът бил възможно най-сложен технически от всички, изкачени до този момент в Алпите. За това достижение Томасон и гидовете били неохотно признати от конкурентите. Това били мъже, владеещи в онова време алпинийката преса. Но жените настъпвали, не допускайки непризнаване. Няколко седмици, след изкачването на Мармолада била изкачена друга знаменита южна стена в Доломитите: в масива Тофан, издигащ се над курорта Кортина д'Ампезо. Местните гидове Анжело Дибона и Джанфранко Сиорпаес превели по стената две унгарски благороднички - баронесите Илона и Роланд Етвош.


Жената с четири фамилии ...

В детството си тя се наричала Елизабет Елис Френсис Хоукинс-Уайтсбед (1860 - 1934). Девойка от знатен род, с добро възпитание и образование, тя рано (едва на 18 г.) се омъжила за немладия вече офицер Фредерик Бuорнеби и му родила син. Заради слабото здраве на майката, детето се възпитавало от баба си, а младата жена била изпратена на планина, в Шамони.

Изминали две години и Елизабет издала своята първа книга с името The High Alps in Winter or Mountaineering in Seach of Health /Високите Алпи през зимата или Планинарство в търсене на здраве/. С това тя предизвикала гнева на главния енциклопедист на алпинизма Уилям Кулидж, който написал разгромяваща рецензия. Елизабет го предизвиквала – той обикалял планината през зимата вече 15 години, бил издател на първата в света книга за зимен алпинизъм. Какво могла да напише дръзката новачка? В алпинизма обаче, тя открила не само път към здравето, а и страстно увлечение.

Така с фамилията Бuорнеби Елизабет за пръв път влязла в историята.

Записани са в историята и думите на нейната заможна леля Лейди Бентинк: "Забранете й да се занимава с алпинизъм! Тя шокира цял Лондон и изглежда като индианец". Било вече познато. За своя живот Елизабет надминала даже Кулидж, издавайки 12 книги, в това число автобиография, нелош роман за зимния живот в Сейнт – Мориц и няколко пътеводители.

През 1886 г. първият й мъж починал. А в Алпите останало неговата фамилия. По време на опит за първо изкачване на „последния непокорен връх" на Алпите - Бисхорн, Елизабет с водача Имбоден се изкачили на Източния връх, който се оказал по-нисък от Западния. От тогава Източен Бисхорн започнал да се нарича Пуент Бuорнеби.

В онези времена, жената вече носела фамилията на втория си съпруг, наричала се Мис Мейн. С тази фамилия, заедно с Евелин Макдонъл преминават траверса на пик Палю, първата чисто женска свръзка без гидове. За своята алпийска кариера (1882 - 1903) Елизабет извършила около 130 изкачвания. На Матерхорн тя била с кралския гид Александър Бургенер. На Егюи дю Жеан Елизабет участвала в третото изкачване и била първата жена, стъпила на върха. Любимият й гид бил Йозеф Имбоден, с който тя извършила 24 от своите 26 първопрохождения. Този резултат бил постигнат в норвежки експедиции. На картата на планините на тази страна останали имената на две палнини - Елизабетинд и Имбодентинд.

За най-сложното й изкачване историците смятат зимния траверс с изкачване на Пик Дисграция, за 15 часа алпинистите преминали сложен маршрут с денивелация 2800 м.

В момента на приключване на алпийската си дейност Елизабет, погребала и втория си мъж. Тя вече носела четвъртата си фамилия - Мис Обрей Ле Блонд, когато осъществила главния си възход в алпийската история. За това се счита учредяването на първия в историята женски алпийски клуб. Той бил създаден в Лондон по инициатива на Елизабет през 1907 г. И тя станала първият президент на клуба, отстъпила поста през 1912 г.... В този период тя вече не ходела по планините, заедно с третия си мъж Елизабет се увличала по велосипедни пътешествия и автогонки. Интересувала се и от паметниците на културата в Испания и Италия, за които издала редица пътеводители.

Включила се и в историята на кинематографа, като в самия край на 19 в. заснела около 10 филма за развлечения (ски, кънки и даже хокей) в планините на Швейцария. Снимките били направени предимно в Сейнт-Мориц, където зимувала английската дама...


Дизайнерката

Клод Труайе – Коган била дизайнер и собственик на моден бутик Париж. Това чисто женско занимание обаче, не й попречило да се занимава с алпинизъм. Тя конструирала първото женско облекло, подходящо за планински изкачвания, което заменило твърде неудобните рокли, носени по онова време. Дизайнерката се прочула и с няколко свои изкачвания:

1951 - Перуанските Алпи – изкачване на Алпамайо /6120 м./

1952 - Перу, изкачване на красивия връх Невадо Салкантай /6320м./

1954 – Първа експедиция в Хималаите. Вестниците сензационно писали: " Миниатюрна жена се отправи към грандиозната планина". Изкачвайки се на височина 7740 м. (това е световен женски рекорд) по склоновете на Чо Ойю, заради суровите атмосферни условия е принудена да се върне.

1955 – Изкачване на хималайския връх Ганеша /7429м./, следват експедиции в Гренладия, Перу и изкачване на Безенги.

1959 – тя е вече на 40. И отново се връща в Хималаите. Ръководи първата женска експедиция на Чо Ойю, с желание да установи женски височинен рекорд. На 1 октомври тя и белгийката Клод ван дер Стратен се изкачват в Лагер 4 /7100м./. През следващите пет дни времето е лошо, но те напускат лагера и достигат височина 7700 м. Това вече е женски височинен рекорд! На 5 октомври алпинистите в Базовия лагер виждат с бинокли, че мястото на Лагер 4 е затрупано от лавина.

Печалната гибел на Клод Труайе-Коган била отбелязана с национален траур във Франция - акт, с който страната удостоява само най-видните си граждани. 2009-05-14 http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=348 Следвайки програмата, курса по катерене посети някои катерачни обекти в Гърция.

Започнахме с Музаки, което се намира на 18 км западно от Трикала, а катерачните сектори са непосредствено до селото. Типично за гърците скалите са на 5-10 минути от заравнено парко-място до пътя. Също така типично за там има създадени много удобства – заслон, дървени масички и пейки, удобна площадка под маршрутите. Спряхме се на това място най-вече заради уверенията, че дори при дъжд може да се катери на сухо благодарение на огромните надвеси.

Туровете варират от 4с до 8b+, добре осигурени и подходящи за начинаещи и обучаеми катерачи.

В заслона под скалите може да се чувалува, а отвъд реката има подходящи за къмпинг поляни.




Надвесите от по 2 въжета при Музаки.


Първият ден, вероятно леко замаяни от дългото пътуване, осъществихме отдавна замисленото катерачно кръщение – паметното "първо падане" на всеки един в "занаята". Плочите и леките надвеси предоставиха възможност за доста безобидни и спонтанни падания, завършващи с – "о, ама това ли било, не е толкова страшно" - и да имаше други отзиви, никой не си призна ;-)

След 6 часа подвизи по скалите ни нападна максимата "от катерене се огладнява" и едва смотали инвентара в багажника на бусовете се втурнахме към Музаки. Не отчетохме културните особеностите на гръцкия късен-неделен-следобед и бързо се озовахме пред безкомпромисно затворените врати на местните магазини. Освен религиозните подбуди, скоро открихме и друга (същинската) причина за хлопнатите кепенци – на стадиона се играеше мач, а където има много хора има скара-бира и така се озовахме на правилното място.

По план график на втория ден, след бързо разглеждане на Метеора, се отправихме към плажа Милопотамос, под Цангарада. По стара традиция пак си имахме вземане-даване с гръцките автомонтuори – като по поръчка на 20 метра от един гумаджия спукахме гума и след кратка сценка, като от ням филм, човека си свърши работата. Случайността е скрита форма на необходимост – гума-паузата ни забави достатъчно, за да нямаме време да потърсим място, различно от вече набелязания Милопотамос.




Подхода към скалите на плажа Милопотамос.


Въоръжени с пътна карта, съмнителни познания на гръцката азбука и с невежеството си, поехме по финалните 50 км към Цангарада. Следващите 2 часа шофиране на ниска предавка се вписват в адреналиновите преживявания на това пътуване. Прекосихме планината Пилион по безчет завои, вариращи от остри до по-остри и обратни, безспирна въртележка по ръба на бялата линия, зад която се отварят директно отвесни канuони - мантинела няма. Когато пристигнахме по тъмно до скалите над плажа Дамян се изсипа от седалката с думите: „Митко, държиш ли се здраво защото идвам!"




Туровете при пещерата.


Скалата изглежда привидно доста „наредена" и начупена, но са оказа неподозирано здрава в по-голямата си част. Осигуровките са на планки, на места има леко голямо разстояние между тях. Поради близостта си до морете част от планките са леко ръждиви (личи си къде са били подменяни и дублирани). Освен на главния плаж, маршрути има и в изключително красивия канuон на Милопотамос – открихме десетина спортни тура и още толкова традиционни, както и място за интересни премиери, от което Дамян се възползва на втория ден от престоя ни.




В началото на канuона на Милопотамос.


В началото на канuона има и няколко класически боулдъра, на част от тях в най-горната част са поставени осигуровки (хайбол с финално цопване в реката), а за други в ролята на крашпад е пясъка под тях. Дамската част от курса показа завиден боулдър ентусиазъм и умения.

Тук и разпънахме палатките, а морето беше изхвърлило предостатъчно сухи клони за огън и импровизирани скамейки.




Гледка от палатковия лагер.



Сред екстрите беше и паянтовия, ръждив душ със студена речна вода, от който се възползваха по-несвенливите. В канuона се натъкнахме на „свежи" (в превод: „възкисели и горчиви, но авантата си е аванта") на вкус портокали и смокини.

Пътеката, водеща до брега, се спускаше през твърдолистни красиви цветя, които един изявен ботаник сред нас кръсти лалета. Музата на Катеренето, която и да е тя, навести голяма част от присъстващите. През нощта ни навести и неизвестен нарушител, който незабелязано видя сметката на няколко наденички;-)

С две думи мястото много допадна на всички и решихме да останем един ден в повече от предвиденото.




Романтичен обяд с консерва боб на брега на морето. 2009-05-08