Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Еверест – най-високата цена



Мария Кофи  |  Редактирана на 12/01/2013


Те не ми казаха, че Джо е мъртъв – не в началото. „Изчезнал” това ми казаха те. Изгубен без следа на отсечен гребен от лед и сняг на височина 8300метра. Последно видян в следобеда на 17 май 1982. Аз бях на 30 години. Джо Таскър, моя приятел от две години и половина, беше част от Британската експедиция, опитваща се да изкачи, тогава неизкачвания Северо-източен гребен. На тридесет и четири години, той беше един от катерачите звезди на Британия, с няколко нови маршрути в Хималаите, включително и северния ръб на Канчендзьонга 8586 метра, на границата с Индия и Непал, както и западната стена на високия 6864 метра, Чангабанг в Индия. Освен него на Еверест беше изчезнал, честата му свръзка, 31-годишния Пийт Бордман, който през 1975, станал най-младия човек, и един първите Британци, които изкачили Еверест.

Джо и Пийт тръгнали от предния базов лагер, на 6400 метра, сутринта на 15 май. Гледани през телескопа от водача на експедицията Крис Бонингтън и началника на базовия лагер Ейдриън Гордън, те катерили нагоре два дни, без помощен кислород. Като започнало да се стъмва на 17 май, те изчезнали от погледа им, зад кула на 8300 метра височина. Като така и не се появили от другата страна.

Новината разби разсъдъка ми на парчета. За месеци аз едвам изкарвах от ден до ден, не можейки да приема факта за смъртта на Джо, не искайки да повярвам, че той няма да се върне в къщи. Този Септември, вдовицата на Пийт Бордман, Хилари, и аз поехме на собствено пътуване до Еверест. Отсядахме в същите хотели, където те бяха отсядали; прекосихме високите, прашни равнини на Тибет, в каросерията на един камион, както бяха ги прекосили те. Ходихме за 10 дни през проходите между долините Кхарта и Карма, от източната страна на Еверест, и после по грубата дълга 12 мили пътека до мястото на базовия лагер. Ние седнахме в заравнените места, където бяха били техните палатки, и събирахме реликви: празна бутилка от уиски; кутии от ленти; дрипавите остатъци от книгата In Patagonia на Брус Чатуин, която дадох на Джо да чете по време на пътуването. На връщане, през равнината Ронгбук, ние оставихме лични вещи на каменните купчини в памет на Джо и Пийт. Ние засадихме градина около тях, ровейки в пръстта с пръсти, полагайки парчета от мъх, заравяйки семена на мак, опитвайки се да разкрасим най-близкото нещо до гробове, което имахме.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0492762f]Пийт Бордман и Джо Таксър на британската експедиция на К2 през 1978.

Снимка: Chris Bonnigton Picture Gallery[/i:0492762f]

Никой не може да те научи как да скърбиш. Това е като да изкачиш планина; може да се пробваш да се подготвиш, но е невъзможно да знаеш какво ще се случи, когато сте горе на стръмните й склонове. Преди пътуването ми до Еверест, аз ходих от вкъщи, Манчестър, Англия до Лейк Дистрикт да посетя семейство Бонингтън – Крис и съпругата му Уенди. Крис и аз се разхождахме заедно с техните кучета, и той ме изслуша с любезно търпение докато аз говорех безкрай, повтаряйки се, за Джо. Докато стояхме на върха на хълма, гледайки сенките на облаците, които се плъзгаха по зелените склонове под нас, Крис внезапно ми каза – „Знам, че не можеш да си го представиш сега, но един ден, ще се влюбиш отново – и ще си щастлива.”

Спомням си, че му се ядосах, може би защото мислех, че той подценява болката ми. Евентуално, обаче, се оказа, че той е прав. През 1986, при размяна на преподаватели с Бритиш Колумбия, аз се срещнах с Даг Гьоринг, канадски ветеринар, който както Джо, обичаше приключенията, но за разлика от Джо, беше готов да направи компромис, така че аз да мога да идвам с него. Ние се оженихме и започнахме да проучваме света с каяци.

Десетилетие по-късно, ние бяхме в Австрия, гребейки надолу по Дунав. Един ветровит следобед, като небето се запълни с дразнещи гръмотевични облаци, ние спряхме на брега до Виена. Докато Даг проучваше менюто на една маса с мраморен плот в едно кафе, аз излязох навън до телефонната кабина да се обадя на майка ми в Англия. Тя не ми отговори с обичайното удоволствие и облекчение, а с глас едва сдържащ се от сълзи. „Намерили са тяло на Еверест” – ми изтърси тя. Времето се забави, и образите станаха по-ясни. Аз се облегнах на стъклената врата на кабината, зяпайки големите перфектни капки дъжд, които отскачаха от блестящите камъни на площада. „Даваха го по новините” – майка ми продължи запъвайки се. „Казват, че това може да е Джо или Пийт.”

Обадих се на приятелката ми Рут Силферт, психиатърка, оженена за Чарли Кларк, невролог от Лондон и експедиционен доктор на експедицията до Еверест. Тя ми каза, че казахстански катерач видял едно тяло на Северо-източния ръб. Той бил го снимал и когато се върнал от Хималаите, ще прати снимките на Крис Бонингтън. Щяха да минат няколко седмици докато те пристигнат.

Снимка – казах на Даг. Ако тя е на Джо, как ще изглежда той след като е висял десетилетия на върха на Еверест? Сигурно, той ще бъде перфектно запазен, завинаги млад докато аз бях остаряла? Внимателно Даг ме предупреди за уврежданията, които може да се получат от ултравиолетовата радиация, сухите ветрове, екстремните температури; останките може да не са красиви, каза той – може дори и да не могат да бъдат разпознаваеми.

Месец след като стоях в телефонната будка във Виена, Крис получи снимките. От снимките, Хилари и нейната свекърва разпознали тялото на Пийт. За Хилари, това беше потвърждение на вярванията й, че Пийт не е паднал. Тя винаги твърдеше, че ако той беше умрял насилствена смърт, би го усетила. Тя беше облекчена, също така. По времето на тези седмици чакане, аз започнах да се тревожа, какви емоции може да предизвика в мен откриването на тялото на Джо. Но аз бях нетърпелива да видя как изглежда смъртта в планината.

Следващия път, когато срещнах Хилари, тя ми подаде голям кафяв плик, съдържащ копие на черно-бяла снимка, и после се оттегли. Мислех си че съм подготвена. Но когато видях снимката, аз се задъхах от ужас: изсушена кожа разтегната върху костите му, избеляла коса, главата се виждаше, ръката без ръкавица в снега. Шокиращо обаче колкото и обезобразеното тяло, беше безкрайната тъмнина на мястото, където беше то. Този образ на обвивката на Пийт Бордман, облегнат на купчина сняг на Североизточния гребен, е запечатано в паметта ми като спомен за безкрайна самота и безутешност. Когато плаках за това, плаках също и за Джо, заради факта, че той е загинал толкова далече от топлина, и от живота.

„Това е отчайващо място” – беше ми писал той от базовия лагер, няколко седмици преди да умре, описвайки ми силните ветрове, студа, и не прощаващата природа. И сега наистина видях, това което той имаше в предвид.

„Ако катеренето беше напълно безопасно, няма да е толкова привлекателно.” – казва Ройъл Робинс, един от пионерите на биг-уол катеренето. „Ти знаеш, че е опасно отначало, и иронията е че когато там има планина, където са умряли хора, да се качиш на тази планина и да останеш жив има по-голяма стойност.”

Истина е: За много хора, риска е необходима част от играта. През последното десетилетие, обаче, катерачите започнаха да говорят по-отворено за тъмната стена на височинния алпинизъм. „Нещото, което дефинира катеренето е, че то те убива.” – казва британския планинар и автор Джо Симпсън, класическата му книга от 1988, „Touching the Void”, разказва за собствената му близка среща със смъртта в Андите в Перу. „Не много хора поставят публично под въпрос, смъртността, защото това отваря неприятната кутия на Пандора. Вашето крехко възприятие защо катерите, може да не издържи на по-близък оглед, за това по-скоро не бихте говорили за това. Хората се чувстват неудобно и мислят – „Не, не, не е така. Но само трябва да погледнете фактите.”

Джо обичаше да казва, че той по-скоро ще умре в катастрофа, отколкото в планината, и много катерачи още припомнят тази идея. Но според Националната Магистрална Администрация за Безопасност на Пътя, приблизително 33 000 човек в Щатите са били убити в катастрофи през 2011. От население от 300 милиона, това е приблизително един човек на 10 000. Американския алпинист Марк Туайт ми каза, че 43-ма човека, които той познава са умрели катерейки, за период от 15 години. Джо Симсън загубил, средно, един приятел на година от този спорт. Колко хора са загубили толкова приятели заради катастрофи?

Според Рут Сийфърт, риска за много хора е напълно абстрактна концепция. „Планинарите знаят, че ужасни неща се случват на други хора, но си мислят, че тези хора са нямали късмет или са направили някаква грешка. Те казват, „О, аз съм внимателен. Оцелял съм много други експедиции. Ще оцелея и сега.”

Но какво ще стане ако се случи нещо? Ако те не оцелеят? Това е въпрос, който за дълго време е бил табу в планинарството. Повечето катерачи обичат да дискутират причината, заради която катерят – тръпката, удоволствието, чувството за цел – но разпитайте ги за тези, които ги чакат вкъщи и техния тон ще се промени. Когато интервюирах словенския алпинист Томаз Хумар, който беше тогава на 34 години и баща на две деца, той замълча. „Това е трудния въпрос” – ми отговори той. Това беше въпрос, с който семейството му евентуално трябваше да се справи – Хумар умря през 2009 докато катерил соло високо на южната стена на Лангтанг Лайрунг в Хималаите.

Поставен пред същия въпрос, Анди Киркпатрик, Британски алпинист, който също имаше две деца, започна да се защитава: „Ако бях въоръжен полицай за справяне с безредици, щеше ли да е различно?”

Само Ройъл Робинс беше непоколебим в отговора си. „Трябва да запомните, че ако говорим за истински риск” – каза той. „Често трябва да се плати висока цена.”
„От кой?” – питай аз. „От хората, който са изоставени след това?”
„Да” – каза той. „Това е част от цената в общ план.”

Сега, докато мъжете силно доминират сцената на планинарство с големи рискове, те често имат съпрузи или приятелки, който също катерят и са наясно с рисковете. Но през 1979, когато навлязох в катерачното племе като партньор на Джо Таскър, няколко от другите съпрузи и приятелки, с които се запознах бяха катерачки. Доколкото възможността за смърт беше засегната, усещах стена от мълчание. Те не се оплакваха и не поставяха под въпрос рисковете от катеренето. Общото разбиране : Или го приеми както е или се откажи.

Аз се запознах с Джо в кухнята на къщата на един приятел в Уелс. Аз влязох вътре, докато той разказваше как той и приятеля му Рик Реншоу направили нов маршрут на високия 7066 метра индийски връх Дунагири, и после, без храна или гориво, с което да стопят вода, оцелели епично петдневно слизане. Джо беше слаб и жилест, със сини очи и по-скоро сплеснати черти. Той носеше джинси и рибарски пуловер. Мрежа от тънки линии вървеше по челото му, и косата му оредяваше. Ако го бях подминала на улицата се съмнявам че бих се обърнала да го погледна.

Вече знаех нещо за катерачния свят. Най-големия ми брат, Мик, беше катерач по това време, и аз споделях къщата с млад планинар, Алекс Макинтайър. Аз гледах приятелките им, който страдаха от стреса от раздялата, когато те отиваха на експедиции – аз не исках това. Въпреки това, бях привлечена от сместа от чар и опасност в Джо, обаянието на живота му беше благоприветствано разсейване от работата ми като учителка в гимназия. Оказах се в компанията на някой от най-елитните катерачи в света, хора които постоянно бяха в движение, имаха планове, хвърчащи до отдалечени планини да правят смели маршрути, и връщащи се с налудничави истории. Нищо не беше статично; нищо не беше сигурно.

За почти половината от нашата връзка, Джо беше далече в Хималаите. Стаята на Алекс вкъщи също беше често празна, докато той, беше далече правейки опасна кариера. Шест месеца след като Джо и Пийт изчезнаха на Еверест, Алекс умря на Анапурна. Имах чувството че съм част от гръцка трагедия, която нямаше край: в следващите няколко години още няколко приятели умряха в планините. Службите ставаха прекалено болезнени и аз избягах на другия край на света, извън границите на катерачното общество.

Години по-късно се върнах и говорих с ветерани като Уенди Бонингтън, жена с дългогодишен труден опит. През 1966, докато Крис бил на вулкан в Еквадор, техния двугодишен син, Конрад се удавил в поток. Минало повече от седмица преди Крис да научи, и още една седмица докато се върне. Дори тогава, Уенди никога не го помолила да се откаже от катеренето. Двойката имат още двама сина, и година след година, Крис ходил до К2, Анапурна и Еверест, ставайки един най-известните планинари на Англия, докато Уенди си седяла вкъщи. Как се справила тя с това? „Любовта за мен е едно цяло дърво,” – каза тя – „След като започнеш да поставяш условия за нещо, това значи да започнеш да режеш клони от него. Винаги има нещо, което не разбираш в човека до теб, но за мен това не променя дали го обичаш или не.”

Рут Сифърт имаше различна версия. „Не разбирам защо планинарите трябва да бъдат предпазени,” – каза тя. „Какво – те ще имат абсолютно всичко? Плюс това и добра, вярна съпруга, която никога не трябва да казва нищо лошо за тях? Честно казано, е прекалено много да искаш това от някой.”

За двайсет години, докато Чарли ходеше на експедиции, Рут ставаше самотна майка на двете им дъщери, докато практикуваше психиатрия на пълен работен ден. „Аз предпочитах да имам живот, където аз не бях малката съпруга, където аз трябваше да бъда едновременно баща и майка.”-ми каза тя. „Аз знаех, че това, което правя вкъщи е по-трудно от това, което той правеше в планините. Това ме докарваше до границите на възможностите ми. Мислех си, „Добре, знам кой е по-силния от двамата.”

Но Рут също така призна, че чувства уважение към Чарли. „Планинарите не са разочаровани хора. Те не чувстват, че живеят живота си напразно. Те са излезли навън и са направили нещо.”

Чарли се чувстваше на мястото си в планините, осъзнала Рут. Там той беше различен човек, по-жизнен, по-уверен. Като повечето планинари, той се чувстваше жив на високите, диви места. Това беше чувство, което живота вкъщи не можеше да му даде.

„Крис оставяше Уенди с бебетата. Чарли ме остави с бебета и работа на пълен работен ден,” – каза тя. „Те си мислеха, „Какъв е проблема? Аз съм смел планинар. Аз правя нещо невероятно опасно тук, и ти трябва единствено да се грижиш за къщата и фамилията.”

И когато той се връщаше вкъщи, каза Рут, „Чарли беше безполезен. Той повреждаше добре работещата машина. Те се завръщаха вкъщи и очакваха цялата вселена на техния дом ще се върти около тях. Боже мразех го като се върнеше. Той беше толкова обсебен от себе си. И после, след всяка експедиция, той се депресираше. И аз не бях на мястото си – никоя от съпругите не можеше да им даде истинската любов и огромната романтика, която получават в планините.”

За много катерачи, трудната част започва, когато се върнат в къщи. Според Джо Симпсън, страховете, пред които те се изправяха в планините са първични, такива за падане или задушаване при лавина. Срещу тези, той поставя „неконтролируемите страхове”, за пари, децата, кариерата, успеха, любовта – дневните грижи, които никога не могат да бъдат напълно решени и които никога не могат да изчезнат.

Когато аз споменах тези теории на Крис Бонингтън, той се усмихна. „Трудните въпроси, са всъщност прости въпроси нали?” – каза той. „Малките въпроси са трудни. Да си изчислиш данъците, да поправиш хладилника, да поправиш колата, да се справиш с това, че децата са изключени от училище или искат да вземат назаем от теб пари, за да направят нещо, което не одобряваш – това са нещата, които са по-трудни за решаване, от опитването да изкачиш планина или да се изправиш пред въпроса живот или смърт. Живота и смъртта са прости.”

Година преди Джо да умре, той и няколко приятели от експедициите, имаха лекция, в престижната зала Куин Елизабет за първото изкачване на високата 7720 метра планина Конгур в Китай. Седейки назад в залата, аз гледах как Джо прави заклинанието си. Докато говореше, на заден фон на огромен екран се прожектираха снимки. Опасни снежни склонове. Ръбове като острието на нож. Върхове реещи се в небесата. Джо стоеше пред нас, изпълнен с гордост, описвайки истории за смелост и смърт. Тогава вече знаех недостатъците му, слабостите зад образа. Но като всички други в публиката, аз бях запленена. Аз му завиждах за това колко е сигурен в призванието си. Той беше героя, който аз никога нямаше да бъда, героя от който мислех, че имам нужда – без да имам и следа, какво ще струва това.

Никой не може да те подготви, разбира се, за обаждането или за човека пред вратата ви, казваш ви, че е имало буря, лавина, каменопад, и че твоя съпруг, съпруга, баща или дъщеря няма да се върнат вкъщи. Но не можеш да позволиш ума ти да очаква такава болка.

Няма значение за Андреа Чиленто, че нейния баща, американския алпинист Джон Харлин ІІ, никога не завършил изкачването на мечтите си, директисима по северната стена на Айгер. Или че маршрута, който той избрал, сега носи неговото име: Диретисимата Джон Харлин. Това, което има значение за нея, те него го няма откакто тя е на осем години.

Семейство Харлин се преместили в Лейсин, Швайцария, през 1963, когато Андреа била на 5 и нейния брат Джон бил на 7. Харлин и съпругата му, Марилин, работили в две Американски училища там, и в Алпите, той можеше да следва страстта си планинарството. Когато Андреа беше на 8, той беше се отказал от постоянната си работа, за да основе Международното Училище за Планинарство и да се фокусира върху плановете си за Айгер.




[i:0492762f]Джон Харлин ІІ с Джон Харлин ІІІ и дъщеря си Андреа

Снимка: Джон Харлин ІІІ/Net Gillete Collection[/i:0492762f]

Харлин се пробвал в зимата на 1966. От двете страни на атлантика, експедицията до Айгер била голяма новина. На 22 Март, Британския репортер, Питър Гилмън, бил на балкона на хотела си в подножието на планината, оглеждайки северната стена с телескоп. Той търсил Харлин и неговата свръзка Доугъл Хастън. Внезапно той видял фигура в червено, която пада. Човешка фигура.

„Това беше нещо, което се проточи,” – написал той в книгата си Eiger Direct – „обръщаше се бавно, внимателно, и с ужасна безвъзвратност.”

Фиксираното въже, по което Харлин се извличал се скъсало и той паднал 1000 метра надолу по стената. Хастън после признал на Марилин Харлин, че той забелязал, че въжето било разръфано, но мислел, че ще издържи. Тя не успяла да се насили да погледне тялото.

Андреа си изградила тази фантазия около липсата на баща си. Той не бил умрял; той бил изсценирал смъртта си. Това било напълно вероятно. Той бил избягал, за да започне нов живот. Евентуално той щял да се върне. Той щял да каже на Андреа, къде е сега. Това ще бъде тяхната тайна, и тя ще може да отиде и да го посети. Когато тя започнала да излиза на срещи, тя предпочитала „кльощави градски момчета.” В крайна сметка, тя се омъжила за човек, който не бил катерач. Сега те имат семейство, и в къщат в Олимпия, Вашингтон, където сред снимките в рамки на децата им, има такива на баща й и на неговия почти двойник, нейния брат Джон. Той също е катерач. И баща. Андреа, поклаща глава при мисълта.

„Когато катерачите умрат, чуват как много хора казват, - „Ами добре, всичко е наред – те умряха правейки, това което най-много обичат.” Не мисля че това е всичко. Трябва да правиш жертви, когато имаш деца, защото те имат нужда от теб. Хората казват, „Ако катерачите не правят, това което обичат да правят, те ще умрат отвътре.” Извинете ме, но има други хора, които са част от живота ви, вие не сте самотен остров, особено когато имате семейство. Може да ползвам опита си с израстване в такава ситуация. Чувствах се изоставена. Чувствах, че съм по-малко важна за баща ми от тази планина. Още се чувствам така.”

Беше ли тя по-малко важна? Определено Харлин обичал децата си, но мразел изискванията на бащинството. В писмо от 1960 до жена си, когато Андреа била на 2 години, а Джон на 4, той написал – „С (децата) се чувствам като в затвор, и губя интерес към себе си, към теб, дори и към живота… Като съм далече, ставам романтик… просто различен човек. Този човек е повече като мен, и аз искам нещата да бъдат така.”

„Той стана баща прекалено рано,” – казва Джон Харлин ІІІ. „Аз не бях планиран. Баща ми бил на 19, когато ме заченал. Той имал велики, водещи го амбиции. Аз бях два пъти на годините му, когато аз имах дете. Но още бях разочарован, че не съм изкачил това, което чувствах, че трябва да съм изкачил дотогава.”

Когато Джон бил на 6, баща му го завел на мултипийч маршрут, в Каланкс, на южния бряг на Франция. Състезателната натура на Харлин била легендарна, и колкото той бил взискателен към себе си, толкова той имал невъзможни изисквания към сина си. Когато той умрял Джон бил на 10.

„Всички останали плачеха”- казва той. „Но аз мислех, Как може да направи това? Как можеше да падне? Исках да знам подробностите веднага. Исках да чуя, че той не е направил грешка.”

Убеждаващо доказателство за смъртта е основна човешка нужда. На 25 май, 1996, 37-годишния Брус Херод, Британски фотограф на първата южно-африканска експедиция на Еверест, стигнали върха на Еверест и той бил свързан през Базовия Лагер с приятелката си Сю Томпсън, в Лондон. Никой не чул нещо от него след това, и съдбата му си остава мистерия за година. Тогава през 1997, Сю получила и-мейл от експедиция на Еверест, казвайки, че екипа воден от руския катерач Антони Букреев – който също ще умре на Анапурна този Декември, изоставяйки зад себе си скърбящата си приятелка Линда Уайли- бил открил тяло окачено на фиксирани въжета, в подножието на Hilary Step. Съмненията, че това да не е Херод; била малка, той бил последния човек изкачил планината през 1996, и екипа на Букреев бил първия, който бил стигнал толкова високо след това.

„Първата ми реакция беше, „О, той може вече да се върне.”-каза Сю. „Докато не си помислиш, „Не, той е толкова мъртъв колкото може да бъде.”

Тя се свързала с няколко експедиции в Базовия Лагер на Еверест, като ги помолила да потърсят лични вещи по тялото на Херод. Най-важна беше камерата му – тя знаела, че той би записвал пътуването си докато можел. „Наясно сте, че това е най-ужасната молба, която можете да имате: „Може ли да погледнете в раницата му, дали камерата му е там, може ли да ми я върнете?” Но това стана мания за мен.”

Експедиция водена от Американския кинодеец и планинар Дейвид Брешиърс се съгласили да го направят. Когато те стигнали до тялото на Брус, то все още било закачено на фиксираните въжета. Той висял с главата надолу, ръцете му висяли, устата му била отворена, а кожата му черна. „Като капитан Ейхаб,”- Брешиърс написал в мемоарите си High Exposure, „вързан за белия си кит.” Друг американски катерач в екипа, Пийт Атанс, вързал раницата на Херод към фиксираните въжета, после го откачил от въжето, пуснал го и го гледал как пада докато спрял да го вижда.

Ролката филм в камерата му била надписана, с почерка на Херод, „Вечерта на 24/5/96 Южното седло.” Имаше само две експозирани снимки. И двете бяха идентични: На тях беше маркера с разпилени знаменца на върха на Еверест, и Херод, надвесен над него, усмихващ се тържествуващо на камерата, на заден фон кривината на Земята. Тази снимка дала малко успокоение на Сю, но въпросите как той е умрял и дали е страдал още я преследвали. В пролетта на 1999, тя отишла до Еверест и се запознала с Атанс, който току що слизал от ледопада Кхумбу.

„Да се запозная с човека, който беше извършил погребението,” – си спомняше тя – „този, който пуснал Брус въртейки се на хиляди метри в пропастта, беше последното доказателство, че тялото му го нямаше, и че той вече не съществуваше. Знаех, че когато му стисна ръката, ръката която беше прерязала въжето, това ще бъде да се изправя пред фаталната истина, доколкото аз въобще щях да я разбера.”

Сю уважава Атанс за това че бил мил като я уверявал, че въпреки че Херод бил висял почти година на върха, той бил разпознаваем. Той и казал, че мислел, че Херод бил получил лоша рана на главата, и че е вероятно, че крака му се е закачил в стари въжета, той се спънал назад , и по този начин е загубил съзнание. Атанс също я уверил, че за разлика от останките от Джордж Малъри, който бил открит тази пролет, тялото на Херод няма да посреща бъдещите катерачи – падането от Hilary Step е дълго и лошо.

„В главата си създадох този образ на тяло разкъсано на парчета, беше сякаш това е завършека, от който аз имах нужда” – казва Сю. „Осъзнах, че е по-лесно да се справиш с това, ако не мислиш за тялото като за мъртъв човек вече. То се е разпаднало и се е разпръснало като от него не е останало нищо.”

Представяйки си тялото разкъсано на хиляди парчета, гледайки ковчега, който се спуска в земята, насаждайки цветя около плочата: Това са начини да приемеш за последно, че някои си е наистина си е отишъл. Но въпросите, които витаят около смъртта в планините, винаги продължават да се застояват. Джо и Пийт бяха напълно наясно с това, че силите им са били изсмукани от седмиците прекарани на Еверест, и че, ако нещо се обърка, малката им група няма сили да направи спасителна операция. Въпреки това, двамата тръгнали от предния базов лагер тази майска утрин. Какво е станало си остава мистерия. Това, което е сигурно, обаче, е че те са изпуснали момента да си кажат един на друг – „Това е лудост. Вече сме далеч над възможностите ни. Нека да се върнем. Да се върнем при хората, които ни обичат.”

Аз бях свикнала да твърдя, че не чувствам гняв заради смъртта на Джо. Други вдовици на катерачи, признаха за изблици на ярост – една ритала букета цветя за съболезнования в къщата, друга ударила плесница на човека, който дошъл да и каже новината, че съпруга и е мъртъв на К2. Аз бях свикнала да казвам – „Поне е умрял правейки, това което е обичал най-много” - сякаш това ще поправи нещата, за него и за мен.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0492762f]Крис Бонингтън търси напразно за Пийт Бордман и Крис Таскър

Снимка: Chris Bonnigton Picture Gallery[/i:0492762f]

Рут винаги настояваше, че до някаква степен, трябваше да съм ядосана, макар определено да бях наясно в какво се забърквах, когато избрах Джо. „Джо и Пийт – всички катерачи – те следват страстта си пред отговорността пред семейството си.” – каза тя. „Тя им е като любовница. Гнева трябва да се излее някъде.”

Няколко седмици, след като Джо умря, пристигна куфар с негови вещи от Еверест. В него открих любовни писма от друга жена. Това за мен беше като най-голямото предателство – и аз осъзнах, че ако планината не го беше погубила, щях да го загубя независимо от това. Когато най-накрая говорих с приятел, почувствах надигащ се в мен гняв – заради това през което Джо ме прекара, за това, което той беше очаквал от мен, заради това, с което ме остави. И тогава усетих безкрайно облекчение; и най-сетне можех да продължа напред.

Но дори, когато си мислиш, че си приел нещата, когато си сигурен, че всичко вече е ясно, подсъзнанието ти казва друго. Години напред бях тормозена от сънища за това че Джо се връща от Еверест, съжаляващ за всички безпокойства, които е причинил и очаква да бъдем заедно. Скръбта за мен не беше на фази или в отделните действия, които извършвах. По-скоро за мен тя беше спирала, кръжаща около определящото събитие – смъртта на Джо. В началото спиралата беше толкова близка до центъра, че не виждах нищо извън нея. Сега тя е съставена от огромни кръгове, едва видима на хоризонта. Част от старата болка още ще си остане там, но най-вече мисля за Джо с добро, и с благодарност. Защото от руините, се издигна нещо чисто и дълготрайно.

Питайте планинарите защо катеря и те винаги ще ви кажат, че това им позволява да живеят в момента. Питайте тези страдащи от катерачните инциденти, дали нещо позитивно е произлязло от трагедията и те по един или друг начин, ще отразят мнението на катерачите. Ако обичат някой им го казват. Ако имат подарък, който да им дадат, им го дават. Не приемат нищо за даденост. „Мога да ти кажа какво ме научи смъртта” – казва Терес Ънсоелд в нейната пиеса монолог „Проправяйки си път в тъмнината”. „Тя ме научи да се вкопчвам в живота и да правя всеки момент да си струва.” Нейната 21-годишна сестра, Нанда Деви Ънсоелд, умря в планината, на която беше кръстена. Три години по-късно, когато Терес била на 20, нейния баща Уили Ънсоелд, бил убит от лавина на Маунт Рейниър. И какво направила тя след тази двойна трагедия? „Започнах да живея живота си с мъст”.

Разбирам тази позиция. В навечерието на смъртта на Джо, аз живеех само в настоящето, от момент до болезнен момент, ярко и екстремно съществуване, където нищо не беше от значение и всичко беше възможно. Тази интензивност, сега осъзнавам, беше неговото наследство. Това ме накара да следвам примера му, да взимам от живота, това което ми трябва и имам нужда, знаейки че края може да дойде внезапно, без предупреждение.

Смъртта на Джо ме разтърси да се върна отново към живота.

[b:0492762f]Тази статия е адаптирана от книгата Where Mountains Casts Its Shadow от Maria Coffey, Издадена от St.Martin’s Press, 2003[/b:0492762f]


Превод от английски:  Станко Йончев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 1774 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ




Напишете коментар

1 Публикуван на 27/04/2013 от parpulov Коментирайте
Много умно и хубаво написано. Въпросът за "риска в алпинизма" е личен. Всеки има собствен отговор. Не мисля, че има алпинисти, които приемат реално въпроса за смъртта си при започване на експедиция. Христо Проданов каза пред камерата, че "най-важното е всички да се върнем живи и здрави". И пое всички "неразумни" рискове с надежда, че ще успее да се върне жив .....









ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Западната кула на Жану: интервю с Валери Бабанов
Еверест - маршрути
50 годишнина от изкачването на К2
Влудяващата тълпа
Свирепа Арена - Дунагири
Историята на завоюването на най-високите върхове на света
К2 и другите осемхилядници по света
Боян Петров: Вътрешен глас ме поведе към върха
Планината е заета
Ама Даблам и реализирането на една 30-годишна мечта


Важни новини !!!


  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap