Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Произход на болдър катеренето - част 2



John Gill  |  Редактирана на 06/12/2012


[b:f6380aa6][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=455]ПРОИЗХОД НА БОЛДЪР КАТЕРЕНЕТО – ЧАСТ 1[/url][/b:f6380aa6]

[b:f6380aa6]Съзряването на Гристоун катеренето…[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Хърфорд в Castle Naze ca. 1910[/i:f6380aa6]

Сигфрид Уеджууд Хърфорд (1891-1916), е един от великите скални катерачи от времето на Едуард, а неговите талантливи приятели катерачи, Джон Лейлок и Станли Джефкоут, се славят с това че са направили катеренето на гритстоун ръбове и болдъри почитана дейност. Според Ерик Байн в High Peak (1966), “Те тримата бяха едни от най-добрите свръзки в катерачната история на Британия. С появата си през 1910 година те доведоха гритстоун катеренето до съзряване.”

Надарен с великолепен ум както и роден с физиката на атлет, Хърфорд открил случаен отдушник на прекомерната си енергия в скалното катерене. Гритстоун катеренето включвало не само болдърите в подножието на много скали, но и къси, трудни маршрути по самите скали. Понякога те ги катерили с горна осигуровка, понякога ги водели или минавали соло с малко или без каквато и да осигуровка – стилове на катерене, които се появили в Америка през 1920-те, 1930-те и по-късно в места като кварцитните образования на Девилс Лейк, Уисконсин.

Катеренето на болдъри и катеренето на установка били просто различни части от катеренето на скали, като не се търсило разграничаване между тях.

Един необичаен подход, който е предписван на Хърфорд е откатерването на труден маршрут преди да се изкачи за първи път. Той използвал този метод на въжето Грейт Флейк на Сентрал Бътрес на Скафъл през 1913. Той също така практикувал скачането от по-ниските въжета на земята, с цел по-голяма безопасност.

Сигфрийд, един от първите инженери по аеронавтика с изключителен математически талант, кандидатствал като доброволец към армията в Първата Световна Война. Той кандидатствал за разрешение, но бил игнориран поради германските му корени. Умрял от взрив на граната. Джефкоут също починал по време на войната (за повече информация прочетете Keith Treacher's Siegfried Herford: an Edwardian Rock Climber , 2000)




[i:f6380aa6]Хърфорд на the Scoop, Castle Naze ca. 1910

Снимка: R. Hartley[/i:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Катерач в Helsby – 1930те / Колин Къркъс / A. W. Bridge катери болдъри на Curving Crack, Clogwyn Du'r-arddu

Снимка: C.F. Kirkus / - / Снимка: C. F. Kirkus, ca. 1930 [/i:f6380aa6]

[b:f6380aa6]По-наскоро… [/b:f6380aa6]

Колин Къркъс, един от най-известните британски скални катерачи между двете световни войни катерил болдъри в Хелсбай през 1930-те.

Червеникавите пясъчникови скали над селото Хелсбай предлагат изкачвания от 6 до 15 метра, изискващи гимнастически възможности и силни пръсти. Чупливите скали довели до използването на установки от катерачите от поколението на Къркъс – или поне при първите опити. Нивото в Хелсбай било изключително високо, в сравнение с другите катерачни зони на британските острови. Може да прочетете за Къркъс в Hands of a Climber: A Life of Colin Kirkus от Steve Dean (1993).

Къркъс загинал по-време на бомбардировка над Германия по време на Втората Световна Война.
A. W. Bridge – един от катерачните партньори на Къркъс – вярвал че трябва да се практикува падане, като предшественика му Сигфрийд Хърфорд.

[b:f6380aa6]Болдър Гидовник от 1935 …[/b:f6380aa6]

Джим Перин, в прекрасната си книга "Menlove: The Life of John Menlove Edwards", споменава с безгрижие приноса към болдър катеренето на човека, който през първата четвърт на 1935, написал сатиричния гидовник „Guide to the Helyg Boulder”. Менлов пише "Този болдър е един, който всеки от Хейлиг трябва да почита. Той предизвиква почит и завист от всеки, който го е видял… Сега има толкова много маршрути по болдъра, че сякаш вече е нужно да има нещо от сорта на каталог за него…”



От описанието на Перин разбираме за 19 възможни маршрута (или проблеми), последвано от внимателна номерация и означаване с букви на всички хватки и стъпки. Например: „Маршрут В, Ръце 5 и 5 = 11 към 9, Крака G&H към F&E.” Сред тези проблеми описани по този начин на 4 метровата скала, обаче според Перин, едно или две движения са с техническа трудно 6а (грубо, трудна 6-та категория към 7a Френска спортна категория). Това дава идея на теория до каква трудност са катерили по тези времена. (Също така, описанията ме караха да се усмихна, защото особено приличат на подобен гидовник който Ивон Шойнард и аз написахме за болдърите Джени Лейк в Тетоните през 1958.)


[b:f6380aa6]Фонтенблу покрай Лондон…[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]The Scoop Stone Farm Rocks / Hut Boulder High Rocks

Снимки: от 1941 / [/i:f6380aa6]


Въпреки, че 30-те години на двадесети век довели ново поколение катерачи, които прекарвали значително част от времето си на малки скали покрай големите градове, много биха се съгласили с H. Courtney Bryson, който написал в Rock Climbs Around London, "Дори дългите болдър проблеми, които са описани тук… са шегички, маршрути за тренировка… и идват само от безгрижното удоволствие, което е част от сърцето на тези, които обичат планините и си мислят за тях често.”

Ниа Морин пише, през 1946, „Като деца, братята ми и аз катерехме често на малките скали в подножието на Търнбридж Уелс и Ръстхол Комънс, и някои от изкачванията, които правехме бяха доста трудни… Но беше някъде към 1926, след посещение на голямата съвкупност от скали покрай Фонтенблу, където парижките членове на Group de Haute Montagne са тренирали катерене през уикендите, когато си помислих сериозно за възможностите за развитие покрай родния ми град. Резултата от това беше откриването на… Харисън Рокс и Хай Рокс… Много планинари са склонни да приемат болдър катеренето като нещо детинско, и ако се развие като съвсем отделен спорт, ще има оправдание за тази гледна точка. Няма съмнение обаче, че този тип катерене дава възможност за добра тренировка… колкото и забележителен да е този тип катерене, не трябва да се приема като нещо самоцелно, а като нещо посредством което можете да постигнете нещо друго…”

E. C. Pyatt, автора на този гидовник (горната част от предния абзац е част от Предговора), Пясъчникови изкачвания в Югоизточна Англия (1947), пише в описанието отпред, „Тази книга описва значителното развитие на пясъчниковите скали в Кент и Съсекс през годините на Войната.” Той в увода говори за Британското скално катерене: „Това не е просто тренировка, то стана съвсем отделен тип катерене и разви методи за катерене и своя традиция. Катеренето на малките скали в подножията (болдър катеренето) не е стигнало до този етап и е под въпрос дали ще стигне до този момент; сякаш няма достатъчен потенциал да се развие и да стане отделен спорт.”

От Харисън Рокс, където катеренето започна в началото 1930-те, той разказва „Малко развитие имаше до към 1941, когато E. R. Zenthon създаде нова мода в Лондонското катерене като направи траверс на скален пояс в подножията – „маршрут” дълъг повече от 300 метра, дълъг повече от 20 въжета… Накрая 1945 започна нова вълна изследване вдъхновена от C. A. Fenner . . . цялостното ниво на катерене се разви значително . . . "

Продължавайки да говори по въпроса автора казва „Гумените обувки (или klettershue) са единствените обувки подходящи за това, и подковани обувки не трябва никога да се използват.” Той добавя следното след като избягва честата употреба на установки, „Почти всички маршрути са изводени… клинове не са използвани никога в подножията на скалите, и определено никога няма да бъдат използвани.” Той си признава, че в редки случай за използвали клеми в цепките.

През 1940-те, дори докато войната била в развоя си, се катерело много на местните скали. В „Climbs on Gritstone: West Yorkshire Area (1957), A.R.Dolphin говори за катерачната история на Алсклиф Краг, избягвайки да спомене своя значим принос:

„… през 1939 A. R. Dolphin, тогава само ученик, започнал редовно да посещава, и до 1940 вече бил готов да се пробва да изкачи най-трудните маршрути. Доуфин скоро открил отдушник за невероятните си умения като направил премиери на няколко VS-та, включително… „Demon Wall”.




[i:f6380aa6]Доуфин по Demon Wall
Снимка: G.H.Chapman[/i:f6380aa6]

A. Allsopp демонстрирал физическите възможности на 'Great Western' чрез неговите изкачвания с моралната подкрепа на установката, но чак през септември успял да изводи този брутален маршрут… в август, 1946, Доуфин надминал себе си като направил първото извеждане и за значително време единственото на Birdlime Traverse. . . . За десет години практически нищо ново важно не било измислено, което очевидно отдава чест на уменията и на визията на Доуфин…”

Доуфин умрял в Алпите на 28 години през 1953 докато траверсирал лесен склон.




[i:f6380aa6]Събиране на Jeffcoat's Pinnacle 1942

Снимки: J. M. Restall[/i:f6380aa6]




[i:f6380aa6] P. Biven при първото изкачване на Quietus, Стейнидж Едж, през 1953. Той използва горна установка. По-късно Джо Браун изводил този маршрут.
Почти не се е правила разлика между болдър катеренето и катеренето на горна установка.

Снимки: K. C. Stringer[/i:f6380aa6]

От 1930-те години нататък английските катерачи продължили да се упражняват на болдърите, както и на горна установка по „ръбовете”, въпреки че воденето на маршрути било считано за много по-важно.

Оуен Глин Джоунс, един от първите болдър катерачи, казва (в края на 1890-те), „Истина е че, голяма част от ценените дълбоко от нас малки изкачвания в Къмбърленд са само леко по-добри от болдър проблемите.” (Той критикува тук твърдението че скалното катерене във Великобритания може да подготви добре някой за Алпите.)

По-късно, през 1934 в CUMC Journal в бележка за катеренето във варовиковите кариери, E. J. C. Kendall заявява, "Болдър катерене на странни скали не е просто изчанчено катерене”

И през 1944 CUMC Журнала, в статия за Харисън Рокс, A. H. R. Worssam казва, "Почти всички по-хубави изкачвания са трудни, наистина заслужаващи да бъдат наречени повече от болдър проблеми. . ."

Едва в последната четвърт на 20-ти век, талантливите Великобритански катерачи започнали да възприемат тяхното изобретение, болдър катеренето, като заслужаваща си дейност, равностойна на воденето на трудни маршрути.

[b:f6380aa6]Болдър Катерене в Англия през 1940-те[/b:f6380aa6]

[b:f6380aa6]Разговор с Джо Браун . . . 2003[/b:f6380aa6]



[i:f6380aa6]Джо Браун[/i:f6380aa6]

За да имаме бегъл поглед към болдър катерене във Великобритания през 1940-те, няма по-опитен човек от Джо Браун, с който да се консултиране. Наскоро поговорих повечко с Джо, като говорихме за много неща, особено за болдър катеренето. За тези, които са твърде млади да са чували за Браун, нека просто кажа, че през 1940-те и 1950-те, той бил един от най-умелите скални катерачи в света, и първия, който бил известен на обществото във Великобритания. Той станал и невероятен експедиционен алпинист с много изкачвания в Алпите, Хималаите и в други места.

Джо започнал да катери през 1947, на 16 години. Около две седмици след първия му допир с катеренето, той и приятелите му започнали да катерят болдъри – най-вече в Киндър Скаут в Пийк Дистрикт. Джо споделя че той катерил няколко години със старомодните подковани с пирони обувки, и за него те били ефективни, дори и на болдърите. Той можел да стъпва на микроскопични ръбчета с някой от пироните добре – много от болдърите от онова време изисквали това – и да катери уверен в себе си. Той разказвал за скокове от болдър на болдър, с голяма увереност. Когато за пръв път пробвал обувки с гумена подметка, прехода бил предизвикателство за него, и се чувствал несигурен когато подскачал между болдърите. Той и приятелите му разбирали дали някой е катерил някой маршрут по това дали имало следи от пирони, подобно на начина, по който модерните болдър катерачи търсят за следи от магнезий.

Джо и приятелите му катерачи считали че болдър катеренето е очевидното място за състезания по скално катерене. Въпреки, че той казва, че самия той не бил силно състезателна натура – даже той изглежда доста скромен за всичко, което е постигнал. Докато говорихме за историята на болдър катеренето, Джо каза че вярва че почти всички катерачи са катерили болдъри от време на време, и той го счита за естествена част от преживяването в скалното катерене, например, че катерачите, които лагеруват някъде най-често ще потърсят да катерят болдъри някъде в околността. Същината на болдър катерене дори се проявява по-ясно на Великобританските острови, където няма големи планини с ледници като Алпите, и често катерачите не можели да пътуват дори до големите скали, които са по-надалече от дома им, и били ограничени до няколко изолирани болдъра или скални пояса – по същия начин, по който Парижките катерачи с ограничени средства и време били ограничени във Фонтенблу.

Когато си говорихме за Оскар Екълстейн, Джо каза, че мисли че Екълстейн се е прославил вероятно от това че изкачил някои маршрути, които другите катерачи намират за забележителни – до голяма степен също както сега. Той мисли, че Екълстейн, макар да е описван в текстовете, като първия истински болдър катерач, е следвал хора, които са катерили преди него. Което е също възможно. За съжаление обаче от преди времето на Екълстейн почти няма записи. И дори изкачванията на Екълстейн били описани неточно от неговите съвременници. Разказите от първа ръка за усилията му по катерене на болдърите са нещо рядко и често са без детайли, освен тези, че катери балансово, докосвайки леко скалата, или катери маршрут, който другите не могат. Дори известния Екълстейн Болдър близо до Ланберис е изпаднал в неизвестност, като малцина знаят, кой всъщност е той.

Джо не успя да открие негови снимки как катери болдъри – което е понятно за мене, тъй като когато аз бях активен и ентусиазирано експериментирах с катеренето през 50 години, не си играех да правя снимки също. Средата беше такава, че снимки се правеха почти само на „важни” изкачвания, дълги и опасни маршрути.

И двамата с Джо сме започнали да катерим на 16 години – той през 1947, а аз през 1953, и двамата сме започнали с конопено въже, и помним как са ни се набивали власинки и сме пускали рапели по старомодния начин, с въжето около телата ни. Мога да се басирам, че и двамата имаме тънки белези на гърба от тези приключения! Джо направил някои изключителни изкачвания в много от големите планини в света, и се развил като един от най-добрите многостранно развити катерачи в света. За мене беше огромно удоволствие да си поговоря с една истинска легенда на катеренето. И той още обича да катери – отидете на страницата му и вижте как катери!


[b:f6380aa6]Един Шотландски пионер в болдър катеренето[/b:f6380aa6]

R. W. Clark и E. C. Pyatt, в Mountaineering in Britain (1957), отбелязват че в периода преди основаването на Шотланския Планинарски Клуб (1889), „… почти всичко което се катереше… беше в тона на оригиналната алпийска традиция.” По-късно, клуба окуражава скалното катерене като дейност само по себе си въпреки, че основно се концентрираха върху зимното катерене. Обаче, изглежда че болдър катеренето – въпреки че точно тази дума може да не е била употребявана – е било оценено като тренировъчен метод няколко години преди формалното създаване на Шотланския Планинарски Клуб. В том 4, брой 1 (Януари 1896), на Журнала на клуба, T. Fraser S. Campbell допринесъл със забавна статия кръстена, „На болдърите”, която описва забавно занимание подобно на това, което правим днес.

Фрейзър намеква, за участието си в тези работи като „беше преди много години”, и съдейки по спомените му за изкачване описани в същия Журнал от по-младите му години през 1882, изглежда вероятно че болдър катеренето е практикувано през средата на 1880-те години, ако не и преди това.

Определено, след формирането на Клуба, имало известен интерес към чистата гимнастика на малки скали, както се подразбира от коментар по-нататък в журнала. W. W. Naismith пише в том 4 (1896) за определено изкачване: „Вижда се че може да се избере линия нагоре по тези камъни, като всяка част от нея може да бъде изкачена, като да кажем, на „болдър”…”

[b:f6380aa6]Откъси от „На болдърите”[/b:f6380aa6]

От: T. Fraser S. Campbell

Журнал на Шотландския Планинарски Клуб, Том 4, брой 1 (Януари 1896)

„Преди много години в Единбург имаше малко котило от ентусиасти, които бяха свикнали да отдават част от техните почивни дни на разучаването на планините в родната им страна. Това било в праисторическите времена, преди идеята за Шотланския Планинарски Клуб да узрее.
…”

„При един подобен на този случай се сформирало „Болдър обществото”. Това било момент на вдъхновение, и Стот (J. G. Stott, първия редактор на Журнала, починал 1938) се присъединил към него с ентусиазъм и се предложил за секретар, което останала част от хората приели с благодарност. Задълженията като секретар на Скот се състояли най-вече в лежене през по-голямата част от времето на гръб на сянка, с лула в уста, докато автора, създавал криви линии по долни дрехи, и най-вече се противял на законите на анатомията като правил невероятни изкачвания на някои Арански болдъри”


„Искам да кажа че не искам да твърдя, че някой може да практикува изкуството на катеренето напълно – на някой болдъра, но познавам много хора, които са прекарали доста приятни часове в преследване на тази част от нашия любим спорт, която позволява на амбициозния катерач поне малко добра тренировка като голф играча, който удря топки по килима на дневната си…”


„… упражнението на болдър катеренето е почти чисто атлетично, но тренировката на нерви и мускули може да е полезно за катерача… а също така, и сравнително безопасно.”


„От страни на Лок Екк има огромен камък сцепен на две, изкачването, на който, след няколко неуспешни опита, беше постигнато от Лестър (W. R. Lester)… В Глен Инверидлас има подобен макар и по-малък камък… отличен катерач … беше доста разочарован от неумението си… да го изкачи, като двама от спътниците му се присмиваха на напразните му усилия.”


„Придружаващите илюстрации, направени по снимки, са изгледи на три (два) главните Арански Болдъри… В снимката от ляво (Clach Mhor) е нашия славен редактор, държащ се успешно посредством мистериите на хващането на триене… (в същото време) Почетния касиер се е заел с напразни опити да направи връзка основана на търкания между копчетата на палтото си и гладката скала.” (балансовото катерене, тепърва е щяло да бъде показано от Екълстейн на едноименния болдър в Уелс)




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6] Clach Mhor /The Bruce Stone[/i:f6380aa6]

„Нямам намерение да сравнявам тези изкачвания на болдъри с изкачването на Уестдейлските стени, гимнастическия салон на Английските катерачи… Но са достатъчно забавни, за да се забавлявате някой свободен следобед…”


[b:f6380aa6]Ранно болдър катерене във Франция и Австралия[/b:f6380aa6]


[b:f6380aa6]Фонтенблу[/b:f6380aa6]

Във Франция първите описани опити за болдър катерене може би са били някъде през 1870-те. „През 1874 Ернест Сезан създал Френския Алпийски Клуб в Париж. По време на туристическите си походи до близкото Фонтенблу, членовете му открили за себе си магията на тези пясъчникови болдъри. Докато били омагьосани от гората, те осъзнали че изкачването на камъните ще бъде чудесен начин да се подготвят за бъдещите си алпийски експедиции.” – Фонтенблу от Емануел Ратоис (преведено на английски от Кати Ивс), в Алпинист 12, Есен 2005.

Groupe Rochassier била основана към 1910. Енергичен нейн член, Жак Верлин, бил изкачил едноименната цепка (5.8) през 1908. Ратоис продължава цитирайки Тренировки, статия в La Montagne, от Жак Верлин (1913). „Определено това не се високи върхове, най-високия камък не превишава 15 метра, но камъните са доста гладки и хватките са рядко срещани… Няма друго място, където по-добре да се научи човек да катери от тук, с помощта на микроскопични хватки, безкрайно малки ръбчета и камини, който биха накарали и най-закоравелия коминочистач да изпадне в еуфория.”

След края на Великата Война (І-вата световна война) била сформирана Groupe de Haute Montagne от Жак де Лепиньо, Пол Шавалийр и други. Лепиньо, през 1914, бил вдигнал летвата на трудността на катеренето с Fissure de la Prestat (5.8-5.9). Но, няколко години по-късно най-известния застъпник на болдър катеренето от ранната история на тази област започнал да се занимава с него. „Пиер Алан станал част от GHM в началото на 1930-те. Много бързо той направил изумителни подвизи, както в Блу така и в Алпите. През 1934 той направил първото 5+ (5.11a) в гората: L'Angle Allain . . ." - Ратуис.

Пиер Алан, през 1935, изобретил катерачните обувки с мека подметка за сериозни изкачвания. Те приличали малко на настоящите, но им липсвала гумата с високо сцепление, която била разработена в Испания през 1970-те. Той носил тези обувки, същата година, за първи път в планините при изкачването на северната стена на Дрю. През 1948 той представил нов модел на своите обувки, който бил по-подходящ за екстремно скално катерене. (Въпреки, че аз не бях наясно с френското катерене през 1950-те, бях чул за подобрената версия на тези катерачни обувки, и си купиx един чифт към края на 50-те. Тук ги нося докато оглеждам началото на соло изкачването на Gnomon в Блек Хилс през 1960. Аз също така ги носех на Thimble през 1961.) Друг член на "Le Groupe de Bleau" , Пиер Шавалийр, вкарал в употреба найлоновите катерачни въжета през 1943.

В края на Втората Световна война, катерачите се завърнали в гората с болдърите, имайки бунтовническа настройка, породена от годините тевтонски репресии: „След освобождението нова група, Cuvier Academic Club, формирана от устрема на Рене Ферле и Пиер Алан. САС доминирала в катеренето в Блу до началото на 1950-те.” Ратоис. Друг клуб, Club Olympique de Billancourt, се появил някъде към 1950.”Най-добрите катерачи на COB бързо изпревариха светилата на САС…” –Ратоис.

Въпреки това, болдър катеренето във Фонтенблу не привлякло вниманието или ентусиазма на повечето катерачи още много години. „В началото на 1970-те, все още имаше няколко отдадени катерачи в гората” – Ратоис. През това десетилетие катерачите продължили да възприемат техните занимания, като по-скоро лековата игра, като предпочитаните маршрути изисквали въображение за използваната техника за изкачване, но малко истинска сила. Парадигмите обаче се променят: „В началото на 1980-те, била повратната точка за болдър катеренето, както ни е известно сега … Това ново поколение… бързо възприе атлетичната логика за катеренето. Наличието на хубави маршрути, плюс голямата мотивация и тренираност на тези катерачи, общо довели до момент на съзряване” – Ратоис.

Жалко е че правенето на хватки с помощни средства било нещо възприето във Фонтенблу до 1980-те. Сега разбира се е забранено.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Пиер Алан ca. 1938 [/i:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Пиер Алан и Гай Поулет на болдъра La Prestat, Рене Ферле в центъра, Жак Поисено долу 1948.

Снимки: Editions Guerin-Chamoni[/i:f6380aa6]

Наскоро книгата на Алан от 1947, Alpinisme et Competition, беше преиздадена, и в последната глава той дискутира философията и действията на тясно сплотеното общество на катерачите наричащи себе си Bleausards. Всъщност, сякаш Алан е написал голяма част от този текст към края на 1930-те.

[b:f6380aa6]От Пиер Алан:[/b:f6380aa6]

Фонтенблу

Какво би бил Парижкия алпинист без „Блу”? Без неделните изкачвания на белифонтанския пясъчник? На много по-ниско ниво, без съмнение. Извън Париж, красиви варовикови скали може да се видят почти на всякъде, и то с впечатляващи размери: Дижоните, Каланкс, Ардените, Сасо… Но ние имаме нашите малки скали във Франшарт, ла Даме Жан, Пюсетел, Малешербес, Кувиер. Кувиер над всички – свещения храм, мястото където свободните изкачвания са правени на върха на трудността в момента. Тук маршрутите – които са доста, може би към 500 само за Кувиер, като една трета от тях са наистина трудни – не се измерват в десетки или стотици метри. Нашите смешни камъчета, както определено някой гид от Шамони би ги определил, са само няколко метра високи. На нас ни харесва това и дава възможност за превъзходство в този тип катерене. Без да има нужда да се слагат въжета, няма вече опашки и чакане за да се справи някои с тази или онази трудност, ние се движим бързо, от един на друг маршрут – само умората ни спира и ни кара да позабавим темпото.

На тези малки скали, доста близо до земята, може да се отпуснем, и бих казал да надвишим границите на потенциала ни: паданията са без жертви. Ако има нужда, може да пробваме даден труден старт 20 пъти един след друг, учейки се по този начин, за прецизността и границата при която гумата губи сцепление със скалата. Можем да усетим точния баланс, да се доверим безкрайно на малки хватки и по този начин да постигнем качества на катерач далеч надвишаващи тези, които другите главни методи и школи за развиване на скалното катерене дават. Не че не е нормално от време на време някой „Блузарец” да изпробва знанията си, да се докосне до дълги и продължително натоварващи маршрути и да свикне с впечатляващата вертикалност на варовиковите скали.

За мен е истина в момента, че в свободното катерене, нашите най-добри катерачи могат да съперничат на катерещите големи варовикови масиви на тяхното поприще, но обратното не е вярно. До момента – няма катерач, който не е катерил в Блу, а е успял да се справи с нашите най-трудни изкачвания. Но вие ще ми кажете, по-голямата част от най-добрите алпинисти не посещават често „Блу”, и сме свидетели на много от Блузардци, който бяха слаби в изкачванията в планините.

Разбира се тук става дума за чисто скално катерене. Планините са доста по-сложни. Много качества, освен тези изискващи се за скално катерене са нужни, и това колко добър скален катерач си е от малко значение, когато морала и умението за намиране на маршрута са задължителни. Опит от катерене на лед и техника също трябват, а това липсва на Блузарци най-често.

Като поговорката, че веригата е толкова яка колкото яка е най-слабата и брънка, от всички качества, които планините изискват от алпинистите, най-слабото от тях ограничава възможностите на алпиниста. Но тъй като няма какво да попречи на шанса нужните дарби да са насъщни от време на време в някой Парижанин, това да доусъвършенстват таланта си на нашите пясъчникови камъни може да е само положително предимство.

И – за да бъда честен, не отиваме в Блу само защото сме хвърлили око на планините и искаме да катерим там, най-вече го правим защото го възприемаме като игра, игра която събужда страстта в нас или игра породена от страстта. Това е добра тренировка? Още по-добре, но дори и да не беше така, за по-голямата част от нас нямаше да промени нищо. Всяка седмица ще ходим, също толкова усърдно, и упорито, катерейки маршрут, който е устоял на атаките ни, и ще сме също толкова задоволени, когато накрая се поддаде на усилията ни и на техниката ни. Като игрите, които се играят на стадиони, има съревнование между катерачите, приятелско съревнование, но независимо от това пак е съревнование. Ако изключим класическите маршрути, и някой отиде да пробва „последните велики маршрути на Кувиер”, и след много опити успее да триумфира над това престижно четири или пет метрово първо изкачване, веднага ще е толкова щастлив, колкото ако е успял да изкачи някой нов маршрут по стените на някой велик алпийски връх. Като така, приятелите му се надъхват да го изкачат втори, трети и т.н.

Казвате, че няма смисъл от това? Може би, но същото тогава важи и за десетата от секундата, с която се подобрява рекорда на бягане 100 метра, или допълнителните килограми вдигнати от тежкоатлет – все пак с кола и с кран може по-добре да свършим работата!

Към тази страст за катерене, може да прибавим удоволствието от къмпингуването и ползата от тридесет часа чист въздух, по време на които, забравяйки за грижите за офиса, работилницата или магазина, всяка събота ние отново усещаме същата степен искрено задоволство – някой даже би казал нужда – специалната атмосфера на камъните ни и редовните им посетители. Тук ние често работим над летните си проекти и където си позволяваме да говорим за някои наши страхове, които възпиемаме за реални, дори ако значи да поставим под въпрос нашата преценка когато сме пред скалите, използвайки една формула, която отдавна съм възприел – смелост в идеите, разсъдливост при изпълнението.

Фред Берник, през 1947, измислил първата официално отбелязана серия от болдър маршрути във Фонтенблу. Въпреки, че била полезна за трениране за алпийски маршрути, тази приятна идея станала нещо само по себе си, давайки начало на скоростни състезания и състезания по трудност.




[i:f6380aa6]Гай Поулет през 1947 докато катери Le Surplomb au Cuvier Chatillon . . .

Снимки: Editions Guerin-Chamonix[/i:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Пиер Алан на Sustentation през 1940-те

Снимки: Editions Guerin-Chamonix[/i:f6380aa6]

[b:f6380aa6]Някой забележителни изкачвания във Фонтенблу[/b:f6380aa6]

За по-подробен и задълбочен поглед на историята на тази известна зона, може да си купите копие на списание Алпинист (12), Есен 2005, и изчетете пълния текст на прекрасната статия на Ратоис.




[b:f6380aa6]Австралия …[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Egg Rock 1927 / Кайс на Stanthorpe 1962


Снимка: Лейл Видлър/ Z.Wilczynski [/i:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Fly Wall 1934 / Salmon 1929

Снимка: A. A. Salmon/ - [/i:f6380aa6]


В Австралия, първите стъпки в дейностите подобни на болдър катеренето, в зоната на Брисбейн, били направени от австралийски катерач пионер, Албърт А.Салмън през 1920-те и 1930-те. Салмън избягвал екипировката за осигуряване и всъщност борил маршрутите си като фрий-соло катерач, много години преди този израз да бъде възприет. На едната снимка той прави първо изкачване на Egg Rock през 1927. Той също прави и първото соло изкачване на Fly Wall в Катуумба, в Блу маунтинс покрай Сидни през 1934.

На друга от снимките, Джордж Фрейзър катери Fly Wall през 1934 докато д-р. Ерик Дарк навива въжето на върха на скалата. Дарк предизвикал Фрейзър и Салмън да направят изкачването, което като категория е към 5.7.

Модерното болдър катерене в областта около Брисбейн – както и в Германия – започва в началото 1970-те години.

Тед Каис, който започнал да катери през 1962, бил инструментален във въвеждането на това, което ние възприемаме като болдър катерене в тази част на Австралия. На снимката тук Тед катери на гранитните болдъри в Станторпи тази година. Той е допринесъл следната статия, даващ ни интересен поглед към историята на спорта около Брисбейн.

[b:f6380aa6]Някои спомени за произхода на болдър катерене в Австралия
От Тед Каис[/b:f6380aa6]

Аз бях късметлия, бидейки младото протеже на Албърт А.Салмън, който е пионера на първата златна ера на Австралийското катерене около Брисбейн през 1930-те, и участва във втората страхотна ера от 1960 до 1975, когато техническата трудност достигна световните стандарти, поне в катеренето на цепки покрай Рик Уайт на Фрог Бътрес.

Това мое минало ми да дава уникален поглед към произхода на болдър катеренето там, въпреки че не включва подобни дейности в Сидни и Мелбърн, които се развили независимо заради отдалечеността. Тези големи градове също имали техните местни катерачни клубове и болдър местности в околностите им (Линдфийлд Рокс и Хенгинг Рок, съответно), в които се катерило поне от средата на 1950-те.

Австралия първоначално била силно повлияна от Великобритания, като отдалечен пост на Империята, но развили свой собствен дух, подходящ за нова колония с огромни открити пространства и малко население, в контраст с градската култура на Англия. Тази страна е благословена с добро време и много скали близо до градовете. Ранното катерене еволюирало от ходенето по планините (познато като bush walking, в предвод на български разхождане по храсталаците) и фокусирани върху откривателството и изкачването на нови върхове по най-лесния път.

Салмън бил неуморен турист, който направил много първи изкачвания на важни скални върхове с югоизточен Куийнсленд. Той бил ексцентричен със сериозни възгледи и лична етика, която не включвала използването на въже или други начини за осигуряване, като нечестни. За безопасността си той разчитал на три точки на контакт със скалата и сила на краката, така че трябвало да се ходи на дълги разстояния по неравен терен и достатъчно тренировка, въпреки че имал вроден гимнастичен талант. Любимите му катерачни обувки били гуменки или тенис маратонки (наречени пясъчни обувки в Австралия) вместо коравите подковани обувки с пирони използвани по същото време в Англия. Той рядко търсил присъщата трудност, само заради трудността, защото трябвало да бъде сигурен че няма да падне дори и някоя хватка да се счупи и да откатери без помощ.

Може би най-великото му постижение било първото соло изкачване на Fly Wall в Катуумба, в Блу Маунтинс леко на запад от Сидни през 1934. Това определено може да бъде считано за хайбол болдър маршрут. Обичайната граница на Салмън (осланяйки се на трите точки на контакт) се доближавала до 5.6, но този ден той се надминал предизвикан от д-р Ерик Дарк, друга значителна историческа фигура в австралийското скално катерене. Трудността може и да била 5.7, отговаряща на първото Very Severe или VS по Английската категоризация.

Разбира се тези трудности са нищо в сравнение с ранните европейски постижения като например тези на Оливие Пери Смит (Елбсандстейн) и Пол Прюс (Доломитите), но Австралия била толкова ограничена като представи, че трябвало да се изградят местни стандарти за трудност от нищото без да има чужда помощ отвън. Салмън събирал сериозна колекция от книги, но повечето били за Хималайски и Алпийски приключения и без да имат нищо бегло общо с технически трудното скално катерене.

Трябвало да минат още 30 години, за да трудността на австралийските маршрути да премине границата 5.10. Водещите личности през 1960-те били Брайдън Алън и Джон Юлбанк, и двамата емигранти от Великобритания живеещи в Сидни. Техния опит от първа ръка, от катерене отвъд океана и вродените и умения ускорили скоростта на развитие до това ниво в съседния щат Ню Саут Уейлс. Алан донесъл със себе си първите PA катерачни обувки в Австралия (PA – Пиер Алан) и изобретил “carrot” болтовете с откачаща се планка.

Аз бях още в гимназията през 1962, когато Салмън ме заведе до много от неговите изкачвания, но неговата стриктна етика за катерене без въже възпираше моето развитие. Аз се записах в отбора на училището по гребане и започнах да тренирам с тежести, които скоро показаха приноса за катерене в агресивен стил използвайки силата на горната част на тялото. Тогава използването на динамични движения беше считано за неподходящо под стария принцип, „водещия никога не трябва да пада”.

Доколкото знам аз съм първия австралийски катерач, които систематично да тренира с тежести и все още считам, че силата достигната посредством натоварване само с теглото на тялото ви е едно от най-добрите общи упражнения. За съжаления развитието на катерачна гъвкавост и издръжливост бяха пренебрегнати от мен при тази мания за чиста сила.

До този момент болдър катеренето не се приемаше на сериозно като самостоятелен спорт. Ние имахме конвенциални възгледи, за нас беше игра или незначително развлечение от истинското катерене включващо катерене на дълги повече от едно въже маршрути по високи скали. Също така има малко истински болдъри в Брисбейн, които по добро стечение на обстоятелствата са ниски, върху които може подходящо да съсредоточим усилията си. Любимата ни тренировъчна зона беше Кенгуру Пойнт, 20-метров скален венец от каменоломна, която е удобен за катерене на установка, въпреки че добавих няколко трудни болдър проблема на по-малка част от зоната (W1).

Скалите на Нуса и Страдбрук Айланд бяха ранните популярни болдър зони, заради пясъчните плажове, които ставаха за безопасни падания. Салмън катерил там екстензивно, дори и ако тази дейност била заедно с събиране за катерене на сърф. Създадените от хора структури като сгради и мостове също бяха популярни тъй като даваха възможност да се правят дълги траверси на безопасна височина. Разбира се тези изкачвания били с цел издръжливост над техническа трудност.




[i:f6380aa6]Кайс катери болдъри на Пойнт Лукаут, Страдбрук Айланд, 1962

снимка A.A.Salmon[/i:f6380aa6]

Най-близките класически болдъри бяха в Станторп, далечен провинциален град, където заобикалящите го полета са пълни с едрозърнести гранитни болдъри. За първи път посетих зоната през 1962 с основна цел изкачването на всеки болдър. Дори и най-простия път нагоре може да е предизвикателен благодарение на надвесените и заоблени страни на камъните.

Бих казал че болдър катеренето се възприе като самостоятелен спорт, тоест желанието да се направи специфична серия от силови движения, започна през началото на 1970-те. Това беше подпомогнато от откритието ни в гората Туухей на малка болдър зона скрита между дърветата на местното предградие, които бяха с текстура подобна на гридстоун с малки издатини да се издърпваме нагоре. За първи път бяха отбелязани отделни маршрути, серия изкачвания бяха направени и бяха достигнати трудности V1.




[i:f6380aa6]Кайс в гората Туухей в 1974

снимка K. Jensen[/i:f6380aa6]

По това време надраснахме нашето Британско наследство и научихме за интересното развитие в Щатите, които кулминираха в първото Австралийско изкачване на Рик Уайт на The Nose и Salathe Wall през 1973. Бях вдъхновен от статия на Джон Гил да пробвам „магнезий” през същата година. За съжаление не осъзнах, че трябва да е магнезиев карбонат и използвах „дървесна смола” вместо това. Това беше кратък експеримент, който даваше лепкава бъркотия в австралийската жега! Истинския магнезий беше възприет едва след посещение на Хендри Барбър през 1975.

Тези ранни начала, беше пресъздадени на други места в Австралия в същото време, но никои не бяха значителни пробиви в световен контекст. Пробивите бяха оставени за Австрийските тенисисти, плувци, бегачи на дълги разстояния и крикет играчи, споменавайки по този начин няколко спорта. Но, тези пионери катерачи положиха добра основа за успешни следващи поколения, които да бъдат използвани от следващите поколения да се борят с най-добрите спортове.

[b:f6380aa6]Ранно болдър катерене в Германия и Доломитите
Германия…[/b:f6380aa6]

В Германия, Klettergarten, или зони за тренировка, съществуват повече от век. Без съмнение, болдър катеренето съществувало като тренировъчна техника за дълги изкачвания, но описанията за откъслечни.

Има прекалено много сериозни и достъпни изкачвания, които може да се правят в и около Алпите, за да болдър катеренето да достигне популярността, която е достигнало Великобритания.

В Германия, до най-голяма степен освен в Англия, смелостта, в допълнение към трудността, била централна част от катерачното изживяване.

Георг Винклер, Мюнхенски гимназиален студент, тръгнал да катери соло, и умрял докато пробвал Вайсхор по този начин на възраст 18 през 1888.




[i:f6380aa6]Георг Винклер at age 17 / д-р Паус Преус

1870 – 1888 / 1886 – 1913[/i:f6380aa6]

Малко късно, д-р Паус Преус – следвайки тази традиция, умрял докато пробвал соло изкачване на Manndlkogen. Той бил на 27 години през това време – годината била 1913. „Тренировъчното катерене” на малки скали вероятно изглеждало относително маловажно.

Ханс Фийехтл, който бил развил прототипа на стоманените клинове с пръстен, към около 1909 прави нещо подобно на болдър движение.




[i:f6380aa6]Ханс Фийехтл катери болдъри
Снимка: 1910[/i:f6380aa6]

Германското болдър катерене, с сегашния си вид, изглежда, че до голяма степен е в резултат на Волфганг „Флипър” Фийтц, който направил болдър маршрути там към края на 1970-те.




[i:f6380aa6]Волфганг „Флипър” Фийтц

Снимка: T. Ballenberger[/i:f6380aa6]

Запознах се с германски катерач в Чикаго през 1958, който очевидно познаваше Херман Бул, и той ми каза за един траверс малко над земята, в зона покрай Мюнхен или Инсбрук, който само Бул можел да изкатери. Той каза че ключовата хватка била „с дебелината на клечка кибрит!” Тази зона може да е била Исартал, спомената от Джо Стетнър на Джак Горби, автора на The Stettner Way, или по-вероятно Hottinger Outcrop покрай Инсбрук.

Бул в Lonely Challenge казал следното за тренировките, които той правил през 1940 – те звучат до голяма степен като болдър катерене:

„… Ставах в пет всяка сутрин и отивах в Hottinger Outcrop, катерачната площадка на Инсбрук… Наскоро знаех всяка хватка и стъпка наизуст. Нещата, които изглеждаха невъзможна в началото в обувки, по-късно станаха възможни с ботушите с гладки кожени подметки… Катерех нагоре-надолу и нагоре и надолу, отново и отново, като асансьор. Всичко това, разбира се само на няколко метра над земята, но важното беше че пръстите ми се тренираха по този начин.”

[b:f6380aa6]Сила на пръстите…[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Снимка: - Fingerhakeln, Berge und Heimat, Luis Trenker

Берлин 1937[/i:f6380aa6]

Научих се да правя набиране на един пръст на една ръка през 1959, защото същия немски катерач ми каза, че Бул може да прави набиране. Но никога не успях да проверя дали това е вярно. Обаче, наскоро научих от Керуин Клайн, че в Южен Тирол – родината на Бул – имало стара игра докато се пие наречена Fingerhakeln или борба с пръсти, с произход от преди 19 век, при която участниците захващали един друг със средните си пръсти, и се опитвали да се издърпат един друг.

Според един запис от 1878 „Често в Тирол може често да се видя мъже с пръсти почти с двоен размер на дясната ръка”. Може ли че този мускулен трик, граница, която някои сериозни болдър катерачи, чувстват че трябва да достигнат, произхожда от игра на пияни фермери?


[b:f6380aa6]Доломитите[/b:f6380aa6]



Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Болдър катерене в Доломитите през – 1890-те

Снимки:Guido Rey[/i:f6380aa6]


[b:f6380aa6]Болдър катерене в Америка… Ранните години[/b:f6380aa6]

В Америка, историята на болдър катеренето започва поне осемдесет години назад, но отново е трудно да различим спорта от ранната практика за катерене на установка и качване по болдърите.

Първите описани случаи на болдър катеренето в Америка са били в щатите Ню Ингланд. В Yankee Rock & Ice (2002), Лаура и Гай Уотърман казва следното по въпроса:

„… в Бостън, активен турист от Планарския Клуб на Апалачите наречен Франк Майсън четял активно 'Badminton Library of Sports and Pastimes', забавна серия статии от началото на новия век, в който трактат за скалното катерене на C.T.Dent особено го заинтригувал. За да пробва екзотичния спорт, Мейсън си взел въже и отишъл да търси нещо, което да изкатери в предградията на Бостън. Скалички в Уест Роксбъри и няколко по-големи камъни в Саут Пийбоди му хванали окото, … В 1916, според ранните AMC записи, Майсън се движел с малка група приятели, който редовно ходили с него на предградските скали на Бостън. „

Това, разбира се било по-скоро микро-катерене отколкото близо до това, което приемаме за модерното болдър катерене сега, но духа бил налице.

Тони Джулианели – колега математик – ми разказва за дискусия, която той имал навремето с Хаслър Уитни (1907 – 1989), математик от световна класа и умел скален катерач. Уитни разказвал за катерене на болдъри в Слийпинг Джаянт Стейт Парк и Ийст Рок Парк, и двата в Ню Хейвън, в Кънетикът, в началото на 1920-те, докато бил студент в Йеил.

По този начин, той бил един от най-ранните американски болдър катерачи (въпреки, че не в модерния му вид), също така и велик математик, който прекарал много години в Института за Напредничави Изследвания в Принстън. През дългата си кариера, той получил Националния медал за постижения в науката, наградата Лулф, и наградата Стийл за значимия си принос в математиката. Той бил смел катерач също така, и направил най-трудния маршрут в Източните Щати в Канън Маунтинс през 1929.

В Yankee Rock & Ice (2002), Лаура и Гай Уотърмен разказват за Уитни: „Хаслър Уитни бил приет в Йеил през 1924 след завършването на гимназия в Швейцария, където бил катерил с алпийски водачи… Като личност Уитни бил интроверт и самотник, леко ексцентричен, със твърди възгледи поддържани тихо и борбено. Той елегантен катерач… истински последовател на философията на Джефри Уинтроп Йънг, че разсъдъка и уменията са по-важни за водача от мускулите и перченето – или осигуровките… В първата си година Уитни открил the Sleeping Giant… Той прекарал голяма част от следващите три години, понякога с приятели по въже, понякога сам.
Соло изкачванията на Уитни (7- 30 метра) показват страна на идеалите на Йънг… че разсъдъка на опитния водач може да му каже дали може да се качи и да слезне безопасно, така че соло катеренето на относително трудно ниво било възприемано за оправдано.”

На седемдесет и шест, Хаслър отишъл на Sleeping Giant с Уотърменс. Той се поколебал да се върже на въже, и минал по-голямата част от един от маршрутите си соло – като се вързал едва на пасажа. Това до голяма степен била старата игра, която играели англичаните, като дори през 1930 водещите маршрути, често избягвали да слагат осигуровки, и практически минавали фрии соло маршрутите. Добро описание на тази идеология – съпътствано със снимки – може да видите в The Coniston Tigers (2000) , на Хари Грифин.

През 1920-те и 1930-те години в Ню Ингланд – откатерването – дори и на болдър маршрутите – било част от спорта. Отново в Yankee Rock & Ice, Уотърменс говори за ранните дни на Планинарския клуб на Дартмаут: „Ако някой катерач, дори и на двуметров болдър, се пробваше на някой маршрут, или трябваше да го изкачи, или да го откатери, ако паднел, той трябвало да се остави на другите да го удрят по задника.” (каква забава би било това тези дни на Бътърмилкс!)

Друг възможен кандидат за Първия Американски Болдър катерач, предхожда Мейсън с много години. Нюуел Мартин катерил по сгради в Йеил по фасадите, камбанариите и кулите на различни сгради – както правил Оливър Пери-Смит някъде 30 години по-късно във Филаделфия – и изкачил впечатляващи плочи на няколко известни върхове в Adirondacks през 1875. Възможно е той, както и Уитни 49 години по-късно да са катерили болдъри покрай Ню Хейвън. Той също така може и той да е започнал да катери болдъри (в това, което ще стане по-късно през 1924 година) Слийпинг Джайънт Стейт Парк и Ийст Рок.

Ако това е вярно, Американското Болдър катерене е почти толкова старо като Великобританското болдър катерене. Но разбира се това е само предположение. По-вероятно е че в този период катеренето по сгради е замествало катеренето на болдъри за да се поддържа форма за катерене, или може би ранна гимнастика (за тези няколко, ранни скални катерачи).

Нюуел Мартин е роден в Китай през 1854, учил в Йеил в началото на 1875, и завършил Юридическия факултет на Колумбия Юнивърсити през 1877. Той публикувал няколко сериозни трактата окуражавайки различни форми на бунтарство: срещу сухия режим, робството, дискриминацията, подслушването и т.н.



[i:f6380aa6]Физкултурния салон на Йеил 1860

Вижте огромната разтворена стълба, вероятно Мартин се е упражнявал там[/i:f6380aa6]


[b:f6380aa6]Девилс Лейк[/b:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6] JG Little Flatiron (1958) / JG Tombstone (1958)
Снимки: 1964[/i:f6380aa6]

През 1926, Джо и Пол Стетнър започнали да посещават Девилс Лейк, Уисконсин, поставяйки установки по стръмните кварцови скали и кулички. През 1950-те модерната екипировка дебютирала и отношението се променило. Дейв Слингър, забавен ексцентричен старец и богат фермер, който започнал да катери на 50 години, и който обичал да лъже младоците за трудността на изкачванията, развил динамичен стил на катерене, в контраст с развитата щателно статична техника, използвана почти навсякъде там. Така че Дейв поне участвал, ако не и практикувал гимнастическо болдър катерене на гладките кварцови скални формации.

През 1958-1959 посетих Девилс Лейк няколко пъти, представяйки моята версия на модерно болдър катерене там, включително и използването на магнезий. Дейв и аз си споделихме и няколко смешки… През средата на 1960-те, Пийт Клийвланд направил няколко трудни маршрута, включително Phlogiston.


[b:f6380aa6]Кардъррок[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Herb Conn on Herbie's Horror,

Снимка 1943 Conn Collection[/i:f6380aa6]

Густав Гамбс (1868-1958) е първия започнал да катери в Кардъррок Вашингтон D.C. Използвали се манилови въжета и клинове, както при водене така и при катерене на установка. Йан и Хърб Конн се преместили в района на Вашингтон в началото на 1940-те и започнали да катерят в Кардъррок. Те практикували катерене на установки и правили дълги ниски траверси – изкачвания предшестващи истинското катерене на болдъри. Те основали вестник за местните катерачи кръстен Rope Up през 1944. Голяма част от ранните трудни изкачвания били направени на установки включително Herbie’s Horror на Хърб Конн (5.9), изкачен през 1943, Jam Box (5.10 сега) изкачен от Тони Солър в средата на 1950-те, и Silver Spot (5.10) на Майк Банкс през 1962. От средата до края на 1960-те, ново поколение силни катерачи, включително Чарли Фаулър, Джо Фейнт и Джон Станнард се упражнявали на местните скали. Вероятно Станнърд създал първия модерен болдър маршрут в Кардъррок.

[b:f6380aa6]Блек Хилс Ниидълс[/b:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]JG Sylvan Lake Boulder / JG & Bob Kamps средата на 1960-те ca. 1962
Снимка: - / Bonnie Kamps[/i:f6380aa6]

На иглите в Южна Дакота, от 1949, Йан и Хърб Конн катерели дълги траверси почти до земята, когато не правили премиери по иглите. Те носели евтини, ниски обувки за тенис, които си взимали тесни и имали гладки гумени подметки нарязани с нож, и си сушели ръцете със сухи изгнили горски листа и прах от шишарки. Хърб и Йан най-често използвали дълго 18 метра въже, като предпочитали да е с по-къса дължина, тъй като това налагало откатерване, което те считали за важна черта от изживяването при катерене. (Тази практика била въведена в Америка от Фриц Вайснър, както и от Ъндърхил и Хендърсън, през 1930-те, и била очевидна при изкачванията на Уитни – поради влиянието на G. W. Young – както беше отбелязано по-горе.)

Аз започнах да посещавам Блек Хилс в средата на 1950 въвеждайки настоящото разбиране за болдър катеренето там. От края на 1950-те до средата на 1960-те доста (тогава) трудни маршрути бяха направени на грубия гранит.

Други катерачи, които значително са допринесли за болдър катеренето в тази местност през 1960-те са Боб Кампс, Рич Голдстоун и Пийт Клийвлънд.

Всички класически маршрути на Силван Лейк Болдъра бяха направени до началото на 1960-те. Аутлет болдъра беше изкачен някъде година по-късно.

[b:f6380aa6]Индиън Рок[/b:f6380aa6]

Катерачите на Индиън Рок в Бъркли практикували катерачни движения и техника с въже от началото на 1930-те. В началото на 1930-те, Дик Лионард развил концепцията за динамично осигуряване там, с оглед да спаси водещия от смърт поради скъсано въже от сезал. Тези малки скали обкръжени от частни домове, са свидетели да непрестанно катерене/болдъринг в продължение на 70 години, включително и са били посетени от много известни катерачи. Сега там може отвреме да видите странни типове от Бъркли, като един джентълмен, който аз видях там да подрежда войници играчки на малки ръбчета, заедно с колекция от монети, по време на войната в Ирак. Важно: отидете до тоалетната преди да отидете до там - Казаха ми че влажната почва в основата на скалите продължава да е влажна от началото на 1930-те.


[b:f6380aa6]Стоуни Пойнт[/b:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Ройал Робинс 1960

Снимка: Роджър Браун[/i:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Боб Кампс 1960

Снимка: Роджър Браун[/i:f6380aa6]

Глен Доусън и други от клуб Сиера практикували катерене с въже на Стоуни Пойнт в Калифорния от 1935 нататък – но от началото на 1950-те младия и необикновено талантлив Ройъл Робинс (може да потърсите биографията му Spirit of Age) и приятелите му започнали да се покатерват покрай скалите, като се пробвали на трудни части от скалите както с въже така и без. Тези ранни събирания за катерене на болдъри в началото на 1950-те са първата постоянна проява на модерното болдър катерене в Америка.

„До 1957, Стоуни Пойнт станала редовно посещаемо място за сплотената катерачна група, която ще поведе стандартите за технически трудни изкачвания в Калифорния до най-високото ниво в света: Робинс, Фрост, Шойнар, Риърик, Хърбърт, Кампс и Пауел.”
Stone Crusade от John Sherman

[b:f6380aa6]Рубиду[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Пол Глийсън 1965

Снимка: Keith Leaman[/i:f6380aa6]

Боулдър катеренето в зоната покрай Ривърсайт – а именно, Маунт Рубиду и Биг Рок – започнало като нещо, което Ройъл Робинс и приятелите вмъквали в графика си по време на пътя им към Такуитц през 1950-те. Но болдър катеренето като отделна дейност, а не само загрявка за по-дълги маршрути започнало в средата на 1960-те, с това което правил Лий Харел, доктор по история, с който аз се запознах няколко години по-рано в Колорадо. Пол Глийсън, Кийт Лийман и Фил Глийсън били сред тези, който първо се присъединили. Следва кратка статия на Фил, описваща еволюцията на болдър катеренето в местността…

„Доколкото аз си спомням болдър катеренето в района на Ривърсайд (а именно Биг Рок и Маунт Рубиду) започна да става „болдъринг” а не само тренировка, загрявка за „истинското катерене” заради Лий Харъл. Лий бил катерил преди това с Джон Харлин в Алпите и Чък Прат в Йосемити, и беше нашия ментор за света на „сериозното” катерене. Ние (Пол Глийсън, Кийт Лийман и аз) следвахме Лий по най-вече на посещаваните камъни на Биг Рок и той ни показваше маршрути един след друг. Дома на Лий също беше център за млади мъже интересуващи се от катерене, и покрай него се запознахме с Фил Хейни, Джак Шнур и няколко местни катерачи.

Определено други планинари и катерачи бяха посетили тези места преди нас. Клуба Сиера използваше тези скали за тренировка, както и военните и спасителния екип Ривърсайд Маунтин. Но доколкото ние знаехме никой не се занимаваше с болдърите по начина, по който ние го правихме. Формирахме малка сплотена група, като пробвахме някой болдър проблем докато някой (и после най-често останалите от нас) не успееше.

Покрай Лий Харъл чухме за Джон Гил и невероятните маршрути, които той беше изкачил. Пол Глийсън и Фил Хайни отидоха в Колорадо да катерят с Гил (въпреки, че не си спомням кой от двамата отиде първо там). И двамата се върнаха с удивителни история и вляха ново ниво на вдъхновение в местните катерачи. Пол особено имаше ново разбиране за болдър катеренето и се посветяваше повече на това. Той също беше видял силата на динамичните движения и стойността на физическата тренировка. По това време Пол работеше в Хайленд Аутфитърс в Ривърсайд и катереше болдъри в Рубиду почти всеки ден преди работа. По това време Пол се запозна с Роб Миур, друг невероятен катерач. Пол после се запозна, катери и вдъхнови Джон Лонг, Ричард Харисън и Рик Акомаззо. Остатъка е добре позната част от историята. Рубиду стана известна, зона за катерене на болдъри; Биг Рок беше променен (много от скалите бяха разрушени) за да се построи язовир и изкуствено езеро.”

[b:f6380aa6]Йосемити[/b:f6380aa6]

В Йосемити, макар да е слабо описано, имаше направени няколко истински болдър проблема преди 1950. The Steck Overhang (5.10+) на болдъра Колумбия бил измислен в края на 1940-те, и бил предизвикателство за Робинс и приятелите му като те започнали да катерят в долината в началото на 1950-те.

По време на 1950-те и особено 1960-те доста много трудни маршрути били изкачени от Прат, Амент и други. „Прат не беше въобще надъхан за болдър катеренето, просто беше много добър в него… Това в което той беше над други беше изкачването на надвесените горни части на камъните, най-често без хватки отгоре… Амент беше нетърпелив да ги изкачи, както казва той- „защото мислех, че са най-трудните маршрути в Камп 4. Трудното катерене на такива камъни остава запазена марка на Йосемити от през 1960-те и 1970-те”- Stone Crusade от Джон Шърман.

Един маршрут, който се счита за класика, Midnight Lightning, беше направен от Рон Каук през 1978. Бахар и Каук, както и други се пробваха на този прочут маршрут за два месеца: „… Йаблонски измисли линията, после отиде при Бахар и Каук…- „Хора открих този нов проблем, може да се мине …” – Бахар и Каук го погледнали и поклатили глави… започнали да се пробват и неочаквано напредвали… скоро и двамата стигали до там да се протегнат за горния ръб, но не успявали да се прехвърлят отгоре… Най-сетне, в един ден, който изглеждало сякаш ще си дерат петите в опити и провали, Каук пак стигнал до ръб… пренесъл тежестта си на десния си крак докато се подпрял с ръката надолу с лявата си ръка. Хванал се за финалния джоб и тълпата изпаднала изумена в тишина….”
Stone Crusade от Джон Шърман.

Близките Туолумн Медоуск станаха болдър зона в края на 1950-те и началото на 1960-те, като там хората можели да си починат от жегата и тълпите в долината Йосемити. Кампс и други катерили по камъните, приличащи на Блек Хилс Нийдълс. По-късно Бахар и Йериан открили Гънкс, увеличавайки вариантите за катерене.




[i:f6380aa6]Midnight Lightning - Първо Изкачване 1978

Снимка: Stone Crusade[/i:f6380aa6]

[b:f6380aa6]Джошуа Трий[/b:f6380aa6]

Трудно е да се каже кога за първи път са започнали да се катерят болдъри в Джошуа Трий. The Monument бил изкачен през 1936, и по-късно Фил Смит- първия Рейджър на парк Гранд Тетон, и заедно с Фритьоф Фрайхел направил много първи изкачвания там – а и сина му катерил малко в ДТ, заедно с Джим Лангфорд, когато той бил назначен рейнджър в началото 1960-те.

Ранди Воджел ме информира, че научил, че the Southern California Sierra Club RCS започнали да ходят на катерачни разходки до ДТ през 1950. Ройъл Робинс бил заместник водач на разходката на първи и втори ноември 1952 до района Хидън Вали. Изглежда сякаш Ройъл, Майк Шерик, Дон Уилсън, Франк Хуувър и други ходели в ДТ понеже веднъж годишно през 1950-те, и е вероятно те да са катерили болдъри, тъй като има готини маршрути навсякъде из Хидън Вали.

Описаното модерно болдър катерене сякаш е започнало с посещения на Джон Лонг и Джон Бахар в началото на 1970-те.

[b:f6380aa6]Бишъп[/b:f6380aa6]

Смоук Блашард, Зен последовател и планинар, който предпочитал обувки и alpenstocks (дълги пръчки с метален шип за катерене, използвани от първите планинари), се покатервал по малките върхове около Бътърмилкс близо до Бишъп, Калифорния през 1950-те и около 1969-та завел Дъг Робинсън в този район. Дъг може би е бил първия катерач, който реално да пробва трудни движения на болдърите от монзонит, въпреки, че е възможно Ивон Шоуинард, Кен Уийкс и други може да са посетили района в края на 1950-те. Дъг и приятелите му третирали болдърите повече като духовен оазис, отколкото място за състезаване.

Около 1980 Джон Бахар, и малко по-късно, Дейл Бард започнал да прави модерните маршрути за състезаване. The Happy Boulders – с вулканичен произход – били открити и проучени много по-скоро.

[b:f6380aa6]Болдъри – Флагстаф Маунтин[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Пат Амент на Red Wall 1978 проблема е качен 1968 / Холоуей 1976
Снимка: - / Пат Амент[/i:f6380aa6]

Катеренето на болдъри във Флагстаф Маунтин, Болдър, Колорадо, започнало в началото до средата на 1950-те с изкачвания на Коруин Симънс, Рей Норткът, Боб Кълп и няколко други. Симънс бил първия припознат болдър катерач на Флагстаф, катерейки по острите скали в началото на 1950-те. Някой от тези първи болдър маршрути може би са били към 6а и нагоре спортно. Един проблем изкачен от Рей – запален състезател – на Куки Джар Рок, наречен Northcutt’s Roll, определено е над 6а, и бил напредничав за времето си.

В края на 1950-те и началото на 1960-те най-добрия болдър катерач бил високия и силен Боб Кълп, продавач в Holubar’s. След Кълп през 1960-те, силния гимнастик Пат Амент водил групичка, която вдигнала летвата още по-нагоре. И после се появил Джим Хололуей в началото към средата на 1970-те, поставяйки стандарти, който все още са сред най-трудните в света.

[b:f6380aa6]Денвър – Морисън[/b:f6380aa6]




[i:f6380aa6]Джим Холоуей

Снимка: Neal Kaptain[/i:f6380aa6]

Болдър катеренето в Морисън, близо до Денвър, в сегашната си форма, започнало в началото на 1970-те с Джим Холоуей, Джим Майкъл, Стийв Мамен, Дейвид Бришиърс, Боб Уилиамс и други. Надвесените пясъчници на Дакота предразполагат към динамична и гимнастическа техника.

Някои от най-трудните проблеми във Front Range се намират тук – като най-рядко повтаряните са маршрути на Холоуей. Някои от маршрутите на Холоуей, тук и във Флагстаф, били като трудност над 8а спортно.

[b:f6380aa6]Болдър катеренето в Америка – продължение [/b:f6380aa6]

Рич Боргман и аз бяхме първите, които проучиха болдърите в Хорстуут Резервоар във Форд Колинс, Колорадо, започвайки от 1967. Когато пристигнах там, местен катерач ми каза че Ротари Парк е бил ползван за тренировка от доста години. Обаче, преди 1967 никой не бил катерил болдърите, въпреки, че имало катерене на установки на някои по-дълги маршрути на стената зад това, което сега е болдъра Eliminator. Когато пристигнах в CSU (Калифорнийския Щатски Университет) и открих че никой не знаеше какво e болдъринг, отидох до гимнастическия салон на училището и попитах треньора дали някой от гимнастиците там не е катерач. Той ме запозна с Рич – състезател на кон с гривни – който наскоро почти катастрофално паднал от източната стена на Лонг Пийкс, и който беше много възприемчив към моето описание на болдър катеренето като легитимна форма на скално катерене. Ние станахме добри приятели и проучихме болдърите и скалите за следващите три години.




[i:f6380aa6]JG на Left Eliminator ca. 1970 / JG катери соло ca. 1968 [/i:f6380aa6]

Рич завърши биология и започна да работи по магистратура микробиология. Той беше женен с три деца. Имайки безгранична енергия, Рич работеше на непълен работен ден в биологична лаборатория и също така готвеше закуска палачинки в местния Village Inn. Някак си той успяваше да намери време да катери болдъри три пъти седмично. Двамата с него катерихме много добре.

Аз следвах допълнително математика, бях оженен и имах малко дете. Преподавах няколко класа всеки семестър, за да плащам сметките, но общо имах повече време, което да отделям за болдъри и катерене. И двамата напуснахме Форт Колинс към 1971.




[i:f6380aa6]Rich Borgman ca. 1968[/i:f6380aa6]

Един паметен студен зимен следобед 1967-1968, аз направих три прости проблема на камък, който кръстих the Mental Block. Изкачих всеки от тях на първия опит, но бях се вързал на установка, заради това че долу мястото за падане беше лошо (Тогава нямаше болдър падове) На болдър, който нарекох The Eliminator, направих двата лесни маршрута, малко в ляво от десния ръб, без въже. В тези дни все още беше възможно те да се минат без ползване на десния ръб на болдъра. Когато се реших да пробвам проблема в ляво от широката страна (The Left Eliminator), обаче лошото място за падане ме накара да ползвам въже. Аз го минах от първи път използвайки динамично движение, но залюляването на лявата ми ръка, ме накара да съм благодарен че съм вързан на въже! Ако бях паднал от тази височина докато съм се залюлял не смея да мисля за последствията. По-нататък, открих начин да овладея залюляването и да кача маршрута сравнително леко без въже.

Проблемите, които направихме в Хорстуут бяха скромна трудност по сегашните стандарти, и въобще далече от трудността на маршрутите от 21 век, на които се доказват катерачите. Нито Рич, нито аз имахме желание да работим сериозно по проблеми, само за да наложим ниво на трудност, което ще спре други. Ние прекарвахме времето си в обикаляне на областта и катерене на това, което ни се струваше предизвикателно и привлекателно и може да бъде изкачено от няколко опита. Също така изкачвахме често повторно лесните маршрути. Трябваше там да дойде Джим Холоуей и други в средата на 1970-те за да се постави състезателен прецедент за това „колко трудно нещо може въобще да се качи”.

След като правехме нови маршрути – не съм от хората, които броят колко са направили, и нямам идея всъщност колко съм направил там – понякога спирах на Роудкът и правех моята измислица: гимнастическия True Torture Chamber траверс. Това не беше прост, но изморителен траверс на надвесена стена, както мнозина мислят, а упражнение със стъпване и хващане и елиминиране на хватки, което беше кратко, но трудно – сигурно е някъде 7с+ спортно сега.

Първото формално състезание по катерене на болдъри…? Честата свръзка на Рей Норткът, Харви Т. Картър, бил също така болдър катерач, живеещ в Колорадо Спрингс. Харви бил новатор. В края на 1950-те и началото на 1960-те, той основал Американската Планинарска Асоциация (AMA), измислил сложна и приета от малцина система за категоризация, която нарекъл Universal Standard, и организирал първото състезание по изкачване на болдъри с покани, the National Championship Meet, което се състояло в Garden of the Gods.

Тогава наоколо имало толкова малко болдър катерачи, че Харви координирал състезанието, измислил маршрутите, бил съдия и също се състезавал. Мисля че спечелил. Това състезание най-вероятно било най-първото „формално и свободно” болдър състезание в тази страна, и може би първото въобще (въпреки че френските Bleausards или британците може да са правили нещо такова преди 1950 и Екълстайн правил неформални състезания в Индия през 1892.)

[b:f6380aa6]Ведаувуу[/b:f6380aa6]

Първото описано катерене на болдъри във Ведаувуу, място за почивка на 16 мили на изток от Ларами, Уайоминг, встрани от I-80, е от началото на 1960-те. Може и да съм спрял между другото там през 1962, по път наобратно на юг от Тетоните, но не си спомням. Това, което почти сигурно е че катерач наречен K.Hull изкачил маршрута във винкела на едноимения болдър (сега известен като Yosemite Slab) през 1963. Съгласно Гидовника направен от Джим Халфпени от 1966, „Седем метра висок болдър намиращ се точно под Friction Tower, дава на катерачите фантастичен репертоар от маршрути. Всички маршрути на болдъра са от 5.8 до 5.10 и няма нужда от осигуровка на тях. Скалата била кръстена на K.Hull. Маршрута във винкела е 5.8, а директния маршрут на J.Horn е 5.9. Р.Koedt е изкачил стандартния маршрут във винкела, без да ползва ръцете си. Нужно време …. Безкрайно, маршрут…. Безграничен.”

Халфпени продължава, описвайки камъка Mydlands Solo Tension Boulder (след това, когато бил минат свободно, the Gill Seam), „открит от M. Mydland… А2 … единствен маршрут на този болдър. Обикновено изисква около 30 минути, 4 клина и лесно движение за излизане.” Благодаря на Давин Багдонас за тази информация. Докато живях във Ft.Collins между 1967 и 1970, карах до Ведаувуу няколко пъти и търсих нови болдъри и проблеми. Снимки може да се видят на началната страница на моята интернет страница www.johngill.net . Джим Холоуей също направи няколко тайни изкачвания там. Кой знае, кое V12 не е описано? За финал, напълно е възможно Пийт Синклер и други да са катерили болдъри там в края на 1950-те, но още няма доказателство за това.

[b:f6380aa6]Гънкс[/b:f6380aa6]

Свободното катерене, беше въведено в Шауангънкс от Фритц Вайснер през 1935. Той започнал да катери около Дрезден, Германия, ставайки пионер на свободните изкачвания там през 1920-те. Въпреки че възприемал качването на раменете на някой за да стигне нагоре, като съвсем нормално, той бил твърдо против използването на клинове за изкуствено изкачване. От някои от смелите изкачвания, които направил в Гънкс изглежда сякаш той не одобрявал използването на установка, но аз (Джон Гил) само предполагам по този въпрос, тъй като никога не съм срещал Вайснер. Ханс Краус може би всъщност е по-дълбоко влияние върху ранните изкачвания в Гънкс. Но, докато Вайснер приемал късите изкачвания, за напълно легитимни катерачни проекти, Краусе очевидно мислел за тях главно като тренировка за по-големи приключения. Нито Вайснер, нито Краус катерили болдъри там.




[i:f6380aa6]John Stannard ca. 1970[/i:f6380aa6]

Рич Голдстоун, Дик Уилиамс, Стийв Ларсън, Джим Макарти, Джон Станард и други катерили болдъри в Гънкс в началото до средата на 1960-те. Относно произхода на спорта там, Голдстоун, с характеристична скромност, дава следните сведения: „Мисля че е честно да се каже, че Дик (Уилиамс) откри болдър катеренето в Гънкс. В началото мотивирано от безгрижния Дейв Крафт да изкачи нещо късо, Дик се пленил от болдър изкачванията и започнал да търси точно кратки изкачвания, както в Гънкс, така и на болдъри във Ван Кортланд Парк покрай дома му. Той също имал гимнастичен опит… и наистина бил добър в прилагането на динамична техника. Към Дик скоро се присъединил Стийв Ларсен, друг катерач, който в миналото бил се занимавал с гимнастика, и заедно те изкачили някои от болдърите, които сега са V2 или 5.11. Два от техните болдър проблеми на Chockstone Boulder имали продължения (5.9 до към 5.10), които били изводени от Ларсен и Уилиамс.”




[i:f6380aa6]JG ca. 1964[/i:f6380aa6]

Джим Макарти и приятелите му също започнали да катерят болдърите в Сентрал Парк по това време. Когато направих няколко кратки визити в Гънкс в средата на 1960-те, аз просто успях да добавя още няколко проблеми, към много от вече съществуващите.

[b:f6380aa6]Юга[/b:f6380aa6]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]JG Georgia's Stone Mountain 1956 / JG Alabama's Desoto Canyon 1962 / JG Alabama's Shades Mountain 1962

Снимка: G. Sutton / - / -[/i:f6380aa6]

Сигурно бях първия човек, който започна да катери болдъри в Южните Съединени Щати, започвайки около 1954 в Джорджия на Стоун Маунтин, някъде година след като започнах да катеря.

В началото на 1960-те, аз започнах да катеря болдъри в Алабама на Шейд Маунтин и Деторо Стейт Парк, и в средата на 1960-те открих болдър зони в С.Илинойс, Уестърн Кентъки, Мисури, и другаде.

Живях три години в Мъри, Кентъки (1964-1967), докато преподавах в щатския университет в Мъри. Аз катерих болдъри в няколко зони в южен Илинойс, Кентъки и Мисури, като не виждах следи някой да е катерил там преди, въпреки, че някои от местата, които не бях посещавал били посещавани от катерачи за тренировка с въжета и клинове.

Диксън Спрингс, Денирайл Форест и Кейв-ин-рок, бяха местата, които нормално посещавах, обикновено с мен беше жена ми и малкото дете, и понякога някой от катедрата или студент, който се интересуваше от катерене. Това най-често бяха разходки за почивка, без никакво състезаване – но те послужиха като представяне на болдър катеренето в сърцето на страната.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]JG Dixon Springs: Amphitheater 1964 / JG Dixon Springs: Rebuttal 1964 / JG Pennyrile Forest: Gill Bluff 1966[/i:f6380aa6]

Няколко години след като аз си тръгнах оттам някои катерачи от южен Илинойс започнали да оставят въжета и да се забъркват в поетичността на болдър катеренето, въпреки, че разбирам че катеренето и болдър катеренето сега са забранени в зоните, където аз катерих … жалко, но света продължава напред.

[b:f6380aa6]Тетонс – Джени Лейк[/b:f6380aa6]

В Гранд Тетон Парк в Уайоминг, няколко катерачи тренираха на трите болдъра до Джени Лейк (Falling Ant Slab, Cutfinger Rock(1987), Red Cross Rock (1987)) от края на 1940-те до средата на 1950-те, когато аз започнах да катеря там. Около 1956 си спомням че гледах Дик Поунау, ветеран от Десета Планинска Девизия и планински водач, заедно с Дик Емерсън, рейнджър естествоизпитател, да тупат кафяви изгнили горски листа – като по този начин си сушат ръцете – преди да пробват Cutfinger Crack (5.9+), аз извадих моя блок от медицински магнезий против запек, който бях взел от аптека в Джаксън, и ние тримата оставихме първите следи от магнезий на тези прекрасни скали. Покойния Глен Ехум се упражнявал там – той описва първото изкачване на класически маршрут на Ред Крос (5.9) на Дик Поунау, както сподели с мен Дик през 2003. И е възможно катерачи като Джак Дюранс (починал на 7-ми Ноември, 2003, на 91 години), Ханс Коутър и Пол Петзолд да са „тренирали” там през 1930-те.




[i:f6380aa6]JG Red Cross Rock - Маршрутите са направени 1959 & 1957 V9 & V8

Снимки: 1986 & 1963[/i:f6380aa6]

Като пример за отношението на други, традиционни катерачи от началото на 1960-те към болдър катеренето, покойния Орин Бони, заможен адвокат и бивш президент на Американския Алпийски Клуб, заявява в неговата книга от 1963 Field Book: The Teton range: „Големите камъни в северния край на лагера покрай Джени Лейк дават възможност за много неконвенционално катерене, където най-опитните падат от хватки, който никой човек с всичкия си би използвал в планините.” Орин не беше склонен да приеме предвиждането ми, че след към 20 години катерачите ще правят такива движения на високо, и ще пробват динамични движения високо над земята.

Тези болдъри всъщност са доста малки и когато започнах да катеря по тях ми трябваше доста изобретателност и известно количество хитрина за да измисля нови проблеми по гладкия пегматит. Но можех да експериментирам с динамични движения и използването на магнезий, като третирах трите болдъра като апарат за „гимнастически” упражнения. Това беше необикновен подход към скалното катерене, който отразяваше виждането, че катеренето е продължение на гимнастиката, а не на ходенето по планините.




[i:f6380aa6]Classic Cutfinger Crack през 1960-те - Don Storjohann започва първото движение[/i:f6380aa6]

Някои от проблемите, който направих по същество не биха могли да бъдат категоризирани, дори озползвайки В-системата за категоризация, която измислих, като например проблемите с използване само на една ръка (OA) или без да се използват ръце(NH), които изкачвах. Например, center of Cutfinger(OA), класическия Cutfinger (OA), класически OH на Red Cross(OA), маршрути само с използване на краката на Falling Ant (NH). Също така пробвах по-трудни индивидуални движения, както гимнастик би практикувал специфична форма, вероятно достигайки това, което сега се счита за двуцифрени проблеми по V скалата. Беше време за експерименти. От време на време с мен идваше Дейв Риърик – аматьор гимнастик като мен, който се радваше на преплитането на две атлетични дейности – както Ивон Шойнард и Боб Кампс.


[b:f6380aa6]Гидовник за болдърите Jenny Lake
От Джон Гил и Ивон Шойнард
1958[/b:f6380aa6]

Болдър катеренето е игра на чисто катерачно умение – така да се каже изпитание, на физическите възможности на катерача да изкачва трудни скали. Трябва да симулирате реални катерачни условия, като се пробвате да катерите описаните тук маршрути в добър катерачен стил, тоест без хвърляния и динамични движения, които не могат да откатерени.

Болдърите са големи камъни, толкова големи, че да имат собствен климат и да скрият някои от ранните знаци за променящо се време. Много силните бури може да се появят бързо. Бъдете подготвени за тях – дръжте колата си наблизо.

Болдърите или болдър маршрутите могат да бъдат направени колкото трудни си искате само като се елиминира използването на ръце или стъпки. Ако чувствате, че някой маршрут ви се струва прекалено лесен, тогава го направете с банан или бира в едната ръка или дори без да ползвате ръцете си!

Геология: Едно време ледниците покривали Джаксън Хоул, и после ледниците отстъпили оставяйки остатъци, които покрай ерозията са станали сегашните болдъри. Те са направени от скали.

ЕКИПИРОВКА ЗА БОЛДЪР КАТЕРЕНЕ: Klettershue служат добре за повечето маршрути. Обувките с дебели подметки правят някои от маршрутите без използване на ръце лесни. Zillertal-ри и Kronhofer-ирите най-често са доминиращи на модната сцена покрай болдърите, но други обувки или липсата на такива, се появяват често там. Блок от магнезиев карбонат спомага да се елиминират хлъзгавите хватки.

Cutfinger Rock: Номер 37 на самостоятелния природен тур. В началото нямаше нищо. После старците видели Cut Finger Rock и така се родило болдър катеренето в Teton. Дик Емерсън, един от пионерите, прекарал маршрут по огромната като Мармолада южна стена, който до сега се нарича Cut-finger Crack, въпреки че броя на срязани пръсти драстично е намалял заради отчупването на хватката подобна на гилотина през 1958. Това е най-популярния болдър заради близостта до пътя, и чистия му вид, както и широкия спектър на трудност. Практически всяка хватка е била елиминирана в един или друг момент, така че вариациите са безкрайни. Внимание: Не се подвеждайте по скромния му вид. Там вече са се случвали инциденти, например Leighton’s Folly от 1958.

Ред Крос Рок: Намира се 45 метра на североизток от Cut-finger Rock. Причината за наименованието на този страшен на вид, злокобен камък „Red Cross” (Червения Кръст) ще бъде очевидно за всички, които пробват страховитите надвеси на гиганстската източна стена. Този зъл болдър изисква както сила така и координация: всички маршрути с изключение на един могат да бъдат изкачени грациозно със плавни движения. На този болдър има най-трудните маршрути до момента в Тетон. Това е труден болдър.

Falling Ant Slab: (липсва) [имаше няколко вариации на траверса, плюс няколко проблема без използване на ръце в средата – като единия беше с трудно елиминиране на хватки]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:f6380aa6]Снимка: 1960г.[/i:f6380aa6]

Този фрагмент е може би всичко, което е останало от хумористичния ни гидовник на болдърите, които Ивон и аз изкачихме в лятото на 1958. Спомням си, че беше подвързано между две парчета картон, с размери 12 на 18 сантиметра със скици на трите скали, като маршрутите бяха нарисувани с линия с точки. Дадохме го на рейнджърите в Джени Лейк, и те го държаха под тезгяха за много години. Кой знае къде е той сега – ако още съществува.


Превод от английски:  Станко Йончев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 661 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Боулдър:
Aмериканска боулдър категоризация
Как да си направим капус борд
Писмо от Георги Танев
Боулдър упражнения от Нийл Грешъм
Произход на болдър катеренето - част 1
Сравнителна таблица между спортната и боулдър категоризация
Интервю с Джон Гил
Спотинг или пазене при катерене на болдъри
Даниел Уудс – La Force Tranquille
Динамичното движение


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap