Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

В Южен Кавказ



Минко Занковски, 1976  |  Редактирана на 06/11/2012


В лагера „Айлама” пристигнахме през нощта, след като бяхме пътували повече от десет часа по такива пътища, че на места слизахме за всеки случай от малкия автобус и вървяхме по няколко километра пеш, носейки само фотоапаратите и камерите в ръце. Изморени от дългото пътуване, от постоянното прехвърляне на целия ни багаж по самолети, влакове, автобуси, от горещината и впечатленията една имахме сили да стоварим тежките и обемисти денкове в хола на малката къщичка, в която не заведоха, и се натръшкахме на удобните легла. Чак към десет на другия ден проявихме някакви признаци на живот. Пръв се събуди Асен. Той беше най-високият между нас и може би затова имаше най-голям авторитет. Асен тръгна из стаите и будеше всички наред. Там където срещаше съпротива използваше едно свое старо изпитано средство – хващаше упорития за краката и го смъкваше заедно със завивките на земята. След такава атака никой почти не е в състояние да заспи отново. Още повече, че навън отдавна се беше съмнало, слънцето напичаше в прозорците и на всичко отгоре, усещахме страшен глад ...

Закуската ни чакаше още от сутринта – чай, масло, колбаси, други неща и неизменната във всички алпийски лагери в Кавказ манная каша – грис с мляко. Ядохме на едно и за закуска и за обяд, стояхме дълго на масата и сякаш за пръв път се виждахме – не можехме да се наприказваме. Всеки имаше да каже нещо за пътуването, за Кутаиси, една от древните столици на Грузия, за срещите по пътя, за лагера. Най-важното в нашия разговор естествено беше алпинизмът. Той ни свързваше и правеше близки, заради него се бяхме събрали от цяла България почти в столовата на лагера и оживено разисквахме върху схемата на района, разглеждахме маршрутите, чертаехме планове за изкачвания. Най-често обръщахме скицата на страницата, на която беше изобразен връх Айлама. Още снощи, в тъмното, видяхме неговия исполински силует, а днес, със ставането, погледите ни се насочиха към него. Върхът се издигаше предизвикателно пред нас, закриваше небосвода, горд, величествен. Стената му започваше малко по-нагоре от лагера и имаше, според нашите пресмятания, повече от три хиляди метра височина ...

Не познавахме добре този район. Бяхме първите българи в лагера. Никой от нас не беше идвал в тази част на Кавказ и това ни изпълваше с противоречиви чувства. Радвахме се, но в същото време усещахме леко безпокойство пред неизвестното. Щяхме ли да оправдаем надеждите и доверието на онези, които не бяха изпратили тук, какво впечатление ще направим на многото съветски алпинисти в лагера? На пилона до червеното знаме с чук и сърп гордо се развяваше родния трибагреник, всички тук знаеха, че сме част от националния отбор на страната по алпинизъм и с нетърпение очакваха да видят какви желания имаме, за кои стени ще се отправим, колко трудни ще бъдат маршрутите ни. Още повече, че условията през тази година бяха повече от лоши – непрекъснато валеше сняг и най-трудното изкачване беше от трета категория на трудност, направено от група инструктори на връх Нам-квам.

Днешният ден обаче, беше повече от прекрасен. Слънцето блестеше по снежните била, които ни обграждаха отвсякъде, грееше приятно и пред нашето жилище. Сега го разгледахме добре и се заехме да се наредим по-добре за двадесетдневния ни престой тук. Вилата имаше четири стаи и коридор, в който още се търкаляха въжета, примуси, обувки, спални чували, консерви, донесени чак от България. Бъркотията беше голяма, а се увеличаваше и от това, че част от багажа те можеше да намери собственика си. Подритвахме една раница и един денк от стая в стая и никой не искаше да ги прибере. Накрая Венко ги позна и започна да ругае сърдито разпиления им собственик. А собственикът, Емо Колчев, в този момент по най-убедителен начин разясняваше на един строен алпинист с красиво оформена брада, строежа на атомите на урана. После научихме, че събеседника му, ленинградчанин, кандидат на физическите науки, гледал прехласнато и не можел да си обясни, защо толкова години е учил физика, когато всичките теории, които той знаел, се отричат тук, под Айлама, с глас, който въобще не търпи противоречия. Само че Венко, за щастие, попречил на Емо да откаже младия учен от професията си. Просто изхвърли багажа на поляната и нашия, ще не ще, започна да събира пръснатите си калци и гети…

Иначе всичко протичаше нормално. Пак Асен се приготви пръв и влезе в нашата стая. Огледа всичко с критичен поглед и зацъка удивен с език, гледайки букетите свежи цветя, чистата и приветлива обстановка. Таня беше създала уют и топлина в стаята. А двамата с Добрин лежахме на леглата и ядосвахме Асен. От съседната стая отново долетя разговор на висок тон и нашия приятел отиде да оправя положението. След малко се върна, носейки Емо под мишницата си, като буботеше със сериозен глас: „Вижте го колчав е, а знае по-много от сите професори у ВИФ и пусна товара си, който изтрополя на земята. Емко беше едно приятно присъствие в нашата група. Винаги весел, той веселеше и другите, а желанието му да спори и то не как да е, а с жар, убедително, страстно, често предизвикваше партньорите му да се възползват от дребния му ръст и да търсят други начини за разправа с него. Емко не се отчайваше, бягаше на няколко крачки и от там подновяваше словесните атаки срещу противника. Понякога работата стигаше чак до арбитърството на нашия водач тук, Младен Катнранджиев.

Младен беше коректен и безпристрастен и като съдия и като ръководител. Самият факт, че се настани в стаята с две легла с батьо Даньо, а не с Таня (съпругата си), говореше достатъчно красноречиво, че не смята да се възползва от привилегированото си положение на водач на групата и ще решава всичко обективно. И затова Емо търсеше неговата защита. А с бат Даньо го свързваха общи спомени още от времето, когато Младен работеше на Мальовица. От тогава двамата бяха добри приятели и сега се радваха на съжителството си. А Таня, като обикновен участник в групата, се настани заедно с нас в стая с три легла ...

Целият този ден прекарахме в приятни разговори, закачки и пиене на различни деликатеси, които Тони, проверявайки годността на примусите, постоянно приготвяше. Пихме кафе, шоко, чай по грузински, по руски, по китайски. Трите вида не се различаваха кой знае колко по между си, но, така или иначе, трябваше да признаем способностите на Тони. Това му доставяше голямо удоволствие и щом изпразнехме чашите, той се залавяше с още по-голямо старание за другата напитка. А вечерта Младен донесе отнякъде китара и Венко събра половината лагер да слуша чудните му тиролски песни. Опитвахме се и ние да пригласяме, но имаше опасност да го оставим без слушатели, затова се отказахме. Биваше ни само при тра-ла-ла-то.

Впрочем, този ден съвсем не беше изгубен за нас. Свиквахме с обстановката, а това се оказа много важно за следващите дни. През тях получавахме екипировка, подреждахме нашата, подбирахме храна, тренирахме, направихме между другото и едно изкачване на четири хиляди метровия връх Вахущи, от където стената на Айлама се виждаше като на длан. Но от Вахущи се откри и друга гледка, която трудно се забравя – Южната стена на Шхара. Този 5187 метра висок връх от юг образуваше висока стена, по която ясно се очертаваха няколко ръба между тях по шеметни снежни и ледени полета непрекъснато се свличаха лавини, чиито грохот стигаше чак до Вахущи. Дълго се любувахме на картините, откриващи се от заравненото чело на първия ни връх в Южен Кавказ. Не ни се слизаше надолу, не искахме да се разделим с висините, но просторните поляни, обрасли с пъстри планински цветя и цели градини с току що нацъфтели рододендрони ни разведриха. Апаратите непрекъснато щракаха, всеки искаше да отнесе със себе си поне част от красотата на тази част от планината. Намирахме се в Сванетия – високопланинска област, част от Грузия. В нейното централно селище Местия, се беше родил най-големият алпинист на Съветският съюз Михаил Хергиани. Син на пастири, самият той отначало пастир, Хергиани беше постигнал завидна техника при катеренето, беше започнал да се „разхожда по скалите”. За сваните той беше човек – легенда, пастирите го сочеха на малките си деца за пример, портретът му беше закачен във всеки дом, във всеки аул. Подобно уважение към алпинист не съм срещал никъде по света ...

И сега, слизайки от Вахущи, ние видяхме как местните планинци уважават алпинистите. А щом разбраха, че сме чак от България и че сме тук на гости, те не искаха да ни пуснат, докато не опитаме поне едно късче прекрасно сирене и не пийнем по глътка топло мляко. Простота и сърдечност излъчваха техните думи и техните действия. А бяха съвсем обикновени пастири ...

Тези хора живееха все още по законите на своите предци, от преди стотици години. И днес гостът за тях е неприкосновена личност, човек, на когото всичко е позволено и за когото се прави най-голямата жертва. Може да си най-големия злодей, щом си на гости у някого, той е длъжен да те пази жив и здрав, докато си в неговия дом. Когато излезеш, същият този твой хазяин може да забие кинжала в гърба ти. Но, гостът е свещен човек. И днес, в нашия атомен и космически век, тези хора уреждаха спорните въпроси по между си така, както са ги уреждали техните деди и прадеди. Когато се завърнахме в лагера, заварихме нашите прелестни готвачки и сервитьорки в столовата обзети от голям смут. Всичките те бяха от село Ушгули, разположено на няколко часа път от лагера. Вчера имали някакъв общоселски празник и две от тях си били в село. Надвечер от един далечен аул на коне долетели няколко джигити на коне и грабнали най-личната девойка от селото. Докато мъжете в селото се окопитят, джигитите, били вече далеч. Селското събрание веднага решило да се изпратят група, която да настигне похитителите и да отмъсти за обидата. Група мъже се въоръжили, яхнали конете и потеглили. До сутринта не се върнали и нямало вести от тях. Жените дошли на работа, но погледите им бяха насочени все към хребета, зад който се скриваше пътя за Ушгули. Чакаха вести за своите близки. Малко преди вечеря отгоре дойде момче на кон и разказа всичко. Мъжете настигнали джигитите чак в аула и след няколко часови преговори, вместо да започнат престрелка, както става в такива случаи, влезли заедно при младоженците и цялата нощ и после целият ден гуляли, а младата невеста им поднасяла роговете с вино. Така беше завършил този спор. Готвачките ни се успокоиха. И имаше защо: те знаеха, че единствени съдии по тези места са кинжалът и точната пушка. Свободата и волният планински дух по никой начин не търпят обида и за най-малкото предизвикателство, мъжете вадят пушките. Понякога се разразявали истински сражения, които траели със седмици.

Целият живот на тези хора бил една непрекъсната борба: с природата – за мизерното парче хляб и със себеподобните – за защита честта на семейството, на рода, на аула. Те строяли и жилищата си като крепости. Целите от камък, с малки тесни бойници, през които денем влиза оскъдна светлина и които служат за прикритие срещу куршумите на неприятеля. До дома издигали бойната кула – башня. Тя имала две предназначения. В нея семейството се оттегля при нападение, а приземния етаж служи за зимник. И когато се наложи по-голям престой в кулата, жените лесно стигат при храната. Понякога кулите са родови. Тогава всички къщи са залепени за кулата. Ако мястото е стръмно, къщите са построени стъпаловидно една над друга и най-отгоре е кулата. Входът е откъм покрива, влизането и излизането става по дървена стълба. За опразване на къщите са нужни няколко минути, напълно достатъчни за мъжете да заемат позиции в кулата и да започнат отбраната на родовите имения.

Такова беше селото Ушгули. Разположено на близо 3000 метра височина, то има претенции да е най-високото село в Европа, само че в последните години Европа не иска да признае, че селото е в нейните предели. Разбира се на местните жители им е все едно в кой континент живеят, макар, че и те постепенно започват да свикват с придобивките на цивилизацията. Преди известно време до тук стигнал път, по който могат да се движат автомобили и това направило цял куп революционни промени в бита и разбиранията на планинците, за голямо неудоволствие на старейшините. Младите постепенно изоставили каменните къщи с башните до тях и започнали да строят съвсем съвременни жилища от тухли, с широки светли стаи и големи прозорци, впрегнали водите на буйната река, която до тоя момент текла напразно през селото и вечер в къщите е светло като през деня, свирят радиоапарати, гледа се и телевизия. А старите останали в своите вековни жилища и въздишат. Не могат да се начудят. Уж всичко си е както по-рано – и Шхара е там горе и Ушгули се кипри до нея, а пък няма вече ония славни времена, когато на коня ...

Те и сега се чудеха, гледайки нашите разноцветни дрехи, мръщеха се на фотоапаратите, с които непрекъснато ги обсаждахме и снимахме башните им. Дойдохме преди час с автомобил от лагера. Отивахме към върховете, но привлечени от много неща в селото, спряхме. И извадихме фотоапаратите ...

А старците не можеха да ни разберат. И като че ли не бяха доволни. Та нали и ние сме част от оня свят, който накара преди няколко дни мъжете да се върнат без нищо от аула,в който откраднаха момичето. И остави това, ами едва се държаха на конете си. Срам, нечуван срам. И те отправяха със стаена болка поглед нагоре, където светлееха снеговете и на Шхара и Ушгули, поглаждаха оределите бели бради и със стеснение и любопитство поглеждаха към нас и нашите апарати ...

Въпреки това получихме много любезна покана за гостуване в една от семейните крепости. Канеше ни най-старият и уважаван жител на Ушгули, само че ние бързахме. Обяснихме му и той разбра, защото в много случаи отказът да гостуваш на някого го обижда до смърт. Нашият хазяин беше умен и ни изпрати със сърдечното „На добър път!” така, както правят това всички хора по света. И ние тръгнахме ...

Трябваше да бързаме. Денят преваляше, а имахме още много път. Накачихме се отново на ГАЗ-ката и тръгнахме срещу течението на реката, без път все нагоре към снеговете. Предстояха ни тежки и отговорни дни. Трябваше да покажем, че наистина можем да катерим. Затова образувахме две групи за две трудни изкачвания. Младен, Таня, бат Даньо и Лальо отиваха на Шхара за югоизточния й ръб. Ние с Добрин, Асен и Тони трябваше да направим премиерно изкачване на стената на Ушгули. Двата върха бяха съседи и затваряха долината, в която се намираше селото от северните студени ветрове, затова са на особена почит сред местните жители.

В камиона беше весело и приятно, шегите и закачките не спираха за секунда. Но, дойде време, и шофьорът, въпреки голямото си желание, каза, че нищо повече не може да направи за нас. Спря на малка полянка до реката, изгледа със съжаление тежките ни самари, после изсвири няколко пъти за поздрав и се изгуби надолу към селото. „А сега, да ви видя хлапетии с хлапетии – замърмори Асен като се мъчеше да вдигне големия товар на гърба си. – Смейте се сега де, какво се оклюмахте?” – и тръгна по тясната пътека, която извиваше по придошлата в следобедните часове река. Нямаше какво да му отговорим, нарамихме и ние самарите, като накачихме допълнително по тях примуси и съдове за готвене, които не можаха да се вместят вътре. Така натоварени закрачихме след него ...

Буйната растителност скриваше пътеката от погледа ни. Тук в планината, лятото е късо, само няколко месеца няма сняг и всичко се стреми за краткото време да израсте, да разцъфти, колкото може повече. И сега поляните около нас се показваха с всичките си прелести. Тучна зеленина и цели градини цветя, изпълваха въздуха с уханието си. И всичко това само на няколкостотин метра от вечните ледове. А контрастът между пищните багри тук, и строгата еднообразност на ледника, блестящите снегове на Шхара и тъмносиньото над нея небе създаваха неповторимостта на тази прелестна картина.

Отминахме поляните, закрачихме по ледника, който след шест километра, стигаше до самата стена на Шхара. Някъде по средата намерихме удобно място и построихме лагера си, ако едната палатка може да се нарече лагер. Примусът в ръцете на Тони забумтя и топлината му внесе уют в студеното ни жилище. Настанихме се с по чаша кафе пред палатката и загледахме стената на Ушгули. Той се издигаше в дясно от Шхара, беше с около триста метра по-нисък от нея, но южната му стена се издигаше стръмно и страшно над нас и ни караше да говорим с уважение и за този по-малък връх. Трябваше да изберем пътя си нагоре, да открием характерните места, ориентирите, за да не се бавим по време на изкачването. Трябваше да тръгнем рано сутринта, някъде по средата се виждаше ледена стена и, ако искахме да не се мокрим, трябваше да я минем преди слънцето да е стоплило с лъчите си леда.

Вляво от „нашия” връх, направо от ледника се издигаше Шхара. Плашеше ни тази стена, извисена над нас. Знаехме, че преди години тук, на тази стена група български алпинисти са изживявали трагични часове, търсейки труповете на своите загинали другари, знаехме, че ледникът още крие страшната си тайна, а скалите наоколо са видели летящите по стената тела и ужаса на тези, които бяха останали живи. Избягвахме да мислим за ония страшни дни на август 1961 година, но като че ли не беше възможно да се откъснем от мрачните спомени. Отдавахме мълчалива почит на онези, които сега са някъде там, в ледените прегръдки под нас и мислехме за България ...

Може би същите чувства вълнуваха и приятелите ни от другата група. Видяхме ги как стигнаха на малката полянка на десния край на ледника, как опънаха палатката си, после седнаха и загледаха в ледника. Не е възможно да са мислили за друго в тези минути, застанали срещу Шхара.

Утрото ни свари високо над ледника по стената. Използвахме един леден кулоар и бързо набрахме височина. Катеренето по леда беше приятно, с удоволствие слушахме как котките се забиват в твърдата повърхност, как свистеше в тъмното някое парче лед, откъртено от пикелите. Тогава от там долиташе гласът на Асен, който непрекъснато ругаеше, че е тръгнал с хлапета като нас, че такова бързане като сега не е бързал, че само един, по-откачен от нас, успял да го накара да катерят така през една зима, но Асен навреме се отказал от него. Иначе, ако оня бил тук, не се знае къде да ни е повел. Асен ни предупреждаваше най-сериозно, че ако не спрем, ще се отвърже и ще ни пусне да си трошим главата по тия камънаци. Знаехме, че не се шегува, че и той изпитва рядкото удоволствие на първопокорител, но вика и мърмори по навик, колкото да не се забравяме. Освен това, беше до известна степен прав – темпото, с което напредваше Добрин, беше трудно за следване. Не бяхме на Мальовица, а на трудна и голяма стена, краят на която не се виждаше и силите щяха да ни трябват за довечера, за утре сутринта. Неразумно беше да ги изразходваме толкова рано, още в самото начало на изкачването. Затова спряхме. Малко над нас започваха стени, по които белееше сняг, а на места се виждаше и лед. По тях трябваше да продължим. Оправихме се бързо, имахме достатъчно опит при скалното катерене, а ледът и снегът не можаха да ни спрат. Стигнахме ледената стена – двадесетина метра висока, тя преграждаше пътя ни и щем не щем, трябваше да катерим през нея. Не бяхме изпреварили слънцето – малко водопадче разхлаждаше разгорещените ни глави. С няколко ледени клина и стълбичките успяхме да се измъкнем бързо от водата и нагоре продължихме по вече размекналия се сняг, по мокри и неприятни за катерене скали. Няколко часа преди мрака бяхме на върха. Нямахме време за поздравления, бяхме мокри, а ясното време ни обещаваше студена нощ, която трудно можехме да прекараме на 4900 метра. Затова бързахме да се спуснем колкото се може по-надолу и да намерим някое закътано местенце, удобно за бивакуване. Започнахме да пускаме рапели по почти същия път, по който се бяхме качили до тук. Искахме да минем край ледената стена и водопада. Но колкото и да се опитвахме, не успяхме да намерим път и пуснахме рапела през водата.

Вече почти нямахме сухо място по нас, когато открихме малка площадка. Започвахме да я оборудваме, мъчехме се да закрепим палатката, но място в нея за четирима нямаше. Малко встрани изградихме от каменни блокове друга площадка, на която смятахме да се настаним двамата с Асен. Сложна система от осигуровки, изработена от Тони, позволяваше да се движим между двете площадки и да работим. Бяхме почти готови, вече имаше къде да се сврем, ако през нощта завали, иначе беше все едно дали си в палатка или вън – студът стигаше почти еднакво навсякъде, когато по склоновете на Ушгули се разнесоха най-страшните ругатни от пернишкия жаргон. Асен оставил за момент клетерсака си на купа излишни въжета, някой дръпнал без да иска тези въжета и сега всички трябваше, според Асен, да отидем по дяволите. Гледахме безпомощни как удобната раничка се отдалечава с елегантни подскоци от нас и изчезва в идващия отдолу мрак ...

Положението стана критично. Асен искаше да скача надолу, раничката му била скъп подарък, имал големи спомени с нея, как така ще я остави, още повече, че вътре е храната ни. Щом чу за храната, Добрин се приготви да скача след него. От сутринта не бяхме хапвали нищо, чакахме много да спрем за вечеря, а както се вижда всичко е против нас. По-голямо нещастие, според двамата, не би могло да ни се случи. А Асен така бурно изразяваше мъката си, така красноречиво ругаеше, че ако имаше още една раница, веднага щях да я бутна надолу, за да го слушам по-дълго време. Това разяри още повече моя приятел и малко остана да замина и аз след сака му. Работата оправи Тони. Казвайки спокойно народната мъдрост за старата къща, той разтвори раницата си и занаизважда по малко шоколад, бонбони, бисквити, захар, фурми. И понеже примусът си беше по начало у него, започна да приготовлява някаква сложна смес от наличните продукти като ни уверяваше, че такова нещо не сме яли никога през живота си. И сигурно никога няма да поискаме да ядем подобен специалитет. Поне утолихме за малко жаждата си и успокоихме Асен, че на сутринта ще се постараем да намерим изгубената раница, в която той имал и няколко карабинера, няколко клина, очила ...

Разорен, гладен и ядосан Асен се изтегна на площадката, запали цигара, смукна няколко пъти, изгледа ни всички подред и се усмихна. Такъв беше той. Трудно можеше да го ядоса човек, а после му минаваше бързо. И забравяше. Забрави и сега и започна да разказва весели истории от съвместните им изкачвания с Ицо (Христо Проданов). Ицо не пушел и не давал и на него да носи цигари по туровете. Постоянно имали разправии заради това – Ицо му мокрел цигарите, хвърлял ги от стените. Веднъж Асен го издебнал и напъхал цял куп „Стюардеси” в раницата на своя партньор. Тръгнали по тура – правели много трудна премиера – някъде късно след обяд се събрали на малка площадка. Ицо тържествувал. От сутринта Асен на бил пушил и нямало никакви изгледи да запуши поне още два дни – толкова време щели да прекарат на стената, докато излязат горе. „Знаете ли само как загледа, когато извадих петте кутии от раницата му. Казвам „благодаря за носенето”, а той половин час и дума не може да обели…” И оттогава Ицо пропушил. От яд ...

- Друг път ... - Асен пали нова цигара, огънчето просветва за късо време и осветява лицето му, добродушно усмихнато, отдадено на спомените. Гледаме го, смеем се на оригиналните му заключения, на цветистия му диалект. Чувстваме се щастливи и благодарим на съдбата, че ни е събрала в тази нощ на малката площадка, че високо над нас светят ярките звезди на кавказката нощ, а ние сме под тях – четири човешки същества, дръзнали с упорството си, със силата на своите тела да нарушат вековния покой на този връх, невиждал до сега подобно предизвикателство ...

Асен свършва своите истории сред гръмките ни смехове, после Добрин започна да разказва как преди няколко дни копахме дупка на Айлама, за да спим в нея. И уж се бяхме разбрали да не казваме на никой за това, той най-безцеремонно заразправя на Тони, че използвахме вместо лопатка неговата каска. Тя имаше красиво червен цвят и контрастираше добре със синьото ми яке. Щяха да станат чудни диапозитиви – Добрин непрекъснато ме щракаше с фотоапарата си, но каската беше малка и през целия ден притискаше неприятно ушите ми. За да си отмъстя, дадох я да изравяме сняг с нея.

Трудно изкопахме тази дупка. Бяхме изморени – нямаше място по целия маршрут, където да се поотпуснем, да си починем за момент. Напредвахме много бързо, и тримата бяхме в превъзходна форма, минавахме без никакво затруднение трудни скални пасажи, ледени полета и кулоари. Използвахме всичко, което знаехме и на което бяхме способни, катеренето ни доставяше рядко удоволствие. Възхищавах се на Таня – тази нежна, слаба на вид, жена, майка на две деца, катереше със завидна лекота и умение. Нито веднъж през всичките шестнадесет часа катерене тя не прояви слабост, нито веднъж не се оплака, макар, че стената не беше никак лесна. Особено след обяд, когато падна гъста мъгла, скриваща всичко от погледа ни. Въздухът се овлажни, стана трудно да се диша, бяхме вече над четири хиляди метра. Мъглата размекна и снега – по всички улейчета тръгнаха малки поточета вода, които увличаха със себе си парчета сняг и се събираха в големия улей в дясно от нас. По него непрекъснато течеше снежна каша, а от време на време прогърмяваха лавини. Измокрихме се до кости, през мъглата усещахме, че слънцето напича, ние се потяхме, а влажният въздух не позволяваше да изсъхнем. Няколко часа катерехме по този начин, без да имаме възможности за осигуряване – ледът се трошеше под зъбите на котките, в скалата нямаше цепки за клиновете. Особено тежко беше за Добрин, който водеше. Свити с Таня в някоя площадка, очаквахме всеки момент да видим как се свлича отгоре, заедно със снега, който падаше под краката му. Постоянно бяхме нащрек и можахме да реагираме светкавично, когато отгоре се разнесе страшен тътен и чухме тревожния вик на Добрин. Залепихме се един до друг за стената. Тонове сняг се изсипаха по гърбовете ни и заминаха надолу, образувайки огромна лавина, която дълго громоля, докато стигна ледника на три хиляди метра под нас. „Знаеш ли – продума Таня, загледана надолу в мъглата – за миг помислих за Станко и Десислава. Какво ли биха правили, ако не бяхме се залепили за стената…” Станко и Десислава бяха двете деца на Таня и Младен.

В този момент долетя гласът на Добрин. Питаше с тревога как сме. Много бързо се изкачихме при него. Той съборил голяма козирка. Задържал се като по чудо на някакво ръбче, но усетил, че тръгналия сняг ще ни затрупа и извикал. Спряхме за няколко минути. Трябваше да се поуспокоим, за да завършим както трябва изкачването. Бяхме високо, много високо, чувствахме по всичко, че наближаваме върха и се радваме, че най-после ще се измъкнем. Защото започна да ни тежи. Снежната каша, в която газехме, лепкавата мъгла, горещината – всичко беше против нас. Затова искахме час по-скоро да излезем и да стъпим на нещо твърдо и сигурно.

След това дълго съзерцавахме от дупката как настъпва нощта и около нас останаха само силуетите на осветените от звездите върхове, а долините се криеха в тайнствена тишина, нарушавана от лекия пукот на замръзващия сняг ...

Снегът започна да пука и сега на Ушгули. Добрин и Тони се прибраха в палатката, а ние с Асен притиснахме гърбове един към друг. Не много високо над нас трептяха звезди, същите, които гледахме преди седмица от Айлама. А там долу, в ниското край реката, изгасваха една по една светлините на селото. И там, както навсякъде по света, хората лягаха да спят, лягаха си в стаи, на легла, понесли към забравата на съня скърби и радости, мисли за утрешния ден. Какво правехме ние на този връх, за който доскоро не бяхме и чували, че съществува, защо се подлагахме сами на мъчения, от които никой няма да има практическа полза и щяха ли обитателите на древните башни да ни разберат. Трудни въпроси, на които още по-трудно можеше да се отговори.

- Не се безпокой – отговори на гласните ми разсъждения Асен. – Тук ще ни разберат – и отпусна в пропастта вдървените си крака ...

Имаше право. Бяхме в Южен Кавказ, в родината на Михаил Хергиани ... Тук сигурно щяха да ни разберат ...


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 329 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Лхоце 8501 - Цялата книга
Липсата на кислород и на шерпи са големите грешки
Планината е заета
Tъмната страна на Eверест
Категория на трудност - Част ІІ
Мамо, защо го оставиха да умре?
Алпинистите на К2: Господ ни пазеше
Истината на Аврам Аврамов, или истината за Еверест
Да бъдеш или да не бъдеш ...
Еверест – най-високата цена


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap