Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Звезди и Бури - Чима Гранде ди Лавредо и Айгер



Гастон Ребюфа  |  Редактирана на 30/03/2012


[b:789aa1d4][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=437]КЪМ ТРЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:789aa1d4]


[b:789aa1d4]Чима Гранде ди Лавредо[/b:789aa1d4]


Ерозията е изваяла Доломитите. И те изглеждат сякаш са изникнали от вдън земя.
Фантастична, сурова смесица – от зелени дипли на гората се извисяват вкаменени тръби на исполински орган. Никакви ледници не делят клека от скалата. Снежни преспи кажи-речи липсват. Климатът е твърде мек, стените са твърде стръмни, за да може да се набие и задържи сняг.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

Често Доломитите биват сравнявани със Западните Алпи. Подобно на цветята планините са такива, каквито ни ги поднася природата. Нима може да се прави сравнение между тинтявата и еделвайсът? Всеки връх си има свой образ и свои багри, всяка скала – свой строеж и свое ухание на камък. Насладите, които ни предлага планината, се менят и разнообразяват всекидневно. От нас зависи как ще ги открием, без да ги ограничим. Не се запътвайте към Матерхорн с надежда, че ще извършите увлекателно скално изкачване. Неговата прелест е другаде – в историята и осанката му. Из Доломитите е почти винаги безсмислено да тръгвате с ледокоп в ръка. По-добре сключете примирие със страхотната пропаст, която ще ви бъде неразделен спътник, докато катерите spigolo или голямата стена. В някои планини стените са наклонени, тук-там стръмни. В Доломитите те са геометрично отвесни, а също така и някои от тях са надвесени.

Как тогава ще се справи алпинистът? Човекът е еднакъв навред – чувствителен към омаята на клека, към тайнствеността на гората, към зова на скалата, независимо дали е покрита с девствен лед или е издялана от червен камък. „Където има воля, там има и път**” ... Закон, чиито повели са в сила толкова в Кортина д’Ампецо, колкото и в Шамони, толкова и в Болцано***, колкото и в Курмайор. Тук катерачите носят кадифени голфчета, в Цермат – дебели вълнени голфища. Човешкото тесто обаче си остава едно и също.

Доломитите се нуждаят от ласките на слънцето. Без милувките му те са неугледни, безцветни, повяхнали, ту пепелосиви, ту изветряложълти. Но достатъчен е един единствен лъч, за да оживеят – от възродителните му зари те затрептяват, обагрят се и макар отвесни, стават примамливи. Сред това разточителство на светлина само северните стени продължават да се чумерят. От отражението на обкръжаващото ги сияние те поруменяват леко, но неподкупни запазват в мрачното си отшелничество истинска величавост.

Северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо**** е една от най-известните и най-представителните измежду чутовните северни горделивки на Доломитите. Има и по-високи, и по-трудни стени от нея, но кой знае дали заради името й или заради разположението й, или заради личността на първите й покорители тя е най-желаната и най-често ухажваната красавица.

[i:789aa1d4]
*- Ръб (ит.) – Б. пр.
**- Заглавие на излезлия през 1855 г. пътепис на английските алпинисти Чарлз Хадсън и Едуърд Кенеди, които същата година изкачили Монблан без водач и така поставили началото на любителския алпинизъм. – Б. пр.
*** - Град в Италия, изходна точка за Доломитите, включително за най-високия им връх Мармолада. – Б. пр.
**** - Големият връх Лаваредо (ит.), немците го наричат Гросе Цине, т.е. Големият зъб, покорен в 1869 г. от Громан и Гранц Имеркофлер. – Б. пр.[/i:789aa1d4]


При алпинизма значителен дял от насладата се пада на откритието. Затова всички планинари мечтаят за Хималаите; затова и аз винаги горя от желанието да опозная нови планини, да катеря далече от Шамони, където живея всяко лято.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]1.Подстъп 2450м. 2.Снимка 1 7.Снимка 3.[/i:789aa1d4]

Отдавна Доломитите ме привличат. Не мога да не се вслушам в зова им. И ето ни – жена ми, Жан Дьодон и аз , в началото на юли 1948 година пътници към тази страна на светлината. Уви както навсякъде и тук ни посреща дъжд. В затишието между два пороя изкачваме Тори ди Села*, след това – нали така сме намислили по-рано – се насочваме към Чима Гранде. Иска ни се не само да го разгледаме, но и да го покорим.

Използуваме едно просветване късно следобед, за да се доберем до хижа Лунджерес. Хижата е пуста, мрачна, тъжна. Никой друг освен домакинът и две, три прислужнички.

Докато сърбаме вкусната minestra** завалява ситен, траен дъжд. Привикваме вече с тоя равномерен шум. Ала ненадейно ужасен трясък ни привлича навън – от стената на Чима Гранде се изтръгват каменни късове, големи колкото кулите на Парижката света Богородица, премятат се, подскачат, дробят се, разравят сипея, повличат подире си поток от скали и още дълго се търкалят по склона чак до дъното на долината. Спуска се непрогледен мрак – никакво небе, никакви звезди. Облаци – бухнати, тежки, морни – забулват гуглата на Чима Гранде, притискат земята. Какъв тътен въпреки влажната завеса, която заглушава грохота! Тре Чиме ди Лаваредо*** не са гостоприемно настроени. Но оттогава насам не ми се е случвало да наблюдавам подобен гигантски каменопад и най-вече имах възможност да се уверя, че това не е истинският образ на тези лъчезарни планини.

На следното утро времето се пооправи. Дъждът спря.
- Я да отидем да надзърнем – предлага Жан.
Полека-лека под целувките на плахото слънце Тре Чиме се събуждат.

Във Форчела**** спираме изумени – профилът на северните стени на Тре Чиме, наредени една подир друга в права линия, ни смазва със своите надвеси и шеметни плочи. Пристъпяме колебливо към светилището на непреклонни великани и сразени канари. След нощния дъжд водата, просмукана от варовиковите скали, се отцежда по разлятите плочи, които сякаш кървят със сивочерна кръв. Катеренето е немислимо, дори и времето да беше хубаво. За да ни спести и последните угризения на съвестта, дъждът пак подлавя тъжните си напеви. Колко безрадостно е лятото на тази 1948 година.

[i:789aa1d4]* - Кулите на седлото (ит.), група върхове с най-висока точка 3152 м. – Б. пр.
** - Чорба (ит.), обикновено с фиде. – Б. пр.
*** - Трите върха Лаваредо (ит.), наричани от немците Драй Цинен (трите зъба). Състоят се от Чима Пиколисима, т.е. най-малкият връх (на немски Клайне Цине), 2881 м.; Чима Гранде, 2998м.(според по-стари измервания 3003 м.) и Чима Овест, т.е. западният връх (на немски Фордере Цине, т.е. предният зъб), 2974 м. – Б. пр.
**** - Седлото или Превалът (ит.), проход на 2320 м., над Лунджерес. – Б. пр.[/i:789aa1d4]

Чима Гранде, особено северната й стена, не би била така прекрасна и обаятелна, ако не съставляваше част от троицата Тре Чиме. Тя би загубила невероятно, ако беше сирота. Без сестрите си една единствена Чима, дори Чима Гранде, би съставлявала само грамадна мрачна отшелница, подобна на други саможивки из планините.

Тържеството на северния склон на Тре Чиме ди Лаваредо е тържество на простите линии. От водоравното каменище се издигат право нагоре отвесни северни стени. Контраст без преход. Като че великанът, който ги е сътворил, е имал под ръка безформена канара, стоварена на гребена, която е разрязал с майсторски замах на секирата, заравнявайки северната й страна. След това намерил рожбата си твърде груба, та с два леки отмерени удара дялнал дълбоки прорези от двете страни на Чима Гранде, създавайки три върха, които си съперничат по изящност и чистота. Каменните отломки, запълващи горният кат на Вал Римбон*, са образували Пиан да Рин** и са очертали тази плоска ивица, сякаш за да подсилят отвесността на стените. В низината – сразената скала, във висините – живата чука. Или, казано с езика на геолозите, ваятели са били Морето и Времето за най-великото щастие на алпинистите.

Дълго северната стена на Чима Гранде е съставлявала „проблемът” на Доломитите. Датата на покоряването й съвпада с епохата на победите над северните стени из всички дялове на Алпите между 1931 година (северната стена на Матерхорн) и 1938 година (реброто Уокър на Айгер).

Едно име сред многото имена остава свързано с тази стена – името на Емилио Комичи. Триестинец по произход, планинар по призвание, той пръв „повярвал” в северната стена на Чима Гранде. Дребен, пъргав, набит, мечтателен, романтичен. Комичи бил един от най-големите катерачи в Доломитите. Не може обаче да се говори за него, без да се споменат и двамата братя Димаи.



Чима Гранде се издига само на 1998 метра. Северната й стена е висока едва 550 метра, ала първите 220 метра са изцяло надвесени. Останалата й част пък е отвесна.
Нима е възможно да се изкачи една плоча, която в продължение на 220 метра непрестанно наднича в пропастта? Човекът е разполагал с волята си, но е трябвало най-напред да си създаде техника, пригодена за този род катерене – техниката на изкуственото катерене. Благодарение на непрекъснат низ от забити с мъка клинове, на които е поверявал сляпо живота си, алпинистът сполучил да изкачи северната стена на Чима Гранде***.

Подир многобройни опити на 13 и 14 август 1933 година Комичи и братята Димаи успяват да победят непристъпната стена. Веднъж разрешен, проблемът се превръща в ключ за завоюването и на други стени.


*- Долината Римбон (реторомански). – Б. пр.
**- Долината Римбон (реторомански). – Б. пр.
***- За покоряването на северната стена на Чима Гранде са били употребени 400 м. основно въже, 150 м. рапелно въже, 90 клина и 50 карабинера. – Б. пр.


Макар и загубила загадъчността си, Чима Гранде продължава да упражнява чара си. Първото изкачване само е спомогнало той да нарасне още повече и измежду големите прочути стени тя и до ден днешен си остава най-желаната и най-катерената както от въодушевената романтична младеж, така и от утвърдените планинари, които идват тук, за да дирят дъха на чудото, опиянението на възторга, увенчаването с победата*.
И аз плащам същата дан – отдавна съм пленник на Чима Гранде. Посещението ми с Жан Дьодон само засили властта й над мене.


В края на лятото на 1946 година се качих до хижа Лунджерес, където ме чакаше Джино Солда. Той е един от най-добрите катерачи на Доломитите, но преди всичко е рядко приветлив мъж. Напомня ми другаря от първото ми покоряване на Ла Бар де-з-Екрен – Анри Мулен. Силен и сърдечен е. Джино гони четиридесетака, ала още гори от момчешка възторженост. Може да се похвали с най-трудните изкачвания в Доломитите**. У други подобни прояви биха минали за подвиг, при него те са нещо естествено. Изключителните телесни данни и решителността правят пътя му лек. Струва ми се все пак, че най-отличителните му качества са веселостта и златното сърце.

Джино ме представя на двама другари: Мацета, млад планински водач от Ауронцо, и Ролнад Щерн, австрийски студент, които ще катерят утре с нас северната стена на Чима Гранде.

Вечно ще помня тази вечер.
Най-напред заобикаляме до заслона Тре Чиме, за да се полюбуваме още веднъж на славната стена и да се поразходим, хей така за самото удоволствие да скитаме из планината. Не зная защо, ала имаме чувството, че сме ученици, избягали от клас – Солда е също професионален планински водач. За двама ни не съществува по-красив занаят на света. Днес обаче сме без грижи, не ни тежи отговорността, крачим, подскачаме, а утре ще катерим като гимназисти. Отново сме на двадесет години. Сетне се прибираме в хижа Лунджерес и се наслаждаваме на нощта, която се спуска бавно.

Последните часове от деня в Доломитите са пълен патос. Слънцето си играе своенравно с огромните каменни красавци. Скалата, живееща единствено чрез зарите му, бързо мени багрите, които човек би желал да запечата в душата си, докато небесното светило се промъква, пълзи и потъва във въздушния вир. Тогава по стените се настанява самотно мълчание, после тайнствена тишина. Същевременно се надигат и близките познати звуци на земята – жуженето на насекомите, звънът на хлопките, напевът на ветреца, светлините на Ауронцо*** и на Мизурина****, отзоваващи се на привета на звездите, които вече трептят на небето. Захлажда се. Хората не разговарят, но ги споява другарска обич, родена от общата любов към планината.
По-късно седим, навели глави над чиниите със супа, и Джино ни заразява с веселостта си.

* - През 1965 г. е покорена и от първите българи – змс Георги Атанасов и Тенчо Тенчев. – Б. пр.
** - Между другото пръв е покорил в 1936 г. с У. Конфорти югозападната стена на в. Мармолада, най-високия връх на Доломитите, изкачена при зимни условия в 1950 г. от Х. Бул. Победата на Солда е била на времето си голямо събитие. – Б. пр.
*** - Курортно селище в Алпи на 864 м., изходна точка за Тре Чиме ди Лаваредо. – Б. пр.италианските
**** - Махала от Ауронцо на 1756 м., разположена до много живописно езеро. – Б. пр.

В седем и половина заставаме в подножието на стената. Макар и да сме тръгнали нарочно късно, още е рано – варовикът на Чима Гранде е студен като мраморна плоча на маса от кафене. 14 септември! Сега слънцето изгрява премного от юг, та и най-полегатите му лъчи не са смогнали да позатоплят скалата. Нощта беше хладна – горе в камината ни посреща дори поледица.

Не без вълнение се привързвам към Солда, сетне го следя как почва да катери. Той е покорил вече северната стена с Джервазути*. Давам си сметка какво щастие е, че имам днес за спътник Джино. Винаги съм отделял толкова внимание на другаря, с когото тръгвам на път, колкото и на изкачването, което предприемам.

От първите стъпки се озоваваме в отличителната за Чима Гранде обстановка – прекосяваме вляво и увисваме над пропастта. Стената хлътва под нас. Не е нужно да се обръщаме, за да видим каменището, което занапред непрекъснато ще зее между нозете ни.

Каква наслада за очите е да се наблюдава как катери Солда! Той не се вкопчва в скалата, само се опира, едва я докосва с върха на пръстите, с върха на краката, без да се колебае, без да се напъва, сякаш стои на едно място. До такава степен движенията му са отмерени, непринудени. Тържество на стила!

Джино ми напомня Джеймс Куте** по време на спускане в някое голямо състезание – виждаш как минава устойчиво на ските със спокойни, пестеливи движения в идеално равновесие. Казваш си:
- Много бавно кара!
Поглеждам хронометъра – Джеймс е изпреварил съперниците си с една секунда.
Отгоре Солда ме вика. Стигнал е издатината:
- Идвай!

Докато зяпах, изкачването ми се струваше лесно. Опитвам се да подражавам на Джино, ала не съм свикнал с тази скала и с тази бездна. Всичко ме смущава дяволски! Прибавя се и друг един навик, който ми липсва – навикът да катеря втори. Вместо да ми помага, въжето пред мен ме затруднява.

*- Един от най-големите италиански алпинисти между двете войни, автор на станалата класическа книга: „Планините – моят живот”. – Б. пр.
** - Френски скиор (р. 1921), световен шампион на право спускане и шампион на слалом в Олимпиадата през 1948 г. – Б. пр.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Стената е еднообразно гладка докъдето очите стигат без вдлъбнатости и изпъкналости (Снимка 1)[/i:789aa1d4]

Но постепенно, колкото повече се изкачвам, толкова чувството на неувереност ме напуска. От голямата празнина под краката ми се ражда по-скоро неизпитана досега радост, радост каквато не могат да доставят гранитните стени, стръмни, ала не и отвесни в продължение на стотици метри. Затуй радостта идва най-вече от строежа на стената, по която лазим. Извън красотата и историята на Чима Гранде обаяние упражнява и строежът й – северната й стена е еднообразно гладка, докъдето очи стигат, без вдлъбнатини, без изпъкналости, не с някоя и друга стряха тук-там, а под непрекъснат надвес. Чивета*, Мармолада**,Сасолунго***, Бренда Алта****, всички други големи стени са набраздени от камини и улеи, осеяни са с ръбове и ребра. Северната стена на Чима Гранде няма релеф, прилича на спокойно море. Погледът се рее и се губи нагоре, надолу, надясно, наляво. А пуснеш ли камък, той ще литне към сипея, без да се спира, без да отскача по хлътналата скала, леко заоблена като свода на катедрала.

Когато Джино стига до края на въжето, идва моя ред да катеря, а щом набера височина, той тутакси продължава. Под нас Мацета и Щерн прилагат сходна техника. Четирима мъже от три народности, събрани от една и съща страст в това каменно царство. Колко е забавен разговорът ни – приличаме току-речи на глухонеми.

Скалата не винаги е превъзходна: варовик, недостатъчно плътен, силно изветрял, твърде трошлив, стриващ се на прах като захарни зрънца.

Местата за отдих се състоят от незначителни дипли, където алпинистът, прилепен към стената, се крепи едва на върха на обувките си. Една единствена гънка е по-просторна – един леко издаден перваз, където човек може да приседне с отпуснати във въздуха крака.

* - Кукумявката (ит.), 3218 м. – Б. пр.
** - Вероятно Мраморището (ит.) 3342 м., най-високият връх на Доломитите. – Б. пр.
*** - Дългата канара (ит.) – 3178 м. – Б. пр.
**** - Високият чебър (ит.), 3150 м. И четирите върха са в Доломитите. – Б. пр.

Пътят е осеян от клинове. Те са повече, отколкото е необходимо. Солда ги използува с най-голяма съобразителност. Такава е съдбата на изкуствените изкачвания, независимо дали са в Доломитите като Чима Гранде или в Западните Алпи като Пиц Бадиле. Същевременно тази особеност обяснява защо подобни стени, които са били невероятно трудни по време на първото покоряване, са се превърнали постепенно в столовата стълба, поддаваща се на много по-бързо „претупване” от високопланинските изкачвания, чийто образец се явява северната стена на Матерхорн.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Игра на светлини и сенки[/i:789aa1d4]

Водачите от Шамони са свикнали да вървят по лед. Когато човек се взре в начина, по който катерят Солда и Мацета, заключава, че водачите от Доломитите са свикнали да стъпват в празното пространство. През цялото изкачване не се случва нищо непредвидено: нито буря, нито откъсване, нито сътресение. Нищо изненадващо, ако не се смята гледката на тези хора, които играят фантастичен балет върху отвесната каменна сцена. Тук те са си у дома, тук е тяхното призвание.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Последните камини и голямата площадка (Снимка 3)[/i:789aa1d4]

Страхотната бездна престава да тегне на краката ми като окови и се превръща в приятен спътник. Далечното каменище, което се мярка между нозете ми, съставлява част от новия ми свят. Първоначалната неувереност ме е напуснала съвършено. Изпитвам усещането, че съм смъкнал от раменете си смазващ товар. Джино е доволен. Сегиз-тогиз, докато катери, пее. Ако знае само колко съм честит, че изкачвам Чима Гранде!

Преди няколко месеца бях го запитал във Виченца:
- Как е възможно човек да преодолее стена, която е непрекъснато надвесена в продължение на двеста и двайсет метра?
- Ще видиш – беше ми отговорил, смеейки се.

Сега, когато сме превъзмогнали жълтите плочи, Джино ми подхвърля закачливо:
- Ако пуснеш камък, няма да докосне стената и на туй отгоре ще тупне в сипея на повече от двайсет метра от основата й.
Така е, току що проверих. И ми става чудно, че през главата на другаря ми не минава и за миг мисълта:
- Ако паднем, ще ни сполети участта на камъка!

Джино знае какво ни очаква, но подобна болезнена мисъл не го тревожи. Затова ми е така мило да бъда с него. Ние не сме безумци, които дразнят смъртта, нито авантюристи. Ние не обичаме да се страхуваме, ние обичаме живота и занаята си.

По-нагоре стената изменя наклона си – от надвесена се превръща в отвесна. Минавам пръв до големия водоравен преход, където, за да ми позволи да нащракам снимките си, Джино пак поема водачеството и го запазва чак до билото. Там ни посреща Слънчо. Изкачването ни има аромата на късно лято, есента наднича през прага. За щастие Солда ни ободрява още веднъж с жизнерадостта си.

После, освободени от въжетата, слизаме по обикновения път, тичайки по нанадолнището. Днес няма да бивакуваме. Звездите блестят в душите ни.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Снимка: www.juzaphoto.com[/i:789aa1d4]



[b:789aa1d4]АЙГЕР[/b:789aa1d4]


Северната стена Айгер се пъчи като неканен натрапник, дошъл да смути празника на слънчевите поляни, обкръжаващи Клайне Шайдег*. Тя е навъсена, студена, безрадостна.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Северната стена на Айгер от Клайне Шайдег
Снимка:Dave Hanmer[/i:789aa1d4]

Никакъв ледник, никакъв вечен сняг не я дели от планетата – неугледен исполин сред цъфнала рудина. Вечно в сянка тя е изключена от голямото всекидневно пътешествие на земята около слънцето – само случайни лъчи лижат нейния гребен и плахо го посгряват. Айгер помрачава небосклона на един толкова усмихнат кът.

Висока 1600 метра, хлътнала като гърдите на болник, често обвита с мъгли или забулена с облаци, северната стена води живот, различен от живота на цветята и тварите.

Надменна планина не чрез върховната си изящност а чрез ужаса, който излъчва. Плътните й плочи и криволичещите чупки, разядени от леда, имат сложен строеж. В подножието се трупат порутени късове от снагата й – грамадни сипеи. Сетне малък преграден пояс, крепящ разклатени первази, я опасва до 2800 метра – долната третина на стената. Средната третина се състои от трите ледени склона, а връхната третина се издига отвесно като доломитна стена чак до заснеженото било.

От време на време исполинът, изтерзаван от мраза, раздира гръдта си. Тогава по улея му се втурват чудовищни каменопади, затънтява ревът му, докато наоколо пастирите от Алпглен** вият кръшни напеви със своите рогове и свирки.

Цялата от черен камък и стъклен лед северната стена на Айгер се разкъсва от ярост в самотата си. Никой не я обича.

И все пак хора са загинали, за да я покорят.

-------------------------------
[i:789aa1d4]*- Малкият преслап (нем. швейц.), на 2064 м., седловина и жп възел в Бернски Оберланд. – Б. пр.
**- Котловина в околностите на Айгер на 1618 м. височина. – Б. пр.[/i:789aa1d4]


Първите опити почват в 1935 година. Петерс и Майер току-що са изкачили средното ребро от северната стена на Гранд Жорас. Двама мюнхенски катерачи – Мерингер и Зедлмайер – преминават в настъпление на 22 август. Четири дни по-късно наблюдателите ги забелязват за последен път как катерят третия фирнов пояс. Сетне се задава лошото време, развихря се, превръща се в буря. Спасителните дружини не могат да потеглят. Когато стихията се укротява, стената е покрита с пресен сняг. Изчезнала е всякаква диря. След няколко дни един летец се приближава до стената и на края зърва един вкаменен човек, прилепен прав до една скала. Другарят му е паднал, а той ще дочака зимата, когато лавините ще го отнесат в бездната.

През 1936 година многобройни германски свръзки се навъртат в основата на Айгер. Времето обаче е неблагоприятно, та повечето от тях се отказват. Само неколцина млади катерачи упорстват: двама германци – Хинтерщойсер и Курц – и двама австрийци – Ангерер и Райнер – обединяват силите си и тръгват на 18 юли. Със съобразителност Хинтерщойсер открива ключовия проход в долната част на стената – едно наклонено прекосяване, което ще причини по-късно гибелта му*.

[i:789aa1d4]* - Проходът е бил наречен по-късно Траверсът Хинтерщойсер. – Б. пр.[/i:789aa1d4]

На втория ден мъглата обвива Айгер. В утрото на третия ден едно просветляване позволява на наблюдателите да видят как четирима алпинисти се колебаят дали да продължат. Единият от тях е ранен в главата, времето е враждебно, предишния ден са напреднали едва с двеста метра. Те се добират до мястото, където са загинали Зедлмайер и Мерингер. Там най-сетне решават да се върнат. Ала слизат толкова бавно, че нощта ги изпреварва. Налага им се да стануват за трети път при непосилни условия. Сутринта на четвъртия ден клетниците стигат до ключовия проход, но не могат да го минат в обратна посока. Той се е превърнал в капан.

Притичват се на помощ планинските водачи. Излизайки от галерията на зъбчатата железница, водеща през планината за Юнгфрауйох, Адолф и Кристиан Руби, Шлунегер и Глатхард прекосяват във водоравна посока към катерачите. Въпреки крайно лошите условия те се добират на стотина метра от Курц, който им съобщава, че другарите му са загинали – Хинтерщойсер е паднал, Ангерер – замръзнал, Райнер виси по-надолу, задушен от въжето.

Нощта се спуска, без водачите да успеят да достигнат Курц. И той прекарва четвърта нечовешка нощ на стената. На утрото опитите за спасяването му се подновяват. Водачите се издигат на четиридесетина метра от нещастника и му подвикват:

- Отрежи въжето, на което виси Райнер.
Курц успява с мъка. Трупът полита в пропастта.
- Изтегли въжето. Разплети го.
Курз издърпва въжето, развързва замръзналите възли, разплита трите дилки на вкочаненото въже.
- Завържи трите дилки една за друга.
Новото въже, удължило се три пъти, стига до спасителите, които закачват съоръжения и храна.

Но поради ужасното време и изтощението на Курц всичко става страхотно бавно.

Нещастникът намира сили да измъкне товара и да подготви рапела си. След часове на напъни почва да се спуска. Ала неочаквано един възел се изпрeчва и затяга въжето в рапелния карабинер. Водачите насърчават Курц. Лавина се свлича върху него и спасителите. Вятърът го отдалечава от стената, когато Глатхард, стъпил на раменете на Руби, почти го е докоснал. Курц изкимтява провлачено и издъхва.


В 1937 година нови настъпления, подготвяни пак от австийци и германци. Най-решителното се извършва от Ребич и Фьорг. За два дни те се покатерват до мястото, където са загинали Зедлмайер и Мерингер. Утрото на третия ден потвърждава предвижданията от вечерта – лошо време. Германците решават да се върнат. Подир сто и двадесет часа, прекарани на стената, те са първите алпинисти, които се прибират от висините на ледените й склонове.

1938 година е годината на победата. Но преди това има още една злополука: двама италианци – Сандри и Менти – катерят Айгер в началото на лятото и стават жертва на бурята.

През юли австрийци и германци се дебнат в основата на стената. На 20 юли двама мюнхенци – Хекмайр и Фьорг, започват изкачването. Те бивакуват над втория стълб. На следния ден, когато решават да дадат отбой, задават се двама австрийци – Каспарек и Харер, след това други двама – Фрайзл и Брандовски. Времето е несигурно, но четиримата австрийци продължават, въпреки, че германците се отказват. В края на деня Фрайзл и Брандовски слизат на свой ред. Връщането им насърчава Хекмайр и Фьорг, които на 21 тръгват наново още по тъмно. Използвайки дирите, оставени от австрийците, те ги настигат в единайсет часа. Подир кратко колебание германците се присъединяват към Каспарек и Харер и ги сменяват във водачеството. В около два часа излизат на ледените склонове, където са загинали Зедлмайер и Мерингер. Вечерта бивакуват в една ниша на голямата камина, известна под името Рампата. На утрото катеренето става много трудно, а привечер времето се разваля, докато четворката изкачва последната преспа, набита във връхната скална третина, наричана заради формата й Паяка. За малко лавини не отнасят алпинистите в пропастта. Скоро настъпва нощ – второ бивакуване за германците, трето за австрийците на 3750 метра.

Сутринта сняг покрива стената. Крепени от непреклонната си воля, смелчаците превъзмогват сетните трудности и в три и половина следобед достигат до челото на Айгер.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Северната стена на Айгер и Класическия Маршрут[/i:789aa1d4]

В осем вечерта малката зъбчата железница от Лаутербрунен* но стоварва на гара Айгерглечер**: Жан Брюно***, Пол Абран****, Пиер Льору*****, Гидо Маньон*6 и мене. За нищо и никакво време претъпканите ни със съоръжения раници задръстват празния гаров бюфет. След вечеря домакинът ни отвежда в спалнята. На прага, преди да се оттегли, запитва:
- В колко да ви събудя?
- В два.
Той отгатва намеренията ни, та подхвърля:
- Айгер ли ще катерите?
Недочакъл отговора ни, без да провери небето или температурата навън, добавя насмешливо-тъжно:
- Щом ще катерите Айгер, времето ще се развали. Такава е традицията.

------------------------------------------
[i:789aa1d4]*- Бистър кладенец (нем.) – голямо селище в Бернски Оберланд на 800 м. – Б. пр.
**- Спирка на 2323 м. близо до ледника Айгер и изходна точка за масива Айгер. – Б. пр.
***- Френски любител алпинист. – Б. пр.
****- Френски любител алпинист; в 1952 г. изкачил с Ребюфа реброто Уокър на Жорас. – Б. пр.Гранд
*****- Френски планински водач, покорил в 1955 г. връх Макалу (8470 м.); в 1962 г. връх Жану (7710 м.) в Хималаите. – Б. пр.
*6- Френски планински водач, покорил в 1951 г. „най-трудната планина на света” Серо Фиц Рой (3375 м.) в Патагония; в 1952 г. – западната стена на Пти Дрю; в 1955 г. връх Макалу в Хималаите. – Б. пр.[/i:789aa1d4]

Ние обаче не даваме и петак за традицията и си запазваме веселото настроение, с което потеглихме сутринта от Шамони. Подбираме съоръженията и храната за изкачването, стягаме раниците, сетне си лягаме.

Нощите, предхождащи големите ни битки, са винаги наситени със своеобразна странност. Ние сме петима, бяхме весели, но сега, докато сънят витае над нас, всеки поотделно и безмълвно мечтае за огромната стена, толкова близка, толкова безразлична.

Ще имаме ли повече щастие, отколкото при първия си опит? Преди две седмици Льору и аз идвахме вече. Бяхме в превъзходна форма. Знаехме, че алфата и омегата за покоряването на Айгер е голямата бързина. Традиционната буря може да се развихри изневиделица с нечувана ярост, правейки алпиниста играчка на прищевките си.

За три часа изкачихме долната третина на стената, включително и прословутия Траверс Хинтерщойсер. Ненадейно буйни каменопади спряха устрема ни. Проучихме откъде идват. Тръгваха на хиляда метра по-нагоре, от връхния ръб, който слънчевите лъчи бяха размразили. Поизчакахме дано престанат каменопадите – те не се свличаха непрекъснато, но често. За миг си рекохме:
- Да опитаме, че каквото излезе. И други са минали при сходни условия. Я дойдем, я не втори път. И двамата сме планински водачи, имаме си задължения.

Колебахме се що се колебахме и се отказахме.
Така става с детето, от чиито ръце измъкват любима играчка.
Но сетне изпитахме голямо вътрешно спокойствие – освен победата над една голяма планина съществува и друга добродетел – благоразумието.

Стига утре да е достатъчно студено, за да няма каменопади. Алпинистът може да се опита да преодолее препятствия дори от шеста степен на трудност, но е безсилен срещу опасностите, които не зависят от него. Подобни мисли кръжат в главата ми и прогонват съня. И все пак подир този опит щастието се завъртя около нас: Пиеро изкачи реброто Уокър, Гидо покори западната стена на Дрю, Жан е в отлична форма, Пол и аз бяхме неотдавна на Гранд Жорас. Тези сполучливи катерения впрочем са и причината да потеглим за Айгер не двамина, а петима. Петорка е голямо число за такова изкачване, но нима алпинизмът не е преди всичко повод за приятелство?

И докато се унасям щастлив, присънват ми се Гранд Жорас, където отведох преди няколко дни Пол.

В основата на реброто Уокър при първите дължини на въжето Пол се смути, едно смущение, което ми изповяда сам по-късно, и което в замяна увеличи удоволствието от катеренето. След това то постепенно се стопи. Мястото му бе заето от неподправена, ефирна радост. Знаех, че прекосяването на ледените ивици е рядко въздушно, че малко по-късно гледката към Седемдесет и петметровия ъгъл става неочаквано фантастична и че превъзмогването му е по силите на другаря ми. Не отронвах думичка, ала следях усмивката му. Знаех, че понеже е свикнал с варовиковите скали на Ардените, където ходи да тренира всяка неделя, обича изисканото катерене. Затуй си рекох:
- Гладките плочи на Тур Гризе ще му харесат!

По-нагоре пък си казах:
- Пол още не е нощувал на голяма стена, но той обича достатъчно силно природата, за да оцени насладата.

Малко преди да отмине денят, на 4000 метра подготвихме бивака си. Острият въздух обещаваше хубаво време. Беше много студено. Велико спокойствие цареше над земята и в небето.

Когато се събудихме, слънцето позлатяваше планетата. Катеренето ни продължи като химн на живота. Пол беше щастлив. Щастлив се чувствах и аз. И за мене Жорас излъчваше ново обаяние. Не бях дошъл, за да възкреся един спомен. Удоволствието ми не идваше сега от стремежа да откривам и покорявам, а от радостта на спътника ми, от съзнанието, че упражнявам един от най-красивите занаяти на света.
Защо да нямаме и утре същото щастие?

В три часа през нощта напускаме гарата Айгерглечер, пожелавайки си само едно – да има студ, който ще ни осигури хубаво време и ще задържи разклатените камъни в ледените им гнезда. Час по-късно в подножието на Айгер извършваме благоговейните движения, които сме повтаряли хиляди пъти – вадим въжетата, размотаваме ги, привързваме се, почваме да катерим. Двете свръзки – и двете в чудесна форма – напредват устремно. При тази стена бързината се равнява на сигурност!

Къде шест часа стигаме Траверса Хинтерщойсер. Въпреки леката поледица прекосяваме го на един дъх. Льору и аз го познаваме добре, защото сме го минавали и в двете посоки преди петнайсет дни, когато идвахме за пръв път.

Ала внезапно чувам гласове над мене. Невъзможно ... Набирам чевръсто бързина. Четиридесет метра по-нагоре зървам наистина двама души, сетне още двама.

Хубава работа! На тази стена, изкачвана толкова рядко, сме се събрали деветима! Дори по време на опитите за покоряването на Айгер не е имало толкова народ едновременно по снагата му!

Пол идва при мене. Спираме съкрушени, за да обмислим и да видим как катерят двете свръзки пред нас. Те пъплят като мравки – ние сме ги настигнали рано-рано, докато те са бивакували веднъж на стената.

Щастието ни е помрачено. Удоволствието да бъдем сами и интересът да откриваме пътя отиват по дяволите. Никак няма да бъде приятно да се влачим подир тия охлюви. Край на бързината! Освен ако ни оставят да минем напред? Многократно ми се е случвало да отстъпя на свръзки, които са по-бързи или държат да свършат по-рано изкачването.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Въпреки леката поледица пресичаме траверса Хинтерщойсер на един дъх[/i:789aa1d4]

Да пробваме! Подновяваме катеренето и настигаме четиримата алпинисти – точно две дължини на въжето над Траверса Хинтерщойсер. Запознаваме се. Пред нас са двама съвсем млади германци, двама братя – Ото и Зеп Мааг. Те ни сочат с ръка другите двама катерачи – Бул* и Йохлер**, австрийци. Името на Бул ми е известно, та поздравявам радостно първия, но ми отговаря втория. Бая се изненадвам.

-----------------------------------------
[i:789aa1d4] *- Херман Бул (1924-1957) – австрийски алпинист; след многобройни победи в Алпите през 1953 г. сам достига челото на връх Нанга Парбат (8125 м.); загинал от лавина подир покоряването на връх Чоголиса (7654 м.) в Хималаите. – Б. пр.
**- Зеп Йохлер – австрийски алпинист; в 1954 г. със сънародника си Хербер Тихи, ръководител на експедицията, и Пасанг Дава Лама, шерпа, покорил връх Чо Ою (8153 м.) в Хималаите. – Б. пр.[/i:789aa1d4]

Подир малко Пол Абран и аз замолваме германците, които ни предхождат, да ни пуснат. Напразно!

Не настояваме, защото Жан Брюно, Пиер Льору и Гидо Маньон зад нас образуват свръзка от трима и не могат да ги преварят, ако речем да заобиколим.

Щем не щем нареждаме се на опашката. По-нагоре на втория леден наклон тръгваме на разстояние, понеже двамата млади германци обичат несъмнено планината и Айгер, но техниката им да катерят по лед куца здравата. Те не са тръгнали с Бул и Йохлер, но рядко доволни, че са ги намерили на страшната стена, залепили са се по петите им като верни кучета. Съоръжението им е първобитно. Нито те, нито австрийците имат топли, дълги дрехи – памучни или тънки вълнени панталони, леки анораци. Докато чакаме, става ни някак неудобно, че навличаме пухените си якета. Зеп е обут в скиорски обуща и възкъсите му чорапи не стигат дори до голфа. Не ще и дума, мило е, че тези двама млади братя на осемнайсет и на двайсет и три години са пожелали да завоюват Айгер, но с подобно съоръжение човек се учи да катери в алпийска школа. Йохлер е по-внушителен – надянал на главата си чудновата качулка, стиснал с ръка ледокопа, той напомня средновековен ландскнехт.

По пладне допъпляме до площадката, където са загинали Зедлмайер и Мерингер в 1935 година. Вече е обед! Уморени сме да се влачим на опашката. Спираме и почваме да се храним, без да се притесняваме. Призори, когато се хвърлихме в нападение, възнамерявахме да стануваме нейде под върха. Щом настигнахме австрийците и германците, предположихме, че кроежът ни ще се превърне в дим и мъгла. Сега сме повече от сигурни, че е така. Разбираме, че двамата млади германци не са бързи, но не можем да си обясним защо се туткат австрийците. Херман Бул има голям опит, изкачил е реброто Уокър при тежки условия и се ползува със славата на бърз катерач. Досега обаче свръзката се води предимно от Йохлер.

Стоим и чакаме. Ценното време лети, пропиляно на вятъра. По тази зловеща, убийствена стена, където всичко чак до ръждивите клинове, изгнилите въжета, останали още от опитите за завладяването на Айгер, на тази гънка от сухи камъни, която ни заобикаля, докато пладнуваме, и която е защитила плахо последната нощ на Зедлмайер и Мерингер, преди да издъхнат на площадката и сетне да бъдат отнесени от лавините, всичко напомня, че от мига, когато планинарят не възлиза към билото, успехът и сигурността са накърнени. И всичко е не само мъчително, подтискащо впечатление, а самата действителност. Алпинистът е загубен в кухината на тази хлътнала, прекомерно широка стена, където е принуден да криволичи и да пропилява една трета от времето си във водоравни прекосявания, без да спечели и метър височина.

Наново потегляме. Пресичаме третата преспа и излизаме на Рампата – тази скална презрамка, която се издига под наклон вляво. По нея се суетят австрийците и германците и пак изчакваме.

Следваме, без да бързаме. Макар и първите дължини на въжето да са леки, знаем, че по-нагоре идва едно опасно гърло, където по необходимост ще дремем. Спираме на една лека издатина, след това, виждайки, че нещо не е в ред, отиваме да видим. Вдясно от теснината Бул се напъва, зачуква клинове, връща се, тръгва отново.

Проходът е вляво, но е заледен. Несъмнено Бул е решил да заобиколи. Съвсем малко вдясно може да се мине, както са минали Лашнал и Тери* в 1947 година, но Бул е свил прекалено встрани.

----------------------------------------
[i:789aa1d4] * -Лионел Тери, френски планински водач; в 1950 г. участвувал в покоряването на Анапурна; в 1951 г. покорил Серо Фиц Рой в Патагония; в 1955г. връх Макалу; в 1962 г. ръководил експедицията, покорила връх Жану в Хималаите, и ръководил експедицията, победила връх Чакрарасу (6200 м.) в Андите. – Б. пр.[/i:789aa1d4]


Настигаме германците в основата на гърлото. Точно тогава няколко слънчеви лъча прехвърлят гребена на Айгер, затоплят стената и стопяват поледицата. От трън та на глог – по теснината шурва водопадче, набиращо водите си от една преспа, завряла се на тридесетина метра по-нагоре.

Другарите ни Брюно, Льору и Маньон пристигат. Образуваме весела дружина напук на всичко. Една свръзка от двоица е в състояние да се оклюма, но петима французи, въпреки зловещата стена, безкрайното чакане и традиционното обещание, че времето ще се развали, не могат да изпаднат в драматично настроение. С нас е Брюно, който разлива смях.

Йохлер отива при Бул, който се насочва към едно акробатично прекосяване още по-вдясно. Уверен съм, че е нахълтал в сляпа улица и че единствения път е водопадът. Германците се колебаят, но щом се приближавам за да го изкача, се престрашават.

Зеп тръгва и с мъка превъзмогва препятствието.

Преди да потегли Ото, по-малкият брат, се обръща към мене и без да каже думичка – той не говори френски, а аз не зная немски – с усмивка ми подава края на въжето си. Не го разбирам. Той ми прави знак да се привържа. Оставам смаян и някак си обезоръжен. За миг се двоумя, после поемам въжето и го препасвам около кръста си. Ото се покатерва щастлив, че не съм отблъснал братския му жест.

Изкачвам се на свой ред. Проходът не е особено труден, ала човек излиза от него вир вода.

Пол ме настига бързо. Сетне се задават Бул и Йохлер, които са изоставили опитите вдясно. Те отказват да използуват въжето на двамата млади германци, по чиито лица се изписва нотка на разочарование пред тази малка проява на високомерие. Докато давам сух пуловер на възрастния брат, който за мое изумление носи само една тънка риза и един скиорски анорак, Бул и Йохлер изведнъж по-устремни и от вихрушка минават, без да обелят зъб, и се втурват към следния преход, за да поемат водачеството.

Тридесет метра по-нагоре е краят на Рампата. Изскачаме на една стръмна преспа посред скален амфитеатър. Късно е. Всеки отбор си търси място за бивакуване. Австрийците и германците, които са се качили твърде високо, слизат. Ние пък си пригаждаме една много смътно очертана площадка. За да я поизравни, Маньон върти бясно ледокопа. Льору, винаги находчив, построява стеничка от подвижни камъни, а аз забивам клинове, за да осигуря дружината. Абран бъбри и Брюно, колчем му се удава сгода, вмъква по някоя шега. Тогава всички се заливат от смях.

Двайсет метра над нас австрийците и германците, свити на различни страни, седят мълчаливи и малко намусени.

Над планината се спуска нощта. Алпите престават да леят медените си напеви. Фенерджията тръгва да пали фенерите по небето. Льору приготвя едно канче „горещо питие”, а наденицата, сланината, конфитюрът и бисквитите минават от ръка на ръка. Абран, цитирайки любимия си писател, заявява:
„Те се наслаждаваха на твърде сочна несигурност.”*

Точно така е. Приятелството ни стопля, а цигарите, които пушим, докато се гушим на каменните си кресла, имат несравним аромат.

През нощта се събуждам на няколко пъти. Изненадан и разтревожен съм, че не усещам щипането на студа. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще докосна звездите. Млечният път блести необикновено ярко.

------------------------------------
[i:789aa1d4]* - Цитат от френския романист и драматург Жан Жоно (р. 1895), описал с рядка поетичност природата на Горен Прованс; член на Академията Гонкур. – Б. пр.[/i:789aa1d4]


По-късно се събуждам наново. Въздухът е влажен, а би трябвало да бъде сух и леден.
Още по-късно леко було прозира на запад, звездите потъват и чезнат.

На утрото денят следва нощта по навик, без радост. Грамади тежки облаци смазват небосклона. Черното небе се продънва над главите ни и се разлива.


Вечно ще помня това мъртвородено утро.

Вчера настъпихме срещу Айгер при великолепно време, тая заран той се е превърнал в същински трамплин към бездната ...

Традиция!
Май алпинистът може да бъде уверен и сигурен, че ще го победи само ако се развилнее бясна хала.

Намираме се на триста метра под билото, ала ни очакват многобройни междинни прекосявания. Стената е капан – неоспорима истина. Всички, които са били застигнати от буря и са се опитали са слязат, са загинали. Спасението води към върха. Нима има смисъл да говорим за това? Никой от нас не дава и петак. Всеки се готви да продължи с катеренето.

Австрийците потеглят вече, германците, привързани към въжето ги следват. Ние не бързаме, иначе твърдо скоро ще се наложи да изчакваме. Вместо да минавам като тях през скалата, пресичам през ледения склон. Обзема ме бодрото чувство на независимост - сам избирам пътя си.

Подир малко настигаме германците. Стената има восъчен цвят. Тъкмо когато Жан Брюно пророкува: „Ей сегичка ще просветне!”, завалява сняг.

- Тръгвам – казвам на Пол, който ме осигурява.
- Върви, чедо, и дано огънят ти хване.

Изкачването по дългия отвесен стълб е трудно. Заледената скала се набива със сняг, който западният вятър носи на едри парцали. Щастлив съм все пак, че съм си развързал ръцете. Изчакването и заплахата ни разяждаха – сега поне сме господари на действията си. Пък и в края на краищата бурята не е чак дотам неприятна. Тя съставлява част от Айгер. Щом сме почнали играта, ще я играем до завършек – не ни е за пръв път. Всички сме в превъзходна форма. Хвърлям приятелски поглед към Жан Брюно, последен от върволицата – четири дължини на въжето зад мене. До вечерта няма да се видим.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:789aa1d4]Всеки стиска въже, за да катери по-бързо[/i:789aa1d4]

Под снежната си обвивка варовикът смразява пръстите. След един широк разкрач стълбът се издува като корем. Пресмятам разстоянието, което съм изминал, като се водя по Ото. Пет метра по-нагоре той катери малко припряно, мъчейки се да не изостава. Ето един клин, спомен от първите завоеватели. Провирам пръст за да се закрепя. Внезапно дочувам трясък. Вдигам очи. Един камък, голям колкото километричен показалец, се изкъртва изпод нозете на германеца. Пръстът ми се свива около ухото на клина. Увиснал на тази крехка кука, аз се отмятам вдясно, за да избягна удара. Ала над главата ми камъкът отскача, разбива се на късове, някои от които ме засягат.

Завива ми се свят. Всичко се завърта около мене ...
Показалецът ми, вкопчен за желязото, не се е отпуснал, но ме боли ужасно, сякаш е преразян.

Полека-лека се съвземам. По лицето си усещам лепкава струя, на плещите си чувствам тежък товар. Поглеждам пръстта си – все още е сключен около клина. Своеобразно щастие и признателност към тоя пръст, който не ми е изневерил, изпълват гърдите ми.

Отгоре двамата братя ми подхвърлят въже. Инстинктивно се препасвам и почвам да катеря. Малко кръв, която се отцежда от плетената ми шапка, обагря в червено заснежената скала. Боли ме десният лакът. С мъка се добирам до гънката, където са застанали Ото и Зеп, втрещени от злополуката. Осигурявам Пол, който ме настига. Колко съм честит, че е до мене. Продължава да вали.

Германците, привързани от сутринта за австрийците, подемат по-нататък. Трябва да се пресече стената хоризонтално – едно разстояние, равняващо се на четири дължини на въжето, - за да се излезе на последната преспа, навята в скалата. Паяка.

Отдъхвам за миг, набирам сили и потеглям. Не съзирам вече братята. Видимостта се ограничава на десетина метра горе-долу. Сводът от облаци смазва с тежестта си, той се опира в земята и я задушава. Всичко е бяло: канарата, Ото, когото настигам, Пол, който ме следва. Другите са изчезнали, погълнати от бялата стена, където снегът, плътен, неизчерпаем, се стеле безспир.

Отзарана бях едва ли не доволен, че най-сетне се е развилняла традиционната буря. Сега, когато главата ми натежава, лакътят ми е схванат, напредвам без жар. Не влагам вече сърцето си в катеренето. Тук адът е бял, ням, леден. Звярът в мене се бунтува. Снегът се провира през ръкавите и яката, пръстите се вкочанясват, краката премръзват, мокрите дрехи се превръщат в скърцаща черупка. Предугаждам и у другарите си същите мисли, същите тревоги, а и у германците, и у австрийците. И у тях човешкото тесто е същото.

Но малко по малко алпинистът се приспособява, такова е призванието му. От наблюдател в един необичаен свят постепенно се претворява в неразделна част от тоя свят. И ето, че пред пречките, рожба на съюза между планината и стихиите, които заприщват пътя, в планинаря избуява силата, равновесието, братството, скътани в душата му, доскоро почти заровени, доскоро почти заспали и сега пробудени. Тогава той застава невъзмутим срещу опасността. Допреди миг движенията му са били вдървени, звярът е роптаел против изпитанието. Сега пак е студено, снегът пак брули лицето, вихърът пак пронизва тялото, но ето че при един по-труден преход – съединението между площадката и Паяка – животът неусетно вдига чело. Полека-лека мускулите ни се затоплят, в жилите ни протича животворен ток, който разпределяме равномерно, за да надвием на вятъра, на снега и на студа. Това съвсем не е краткотраен изблик. Алпинистът открива, че този вятър, този сняг, този студ не са врагове, а препятствия. И с помощта на животворния ток превъзмогва най-опасните препятствия, влагайки мъдростта си на мислещо същество. Напусто ще се сипят лавините една подир друга. Щом се взре внимателно, планинарят забелязва, че улеят, по който те се свличат, има една издатина, наподобяваща трамплин. Той използува този праг, за да се промъкне под него. За малко катерачът се изгубва напълно под снежната струя, която го заваля, въжето между него и другарите му се обтяга, той се съпротивлява, задушава се леко, пръстите му се вкопчват в скалата – тази прегръдка е остров на живота. Алпинистът се прехвърля от другата страна, извън прахообразния снегопад, който не престава да бучи ...

За да намали опасността, Ото ми подава въжето и ме замолва да го осигуря. Точно в тоя миг яростта на стихиите е най-люта – лавините се втурват една след друга с невероятна ритмичност. Германчето се добира до един по-заветен издатък и на свой ред ме осигурява. Така се прехвърляме в средата на ледения склон Паяка, която е възтумбеста и лавините я измитат по-рядко. Но петдесет метра по-надолу какъв кладенец само зее! Човешките мравки пъплят ли, пъплят нагоре. От време на време по някоя лавина изхвърчава от улея. Дългата свръзка, провлекла се по ската, се прилепява до леденото стъкло. Всеки се бори с нямо отчаяние, за да не бъде отнесен в пропастта.

Нужни са ни часове, за да изкачим някакви си шест дължини на въжето. Сто метра по-нагоре е Бул. Сто метра по-надолу е Брюно. Велика битка, едновременно единична и задружна. Всеки поотделно и всички вкупом пълзим незабележимо.

Понеже във връхната част на Паяка обичайният път е прерязан от лавините, австрийците се принуждават да свият на четиридесет метра вдясно. Но докато покатеря две дължини на въжето и стигна перваза на ледения склон, където преди час се намираше Бул, лавините понамаляват, след това изцяло спират. Отново се спуска тишина. Тогава, уморен да изчаквам и да се тътря подир другите, освобождавам се от германците, които пък са привързани към австрийците. Тръгвам вляво по дирите на първите покорители. Издълбавам пъргаво няколко стъпки и сърцето ми подскача от радост. В края на въжето забивам клин – нещо неочаквано за този заледен варовик. Колкото по-дълбоко прониква, толкова по-звънко пее желязото. Изненадан съм – клинът държи здраво! Абран ме настига. Улеят е спокоен, добирам се до него и го прекосявам. Той лъщи като писта за бобслей, изсечена кажи-речи отвесно! Изкачвам още няколко метра. Скалната издатина над мене е стръмна и заледена, ала не е непроходима. Освен това зная, че два клина, оставени от алпинистите при по-раншните покорявания на Айгер, ще улеснят възхода ни. А по-нагоре наклонът намалява ...

Уви, тъкмо се наканвам да тръгна, чувам свистене, сякаш бърз влак профучава през тунел. Отскачам на два метра вляво от средата на улея. Връз мене връхлита лавина и ме засипва със снежен прах.

За миг всичко заглъхва, след това втора лавина ме обвива в нов облак. После се свлича тромаво по-гъст поток – огромна купчина сняг ме разтърсва, блъска ме в гърба, тъпчи ме по главата, вледенява дробовете ми и струи непрестанно. Лавината не ме отнася в бездната само защото съм се прилепил до отвесната скала и съм се вкопчил в грапавините й.

Между две лавини при мене допълзява Маньон. Пол остава при здравия клин, за да ни осигурява. Сега обаче лавините увеличават честотата си. Никога дори на Анапурна не ми се е случвало да наблюдавам подобно явление. Най-напред препуска бясна въздушна струя, която ни раздрусва, след това ни заливат вълни снежен прах, на края се сгромолясват планини сняг. Приличаме на вейки, вейки, които се крепят с вкочанените си пръсти за обли, заледени хватки.

Гидо и аз бихме могли да се проврем между две лавини, за да отидем при Абран, Льору и Брюно, после да свием вдясно, но е късно – подир час ще мръкне. Тогава решаваме да повикаме австрийците и германците. Не ги виждаме, тъй като ги закрива издатината, но знаем, че са на двайсетина метра вдясно от нас. От тътнежа на лавините и фученето на вятъра едва се чуваме, въпреки че ревем. В края на краищата немците ни разбират – спускат въже. Необходимо е уви да допълзим до него на отвъдния ръб на улея, след това да се покатерим! Германците и австрийците биха ни поулеснили, но не ни виждат, а и шумотевицата не позволява да се обясним. Обвито в лед, както се обвиват с изолационен каучук електрическите жици, въжето се е превърнало в твърд заледен кабел. Немислимо е да го преметна през ръката си. Дали ще сполуча да изкача двадесет метра само на китки, без да се опирам в гладката стена, за да избягна улея, където бушуват лавините?

Колебая се миг, два, три ... Лавините не секват. Най-после решавам хладнокръвно: Напред! Страх ме е, но трябва да опитам.

Ето, тръгвам! Веднага щом отскача една лавина, хващам се за това не конопено, а ледено въже, пресичам улея и се закатервам през глава. Не ще се изплесна от въжето, зная. Ала се налага да се придвижа много бързо, защото не бих имал сили да издържа дълго. Цялото ми същество тръпне от възбуда, някакси отчаяна и все пак достатъчно прозорлива, за да крепи пръстите ми в сключено положение около този леден и ужасно хлъзгав прът. Цялото ми тяло тегне, увиснало на тези пръсти, които се уморяват, а волята се изчерпва, щом мускулите престанат да се подчиняват. Зная! Но да се изкачи едно сухо въже, дълго двадесет метра и дебело два сантиметра, никак не е шега работа дори при хубаво време. За проклетия не стискам въже, а леден тел и като връх на всичко от два дни катерим без отдих. Под мене в улея лавините продължават да гърмят.


Добирам се до площадката, където Йохлер и Зеп Мааг държат въжето. Благодаря им с усмивка, а те ме тупват дваж-триж приятелски по гърба. Ото, който се намира няколко метра по-надолу, се изкачва, докато Йохлер отива при Бул.

Начаса се залавяме да приберем Маньон, Абран, Льору и Брюно. Набираме ги съвсем стегнато, току-речи ги изтегляме. Нали ми мина вече тоя огън през главата! Найлоновото ни въже е запазило гъвкавостта си, та улеснява и нас, и тях. Един по един те се задават доволни, че са се измъкнали от кладенеца на ужасите. Щом цялата дружина се събира, пак ни сгрява радостта, че сме накуп.

Време е да помислим за нощта. Снегът продължава да беснее.

Австрийците се наместват с една дължина на въжето по-нагоре. Двамата млади германци, капнали до премаляване, остават при нас и при относителното удобство на влажните ни пухени якета. Братята нямат никакви бивачни съоръжения, никакви дрехи освен леките си ризи, памучните си анораци, по една къса жилетка и пуловера, който дадох на Зеп. От снощи не са хапвали и троха. Ние също сме мокри. Отдавна снегът, стопен от допира с кожата, се стича по гърба и ръцете ни. Бяхме тръгнали с намерение да бивакуваме само веднъж, та запасите ни, които за щастие сме предвидили нашироко, са изтънели. С нозе, увиснали във въздуха или пъхнати в стълбичките от замръзнало въже, сядаме седмината на две жалки издатини: две стъпала, износени, заоблени, наведени към пропастта, закачени по прищевка за великанската стена. Едното стъпало – горното, е сравнително голямо. Има от тридесет до четиридесет сантиметра широчина и метър и половина дължина. На него успяваме да се наблъскаме пет човека: Жан Брюно съвсем надясно, двете германчета между него и мене и Пиер Льору откъм лявата ми страна. На малкото долно стъпало се сгушват с гърбове , опрени в краката ни, Пол Абран и Гидо Маньон. За да се задържим, ако недай боже някой се подхлъзне или заспи, осигурили сме се за клинове, както се връзва коза за кол. Покриваме се и с малкото полиетиленово платнище, което Гидо е взел по благословено хрумване. Закачаме го за клиновете и го поставяме над главите си, за да ни служи като покрив. Лавините продължават да топуркат по улея. При нас са редки и леки – разбиват се и се плъзгат по платнището, но част от снега се промъква между гърбовете ни и скалата.

Сегиз-тогиз западният вятър изстрелва снаряд прахообразен сняг, който прониква навред: във врата въпреки качулките, в джобовете, в ръкавите, между дрехите, в ръкавиците, в обущата ... Бивакът ни прилича на село, оплячкосано от бурята.

Ала напук на безпокойството, напук на разноезичието, спойва ни детинска радост – многобройни сме, чувстваме се още силни. Пол и Гидо проверяват запасите. Пиеро с движения на въжеиграч поставя канчето със сняг върху примусчето, което едва крепя на коленете си. Кибритените кутии са мокри, но след упорито щракане светва колеблив пламък, който трепти, раздира нощта въпреки влагата и подобно на приказна царкиня раздава по зрънце радост на хората. Ото и Зеп са щастливи, че са с нас. Жан подхвърля невъзмутимо и закачливо:
- Господа, традицията е надмината.

Разделяме си братски по някой и друг бонбон, по някоя и друга бучка захар, по някое и друго парче натрошени бисквити, по някоя и друга глътка хладка вода от разтопен сняг.

Към два часа настъпва рязък обрат във времето: снегът спира. В замяна на това въздухът се вледенява. Оглушителната пукотевица, която доскоро бумтеше над главите ни, секва. Западнякът е обърнал гръб пред северняка, който гони облаците, трупа ги в долината, връща звездите на небето, ала връща и щипещия студ на земята. Утре ще имаме хубаво време, сега за сега обаче всеки замах на вятъра е удар със секира, който плющи и се блъска в стената, разтърсвайки вледенения ни стан. Зъзнем до безсъзнание, мокрите ни дрехи стават на кокал, краката вкочанясват, всичко става твърдо и чупливо, студът хапе сгърчените ни, вцепенени и сънливи тела. Разредените лавини, които все още се свличат, биват веднага подемани и разбивани на прах от ледения горняк, който носи упование, но и бавно изхабява. Бялото наметало на стената лъщи в нощта.

Първо на първо трябва да се борим със съня! Заспи ли, планинарят престава да се бори, а щом не се бори, ще заспи завинаги.

Колко бавно се задава на небосклона тази толкова очаквана зора! Това са най-тежките часове. Смъртно сме уморени, ала се налага да бодърстваме също като в гънката под върха на Анапурна. А нощта е вечна.

Но понеже сме имали сили да не заспим и да не умрем, настъпва миг, когато виждаме как се ражда един бял пейзаж, наситен с мълчание и светлина. Третият ден. Айгер, планина от черен камък, се е превърнал в планина от девствен сняг. Слънцето се крие зад ръба Мителеги, но увереността, че е там, ни успокоява. Стената е бледа, ама не е лишена от красота. Мизерната нощ на бездействие е зад гърба ни, пак ще катерим. А утре ще закусим с виенски кифли и млечно кафе.

Днес повече отколкото през предишните дни ми се ще да си избирам сам пътя в този странен, труден свят, който ме привлича – светът на върховете и на стихиите. Уви на двадесет метра над нас австрийците се стягат да изкачат издатината, която прегражда пътя ни. Предвиждайки, че сражението ще бъде люто, те ни искат клиновете, затова осигуряват Зеп, който им отнася всичко, с каквото разполагаме. Сетне Бул започва да се изкачва. Веднага се озовава в змиярника. Под снега скалата е покрита с лъскава черупка – твърда, дебела поледица, съставляваща еднообразна облицовка. Краката се плъзгат, ръцете не държат, цепките са запушени, хватките са загладени, клиновете влизат зле, чукът блъска, дращи, дълбае, уморява се, отплесва се настрани, едва лющи плътната поледица. Тялото се свлича, увисва на един клин, съвзема се, изправя се, запъхтеният дъх спира за миг. Чукът освобождава една хватка, събаря снежна дъска, покриваща една плоча, почиства друга хватка, кракът забива един зъб на котката в поледицата, вкочанясалите пръсти отстраняват леда на една дипла, забиват още един клин. Бул спечелва половин метър, цял метър. Краката му повторно се плъзгат, всичко полетява, клиновете издържат. Студът е ужасен, небето е ясно, пръстите са безчувствени, краката – замръзнали, мускулите вцепенени, движенията – вдървени, дрехите – корава броня, въжето – железен прът. Но сърцето и волята бодърстват непоколебимо. Бул напредва бавно и с удивителна упоритост успява да преодолее издатината. Йохлер го настига и поема водачеството. Германците следват австрийците. Потеглям и аз на свой ред. Всеки стиска въжетата, за да катери по-бързо. Едно скално ребро, извито като носа на кораб, ни позволява да си поотдъхнем за миг-два. Гледана от тук, стената е фантастична. Пиеро и Жан са още в бивака – крехко гнездо, загубено в тази необятна снежна пустиня. Как сме могли да се поберем седмина цяла нощ на тази нищожна гънка, където сега другарите ми са двама и пак изглеждат невероятно притеснени? Това ни изпълва с вяра в победата – та ние идваме оттам и нищо не е в състояние да спре устрема ни към върха.

Един пандюл с рапел ни сваля в един улей, но той е изложен на слънцето и затопления сняг се сурва. Свличайки камъни, лавините подлавят зловещата си стрелба. Сега обаче снегът им не е прахообразен, а мокър, тежък. При прекосяването Гидо загубва едната си котка, в улея един ледокоп се отплесва от ръцете на братята. По един клин осигурява катерачите за всяка дължина на въжето.

Пълзим мудно. Полека-лека стръмнината на склона намалява и ние ускоряваме крачката. Трябва да си отваряме очите на четири в този смъртоносен улей. Един камък ранява Гидо в устната. Пол удвоява грижите по осигуряването му. Най-сетне долазваме до връхния пад. В долната си част той е навят със сняг, а в горната половина е оголен лед. С усърдие и удоволствие дълбая малки стъпки за левия крак на Гидо, лишен от котка. Напредваме бавно, но това няма значение. Германците и австрийците са вече излезли на билото и са почнали да слизат, когато се добирам до ръба Мителеги. Не ги виждам повече. Другарите ми се събират около мене.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

Да се изкачат последните сто метра от ръба е истинско вълшебство. Към шест часа стъпваме на челото на Айгер. Въздухът е хладен, ала тук на този връх вкусът му е приятен. Докъдето око стига, морето на облаците люшка вълните си от бяла пяна. Високите чукари имат празничен вид под руното си от пресен сняг. Те единствени подобно на вечни континенти се издигат над прилива, който е залял земята.

Пол ни поднася неочаквана изненада. Снощи в бивака направил малка шмекерия, когато разпределял яденето – не раздал всичко. Сега изпразва раницата си и вади сетните запаси – пет-шест бонбона, пет-шест бучки захар, пет-шест натрошени бисквити.

- Запазих ги за в случай, че се наложеше да бивакуваме още веднъж – обяснява той ухилено.

Битката е завършена. Гледаме се взаимно с леко вълнение. През изтеклите дни ни един от нас не прояви слабост, нито за миг не ни напусна доброто настроение – останахме си весела дружина. Защо след едно толкова тежко изкачване сме така щастливи? Три дни наред воювахме само с трудности, с мраз, с буря, все неща, които отблъскват човека. Но ако трябваше да се борим само с въздушни надвеси, с акробатични ъгли заради тях самите, щяхме ли да бъдем тъй честити? Не ми се вярва. Сега ми се струва, че прозирам колко бедна ще е победа над Айгер при хубаво време. Ние не извършихме никакво безумие, никаква непредпазливост. Ние бяхме подготвени, че да успеем. Чрез това катерене, чрез този сняг, чрез тази буря ни се удаде да изпитаме от дълбините на душата и сърцето едно велико задоволство – едно близко сродяване със стихиите, едно тържество на другарството, едно проникване в неща, чийто вкус остава незаменим, след като човек ги е опознал веднъж.

Съзерцаваме още малко този чуден свят – света на високата планина. Умората се е изпарила. В низината морето от облаци извива гръб под ръката на вятъра подобно на котка, която се гали.

Ала късно е вече. Трябва да се разделим с върха. Остават ни само два часа, за да се приберем в гара Айгерглечер, преди да ни е преварила нощта. Слизаме, подтичвайки по обикновения път.

Както отзарана, както вчера, както завчера животът кипи в нас.

Животът – този разкош на битието!


Превод от френски:  Светослав Колев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 869 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Алпийско катерене:
Един златен срам
Обща информация за едно пътуване с кола до Западните Алпи или Доломитите
Фото галерия от FFA на Японската диретисима на Айгер
Скоростни Серии - Част III : Ули Щек
Приказка за великана и трите джуджета
Звезди и Бури - Гранд Жорас
Източният връх Кунянг Чиш (Kunyang Chhish East )
Aлпийското катерене
Югозападния гребен на Gunnbjørnsfjeld, най-високия връх в Арктика
Аляска


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Petzl


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap