Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Моите Планини - Част Седма



Валтер Бонати  |  Редактирана на 27/02/2012


[b:9b5c45c3][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=443]КЪМ ШЕСТАТА ЧАСТ НА КНИГАТА[/url][/b:9b5c45c3]


[b:9b5c45c3]Гран Пилие д'Ангъл[/b:9b5c45c3]


Някои го нарекоха последният проблем на Монблан, а други — най-прекият път към този връх. Според мен нито едните, нито другите имат право с изключение на факта, че това беше едно отлично, носещо удовлетворение „премиерно" изкачване на Монблан. Свикнал при всяко мое голямо начинание да ми се случват всевъзможни усложнения, този път всичко мина така гладко, че... това изкачване е почти без история.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:9b5c45c3]Mont Blanc de Courmayeur

Снимка: Wikipedia[/i:9b5c45c3]


От години проектирахме с колегата Тони Гоби да предприемем заедно някое хубаво катерене, но преди няколко дни, когато се отправихме с намерение да изкачим източната стена на Гран Капюсен, времето се развали, преди още да бяхме стигнали до подножието й и по този начин нашите проекти се провалиха още един път. За мен щеше да бъде голямо удоволствие да измина този маршрут заедно с Гоби. Именно той ми го посочи за пръв път, но тогава не можа да вземе участие в него. От друга страна, щеше да ми бъде интересно да мина отново по това трасе, за което казваха, че било вече покрито с десетки клинове.

Сутринта на третия ден, след като времето се изясни над цялата верига, застанал, облегнат на балкона, с поглед към Монблан, мислех за отличните атмосферни условия. Тогава именно ми дойде идеята да използвам този благоприятен момент. Ако моите клиенти не искат да се катерят, рекох си аз, то това не е причина да стоя и аз със скръстени ръце и веднага преминах в действие.

Малко след това вече бях в магазина на Гоби и след като почаках да изпрати един клиент, отведох го настрана и му казах: „Тръгваш ли с мен на Пилие д'Ангъл?" Той облещи очи така, че ако не го познавах, щях да му се извиня и да си тръгна, и попита: „Кога?", на което аз отвърнах „Веднага!". Минаха няколко секунди и с типичния тон на човек едновременно доволен и примирен, той отсече: „Тръгваме!". Идваше ми да го прегърна.

Три часа след този разговор бяхме вече на път между пукнатините на ледника на Жеан, който през този следобед сякаш беше решил да не ни пусне да минем безнаказано. Два пъти затъвахме до кръста в мокрия сняг на едни снежен мост, увиснали над бездната. След пет часа и половина галопиращо изкачване, преодолявайки Ла Фурш и прохода Мур със съответните катерения и спускания по стръмни и заледени склонове, стигнахме до подножието на нашия Пилие д'Ангъл. Сякаш нарочно за случая той беше изсипал всичките си откъртени камъни върху заснеженото плато под себе си и го беше надупчил като след артилерийска канонада. Вече се свечеряваше, когато опънахме палатката върху единствения останал незасегнат квадрат сняг.

В шест и тридесет сутринта бяхме готови за щурма. Беше първи август 1957 г., едно начало на месеца, пълно с радостни обещания. Гледана отдолу, гранитната грамада на Гран Пилие д'Ангъл, висока точно хиляда метра, изглеждаше като дълга безформена стена, изолирана от останалия масив на Монблан. За да определим маршрута, предприехме проучване на ледника вляво, после вдясно, докато накрая решихме да щурмуваме точно в средата, като стигнем и преодолеем една правилна пукнатина, минаваща най-малко на петстотин метра по огромната стена. Това е най-логичният и естествен тур, който планината сама сочи на катерача. Отначало изкачването вървеше по пресечени и заснежени лесни скали, но умората ни беше голяма поради тежките раници и силното слънце, което напичаше без никакъв полъх на вятър. За няколко часа стигнахме до дългата пукнатина, която се оказа низ от широки камини, запушени тук-там от трудни стеснения или грамади от съмнително струпали нестабилни камъни. „Сграда, която не чака нищо друго освен да извадиш една тухла, за да се срути цялата" — така Гоби определи с право тези грамади.

Започнахме трудно и дълго изкачване по маниера „чезело" (гравюра). Тук-там използвахме клинове и стълбички, но повечето напредвахме на свободно въже.Залезът ни свари върху една удобна площадка на около триста метра над основата на стената. Бивакуването беше спокойно, не толкова студено и даже развеселено от присъствието на една комета, която открихме към полунощ на небето между Егюй Верт и Гранд Жорас.

Рано призори подновихме катеренето по същата пукнатина срещайки същите трудности. Единствената новост беше обхваналата ни страшна жажда, която успявахме да уталожим само с раздробяването на ледени висулки. Рано следобед обаче след преодоляването на един последен и доста проблематичен надвес се оказахме почти изненадани на края на петстотинте метра на пукнатината, чиито плочи бяха повече или по-малко компактни, върху една отвесна рампа от зелен прозрачен лед, от която само тук-там прозираше по някоя издатинка. Двадесет метра почти хоризонтален траверс по това страшно място и ето ни сред северния склон на Пилие д'Ангъл върху една от най-трудните „смесени" стени на Алпите, каквато очите ми не бяха виждали дотогава.

Маршрутът, който трасирахме в същност представляваше сбор от три различни начина на катерене кой от кой по-трудни. От основата на Пилие д'Ангъл до върха на Монблан разликата във височините е 1500 м. Първите шестотин са чиста скала, другите четиристотин смесени — скала и лед, а останалите — само лед. Описанието, което Гоби дава на тази северна стена, е изключително отчетливо и красноречиво: „Оставяме източната и навлизаме в северната стена. Оставяме зад нас слънцето, топлината, туфата цъфнал мъх, подала се от една цепнатина, на вертикалната и чиста скала, за да навлезем в царството на „смесеното". Какво е това „смесено"? Типичният терен на всички северни стени — нито само скала, нито само лед. Няма пасажи от шеста степен на трудност, но на всяка крачка изпитваш желание да забиеш клин за осигуряване, защото хватките за ръцете са много редки, несигурни са и издатинките за краката, и абсолютно са нищожни възможностите за осигуряване на напредването на другаря ти. Ледът полира гранита, закръглява го и го излъсква, а там, където не е успял да довърши делото си, го „колосва" непрекъснато, изпълва с прозрачна зеленина всяко каналче, всяка гънка, всяка цепнатинка. Впил си се с ръце и крака в еднообразна враждебна и отблъскваща пързалка, студена и мъртва със сенките и филтрираните си светлини. Иска ти се час по-скоро да се изскубнеш от този кошмар, обаче трябва да дозираш всяко движение до най-малкия спазъм. Навлизаме в зоната с „пасажа на треперещите крака" - двадесет метра натрупани една върху друга плочи, сякаш приготвени за покрива на планинска хижа, но „страшният снежен човек" е забравил да ги употреби, така че ние трябва да се изкатерим по тях с „тамян за погребението си в джоба", както казва Бонати.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:9b5c45c3]Гран Пилие д’Ангъл

Снимка: Summitpost[/i:9b5c45c3]


Преди да ни изненада нощта, успяхме да се измъкнем от тази най-трудна и опасна отсечка на „смесената" зона и да стигнем вляво до един скалист гребен, който ни предложи хубава площадка за новия ни бивак. Един сигурен клин най-сетне влезе в скалата и аз се облегнах на стената. Отпочинал осигурих и другаря си, който се изкатери при мен. Междувременно хвърлях по някой бегъл поглед към суровата красота на фронталната стена на Бренва. Но ето, че по едно време сякаш ми се зави свят и ми се стори, че планината се раздвижи. Трябваше да минат няколко мига, докато разбера, че главата на огромния серак, върху който беше спрян погледът ми, се откъсва и полита застрашително, помитайки цялата дясна страна на стената на Бренва. В продължение на няколко минути цялата планина се тресеше под краката ми и когато Гоби ме настигна, стори ми се, че сякаш изплува от памучен облак. И този път Бренва не закъсня да потвърди славата си!

Втората нощ премина без премеждия, но беше ледено студена и силният вятър издуваше палатката ни като завързан балон. Но въпреки всичко Гоби продължи през цялата нощ да пуши лулата си невъзмутим, за мое щастие, подал глава извън палатката.

Трети август призори. Отново слънце, отново на път. За известно време вървяхме по линията на лесния на места заснежен гребен, после преодоляхме една трудна плоча, последвана от доста остро в началото и почти хоризонтално гребенче. Сега вече от върха ни делеше само около стометрова чука на северната стена. Именно в този момент с облекчение, след два дни интензивно катерене, обърнах свръзката и предадох водачеството на Гоби. Точно в десет часа най-сетне бяхме на най-високата точка на Пилие д'Ангъл. Оставаше ни да преодолеем известния леден и стръмен гребен на Пьотере, за да стигнем на Монблан. Дългият назъбен гребен на Пилие д'Ангъл отне още два часа на сложни спускания и катерения по заснежени стенички и стръмни ледени кулоари, в които Гоби трябваше търпеливо да копае стъпки, за да пробива пасаж. В началото на първите козирки на гребена на Пьотере отново ми дойде реда да мина начело на свръзката (бяхме се разбрали, за да ни е по-леко, да вземем само моите котки), но горещината беше адска, снегът прогизнал, козирките много опасни, така че, щом се появи възможност, форсирахме един стръмен склон, за да стигнем до чисти скали, върху които да дочакаме вечерния хлад да позатегне тънката снежна покривка върху натечния лед.

Следобедът премина спокойно и ние се развличахме да следим бавното катерене на двама чужди алпинисти, които по едно време се появиха върху Ла Поар и след малко също спряха, може би поради същите причини, които бяха приковали върху скалите и самите нас.

Към 16,30 слънцето залезе зад гребена на Монблан и скоро въздухът стана леден. Потеглихме. От време на време откривах върху гребена стари следи, които разширявах с ледокопа, но беше излишно, защото Гоби се справяше и без котки. Бяхме в отлична форма, катеренето вървеше бързо и още в 18,10 излязохме на върха на Монблан на Курмайор. Горе ни посрещна силен и леден вятър, който ни принуди да тръгнем веднага обратно. Докато наближавахме към главния връх на Монблан, разговорът ни се насочи към спомените за най-красивите моменти на този наш маршрут, сравнявайки ги с предишни катерения и всичко това ни правеше щастливи и радостни. „Преди три години оттук до върха стигнахме за двадесет минути" — рече Гоби, спомняйки си за едно свое красиво изкачване. Този път само след дванадесет минути вече бяхме на върха на Монблан, а на залез стигнахме в заслона Гран Мюле. Даже не забелязахме кога изминахме тези разстояния. Радостта ни беше дала криле.


[b:9b5c45c3]Ла Поар[/b:9b5c45c3]

Обикновено септември е идеален месец за предприемане на приятни катерения също и в масива на Монблан. Времето е стабилно и условията в планината са добри. Но може би именно защото малцина знаят това, Монблан през този период почти не се посещава от алпинисти, вследствие на което планинските водачи смятат за приключен активният сезон на професионална дейност. Не бива да забравяме обаче, че един водач е преди всичко алпинист и често страстта и стремежите му са поне равни на тези на клиентите, които до неотдавна е придружавал в катеренията по ледници и върхове. Ето защо за водача този период представлява истински алпийски сезон, който, прекъснат временно през лятото по професионални причини, ще бъде само негов чак до прага на следващото лято.

Десети септември 1957 г. От няколко дни времето беше прекрасно и планината изключително гостоприемна. Луната осветяваше нощите почти като денем. Не биха могли да се намерят .по-добри условия за осъществяваме на най-неблагодарния, всяващ страх, но може би тъкмо затова и най-желан от алпинистите маршрут: трасето, което води от Ла Поар нагоре до Монблан през стената на Бренва. Не по-малко сериозни съображения да щурмува това трасе имаше Марчело Барьо, който миналата година в сърцето на тази стена по маршрута за Майор беше изживял една от най-страшните алпийски трагедии. Там загинаха, затрупани от ледопад трима алпинисти, между които бе и бележитият алпийски водач Артуро Отоз, чичо на Марчело Барьо, който единствен остана като по чудо жив. В деня на нещастието бедният Барьо ми се стори морално свършен завинаги. Само времето можа да го излекува и една година след това като реакция на изживяната от него страшна криза беше почувствувал вътрешна необходимост да се върне отново на тази стена и, знаейки за моите намерения, той ми предложи да ме придружи по скалите на Ла Поар.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:9b5c45c3]Ле Поар

Снимка: Summitpost[/i:9b5c45c3]


И ето ни на път. В седем и половина вечерта, когато стигнахме в постоянния алпийски лагер Ла Фурш, вече беше се стъмнило и за наше учудване, като се има пред вид приключилият сезон, сварихме лагера препълнен с алпинисти. Между тях беше и френският колега Пиер Жюлиен, който именно ни изясни причината за това необичайно явление: групата се състоеше от най-добрите ученици от Френската национална школа по алпинизъм, които трябваше като изпитна задача да щурмуват, разделени на свръзки, стената през Майор за Монблан. Последица от всичко това бе, че след като хапнахме по няколко залъка стоешком, трябваше да се свием в краката на Давай и Берно, дошли малко преди нас, за да можем да починем поне няколко часа.

Както винаги усърдни, а и за да се отървем от тази изнервяща обстановка, напуснахме Ла Фурш още в 22,30 часа. След един час на лунна светлина стигнахме на прохода Мур, входната врата към кошмарното царство на Бренва. Оттук нататък започваха истинските големи трудности, които характеризират всички маршрути по тази стена.

Придвижването до подножието на същинската Ла Поар не представлява голяма трудност от техническа гледна точка, макар че често се налага да се прехвърлят стръмни фунии, по-крити с черен лед. Всичко тук в същност зависи от вещото и дълбоко познаване на глациалната структура на този тип планина и в индивидуализирането на безбройните й явления, вариращи непрекъснато според сезоните, дните, че даже и часовете, по отношение на състоянието на леда, снега и метеорологичните условия. Ето защо, даже и след положителна преценка във всяко отношение и след вземане на всякакви възможни предпазни мерки, над главата на катерача остава да тегне латентното съзнание за огромните опасности, които го дебнат на всеки от безкрайните седемстотин метра на този траверс. Това именно е най-смазващо от морална гледна точка и изисква от щурмуващия стената доказателства за истинска воля и смелост.

По стената на Бренва се изсипват такива страшни и огромни ледени лавини, че понякога облакът, който се образува от тях, достига до 400 м височина и 500 м ширина. Нито една скала на стената, и най-надвесената, не представлява сигурен заслон пред подобна стихия. Ние с Барьо знаехме това, понеже бяхме наблюдавали много пъти отдалеч тези катаклизми и въпреки това не можехме да се избавим от илюзията, че всеки по-надвиснал таван по трасето би ни предпазил от евентуална лавина и затова спирахме да си поемем дъх, преди да предприемем възможно по-бързото изкачване на следващата заледена фуния. Намерението ни беше от прохода Мур нататък да вървим в свръзка, но тъй като това не беше крайно необходимо, просто забравихме за него. И двамата бяхме алпийски водачи и необвързани с въжето се чувствахме по-свободни и по-сигурни в движенията си.

Стигнахме по-рано от предвиденото до най-страшния голям централен кулоар, който се беше оказал вече един път фатален за Барьо. Знаех, че на това място моралната криза на моя другар ще стигне критичната си точка, но от друга знаех също, че вътрешното му равновесие ще бъде възстановено само когато стигне на другия ръб на кулоара. Нямах никаква представа как би могъл да реагира и бях почти изненадан, когато в даден момент, без да каже дума, той се затича към тъмната и зловеща фуния. За миг ме облада ужасен страх, забързах се да го настигна, но когато го наближих и го чух да хълца, не можах да направя нищо, освен да вървя подире му, без да промълвя нито дума. Барьо изживяваше мъчителна нервна криза, която трябваше да преодолее сам, подчинявайки се на собствените си чувства. Намерил вътрешен отдушник, в него започна някакво шеметно претворяване и той не преставаше да тича по стръмния склон, преодолявайки всякакви препятствия, сякаш на краката му бяха пораснали крила. На места ледът беше толкова твърд, че не позволяваше в него да се забият даже предните зъби на котките ни и те пищеха и скърцаха страшно, искреха, стигнеха ли до скалата под леда. Дълбоко в себе си, макар хранейки сляпо доверие в другаря си, тръпнех от едно единствено желание: да може този ужасен и за двама ни момент да свърши колкото се може по-скоро.

Когато наближихме първия скалист гребен на Ла Поар, белият диск на луната потъна зад тъмната маса на Пилие д'Ангъл и ни остави в сянка. Влязоха в действие фенерчетата. Опасността не бе намаляла нито на йота, но близо до целта се чувствахме по-сигурни, катерехме се по-спокойно и, изправени в заледената фуния, често подемайки се рамо до рамо.

Минахме вляво по логичната линия на планината и скоро стигнахме до острието на ръба под Ла Поар, раздърпан от лавините, преминахме го до края, преодоляхме още няколко трудни скали и една изключително стръмна фуния, за да спрем най-сетне под защитата на отвесната и сигурна стена на Ла Поар. Беше точно 0,30 часа. Стори ни се невероятно, че бяхме изминали само за един час маршрута от прохода Мур до кота 3900 в подножието на Ла Поар.

Естествено искахме да стигнем колкото се може по-бързо и в най-добрия случай да дочакаме тук зората, но сега се питахме какво ще правим през оставащите пет часа от нощта. Навлякохме набързо всички подръчни дрехи, похапнахме и не знаейки как да запълним времето, опитахме се да заспим, но тъй като не разполагахме с екипировка за бивакуване, скоро усетихме страшен студ. Тогава, за да не замръзнем на едно място, решихме да предприемем в свръзка бавно изкачването на стената на Ла Поар на светлината на фенерчетата.

Междувременно до нас започнаха да достигат все по-ясни и отчетливи гласовете и звънтенето на ледокопите от многобройния екип на Френската национална школа, който предприе изкачването доста време след нас. Поглеждахме често по посока на звуковете, но не успявахме да забележим нито една от многобройните свръзки. Представяхме си само мислено зоната, в която трябваше да се намират. По едно време настана пълна тишина и ние помислихме, че се намират зад ръба на Майор, заети в прекосяване на ужасния централен кулоар. По-късно обаче, когато започнахме да чуваме отново и съвсем ясно гласовете им, представяхме си ги вкопчани като мравки по тънкия снежен гребен някъде на същата височина, на която бяхме и ние.

Продължавахме да се катерим бавно и без ентусиазъм по плочи и цепнатини от компактна скала почти в средата на Ла Поар. Често слабата светлина на нашите фенерчета ни заблуждаваше и ние се озовавахме внезапно под непреодолими плочи и тогава сменяхме посоката и оттук-оттам се подемахме по малко, залъгвайки по този полезен начин дългата нощ.

Внезапно се озовахме на голямата снежна тераса на около 80 метра под „дребосъка" на Ла Поар. Бяхме сбъркали пътя! В същност трябваше да пресечем гладкото ребро надясно на около четиридесет метра по-долу от така нареченото „ридо" (завеса). Непредвидената спънка ни навеждаше да поемем по десния, но опасен вариант Грелоз-Рош, който води нагоре съвсем вляво покрай големия серак, но съзнавайки опасностите, които крие този пасаж, се отказахме от това си намерение (за което по-късно щяхме да се разкайваме!). Часът беше вече 4,30. След малко щеше да почне да се развиделява и ние решихме, че си струва да почакаме дневната светлина, за да преценим по-добре дали е по-изгодно да слезем четиридесетте метра, които ни деляха от верния път, или да пробием вдясно по трудната „завеса". Но... да вярваме ли на очите си? Небето беше станало непроницаемо и не се виждаше повече нито една звезда. Възможно ли е да наближава влошаване на времето? Без повече да губим нито миг, започнахме на светлината на батерийките сляп акробатичен траверс надясно. Още с първите стъпки пасажът се оказа извънредно труден. Теренът беше изветрял и ронлив. Денят ни свари в момента, в който Барьо се присъединяваше към мен на оттатъшната страна на преодоляната най-сетне „завеса". Времето обаче отиваше бързо към разваляне. Много скоро след това ни обгърна рядка мъгла и още преди шест часа, когато от върха на Ла Поар ни деляха само петдесет метра, във въздуха започнаха да прехвръкват първите снежинки.

Стори ми се, че започвам; да губя присъствие на духа и не успявах да взема каквото и да било решение. До ушите ми достигаха възбудените викове на французите, които най-сетне се появиха като разбунен кошер по третия снежен гребен на Майор, като някои от тях бяха вече стигнали към края на тура, „Щастливци" — помислих си аз и погледнах инстинктивно под мен в страхотния леден кулоар, търсейки напразно спасителен изход. Невъзможно! Единственото ни спасение беше на-горе. Трябваше на всяка цена да щурмуваме тези трудни петдесет метра, преди снегът да ги направи непристъпни.

За съжаление вече беше късно и едва подновил катеренето, констатирах, че скалите бяха станали хлъзгави и несигурни. Снегът, който се въртеше наоколо ни, се полепваше навсякъде. С мъка стигнах със свободно катерене до една малка тераска, където забих първия клин, помогнах на Барьо да ме настигне и осигурен от него, опитах да продължа все със свободно катерене по една тънка цепнатина. На няколко метра по-нагоре трябваше да прибегна до ледокопа, за да освободя, от леда една пукнатина, в която да се осигуря с още един клин. Всичко вървеше нормално, докато едно неочаквано отплесване на котката от скалата не ме принуди към рязко движение за запазване на равновесието, при което изпуснах ледокопа си. За зла врага, той падна точно върху ледокопа на другаря ми. който го беше оставил върху терасата, подпрян на стената. И двамата щяхме да останем без тези ценни съоръжения, ако ловкият и бърз Барьо не беше успял да хване поне своя ледокоп, полетял вече в бездната. Тази нова беда предизвика у мен такъв пристъп на гняв, че стана нужда да се върна долу при другаря си, за да укротя сред най-цветисти ругатни обзелия ме бяс.

Междувременно снегът ставаше все по-гъст и по-мокър и вятърът го набиваше и в най-малката пукнатинка. Там, където допреди малко бях минал със свободно катерне, сега се налагаше да забивам най-малко по три клина. Настъпиха тревожни часове. Не можах повече да се изкатеря нито метър, без преди това да ровя отчаяно в снега, търсейки някаква цепнатинка, в която да забия малкото клинове, с които разполагах.

Като си помисля сега, виждам колко глупаво е било положението, в което бяхме изпаднали. Намирахме се на стена, върху която, както се казва, бяхме като у дома си, и именно защото познавахме добре нейния характер, бяхме решили да изчакаме най-удобния момент за изкачването й. Може би никой от нашите предшественици не се е озовал като нас още в пет часа сутринта само на петдесет метра от „дребосъка" на Ла Поар, но колкото и парадоксално да звучи, именно това наше предимство бе, което при ненадейно променяне на времето ни прикова в сърцето на Ла Поар без възможност за отстъпление. Бяхме мокри до кости, без екипировка за бивакуване, с минимално количество клинове и един ледокоп, съзнавайки че единственото спасение беше да стигнем върха на всяка цена. Но как да определим посоката на изкачването като снегът вече беше покрил и най-малката издатинка? Изпълнени бяха и всички гънки, от които често върху ни се изсипваха заслепяващи лавини. Страшен, грохот се чуваше от всички страни. В дрезгавината, която ни заобикаляше, съзирахме от време на-време ужасени големи снежни преспи, които почти на равни интервали се откъсваха от големия серак на Ла Поар и профучаваха на косъм от нас. (Френските свръзки, които по времето, когато се разрази снежната буря, бяха вече преодолели трудностите на Майор, успяха да излязат от стената и да избегнат лавините. Изчезна завинаги само онази, в която влизаха Давай и Берно, намиращи се на около половин час зад другите. По всичко изглежда, че са закъснели като нас при преодоляването на последните скали, които станаха непреодолими поради големите количества сняг, паднали за кратко време. Може би, когато вече са се добрали до лесните склонове, прекалено дебелата снежна покривка се е превърнала във фаталната лавина, която ги е затрупала. Не е изключено да е била една от тези, които ние видяхме да се срутват от серака на Ла Поар.)

С последна кошмарна акробация, едва дишащ от нечовешкото усилие, с ръце и лице, заровени в купа от мек и лепкав сняг, най-сетне успях да се преобърна по гръб върху „дребосъка" на Ла Поар. Силите ми бяха напълно изчерпани. Тук обстановката не бе по-окуражаваща от предишната, но мисълта, че бях преодолял тези непосилни петдесет метра, предизвика у мен чувство на облекчение. Дали е още сутрин или е вече късно следобед? Нямахме никаква идея за времето, нито искахме да знаем за него, защото самата мисъл да започнем да търсим часовниците си из джобовете на вкоравените ни дрехи ни обезкуражаваше.

С мъка протичахме тънкия скалист гребен на Ла Поар, внимавайки да не се подхлъзнем заедно със снега, който се свличаше навсякъде под краката ни. Така стигнахме до началото на стръмния снежен склон, който ни делеше от скалистия връх на Бел Етоал. Тук в същност започнаха най-големите ни беди. Преди снежната буря тези заледени склонове бяха покрити с твърд сняг, по който можеше да се напредва бързо само с помощта на котките, но сега бурята беше натрупала още половин метър коварен мек сняг, готов всеки момент да се хлъзне по стръмната заледена основа под него. Единствената алтернатива беше да рискуваме. Сменяйки се във водачеството на всяка дължина на въжето, поехме нагоре право към скалите по възможно най-правата пъртина, единствената приложима мярка срещу предизвикването на лавини.

Отначало разчиствахме горния мек сняг и изкопавахме стъпки в по-твърдия долен слой, но колкото повече се изкачвахме, толкова снежната покривка ставаше все по-дебела и по-опасна, така, че скоро тази операция стана невъзможна. Тогава се наложи да пресоваме внимателно снега под нас — отначало го отъпквахме с ръце, после с колене и накрая още по-внимателно с крака, за да можем да се придвижим още една стъпка напред. И когато снегът под нас се разместваше, за да се слегне, сърцата ни се свиваха в очакване на най-лошото.

Бог пожела да стигнем до скалистия ръб. Звънтящите клинове, които забивахме на всяко изтегляне на въжето, ни гарантираха сигурност и спокойствие по време на целия дълъг траверс наляво и в подножието на скалистата стена, която там ставаше по-пристъпна. Качвахме се почти по края на заледената част на ръба, разгребвайки страшно дълбокия сняг в търсене на някой скален издатък. На тази отсечка при нормални условия катеренето става по лесни скални хватки, но сега планината беше неузнаваема. Снеговалежът ставаше все по-гъст, без изгледи да спре. На моменти вятърът повдигаше облаци снежен прах и ни заслепяваше. От всички страни се свличаха лавини, настигаха се и се струпваха една върху друга. В тясната урва вляво, излъскана от непрестанните снежни срутвания, по-големите лавини профучаваха на два метра от нас. Въздушната им струя ни удряше и сякаш ни всмукваше. По-малките пък, които предшестваха или следваха по-големите, предизвикваха у нас чувство на виене на свят. На моменти ни се струваше, че свличащата се снежна маса беше неподвижна, а ние политаме шеметно в бездната.

Вървейки все по лявата страна на скалистия ръб, стигнахме до края му, където, тъй като нямаше вече никаква скала, в която да забием клин за осигуряване, отново се осланяхме на щастливата си звезда и поехме в права линия под големия краен серак. Нощта ни свари малко преди да стигнем до него. Тъй като не ни оставаше нищо друго, изкопахме в леда площадка, достатъчна да ни побере седнали.

Без повече процедури и коментари, щом я довършихме, се сгушихме един до друг, седнали върху раниците и така започна това, което още от самото начало обещаваше да бъде един ужасен, бавен и мъчителен бивак. По дрехите ни не беше останало нито едно сухо място, а снегът продължаваше неумолимо да вали и скоро започна да ни затрупва. Рой мисли минаваха в този момент през главата ми, но нито една не се задържаше — обзелата ме тъга ги пропъждаше. Колко съм бил далеч от действителността, когато се реших да предприема този адски маршрут. Най-напред илюзията, че ще стигна на Монблан малко след зазоряване, след това снегът, студът и влагата, страшните трудности, лавините, а ето сега и това бивакуване под един от най-опасните сераци па тази стена — място, на което при нормални условия не бих се спрял нито за минута! И ето ни тук измъчени и отчаяни. Но живи. Дали и утре ще можем да кажем същото?

Млечнобяла светлина известяваше настъпването на нов ден, който предвещаваше да бъде още по-обезкуражаващ от прекараната ужасна нощ. Очаквахме го с нетърпение, но ето че сега не можехме да съберем сили, за да се махнем оттук. Постоянни и неудържими тръпки пробягваха непрекъснато от главата до петите ни, че едва запазвахме равновесие. Към десет часа най-сетне успяхме да потеглим. Бяхме заобиколени отвсякъде с натечен огледален лед, явен белег, че през нощта целият стръмен склон се е отърсил от дебелата си снежна покривка. Снегът продължаваше да вали все по-гъст в надпревара с честите пориви на вихъра. Валеше безспирно вече от двадесет и осем часа и лавините непрекъснато се свличаха една след друга. Най-добре беше да се заобиколи отляво големият серак над нас, но как да се осмелим да тръгнем по зеления улей покрай ледената стена? Още на първата минута щяхме да бъдем изметени като сухи вейки. Ето защо решихме да опитаме да прехвърлим направо големия серак.

От единствените десет клина, които носехме с нас, само четири бяха за лед и те вече затъпени, понеже се наложи да-ги използуваме в скалите на Ла Поар. Но ако в нормални условия техниката е която помага, то в изключителното положение. в което бяхме изпаднали, духът е преди всичко, който спасява. Това бе отново потвърдено, защото с тези четири клина, многократно забивани и изваждани в течение на два или три часа по трудното изкачване нагоре по десния диагонал, най-сетне стъпих на върха на серака.

Снежните склонове, които ни отделяха от върха, сега вече ставаха постепенно по-полегати, трудностите бяха свършили, но опасността от лавини съвсем не беше намаляла, а и умората от напредването през дебелата снежна покривка, която на места сякаш искаше просто да ни погълне, беше ужасна. Продължихме да си проправяме пъртина по обичайната система чрез отъпкване на снега с ръце, колена, хълбоци и накрая с крака. На всеки тридесет-четиридесет метра трябваше да се сменяме, за да си поемем дъх. Пъртината ни приличаше по-скоро на минна галерия. По едно време снегът спря. В замяна на това вятърът се засили, задуха яростно като от време на време отгръщаше оловното небе и пропускаше по някой слънчев лъч. Часът беше вече 16. Колкото повече се приближавахме към гребена, пушещ като вулкан, температурата падаше все по-рязко. Скоро дрехите ни започнаха да скърцат, спря и шляпането на водата в обувките ни, което се чуваше на всяка крачка от двадесет и осем часа насам. Студът стегна всичко като в менгеме. Трябваше да се бърза, да не се губи нито миг преди мразът да ни парализира завинаги.

Когато стигнахме на гребена в съседство с върха на Монблан, вятърът там беше толкова силен, че едва се държехме на краката си. (По-късно щяхме да узнаем, че в този момент в Шамони скоростта на вятъра е била 130 километра в час.) Стигнахме на Монблан пълзешком. За да не ни събори вятърът, крепяхме се освен с котките, още и един за друг с ледокопа, осигурявайки се с единствения клип за лед. Болката от студа по ръцете и краката ни изчезна, не усещахме повече нищо, сякаш крайниците ни бяха внезапно ампутирани. Бяхме убедени. че ще останем завинаги без ръце и крака и въпреки това намирахме сила да вървим при мисълта, че все пак сме живи и ще живеем. Никога не бих могъл да си представя подобно примирение. Започнахме да се спускаме бързо надолу, доколкото, разбира се, беше възможно по гребена на Ле Бос. Стигнахме до хижа Вало, но не се спряхме, а, напротив, ускорихме още повече крачка в дълбокия сняг по склона към Шамони. Знаехме, че да спрем в хижата Вало би означавало да не можем след това да тръгнем отново и затова продължихме да се движим, тичайки и скачайки, за да превъзмогнем студа, като засилим кръвообращението е крайниците и да се спуснем колкото се може по-скоро към долината. Бяхме прекалено премръзнали и изтощени и скоро ни обхванаха страшни спазми в мускулите на краката, които ни принуждаваха да забавим хода. Със спущането постепенно силата на ледения вятър намаляваше. Започнахме да усещаме ръцете си, но краката ни оставаха напълно безчувствени. Тук и там по ледника започнаха да се появяват стари пъртини и ние ги използвахме, но когато стигнахме на края на платото на височина около 3100 метра, открихме, че се е срутил единствения мост на една напречна пукнатина, минаваща по цялото протежение на ледника. Върнахме се обратно и заобиколихме вдясно, докато открихме пасаж. Ето и заслонът Гран Мюле. Спогледахме се въпросително и решихме да продължим до План де з'Егюй. Но едва поели в тази посока и ето че чухме някой да ни вика от заслона на италиански. Спряхме за миг в колебание, след което, разчитайки на великодушието на сънародниците си, се отправихме към заслона. Още на вратата разрязахме с нож ремъците на котките, за да освободим краката. Обувките ни се бяха вкоравили като желязо. Събуването им се оказа много по-сложно, защото кожата на краката ни беше напълно залепнала за вълнените чорапи, а те от своя страна за обувките и всичко беше се превърнало в компактен леден блок.

Подпомогнати братски от италианците в заслона, прекарахме почти цялата нощ във фрикции и масажи на крайниците, които бяха побелели като восък. Постепенно те се съживиха, подуха се и тук-там по тях се появиха синкави петна. На следващата сутрин екипажът на хеликоптера, който пренасяше материали за строежа на заслона, ни взе любезно на борда и още същата сутрин се видяхме един срещу друг в удобните меки легла на болницата в Шамони. Така завърши първото италианско изкачване през Ла Поар, по стената, която ми беше казвала „не" при всеки предишен опит да я победя.

За щастие лечението беше бързо и ефикасно, а и кръвоносната система се оказа отлична, така, че се отървахме аз с измръзване от втора степен на малкото пръстче на десния ми крак, а Барьо — на левия палец.


Превод от италиански:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 473 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Алпийско катерене:
Звезди и Бури - Дрю и Матерхорн
Първо зимно изкачване на АкСу
Най-забележителните алпийски изкачвания през 2008 година
Валтер Бонати и Централното ребро на Freney
Моите Планини - Част Пета
Зимно планинарство в Северозападна Шотландия
Руска система за категоризиране на алпийските изкачвания
Мон Блан – 5 маршрута до върха
Снимки от първото изцяло женско изкачване на Серо Торе
Скоростни Серии - Част III : Ули Щек


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap