Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа Арена - К2 - Апокалипсис



Джо Таскър  |  Редактирана на 12/10/2011


[b:ee578ae0][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=421]КЪМ ПЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:ee578ae0]


[b:ee578ae0]Глава седма

АПОКАЛИПСИС

К2

I[/b:ee578ae0]

Докато се прибирахме в Англия, брадата ми порасна. Пийт отиде в Швейцария, а Дъг започна да се стяга за ново заминаване. Жорж и жена му Норма ми гостуваха десетина дни. Прекарахме хубаво и имах възможност да опозная една друга страна от личността на Жорж. Когато се смеехме и шегувахме около масата, той много по-често ме прекъсваше и искаше да му обяснявам дадена шега, отколкото беше правил това по време на експедицията. Попитах го как тогава е разбирал тънкостите на езика, а сега не може. Отговори, че много неща са му убягвали, но не е искал да ни досажда, молейки непрекъснато за разяснения, когато всички се смеят,и затова просто се включвал в общия смях.

Междувременно Жорж беше заобичал и музиката и ако в апартамента беше тихо, нерядко влизаше с думите: "Хей, Джо, дай да пуснем някоя плоча." На няколко пъти се прибирах сам късно вечерта и го заварвах заспал на пода, а грамофонът продължаваше да свири.

Жорж и Норма отпътуваха за Шамони, където обикновено прекарваха летния сезон, за да може Жорж да упражнява професията си на планински водач. Аз се помъчих да се посветя известно време на дейността си като собственик на магазин за алпийски инвентар, преди да се отдам всецяло на подготовката за новата експедиция на К2.

Изкачването на Кангчендзьонга постепенно се превърна в постижение, което нищо не беше в състояние да засенчи. Независимо от всички спънки, съмнения и страдания, с които трябваше да се справи всеки от нас, фактът, че стъпихме на върха, се открояваше над всичко и щеше винаги да ни съпровожда. Експедицията може би не донесе успокоение на духа, но ни даде увереност да продължим нататък, да се заемем с нещо ново и по-трудно. Няма нищо необикновено в това, че веднъж постигната, гонената цел сама по себе си престава да задоволява, че един достигнат хоризонт неминуемо води към друг.

Изкачването на Дунагири показа, че двама души могат успешно да се справят с труден хималайски връх и следващата логична стъпка беше опитът по западната стена на Чангабанг, чиято сложност на пръв поглед граничеше с невъзможното. Нейното изкачване в никакъв случай не предизвика разочарование, но за планинаря същността на живота е в борбата, в единоборството с голям залог. Преминаването на западната стена на Чангабанг демонстрира какво ниво на техническа трудност може да се преодолее успешно дори от минимален брой хора. Погледът беше насочен към предизвикателството на най-високите върхове. На Кангчендзьонга проблемът беше ясен, без място за компромиси: ще може ли организмът да се справи с липсата на кислород по пътя до върха? Колкото и лъкатушен да бе този път за всеки от нас, нищо не можеше да обезличи нашия успех, постигнат единствено със силите на собственото ни тяло.

За да направим крачка напред, тримата, които бяхме покорили Кангчендзьонга, вече планирахме опит за изкачване на един още по-висок връх по още по-труден маршрут. Успехът на Кангчендзьонга ни подтикна да се върнем на западния гребен на К2, от който отстъпихме през 1978 г. след смъртта на Ник Есткърт, с дръзкото намерение да го преодолеем без ползване на изкуствен кислород.

Тогава бяхме осем алпинисти, а сега решихме да бъдем наполовина. Звучеше дръзко да се предприеме опит за изкачване на втория по височина връх в света само от четирима души, и то по маршрут, който беше сломил усилията на осемчленна експедиция, но ние разсъждавахме, че високият 8611 метра К2 е само 13 метра по-висок от Кангчендзьонга.

Основният проблем бе в трудностите по маршрута, които бяха почти непрекъснати, а голямата неизвестност бе дали ще сме в състояние да катерим сложните жандарми, скални прагове и ледени жлебове на значителна надморска височина, където всяка стъпка изисква адски усилия.

Но нали неизвестността е тази, която придава аромат и пленителност на човешките пориви. Вярвахме, че ще успеем безопасно да избегнем склона, на който загина Ник, като по слабо изразено скално ребро се изкачим право на гребена. По този начин щяхме да се озовем над лавиноопасния участък, както и над лагера, където,хванати от снежните бури, прекарахме с Пийт четири нощи.

Гибелта на Ник продължаваше да присъства в съзнанието ми и отзвукът на това нещастие въобще не беше отшумял в мен. Споменът за трагедията постоянно напомняше за необходимостта от бдителност при катеренето в планините, чиято стойност и привлекателност в голяма степен идва от съпътстващия риск. Какво друго, ако не опасността стимулира проявата на изключителни способности в борбата с трудностите?

През 1978 г. с Пийт бяхме подали заявка до Министерството на туризма в Исламабад за разрешение да опитаме отново К2. Няколко месеца по-късно Дъг каза, че той също е решил да се върне на този връх и ние обединихме силите си. Щом се прибрахме от Кангчендзьонга през 1979 г., започнахме да търсим четвърти човек — много ми се щеше да поканим Дик Реншоу, чиито премръзнали пръсти се бяха възстановили напълно.

След Дунагири Дик беше успял да възвърне своята самоувереност, която беше сериозно разклатена от заплахата да загуби пръстите си, измръзнали по време на мъчителното ни слизане. Без да изневерява на характера си, той без шум бе продължил активно да ходи в планините, извършвайки зимни изкачвания в Алпите, Канада и Южна Америка. Докато лекуваше пръстите си, направи продължителен трекинг през разни планински проходи в Каракорум. Една година след злополуката на Дунагири лекарите съумяха изцяло да спасят ръцете му, като изрязаха само по няколко милиметра кост на пострадалите пръсти. Беше направо невероятно, след като пръстите му бяха почернели от измръзването, но му помогна щастливото обстоятелство, че по чудо не ги беше инфектирал при дългото пътуване до Делхи в претъпкани автобуси и влакове, както и при лечението в индийската болница, където сестрите се срамуваха да го къпят.

Сега Дик отделяше голямо внимание на ръцете си, винаги носеше по няколко чифта резервни ръкавици, за да има за смяна. Много се зарадва, като го поканихме да дойде с нас на К2 - явно виждаше в това реализация на безграничната си любов към планините, която знаех, че не е загубил. Междувременно Дик беше станал вегетарианец и по този начин щяха да се допълват с Дъг, който досега беше все в неизгодно положение заради своя хранителен режим.

През есента на 1979 г. Пийт участва в експедиция на красивия връх Гауризанкар*, а Дъг се върна на Нупце, където заедно бяхме правили опит през 1978 г. Аз пък си почивах. След три експедиции за тринайсет месеца перспективата за почти едногодишен престои у дома ме изпълваше с радост. Знаех, че и Пийт не е особено склонен да потегли така бързо отново за Хималаите, но организацията на една експедиция е толкова сложна и започва твърде отдалеч, за да могат да се направят някакви промени. Най-сетне имах възможност да се отпусна, да се върна към скалното катерене във Великобритания и да уредя по-добре живота си, но докато се обърна, лятото изтече, зимата приближи със своите дълги и студени нощи и осъзнах, че до заминаването за К2 остават само няколко месеца, а не сме събрали нито пени от 16-те хиляди лири, които бяхме изчислили, че ще трябват за експедицията. По-голямата част от деветте хиляди лири за Кангчендзьонга бяхме дали от собствения си джоб и на никой от нас не му бяха останали много пари. Експедициите в Пакистан са почти двойно по-скъпи, отколкото в Непал и Индия, защото тарифите за носачите са по-високи и предпланините са по-слабо населени, поради което не може да се разчита храна и гориво да се набавят от селата (дори когато ги има), тъй че хранителните припаси за кервана трябва да се закупят предварително и да се пренасят на големи разстояния.

Докато Еверест е широко известен на обществеността и желанието да се изкачи не се нуждае от особени аргументи, положението с K2 не е такова. Цената на експедицията надхвърляше личните ни финансови възможности и трябваше да намерим някакъв спонсор, от който да получим средства освен очакваната от фондацията "Маунт Еверест" и Британския планинарски съвет помощ. За да станат спонсори, повечето компании обаче не са склонни да харчат пари само за каузата на някакъв спорт. Необходимо е подкрепата на дадено начинание да носи облага и на самия спонсор. Как се катерят върхове, ни беше ясно, ала в търсенето на средства за това бяхме аматьори. У всеки алпинист е налице конфликтът между нуждата да живее сносно и желанието да бъде свободен, за да катери. Често човек има пари, но няма време. Ние имахме време, но нямахме пари.

Няколко седмици преди тръгването Дъг замина за Австралия и Нова Зеландия да изнася беседи за алпийски изкачвания, Пийт живееше в Швейцария, а Дик - в Кардиф. Подготовката вървеше добре, но бюджетът ни се нуждаеше от още 10 хиляди лири. Тъй като аз бях единствен под ръка, от телевизионната програма "Нюзнайт" ме поканиха да се явя на екрана и да говоря за експедицията. След предаването започнаха да ми се обаждат от разни компании и да искат подробности. Един ден телефонът иззвъня и някой си господин Суейн ми се представи.
- Гледах ви по телевизията. Нашата компания се казва "Садия Аерофрийз" и произвежда хладилници за търговската мрежа. Колко пари ви трябват?

Отегчението, с което провеждах досегашните телефонни разговори, изчезна. Обсъдихме нещата и макар че господинът не можеше да ни обещае цялата сума, от която се нуждаехме, все пак беше уверен, че неговата компания би могла да ни подкрепи.
- Впрочем, какво е общото тегло на багажа ви?
- Около тон и половина.
- А... Имаме един нов модел хладилник, наречен "К2". Просто се питах дали не можете да го занесете до базовия лагер и да му направите някои по-интересни рекламни снимки.
Хладилникът тежеше цял тон и двамата бяхме единодушни, че е невъзможно да го вземем със себе си. Помъчих се да си представя носачите, които мъкнат това чудо по тесните пътечки, през буйните реки, преминавали по импровизирани въжени мостове, и после нагоре по безкрайния ледник Балторо със сриващите се морени и скритите цепнатини.
____________________________________________
* - Прието е изписването Гаури Шанкар - б. р.


Този случай ме накара да осъзная колко наивна представа имат много хора за ходенето в планините. Господин Суейн не се разколеба и финансовата подкрепа от 3000 лири, която предложи от името на своята компания, ни помогна изключително много.

Пивоварната "Бас", от която също потърсихме пари, ни удиви с молбата си да вземем с нас част от тяхната безалкохолна бира. Първоначално бирата била произведена за Саудитска Арабия, където ислямът забранява употребата на алкохол. Когато разбрали, че напитката била сварена по стандартния способ и чак след това лишена от алкохолното си съдържание, арабите решили, че бирата все пак е "замърсена" от контакта си с алкохола. Ето защо "Бас" се чудеше какво да прави огромните количества бира по отказаната сделка и считаше, че покрай нашето посещение в мюсюлманската държава Пакистан, чийто най-висок връх бе К2, ще могат да се отърват донякъде от злополучното пиво, понеже това бе единственото "питие", което имахме право да внесем в страната. Фирмата "Бас" отдавна бе свързана с планинарството и бе събрала огромни суми в полза на фондацията "Маунт Еверест" от лотарията, разигравана в кръчмите с тяхна бира. Питър Шерлок от дирекцията на пивоварната прояви интерес към нашите планове за К2 и обеща да издейства някакви пари.

От тези два източника почти успяхме да оформим необходимата сума, като окончателното попълнение дойде от програмата "Ню знайт" срещу ангажимента да им пращаме осведомителни бюлетини за хода на експедицията.

Броени дни преди датата на заминаване финансовите проблеми най-сетне бяха разрешени и след като всеки от нас даде по 1000 лири от себе си, необходимата сума от 16 хиляди лири беше събрана.

Преди да тръгнем, проведох още един телефонен разговор. Дик се интересуваше кога, според мен, ще се върнем от експедицията.
— Знаеш ли, ще ставам татко. Бебето трябва да се роди в края на август. Ще се върнем дотогава, нали?

Определената дата за заминаване бе 30 април. До август имаше четири месеца. Би трябвало да се приберем дотогава, разбира се, но Дик щеше да отсъства през най-критичния период на бременността и безпокойството на неговата приятелка нямаше да бъде малко, след като знае, че през това време той катери труден и опасен връх.

Междувременно се бях сприятелил с едно момиче на име Мария, чийто брат бе също алпинист, но тя нямаше точна представа какво значи да имаш приятел, който се е посветил на планината. Колкото повече наближаваше денят на тръгването, толкова повече се увеличаваше тревогата и, че няма да ме има толкова дълго и че ще участвам в твърде рисковано начинание.

Един следобед се заех да ангажирам по телефона местата за самолетния полет до Пакистан. Алън Джухърст ми беше дошъл на гости за няколко дни. Откак бе снимал филм с алпийска тематика, планините не преставаха да го интересуват. Трекингът към К2 през 1978 г. беше изострил апетита му към суровия планински живот. Често подмяташе колко много би желал отново да отиде на експедиция. Сега, като ме чу да говоря по телефона, приближи и попита шепнешком кога тръгваме.

— Поръчай ми билет за Пакистан. Току-виж съм дошъл за два-три дни.

Ей богу, никога не знаех кога говори сериозно. Беше експанзивен във всичко и аз все пак му запазих място, като очаквах да разбера със сигурност дали ще дойде едва в последния момент.

—Имам една лична работа. Ако успея да я свърша, защо да не видя малко слънце? Там е чудесно сега.

Алън наистина дойде и отлетя заедно с Дик, Пийт и мен за Карачи. Поради късното си завръщане от Нова Зеландия Дъг щеше да се забави с няколко дни и възнамеряваше да ни настигне в Исламабад.
Имахме общо петдесет торби и кашони с екипировка и храна и очаквахме безкрайно висене в пакистанската митница, ала минахме като на парад. Пред летището ни чакаше камион, който бяхме наели още от Англия чрез посредничеството на моите добри приятели господин и госпожа Бомънт. Бяха пратили телекс на кантората си в Карачи и всичко беше уредено. Нахвърляхме багажа в каросерията, метнахме се отгоре и камионът потегли в нощта.

Пътувахме три дни и три нощи през пустинята Синд и целият свят за нас като че ли беше съсредоточен между дървените капаци на каросерията, над която опъвахме платнище в най-горещите часове на деня, за да се пазим от слънцето. Върху раниците и денковете беше неудобно да се лежи и непрекъснатото друсане не ни даваше да мигнем. От цивилизовани елегантни клиенти на изискана авиокомпания само за часове се превърнахме в опърпани скитници, залавяни от прахоляка по пътя и подмятани във въздуха от поредния трус на камиона.

Пътуването ни помогна да отвикнем от европейския начин на живот. Докато пристигнем в Исламабад, вече бяхме обръгнали от новото съприкосновение с Изтока. Отправихме се към резиденцията на британското посолство, където бяхме поканени да отседнем. Секретарката Елзпет, с която се бяхме запознали през 1978 г., предостави на наше разположение своя дом с климатична инсталация. След голямото друсане през пустинята това беше същински прохладен оазис, в който можехме да пренаредим екипировката и да приключим с формалностите. Дъг пристигна и петимата окупирахме цялата къща. Нямаше достатъчно кревати за всички, но Дик с охота се съгласи да спи на земята, заявявайки, че леглото е прекалено меко за него. Близо пет години бяха изминали от последното ни изкачване с Дик, когато в онова кошмарно слизане от Дунагири заедно усещахме как силите и самият живот ни напускат. За това време той изобщо не се беше променил - все същия спартанец, който се нуждае само от най-основните неща за преживяване. Остана в резиденцията само защото ние настоявахме и той трябваше да бъде с нас, като прие целия комфорт с притеснение и в един момент предложи да идем да спим в гаража, понеже сме прогонили Елзпет от собствения й дом.

Разделихме си задачите, които трябваше да се свършат, преди да напуснем столицата. С Пийт се заехме със сложната процедура по уреждането на банкова гаранция в случай на нужда от спасителна акция с хеликоптер, а Дъг и Дик отидоха да закупят цигарите, на брой 60 хиляди, включени в дневните дажби на носачите. Алън почиваше край плувния басейн в очакване да приключим с формалностите. Той не беше в действителния състав на експедицията и поради това имаше позволение да дойде с нас само до селището Дасу, на един ден път от шосето. Беше разочарован, но разпоредбите относно движението в планинските области бяха много строги, а за да се получи разрешение за трекинг, трябваше да се чака няколко седмици.

Запознахме се с нашия офицер за свръзка - майор Сарват от пакистанската армия. Явно на експедицията се гледаше с голямо уважение, след като бяха прикрепили към нас майор вместо капитан, но доловихме, че майор Сарват не е впечатлен от малобройната ни група, лишена от блясък и представителност. Отново се сблъскахме с противоречието между голямата гласност на мащабните експедиции и нашия по-интимен, волен поход. Улових се, че сравнявам майор Сарват с капитан Шафик, нашия офицер през 1978 г. Неговите възгледи бяха по-либерални и той ни беше повече другар, отколкото надзирател. Майор Сарват беше по-догматичен при тълкуването на законите, с които трябваше да се съобразяваме. Беше благочестив мюсюлманин и не бе в състояние да разбере как петима мъже могат да живеят в къщата на неомъжено момиче. Според неговата религия подобна близост между половете е табу. Налагаше се да опознаем човека, с когото щяхме да прекараме седмици наред, и всеки от нас се опита да установи някакъв контакт с него. Майорът беше искрен и настойчив в желанието си да помогне на експедицията, към която беше прикрепен, макар тя да не отговаряше на представите му за подобно мероприятие. Официалният ръководител беше Пийт, но той въобще не се държеше като такъв. Всяко решение вземахме след съвместно обсъждане, обаче за пред хората един трябваше да носи званието "водач". Майор Сарват се нуждаеше от определен човек, към когото да се обръща за нареждане и от когото да очаква разрешаване на проблемите, но отношението на Пийт по нищо не се отличаваше от това на останалите. Веднъж той се пошегува с майора, като му каза, че имаме приятели в Китай, на които ще изпратим снимки на пакистанските мостове, ала шегата бе посрещната с хладния отговор, че китайците бездруго знаят всичко за пограничните райони. Луксът на британската дипломатическа резиденция и нашият несериозен подход се приемаха от него като пренебрежение към жизнения стандарт в Пакистан и проява на чувство за превъзходство. Общуването ни с майор Сарват не обещаваше да бъде безметежно.

Като се върнаха от пазара, Дъг и Дик установиха, че са забравили кашона с 60-те хиляди цигари в багажника на таксито и не помнеха никакъв отличителен белег, по който да го разпознаят сред стотиците таксиметрови автомобили, кръстосващи прашните улици. Дъг се отнесе към неудачата с философско примирение. Дик се ядосваше на собствената си разсеяност, приемайки загубата като удар върху присъщата му пестеливост. Съобщиха за случая на полицията, без особено да се надяват, че ще намерят цигарите, които представляваха изключително ценна плячка за всеки шофьор на такси. Но на другия ден се обади господин Аван от Министерството на туризма и каза, че цигарите са били предадени, при което лицето на майор Сарват грейна от радост.
— Днес съм горд от родината си — рече той с явно задоволство.

На летището, където чакахме на опашка за места в самолета до Скарду, ни се представиха двама души от племето хунза. Единият твърдеше, че е братовчед на Куамаджан, нашия помощник от 1978 г. Бяхме му писали с молба да дойде отново да ни помага, но братовчед му на име Гохар обясни, че Куамаджан вече работел постоянно като пазач в някаква държавна странноприемница и заради това той дошъл вместо него. Гохар беше висок доста над метър и осемдесет — необикновен ръст за човек от Изтока. Искаше да се включи в експедицията като високопланински носач, а другият хунза се казваше Али и молеше да го вземем за готвач.

Хунзите се славят като надеждни и находчиви планинци, но все пак не желаехме да наемем за постоянно двама души, без да сме убедени в способностите им. През 1978 г. ангажирахме готвач по чужда препоръка и впоследствие останахме недоволни от работата му. Не искахме същото да се повтори. От друга страна,самолетът за Скарду беше пълен и шансът двамата да пристигнат навреме, за да ги вземем, беше минимален. Нашите места вече бяха потвърдени.

В самолета забелязахме, че Гохар и Али са успели да се качат и седят на една от предните седалки, старателно избягвайки да натрапват своето присъствие.

Малко неща се бяха променили за две години. Същата колоритна група окъсани балти изпълваше празното пространство пред градския затвор и пак се бутаха в непоносимата жега, нетърпеливи да бъдат включени в кервана. Полицията отново присъстваше, обуздавайки тълпата. В ужасния на пръв поглед хаос съществуваше вътрешен ред: хората бяха групирани под началството на определени ръководители и ние отначало сметнахме, че това е просто нова шмекерия, с която да ни преметнат, но в действителност се оказа, че тъй наречените "наици" държат под контрол нещата. Нашето поведение не се различаваше много от това, в което подозирахме местното население. Опитахме се да намалим броя на необходимите носачи, като увеличихме теглото на личните им товари, обаче хитрината беше разкрита и .май паднахме малко в очите на балтите.

През 1978 г. бяхме установили, че от събиращите се в Скарду жителите на Хуче и Паплу са най-добри като носачи. Те идваха от далеч, за да се хванат на работа и се отнасяха по-съвестно към задълженията си от обитателите на селищата по пътя на кервана, които смятаха, че така или иначе ще бъдат наети. Опитахме се да подберем носачите си, всичко деветдесет на брой, измежду жителите на селата с по-добра репутация, ала местните закони постановяваха работата да се разпределя по равно между няколко селища, та да може по-голям район да се ползва от облагите. Подчинихме се. Всеки опит да променим съществуващия ред на нещата означаваше само повече неприятности и бели на собствените ни глави. Знаехме, че в края на краищата ще се доберем до базовия лагер независимо от всички спънки. Доводът, спорът и компромисът са част от традицията на тия планински области и нашите европейски представи за експедитивност и принципност нямат място тук.

Наиците ръководеха групи от по петнайсет-двайсет души и не носеха нищо, а само гордо надзираваха своите бригади. Тази практика за нас беше по-изгодна, защото това означаваше, че трябва да се пазарим всичко на всичко с пет-шест души вместо със сто.

В селото Чакпои, на два дни път от Скарду, бяхме спрени от проливни дъждове и докато чакахме там, керванът някак успя да се сплоти в по-хомогенно цяло. Носачи и алпинисти стояха заприщени в калната просека, преди да навлязат в клисурата на Бралду. В продължение на няколко часа пътеката водеше над самата река, а стръмните скатове над нея бяха само глина и камъни. Дъждът размекваше пръстта и камъните почваха да падат, бомбардирайки преминаващите долу. Малко след изтеглянето на нашата експедиция през 1978 г. един член на другата експедиция в района бе убит от каменопад в дефилето на Бралду, а седмица преди да дойдем сега двама местни жители бяха загинали по същия начин. Бяхме ходили само два дни и ето че се наложи да спрем, обезпокоени от риска за живота на нашите носачи - от една страна, а от друга - за високата цена на издръжката им при продължително бездействие.

Алън ни напусна още преди това. Не му се тръгваше, но нямаше как да продължи, понеже майор Сарват бдеше за спазването на законите и засега не проявяваше склонност да ги пристъпя. И на четиримата ни беше тъжно, че се разделяме с Алън. На плещите му не тежеше проблемът, завладял цялата ни мисъл — как да изкачим К2. Виждах, че той е весел и жизнерадостен, а ние - напрегнати и вглъбени.

След първото посещение в планината през 1978 г. Алън вече знаеше какво го очаква. Този път физическите усилия и лишенията не го накараха да се затвори в себе си, напротив - суровите условия му бяха близки. Нямаше задължения към организацията, но с готовност се заемаше с всяка работа, необходима за ускоряване хода на експедицията. Смеехме се и се шегувахме с него, защото той притежаваше една лекота, от която предстоящото изпитание бе лишило и четирима ни. На сбогуване почувствах, че му е мъчно, задето си тръгва - сърцето му оставаше при нас. С неговото заминаване си отиде и част от ведрата атмосфера на експедицията и-аз се запитах дали не ни предстои твърде мрачно прекарване, тъй като никой от нас четиримата нямаше дарбата на Алън да създава добро настроение при всяка ситуация. След като се разделихме, групата ни придоби доста по-сериозен вид.


[b:ee578ae0]II[/b:ee578ae0]

Носачите наеха някакъв местен заклинател, който прочете молитви и принесе в жертва едно пиле, за да спре дъжда. Балтите бяха недоволни от валежа не по-малко от нас, понеже предпочитаха да свършат по-бързо с дадената експедиция и да се върнат обратно да работят за друга. Дните на престой се заплащат само наполовина.

Когато най-сетне благополучно се измъкнахме от дефилето, носачите запяха. Слънце ту се показа през облаците и мрачната атмосфера, надвиснала над експедицията, се разнесе. Песента на балтите беше дълга фолклорна балада за любов и приключения. Цялото изпълнение продължава няколко дни, но носачите пееха отделни части обикновено вечер или в случаи, когато има повод за празнуване. Двама балти, единият — дълъг и кльощав, а другият — нисък и игрив, танцуваха в такт с песента и с пантомима изразяваха вечния конфликт между мъжа и жената — изпълнението беше толкова добро, че нямаше нужда от думи, за да се разбере съдържанието. Заснех част от танца, но камерата блокира и прекрасната сцена остана само в паметта ми. Един от наиците на име Али Хасан направи солово изпълнение, което се отличаваше с неподозирана елегантност. Ръцете му гъвкаво се виеха около тялото и изразително жестикулираха в съответствие с ритъма на песента. Чувствахме се привилегировани, че имаме възможност да зърнем друга страна от живота на нашите носачи и след това отношенията ни станаха по-искрени в сравнение с взаимното недоверие, което ни съпътстваше отначало.

По безплодната земя, през която вървяхме, се виждаше едва забележима зеленина — явно летните горещини още не бяха стигнали своя апогей. Дневните преходи минаваха по-леко, отколкото преди. Все едно карахме период на разтоварване, преди да подхванем дългото и трудно пребиваване над снежната линия. Дик благоволи да ни разкаже подробности за трекинга, който беше направил из тия места през 1976 г., докато чакаше да оздравеят пръстите му. Двамата му спътници се върнали по средата и той се натоварил с целия багаж, при което раницата му станала четирийсет и пет кила. Нямал пари да взема носачи, но понякога планинците го съжалявали и му носели част от нещата безплатно или срещу минимално заплащане. Веднъж тръгнал да преминава по някакъв изгнил висящ мост от лиани, ала краката му пропаднали и за малко не полетял в бучащия поток. Ако човек успееше да го накара да говори, Дик можеше да разкаже сума такива истории, изпълнени с упоритост, решителност и с пълно пренебрежение към удобствата и леснината. Вечер той винаги се заемаше с работи, които ние с Пийт и Дик бяхме свикнали да оставяме на носачите или на готвача. Дик не беше загубил присъщата си самостоятелност, която го подтикваше да извършва всичко възможно със собствени сили, а сега го караше да се чувства неудобно, че някой друг му готви яденето и сутрин му поднася чай в палатката.

Знаех колко се притеснява от този - според неговите разбирания — неоправдан лукс и често го дразнех с нарочни прояви на мързел. Исках от готвача захар и го оставях да сипе две лъжички в чашата ми, да я разбърка и да ми я подаде. Дик гледаше слисан от неодобрение и понякога ми даваше да разбера, че поведението ми отговаря на най-лошите му спомени за моето епикурейство.

Пийт знаеше за фанатичната пестеливост на Дик и също го дразнеше с намеци за разточителство. "На връщане в Исламабад не смятам да похарча повече от 300 лири за подаръци", каза веднъж той в присъствието на Дик, който беше в състояние да живее половин година с тия пари и сега зяпна от почуда, чувайки за неговите прахоснически намерения.

Присъствието на Дик сред нас беше добре дошло за Дъг. След като две години бе принуден да търпи скептицизма и неразбирането на партньорите си към своята вегетарианска диета, най-сетне намери в лицето на Дик човек, който бе дори по-правоверен вегетарианец от него. Дик избягваше да яде не само месо, но и риба.

Али и Гохар успяха да сломят съпротивата ни и когато напускахме Асколе, последното село по пътя, се съгласихме да останат при нас за цялото времетраене на експедицията. Али щеше да готви, а Гохар — да ни помага в изнасянето на товари, ако има нужда.

Този път между алпинистите и носачите нямаше и помен от онова напрежение, което съществуваше през 1978 г. Не знам дали носачите се бяха променили, привиквайки по-добре към експедиционните изисквания, или ние бяхме станали по-опитни и съответно по-спокойни, тъй че не виждахме на всяка крачка несъществуващи поводи за конфликт. Единственото сериозно сблъскване между нас и балтите възникна в Урдукас, мястото за лагеруване над ледника Балторо, докъдето стигнахме след девет дни ходене. От тук трябваше да слезем на ледника, да намерим път по осеяната с камъни повърхност и за четири дни да пристигнем в базовия.

Преди да тръгнем по ледника, носачите поискаха да им дадем чорапи, обувки, дъждобрани и слънчеви очила. Начинът за доставяне на тия неща отдавна е предмет на спор. На теория носачите са длъжни да ги закупят от експедицията, а на практика никой не желае да го стори, понеже гледа да запази надниците си непокътнати. Ако експедицията раздаде споменатите атрибути безплатно, съвсем нормално е да видите как носачите крачат боси по ледника или най-много да обуят гуменките на бос крак, пазейки останалите неща за продажба. От друга страна транспортирането на кашоните с гуменки, чорапи и дъждобрани е много скъпо и тъй като се предполага, че носачите притежават обувки и облекло за ходене по ледник, ние бяхме решили да наемем само тези кандидати, които са подходящо екипирали.
В Урдукас обаче се разбра, че майор Capват не е превел това условие на балтите и сега бяхме изправени пред невъзможното искане да обуем и облечем деветдесет и двама души, преди да продължим нататък. Носехме известно количество чорапи и евтини слънчеви очила, защото знаехме, че колкото и добре да са екипирани носачите, все ще предявят претенции, но броят на наетите хора беше по-голям, отколкото бях предвиждал при организирането на екипировката. Всичко на всичко разполагахме със седемдесет и пет чифта чорапи и толкова очила. Майор Сарват се обърна към мен (като отговорник по екипировката) да намеря изход от положението, или по-точно да намеря още седемнайсет чифта чорапи. Искането му беше напълно абсурдно, тъй като отлично знаеше за колко време бяхме стигнали дотук и колко дни щяхме да загубим, ако пратим някой в Скарду за чорапи. Направо се ядосах, когато Сарват повторно постави нелепия проблем и не сваляше очи от мен в очакване на разрешение. Знаех, че така или иначе ще стигнем базовия лагер, както и че са неизбежни някои конфронтация, плод на недоразумения и различия в културата, но нямах никакво желание да участвам в почти ритуалния сценарий, съставен от конфликт, безизходица, ултиматум и капитулация. Пийт се намеси в ролята на посредник, но нищо не направи.

Имах чувството, че тия разправии са неразделна част от живота на носачите, също като техните балади и пантомими. Сблъсъкът в Урдукас стана по време на еднодневния престой, за да могат носачите да си приготвят храна, преди да навлязат в ледника. Скандалът между нашия офицер за свръзка и един носач през 1978 г., последван от заплаха за стачка, също избухна в почивен ден, от което би могло да се заключи, че споровете са просто част от приятното прекарване.

Истинските посредници са наиците и уреждането на всеки конфликт е в техни ръце. Ние бяхме в много добри отношения с тях, а Али Хасан идваше специално на приказка при нас и чрез майор Сарват ни разказваше истории от други експедиции, в които е участвал. Пред нас се извисяваха колосалните кули Транго - гранитни монолити, които можеха да вдъхновят всеки алпинист. Али Хасан е бил в кервана на английската група, изкачила за пръв път Безименната кула през 1976 г., и ни накара да се превиваме от смях с разказите си за членовете на експедицията, до един наши добри познати. Изкачването на гигантската кула беше направило силно впечатление на планинеца, но най-вече помнеше кинооператора Джим, който имал навик да яде страшно много на закуска и след няколко километра усилен ход повръщал цялата храна. После заявявал, че е гладен,и отново се натъпквал, за да повтори същата процедура по-нататък. Останах поразен от чувството за хумор на местните хора, както и от тяхната наблюдателност - наистина колко по-богати щяха да бъдат преживяванията ни, ако можехме да говорим езика им.

Али Хасан беше участвал и в полската женска експедиция на Гашербрум III под ръководството на полякинята Ванда. Смяташе, че тя е добра алпинистка, но имала проблеми като ръководител. Любимият му спомен от тази експедиция бе преминаването на река Пунма, когато всички дами трябвало да бъдат пренесени на гръб от носачите. Отначало офицерът за свръзка също искал да го транспортират до другия бряг, но овреме се усетил, че сам може да вземе на конче някоя полякиня. Според версията на Али на всеки няколко дни жените се събирали в една палатка, за да си поплачат хубаво по дома. Един ден носачите вдигнали стачка за повече пари (по това време тарифите не били строго определени), при което Ванда избягала в палатката си, обляна в сълзи. Офицерът за свръзка видял, че плаче и нахокал носачите за тяхното некавалерско поведение. Тогава те решили да продължат.

Докато ни разправяше тия малко клюкарски истории, аз предупредих Али Хасан, че Ванда ни е приятелка. Отговори, че хич не го е еня, ако стигне до ушите й -всичко това е истина и няма капка измислица.

Всъщност Ванда явно бе успяла да му намери цаката. Подхвърлихме на Али, че ако се скрием в палатките си и заплачем, може би проблемите ще се разрешат. Отговори, че нищо не ни пречи да го направим, ако искаме и за нас да се разказват такива истории на следващите експедиции.

Невъзможното стана възможно. Седемдесет и пет чифта чорапи бяха поделени между деветдесет и двама души и ние продължихме пътя си по неравния ледник. В Урдукас имахме странна среща с един френски алпинист на име Иван Жирардини, чиито солови изкачвания на някой от най-сложните турове в Алпите са му донесли широка известност. Имаше разрешение да атакува сам пик Митре - нисък, но труден връх на няколко километра от К2. С него бе и жена му Жан-Мари, която не беше алпинистка и щеше да го чака в лагера, докато той се катери. Без увертюра французинът направо попита дали може да се присъедини към нас в опита ни на К2. В държането му нямаше топлина, изглеждаше напрегнат и прекалено сериозен и с нищо не показа, че му е приятно да срещне европейци в това затънтено място. Не беше в пълномощията ни да му позволим да се включи в нашата експедиция и при такова своеволие човек рискува да бъде експулсиран от страната, а също подлежи на санкции от страна на Министерството на туризма в Исламабад. Жирардини знаеше това не по-зле от нас, но въпреки всичко молбата му беше твърде необикновена. Ако бяхме искали по-много бройна експедиция, можехме да поканим алпинисти, които познавахме далеч по-добре от него. Миналата година той беше участвал във френска експедиция на К2, която се беше върнала малко под върха, и сега търсеше нова възможност да го изкачи, ала би трябвало да си даде сметка колко драстично ще обърка предварителните ни планове, ако се съгласим да се присъедини към нас.

Французинът прие отказа ни и замина да пренася товари по ледника. За да пести средства, беше наел само един носач и няколко дни подред на совалка зареждаше лагера си под избрания връх. Жена му през това време стоеше в Урдукас и на обед се хранеше с нас, докато бяхме там, след което продължаваше да разучава единствената книга, с която разполагаше - учебник по стенография и секретарство. Двамата бяха женени отскоро и доста се позачудихме на готовността и да лагерува сред безутешната пустота на ледника, докато мъжът й се катери. Казахме й, че Непал е далеч по-приятна планинска страна за екскурзия, но тя възрази, че не е на екскурзия, а просто следва своя съпруг. Повлияни от своите предразсъдъци, които осакатяват отношенията им към женския пол, балтите бяха много озадачени от самотната французойка, чиито коси за тях бяха потресаващо руси. Тази млада жена беше загадка за всички нас; не по-малко странно бе нейното безропотно съгласие да чака самичка завръщането на мъжа си.

Пик Митре се издига на свръзката между два ледени ръкава, откъдето нашият път се отклоняваше на север. Върхът притежава елегантна форма, ала изглеждаше твърде скромен за способностите на Жирардини. Подозирахме, че действителната причина за присъствието му в района бе желанието да опита солово изкачване на К2. Считахме, че подобно намерение съответства в по-голяма степен на неговите постижения и амбиции. Ако предположенията ни бяха верни, проблемът трябваше да бъде разрешен от неговия офицер за свръзка като пазител на законите на своята страна. Жирардини каза, че офицерът му за свръзка се е наранил по време на подстъпа и се е върнал обратно.

Обилните снеговалежи затрудняваха придвижването по ледника. През втория ден по леда вървях заедно с Гохар, когато ненадейно попаднахме на по-сложен участък. Обърнахме се да заобиколим и движещият се на два метра пред мен Гохар изведнъж пропадна вдън земя, след като снегът под краката му се продъни и отдолу зейна,скрита от новия валеж, цепнатина. Сред носачите настана невъобразима олелия.

Долових гласа на Гохар от ледените дълбини и се успокоих, че е жив. Дик вече надяваше катерачната си сбруя, докато аз ровех из багажа за въже. Прекрачил цепнатината, Дъг с викове окуражаваше Гохар, a Capват раздаваше наставления на носачите — които не зачетоха нито едно от тях,— сякаш ръководеше военни маневри.

Дик тръгна да слиза в цепнатината още преди някой да е хванал въжето му. Двамата с Пийт се опитвахме да го спускаме с техниката, присъща за всеки добре тренирай алпийски способ, обаче нетърпеливите носачи сграбчиха въжето и със силата на своята многочисленост удържаха тежестта. Дик извика да набираме и носачите затеглиха вкупом, Гохар се показа от тъмната дупка, пребледнял и издран. Сетне излезе и Дик и каза, че само раницата е спасила Гохар от невъзвратимото пропадане на по-голяма дълбочина, понеже се заклещила в леда на около шест метра от повърхността.

Сивата мъгла и кълбящият се сняг подсилиха фатализма, породен от инцидента. Спомени за трагедии в ледникови цепнатини избиха в съзнанието ни. Стигнахме Конкордия, където трябваше да нощуваме, премръзнали от вятъра и с мокри от дълбокия сняг крака. Гохар стана мълчалив и навъсен след щастливото си избавяне, а носачите, чиито парцаливи дрехи слабо пазеха от лошото време, излъчваха нямо възмущение.

На другия ден керванът продължи, ала бурята не стихваше. Носачите отказаха да вървят по-нататък. Бяхме стигнали подножието на върха, но багажът трябваше да се изнесе наляво по ледника Савоя, за да организираме базов лагер в основата на западния гребен. Носачите категорично отказаха. Миналата година един носач беше загинал по този ледник и злополуката с Гохар разбуди страховете им. Колкото и да ги убеждавахме с предложения за четирикратно увеличаване на дневната надница и с обещания, че ще осигуряваме всеки един поотделно в опасните участъци, те бяха непреклонни. Умоляваха ни да не ги изкушаваме с пари, след като рискуваха живота си, а.в домовете им ги чакаха семейства. Нямаше как, съгласихме се и им платихме да си ходят. Имаха основание, но също така знаехме, че през 1978 г. след нашето заминаване селяните се бяха върнали на орди и без въже се изкачили до 6000 метра по западния гребен, за да плячкосат лагерите ни. Разбира се, ако времето беше по-добро, положението сигурно щеше да бъде съвсем различно.

Неочакваната работа, която се стовари на гърба ни, сериозно повлия на плановете за изкачване по западния гребен. Изграждането на базовия лагер в близост до началото на определения маршрут ни отне много повече време от заплануваното и забави щурмуването на гребена. Когато най-после бяхме в състояние истински да се заловим с катерене, бързо успяхме да напреднем до 7000 м н. в., като на няколко пъти бяхме възпрепятствани от периоди на лошо време. Избягнахме склона, на който загина Ник през 1978 г., и излязохме на ръба. Известно разстояние изминахме нагоре-надолу по гребена, след което се натъкнахме на отвесен скален праг с голяма дължина и се принудихме да свием обратно към центъра на стената. Един изключително труден стометров участък ни отне цял ден, но в края на краищата ни изведе на леденото поле в средата на стената. На мене се падна да водя по тия пасажи и вечерта се прибрах в лагера един час след останалите трима, напълно изтощен от положените усилия.

Свободното време на Дъг привършваше. Той не беше предвидил толкова дълъг период за тази експедиция, колкото явно бе необходимо, за да успеем да изкачим върха по западния гребен. Предстояха сериозни трудности, при това на по-голяма височина, и Дъг смяташе, че групата ни е прекалено малка за обсадната тактика, която според него изискваше този маршрут. Имаше ангажименти, които налагаха да се прибере вкъщи, очакваше го и друга експедиция, на която беше ръководител, и ако се забавехме още малко в изкачването на върха, нямаше да успее да стигне навреме. Дъг настоя да атакуваме по маршрута на първо-покорителите — реброто Абруци, където нямаше да има нужда да опъваме парапети и би трябвало да можем да катерим по-бързо, отколкото по западния гребен. Никой от останалите не искаше да изостави първоначалния маршрут, но Дъг и без това трябваше скоро да си заминава, тъй че за втори път напуснахме западния гребен. Пътят по реброто Абруци изобщо не бе толкова лесен. Три нощи изкарахме приковани в палатките на 5900 метра височина в очакване разбеснялата се буря да премине. Разделихме на части единствената книга, която имахме, за да убием времето с четене, и в края на краищата бяхме принудени да отстъпим. Дъг нямаше повече време —ангажиментите го зовяха обратно; Дик, Пийт и аз останахме. За нас изкачването на К2 беше придобило значение, изместващо всички други задължения и съображения.


[b:ee578ae0]ІІІ[/b:ee578ae0]

Да се атакува такава голяма и трудна планина като К2 само от трима души, изглеждаше твърде дръзко, но ние стигнахме до това решение постепенно, тъй че продължението на нещата ни се струваше логично. В базовия лагер — върнат на мястото, където се разделихме с носачите, — прекроихме плановете си. Гохар и Али продължаваха да работят с нас, двама куриери периодично пристигаха с вести от дома след десетдневно пътуване в двете посоки, а майор Сарват ни насърчаваше и се оказа ценен поддръжник на нашите усилия да изкачим върха.

Отначало бях смутен от неговата догматичност и стриктност при спазване дори на несъществени правила, но впоследствие почнах да съзнавам, че майорът от цялото ей сърце подкрепя нашата експедиция. При отказа на носачите да продължат той се разкъса на две, за да ги накара да помогнат. Задачата му сега не бе за завиждане. Трябваше да чака на пост в базовия лагер, додето приключим с изкачването независимо от времетраенето му. Нямаше богат избор на занимания, но запълваше времето си с четене и работа из лагера. Гигантската купчина отпадъци от миналогодишната френска експедиция му осигури добър източник на находки. Изрови няколко големи бутилки с газ и от разпилените части успя да сглоби цял котлон, приготвяйки за Али по-чисто и удобно средство за готвене от парафиновите примуси, които носехме, Сарват винаги смогваше да изглежда безупречно спретнат, докато ние все бяхме раздърпани и мръсни. По време на трекинга носеше зелен анцуг и приличаше на елитен атлет преди състезание. Интересно как и през трите месеца на експедицията запази способността си да изглежда издокаран и много чист.

Али си бе извоювал правото да ни стане готвач благодарение на твърдението, че е готвил във военна столова. Когато открихме, че е бил само сервитьор, вече нямахме сърце да променяме решението си. Ястията, които готвеше, бяха чудесни, а самият той беше винаги усмихнат. Само като го заболя зъб, той загуби малко от своята енергичност и готовност всеки миг да услужи. Гохар поиска клещи, за да извади болния му зъб, но ние предпочетохме да натъпчем Али с обезболяващи средства и обещахме, ако болката не мине, да го изпратим при лекаря на японската експедиция, чийто базов лагер бе отдалечен на три дни от нашия.

Дик постепенно се примири с мисълта, че някой друг ще му готви. Али и Гохар ни освобождаваха от грижата за домакинските работи, което позволяваше да съсредоточим всичките си сили към върха. Двамата хунзи правеха компания на Сарват, който за разлика от повечето офицери за свръзка отказа да отиде и да чака в по-топлия климат на Асколе, катозаяви, че неговото задължение е да стои в базовия лагер и да бъде под ръка, ако ни дотрябва неговата помощ. Вместо да стане и сам да свърши работата, както обикновено, един ден Дик даде някакво лепило на Гохар, който търсеше начин да поправи пукнатия леген. Разбирайки погрешно напътствията на Дик и жестовете, с които му показваше как да смеси двете съставки, Гохар започна да изстисква тубичките в супата на Али. Успяхме да спасим яденето преди да е станало късно.

Чакахме подобряване на времето, за да се върнем по пътя към върха. От радиото, което Сарват пускаше всяка вечер, можеше да се получи незначителна метеорологична информация. Кратката прогноза обхващаше времето за цялата страна и ние трябваше да се осланяме на собствената си преценка.

Като слязохме от западния гребен, заварихме майор Сарват в лошо настроение. Радваше се, че отново е в нашата компания, но мина цял ден, преди да го накараме да изплюе камъчето. Моите взаимоотношения с него се развиваха на шеговита основа и често изявленията ми бяха умишлено фрапантни, за да може майорът да схване, че не говоря сериозно. Хубаво бе, че съзнаваше за съществуващите различия между нас тримата, тъй че когато Пийт заставаше на негова страна в несъгласието му с някоя моя шашваща забележка, той имаше възможност да разбере, че не е външен човек в групата и че ние зачитаме становището му наравно с нашето. Когато получаваше писма, обикновено го заяждах, като се удивлявах, че жена му продължава да пише и още не е избягала с някой друг — нещо, което е почти невъзможно в мюсюлманските държави. Не забравих отново да го попитам какво го е разтревожило; оказа се, че майорът просто не е искал да помрачи завръщането ни, споделяйки незабавно своите неприятности.

Разказа ни, че докато ни нямало, Жирардини идвал в базовия лагер и помежду им станала страшна разправия. Трудно беше за вярване, че е възможно да възникнат такива противоречия в това забравено и от бога място, където всяка среща с хора би трябвало да бъде щастливо събитие за човек, който наистина обича планините.

Същия ден, когато майорът разказа тази история, в базовия лагер ни гостуваха двама американски приятели, които бяха дошли да катерят съседния връх Скианг Кангри. Лагерът им беше построен близо до нас, а техният добронравен офицер за свръзка се оказа стар приятел на майор Сарват. Седяхме в голямата палатка — столова, и си разправяхме разни истории, когато на неочаквано лицето на Гохар помръкна и го обхвана странно вцепенение. Двама души приближиха палатката - бяха французинът и жена му.

Последвалата сцена беше наистина нелепа. Жирардини кавгаджийски заяви, че е готов да забрави предишните спречквания, ако офицерите за свръзка му позволят сам да атакува К2, а жена му настойчиво подкрепи искането на съпруга си на писклив френски език, който бе почти неразбираем.

Скандалът звучеше нереално сред тия планини. Тук въобще нямаше място нито за конфронтации и спорове, нито за насилствено поставяне на дилема, която ни бе напълно чужда, но пряко волята ни трябваше да разрешим.

Жирардини искаше от нас да заявим, че нямаме нищо против да щурмува К2, като явно разчиташе, че по този начин ще принуди офицера за свръзка да си затвори очите пред неговото нарушение. Възнамеряваше да следва парапетите, оставени от френската експедиция през миналата година. Отговорихме му, че нямаме право дори да кажем дали може да атакува върха,или не. Намирахме се в чужда страна и предварително се бяхме съгласили да спазваме нейните закони независимо какво мислим за тях.

Французинът не признаваше такива ограничения:
— Щом видя красив връх, аз искам да го изкача. Това е естествената ми реакция.

В твърдението му имаше известно основание, но подходът му беше много опростенчески и неговият наставнически маниер не можеше да предизвика симпатия нито към самия него, нито към възгледите му. Дори Дик се осмели да изрази неодобрението си от становището на французина. Със спокоен и искрен глас каза:
— Но всички ние още преди да дойдем, знаем какви са правилата.
— Нямам време да се занимавам с правила. Отвращават ме. Не обичам да ходя там, където има такива правила.
— Но все пак си дошъл тук. Щом не ти харесва, не идвай.
-О'кей.

Жирардини и жена му си тръгнаха, без да кажат дали в крайна сметка той ще атакува върха,или не. Така желаният период на отдих, преди да потеглим отново нагоре, се превърна в доста напрегнато прекарване, което ни се отрази по-лошо, отколкото ако бяхме чакали стихването на някоя свирепа буря по пътя към К2. Изгарях от нетърпение да се върнем по маршрута, но от друга страна, съжалявах за пропиляното време и енергия при двата сблъсъка с Жирардини. Не ще и дума, той бе с чудноват характер и очевидно притежаваше способността да създава напрежение и антагонизъм там, където подобни неща не би трябвало да съществуват.

На 2 юли Дик, Пийт и аз тръгнахме наново по реброто Абруци. Али и Гохар дойдоха с нас до основата му, като ни отмениха в носенето на част от багажа до започване на истинското катерене. Пътят до реброто ни отне два часа нагоре през сложния лабиринт от ледени сераци по ледника Годуин Остин. В подножието на гребена имаше останки от лагери на предишни експедиции, включително няколко кислородни бутилки и една изгнила дихателна маска. Пийт завъртя кранчето на една от бутилките да провери дали е пълна и пое с ноздри изпуснатия кислород: "Мм, мирише добре, искате ли да си дръпнете?" Ние с Дик отказахме и той се почувства засрамен от нашето нежелание дори да опитаме от живителния газ.

Али и Гохар се върнаха от малката площадка по скалистия склон на около двеста метра над ледника. Тук бяхме приковани от бурите в продължение на три денонощия при първия опит по реброто Абруци. Сега се възползвахме от придобитите знания и се изкачихме до удобно място за бивакуване, разположено на снежна гънка в основата на стръмен кулоар. Надморската височина беше 6050 метра.

Движенията ни бяха вяли и мудни. Очаквахме, че при новото излизане нагоре ще бъдем по-свежи, но вече бяха минали шест седмици, откакто достигнахме базовия лагер, и макар да бяхме добре аклиматизирани, животът на голяма височина, съпроводен с непрестанни усилия, явно оказваше омаломощаващо въздействие върху организма. Раниците ни също тежаха много. Всеки носеше на гърба си по 22—23 килограма. Бяхме взели храна за продължителен щурм и резервни въжета за фиксиране на по-сложните участъци, така че да улесним задачата си на слизане.

Тъй като този маршрут беше почти преминат през 1939 и 1953 г. и окончателно завършен през 1954 г:, смятахме, че трудностите няма да бъдат особено големи. Мислехме, че нашите технически умения са се повишили в тон с общия възход на планинарството от онова време насам; съвременният алпийски подход насърчаваше провеждането на по-маневрени изкачвания и екипировката ни беше съответно по-лека и по-подходяща за това. Бяхме в състояние да носим всичко в раниците си и след като бяхме добре аклиматизирани и здрави, очаквахме да стигнем върха на К2 за няколко дни при положение, че няма препятствия, които да ни забавят много.

Ала не бяхме оценили достойнствата на пионерите. Маршрутът по реброто Абруци беше изключително труден. В началото обрушените скалисти склонове и снежните кулоари бяха осеяни с нелеки скални прагове. Това не е нещо необикновено за старта на всяко изкачване, но на този гребен трудностите се увеличаваха пропорционално с нарастването на височината. На места маршрутът беше белязан от изгнили въжета, някои с давност повече от двайсет и пет години. Въпреки че само три експедиции досега бяха успели изцяло да преминат реброто Абруци, по пътя бяха останали доста реликви от многобройните опити, съпроводени с трагични инциденти, безнадеждни отстъпления и отчаяна борба. Успявахме да се справим с отделните пасажи, но напредвайки, не можехме да не се възхищаваме на волята, която са проявявали алпинистите от времето, когато въжетата са били от коноп, а обувките им са били подковани с трикуни, за да не се пързалят. Багажът ни тежеше ужасно, ала постепенно щеше да олеква, тъй като консумирахме храна и на сложните участъци фиксирахме въжета. В миналото само едно конопено въже е тежало пет килограма, а като е мокро — двойно повече.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:ee578ae0]К2 - маршрутът по реброто Абруци през 1980г.; показана е най-високата достигната точка по западната стена при първия опит[/i:ee578ae0]

При добрата ни аклиматизация в момента теоретически би трябвало да съумеем па изкачим върха за пет-шест дни. По снимки бяхме определили местата за бивакуване, както и отсечките, на които смятахме да разделим изкачването.

На практика трудностите се оказаха прекалено сериозни, а раниците ни твърде тежки, за да осъществим такова методично напредване. Времето също изигра съществена роля в забавянето ни и имаше периоди, когато дни наред стояхме и тлеехме в палатките, чакайки жестоките ветрове да стихнат и снеговалежът да престане. Лека-полека приехме мисълта, че ако искаме да напредваме нагоре, ще трябва да катерим в по-лошо време, отколкото бяхме предвиждали. Тъй че в случаите, когато изобщо бе възможно да си подадем носа навън, обикновено се движехме в мъгла с надянати качулки срещу виелицата, при което проучвахме следващия участък, фиксирахме къси парчета въже, където е необходимо, и складирахме на определено място храна и екипировка в подготовка за преместването на палатките, запланувано обикновено за следващия ден.

На 7000 м н. в. палатките ни бяха малтретирани четири денонощия от бурите, но рейките от гъвкава сплав, образуващи опорните дъги на купола, се връщаха в нормално положение веднага, щом напорът на вятъра отслабне. Снегът натрупа цели преспи около стените на палатките, които, ако не друго, ни осигуряваха материал за правене на вода.

Носехме две палатки с тегло 2,5 кг всяка. И тримата можехме да се сместим в една, ала взехме втората в случай, че първата се повреди. По време на принудителния престой аз заемах едната палатка, а Пийт и Дик — другата. Докато бушуваше бурята, денем лежах в чувала под ръка с наредена раница, готов да напусна палатката всеки момент, гледайки как покривът се сплесква и снишава пред лицето ми под натиска на вятъра. С помощта на едно въже бях увързал здраво палатката, фиксирайки я за дълбоко забити в снега котви. Пийт и Дик мислеха, че съм в по-изгодно положение от тях и час по час крещяха да им варя чай. От своя страна аз смятах, че моята палатка поема цялата сила на вятъра и им служи за завет, което считах за достатъчно основание те да се занимават с правенето на чай.

Поддържахме радиовръзка с базовия лагер посредством леки радиотелефони. Можеше да се разчита безрезервно на майор Сарват, че ще предаде всички сведения, които е в състояние да извлече от оскъдните метеорологични бюлетини по радиото. Ала К2 изглежда имаше свой специфичен микроклимат и ползата от връзка с базовия лагер беше повече психическа. Провеждахме редовни сеанси в 7 и 17 ч, като радиотелефоните се включваха на всеки половин час след това, ако нещо е попречило контактът да се осъществи в уговореното време. Бяхме взели радиотелефони, тъй като на Кангчендзьонга разбрахме колко полезни биха могли да бъдат, за да не се чувстваме изолирани и откъснати от света.

Имаше моменти, когато Сарват ни подтикваше да продължаваме нагоре, защото времето в базовия лагер било хубаво; той изобщо не подозираше, че облакът, забулил върха, е нещо повече от рехава мъглица. Ние пък не можехме да повярваме, че беснеещата тук виелица изобщо не се чувства в базовия лагер, отдалечен само на няколко километра от нас.

На 9 юли времето ни позволи да изградим своя трета лагер. Катерехме по стръмен, сложен и нестабилен релеф. Пресният сняг ни затрудняваше допълнително. Спряхме по-рано, отколкото възнамерявахме, понеже удобни площадки за опъване на палатка не се срещаха често. Мястото на третия ни лагер беше достатъчно просторно само за една палатка. Оттам обаче се откриваше великолепна панорама към китайската провинция Синкианг, а Броуд пик стърчеше в профил, увенчан от разкъсани облаци и обагрен в розови отблясъци от залязващото слънце.

Най-трудната част от маршрута предстоеше. Знаехме за Черната пирамида по описанията на предишните експедиции, но нищо в тях не ни беше подсказало за нейните тежки и мъчноопреодолими пасажи. Черната пирамида представлява зловеща стена от тъмна скала с височина 150-200 метра, която образува разностранен триъгълник, опиращ в леден отвес. Скалата е гладка, с малко хватки и цепки за клинове. Този участък се постарахме да обезопасим с въжен парапет за облекчаване на спускането. Нямахме достатъчно въжета за фиксиране по цялата стена, затова накрая, където скалата преминава в снежен склон, който от своя страна води до ледения отвес, поставихме като ориентир останки от стари въжета, намерени по пътя.

Дик беше начело по ледената стена. Благодарих се, че не е мой ред да водя, понеже ледът беше много твърд и се пръскаше при всеки удар на сечивата. Висящите парчета изгнило въже говореха, че и други са минавали оттук, но просто не можех да си представя как са успели пионерите от първия опит да преодолеят подобен лед. Дик невъзмутимо напредваше нагоре. Отличаваше се със способност да не се поддава на колебание, когато насреща му се изпречи такъв отвратителен лед, но като стигна горе, беше капнал.

Нататък следваше лек снежен склон и аз отидох да потърся място за поредния лагер. Пийт се упъти да огледа наляво и в резултат възникна разгорещен спор накъде да продължим. Вариантът вляво се оказа по-добър.

Мястото на четвъртия ни лагер по реброто не можеше да се сравни с предишните. Бяхме достигнали характерно рамо, което преминаваше във вълнообразен снежен склон. От левия край на ледения отвес се изкачихме още сто метра нагоре и се озовахме на равна тераса, чиито размери бяха гигантски в сравнение с досегашните площадки за бивакуване.

Намирахме се на 7500 м н. в. Последствията от продължителните усилия на голяма височина започнаха да се усещат, но и тримата бяхме в добро състояние. За Дик това беше най-високата точка, достигната от него в планините. Само на пет-шест метра от лагера започваше бездната на южната стена, която се спускаше 2800 метра до ледника Годуин Остин, в чиято долна половина беше разположен нашият базов лагер, но оттук не се виждаше. Някъде в този район се бяха разиграли две от големите трагедии в историята на К2. През 1939 г. изчезват трима шерпи, изкачващи се на помощ на болния американец Дъдли Улф. Настава продължително влошаване на времето, което попречва на другите членове на експедицията да се върнат и да разберат какво е станало с тримата шерпи и заболелия алпинист. Втората трагедия е с дата 1953 г., когато друг американец на име Арт Гилки получава тромбофлебит, причинен от бездействието поради неспирните бури. Колегите му се опитват да го свалят долу, но докато дойдат на себе си след падането, което за малко не причинило гибелта на всички, болният изчезнал в пропастта. Пренасяли го в импровизиран хамак, направен от платнище на палатка и спален чувал, в момента фиксиран с въжета за ледения склон. Като се върнали да продължат спасителната акция, изнемощелите приятели на Гилки заварили склона пуст. Най-вероятното обяснение за изчезването му е свличане на лавина, която го е отнесла, но съществува версията, че той сам се е изтръгнал от осигуровката, за да освободи колегите си от едно задължение, което веднъж вече за малко не довело до нещастие.

Върхът изглеждаше достижим — само още един, най-много два лагера с два-три дни катерене и ето ни горе. Напредването ни дотук не беше забавено от болести и главоболие и имахме всички основания да се надяваме, че можем да успеем, стига времето да се задържи добро.

На другия ден, 10 юли, времето беше чудесно. Слънцето грееше от бистро синьото небе, снегът под краката ни беше предимно твърд и макар че височината правеше всяка крачка изтощителна, отдавна бяхме привикнали да се принуждаваме да вървим напред.

Преди да напуснем лагера на реброто, отделихме само най-съществените неща, които щяхме да вземем нагоре. Заровихме в снега втората палатка, допълнителното количество храна, една тенджера, резервните бутилки с газ и всички дрехи, които счетохме за излишни. Доближили върха, сега искахме да се движим с колкото е възможно по-лек багаж.

Умереният наклон на склона се увеличи и премина в стръмно фирново поле, увенчано с козирка. Насочихме се към нещо, което ни заприлича на фиксирано въже, подаващо се от снега. Мислено благодарихме на тази археологическа останка за указаната посока, но се оказа, че това не е въже, а сянка, образувана от тясно улей-че в повърхността. Независимо от всичко продължихме нагоре - аз пробих през надвисналата козирка, а Пийт пое водачеството по застаналата неочаквано на пътя ни ледена стена.

Заизкачвах се по участъка, който Пийт беше преминал, и го видях да крачи към мястото, където ледът полягаше в снежен склон. След миг слънцето го огря и той извика, че е излязъл на рамото.

Стигнахме края на огромната изпъкнала заравненост, издадена в подножието на 600-метровата предвърхова пирамида. Билото на този своеобразен "нос" представляваше широка заоблена тераса, чиято площ даваше отлична възможност за лагеруване. "Носът" полека се въздигаше до основата на скален бастион, който прорязваше лицето на върха и образуваше тесен снежен кулоар, опиращ в масивно ледено ребро - последната преграда преди връхните склонове.

Устроихме петия си лагер на 7742 м н. в. на равната тераса в края на изпъкналата заравненост. Броуд пик вече стърчеше съвсем малко над нас, а повечето от околните върхове останаха по-ниско. Изпитвах удовлетворение, като гледах как планините в съседство се снишават, докато напредвахме към този страховит връх. Разглеждахме предвърховата пирамида и се стремяхме да запомним подробности, мъчейки се да преценим какви трудности остават и колко време ще загубим за преодоляването им.

Но на следващия ден силен снеговалеж и безмилостни ветрове ни призоваха отново в палатката. Лежахме потиснати, лишени от други средства за убиване на времето освен мечтания и готвене. Храната беше на привършване, а след десетдневното пребиваване в планината физическите ни сили също бяха на изчерпване. Мисълта за болестта на Арт Гилки, предизвикана от подобно бездействие, не излизаше от главите ни, и ние се заехме да обсъдим всички "за" и "против" продължаването по маршрута.

Майор Сарват ни окуражаваше по радиото от цялото си сърце. След първоначалните съмнения в шансовете за успех на тази толкова нестандартна експедиция той вече вярваше в нашите способности. Подтикваше ни да вървим нагоре, все едно че бе треньор, а ние — състезатели. Връзката по малкия радиотелефон беше лоша, но все пак разбирахме колко се вълнува за нас, докато предаваше информацията за времето, последвана от пламенни призиви да щурмуваме неотклонно върха.

До вечерта снегът натрупа доста и вятърът не проявяваше никакви признаци за отслабване. Предложих, ако на другия ден няма подобрение, да слезем да възстановим сили и да се върнем с попълнени провизии. Пийт беше против, а Дик се двоумеше. И двете становища имаха своите преимущества. Върхът бе кажи-речи на една крачка и обратното спускане в базовия лагер отново щеше да го отдалечи твърде много от нас. Ако времето се оправи, макар и останали с малко храна, може би щяхме да доведем експедицията до успешен завършек с еднодневна продължителна и тежка атака, като по този начин си спестим деморализиращия ефект на отстъплението. От друга страна,връщането по познатия маршрут след известна почивка и добра храна в базовия лагер щеше да ни позволи да катерим с по-голяма енергия и настойчивост. Навярно щяхме да успеем да се качим за четири дни до най-високата точка, тъй като всички сложни участъци вече бяха обработени и освен храна друго нямаше какво толкова да носим. Винаги е много трудно да се вземе решение в подобна ситуация, при която човек не знае кой е най-удачният начин за постигане на желаната цел, а същевременно не му се ще да пропилее спечеленото, извоювано с тежък труд. Независимо че при вземането на решения всеки от нас изказваше по-оптимистично мнение, отколкото чувстваше в действителност, помежду ни възникнаха конфликти при разискването на поставения проблем. Съвместният живот в тясна близост при сурови условия неминуемо поражда раздразнителност и рязкост в отношенията, но и тримата имахме достатъчно голям опит, за да отчетем напрежението, предизвикано от натегнатата обстановка.

В случая решението ни бе поднесено наготово. На сеанса в 17 ч. майор Сарват с явно доловимо задоволство съобщи, че е успял да хване подробна метеорологична прогноза, излъчена специално за японската експедиция на Машербрум — близък връх, който се виждаше при добра видимост. Конкретната прогноза предвиждаше за следващия ден, 12 юли, мъгла в планинските райони, без вятър и снеговалеж. На 13-и времето щеше да бъде хубаво през целия ден.

И така, решението бе повече от ясно. Ще използваме мъгливия ден, за да се изкачим колкото е възможно по-високо, където ще бивакуваме в готовност да щурмуваме върха на 13 юли. Заспах, обхванат от смесени чувства на въодушевление и съпротива към предстоящото изпитание. Знанието, че сме пред прага на целта, за която толкова дълго бяхме мечтали и се борили, ме правеше неспокоен, а,от друга страна се опасявах дали ще ми стигнат силите, волята и умението.

На другата сутрин беше мъгливо; гъсти, кипящи талази се надигаха от сивата пелена, закрила долините. По радиотелефона предадохме в базовия лагер, че тръгваме да организираме шестия лагер с надежда утре да изкачим върха. Като закрачихме по широкото било на гребена, установихме, че вятърът е силен и набива сняг в лицата ни. Прогнозата от вчера твърдеше, че няма да има вятър,но на голяма височина въздушните течения нерядко образуват локални вихри. Стори ни се, че вали и слаб сняг освен този, който се издухваше от склона, но и това не беше причина за тревога, понеже бе напълно допустимо тази гъста мъгла да отделя по малко от своята влага.

Реброто постепенно се изправи, докато вървяхме към широкия кулоар, който ни отделяше от основната грамада на предвърховата пирамида. Билото се изостри, страничните склонове станаха стръмни и ние поехме внимателно в траверс от едната страна, насочвайки се към всяка скала, която стърчеше и даваше някакво чувство за сигурност сред откритите снежни пространства. Гребенът на реброто остана отдясно, а отляво склонът хлътваше рязко надолу в бездънния котел с мъгла.

До кулоара, макари и в свръзка, се движехме едновременно. Огромният улей беше широк към 100-150 метра и беше прорязан от жлебове, издълбани от падащите лавини. Сегиз-тогиз в мъглата успявахме да съзрем силуета на високата ледена стена, която пазеше подстъпа към върховите склонове и - предполагахме, - периодично изсипваше лавини в кулоара. Снегът в него беше дълбок и всяваше страх, че всеки миг може да тръгне и да ни запрати надолу в пропастта.

Насочихме се към една масивна канара в средата на улея, която явно беше издържала ударите на не една лавина. Половината го минахме - под канарата можехме да си отдъхнем, преди да се заемем с втората част на този страховит улей. Прекосяването беше лишено от техническа трудност; наклонът позволяваше да вървим изправени, като използваме ледокопа само за баланс или за подпиране, когато умората ни принуди да спрем за почивка. На всяка стъпка обаче ни гнетеше предчувствие за катастрофа, сякаш от мъглата ей сега ще ни връхлети смъртта във вид на бяла вълна. Височината налагаше мудно темпо на движение, но ние се мъчехме да стигнем скалите на отсрещната страна с колкото е възможно по-малко спирания. Чак когато се добрахме до тия скали и напуснахме ужасяващия улей, си позволихме чести почивки и бавни движения, които изискваха нашите изгладнели за кислород тела.

Не си спомням кога точно стана ясно, че наистина вали сняг. Прикритието на скалите от другата страна на кулоара достигнахме някъде след пладне и вече със сигурност знаехме, че ни е хванала поредната виелица, но все пак се доверихме на общата прогноза и разчитахме на другия ден времето да бъде хубаво. Продължихме по остър скалист ръб, след който започнахме да търсим място, където да опънем палатката за нощуване. Висотомерът показваше, че сме се издигнали над 7900 м н. в. и също като на Кангчендзьонга се надявахме, че ще съумеем да изкатерим за един ден последните 600 метра до върха.

Изкачихме още 150 метра по вертикала и на 8077 метра се установихме на лагер. По скалния ръб имаше малко места за опъване на палатка и непрекъснато напредвахме все по-нагоре, подмамени от илюзията, че по-нататък ще попаднем на по-добра площадка. Страхът от лавина ни заставяше да се придържаме към скалите — Далеч от кулоара, където бихме могли да изкопаем платформа в снега, както и достатъчно встрани от пътя на падащите ледени блокове, които не бе изключено да се откъртят от ледената стена горе.

Пийт беше неуморим. Разбиваше пъртина в дълбокия сняг, а ние с Дик се влачехме след него и въпреки готовите следи не бяхме в състояние да го настигнем. Дик се чувстваше изтощен от височината — никога не се бе качвал толкова нависоко, — и това го тревожеше. Следобедните часове се изнизаха, докато Пийт продължаваше да води в дълбокия до бедрата сняг. Неведнъж надеждите ни за площадка оставаха измамени, но най-накрая Пийт преодоля един плитък улей в съседство с някакви скали и извика, че е открил подходящо място.

С много почивки преодоляхме разстоянието помежду ни и тримата се събрахме на скалната издатина, която стърчеше от склона. Навред около нас от снега се подаваха камъни, а стотина крачки по-нагоре се издигаше масивна скална стена. Снегът наоколо изглеждаше стабилен от присъствието на толкова много скали, а склонът между нашата площадка и високата стена беше достатъчно къс, за да не се боим, че по него може да се натрупа опасно количество сняг. Вярвахме, че мястото е безопасно за нощуване, ала ни бяха потребни два часа работа, додето изкопаем в леда платформа за палатката. Вързахме ъглите и за забити в снега алуминиеви котви, както и за няколко клина в скалата, тъй че да придадем по-голяма сигурност на това предизвикващо сърцебиене убежище. Загубихме много време и сили в чистене на леда и вече бе тъмно, когато се настанихме вътре.

Палатката едва се събра на приготвената площадка и като се опитахме всички да легнем, се установи, че Дик, заел позиция от външната страна, трябва да уплътни отдолу пода на палатката с раниците, защото в противен случай пропадаше. Половината от неговото място за спане висеше над пропастта, но металните самари на раниците създаваха добра опора.

Радиовръзката беше крайно лоша. Не знам дали майорът ни чуваше, но ние изобщо не го чухме. Местоположението ни спрямо базовия лагер едва ли бе по-различно отпреди и помежду ни нямаше никакви естествени препятствия, стига майорът да излезе на стотина метра от лагера, ала изглежда близостта на скалите влияеше на радиовълните.

Намирахме се на някакви си 500 метра под върха и ако времето беше ясно, от базовия лагер можеха да ни видят с мощния телеобектив. Скалната издатина, на която бивакувахме, бе на около 150 метра над края на кулоара, който траверсирахме с такива страхове. Този кулоар се спускаше 600 метра надолу и после рязко се сливаше с гигантската бездна на южната стена.

Насреща от бивака ни започваше ледената стена, която утре трябваше да заобиколим. Скална стена обхващаше останалата част от склона и опираше в леда, като помежду им оставаше тесен жлеб, по който минаваше , пътят към върха. Това беше последният проблем пред нас. Смятахме, че по-нататък наклонът на върховия купол намалява, за да завърши със самия връх.

Не ни беше останала енергия дори да си приготвим необходимото количество течност; сънят ме оборваше, а междувременно забелязах, че , Пийт и Дик също се унасят. Както казах, Дик лежеше от външната страна на площадката, Пийт по средата, а аз до скално-ледения склон, където бяхме копали, за да увеличим площадката. Палатката беше прекалено тясна и тримата не можехме да легнем рамо до рамо. Главите на Пийт и Дик бяха обърнати към входа, а моята към дъното. Изпитвах задух, тъй като се намирах в най-затънтения край,и се помъчих да наглася отдушника така, че хем да влиза въздух, хем да не нахлуват снежни струи.

Навън снегът продължаваше да вали на парцали палатката се огъна малко под тежестта му и вече усещах натиска на натрупалия се между палатката и склона сняг. Преместих се плътно до стената в опит да запълня празнината и по тоя начин да накарам снега да се плъзга встрани по платнището. После заговорихме какви опасности крие сегашното ни положение, разтревожени от нестихващата буря.

Снеговалежът бе станал по-обилен, отколкото през деня и ако скоро не престанеше, на другия ден изобщо нямаше да бъдем в състояние да излезем нагоре, дори времето да е хубаво, а и самото отстъпление би било чисто самоубийство. Сега-засега бяхме блокирани, нуждаехме се от почивка, а и в тъмнината без друго не можехме да направим кой знае какво. Силите ни стигнаха да стопим сняг само за по една чаша течност, макар отлично да знаехме колко бързо се влошава физическото състояние на височина, ако не се поема достатъчно храна и вода. Тази вечер заспахме без обичайното хапче за сън, понеже не желаехме сетивата ни да са притъпени, ако възникне аварийно положение в тази буря.

Събудих се с усещането, че ме заплашва ужасна смърт. Наоколо беше непрогледен мрак, а палатката се беше срутила върху нас. Масивна лавина се изливаше отгоре. Лежах с лице към земята, а тялото и крайниците ми бяха като гипсирани на място от тежестта на всеобхватния сняг. Опитах да се изправя — само главата и раменете ми бяха свободни, но снегът ме притискаше в тила и лицето ми неумолимо приближаваше земята. Природната стихия беше жестока и безмилостна и без подбор и предпочитание сееше унищожение. Изпитах страхопочитание пред нейната мощ.

Мисълта ми не действаше; без да правя умозаключения, само съзнавах всички аспекти на положението. Извиках по име Пийт и Дик; не получих отговор. Ръцете ми бяха приковани под снега и с лакътя си усещах допира на нечии "бетонирани" крака. Бяха на Пийт, който спеше до мен, и не даваха признак на живот. С Дик не знаех какво става, не чувах ни звук, ни стон. Предположих, че двамата са били засегнати от основния удар на лавината, вероятно са били поразени от камъни или ледени блокове и сега бяха в безсъзнание, а може би вече мъртви — знаех, че и на мен не ми остава още много да живея. Свличащият се сняг ме блъскаше по главата и всеки момент очаквах палатката да бъде изтръгната от склона и запокитена в 3000 метровата бездна. Представих си как телата ни започват да се блъскат едно в друго, докато смъртта щеше да настъпва като на забавен кинокадър, но страданието нямаше да продължи дълго, тъй като ударите от падането бързо щяха да ни отпратят в небитието.

Не изпитвах страх, само съжалявах, че краят ни ще бъде толкова жалък и че ще загинем, без хората да разберат какво се е случило. И вечно щеше да има въпроси и догадки за нашето изчезване в планината, макар че телата ни щяха да паднат само на няколко часа път от базовия лагер.

Тъмнината отвън се пренесе и в главата ми. Огнени звезди засвяткаха в мозъка ми и изведнъж ме погълна мрак.

Когато се свестих, снегът бе престанал да се свлича. Осъзнах, че палатката продължава да стои на мястото си — снежните котви бяха издържали. Цялото ми тяло беше затиснато от снега, единствено можех да мърдам главата си в образуваната малка празнина. Въздухът в нея беше застоял, дишах плитко поради смазващия натиск върху гръдния ми кош и постепенно взе да ме обхваща паника, че ще умра от задушаване. Не виждах нищо в тъмнината, но знаех, че в горния джоб на пухенката си имам джобно ножче, с което бих могъл да пробия дупка за дишане в платнището на палатката. Ръцете ми бяха притиснати под гърдите, но едната беше близо до търсения джоб. Отначало не успях да напипам ножчето и дишането ми се учести — паниката се увеличи. После се добрах до ножчето и се опитах да го отворя само с една ръка, но го изтървах и се паникьосах съвсем. При втория опит сполучих и извъртях до болка ръката си, за да мога да забия острието в платнището, което отстоеше на сантиметри от лицето ми. Движенията ми бяха крайно ограничени и направеният процеп беше едва пет сантиметра дълъг, но през него нахлу пресен въздух и най-накрая се успокоих, че ако не друго, поне мога да дишам. След като Пийт и Дик явно бяха излезли от строя, сега трябваше първо да се посъвзема, преди да реша какво да правя по-нататък. Изобщо не знаех дали ще успея сам с една, и то отчасти свободна ръка да се измъкна изпод смъртоносния снежен покров. Нямах особени надежди, че Пийт и Дик са живи, а дори и да бяха, кой знае дали въобще щях да стигна до тях, за да им помогна.

След време дишането ми се облекчи, сетне дочух гласове и осъзнах, че краката на Пийт вече не са до мен. Тежестта от гърба ми се вдигна. Станах и залепих уста на процепа в палатката, засмуквайки жадно въздух. После извиках на приятелите си, като ме обзе неописуемо облекчение при констатацията, че невъзможното е факт и те са живи. Белите ми дробове копнееха за повече въздух, ала се въздържах да увелича дупката в платнището, понеже палатката беше единственото ни убежище и още щеше да ни трябва.

Лавината беше паднала около полунощ. При първия удар палатката отчасти била изхвърлена от площадката, но после снежните котви и теглото на падналия сняг я задържали. Дик увиснал извън ръба на скалната издатина, задържан от платнището на палатката. Пийт бил избутан към края на площадката, където затисналият го сняг бил по-малко. Главата му била близо до изхода и той успял да се измъкне. Скалната издатина и входът на палатката още не били засипани със сняг. Пийт помогнал на Дик да излезе и двамата почнали да ме викат, без да получат отговор. Това сигурно е съвпаднало с изпадането ми в безсъзнание. Накрая започнали да разравят снега, очаквайки да намерят вече мъртвото ми тяло. Може би постепенното намаляване на натиска върху гърдите ми бе позволило на известно количество въздух да проникне в дробовете, след което бях дошъл в съзнание.

Разбрах, че вече не се намирам плътно до склона. Половината от палатката още висеше извън площадката и мястото, където бе лежал Дик, беше пълно с обувки, примуси, храна и всичко останало, което беше неприбрано при падането на лавината.

Разменихме по няколко думи през процепа в платнището, докато Пийт и Дик продължаваха да разчистват снега. Говорех разпокъсано и ненаситно поглъщах въздух между отделните фрази. След малко можех да седна и да отворя входа.

Подадох им ръкавиците и челните лампи. После се приготвих да изляза навън, но Пийт предложи първо да събера всички пръснати из палатката вещи, за да не загубим нещо важно. Всеки действаше автоматично, сякаш бяхме репетирали. Не бяха нужни много думи.

Снежната буря от вечерта продължаваше. Успокоен, че съм жив, започнах да изпитвам студ и неприятна влага. Отвън Пийт и Дик наново чистеха площадката от снега. Заопипвах в празнината, където бе увиснал Дик, и една по една взех да изваждам вътрешни обувки, външни обувки... Едва сега осъзнах, че те стоят вън по чорапи. Издърпах цялата палатка обратно на площадката и я опрях пак до склона, тъй като снегът беше изринат от там. Облегнах се задъхан и заоглеждах заобикалящия ме хаос, чудейки се какво да правя по-нататък.

Изведнъж се разнесе глух съскащ тътен и падащият сняг отново посипа главата ми с тежки удари. Не можех да повярвам, че е останало сняг за нова лавина, ала снеговалежът бе невероятно силен и по склона вече се бе натрупало достатъчно за ново свличане. Притиснах се към стената, за да не позволя на снега да се вклини между мен и склона и да ме изхвърли от площадката. С всички сили се стремях да задържа палатката с цялото й съдържание, уплашен да не загубим обувките и други жизненоважни атрибути от екипировката. Чудех се дали Пийт и Дик ще бъдат още на площадката, когато лавината премине.

Второто свличане красноречиво ми показа колко сме безпомощни, колко дребни и незначителни са нашите напъни по тази планина. Нямаше хармония между нас и тези природни стихии; бяхме прашинки сред една титанична и бездушна вселена. Затворен в ледената си гробница, аз бях обхванат от ужас при мисълта, че мога да умра от задушаване, ала не смеех да мръдна от мястото си, свит в снежния насип, над който се изливаше лавината. Дори да успеех да се измъкна от ледения калъп, лавината щеше да ме отнесе веднага, щом пробиех гладката повърхност, по която се плъзгаше сега снегът. Чаках, без да се страхувам от изхода, който с нищо не можех да променя; не се боях от самата смърт, но се ужасявах от задушаването, с което щеше да настъпи.

Накрая свличането спря. Извиках, за да разбера дали другите са още вън: -Пийт, Дик! Там ли сте?
— Да.

Изровиха ме отново. Пийт беше проявил съобразителност и се бе осигурил за клиновете в скалата. Когато лавината започна да пада, той хванал Дик през кръста и го държал така, докато снегът се изсипвал надолу. Преценихме, че лавините вероятно идват от върховите склонове над голямата скална стена, която се извисяваше на трийсетина метра над нас. Подадох им обувките, всички се облякохме както трябва и събрахме личната си екипировка. Снощи бяхме легнали напълно облечени, сваляйки само обувките и ръкавиците, но пак мина време, додето се приготвим. Напълнихме раниците и зачакахме утрото с бледата надежда, че няма да ни връхлети нова лавина. Друго не ни оставаше, тъй като всеки опит да напуснем бивака по тъмно щеше да ни постави в още по-критично положение по откритите снежни склонове.

С настъпването на сивото, натежало от мъгла утро поведох надолу, като се стремях да се придържам плътно до скалите, за да не откъртя някоя лавина, която да помете и трима ни. Но да се следват скалните острови беше невъзможно. Дебел сняг покриваше всичко, котките ми поддаваха и се закачаха за невидими издатъци. Реших да карам право надолу през дълбокия до кръста сняг, надявайки се сляпо, че ще оцелеем. Дълбоко в себе си изпитвах безнадеждно отчаяние. Сякаш някаква всемогъща сила си играеше с нас и аз исках да й обясня, че се нуждаем от отдих, че сме страдали достатъчно, че не трябва да ни праща повече лавини.

И тримата бяхме вързани на едно 45-метрово въже, но едва различавах силуетите на двамата зад мен. Чух виковете на Пийт и си казах, че сигурно ме критикува, задето вървя право надолу по открития снежен склон. Отстрани наистина изглеждах луд, но без капчица съмнение знаех, че е невъзможно да следвам скалните острови, тъй като помежду им имаше скрити под снега множество други скали. Неведнъж опасно се подхлъзвах и политах надолу, докато се мъчех да се придържам към скалите, и смятах, че това неминуемо ще доведе до злополука. Вървях по снежния склон, съзнавайки какъв риск поемам и какъв голям късмет се изисква, за да оцелеем въобще, но същевременно се надявах, че ако снегът под краката ми тръгне, Пийт и Дик може би ще съумеят да ме задържат, стига да са стъпили на по-твърда основа в прокараната от мен траншея.

Не бях в състояние да позная нищо от релефа, който помнех от изкачването. Стелещата се мъгла и обилният снеговалеж ограничаваха видимостта до пет-шест метра. Напредвах с увереността, че ако падне лавина от склоновете над скалната стена, ще ни отнесе без значение дали се движим по скали или по сняг.

Стигнах горния край на скалния ръб, по който се бяхме качили след пресичането на кулоара, и най-сетне разбрах къде се намираме. Опитах се да слизам по самия ръб, ала снегът беше прекалено дебел и рохкав и котките не държаха. Пийт се съгласи, че в дълбокия сняг се оправяме по-добре, колкото и да е изнервящо. Започнах да се спускам по самия кулоар, който бе всял ужас в сърцата ни, като се мъчех да вървя открая и да намаля до минимум опасността да бъдем повлечени. В средата на улея съзряхме грамадната канара, която помнехме от вчерашното изкачване, и траверсирахме нататък, чувствайки се уязвими и безпомощни насред пътя на лавините, които можеха да се срутят от обширните пространства над нас. Стигнахме камъка и подсякохме в диагонал към отсрещната страна на кулоара. Снегът се сриваше на всяка крачка - беше ясно като бял ден, че ако станеше нещо, в никакъв случай не бихме могли да се отървем.

Вчера аз бях правил пъртина до началото на кулоара, но сега изобщо не можех да се ориентирам по обратния път. Пийт беше като зашеметен, духът му изглеждаше прекършен - нещо, което рядко се случваше, - и се оставяше да го водят. Не по-малко изтощен, Дик напредваше упорито, окуражавайки Пийт.

Денят отдавна бе настъпил, но слънце нямаше - виелицата продължаваше да беснее. Свалих слънчевите си очила, за да виждам по-добре, при което вятърът почна да набива сняг в очите ми. Питах се дали няма да ме хване снежна слепота и ако се стигнеше дотам, какво ли лекарство беше казал докторът да използвам: капки за очи или аметокаин.

Слизах бавно, но Пийт и Дик не роптаеха. Непрестанно ги питах накъде да се движа - отговаряха ми да следвам скалите. Постепенно наклонът намаля и аз се строполих в снега да почина, замаян от белотата наоколо и абсолютно изцеден след благополучното измъкване от най-опасната зона.

Отърсил се от апатичното си състояние, Пийт пое напред, затъвайки до коляно. Дик тръгна втори, а аз останах накрая. Изведнъж ме обхвана страшна слабост и едва успявах да слизам наравно с другите. Влачех се на опашката, като непрекъснато си повтарях, че ни остава още съвсем малко ходене по това почти равно плато. Оглеждах се наляво и надясно, мъчейки се да разпозная белези от релефа, които да ми подскажат къде се намираме. Снежното ръбче отляво ми се виждаше познато, както и тия скали с причудлива форма вдясно. Горе-долу бяхме на прав път, но и най-малкото разстояние ми се струваше прекалено голямо. Препъвах се в снега, стремейки се да ускоря крачка, за да не изоставам и да не опъвам въжето на другите двама.

Пийт изгази през една много дълбока снежна преспа, Дик го последва, а аз установих, че без да искам, съм грохнал в снега. После чух гласа на Пийт:
- Мисля, че тук бивакувахме на идване.
Поседях известно време и като се опитах да тръгна, пропаднах до бедрата и за по-лесно запълзях към Пийт и Дик, спрели наблизо.

За шест часа бяхме слезли 280 метра денивелация. Беше едва девет часа сутринта, но ние бяхме напълно изтощени. Носехме палатката, която бях пробил и която беше допълнително повредена от лавините, и за да възстановим донякъде силите си, преди да продължим надолу, решихме криво-ляво да я опънем и хубаво да се наспим.

Не ни беше останала сила дори да подравним снега. Построихме палатката на лек наклон, надявайки се, че ще успеем да трамбоваме снега със собствената си тежест. Рейките се бяха изкривили, а на едно място и счупили. Снадих прекършената секция с един клин за лед, надянахме изподупченото платнище върху нещастния тръбен скелет и ето че имахме подслон. Палатката беше осеяна с дупки и прорези, но тъй като стените й бяха двойни, повечето отвори не съвпадаха. Наистина оттук-оттам проникваха тънки струи сняг, ала основната сила на бурята беше спряна. Вятърът безжалостно шибаше палатката, която все пак устоя.

Налягахме по наклонения под — ранени бойци, почиващи след битка. Изобщо не успяхме да подравним снега с тежестта на телата си, но бяхме прекалено уморени, за да станем отново. Постлахме неопрените и разгънахме спалните чували. Всичко беше влажно, а самите ние — премръзнали.

Нуждаехме се от храна и вода, обаче голяма част от провизиите бяха завлечени от лавината, също и резервните бутилки с газ и тенджерата. Разполагахме само с газта на примуса и капака на тенджерата, в който трябваше да топим сняг. Усърдно топях шепи сняг и наливах течността в алуминиево шише. След като се напълни, затоплих го на примуса, приготвих някакво питие и заедно го изпихме.

Опитах се да вляза във връзка с базовия лагер, ала не получих отговор. Това беше жест на безнадеждност, който изразяваше желанието ни да се обърнем към някого, да прехвърлим съдбата си в чужди ръце,да споделим с някого изживяната катастрофа. Изгаряхме за вода, но дори усилието да топим сняг в капака на тенджерата бе твърде голямо за нас. С джобното ножче прерязах гърлото на алуминиевата бутилка и започнах направо да го тъпча със сняг. Така получаването на течност се ускори, ала и тримата бяхме изпаднали в коматозно състояние и когато сепнато се пробуждахме от унеса, изпълнен с кошмари от преживените лавини, единствено смогвахме да се огледаме и сетне пак се отпускахме назад, неспособни за никакво действие.

В един момент се оказахме въвлечени в разговор за шансовете да направим нов опит за изкачване на К2, при което изведнъж осъзнахме каква глупава самонадеяност се крие в подобна мисъл. Както лежахме в пълен покой, потопени в полубудното състояние на отпускане след крайно напрежение, понякога забравяхме за преследващия ни глад и изнемога, дори забравяхме за критичното си положение. Разумът явно ни изневеряваше, защото чак когато някой от нас спомена, че още не сме в безопасност, ние си дадохме сметка колко много остава, докато слезем от върха. От вчера следобед валеше непрекъснато, а имахме да преодолеем хиляди метри в спускане по множество открити склонове, където снегът сега бе далеч по-дълбок, отколкото на качване, и опасността да се свлече — много по-голяма. Очакваха ни и немалко трудни скални участъци, които ще бъдат покрити със сняг. Освен това гъстата мъгла щеше да затруднява ориентацията ни. Въобще слизането се очертаваше като истински кошмар. С гориво за около три часа и нищожно количество храна ние не можехме да изчакваме стихването на бурята. Ако приемехме този вариант, рискувахме да отслабнем прекалено много и изобщо да не можем да тръгнем надолу.

Духом бях отпаднал до крайност. Исках просто да се предам. Ако имаше нестандартен начин за избавление, с готовност бих го приел; ако тук беше като в Алпите, където е възможно да се организира спасителна акция с хеликоптер, без колебание бих поискал помощ, ала ние без друго се намирахме доста над летателния таван на тези машини. Казах какво мисля на Дик и той се ужаси. Отвърна, че не може да си представи друг начин за измъкване от планината освен със собствени сили.

Стана 17 ч. Включихме радиотелефона. На майор Сарват му трябваше доста време, за да разбере думите ми:
— Палатката ни е разрушена от лавина и слязохме на лагер 5. Сред пукота на смущенията го чух да казва:
— Разбирам, че сте стигнали лагер 6 и се готвите за нов опит. Така ли е? Приемам.

С мъка успях да овладея истерията, която се промъкваше в гласа ми. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи заради това, че се намирахме в такова отчаяно положение, а отдолу не могат да ни разберат. Майорът изглеждаше доволен, че упорстваме в щурма си към върха.

Ако връзката беше хубава, без капчица срам щях да му кажа: "Моля ти се, имай милост към нас. Като по чудо сме още живи. Опитваме се да слезем", но трябваше да бъда конкретен и ясен, нямаше място за
нюансирано общуване.
— Палатката е разрушена. — Преувеличавах, за да ме разберат по-добре. — Слизаме. — В същото време не исках да предизвикам паника.

Двамата американци Джеф и Майк, който лагеруваха близо до нашия базов лагер, бяха при майор Сарват. След като офицерът за свръзка най-сетне разбра, че е паднала лавина и ние слизаме, той ни каза, че Джеф и Майк си заминават и искат да се сбогуват с нас. Макар да бяха добри алпинисти, нямаше с какво да ни помогнат. Не познаваха нашия маршрут и ако се опитаха да ни пресрещнат, само рискуваха да предизвикат някое свличане. Въпреки всичко изпитах разочарование, че си тръгват, защото дори знанието, че ни наблюдават и очакват, щеше да бъде някакъв морален стимул. Ала те просто не знаеха колко тежко е положението ни.

Майор Сарват ни попита дали американците може да вземат нашите куриери за носачи. Консултирах се с Пийт и Дик, но те също не бяха съгласни. Предадох отказа ни, чувствайки се дребнав, обаче искахме куриерите да са под ръка, когато слезем долу, ако въобще успеехме.

През нощта спахме лошо. Изпитвах болки в тила и едва сега се досетих, че навярно бях изпаднал в несвяст от ударите на снега и леда по време на лавината, а не толкова от задушаване.

На другата сутрин мина много време, докато тръгнем. Бурята продължаваше. Прибрахме спалните чували, но изоставихме палатката. Съобщих в базовия лагер, че молим Али и Гохар да дойдат да ни посрещнат в подножието на реброто с храна и палатка. Ако закъснеем, смятахме да пренощуваме на ледника заедно с тях и на следващия ден да се приберем в базовия лагер. Обещах да се обаждам по радиотелефона на всеки два часа, за да съобщавам как върви спускането; казах на майора да не изпраща Гохар и Али, докато не сме напълно сигурни, че още днес ще стигнем основата на реброто Абруци.

Пийт поведе отвъд билото и нагази в обширно поле с дълбок сняг. Насочи се към ледената стена, по която бе катерил начело на идване. Двамата с Дик чакахме, наблюдавайки как Пийт се гърчи, затънал до кръста. Скоро започна да се съмнява дали е разумно да продължаваме оттук при това огромно количество пресен сняг. Щом наклонът се увеличи, той спря и извика, че се връща — спускането по тоя път било абсолютно смъртоносно. Предложи да се придържаме към скалите. Огледах се, но не разбрах какво има предвид. Снеговалежът и мъглата свеждаха видимостта до няколко метра.

Пийт вървя нагоре доста дълго, макар че бе слязъл само трийсетина метра по умерена стръмнина. Дебелият сняг и силната умора забавяха движенията ни. Когато пристигна, той рязко, попита защо не сме тръгнали.
— Какво става? Не сте ли съгласни за скалите?
— Не, но просто нямам представа за какво говориш.

Далеч вляво от ледената стена Пийт беше забелязал поредица от скали и смяташе, че спускането оттам ще е по-безопасно.
— Сигурно ще можем да забием няколко клина в скалата — рече той, — и след стотина метра ще се измъкнем от най-трудната част.

Пийт направи един стометров траверс във виелицата и се възкачи на скалите, които се губеха в мъглата надолу. Дик и аз го следвахме, всички вързани на едно въже. Удивлявах се на проявената от Пийт съобразителност да запомни този вариант и сляпо се доверявах, че чувството му за ориентация е безпогрешно, защото въобще не можех да схвана накъде вървим.

На места скалата ставаше много стръмна и Пийт искаше да оберем въжето, докато се ровеше в снега да търси стъпки и хватки. Когато имаше възможност, той също ни осигуряваше, прекарвайки въжето през клин, а ние с Дик се хлъзгахме и свличахме надолу, без напълно да владеем движението си по заритите в сняг плочи и издатини.

Ръцете ми бяха вкочанени от студ, тъй като ръкавиците бяха подгизнали от постоянния допир със снега. Обикновено носехме тънки ръкавици с пет пръста под дебелите "лапи" с водоустойчиво покритие. Обаче ръцете ми мръзнеха повече в овлажнелите вътрешни ръкавици и аз ги изхвърлих, като надянах само големите, в които пръстите ми бяха събрани заедно и се топлеха по-добре. Колкото по-дълго продължаваше безкрайното слизане и това безумно ровене в снега — мокър, премръзнал и .смазан от безнадеждност, толкова по-твърдо се убеждавах, че самата мисъл да се върнем наново към върха е чиста лудост. Лично на мен ми беше предостатъчно. Не ще и съмнение, казвах си аз, че поражението ни е достойно. Никой не би оспорил, че направихме,каквото можахме. Бяхме стигнали до предела на възможностите си. Помъчих се да установя радиовръзка в уговорения час, но нищо не излезе и радиотелефонът се задръсти със сняг.

Виждахме само на двайсет-трийсет крачки пред себе си, а спускането като че ли нямаше край. През цялото време от главата ми не излизаше въпросът дали не се намираме точно на мястото, където е изчезнал Арт Гилки.

В крайна сметка се добрахме до основата на някакъв кулоар встрани от скалите. Пийт пое в диагонал по снежния склон, който едва се различаваше в мъглата. Свързахме две въжета, за да удължим обсега му на действие, докато ние с Дик останахме да осигуряваме от подножието на скалния ръб. Мъглата ту се сгъстяваше, ту се разреждаше и след малко успяхме да видим, че Пийт вече се движи изправен с гръб към склона — най-стръмният участък явно беше преминат.

Тримата заедно тръгнахме по вълнистия склон, търсейки дупката, в която бяхме оставили втората палатка, храната и другите излишни неща — които сега съвсем не бяха излишни, — при напускането на четвъртия лагер. За шест часа бяхме слезли 250 метра денивелация. Денят преваляше и нямаше никаква надежда да стигнем ледника още днес, тъй че трябваше на всяка цена да намерим палатката и храната, ако искахме да преживеем нощта.

Бялата мъгла се сливаше със снега в едно неразличимо цяло и беше изключително трудно да се определи къде е горе, къде е долу, къде е ' равно. Нямаше никакви тъмни петна, които да придадат някаква форма на склона. Единствено по нюх знаехме, че се намираме на тераса, чиято повърхност е по-равна от останалата част на склона, и се заехме да търсим следи от предишното си пребиваване тук, които да ни ориентират къде сме оставили палатката. Дебела пелена от пресен сняг покриваше всичко с безлична белота.

Друснахме се безпомощно в снега. Дори това да бе мястото на стария лагер, трябваше да претърсим десетки квадратни метри площ. Всеки от нас взе да муши вяло с пикела по снега, надявайки се да напипа заровената палатка. Дик се хвана да копае на едно място, където бе сигурен, че е търсеното скривалище и след малко изрови едно замръзнало изпражнение — най-после някакво доказателство, че не грешим, понеже при ходене по нужда не се отдалечавахме много от бивака. Съсредоточихме издирванията си в този район и с неописуемо облекчение намерихме палатката, торбата с храна и резервните бутилки с газ.

Беше 15 ч. Щом влязохме в палатката, най-сетне можехме да се поотпуснем, да получим няколкочасов отдих от натрапчивата мисъл, че всяка крачка надолу е предизвикателство срещу смъртта.

По радиотелефона казах на майора, че до вечерта няма да можем да слезем, но се надяваме утре да успеем. Джеф и Майк в крайна сметка бяха решили да останат още малко, а майорът съобщи, че има изненада за нас. Каза, че предава радиото на един наш приятел и до ушите ни достигна познат глас:
— Хей, момчета, тук е Жорж! Как е?

Наистина това бе Жорж Бетамбур, с когото катерихме на Кангчендзьонга. Заедно с група французи беше дошъл да изкачи съседния Броуд пик и после да се спусне със ски от върха.
— Какво става с вас? На зор сте, а? Кога ще слезете?

Жорж бе все същият: кипящ от жизненост, пълен с въпроси, на които не чакаше отговор. Представях си го как снове нагоре-надолу с радиотелефона в ръка, недоволен от връзката и зает с търсене на по-изгодна позиция, вместо да се съсредоточи върху разговора.

Пийт също много се зарадва — пристигането на Жорж в нашия базов лагер повдигна духа ни. Той беше приятел, който разбра затрудненото ни положение, но аз му казах, че с нищо не може да ни помогне. След мен и Пийт поговори с него и макар да имахме чувството, че от килията на осъдените говорим по телефона с човек на свобода, все пак ни се удаде да разменим някои от закачките и шегите, които бяха станали шлагер на експедицията през миналата година. Топлината на неговото присъствие беше бонификация, с която животът долу стана още по-привлекателен и желан.

Имахме достатъчно храна и гориво, ала силите ни стигнаха само да стопим малко сняг. На другия ден искахме да тръгнем рано и да се опитаме да слезем до ледника преди мръкване, затуй отрано се приготвихме за сън. Всички взехме сънотворни таблетки, а аз глътнах две, за да съм сигурен, че лекарството ще притъпи несгодите и ще ми даде мечтания покой.

През нощта сънувах ужасни сънища. Бях във Виетнам по време на войната и на бойното поле стоях редом с полковник Кърц — герой от филма "Апокалипсис сега". Полесражението представляваше кален хаос от разрушени сгради и палатки. Под палатките видях как мърдат човешки силуети, при което полковникът извади пистолета си и от упор стреля в закръглените очертания на човешките глави. Филмът ме беше поразил с безгрижното отношение на героите към смъртта. На екрана те плуваха в морския прибой под дъжд от куршуми, идващи от джунглата; хвърляха напалм върху виетнамските села под звуците на музика, гърмяща от монтираните на техните хеликоптери високоговорители; плавайки нагоре по реката Меконг, попадаха в засада, докато танцуваха под ритмите на "Роулинг Стоунс", чийто шлагер Удовлетворение се разнасяше от касетофона. Събудих се с подобно усещане за лекомислено флиртуване със смъртта, сякаш тя не беше нещо страшно, както мислехме, и не заслужаваше да се отнасяме към нея със страх — иначе защо хората ще я ухажват така настойчиво?

Един последен стометров траверс през дълбокия сняг ни отведе до началото на ледената стена, изкачена на идване от Дик. Пийт отново пое напред, осигуряван от Дик. Аз пък го заснех как изчезва в мъглата. Вече бях възвърнал самообладанието си дотолкова, че да снимам с малката кинокамера, която носехме.
Снегът се сриваше на всяка крачка под краката на Пийт, които викаше възбудено, изнервен от опасното подсичане. Радвах се, че снимането е извинение, за да не водя аз по този траверс.

Пийт се спусна на рапел по ледената стена и като тръгна след него, Дик срути буци рохкав сняг, които завариха Пийт неподготвен. Снегът го събори и той падна близо пет метра, като успя да се хване за изгнилото въже, което бяхме поставили там, смятайки, че пасажът не се нуждае от по-добро обезопасяване.

Оставаха ни още 2000 метра спускане по терен, който беше по-сложен от откритите снежни склонове, но по-безопасен. Скалните ребра бяха прекалено стръмни и не задържаха много сняг, а улеите помежду им можеха бързо да се пресичат до сигурното прикритие на скалите отсреща. Някои участъци спуснахме на рапел, другаде слизането беше ускорено от оставените парапети. Силите и на трима ни бяха на изчерпване, ала надеждата, че ще оцелеем, бе по-голяма от всеки друг момент през последните три дни.

Не бях изпитвал съжаление, че се захванахме с това изкачване, но сега, след като беше сравнително сигурно, че животът продължава, ме обхвана ненавист към дългите дни на къртовски труд, които ни очакваха, преди да можем напълно да си отдъхнем. В периодите, когато бъдещето изглеждаше съмнително, в съзнанието ми нямаше място за нищо друго освен за мисълта как да се измъкнем от пагубното затруднение. Тогава разбрах, че не бих могъл да излъжа себе си, като се разкайвам, че е трябвало да избера друг начин на живот — въпреки всички съмнения аз се връщах отново и отново в планините. Колкото и да бе критично положението ни, ние сами го бяхме избрали.

На всеки час съобщавах по радиотелефона къде се намираме, без да мога да кажа със сигурност дали ще се доберем преди мръкване долу. Гохар и Али искаха да излязат да ни посрещнат, но аз не се съгласих. Бавех се, докато осъществя връзката, понякога дори се налагаше да се крия някъде на завет в очакване да настъпи уреченото време, и в резултат на това Пийт и Дик взеха преднина.

Вече се движехме по несложен релеф, който беше преобразен от новия сняг. Даже по равните участъци почти не бях в състояние да ходя изправен. Където имаше оръфани останки от въжета на предишни експедиции, все гледах да се хвана за тях, без да се замислям за здравината им, чувствайки се прекалено слаб, за да ги пренебрегна, и уповавайки се, че все пак планината ще ни позволи да я напуснем.

Колкото по-надолу слизахме, толкова мъглата ставаше по-рядка, а снегът — по-мокър. Понякога тъмното дъно на долината се откриваше и сърцето ми се свиваше, като гледах още колко много ни остава и колко напред са избързали Пийт и Дик.

Гохар и Али бяха тръгнали от базовия лагер и късно следобед забелязах фигурите им на площадката, до която ни бяха, придружили преди толкоз дни.

Беше тъмно, когато най-сетне стигнах при тях. Единствено по усет напипвах пътя надолу по мокрите скали, подпомаган от светлината на челника. Пийт и Дюс вече бяха там. Мъчението беше свършило. Последните няколко метра преди площадката се помъчих да вървя по-стегнато, но се препънах и Гохар със скок ме хвана да не падна. Двамата с Али ме прегърнаха и дълго ме притискаха, а аз се разплаках от облекчение и без никакво стеснение се оставих на грижите на тези силни и способни мъже, които бяхме наели на работа, тяхното внимание и любов към нас излизаше от рамките на това, което може да се заплати с пари.

Хунзите не ни позволиха да носим нищо надолу. Трябваше да слезем стотина метра до ледника, където бяха палатките и храната. Скалата под краката ни беше мокра и на места заледена, но нали бяхме живи. Гохар и Али бдяха за всяка наша крачка, все едно че бяхме деца и ни отведоха до мястото, където щяхме да пренощуваме. Облечени тънко, те няколко часа бяха чакали на ветровитата площадка, по-нагоре от която не им бяхме разрешили да излязат, а същевременно не бяха пожелали да оставят поста си и да се върнат в палатките, за да вземат по-топли дрехи.

Тримата се настанихме в една палатка, опъната в края на ледника, докато Гохар и Али готвеха и ни прислужваха от втората. Бяхме вир вода, но заспахме блажено, знаейки, че сме спасени и нямаме повече задължения — дори не бе необходимо да носим раници до базовия лагер.

На сутринта Гохар поднесе чай, а Али ни подари нежно цветенце, което беше откъснал от пустата морена. Мъките бяха свършили.

Дори по равната повърхност на ледника крачките ни бяха немощни и колебливи. Гохар и Али носеха гигантски товари, отказвайки да ни дадат каквото и да е. Това беше първата експедиция на Али и той не познаваше основната алпийска техника, но беше горд, че имаме нужда от неговата помощни държеше да стори повече, отколкото бихме си позволили да поискаме от него.

Вървейки надолу към базовия лагер, времето се изчисти. Около палатките ни се бяха събрали хора и когато излязохме от ледовете, погледите им се отправиха към нас. Стана ми неловко, че ей сега ще бъдем при хората, които ще ни питат как е минало и болката от преживяната инквизиция ще възкръсне. После видях Жорж да тича към нае, грейнал в усмивка, и усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Препъвайки се, влязох в лагера, заслепен от влагата по стъклата на слънчевите ми очила и благодарен, че тяхното огледално покритие ще ми спести необходимостта да обяснявам сълзите си. Майор Сарват ни стисна ръцете, щастлив, че неговите момчета са се върнали.


[b:ee578ae0]IV[/b:ee578ae0]

Като дойдоха да ни посрещнат, Гохар н Али ни донесоха писма, но аз не отворих моето. Чувствата ми бяха напълно притъпени вследствие преживяното разминаване на косъм от смъртта и последвалата тридневна агония, през която всеки миг чувствахме нейната сянка. Пред това всички други житейски проблеми изглеждаха маловажни. След като животът ми бе подарен, вече не изпитвах нужда да бързам, сякаш разполагах с цялото време на света. Всяка секунда трябваше да се вкуси, всяко усещане трябваше да се съхрани и оцени по-добре от всякога.

Следобедните часове бяха истинско блаженство: без повече тревоги, с изобилие от храна и течности, без опасност за живота. Гостуваха ни неколцина от приятелите на Жорж - участници в експедицията на Броуд пик, които снимаха филм за ски-спускането от върха. Разказвахме си стари случки и нови клюки за общи познати, въобще разговаряхме за всичко друго.само не и за нашите патила. Французите явно предусетиха, че още сме в шоково състояние и бяха много предпазливи с въпросите си. Лагерът им беше отдалечен на един час път от нашия и като се стъмни, те си тръгнаха, а ние се вмъкнахме в личните си палатки, за да останем сами с тревожните спомени и за пръв път от две седмици да заспим, без да бъдем притиснати до тялото на партньора си.

Старателно, се мъчех да отклонявам мисълта си от болезнената зона. Мислите ми се тълпяха все натам, към сблъсъка със собственото ми "аз", към гледката отвъд ръба на пропастта, наречена "смърт" - всичко това беше непрекъснато в съзнанието ми, но се опитвах да го закрия.както се превързва рана. Сълзите продължаваха най-ненадейно да избиват в очите ми и ако не ангажирах постоянно вниманието си със странични неща, откривах, че отново са бликнали, дали от облекчение, самосъжаление или закъсняла реакция от шока, дали от критичното приближаване до смъртта или от радост, че съм жив - ей богу, вече не знаех.

В крайна сметка Джеф и Майк успяха да ни убедят да им дадем нашите куриери, за да могат да потеглят обратно. Избраният от тях връх беше отбил атаката им и повече нямаше за какво да стоят тук. Докато никой от нас тримата дори не бе и помислял дали ще си ходим или не. Имахме много повече багаж от американците и трябваше да извикаме носачи, конто да го пренесат, и така или иначе щяха да минат две седмици, додето дойдат.

Приготвихме на бърза ръка един осведомителен бюлетин, колкото да изпълним ангажимента си към програмата "Нюзнайт", при което установих, че за описване на събитията използвам готови словесни формули, чиито характер позволяваше да се говори за нещата, без да се докосва болезнената сърцевина. Написах писмо на приятелката си Мария и в него от първия до последния ред избиваше парещата болка. Не бях в състояние да се преструвам. Завърших с думите: "Надявам се, че скоро ще се видим" - лъжливо изявление, за да не се тревожи.

Цели три дни все гледахме да полегнем някъде, като междувременно се привлачвахме от палатките до "столовата", препъвайки се в камъните наоколо, защото краката ни бяха останали съвсем без сила. Подкачахме Дик, който скоро щеше да стане баща, а аз се чудех дали управителят на моя магазин, Алф, ще излезе в отпуска, без да ме изчака. Алф трябваше да замине на 9 август и кой знае дали нямаше да заваря "Магическата планина" под ключ, когато се върна. Приятелката на Дик очакваше да роди през втората половина на август. Пийт се безпокоеше за водените от него катерачни курсове в Швейцария - много клиенти се бяха записали предварително и току-виж се оказало, че няма кой да ги учи. Сега беше 16 юли -дори да тръгнехме веднага обратно, пак нямаше да се приберем до началото на август.

От французите на Броуд пик взех романа "Шогун" и потънах в неговите 1200 страници, разказващи за битки, интриги и любов в древна Япония. Това четиво беше чудесно средство за бягство от действителността, тъй че Пийт и Дик взеха да се отегчават от моето необщително мълчание. Четях непрекъснато, по цял ден, дори по време на хранене, и вечер продължавах, докато очите ми почнат да се затварят от умора. Готовността, с която героите приемаха смъртта в съответствие с техния самурайски кодекс, и охотата, с която причиняваха смърт, хипнотизираха вниманието ми.

Ревностен мюсюлманин, майор Сарват спазваше постите на празника Рамазан. Религията му забраняваше да яде и пие в часовете между изгрева и залеза. Обикновено ставаше преди разсъмване и Али му приготовляваше закуска. После сядаше с нас на масата, но не хапваше нищо, което ни правеше силно впечатление, а лично мен ме накара да се позасрамя от богохулствените закачки, с които си позволявах да го дразня в началото на експедицията.

Окъпах се в един голям пластмасов варел, изровен от купчината боклуци, оставени на мястото на френския базов лагер. Али подгря няколко тенджери с вода и напълни варела. Седнах във "ваната" на слънце зад палатката и се наслаждавах на чувственото удоволствие от допира на горещата вода до измършавялото ми тяло, което седмици наред не беше виждало дневна светлина. Повърхностният слой на кожата се беше спекъл и се лющеше. Краката ми бяха карикатурно изтънели, а ребрата отчетливо се брояха. Бях отслабнал невероятно.

Приличахме на пациенти след тежко заболяване, които трябва да се третират с деликатност, ала рано или късно трябваше да вземем решение - да се откажем от изкачването или да предприемем нов опит. Предварително не обсъдихме нищо. Три дена никой не отвори дума по въпроса, после Пийт каза, че е време да се съберем и да преценим какво да правим.

Беше без значение кой ще говори пръв. И тримата сами за себе си вече бяхме решили - искахме да тръгнем обратно към върха и да довършим изкачването, до чийто успешен край беше останало толкова малко. Независимо от всички належащи ангажименти, независимо от психическите травми вследствие на лавините и мъчителното отстъпление желанието ни бе да опитаме отново.

Имахме време само за още един опит, защото вече бяхме пратили да извикат носачи и те щяха да дойдат на 29 или 30 юли. Пристигнеха ли, трябваше веднага да заминем, понеже не можехме да им осигурим храна и подслон за повече от два дни. Смятахме, че ако времето се задържи хубаво, за пет дни ще успеем да стигнем върха, тъй като маршрутът ни беше познат, най-трудните участъци бяха оборудвани и макар да бяхме омаломощени, поне аклиматизацията ни беше превъзходна.

Приготвихме се за тръгване, но тримата последователно ни повали дизентерия и сутрин на закуска си разправяхме кой кога се е събудил през нощта, за да повърне цялата погълната предишния ден храна. Точно когато би трябвало да възстановяваме силите си, болестта ни изтощи още повече. Времето също продължаваше да е нестабилно.

Дик подбра храна за една седмица и на петия ден потеглихме нагоре. В дните, когато имахме възможност да катерим, напредвахме бързо, но на третия ден времето се влоши — злокобна гугла от облаци закри Броуд пик, което вещаеше промяна в метеорологичната обстановка.

На 24 юли достигнахме мястото на третия бивак над първата ледена стена, но разразилата се буря не ни позволи да мръднем оттам четири денонощия. Вятърът блъскаше палатката, а снегът трупаше ли, трупаше. След три дни времето беше по-лошо от всякога и при намалелите ни припаси решихме на другия ден да слизаме, ако няма подобрение. Останем ли да чакаме повече, храната щеше да свърши съвсем. Дик беше приготвил твърде оскъдни дажби с цел да намали теглото на раниците, но ние нямахме право да го обвиняваме, тъй като вместо да му помогнем в подбора на провизиите, аз през цялото време четох "Шогун", а Пийт писа в дневника си.

Времето на 20 юли не беше така лошо и ние поехме нагоре по скалите, които Пийт беше открил на слизане, като по този начин избягвахме втората ледена стена. Минахме през терасата, където нашата изоставена палатка беше сплескана и затрупана от снега. Исках отново да бивакуваме тук, ала Пийт настоя да продължим и да се качим по-нависоко, докато имаме възможност, а Дик беше солидарен с него, понеже никога не би приел по-лесното.

Пресякохме широкия кулоар, чието подсичане в дълбокия сняг преди няколко дни ни беше разтреперало порядъчно. Макар че беше валяло, сега склоновете бяха ометени от лавини или от вятъра. Вместо да се изкачим по оградния ръб от насрещната страна на кулоара, направихме късо спускане и бивакувахме върху широкия гръб на реброто, където то изпъква от общия контур на върха. Там нямаше никаква лавинна опасност и беше удобно за щурмуване на върха, ако на следващия ден времето позволи.

Времето обаче не позволи. Цял ден лежахме в палатката и слушахме воя на вятъра. Гъста мъгла закриваше всичко. Сарват съобщи, че долу е ясно и трябва да атакуваме, но ние просто не можехме да издържим на бесния вятър.

Стомасите ни стенеха от глад и ние съжалявахме за неточно преценената храна. Оскъдните дажби на Дюс вече бяха разтеглени до краен предел. Пазехме за повторна употреба използвани пакетчета с чай, обаче нямахме нито захар, нито мляко. Невъзможно бе да изкараме още дълго.

С готвенето се занимаваше предимно Дик. Той притежаваше нужната самодисциплина, за да се събуди в ранни зори и да запали примуса, докато ние с Пийт с агония се пробуждахме за новия ден. Този път чувствахме студа много по-осезаемо, понеже бяхме загубили сума килограми. Най-топлото място в палатката беше по средата, където човек беше облагодетелстван от телесната топлина на другите двама отстрани. Пийт се спазари с Дик за това място, но аз предпочитах да бъда до стената, където влизаше повече свеж въздух от отдушника.

На другия ден станахме в два часа след полунощ с намерение да щурмуваме върха, ако времето е добро, обаче мъглата бе все същата и снеговалежът продължаваше. Бурният вятър ни беше държал будни цяла нощ. Имахме извънреден радиосеанс в два часа и дори Сарват трябваше да признае, че и от неговото местоположение изгледите не са обнадеждаващи. В базовия лагер беше започнало да вали. Налагаше се да слизаме.

Този път владеехме положението. Тръгнахме призори и в 21 часа бяхме долу. Бяхме безкрайно изтощени, но в основата на реброто Абруци отново ни посрещнаха Гохар и Али и ние с благодарност се оставихме на техните грижи. Предишният път разиграваната драматургична форма беше същинска трагедия, а сега беше просто една малка тъжна пиеска. Бяхме стигнали предела на възможностите си и повече от това не можехме да направим.

Остана ни удовлетворението, че времето не се оправи. Тежки облаци кръжаха около върха и не бе трудно да си представим какво става горе. Като наближихме базовия лагер, бяхме посрещнати от дружелюбните носачи, които от два дни чакаха да слезем. Свободното ни време бе изчерпано напълно и нямаше възможност за никаква почивка. Същия ден прибрахме багажа и на другата сутрин потеглихме за вкъщи.


[b:ee578ae0]V[/b:ee578ae0]

Не ме измъчваше въпросът, дали бихме могли да успеем, ако се бяхме помъчили повече.Пийт и Дик също не изглеждаха разкъсвани от подобни противоречия. Удовлетворението ни идваше от увереността, че бяхме дали всичко от себе си и каквато и да бе причината за провала, тя не беше в нас. Имах чувството, което, сигурен бях, присъстваше и у другите, че не се отказваме изобщо от опитите да изкачим К2 – преустановявахме катеренето, за да свършим някои належащи неща и вече почнахме да обсъждаме кога е възможно да се върнем пак тук. Този връх ни беше омагьосал и без да го казваме, знаехме, че и тримата изпитваме едно и също.

Завръщането мина отчасти като в делириум. Разполагахме с храна в изобилие, но стомасите ни се бяха свили и всичко на всичко можехме да изядем наведнъж толкова, колкото да ни даде сили най-много за един час ходене. И без друго изпосталели, краката ни сега съвсем заприличаха на свирки и за да можем изобщо да вървим, и тримата почнахме да тъпчем джобовете си с провизии, които унищожавахме, щом крачката ни се разколебае. Понякога припасите на някой от нас свършваха преждевременно и той се присламчваше към онзи, който беше проявил повече предвидливост в запасяването с шоколад и кондензирано мляко за дневния преход.

Умът ми блуждаеше в особено опиянение, възбуден от всевъзможните лишения; изтощението беше станало мой стар познат. Исках да се прибера колкото може по-скоро, но вече бях в състояние да гледам спокойно на желанията си, а не с вълнението, което изпитвах преди. Знаех, че тази експедиция ми е подействала по-силно от всяко друго преживяване в планините досега. Споделях чувствата на самураите, възпрени по достоен начин от своето самоубийство, и разбирах екзалтираното състояние, в което изпадаха след това. Животът ми започваше отново, сякаш миналото не съществуваше. Чувствах се недосегаем от нищо, все едно притежавах абсолютен имунитет. Чувствах се богат, дарен с неизмеримо съкровище. Тялото, с което едва кретах, беше изнемощяло, но това нямаше значение — болката от вървенето беше само ново доказателство, че Съм жив, признак на новия живот. Когато спряхме за непредвидена нощувка, този факт с нищо не смути духовния ми покои. Също като при породена от наркотик еуфория бях предоволен да прекарам времето си в съзерцание на отминаващия ден.

Не възнамерявахме да спим в Урдукас, но бяхме дали голям зор на носачите и те настояха за почивка. За нас с Пийт беше все едно. През 1978 г. двамата бяхме висели немалко дни сред прахоляка на Скарду и сега, когато бяхме най-уморени, просто не можехме да вървим по-бързо само за да пропилеем спечеленото време в това мизерно градче. Ала Дик изглежда не схващаше колко сме изолирани и че няма полза от бързане. Направи разни изчисления и установи, че всеки ден е фатален, ако иска да се прибере в Англия за раждането на детето си. Той желаеше да бъде при приятелката си в този момент и започна да обещава на носачите допълнително възнаграждение, ако правят двойно и тройно по-големи преходи, като на нас с Пийт каза, че ще им плати от джоба си.

Стана така, че и ние бяхме пришпорвани. Преходите бяха непоносимо дълги и един ден се събудих със спазми в стомаха и остра диария, която ме караше на всеки няколко крачки да клякам зад камъните край пътя. Същия ден трябваше да прехвърлим носачите по въжен мост през река Пунма. Съсипан от болестта, аз останах да лежа на сянка, докато не минаха всички на отсрещния бряг и можехме да продължим нататък.

Вечерта по тъмно стигнахме Асколе. Довлякох се последен с надежда да намеря чаша чай, но Дик, както винаги крайно непретенциозен, не беше дръзнал да поиска от селяните. Ядосах се, защото ми беше страшно зле и креснах на Али да уреди чай, което той стори за минути, като потропа на една от близките къщи.

Както си лежах в мрака, ненадейно чух някой да ме вика по име. Това бяха неколцина японци, за които знаехме от куриерите, че се движат пред нас, а сега ги бяхме настигнали. Те попитаха също за Пийт и Дик, та си замълчах, надявайки се, че съм добре укрит в тъмнината, но хората ме познаваха от ходенето ми в Япония и искаха да ме видят. Надигнах се с мъка, за да стисна десниците им и се притесних, че се явявам толкоз изнемощял пред тях.

По-късно някакъв друг глас взе да пита за мене. Не му обърнах внимание, но се оказа, че познавам този японец от Токио и той не се успокои, докато не седнахме да поприказваме.

Нататък продължихме заедно и в Скарду отседнахме в една и съща странноприемница. Беше 7 август. Самолетните ни билети бяха за 9-и, ала беше период на мусона и полетите бяха изключително нередовни, тъй че можехме да чакаме с дни и седмици.

Наехме джип и след десетчасово пътуване по един от най-кошмарните пътища на света се добрахме до Гилгит, откъдето с микробус продължихме на юг по Каракорумското шосе, което още не беше официално отворено за чужденци. Майор Сарват сега беше изцяло на наша страна и пренебрегна дребнавите възражения на надутия служител в Гилгит, който настояваше да се върнем в Скарду. На път за Исламабад обаче се натъкнахме на свличане на земни маси и стигнахме столицата чак след два дни.

Елзпет отсъстваше, но ние и бяхме пратили телеграма от Скарду и заварихме дома и гостоприемно отворен. Дик се обади по телефона в Англия и го чухме да обещава, че утре ще лети. Без дори да се измие, хукна към летището, за да се помъчи да презавери резервацията на билета си, но бюрата бяха затворени и той се върна в бара на британската легация, където с Пийт вече черпехме с пълни чаши от благата на цивилизацията.

Дик не можа да замине по-рано от нас. На другия ден бяхме претрупани с ангажименти: посещение в Министерството на туризма, за да дадем обичайния отчет за експедицията, визита при британския посланик и светкавичен тур по магазините за купуване на подаръци. Същата нощ отлетяхме за Карачи и взехме самолет за вкъщи.

Билетите ни бяха за непрекъснатия околосветски полет на авиокомпанията "Пан Ам". Чувствах се все така отнесен, както при слизането от планината. Исках да се върна у дома, но това беше по-скоро умозрителна идея, отколкото спонтанно желание — емоциите ми продължаваха да бъдат като под упойка и ми се струваше, че никаква болка и тревога вече не може да ме засегне, сякаш всички крайни състояния на наслада и страдание ще бъдат незначителни в сравнение с щастието да живееш. Щом се качих в самолета, си казах, че спокойно бих могъл да продължа да се возя, докато направи пълен кръг около света и после да сляза отново сред планините, готов да се върна при тях. Вместо това се върнах при приятелката си, която трудно успя да познае странника, когото посрещна на летището.

Няколко дни след завръщането ни в Англия Пийт ми позвъни да ми поиска телефонния номер на Алън Джухърст. Вече бях разговарял с Алън, чиито нотки на безпомощна загриженост ми подсказаха каква огромна част от сърцето му е останала при нас, когато се разделихме на път за К2. След обаждането на Пийт останах смътно озадачен и заинтригуван защо се обажда да иска номера на Алън, вместо да ми каже какво да му предам. После Алън ми телефонира отново:
— Какво му става на тоя Бордман? — запита той с безцеремонния си лондонски маниер. — Каза ми да ти се обадя и да ти кажа, че ще се жени. Нима през цялото това пътуване не сте си говорили?

Един ден по-късно пристигна и официалната покана:
"Господин и госпожа Колинс имат удоволствието да поканят Джо Таскър на сватбата на тяхната дъщеря Хилари с Питър Бордман..."

Сватбата, поканите и прочие — очевидно всичко беше подготвено месеци предварително, а през цялата експедиция Пийт не каза дума и реши да направи нов опит за изкачване на върха, знаейки отлично, че съществува голяма вероятност да изпусне собствената си сватба. Едва сега осъзнах, че безпокойството му за клиентите, които можели да пристигнат за катерачните курсове преди неговото завръщане, всъщност е било маскировка на действителната му загриженост да не би да отсъства на собственото си бракосъчетание.

Дюс не успя да стигне навреме — бебето — момченце, се роди в деня на пристигането ни. Кръстиха го Даниел - на името на човека, който е оцелял в бърлогата на лъва.


[b:ee578ae0][i:ee578ae0]ПОСЛЕСЛОВ[/i:ee578ae0][/b:ee578ae0]

Колкото и да е странно, след всичките мъки на К2 не изпитвах разочарование, че не успяхме да стигнем върха, и бях сигурен, че същото се отнася и за Пийт, и за Дик. Бяхме сторили всичко в границите на нашите възможности, за да се изкачим. Достигнали бяхме своя психически и физически предел и толкова продължително живяхме в тези екстремни условия, че накрая почти нямахме сили да се върнем към нормалния живот.

В телесно отношение бяхме абсолютно изцедени, а в духовно се чувствах като след завръщане от война. Ала желанието ми да катеря във високите планини остана и си дадох сметка, че съм се променил и съм почнал да гледам на себе си с друго съзнание, по-различно от реакцията при първото ми ходене в Хималаите, когато се бях заклел никога повече да не стъпя в техните предели.

Не стигнахме върха на К2, но по-ясно, отколкото при всяко друго изкачване осъзнах, че не е най-важното да се добереш до горе, а пътят до там. И макар че не бих искал пак да премина през изпитанието, което преживяхме по този път, за мен е скъпоценен всеки миг от него.

Тримата бяхме обединени от една рядко срещана, целеустремена решимост и когато положението стана критично, знаехме, че можем всецяло да разчитаме един на друг. След онова кошмарно слизане от Дунагири с Дик, при което всеки от нас кажи-речи не съзнаваше присъствието на другия, потънал в своя свят на илюзии и халюцинации, аз се бях научил да се справям по-добре с несгодите и изтощението. Ако не друго, поне се бях научил да правя обективна преценка на ситуацията и да отделям изискванията на действителността от фантазиите на въображението.

Много въпроси бяха намерили своите отговори, откакто почнах да катеря. Вече знаех за какво служат карабинерите, защо лавините са смъртоносни; познавах така добре планините и някои от подхималайските градчета, че в тях се чувствах като у дома си; разбрах, че не съществува затворен кръг на алпинисти, а само групи от приятели, които предпочитат да заминат заедно, тъй както човек държи да отиде на курорт със свои познати. Сега имах приятели, на които можех да разчитам в планината и с които бих предпочел да тръгна отново, така че за алпинист, който тепърва почва да мисли как да отиде в Хималаите, ние вероятно също изглеждахме затворен кръг без никакъв достъп.

Никога не съм имал намерение да ходя толкова често в планините, нито да стоя там толкова продължително, но постепенно установих, че всяко ходене ми предлага нещо ново и различно и докато тази неповторимост не изчезне, винаги ще ме влече натам. Съществуват безброй нови предизвикателства, безброй привлекателни проблеми за разрешаване и трудности за преодоляване. За мен пребиваването в планината се е превърнало в начин на живот, без да бъде средство за регистриране на постижения и удължаване на списъка от изкачени върхове.

К2 илюстрира до каква степен сме готови да пожертваме себе си и,погледнато отстрани, сигурно приличахме на самоубийци или на някакви бездушни същества. Обаче ние се изложихме на риск единствено защото смятахме, че достигането на поставената цел си заслужава труда - да се изкачиш на втория по височина връх в света само със собствени сили. Така е и с всяко друго начинание в планината -рисковете се поемат единствено защото човек е уверен, че е направил точна преценка как да ги избегне, за да постигне достойна цел. От алпинистите, които познавам, никой не е самоубиец по темперамент, напротив - всичките те до един обичат живота и с ожесточение се борят да не се лишат от него, а същата тази трескава енергия и възторг им помагат да се справят с проблемите на ежедневието и да въздействат на хората около тях.

В някои отношения ходенето в планините е непонятно за мнозина, но и тези, които ходят, не могат да го обяснят. Трудно е да се посочат причините - единствено на онези, които изпитват същото влечение, няма нужда да се обяснява. Щом се прибрахме от К2, започнахме да мислим в скоро време да се върнем пак. Появиха се и други планове: експедиция на един девствен връх в Китай, опит за изкачване на Еверест с малка група алпинисти - изобщо в близко бъдеще има достатъчно примамливи идеи, които да ме подтикват отново и отново да се връщам в планините.


[b:ee578ae0][i:ee578ae0]БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА[/i:ee578ae0][/b:ee578ae0]

Джо Таскър е роден на 12 май 1948 г. Като най-голям син сред десет братя и сестри на тринайсетгодишна възраст родителите му го пращат да учи в духовна семинария. Седем години Джо се обучава за католически свещеник, но когато разбира, че призванието му е другаде, напуска лоното на църквата и се отдава на своята голяма страст - алпинизма.

Отначало го привлича скалното катерене и за кратко време той преминава редица сложни турове във Великобритания. След като постъпва в Манчестърския университет, където се записва да учи социология, Джо става един от най-активните членове на университетския катерачен клуб и извършва много дръзки изкачвания по скалните отвеси в Сноудония и Лейк Дистрикт. Постепенно вниманието му се насочва към комбинираните скално-ледени маршрути в Европейските Алпи. През 1970 г. Джо случайно среща в Шамони своя колега от университета Дик Реншоу и му предлага заедно да атакуват северната стена на Пти Дрю. Оттогава започва трайната дружба между двамата алпинисти. На другата година те отново са в Алпите и все повече се увличат в катерене по стени със северно изложение, което изисква пределни усилия в извънредно тежки условия. Джо проявява подчертан вкус към смесените алпийски маршрути, извличайки удовлетворение от несигурното и деликатно катерене по ледени и скално-снежни пасажи. До зимното изкачване по северната стена на Айгер през 1975 г. Джо Таскър и Дик Реншоу преминават северните стени на много алпийски върхове, между които Гранд Жорас по реброто Уокър, Матерхорн, Екпфайлер, Нестхорн, Дан Бланш, Дан д’Ерен, Айгер, Брайтхорн и др. През лятото на 1974 г. двамата изкачват рядко катерената и изключително трудна източна стена на Гранд Жорас, с което регистрират едно от най-паметните си изкачвания в Алпите.

Няколко месеца след завръщането си от несполучливия опит на К2, описан в последната глава на тази книга, Джо предприема зимно изкачване по Западния гребен на Еверест в състава на британска експедиция. Усилията на алпинистите не се увенчават с успех. Тази експедиция е предмет на първата книга, написана от Джо Таскър - "Жестокият път", която представлява вълнуващо четиво и разкрива писателския талант на автора. По повод "Жестокият път" Райнхолд Меснер казва: "Ако някой е успял да изрази същността на зимното катерене в Хималаите, това е Джо Таскър.”

През лятото на същата година - 1981 - Джо участва заедно с Питър Бордман и Алън Роуз в експедицията на Крис Бонингтън, която изкачва девствения връх Конгур (7719 м н. в.) в Китай.

В този период наред с писателската си дарба Джо проявява и големите си способности на фотограф. Най-сетне му потръгва и в личния живот — в лицето на Мария Кофи намира верен приятел и всеотдаен източник на духовна сила. В началото на 1982 г. предава за печат ръкописа на втората си книга - "Свирепа арена".

През пролетта на 1982 г. Крис Бонингтън организира лека експедиция за изкачване на непреминавания североизточен гребен на Еверест, в чийто състав освен него влизат още Джо Таскър, Питър Бордман и Дик Реншоу. С голямата си дължина - около 8 км - този гребен е сред най-тежките маршрути към Еверест. Намерението на англичаните е да го преодолеят без използване на изкуствен кислород, с изграждане на три снежни пещери и щурм в алпийски стил от последната пещера нагоре. Изкачването върви според предварителния план и в началото на месец май четиримата алпинисти изкопават снежна пещера 3 на височина 7900 метра. Оттук нататък следват най-сериозните трудности - три скално-ледени кули, които се редуват по нащърбения гребен до кота 8393 метра, където маршрутът се слива с класическия път от север. Изкачвайки се по първата кула, на 6 май Дик Реншоу получава лек мозъчен удар на височина около 8100 метра, но е в състояние да се движи и цялата група незабавно слиза до базовия лагер. Два дни по-късно Дик отпътува за Англия. Крис Бонингтън също не се чувства добре и за финалния щурм остават само Джо и Пийт. На 15 май двамата напускат предния базов лагер на 6500 метра и се отправят към върха. Планът е да излязат от снежна пещера 3 и с един или два бивака да преодолеят скалните кули до кота 8393 метра, откъдето или да продължат до върха, ако не са прекалено изтощени, и да слязат по класическия път през Северното седло, или да се спуснат направо надолу. На 16 май двамата алпинисти пренощуват в снежна пещера 3 и на другия ден при хубаво време започват траверсирането на кулите. Късно вечерта на 17 май Крис Бонингтън забелязва с бинокъл две фигури, катерещи се в самото подножие на втората кула и височина 8250 метра, но не успява да установи радиовръзка с тях. На следващия ден той напразно оглежда гребена от височината на Северното седло, където се е изкачил да посрещне приятелите си, ала не открива никаква следа от тях. Джо Таскър и Питър Бордман изчезват безследна. Какво се е случило, може само да се предполага. Вероятно са паднали откъм ледената Източна стена на Еверест, може би повлечени от срутване на лед. Двамата са възнамерявали да заобиколят втората кула и после отново да излязат на гребена. Крис Бонингтън отива от другата страна на планината и щателно оглежда Източната стена, но не открива нищо, което да хвърли светлина върху гибелта на Джо и Пийт.

В некролога на Джо Таскър, публикуван в списание "Алпайн Джърнал", Дик Реншоу пише:
Никога не ми е било скучно с Джо, а на последната експедиция непрестанно ни забавляваше с весели истории и шеговити пререкания с Пийт. Понякога двамата приличаха на мъж и жена с дългогодишен брак, чието взаимно заяждане беше плод на силна привързаност и дълбока обич. Винаги съм бил щастлив, когато катеря с Джо: умееше точно да преценява нещата и с него се чувствах абсолютно сигурен. Независимо че животът му течеше в трескаво темпо, той намираше време да прояви топлота и съчувствие към всички. Беше изключителен планинар и много добър приятел.



Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:ee578ae0]Плочата в памет на Пийт Бордман и Джо Таскър при базовия лагер под Еверест[/i:ee578ae0]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2917 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ




Напишете коментар

1 Публикуван на 20/04/2013 от B2BG Коментирайте
Благодаря за книгата! Поместването и на съвременни фотографии заедно с оригиналните скици обогатява представата за въпросните върхове, и доближава читателя до същността на тази свирепа арена!









ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Да бъдеш или да не бъдеш ...
Влудяващата тълпа
Алпинистите на К2: Господ ни пазеше
Еверест - маршрути
Снимки и видео от Нанга Парбат през зимата със Simone Moro и David Göttler
Западната стена на Gasherbrum IV
Мамо, защо го оставиха да умре?
Интервю с Крис Бонингтън
Зимните изкачвания на осемхилядници
Да затворим ли Еверест?


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap