Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа Арена - Кангчендзьонга



Джо Таскър  |  Редактирана на 13/05/2011


[b:c137e90e][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=408]КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url]


Глава шеста

В СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ВЕЛИКИЯ СНЯГ


І

Кангчендзьонга[/b:c137e90e]

Малко преди да заминем за К2, Дъг ме попита дали не искам да отида заедно с него и приятеля му, американеца Майк Ковингтън,на експедиция в Непал с цел Нупце — връх в района на Еверест. Висок 7879 метра, Нупце е един от трите върха в планинската подкова, която включва Еверест и Лхоце. Дъг беше планирал да отиде там още предишната година, ала беше възпрепятстван от злополуката на Огър пик, завършила със счупване и на двата му крака. Разбира се, че интересът му към Нупце не бе отслабнал и тъй като беше "ангажирал" върха, търсеше трети член за своята група.

Без много да му мисля, се съгласих, макар че заминаването бе определено за есента на 1978 г., тоест между двете експедиции щях да имам само три свободни месеца в Англия.




[i:c137e90e]Нупце[/i:c137e90e]


На Нупце нямахме никакъв успех. Сериозно затруднени от честите бури и непрестанния обилен снеговалеж, ние скоро се отказахме. Този втори провал в течение на няколко месеца ме изпълни с разочарование и неудовлетворение. Чудех се дали желанието ни за това изкачване беше достатъчно силно, след като толкова скоро се бяхме върнали от друга планина, питах се дали наистина положихме пределни усилия и дали нещо друго всъщност не ни попречи да успеем. Съжалявах, че след К2 така набързо приех да участвам в нова експедиция. Нямаше и седмица от завръщането ми в Англия, а вече копнеех да хукна нанякъде. Не счетох за необходимо да се посъветвам с приятелката си Луиз,като мислех, че решението да замина засяга единствено моя, но когато дойде време да потеглим, направо не ми се тръгваше. Докато се провеждаше експедицията, Дъг очакваше отново да стане баща и аз просто не знаех какво психическо натоварване може да представлява това.

По време на самата експедиция Майк Ковингтън се разболя сериозно и въобще не се възстанови достатъчно, за да се включи в катеренето, което на практика ни остави сами с Дъг. Дни наред чакахме в Западния циркус, оградени от гигантските стени на Еверест, Лхоце и Нупце, докато снегът трупаше ли, трупаше и засипваше палатките. Когато най-сетне поехме нагоре, устремът ни бързо се стопи, след като ни бяха потребни сума часове, за да изгазим сто-двеста метра иначе лек терен. Условията в планината изглеждаха непреодолими и ние решихме да се върнем, но впоследствие така и не успях да си отговоря дали дадохме всичко от себе си. После взе непрестанно да ме преследва изгарящото съмнение, че не притежавам нужната решителност за катерене при тежки обстоятелства и това се отрази на бъдещите ми намерения.

Експедицията на Кангчендзьонга беше замислена за пролетта на 1979 г., сиреч няколко месеца след Нупце, но за мен това бе слаба утеха. Почнах да съзнавам, че цялото ми съществуване е зависимо от преследването на една крайно трудна и неправдоподобна цел - изкачване на върхове по най-сложни маршрути. Всичките ми надежди и стремежи се оказаха свързани с този порив и вече знаех, че наистина искам да водя точно такъв живот.

Непал ми се хареса; след строгата атмосфера на исляма в Пакистан тази малка страна на индуистки и будистки традиции излъчваше много волност и ведрина. Нашето трио взаимодействаше добре, Дъг кипеше от енергична предприемчивост, каквато му липсваше по време на експедицията на К2, чиито мащаби явно го бяха обезличили. С Майк Ковингтън се запознах едва вечерта преди отлитането за Непал. С него човек можеше лесно да се разбере. Гледаше с иронична несериозност на философстването и самоанализите на Дъг, които на мен ми бяха отегчителни. В крайна сметка обаче именно Майк ни хвърли в тъч, като съобщи, че няма да се върне с нас в Катманду, а остава в планините, за да се ожени за шерпското момиче, което го беше гледало по време на болестта му. По-късно шерпанката отиде с него в САЩ, напускайки родното си село, отдалечено на една седмица ходене пеша от автомобилния път и лишено от електричество, от течаща вода, за да се засели в цивилизования лукс на щата Колорадо.

Зимата на 1978/1979 г. донесе дълбоки снегове в Англия и нови неудачи. На Луиз и беше омръзнало да има приятел, който шест месеца в годината отсъства, а когато си е в къщи, се стяга да замине. Март и датата на тръгване за Кангчендзьонга наближаваха и цялото ми свободно време беше погълнато от приготовления. Обилните снеговалежи, които объркаха нормалния живот в страната и често откъсваха от външния свят селото, в което живеех, само подчертаваха нелогичността на избраното от мен поприще: да подготвяш в люта зима експедиция в още по-мразовити земи и да тръгнеш, щом дойде пролетта.

Дъг и Пийт отдавна говореха за тази експедиция на Кангчендзьонга. За пръв път през есента на 1977 г. ме попитаха дали искам да участвам. С типичната си нахаканост Дъг попита:

— Идваш ли с нас на Канч [i:c137e90e](съкратено от Кангчендзьонга; употребява се от английски говорещите алпинисти - б. р.)[/i:c137e90e] през 1979-а?




[i:c137e90e]Канченгдзьонга

Снимка: Wikipedia [/i:c137e90e]


— Идвам, разбира се.
— Хубаво. И без това те бяхме включили в състава.

Освен нас тримата първоначално беше предвиден и Тът Брейтуейт,но по-късно се разбра, че още не се е оправил напълно от белодробното възпаление, получено на К2. Ето защо ни трябваше четвърти човек. През есента на 1978 г. предложих на Дъг да позвъни на Жорж Бетамбур — френски алпинист, който живееше в Щатите. Бях се запознал с него в една банка в Исламабад, а Дъг го беше срещал на няколко пъти в планините. Не можехме да кажем, че го познаваме като човек, но на всички ни беше направило силно впечатление неговото скоростно изкачване (с Яник Сеньор) на Броуд пик в Каракорум. Само девет дни след установяването на базовия лагер двамата стигнаха челото на този осемхилядник. Впоследствие Жорж неведнъж беше телефонирал на Дъг, давайки ясно да се разбере, че е готов да участва в съвместна експедиция, ако се яви възможност. Колкото и да е странно, в момента имаше твърде малко свободни алпинисти с необходимия опит за такъв голям връх като Кангчендзьонга.

Дъг се обади на Жорж и той незабавно прие.

Смятан дълги години за най-високият връх на Земята, Кангчендзьонга в действителност е трети по височина в света, което е установено през миналия век от прецизните измервания на Индийската топографска служба. Двата по-високи върха, Еверест и К2, почти не могат да се видят от населени места, докато Кангчендзьонга, издигащ се в източния край на Хималайската верига, се вижда като на длан от Дарджийлинг. За британските колониалисти, които в това планинско градче намирали спасение от горещините на индийските низини, издигащият се над облаците ефирен масив на Кангчендзьонга става олицетворение на целите Хималаи. Върхът се намира на границата между Непал и Сиким и за сикимците е свещено място, смятано за обител на боговете. Самото название Кангчендзьонга означава "Петте съкровищници на великия сняг". "Великият сняг" е вечният сняг, който покрива върха и ярко контрастира с нажежената мараня на предмусонна Индия. "Петте съкровищници" символизират петте отделни връхни точки, които се открояват в общия масив.

До нашия опит за изкачване на Кангчендзьонга главният връх с височина 8598 метра* беше достигнат само от шестима алпинисти - четирима британци, един индиец и един шерп. Всички покорители предварително бяха дали дума да не стъпват на самия връх от уважение към вярванията на сикимците, които се бояха, че ако някой дръзне да оскверни дома на боговете, ще ги сполетят бедствия и болести.

Първият опит за овладяване на върха датира още от 1905 г., когато в Непал пристига разнородна група, водена от Алистър Краули. Построяват лагер в горния край на ледника Ялунг и достигат приблизителна височина от 6500 метра, когато ги сполетява нещастие. Трима европейци и трима местни носачи се движели нагоре към лагер 7, разположен на 6200 метра, когато единият от носачите се подхлъзнал и повлякъл всички останали. Опитите им да спрат падането не дали резултат, защото изведнъж снегът под тях се раздвижил и се образувала лавина. Тримата носачи и единият от европейците на име Паш останали погребани под снега. Гийармо и де Риджи, двамата оцелели, се изровили сами, ала им било невъзможно да откопаят своите спътници с голи ръце. Като чул за злополуката, Краули отказал да слезе на помощ. Останал в палатката си да пие чай и заявил: "За такова нещастие в планината не мога да изпитам никакво съчувствие... Утре се надявам да сляза и да проверя как стоят нещата... докторът е достатъчно голям, за да се спаси сам, а не вярвам някой да желае спасяването на де Риджи." Четиримата нещастници, затрупани под лавината, умрели и телата им били извадени едва три дни по-късно.

Изразените от Краули чувства по време на тази трагедия се различават коренно от етиката, която обикновено определя човешкото поведение в планината.

Масивът на Кангчендзьонга е огромен, с дълги гребени и вторични върхове, които се простират в протежение на километри по оста север—юг и изток—запад. За да се отиде от един район на планината в друг независимо в каква посока, се изисква тежък преход от няколко дни или трудно изкачване през някой от хребетите. Обективните трудности са попречили за щателното проучване на всички възможни пътища за изкачване на Кангчендзьонга, ала най-често политическите съображения са определяли маршрутите, по които е бил атакуван върхът.

През 1928** и 1931 г. немски експедиции под ръководството на Паул Бауер предприемат опити по североизточния гребен откъм Сиким. И в двата случая алпинистите са спрени от свирепи бури, но усилията им са оценени изключително високо и Кангчендзьонга почва да се счита за "германска" планина, както Еверест се е смятал за "английски", понеже повечето опити за изкачването му са били дело на англичани.

Единствената експедиция, атакувала върха от северозапад, където бяха насочени и нашите интереси, беше проведена през 1930 г. с водач Джордж Дюренфурт***, който успява да издейства разрешение за подход към върха от непалска територия, но прекратява изкачването, след като един от шерпите загива под лавина.

-------------------------------------------------------------------------------
[i:c137e90e]* - Според данни от най-новото измерване - 8586 м - б. р.
** - Първата немска експедиция е през 1929 г. — б. р.
*** - Става дума за Гюнтер Оскар Диренфурт - б. р.[/i:c137e90e]


За пръв път главният връх на Кангчендзьонга е достигнат едва пред 1955 г. от британската експедиция на Чарлз Еванс, като първопокорителите са Джо Браун, Джордж Банд, Норман Харди и Тони Стрийтър. Те прокарват път по югозападния склон, използвайки кислородна апаратура от щурмовия лагер нагоре.

Другата успешна експедиция е индийска и се проведе през 1977 г. под ръководството на полковник Н. Кумар. Майор Прем Чанд и шерпът Нима Дордже изкачват върха, като по този начин довършват маршрута, започнат от германците. Те също ползват кислород и определят пътя от североизток като особено дълъг и труден.

С изключение на индийската експедиция в последните години не бе разрешавай достъп на други алпийски групи до Кангчендзьонга откъм Сиким. В Непал върхът се намира в забранена за чужденци зона и досега сравнително малко експедиции бяха допуснати и от тази страна. Смятахме, че сме направили голям удар, когато през октомври 1977 г. научихме от нашия посредник в Катманду Майк Чини, че ни е дадено позволение да атакуваме върха от северозапад.


[b:c137e90e]ІІ[/b:c137e90e]

За Кангчендзьонга разполагахме с бюджет от 9 хиляди лири. Всеки даде от джоба си по 1700 лири, а останалите получихме във вид на помощ от фондацията "Маунт Еверест" и от Британския планинарски съвет. Експедицията погълна целите ми спестявания през последните две години, ала за мен, както и за другите членове на групата, бе далеч по-важно да замина, отколкото да се радвам на обезпеченост с пари в банка или на вещите, които бих могъл да си купя с тях. Жорж притежаваше голяма колекция от редки кристали, част от която продаде, за да допълни своя дял от общата сума.

Пристигането ми в Непал през март 1979 г. беше като завръщане у дома; имах чувството, че съм бил само в кратък отпуск и сега се връщам в планинската среда, където ми е мястото. Цял ден прекарахме в складовете на нашите експедиционни посредници от фирмата "Шерпа кооператив", където опаковахме багажа, сортирахме провизии и уреждахме формалности по застраховките и транспортирането на пощата. Когато излязохме навън, Катманду кипеше от живот, небето синееше и младежта на Непал се носеше напето по улиците, Едва сега осъзнах, че цял ден изобщо не се бях замислил къде се намирам, забравяйки напълно за различната култура, сред която бяхме попаднали, за приказното място, което възбуждаше въображението на моите братя и сестри, както и на всичките ми приятели. Вечерта седнахме да вечеряме в едно от популярните ресторантчета на града и ненадейно установих, че непрекъснато се оглеждам, сякаш се намирам в някоя кръчма у дома и очаквам всеки момент да се появи някой познат.

Жорж ни порази със своята динамика. Енергията му беше неизчерпаема и вечно сновеше напред-назад, зает с приготовления по заминаването. В сравнение с него ние тримата имахме вид на опитни бойци, които са врели и кипели в занаята и са възприели нещичко от забавения ритъм на живота в източните страни.

Пийт напусна Англия два дни след нас тримата с Жорж и Дъг. Имаше ангажименти, които му попречиха да тръгнем заедно. Възроптахме, че ще се забави, понеже така се падаше повече работа на наш гръб, ала затова пък ми донесе фотоапаратите, които бях забравил, както и четири чифта от новия модел пластмасови алпийски обувки, за да ги изпробваме в планината. Краката и ръцете неизменно са изложени на най-голям риск от измръзване, а напоследък бяхме чули, че тия пластмасови обувки са доста по-топли от традиционните кожени и затова искахме да ги опитаме. Като отворихме кутиите, с разочарование открихме, че те почти не се различават от обикновените скиорски обувки.

Дъг се чувстваше съвсем като у дома си в Катманду, тъй като беше идвал тук толкоз пъти, че имаше дори собствен склад с екипировка и много приятели сред шерпите, които се бяха заселили в града, за да бъдат под ръка при набирането на хора за алпийските експедиции.

Понеже не бяхме сигурни относно мащаба на замисленото изкачване и искахме да имаме на разположение един-двама заместници, ако някои от нас се разболее, помолихме непалските ни посредници да ангажират двама шерпи, за които се знае, че са способни катерачи. Дъг беше с отлични впечатления за Анг Пурба от Кумджунг, с когото беше катерил на Еверест през 1975 г. и оттогава много го ценеше. За свой партньор Анг Пурба избра Нима Тенсинг от Пангбоче и макар Нима да изглеждаше по-възрастен, отколкото бихме желали, с любопитство научихме, че на младини е участвал като носач в първата успешна експедиция на Кангчендзьонга през 1955 г.

Вярвахме, че по брой четирима души са най-подходящи за изкачването, но съзнавахме какво рискуваме, ако поради заболяване групата намалее. Друга възможност бе да поканим още алпинисти от Великобритания, но тогава експедицията щеше да стане по-голяма и по-трудна за управление, като освен всичко друго никой нямаше да иска да играе второстепенна роля, ако на практика е в състояние да стигне върха.

Тъй като възнамерявахме да качим Кангчендзьонга без кислород, нямаше нужда да се организират сложни транспортни комуникации, по които да се изнесат тежките кислородни бутилки на позиция, откъдето ще могат да се ползват при решителния щурм. Смятахме след като изкачим долната част на маршрута, да атакуваме върха без предварително изграждане на лагери, носейки всичко необходимо на гърба си. Не ни беше известно до момента някой да е качвал толкова висок връх като Кангчендзьонга по труден премиерен маршрут без кислород и с група само от четирима души. Имаше много неизвестни и за разлика от обстойното планиране, извършено предварително за К2, тук за доста неща можехме да ковем планове едва след като застанем под самия връх.

Анг Пурба беше мълчалив и разсъдлив. Изслушваше въпроса с наклонена на една страна глава, сетне бузите му хлътваха, докато премисляше всичко и накрая отговаряше сериозно и уверено. Познаваше и планините, и техните обитатели и можеше да му се има пълно доверие. Дадохме му пари да закупи необходимата храна, да наема и плаща на носачите според тарифите и когато сумата се свърши, ни представи старателно приготвен отчет за разходите. Нима бе не по-малко полезен от своя сънародник. Неговият английски не беше така добър и той показваше своята добронамереност и желание да свърши каквото трябва с широка усмивка и бърза реакция.

Когато за пръв път попаднах в Хималаите, се безпокоях за всичко; движех се с носачите, за да надзиравам багажа, трудно проумявах особеностите на тяхното поведение и ми се струваше, че успехът на експедицията зависи от прищявките им. Това беше петата ми експедиция и вече се бях научил да се отнасям по-безгрижно към нещата, да оставям развитието на събитията в ръцете на нашите довереници от планините. Те преценяваха много по-добре от нас колко носачи да се наемат, каква храна да се закупи, къде да се пренощува.

За нас беше огромно облекчение, че сме освободени от тия ежедневни грижи и когато трекингът започна, имахме възможност да си отдъхнем от месеците на трескава подготовка преди експедицията и да пренасочим вниманието си към предстоящото изпитание.

Спомените ми от подстъпа до Непалските Хималаи през миналата есен възкресиха продължителното ходене в един безконечен, пълен с пиявици тунел през тропическа зеленина. Ето защо направо се боях от прехода до Кангчендзьонга. Пътят започва от низините на тераите* и дни наред върви през влажна, бъкаща от пиявици местност, изкачва залесени хребети и се спуска в нажежени от жега долини. Имахме сведения, че тоя район е един от най-неприятните, ала за наш късмет беше месец март, а пиявиците се появяват чак след мусонните дъждове през лятото.

Потеглихме от Дхаран Базар и тутакси запъплихме по отегчителен баир. При тая горещина изкачването беше съсипващо: от нас се лееше пот като из ведро, а разглезените ни от заседналия живот тела стенеха от болка, додето се нагодят към новия двигателен режим. Не беше ясно колко време ще трябва да вървим, за да се доберем до базовия лагер; напоследък оттук бяха минавали толкова малко експедиции, че нямаше определени места за нощуване, продължителността на дневните преходи не беше известна, нито точният маршрут. По приблизителни данни бяха потребни от две до три седмици ходене, за да се стигне до северното подножие на масива.

Дъг обикновено се движеше със самостоятелно темпо, нарамваше раницата си скоро след закуска и изчезваше по пътеката, като предпочиташе да върви сам със собствените си мисли и при всяко спиране за почивка сядаше да чете или пише, сякаш не искаше да пропилее нито миг в търсенето на прозрения за мистерията на живота. Понякога го срещахме, след като вече е разгледал и фотографирал всичко от някое интересно село или храм, при което ни предлагаше да опитаме от вкусните тукашни портокали — друго негово откритие.

Жорж, Пийт и аз често ходехме заедно. Беше забавно да общуваш с такъв буен и жизнерадостен човек като Жорж. Кой знае дали защото го познавахме твърде малко или защото беше французин и помежду ни съществуваше културна и етническа разлика, но по много въпроси Жорж изразяваше мнение, различно от това, което ми беше познато. Говореше много добре английски, ала все пак в речта му се чувстваше словесния буквализъм на човек, говорещ чужд език, и в думите му нямаше никакви задръжки. Просто още не се беше научил да облича мисълта в езикови нюанси и метафори.

-----------------------------------------------------------
[i:c137e90e]* - тераи - блатисти слабо населени територии в южното подножие на Хималаите — б р.[/i:c137e90e]


В много отношения Жорж отговаряше на стереотипния образ на обикновения французин. Беше женен и често говореше за жена си, та в един момент почна да ни се струва, че я познаваме лично. От друга страна не можеше да устои да не играе ролята на галски донжуан. Беше тъмнокос, с бронзов загар и носеше кокетна лента през челото, която му придаваше рицарска привлекателност. При полета от Лондон за Катманду имахме кацане в Москва, където Жорж видя две руски стюардеси да седят сами и тозчас се лепна за тях. Забърбори нещо скорострелно, от което те естествено не разбраха нито дума и недоумяващо го гледаха.

Жорж говореше без никакво стеснение за много неща. Разказваше ни любовните си похождения, излагаше становището си по отношение на връзката със съпругата му и с други жени, при това с такава откровеност, каквато за Пийт при цялата негова сдържаност и деликатност беше направо смайваща. Забелязах, че Пийт се стреми по-често, отколкото преди, да води разговори за секса и брака, поставяйки въпроси на Жорж като на някакъв експерт в тая област. Жорж се радваше на предоставената възможност да сподели теориите си за "мацките", наблягайки съзнателно на тази дума, горд от присъствието и в речника му, бележещо сериозна крачка напред в овладяването на езика. Вярваше в свободните взаимоотношения и смяташе, че ако двама души живеят заедно или са женени, това не бива да изключва връзките от временен характер с трети лица, ако, разбира се, човек си дава ясна сметка кого наистина обича. Ако двама души са разделени за продължително време, както ние оставяме у дома съпруги и приятелки, според него бе напълно приемливо всеки от двамата партньори да влезе във взаимоотношения с друг човек, щом изпита нужда от това по време на раздялата. Пийт слушаше със зяпнала уста тия приказки, които бяха абсолютно противоположни на собствените му разбирания за любовта и брака. Ала все пак беше очарован от "откровеността" на Жорж и непрестанно го разпитваше за неща, които обикновено се стесняваше да дискутира освен в най-общ смисъл.

Всички добре съзнавахме, че се обричаме на неестествен начин на живот, като се откъсваме за месеци наред от любимия човек. Дъг беше убеден, че присъствието на жени в една алпийска експедиция упражнява облагородяващо влияние върху поведението на алпинистите и внася по-голямо равновесие в изолираното общество на групата. По една или друга причина Пийт смяташе, че аз съм противник на тази идея и от това подразбрах, че в неговите очи аз съм някакъв заслепен фанатик, който желае нищо да не го разсейва от избраната цел. По принцип всеки бе съгласен, че смесените експедиции или само наличието на жени сред алпинистите са нещо приемливо, но от друга страна подозирахме, че много хора имат идеализирани представи за експедиционния живот и не виждат тежкия труд и лишенията в него.

Вече няколко дни вървяхме по трекинга, когато най-сетне можах пълноценно да насоча вниманието си към върха, който искахме да изкачим. Два дни ме мъчиха спазми в стомаха, гадене и диария, при което единственото ми желание бе да лежа в покой, но нямаше как - влачех се по пътеката, незабелязващ нищо около себе си. Дъг беше много грижовен и внимателен, даваше ми лекарства и вареше билков чай, който смяташе, че ще ме излекува. Даде ми шишенце с "Каоломорфин", което носех в джоба и сегиз-тогиз отпивах от него, за да предотвратя призивите за повръщане, надявайки се, че морфинът ще ме упои хубаво и ще премахне физическите ми страдания.

Пийт изрази своята загриженост за небрежния ни подход към планината; считаше, че всички трябва да сме в максимално добра форма, за да разчитаме на успех, и че може би твърде много се доверяваме на натрупания опит. Още в Катманду той последва примера на Дъг да пие мляко вместо бира, а подражаваше на Жорж в храненето и физическите занимания. Френският ни приятел беше изкачил скоростно осемхилядник без кислород и Пийт искаше да разбере и използва формулата за успех, която вярваше, че Жорж притежава. От страх да не би тайната да се крие в неговата диета или в тренировъчната му програма той се стремеше да имитира всяко действие на Жорж. Ако французинът тръгнеше да бяга, Пийт хукваше с него; вечер, когато Жорж не го свърташе на едно място и почваше да се катери по околните камънаци, същото правеше и Пийт.

Оставех ли шегите настрана, признавах, че имат право и че аз също би трябвало да изпълнявам строга тренировъчна програма. Понякога се питах дали не съм позакъснял с постигане на формата, необходима за изкачване на този връх. Вечно имах доброто намерение да изляза с тях на крос, но всеки път се случвах на най-интересното място в книгата, която четях, и докато видя какво ще стане по-нататък, Жорж и Пийт се връщаха от тренировката.

Два дни вървяхме по заобленото било на вододела между реките Арун и Тамур. Минахме през села със солидно построени къщи и рододендронови гори. Пътеката беше главната съобщителна артерия за селищата в района и в двете посоки пъплеха върволици от носачи с огромни товари на гърба от плодове и зеленчуци — на отиване към равнината, а на връщане — от манифактурни стоки, купени от пазара в града. Времето тия дни беше идеално, тъй като се бяхме измъкнали от лепкавата жега и сега се намирахме на 2500 м н. в., където духаше хладен ветрец и беше приятно да се върви.

В края на вододелното било стигнахме някакво селце, от което трябваше отново да слезем в долината, сред джунглата и горещината. В небето над селото се белееше далечен и ненатрапчив облак — така си помислих отначало, а всъщност се оказа Кангчендзьонга. Не бяхме изминали и половината път до него, а ето че се изправи пред нас грамаден и масивен. Беше ми топличко сред зеленината на пътеката и въобще не исках да мисля какъв студ цари там горе, шест хиляди метра по-високо; беше ми трудно да си представя как ние само четиримата ще успеем да се справим с толкова голям връх. Внезапно осъзнах, че в действителност сме страшно малко на брой.

Минахме над шепа скупчени къщурки, откъдето се разнасяха кънтящите металически звуци на музика от транзистор, която в тази среда, толкова далеч от съвременния цивилизован свят, звучеше необичайно гротескно. Това беше една английска песен, пусната до крайност, тъй че текстът почти се губеше, но все пак разпознахме рефрена: "Сбогом приятели, тъжно е да се умре..." Не можехме да не се разсмеем от иронията на съвпадението, че минаваме тъкмо в този момент. Жорж взе да ръси злокобни подмятания какво би могло да ни се случи в планината и без да иска, започна да играе по нервите на Пийт.

Този път очакването за предстоящите трудности и усилия не ни правеше напрегнати и раздразнителни. За голяма част от ежедневното домакинство се грижеше нашият готвач Ками и неговият млад помощник, когото не бяхме викали, но преценихме, че е по-добре да не възразяваме, когато Кахми го доведе. В средата на пътя, около седмица след началото на трекинга, възникнаха спорове с носачите. Анг Пурба и Нима разрешиха проблема, докато ние се препичахме на слънце и плувахме в чистите, приятно топли води на реката. Офицерът ни за свръзка Мохан Бахадур Тапа се оказа комична фигура. Вечно ходеше с вълнена шапчица, срамувайки се да покаже олисялата си глава, която смяташе за основна причина да не се ожени. Говореше добре английски, но езикът му звучеше странно сякаш го беше учил по съчиненията на Дикенс и Шекспир, използвайки отдавна отпаднали от употреба думи. Обичаше да разговаря с нас, за да упражнява своя английски, и ни разправяше истории от службата си в полицията. Теоретично беше пратен с нас да съблюдава дали спазваме законите на страната, но всъщност той отлично знаеше, че нямаме намерение да ги нарушаваме и беше тръгнал с експедицията просто да се откъсне от ежедневните си задължения, като се възползва от възможността да общува с хора от чужбина и да получи ценни вещи в края на експедицията.

На деветия ден от подстъпа към планината стигнахме мястото за нощуване още рано следобед. Полегнах в сянката на една скала, зачетен в "Седемте стълба на мъдростта" от Т. И. Лорънс, като имах доброто намерение да свърша главата и да ида при другите трима, които се катереха по близките канари в просеката сред гората. По едно време Пийт се появи зад скалата, където лежах, накуцвайки.

- Какво ти е на крака?
- Не знам. Идиотът Жорж ме бутна. Чух как изпука. Такъв глупак ... Може нещо да се е счупило.

Жорж изкатерил някаква гладка плоча с наклон 70 градуса, разчитайки само на триенето, за да изпълзи на върха на петметровата канара. Това било част от тяхната игра: всеки от тримата се стремял да изкачи пасаж, който другите няма да могат да преодолеят. В случая Пийт се справил и Жорж, неукротим както винаги, взел ролята на "господаря на крепостта", бутайки на шега Пийт, който тъкмо се изправял. Изваден от равновесие, Пийт не намерил за какво да се залови и паднал на земята, тупвайки тежко в тревата. Кракът му се извил и той чул как нещо изпукало в левия глезен. Отначало помислил, че лошо го е изкривил, но болката била толкова силна, че почти не можел да стъпи на крака си. Смазан от разкаяние, Жорж проклинал неуместния си изблик. Дъг хванал крака на Пийт с големите си лапи, притиснал го внимателно, но рязко, като се мъчел да определи откъде идва болката и дали има счупена кост или разтеглени връзки.

Цялата сериозност на положението постепенно стана ясна, след като глезенът на Пийт започна да се подува, болката не намаляваше и всеки опит да проходи завършваше с агония.

Бяхме отдалечени от изходния пункт на девет дни. На три дни път в друга посока имаше самолетна писта с полети веднъж седмично. Да се върнем всички, означаваше край на експедицията; ако Пийт отидеше да се лекува в болница, дори кракът му да се оправи бързо, пак щеше да му бъде много трудно да се изравни с нас и да ни догони в аклиматизацията, която щяхме да сме постигнали след две-три седмици във високата планина. Изведнъж шансовете на Пийт да участва в изкачването на Кангчендзьонга станаха минимални и той придоби страшно потиснат вид, което се отрази на цялата група.

Мъчеше се да не дава външен израз на яда си, но сегиз-тогиз пускаше по някоя хаплива забележка, която издаваше какво му е на душата. Измъчван от угризения, Жорж се свиваше при всяка дума като огорчено от лекомислието си дете, което не е искало да причини зло.

Поръчахме на готвача да приготви ведро с топла вода и накиснахме ранения крак за облекчаване на болката; после някой каза, че за изкълчено е по-добре студено и ние сменихме топлата вода със студена. Ако се стигнеше до там Пийт да не може да ходи, смятахме да наемем як, макар че не бе ясно дали ще е в състояние да язди такова своенравно животно по тия тесни пътечки.

Жизнерадостният Жорж помръкна, придоби унил вид и детинската му спонтанност като че ли изчезна завинаги. Нищо не можеше да възроди предишната му закачливост и шеговитост; измъчваше го съжалението на човек, който е сторил нещо непоправимо, не му се правеше нищо и само лежеше умълчан и мрачен, разкъсван от чувство за вина. Пийт неспокойно се въртеше, не можейки да си намери удобно място. Каквото и положение да заемеше, отдолу все го убиваха камъни или нещо друго го притесняваше. Просто не знаеше къде да се дене. Цялото му внимание изглежда беше насочено в това да проходи навреме, за да изкачи върха. Можех само да предполагам колко е разочарован, защото външно не показваше нищо. Спомних си за случая, когато и аз бях поставен в същото положение от нищо и никакъв зъбобол. Разказах му тази история като притча за разбитите и сетне възродени надежди, мъчейки се да му внуша, че понякога не всичко е загубено, колкото и трагични да изглеждат нещата в момента. Пийт престана да пише дори в дневника си - явно смяташе, че няма смисъл да води хроника на експедиция, в която повече не участва.

Вечерта около огъня на готвача се събраха група планинци. Сред тях имаше едно чудно красиво момиче, каквото не бяхме виждали сред местните жители. Надявайки се да поразсея черните мисли на Пийт, помолих готвача да накара девойката да му занесе вечерята, но даже нейната красота не разведри мрачното му настроение.

Призори стана ясно, че кракът на Пийт не се е оправил. Междувременно той беше решил да продължи с нас с упованието, че контузията ще мине и ще му даде възможност да опита щастието си на Кангчендзьонга, но дори с импровизираните патерици не беше в състояние да измине повече от няколко метра по неравния терен.

Находчив както винаги, Анг Пурба намери решение на проблема. Не се знаеше какво би могло да хрумне на един як по планинските пътеки, но се намери носач, който беше готов да носи Пийт на гърба си срещу същите пари, които бяхме решили да дадем за наемането на товарно животно. Носачът стоеше до Анг Пурба -я имаше метър и петдесет, я не. Беше облечен в къси памучни панталони и износено яке. Ходилата му бяха боси, а голите му крака бяха само сухожилия и мускули, без грам излишна плът. Под мишницата си носеше почерняло от употреба конопено въже - символа на занаята. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма, а предлагаше да носи Пийт, чието тегло беше осемдесет и два килограма.

Един конусообразен кош, в който обикновено се пренасят плодове и зеленчуци на пазара, бе срязан и пригоден за седалка. Помогнахме на Пийт да се настани и носачът обхвана коша с въжето, поставяйки свободния край на челото си. Внимателно се изправи, като пое товара с главата си и лека-полека закрачи по пътеката, докато Пийт се полюшваше несигурно с гръб към посоката на движение и се мъчеше да хване ритъма на това странно превозно средство.

Носачът успяваше да върви само няколко минути и се налагаше да спре. подпирайки тежкия товар на Т-образната сопа, която носеше за тази цел; така избягваше трудната процедура по свалянето и вдигането на коша. Пийт седеше безпомощен и неподвижен, докато останалите носачи от кервана се изнизваха край него, сякаш символизираха отдалечаването на експедицията от нейния пострадал член. Между нас, здравите, и контузения Пийт се създаде невидима преграда. Навъртахме се около него, забавяйки нарочно ход, за да му правим компания, тъй че да не се чувства изоставен. Но когато ходиш по-бавно от обичайното и спираш по-често, отколкото е необходимо, става уморително. Не знаехме и как Пийт възприема нашето състрадание и постепенно започнахме да избързваме напред, за да го видим пак часове по-късно, когато спирахме някъде да пием чай.

Два дни напредвахме изключително бавно и накрая решихме да наемем двама души, които да се редуват в носенето на Пийт. Тясната пътека изкачваше все по-стръмни склонове и лъкатушеше над шеметни пропасти. Като поглеждах назад към пъплещите фигури по широката едва половин метър пътечка, се питах какво ли ще стане, ако носачът се препъне и полети заедно с Пийт надолу към реката, чийто шум почти не се чуваше.

Носачите, които поемаха огромния товар като щафета, изглеждаха примирени със съдбата; вдигнеха ли коша на гърба си, лицата им се изопваха от адското напрежение, жилите по врата и краката им изскачаха като въжета и те упорито закрачваха напред, неспособни да стоят на едно място под смазващата тежест. За тях това бе начин да изкарат повече пари.

През първите два дни слънцето много тормозеше Пийт, понеже стоеше неподвижен под огнените му лъчи, но после времето се обърна и заваляха дъждове. Придвижването, което отначало изглеждаше страшно трудно и непосилно, стана ежедневие. Нима отговаряше за носачите на Пийт и вече бе ясно, че те са в състояние да го отнесат навсякъде. Нямаше и съмнение, че той щеше да стигне базовия лагер, но духът му бе сломен.

Красивото момиче, с което се запознахме в деня, когато стана злополуката с Пийт, се бе присъединило към нашия керван. Пътуваше с майка си, сестра си и брат си. Движеха се в същата посока на път за летния им дом в селището Гунза. Научихме, че името на хубавицата е Дава, а когато майката видя, че снимаме дъщеря й и питаме Анг Пурба за семейното й положение, тя побърза да ни отговори, че девойката е съпруга на много голям човек, който има също толкова голяма пушка и е болезнено ревнив. Но, разбира се, всичко това беше в сферата на шегата. Вечер Дава и близките и седяха край нашите лагерни огньове, а при дъжд им давахме палатки. Майката потърси медицинска помощ от Дъг за измъчващата я силна кашлица. По начина, по който пътувахме, някак по-осезаемо чувствах, че сме част от Непал и неговите обитатели. Само ние четиримата бяхме чужденци. Нашите петдесет носачи бяха всички от този район, а Анг Пурба и Нима говореха местния диалект, макар да бе различен от техния. Не бяхме толкова голяма чуждестранна група, че да завладяваме с присъствието си селата, в които влизахме. Нуждаехме се от местни продукти, планинците пък идваха при нас за лекарства. Вървенето пеша беше естественият начин на придвижване тук и присъединяването на семейството на Дава към нашия керван, както и на неколцина полицаи и съпругите им, тръгнали за полицейския пост в Гунза, според мен беше знак, че сме приети за свои.

Една нощ сънувах, че един от нас е загинал под лавина на Кангчендзьонга, обаче групата ни беше от петима, а не от четирима души. Оцелелите бяха обхванати от паника, че вестта за нещастието може да се разпространи, преди да са уведомени близките на загиналия; после се събудих, обзет от тягостно чувство. Не желаех да се поддавам на суеверия, породени от сънища, и не казах на другите, защото се страхувах да не предизвикам мисли, които могат да породят неувереност. По-късно през деня записах съня, тъй като исках да анализирам подсъзнателните си страхове с надеждата по този начин да прогоня фатализма от себе си.

Друга нощ сънувах, че двамата с Пийт щурмуваме върха. Не смятах, че и в това има някакво пророчество, но го разказах на Пийт, за да види, че не му вдъхвам надежда просто ей така, от съжаление, а дори подсъзнателно вярвам във възможността да изкачи Кангчендзьонга. Остана видимо поласкан, все едно му правех комплимент.

В Гунза се наложи да останем за малко. Селото се намираше на 3500 м н. в. и тук се разплатихме с носачите от низината, след което наехме якове за оставащия до базовия лагер път. След като четири дни бе носен на гръб, Пийт започна да прави първите си колебливи стъпки. Изчакахме още един ден, понеже всички се чувствахме без дъх от височината. Подвижността на Пийт се увеличаваше ежедневно.

След случката Жорж непрекъснато бе в минорно настроение, а ентусиазмът му доугасна от сериозната настинка, която го изнерви и го накара да изпробва всички възможни хапчета и сиропи, които успя да намери.

Всеки си беше взел по няколко подбрани касетки, но както към четенето, Жорж не проявяваше никакъв интерес и към музиката и считаше пънк-рока за абсолютно нетърпим. Дъг слушаше най-вече Боб Дилън на малкото касетофонче, с което никога не се разделяше. Двамата с Пийт слушахме предимно рок-музика, макар че когато изпаднеше в по-съзерцателно настроение, Пийт обичаше да пуска класика или джаз. Разполагахме само с още един касетофон и с Пийт обикновено лагерувахме в съседство, за да можем да слушаме и двамата независимо при кого е апаратът. Една нощ бях пуснал касетофона тихо в близост до главата си, чудейки се дали е достатъчно високо, за да чува и Пийт, но след известно време съм заспал под звуците на "Пинк Флойд". После стреснат се събудих от вика на Жорж, който искаше да намаля музиката, защото не можел да спи, и докато информацията стигне до сънения ми мозък по разнеслия се шум от другите палатки разбрах, че не само аз съм се събудил.

На другата сутрин лагерът отново бе разбуден от Жорж, който първо съобщи, че се чувства много по-добре и че простудата му е минала. Няколко минути по-късно извести, че навън вали сняг и че щял да поспи още малко, докато се покаже слънцето. Спонтанността на Жорж беше съвсем чужда на по-сдържаните и немногословни взаимоотношения, които лично аз предпочитах. Не ми се нравеше, че ме будят безпричинно, ала в много други случаи поведението на Жорж внасяше елементна свежест и виталност в суховатия и резервиран маниер, който беше станал основа на общуването между Пийт, Дъг и мен.

Като тръгнахме от Гунза, Пийт беше в състояние да върви сам и измина за добро време разстоянието до следващата ни спирка, селцето Кангбачен. Куцукаше по пътя, подпирайки се на две щеки, за да облекчава натоварването върху крака. В проявената упоритост да преодолее очевидно безнадеждната бариера, спусната пред него от счупения или пукнат глезен, и да не допусне да бъде сломена решителността му да изкачи Кангчендзьонга може би се съдържаше нещо от непоколебимата целеустременост, която движи човек. Под външността, която понякога изглеждаше беззащитна и непохватна, се криеше стоманена воля, чиято сила се проявяваше само когато възникне нужда. Щом се видя, че състоянието на Пийт се подобрява, Жорж тозчас възвърна старата си припряност. Едва бяхме устроили лагера и той изхвърча като куршум нагоре по склона, за да завърши следобеда с катерене по нови канари.

Разстоянието до базовия лагер съвсем не се оказа толкова голямо, колкото ни го представиха хитрите жители на Гунза. Не бяха пет дни, а три и дневните преходи всеки ден бяха по три-четири часа. Мястото се намираше на обширна тревиста заравненост с дължина близо километър и ширина около четиристотин метра, скътана между склоновете на върха. Нагоре следваха сипеи, които опираха в сто и петдесетметровата челна морена на ледника, покрита с пръст и камъни. Височината на базовия лагер бе 4800 метра, доста ниско за такъв висок връх, ала това беше последното тревисто място преди да се навлезе в ледената пустош на глетчера. За почивка и възстановяване лагерът сред зеленина е за предпочитане пред сивото еднообразие на ледовете. Нашите шерпи, готвачът и офицерът за свръзка несъмнено щяха да пребивават тук. На поляната Пангпема е бил разположен и базовият лагер на експедицията от 1930 г., предприела опит от север, и останките от изградената за прикритие от вятъра каменна стена още личаха. Шерпите направиха голям заслон за кухня и столова, като използваха старата стена, и покриха конструкцията с огромно платнище. Платихме на носачите и на водачите на якове, след което започнахме да се приготвяме за дългата обсада на върха, който задънваше долината срещу лагера.


[b:c137e90e]III[/b:c137e90e]

Цяла седмица проучвахме подхода до северния гребен, пренасяхме товари по ледниците и изградихме лагери 1 и 2. Първият лагер беше ниско — само на 5300 метра, но пътят до втория, на 5800 метра, в началото ни се виждаше прекалено дълъг за минаване наведнъж от базовия лагер - още не бяхме достатъчно укрепнали и аклиматизирани за такъв маратон.

Изминалата седмица ни помогна да се нагодим психически и физически към новото обкръжение. Необходимо ни бе време, преди да тръгнем решително към" върха, особено на Пийт, който трябваше да се увери, че кракът му е наред, а също и за отзвучаване на последиците от дизентерията, която последователно повали Жорж и Пийт.

По всеобщо мнение Кангчендзьонга има страховитата слава на много опасна планина. Тъй като е най-високият масив в източния край на Хималаите, ветровете тук са особено яростни, а снеговалежите — изключително обилни. В отчетите на всички предишни експедиции има предупреждение за постоянна лавинна опасност и в дните, през които организирахме и зареждахме долните лагери, сетивата ни свикнаха с гърма на поредния откъснал се от склона леден серак, както и с тътена на снежните свличания, изсипващи със страхотна сила тонове сняг върху ледниците. Жорж беше ходил само на една експедиция в Хималаите и тя се бе увенчала толкова бързо с успех, че той почти не беше виждал хималайските лавини. Гръмовният грохот, който често разсичаше планинската тишина, беше за него ново преживяване, което доста го тревожеше. Тревожеше и нас, но не можехме да направим нищо друго освен да се помъчим да намерим такъв път през ледника, който е най-малко застрашен от околните склонове, и да поставим палатките достатъчно далеч от опасните зони, за да бъде сънят ни спокоен.

През първата нощ в базовия лагер бяхме събудени от воя на вятъра, който заплашваше да събори палатките и потвърди нашите страхове, че по-нагоре условията в това отношение ще бъдат още по-жестоки.

Лагер 1 се намираше под Близнаците, нисък двуглав съсед на Кангчендзьонга, по чийто скат стърчеше грамадна стена от ледени сераци. Съзнавахме опасността от срутване, но смятахме, че цепнатините и възвишенията по ледника, разположени между палатките и склона, ще възпрат ледените блокове, откъснали се отгоре. През нощта, когато за пръв път спахме в лагер 1, Пийт чу шум на лавина и тутакси подскочи, ала свличането се оказа надалеч и той си легна в чувала, признавайки, че явно е по-плашлив от нас, след което взе да разсъждава на глас, че просто трябва да се примири с ежедневния, дори ежечасния грохот, защото от северния склон на нашия връх се откъсваха лавини едва ли не по всяко време на денонощието. Маршрутът беше избран така, че да избягва тези обективни опасности — от определен момент нататък вървеше все по ръб, който оставаше над лавиноопасните зони. Спях в една палатка с Пийт и бях също изнервен от безпокойствието, което обхваща човек, когато няма представа за характера и измеренията на своя противник. Не бях склонен да давам така лесно израз на страховете си, понеже знаех, че мога да повлияя на Пийт и да го изнервя още повече. Предпочитах най-напред лично да анализирам опасенията си, докато взема решение, и чак тогава да изразя мислите си на глас. Гледах на нашата ситуация по начин, който ме караше да се смея на безпокойството ни, сякаш можехме с нещо да подобрим нещата или бяхме пропуснали да вземем някоя предпазна мярка, която би ни гарантирала по-голяма сигурност. Пийт ме обвини в безсърдечност и липса на въображение, след което и двамата се унесохме в дрямка, заслушани в стърженето и пращенето на ледника под нас.




[i:c137e90e]Районът на Кангчендзьонга и пътят от базовия лагер[/i:c137e90e]


На 13 април, петък, четиримата бяхме в лагер 1, Дъг и Жорж в една палатка, аз и Пийт — в другата. Анг Пурба и Нима също бяха с нас, настанени в трета палатка, за да помогнат при пренасянето ни в лагер 2 на следващия ден. Малко след мръкване отвън взе да набъбва тътенът на лавина, но много по-силен от обикновено. Чух обезумелите възклицания на Жорж, а междувременно Пийт скочи към входа на палатката.

- О, господи, виж какво идва!

Неохотно напуснах топлината на спалния чувал и надникнах навън. В тъмнината на нощта към нас приближаваше бяла стена от кипящ сняг, огромна и неумолима. Не можеше да се определи доколко е плътна: дали е само пухкав облак, който ще прелети над палатките, без да причини щети, или е тежка маса, която ще ни погребе или ще ни разхвърли по ледника.

— Затворете палатките! — изкрещях на другите и секунда преди стихията да ни връхлети ние също вдигнахме ципа на нашия вход, за да не озволим на заливащите ни снежни талази да влетят вътре.

Нямаше къде да бягаме: снежната стена щеше да ни помете или щеше да премине безобидно над нас много преди да успеем да се отдалечим от пътя и. Хванахме стените на палатката, докато първите пориви на предизвиканата от лавината въздушна вълна започнаха да издуват крехката тъкан. В този момент никой не можеше да каже каква ще бъде участта ни, но аз не изпитвах страх, защото нищо не можех да направя — чувствата ми сякаш бяха под упойка, додето се разбере дали имаме бъдеще,или не.

Прииждащият въздушен поток се усили и палатката яростно се затресе; шибащият от външната страна сняг нахлуваше и през най-незначителните отвори; после натискът най-неочаквано секна и единствено останаха да се чуват молитвите на Нима и проклятията на Жорж.

Главният удар на лавината беше поет и омаломощен от малката падина покрай ръба на ледника и от междинните бабуни и сераци. Всъщност бяхме засегнати от вече разсеяната въздушна вълна и от образуваните при падането ледени частици. Минути по-късно изпълнението се повтори и ние решихме на сутринта да преместим лагера другаде. Остатъка от нощта изкарах в тревога, докато Пийт явно беше изплашен от случката и горчиво се тюхкаше за лекомислието да построим лагер на такова място.

Лагер 2 беше значително по-тих от лагер 1, разположен в снежна котловина, заобиколена от три страни със стените на Кангчендзьонга и Близнаците. Опънахме палатките встрани от жлеба по склона на Близнаците, който като че ли представляваше единствената реална опасност, и вече с по-голямо безразличие можехме да наблюдаваме вдигащите се по скатовете къдрави бели облачета, които бележеха далечните срутвания на лед още преди грохотът им да стигне до ушите ни.




[i:c137e90e]Северната стена на Кангчендзьонга осветена от лъчите на следобедното слънце, гледана от Пангпема.

Снимка:www.summitpost.org[/i:c137e90e]


Заловихме се да работим на двойки по стръмната стена, водеща до най-ниската точка на гребена между Кангчендзьонга и Близнаците. .Стената беше висока близо 900 метра и изглежда бе най-трудната част от избрания маршрут. На никоя от фотографиите, които бяхме виждали в Англия, тази стена не фигурираше и ние бяхме дошли със сляпата вяра, че ще намерим път през нея. Пътят беше труден и минаваше по лед и заледени скали с голям наклон, чието преодоляване ни отне много дни.

Единствената друга възможност беше вариантът, използван от експедицията през 1930 г., който се отклоняваше вдясно от нас, но там един шерп бе убит от ледено срутване и макар сега да не забелязахме никакви лавини в този "участък, късовете лед, осеяли ледника, изискваха непрестанна предпазливост.

Стената беше отдалечена на два часа от лагера и се достигаше по умерен склон от лед, покрит със сняг. Имаше няколко цепнатини, които ни притесняваха, и ние решихме да маркираме пътя с бамбукови пръчки, за да можем да минаваме безопасно в мъгла или след снеговалеж. Двамата с Жорж започнахме въртележката. Пийт и Дъг разтовариха раниците си и се върнаха в лагера. Понеже катеренето изискваше последователни осигуровки, вместо да се губи време в чакане на ред да се излезе начело решихме един ден двама да катерят и фиксират парапети, а на следващия ден другата свръзка да поема водачеството. По този начин щяха да се редуват работни с почивни дни, като почиващите ще могат да посрещат "бачкаторите" с готово ядене.

В края на първия ден двамата с Жорж се върнахме уморени от положения труд и в лагера заварихме истинско пиршество, подготвено според вегетарианските предпочитания на Дъг: зеле, боб, картофено пюре и консерва с агнешко за онези, които ядат месо. Беше вкусно и всички поздравихме Дъг за готварското умение. Но през нощта един през друг почнахме да се будим, подгонени от призиви за повръщане и неудържимо разстройство, и на другия ден никой не беше в състояние да се помръдне. От лагер 1 пристигна Анг Пурба с товар от въжета и развеселен закима разбиращо, виждайки мозайката от бобени зърна по снега.

- Да, да - бобът не е бил хубаво сварен!

Непредвидената почивка бе добре дошла. Денят се изниза в мързеливо довършване на някои изостанали дребни работи; безветрената снежна падина събираше топлината на слънцето и ослепително блестеше. До залез се размотавахме наоколо, изтощени от горещината, и предпазливо хапвахме по малко, за да не би отново да загазим.

На другия ден Дъг и Пийт отидоха да катерят по стената и като ги гледахме как бавно напредват, разбрахме, че се намират в труден участък. Привечер се върнаха. Дъг едва се влачеше, преуморен от усилието, и през десет метра спираше да повръща.

На следващия ден, когато с Жорж бяхме вече високо по стената, чухме силен трясък и като се огледахме, видяхме, че от Близнаците се е откъртила огромна лавина и се носи към следите ни до подножието на ледения отвее. Самите ние бяхме далеч от пътя и, лагер 2 също оставаше достатъчно встрани, но лавината зари нашата пъртина в продължение на четири-петстотин метра и се укроти окончателно едва три километра по-надолу. На връщане вечерта прекосихме натрупаните ледени блокове, паднали от склона, и мислено се благодарихме, че не бяхме тук в момента на срутването. По-късно бяхме чули тътена на друга лавина и Жорж с гордост ми каза, че този път изобщо не се обърнал да види къде е.

За четири дни катерене, между 15 и 20 април, успяхме да преодолеем основната част от трудностите по стената. По това непроучено и респектиращо препятствие прокарахме път и фиксирахме парапети, които щяха да облекчат движението нагоре и надолу, когато му дойде времето.

На 21 април потеглихме и четиримата, носейки спални чували, палатки, примуси и храна, с намерение да излезем от стената и да построим лагер на северното седло в основата на гребена. Преди началото на парапетите всеки приготви сбруята си и извади самохвати, с които се изнасяхме нагоре по въжетата. Дъг имаше опасения, че някой може да бутне камък върху катерещите под него.

- Взе ли си каската, момко? - попита той Пийт.
- Да.
- Тогава ти ще бъдеш отзад. Аз си забравих моята.
- Чакай, чакай! Защо не си я взел?
- Не обичам да катеря с каска. Пречи ми. Убедителността на Дъг надделя.

Тежко натоварени, ние загубихме часове за преминаване на парапетите и когато стигнахме последния клин, беше вече три часа, излезе виелица и вече нямахме време да изкатерим останалата необезопасена част от стената. Оставихме багажа и се спуснахме надолу, а на другия ден слязохме в базовия лагер, понеже се събудихме при облачно небе, вещаещо снеговалеж.

Цяла седмица бяхме работили напрегнато и непредвиденото завръщане на тревистата поляна край лагерния огън ми даде да разбера колко съм уморен. Готвачът Ками ни приготви пържени картофи, яйца и риба от консерва и ние се разглезихме от постоянните му грижи да имаме достатъчно за ядене и пиене. Офицерът ни за свръзка сияеше от удоволствие, че сме се върнали — горд от нашата дейност, но и щастлив да бъде отново в компанията ни.

В базовия лагер престояхме четири дни. Дебел сняг покри тревата наоколо, ала пак бе по-добре от заснежения ледник с всичките му скрити клопки и негостоприемност. Пратихме Анг Пурба с писмо до чехословашката експедиция, която лагеруваше на три дни път от нас в подножието на Жану. Бяха ни изпратили картичка с поздравления по нашия куриер, когото срещнали случайно. Почти всичките ни налични въжета бяха отишли за фиксиране по стената до северното седло и в писмото ги молехме да ни услужат с въже, ако имат в повече.




[i:c137e90e]Маршрутът по северния гребен на Кангчендзьонга[/i:c137e90e]


Когато не катеря, обичам да се отпускам напълно. Не мога да събера сили и да тръгна да проучвам съседни долини и по-ниски върхове; предпочитам да чета и продължително да ям. Сега изпитвах блаженото чувство на свобода от заплахи и страхове - никой от подозрителните шумове, които долавях, не носеше опасност за нас. Тревистата заравненост на базовия лагер бе напълно защитена от лавини, а наблизо нямаше коварни цепнатини, дебнещи в засада. Едва сега осъзнах под какво напрежение живеехме горе на ледника, непрестанно застрашени от лавини, чийто грохот ни тероризираше, независимо че падаха на безопасно разстояние от палатките.

Все пак очаквах с нетърпение завръщането на стената. Чувството, че не съм във форма, и нежеланието да се подложа на физически усилия бяха изчезнали; подсъзнателният панически страх пред неизвестното също се изпари - вече бяхме приели върха такъв, какъвто е. Това, разбира се, не намаляваше опасностите, но бяхме получили възможност да ги опознаем, бяхме изпробвали силите си и бяхме установили, че сме в състояние да преодолеем трудностите. Лично мен все още ме тревожеше височината, чудех се как ли ще се чувствам нависоко без кислороден апарат, когато се опитаме да стигнем върха. Знаехме, че и по предвършието има трудни участъци; ясно бе, че ще се наложи да изминем голямо разстояние от последния бивак, но дали бе възможно да се справим без помощта на изкуствен кислород, никой нямаше представа. Бяхме чели за риска от мозъчни увреждания при работа в условия на силно разреден въздух, известно ни бе и описанието на Меснер, получил халюцинации и деформация на възприятията при своето безкислородно изкачване на Еверест. От хрониките на други алпинисти, достигали големи височини без кислородни апарати, знаехме колко бавно се катери и колко мъчително е извършването на най-простата работа, когато съдържанието на кислород във въздуха е два-три пъти по-малко от нормалното. Кангчендзьонга е само 250 метра по-нисък от Еверест и на върха му количеството кислород се равнява едва на една четвърт от това, което е на морското равнище. Освен забавените действия и реакции в такава нискокислородна среда съществува огромен риск от възникване на белодробен или мозъчен оток - заболявания, типични за голямата надморска височина. В най-добрия случай тези болести изваждат човек от строя, а в най-лошия - довеждат до смърт. Най-сигурният начин за избягване на тази опасност е постепенната аклиматизация в продължение на дни и седмици с изкачване на все по-голяма височина, като оптималната аклиматизация се постига едва месец, месец и половина след началото на височинната адаптация, през което време съставът на кръвта се изменя дотолкова, че абсорбира повече кислород от разредения въздух. Близо три седмици бяхме вървели до базовия лагер, после нови три седмици обработвахме маршрута към върха и смятахме, че организмите ни вече са се нагодили към необичайните условия, ала нямаше никаква гаранция, че някой от нас, или всички, няма да бъде засегнат от височината.

Единственото лечение на планинската болест е слизане на по-ниска височина или увеличаване на поемания кислород с изкуствени средства. Нашата експедиция разполагаше с една кислородна бутилка и един комплект дихателно устройство, които носехме в случай, че някой се разболее сериозно. Разбира се, този кислород не беше достатъчен за изкачване на върха - щеше да стигне за около осем часа, и ако някой трябваше да изнесе бутилката в близост до върха, той не би могъл да носи нищо друго освен нея. Обаче кислородът осигуряваше възможност за спасяване на нечий живот, понеже мозъчният оток може за броени часове да предизвика фатален край, и ние често обсъждахме дали не е разумно да качим бутилката на северното седло — 6800 метра н. в., където тя би била най-необходима за оказване на първа помощ. Дъг и Пийт бяха изкачили Еверест с кислородна апаратура, а на слизане Дъг беше пренощувал принудително на 8780 метра без кислород. Жорж беше покорил без кислород Броуд пик (8047 м). И тримата имаха по-богат опит от мен на голяма височина и предполагах, че са уверени в своите способности, докато аз не бях. Безспорно първото изкачване на Кангчендзьонга без кислород, и то по премиерен маршрут, щеше да бъде голямо постижение за всички ни, ала с присъщата несигурност на човек, който винаги очаква най-лошото, аз чувствах, че предприемам стъпка в неизвестното, незнаейки как ще функционира организмът ми нависоко. Изпитвахме истинско страхопочитание към шепата алпинисти, които бяха стигнали най-високите върхове на света без кислородни апарати и неведнъж обсъждахме какво ги отличава от нас. Не смятахме, че са супермени, но явно притежаваха някаква увереност, която не усещахме, когато погледнехме върха, който бяхме дошли да изкачваме. Еверест и К2, първите по височина върхове на Земята, бяха покорени без изкуствен кислород, докато третият в подреждането - Кангчендзьонга -не беше. След като вече бяхме огледали върха отблизо, знаехме, че финалните 600 метра денивелация изглеждат по-трудни от предвърховите участъци на Еверест и К2. При това нашата група беше далеч по-малка от обичайния брой алпинисти, които тръгват да катерят такава височина. Хората, достигнали Еверест и К2 без кислород, бяха участници в големи експедиции, чиито останали членове в по-голямата си част бяха ползували изкуствен кислород при транспорта на багажа и оборудването на маршрута с фиксирани въжета. Понякога направо недоумявах как се решихме на тази работа и защо поне не взехме повече хора.

Снежната буря, която ни прогони надолу, засипа и базовия лагер. Дебелината на снега беше петнайсетина сантиметра, но топлото слънце бързо го стопи. Лежах пред палатката си на тревата и гледах върха, чувствайки се в състояние да овладея психическата възбуда. Вече бях свикнал с факта, че Дъг прекарва свободното си време в абстрактни размисли, често погълнат от книги с философско естество като "Тибетската книга на мъртвите", "Китайската книга на промените", поредицата на Карлос Кастанеда за учението на Дон Хуан и редица други, които постоянно носеше със себе си. Аз предпочитах по-леките четива във вид на пикантни романчета, но те скоро свършиха. Тогава взех една от книгите на Карлос Кастанеда, прочитайки я на един дъх, което според Дъг беше обида за съдържанието й.

На експедиция не обичам да се задълбочавам прекалено много в размисли, защото сме откъснати от действителния свят и не сме в състояние да въздействаме на събитията в него. Докато учех в семинарията, все фантазирах какви прекрасни неща ще направя през ваканцията. Реалността обаче се оказваше винаги по-малко прекрасна от мечтите и постепенно започнах да избягвам навика да "живея" в собственото си съзнание. Положението ни тук беше подобно и аз не се опитвах да разрешавам проблеми от личния си живот, нито кроях планове за бъдещето или търсех решения за житейската си позиция, след като знаех, че толкова много неща могат да се случат и да объркат и най-изпипаните проекти.

Наистина размишлявах в най-общи линии защо всъщност сме тук, защо и аз съм тук. Отдавна смятах, че човек не може да бъде алпинист, ако е лош — тази мисъл идваше от религиозното убеждение, че грехът води след себе си възмездие и че в алпинизма има твърде много рисковани ситуации, от които всемогъщите сили могат да се възползват и да очистят алпиниста от "злото". Вече не можех да отделя мислите си от религията, в която от малък съм възпитаван, и не бях в състояние да си отговоря на въпроса,дали съм тук, защото наистина искам, или защото чувствам, че просто трябва да продължавам в същия дух независимо от неизбежните страдания. Да изкачиш Кангчендзьонга, несъмнено бе твърде далеч от удоволствието да се катериш по някоя скала в съперничество със съученици. Питах се дали изкачването на един от най-високите върхове на света прави човек по-добър, дали му дава храброст и сила в други сфери на живота. Отговорът щях да получа само като стигна върха и, право да си кажа, не знаех какви ще бъдат тези подбуди, които ще ме вдъхновят да правя стъпка след стъпка нагоре, когато насладата от алпинизма отдавна ще се е изпарила и няма да има нищо друго освен болка и недостиг на въздух.

Радвах се, че след края на тази експедиция не бях планирал ново заминаване в продължение на цяла година. Дъг ме канеше да отида с него на Еверест през есента, но реших да откажа. През последните осемнайсет месеца участвах в три експедиции и не ми остана време да свърша нещо като хората. Или пътувах, или се подготвях за отпътуване и от това страдаше и работата ми, и приятелството ми с други хора. След тази експедиция исках да се спра за известно време и да си дам сметка,какво правя и накъде отивам.

Анг Пурба се завърна със сто и петдесет метра въже и бутилка алкохол. Беше взел разстоянието в двете посоки само за два дни. Въжето ни бе необходимо, за да го фиксираме по контрафорса, който прекъсваше гребена на около 7500 метра височина. Този скален праг изглеждаше последната трудност преди последните 600 метра на предвърховата пирамида. Нямахме достатъчно въже за опъване на парапети чак дотам, но дори и да имахме, нямаше как да го носим. Единствено можехме да се надяваме, че трудностите няма да бъдат особено големи и ще успеем бързо да слезем и без фиксирани въжета.

По бързината, с която се качихме да лагер 2, установихме, доколко сме се нагодили към височината и какво е физическото ни състояние. Преди взимахме разстоянието за два дни, а сега го преминахме за няколко часа, като повече ни мъчеше жегата и слънцето, сипещо жар в снежната котловина, отколкото голямата височина.

Преспахме в лагер 2 и се върнахме на стената. Жорж и Дъг тръгнаха първи с по-леки товари, за да обезопасят с парапети последните сто-двеста метра, които бяха останали неизкачени във виелицата. С нас дойдоха също Анг Пурба и Нима, носейки раници с екипировка и храна за зареждане на лагера на седлото.

Макар и по парапети, такова стръмно катерене беше непознато за двамата шерпи и Пийт пое грижата за Нима, а аз - за Анг Пурба. В началото се справяха добре, но се нуждаеха от напътствия, когато скалата стана вертикална и ледът по площадките не позволяваше стабилна опора. Нима стигна половината на стената и се върна обратно, като каза, че се е уморил и ще изчака завръщането на Анг Пурба долу.

Часовете се нижеха един след друг в отегчително катерене, при което избутваш жумара нагоре по въжето, стъпваш на закаченото за него стреме, после вдигаш другия жумар, за който е привързана сбруята ти, и така до безкрай. Бавно и досадно теглене по въжетата, лишено от удовлетворението, което изпитваха Жорж и Дъг при разрешаването на последните проблеми по тази стена, стремейки се към билото на гребена, където бе съсредоточено цялото ни внимание през изминалите две седмици.

Въжетата, по които катерехме, бяха дълги по 45 метра, фиксирани в двата края за забити в скалата или леда клинове. Движехме се на един клин разстояние един от друг, за да не натоварваме клиновете с тежестта на повече от един човек. Жорж и Дъг бяха далеч напред и не се виждаха. Анг Пурба катереше над мен, а Пийт - под мен, като разстоянието помежду ни беше трийсетина метра. Тръгнах по висящото във въздуха въже, увиснало свободно пред скалния надвес, който Жорж така ловко беше преодолял, докато бяхме заедно начело. След като преминах надвесчето, погледнах нагоре да проверя как се оправя Анг Пурба и в същия момент видях как отгоре се изсипват рой черни тела. Инстинктивно се хвърлих под надвеса и канонадата от падащи камъни забарабани наоколо, но аз бях надеждно прикрит и само слушах как пукотът на каменопада се отдалечава надолу. Когато убийствената стрелба заглъхна, надникнах зад прикритието и видях Анг Пурба да стои свит на топка, но невредим. Под мен Пийт се превиваше по особен начин и разбрах, че е ударен.

- Добре ли си, Пийт?
- Удари ме в ръката! - викът му беше сподавен от болка и яд.

Оставих раницата си и слязох при него. Сваляйки ръкавицата си, той ми показа бързо набъбващата буца на китката, където го беше ударил камъкът. Подутината вече бе станала колкото яйце и ръката му излезе от строя - не можеше нито да стисне с нея, нито да се набере. Малко му оставаше да се разплаче от несправедливостта на съдбата, пратила му тази нова контузия, след като нараненият му крак едвам се беше оправил. Шансовете му да изкачи върха отново бяха поставени под съмнение - това му причиняваше по-голяма болка от самата физическа рана.

При вида на огромната червена подутина опитите ми за проява на съчувствие изглеждаха жалки.

Пийт смяташе, че ще може да слезе сам до подножието на стената, където чакаше Нима, и потегли надолу, помагайки си непохватно с ранената ръка. Нямаше как да го съпроводя, тъй като спускането по въжетата се осъществяваше само поединично. Продължих нагоре, да съобщя на Жорж и Дъг какво се е случило.

Денят вече преваляше и Анг Пурба също реши да се върне в лагер 2 преди падането на мрака. Взех от него спалния чувал на Жорж и прекосих леденото поле към основата на тъмния процеп на отвесната камина. Беше висока двайсет и пет метра, тясна и мъчна за минаване. Дъг беше закачил раницата си в началото на пасажа, очевидно за да се улесни в катеренето. Скоро той се появи над мен и спусна вързана на въже празна раница, която искаше да напълня с личната му екипировка и после да я изтегля. Възроптах, когато ме накара отново да се върна при оставената раница и да прибера и книгите му. Излязох от камината почти по тъмно и се запрепъвах по стъпаловидните площадки, покрити с подвижни камъни. Дъг ми посочи пътя към снежния кулоар с умерен наклон, в чийто горен край Жорж се занимаваше с опъването на палатката.

Режещият вятър пронизваше дрехите ми, докато чаках в мрака Дъг да се настани в палатката, която беше двуместна и не ставаше за трима души. Вече бе прекалено късно, за да опъна друга, тъй че трябваше да се сместя в преддверието на палатката и в освободеното от другите двама място покрай едната стена.

Вятърът бесня цяла нощ, блъскаше палатката и обсипваше опънатия найлон със сняг и ледени кристали. И тримата непрекъснато се въртяхме, мъчейки се да намерим по-удобно положение в ограниченото пространство. На сутринта се събудих, сгънат на четири, обхванат от безсилие и апатия. Падна мъгла, вятърът продължаваше да вие отвън и залпове от сняг редовно обстрелваха палатката.

Предишният ден беше тежък за всички ни, а нощта се оказа почти непоносима. При този силен вятър и лоша видимост на бърза ръка се отказахме от мисълта да тръгнем нагоре по гребена. Дъг излезе сред стихията да облекчи физиологическите си нужди и се върна с добри новини.

Покатерил се по билото в търсене на някое по-заветно място, където да отвори циповете на дрехите си, без да се напълнят със сняг, и открил, че по склона от другата страна почти не духа. Безжалостният западен вятър преминаваше през снижението в гребена, вървящ по посока север-юг, ала източният склон откъм Сиким оставаше защитен. Събрахме си багажа и примъкнахме палатката, която се издуваше като хвърчило, на десетина метра под билото, където изкопахме платформа за две палатки.

Най-после имахме достатъчно място да се изтегнем и главите ни можеха да си починат от дивия вой. Двамата с Жорж се нанесохме в едната палатка, която свързахме с втората, заета от Дъг, посредством найлонов ръкав, през който можехме да си говорим и да си подаваме течности. Вятърът продължаваше да беснее горе на седлото, но до нас достигаше само глух рев и снегът не се носеше с такава -сила по подветрения склон. Приготвихме напитки и храна, за да компенсираме пропуснатото снощи, когато кажи-речи нямаше къде да сложим примуса. Разбрахме се днес да почиваме.

Лично аз се нуждаех от почивка. От тежко прекараната нощ ме болеше глава и час по час чувствах пристъпи на гадене, които ме изваждаха от чувала. Лагерът ни се намираше на 6800 метра - достатъчно високо, за да се превърне всяко действие в мъка. Както се чувствах в момента, изобщо не можех да се надявам, че ще продължа нагоре по гребена и реших да се натъпча с обезболяващи лекарства и таблетки за сън, дано се отърва от главоболието. Но болките в главата на такава височина са симптом на планинската болест и не минават лесно.

На другия ден състоянието ми не се подобри, а сънотворните не ми помогнаха да прекарам по-леко нощта. Нямах сили да тръгна с Дъг и Жорж, които слязоха да приберат багажа, оставен под трудната камина в края на стената.

Те потеглиха, а аз останах да лежа в палатката, обхванат от съжаление към себе си, питайки се дали това не е моят предел, дали в края на краищата за мен таванът на височинно катерене не е 7000 метра. Дъг и Жорж не се оплакваха от главоболие и явно бяха в състояние да положат допълнителни усилия, за да слязат сто и петдесет метра до раниците и да ги качат обратно.

Сигурно съм задрямал, защото ми се стори, че се върнаха за нула време. Съобщиха ми, че Пийт и двамата шерпи идват отдолу. Това много ме изненада, тъй като вятърът продължаваше да вилнее и изобщо не очаквахме някой да излезе от лагер 2. Убедени, че по стената няма никой, Жорж и Дъг се приготвили да разчистят подвижните камъни в участъка около камината, откъдето всъщност бе тръгнал каменопадът, наранил Пийт. Слава богу, че овреме забелязали катерещите се фигури и се отказали от добрите си намерения, но все пак се върнаха доволни от свършената работа.

Не след дълго Пийт и Анг Пурба пристигнаха в лагера. Беше чудесно, че Пийт отново е с нас. Каза, че може да си служи с ударената ръка достатъчно добре, за да продължи изкачването. Беше я бинтовал хубаво и макар че отокът си стоеше и при катерене болеше, горе-долу било поносимо. Не можех да не се възхитя от невероятната му твърдост и нежеланието да допусне нещо да го спре. Нима отново се бе върнал от средата на стената и очакваше Анг Пурба в подножието и. След като изпи един чай и огледа одобрително избраното за лагер място, шерпът пое надолу, обещавайки да чакат с Нима завръщането ни от върха в лагер 2.

Пийт се настани при Дъг, щастлив, че отново е на предна позиция. Взе да ме пита за едно-друго през свързващия ръкав, но аз можах само вяло и гузно да отговоря, че не съм в такава добра форма като него.
След поредната кошмарна нощ трябваше да призная, че състоянието ми няма да се подобри, ако продължавам да стоя тук. Изпитвах абсолютна немощ, въобще не можех да мигна и главата ме болеше постоянно. Казах на приятелите си, че се налага да сляза, ако искам да се оправя, и те съчувствено се сбогуваха с мен.

Чувствах се страшно отчаян и самотен, докато превалях гребена на път към горния край на фиксираните въжета. Преди да се закача за парапета, се запитах дали не правя непоправима грешка. Слезех ли долу, оставах напълно извън играта. Тримата имаха достатъчно храна и инвентар, за да стигнат върха от седлото и само да им се отвори възможност, те положително щяха да форсират нещата и да използват максимално всяко подобряване на времето. Според плана смятахме да изградим още два лагера, тъй че сигурно щяха да минат няколко дни, преди да излязат на щурмова позиция. Ако се изкачеха обаче прекалено нависоко, никога нямаше да мога да ги настигна. Във всеки случай днес едва ли щяха да тръгнат, времето все още бе твърде лошо. Колебаех се и се чудех как да постъпя, докато не е още късно да променя решението си, но отлично знаех, че положението ми е безнадеждно — дори да бях останал с групата, нямаше да съм в състояние да катеря наравно с тях.

Обзет от чувство на неописуемо съжаление, аз се плъзнах надолу по въжетата, гледайки вече с известна неприязън на плодовете на нашия къртовски труд, с който бяхме прокарали път по тази сложна стена, която аз изкачих само за да разбера, че най-вероятно ще бъда лишен от възможността да получа своя дял от наградата за положените усилия.

В лагер 2 Анг Пурба и Нима ме посрещнаха със съчувствие. Нямаше утеха в това, че се проснах в относителния разкош на най-голямата палатка и оставих шерпите да ме поят и хранят. Скоро заспах дълбоко. Хилядата метра разлика във височината и съответното увеличаване на количеството кислород във въздуха бяха достатъчни, за да премахнат главоболието и гаденето. Такъв здрав сън не бях имал от началото на експедицията досега и се събудих освежен и отпочинал. Последиците от трите безсънни нощи започнаха да изчезват. Още един такъв сън и вярвах, че ще мога да се върна на гребена.

Долу в лагер 2 беше тихо, обаче облаците продължаваха да прелитат над гребена и преминаваха на дълги ивици през върха. Към девет часа с острото си зрение Анг Пурба съзря три фигури, движещи се нагоре по ръба. През бинокъла видях как тримата вървят, приведени под напорите на вятъра, но все пак напредват бързо.

Изпитах озлобление срещу собственото си безсилие и завист към настойчивостта на тримата ми приятели, която им даваше възможност да катерят така решително към върха. Завиждах им на успеха, който изглеждаше в ръцете им. При темпото, с което напредваха, след един-два дни положително щяха да стигнат върха. Завистта ми беше неоправдана. Много добре знаех, че те не могат да си позволят да чакат, щом условията са благоприятни. Времето беше твърде своенравно и всяко забавяне при хубаво време щеше да им струва върха. Въпреки всичко се терзаех и копнеех да се върна горе.

Попитах Анг Пурба дали не иска заедно с мен да атакува върха. Засмя се по своя спокоен начин и ми отговори, че ще изчака да види как ще се справят другите. Каза ми също, че Нима не е добре и трябва да слезе в базовия лагер. Едва сега осъзнах, че обичайната усмивка на шерпа е изчезнала, както и вечната му готовност да помогне. Дотолкова бях погълнат от собствените си беди, че не бях разбрал за болката на Нима.

Обясни ми, че по стената го ударил камък в гърба и ми показа синината. Не можех да определя дали има счупено ребро и макар че в базовия лагер нямаше възможност за кой знае какво лечение, там щеше да му бъде по-добре. Вдигнал бе температура и раната явно го измъчваше.

Съпоставени със страданията на шерпа, който се беше контузил, работейки така усилно за нас, моите лични амбиции бяха чист егоизъм. Приготвих се на другата сутрин да сляза с Нима в базовия лагер в ранните часове, когато снегът е замръзнал, и да го осигурявам през цепнатините по ледника, който с приближаването на лятото бяха започнали да се отварят.

Зеленината на базовия лагер ме зарадва, друго бе да усещаш гъвкава мекота под краката си, но удоволствията и удобствата ми се струваха измамни и преходни също като свободата за затворника, който е избягал. Бях настроен срещу съчувствието, което подозирах, че се крие зад сърдечното посрещане на Ками и Мохан, чувствайки се принизен в техните очи поради провала ми в планината.

Богатият на кислород въздух в базовия лагер ми подейства благотворно и отново се почувствах здрав и силен, способен на всичко. Докато слизахме от лагер 2, често оглеждах върха през бинокъла и забелязах отчетливия силует на миниатюрна човешка фигура, излязла на огромната тераса, която опасваше по ширина цялата северна стена. От там до върха бе необходим само още един бивак. По всичко изглеждаше, че утре тримата ще продължат нагоре, докато аз стоях закотвен в базовия лагер.

Мохан преливаше от щастие, че съм тук. Ентусиазмът му нямаше граници и непрекъснато ми повтаряше колко много сме му липсвали. По-голямата част от времето беше прекарал затворен в палатката си, отегчен и самотен; каза, че приличал на пиле в гнездо, което седи с отворена човка и чака да му пуснат храна, и по цял ден не очаква нищо друго освен идването на храната. Единственото развлечение на Мохан беше радиото, което постоянно слушаше.Вечер съобщаваха прогноза за времето на английски език за улеснение на чуждестранните експедиции в Непал и Мохан никога не пропускаше бюлетините, изпълнявайки, както се изрази, своя дълг към нас. Ние обаче рядко се сещахме да пуснем радиото навреме. В деня, когато слязохме с Нима, Мохан ми съобщи, че през последните няколко дни синоптиците говорели за много силни ветрове във високата планина. Това се потвърждаваше на практика. Вечерта прогнозата предсказа, че на 7000 метра ветровете ще достигнат скорост до 200 км/час и аз взех да се безпокоя за съдбата на тримата ми приятели.

Не можех да си намеря място в базовия лагер. Нима беше видимо доволен, че отново е на сигурна земя и възвърна донякъде предишната си жизненост. На другия ден с Анг Пурба се върнахме в лагер 2, изпитвайки наслада от способността да достигнем лагера за три часа и половина вместо за два дни, както беше отначало. Анг Пурба беше склонен да поеме нагоре, но нямаше желание да щурмува върха. Останах с пръст в устата. Повече не бяхме виждали тримата и се заех да премисля всички възможни варианти на движението им нагоре. Ако бяха прекосили голямата тераса, нямаше как да не ги забележим, но ако бяха намерили по-добър път от източната страна на гребена, оставаха скрити от погледа ни. Имаше вероятност да са изкопали снежна пещера, а някъде дълбоко в себе си знаех, че може да са претърпели и авария. Нищо не ни пречеше да вземем радиотелефони, но бяхме толкова малко на брой и смятахме, че ще бъдем заедно през цялото време, поради което се бяхме отказали. Ако сега имахме радиовръзка, голяма част от тегнещата неизвестност щеше да бъде ликвидирана.

Наложи се да решавам сложен ребус, при който въпросите се отнасяха до хора, хранителни припаси и екипировка. Ако на северното седло не бяха оставили палатка и примус, с Анг Пурба не можехме да се настаним там; ако нямаше тенджера — също. Вече не знаех дали въобще имам някакъв шанс да се добера до върха. Смятах, че най-малкото сме длъжни да изнесем на седлото храна и евентуално кислородна бутилка. Ако тримата бяха изкачили върха и сега слизаха или пък ако бе станало нещастие и някой се нуждаеше от помощ, те навярно щяха да разчитат на припасите, които им бях казал, че ще се опитам да изнеса.

Пристигнахме в лагер 2,преди слънцето да е огряло палатките, и следователно имахме цял ден на разположение, но щеше да бъде твърде изтощително да се качим направо от базовия лагер на 6800 метра височина. Продължителното бездействие само ми даде повод за повече тревоги и нетърпение. Вече не изпитвах абсолютно никакво удоволствие от експедицията; беше ми писнало от цялата тази история и искрено желаех да свърши. Най-тягостното от всичко бе, че нямах никаква връзка с останалите трима и не знаех каква става. Сега оцених агонизиращото безсилие, което сигурно беше изпитвал Пийт при контузията на глезена, после и на китката си, но все пак той беше преминал през това и успя да тръгне към върха.

Небето на запад се покри с облаци, които запрепускаха през планините и застигнаха парцаливите ивици около гребените на Кангчендзьонга, който стърчеше над всички останали върхове. Горе на северното седло шумът на вятъра прерасна в рев, надмогващ свистенето на въздушния поток, който разтърсваше палатките на лагер 2.

Късно следобед воят на вятъра стана неописуем и напомняше онази невъобразима мощ, която кара човек инстинктивно да търси убежище, когато наблизо излита реактивен самолет. За да мине по-бързо времето, се зачетох в книгата на Ерик Нюбай "Любов и война в Апенините". Пасторалните описания ме изпълниха с тъга по Англия, докато навън снежни вихри връхлитаха върху палатките и засилваха страховете ми за участта на тримата горе. Непрекъснато се ослушвах за стъпки и гласове. Ако бяха останали на открито в това време, нямаше надежда да оцелеят. Единственият им шанс бе да намерят защита от вятъра в снежна пещера — още не е измислена палатка, която да устои на такава стихия.

Помолих Анг Пурба да ме събуди в четири часа сутринта, та да тръгнем рано за седлото, но свирепият вятър ни държа будни цяла нощ, заставяйки ни час по час да укрепваме палатките, чиито обтяжки все се късаха. На сутринта вятърът при лагер 2 беше поотслабнал, но горе на седлото продължаваше да гърми. Съзнавах, че е наложително да изнесем храна и газ на гребена, ала и двамата се чувствахме изморени и заспахме дълбоко.

През нощта ме измъчваха мисли за съдбата на тримата. Опитвах се да измисля нещо, което бихме могли да предприемем от лагер 2. Ако им се беше случило нещастие, можехме ли да отидем на помощ в тоя вятър? Възможно ли е всички да са загинали? Как ще кажа на съпругите и близките им, как ще обясня защо само аз съм оцелял? Няма ли вечно да останат съмнения дали казвам цялата истина за случилото се?

Щом вятърът поутихне, беше задължително двамата с Анг Пурба да излезем нагоре и докъдето можем да потърсим следи от Пийт, Жорж и Дъг, ала все пак беше невъзможно да претърсим цялата планина.
Някъде преди обед Анг Пурба ме събуди с възбудени викове, съобщавайки, че вижда трима души на гребена; напрежението тутакси спадна.

После тримата изчезнаха задълго в лагера на седлото; останаха там толкова време, че почнах да се съмнявам дали имат намерение да слизат. Но към три часа един по един се появиха на билото и се отправиха надолу по парапетите на стената. Снощното ми отчаяние се превърна в радост, като видях, че са живи и здрави, а омразата, с която бях почнал да се отнасям към планината, премина в преклонение. Щом приближиха и забелязах, че раниците им са празни, незабавно ме заля надежда, че ще мога да тръгна заедно с тях на нов щурм към върха. Ако бяха изкачили Кангчендзьонга, те щяха да бъдат тежко натоварени с екипировка, но беше очевидно, че всичко са оставили по маршрута за бъдещото завръщане.

Пръв пристигна Дъг. Движенията му издаваха умора, носеше глетчерни очила на очите си, които се възпалили от вятъра и слънцето. Показа ми напуканите и подути върхове на пръстите - илюстрация на мъките, които беше преживял, и сетне започна да ми разправя какво се е случило, докато Жорж и Пийт, също омаломощени от сражението, се приближаваха бавно-бавно към лагера. Забелязах, че за пръв път откак си беше ударил крака, Пийт не накуцваше. Явно току-що преживените събития бяха толкова изнурителни, че всички други болки и болежки бяха забравени.

През дните, в които ги бяхме наблюдавали на ръба, тримата изкопали снежна пещера на височина 7450 метра и я заредили с припаси от палатките на северното седло. Тъй като не знаели, че съм слязъл в базовия лагер с ранения Нима, те наглеждали дали около лагер 2 няма да се появи някакво раздвижване, което да подскаже, че се връщам при тях. Времето изглеждало хубаво, те се чувствали добре и вместо да отлагат, тръгнали с една палатка на щурм към върха.

Вчера се изкачили на платото, сто и петдесет метра над снежната пещера, и следобед стигнали гребена на 7900 метра. От запад духал яростен вятър и те опънали палатката от източната страна на ръба, под билото, където намерили завет. Посред нощ жестоки пориви започнали да тресат мъничката палатка с тримата, наблъскани вътре като сардели. Вятърът явно сменил посоката си и убежището им сега било изложено на цялата ярост на стихията, чийто вой ни държа будни с Анг Пурба долу в лагер 2.

Мощта на вятъра, който блъскал палатката им, била невероятна. Положението станало критично и щом усетили, че вятърът всеки момент ще изскубне палатката от снега, бързо почнали да си събират багажа. Неистовият напор разпрал найлоновата тъкан, централната рейка се пречупила и палатката взела да се разпада пред очите им. Дъг подпирал здравите рейки, опитвайки се напразно да съхрани подслона им, докато приберат спалните чували и другите по-съществени неща в раниците. Излезли от палатката и я пуснали. Вятърът тозчас я отнесъл в нощта.

Спасението било надолу. Превалили билото и се спуснали от другата страна на платото. Движението при този вятър било почти невъзможно. За да се доберат до платото, били принудени да пълзят на четири крака по нанадолнището, изтегляйки се напред със забити в снега ледокопи. Жорж загубил раницата си - преди да успее да я метне на гърба, вятърът я грабнал от ръцете му и я запокитил подир палатката в Сиким.

Жорж беше потресен от мощта на вятъра както от лавините в началото на експедицията: "Само да беше видял как вдигаше от склона камъни по половин метър и ги запращаше в пропастта! Беше наистина ужасно. С френския си акцент произнасяше "ужасно" [i:c137e90e](terrible [терибъл])[/i:c137e90e] , придавайки допълнителен колорит на кошмарния си спомен. Непрекъснато клатеше глава и възклицаваше, сякаш не можеше да повярва, че действително е преживял нещата, които сега разказваше.

Колкото и парадоксално да звучи, искрено им завиждах, макар да бях уверен, че е било същински ад. Те бяха понесли успешно тежките изпитания в планината и това естествено им даваше допълнителна сила. Помежду им съществуваше сплотеността на споделеното изпитание, а в лицата им се четеше умореното очакване да се насладят на една напълно заслужена почивка.

Пръстите на Дъг бяха пострадали от студа, докато крепял рейките на палатката. Носът и пръстите на Пийт също бяха поизмръзнали. Жорж беше зашеметен от свирепия бяс на стихията и се оплакваше от лека снежна слепота.

Изпиха с благодарност течностите, които им бяхме приготвили, ала не пожелаха да останат в лагер 2. Девет дни бяха живели над 6000 метра и мечтаеха да отдъхнат сред зелената трева на базовия лагер. Всички заедно побързахме надолу и преди мръкване бяхме при Мохан и нашите шерпи, които грейнаха от радост, че ни виждат здрави и читави и че техните планини не са взели нови жертви.

Вместо да ни разколебаят или да умножат съмненията ни относно възможността да изкачим върха, драматичните събития на 7900 метра увеличиха нашата увереност и ни позволиха да направим по-точна оценка на трудностите. Дъг ме успокои, че "разхождането", така се изрази, на 7900 метра без кислородна апаратура е напълно възможно, без да има и помен от смазващата изнемога, за която се бяхме опасявали. Каза също, че съжалявал за липсата на радиовръзка, което ги застави да тръгнат към върха, без да знаят дали се чувствам достатъчно добре, за да дойда с тях. Всички ме окуражаваха и смятаха, че не би трябвало да се затруднявам от височината повече от тях. Ала това, което вдъхваше най-голяма увереност, бе слизането на тримата за един ден от 7900 метра до базовия лагер (4800 м) при преодоляване на километри разстояние. Постижението беше извършено при чудовищни атмосферни условия и ни даде основание да повярваме, че като поемем към върха, бихме могли отново да преживеем успешно подобни бури, ако се разразят.

Обсъдихме следващите ходове, проучвайки върховата пирамида с бинокъл. Необходимо бе да направим още една снежна пещера, вместо да разчитаме на палатки, и се надявахме, че ще намерим достатъчно дълбок сняг в кулоара до скалния контрафорс с форма на полумесец, разположен на 600 метра под върха. Жорж беше на друго мнение. Предлагаше да се откажем от копаенето на пещера на 7900 метра и да вложим цялата си енергия в щурма от съществуващото на 7450 метра убежище.

— Трябва да атакуваме — повтаряше той с плам, като подкрепяше идеята си с аргументите, че ако не носим бивачни съоръжения, ще се движим по-бързо и като тръгнем в полунощ, до разсъмване ще сме стигнали трудната долна част на върховия купол, тъй че ще имаме на разположение цял ден за изкачване на оставащите 600 метра.

Предложението му беше коренно противоположно на методичния подход към щурма, свързан с изкопаване на снежна пещера в началото на сложните участъци и атакуване на върха оттам. Дали бяхме в състояние да изкатерим тези 600 метра за един ден, беше спорно, а Жорж искаше да преодолеем близо 1200 метра наведнъж, изминавайки три-четири километра по хоризонтал. Който и план да възприемехме, всичко зависеше от това дали кулоарът пред скалите в основата на върховата пирамида е проходим.

Улеят беше в сянка и въпреки обстойното оглеждане с бинокъл не можехме да определим дали снежната лента е непрекъсната и се свързва с рампата над скалите, или някъде има скален праг. Ако се справехме с кулоара, пътят към върха изглеждаше открит. Очаквахме наклонът на снежната рампа горе да бъде по-малък от този на скалите. Но едва след като стигнехме кулоара, щяхме да разберем дали ще успеем да го изкачим.

В базовия лагер останахме три дни, колкото бе необходимо да се отцеди умората от крайниците на Пийт, Дъг и Жорж. После решихме да отложим тръгването с още един ден, понеже очаквахме пристигането на куриера и сметнахме, че ще е хубаво, ако получим писма, преди да потеглим. След като вече всички бяхме отпочинали, времето взе да се точи: престоят долу беше лишен от смисъл и макар че ни предстоеше среща с много неизвестности, единствено завръщането в планината би могло да възстанови нашата целенасоченост. Беше началото на месец май — повече от месец от установяването на базовия лагер и почти два месеца,откакто бяхме напуснали Англия. В лагера цареше атмосфера на отегчение, сякаш експедицията беше продължила прекалено много. Мохан нееднократно подмяташе, че скоро трябва да се връща в Катманду, за да участва в полево обучение — намекът бе, че и ние не бива да се задържаме още дълго тук. Ками беше открил, че голяма част от млякото на прах се е развалило, а другите ни провизии също привършиха; потокът край лагера беше пресъхнал напълно. Като че ли всичко се беше наговорило да ни застави да приключим експедицията.

До вечерта куриерът не се появи. Беше заминал преди петнайсет дни и отдавна беше закъснял с пристигането си. Събрахме се на вечеря, разочаровани, че ще трябва да поемем нагоре, без да сме изпитали радостта на писмата от дома. Едно от нещата, които считах за задължителни при изкачванията в Хималаите, беше наемането на куриер. В усамотения експедиционен живот получаването на писма е от неизмерима важност и всяко забавяне на пощата носи голямо разочарование. Мисълта за вкъщи заемаше доминиращо място в съзнанието на всички ни и често споделяното пламенно желание бе следващият опит за изкачване на Кангчендзьонга да завърши с успех.

Когато бяхме загубили всякаква надежда, куриерът изникна в мрака на нощта и беше посрещнат бурно в съответствие с нетърпеливото очакване на съкровищата, които носеше. Пакетът беше отворен и всеки преживя тревожни секунди, опасявайки се, че само за него няма да има писмо. Писма имаше за всички, но светлината в "трапезарията" беше твърде слаба и скоро след края на вечерята се оттеглихме в палатките си да изчетем на свещ драгоценните редове.

Пуснах касетка с романтичните шлагери на състава "Мотаун" и насочих касетофона така, че и Пийт да чува. Беше осем часа вечерта. Възнамерявахме да станем утре в четири и да стигнем лагер 2 преди горещите слънчеви лъчи да превърнат ходенето по ледника в мъчение.

- Пийт, ей, Пийт - чух Жорж да вика, ала Пийт не го чуваше. Явно смяташе, че касетофонът е у Пийт и искаше да се намали, но аз си замълчах - звукът и без това беше нисък. Помислих си, че след като не успява да привлече вниманието на Пийт, ще се откаже да вика, обаче следващия път той се обърна към мене:

- Хей, Джо, моля те, кажи на Пийт да намали музиката. Искам да спя.

Намалих звука. После Пийт взе да пита на висок глас защо не се чува.


[b:c137e90e]IV[/b:c137e90e]

Остатъка от деня прекарахме в лагер 2 със сдържаното вълнение на спортисти пред голямо състезание. Този път не се съмнявахме в способността си да стигнем върха, но неизбежните колебания и тревоги правеха обстановката напрегната. Жорж се дразнеше, когато го задявахме, че си е загубил раницата, а се пише планински водач. Беше припрян и непостоянен в становището си за нашите шансове и собствените си сили. В даден момент защитаваше плана си за светкавичен щурм, а в следващия се паникьосване от най-малкия признак на главоболие и гълташе какви ли не хапове, за да се лекува. Пийт и Дъг отдавна си бяха изработили специфична нагласа за експедиции, която им позволяваше да се справят по-сполучливо с тия пристъпи на неуравновесено очакване. И двамата четяха и пишеха в дневника си, докато аз или четях, или дремех.

Анг Пурба щеше да изнесе един товар на седлото, а ние още спорехме дали да качим кислородната апаратура вместо допълнително количество храна. Пийт често проявяваше по-голяма предпазливост от останалите и твърдо настояваше да занесем кислорода на седлото, където щеше да бъде крайно необходим, ако някой от нас заболее. От друга страна обаче повече храна, складирана на гребена, беше сериозно преимущество в случай, че се наложи по-продължителен престой в планината. Постигнахме компромис, съгласно който Анг Пурба щеше да изнесе кислорода до половината на стената, където при последното си излизане Нима беше оставил пълна раница с храна. Там щеше да върже кислородната бутилка, за да продължи нагоре с храната, като по тоя начин си осигурявахме добър запас от хранителни припаси, а същевременно кислородът ставаше по-достъпен от лагера на седлото.

Нима нямаше да се качва по стената, но щеше да дояде до основата и, за да изчака завръщането на Анг Пурба и двамата заедно да се приберат в свръзка през ледника.

Потеглихме рано сутринта на 10 май, два дни преди рождения ми ден, а аз дълго се мъчех да си спомня точно колко години ще навърша - трийсет или трийсет и една. В подножието на ледения отвес научихме, че Анг Пурба не е взел от базовия лагер жумарите, с които трябваше да катери парапетите. Както и с по-голямата част от дадената му екипировка, той гледаше да запази в добро състояние тия приспособления, та да може при завръщането си в Катманду да ги продаде на висока цена. Ядосахме се на неговата печалбарска страст, защото жумарите бяха предназначени за работа в планината. Не можеше и да става дума някой да слезе в базовия лагер да ги донесе, поради което се наложи да разпределим наличните осем жумара между петимата. Лъг задължително се нуждаеше от два, защото пръстите му бяха много зле и така щеше да се движи далеч по-лесно по въжетата. Дадохме два и на Анг Пурба, тъй като бяхме длъжни да осигурим безопасността му, а за оставащите четири жумара хвърлихме жребий. Спечели Жорж и ние с Пийт трябваше да се постараем да се изтеглим нагоре по парапетите с един жумар и с една гола ръка.

Дъг отвори дума за каските, без да му мигне окото от неудобство, че отново е оставил своята в базовия лагер, и настоя да тръгне пръв, за да не би да го цапардоса някой камък по главата. Успя да ни убеди, но и се съгласи да изчака при последната камина, където беше най-големият ронляк, докато всички се съберем.

После един по един тръгнахме нагоре.

Повече от пет часа всеки от нас напредваше сам в това вертикално пътуване към небето. Мислите ми кръжаха все около предстоящето. Изкачването по фиксирани въжета е безинтересно и изтощително, но умът е свободен да блуждае на воля. Усилието беше двойно по-голямо само с един жумар. Вместо да се движа като последователно отпускам тежестта си ту върху единия жумар, ту върху другия, аз на всяка крачка трябваше да се хващам за парапета.и с една ръка да се набирам. Изразходвах прекомерно много енергия. Пийт изпитваше същите затруднения.

Като минавах през камината, един ръбест скален блок се отлепи. Не му позволих да падне и го притиснах с тялото си, за да не се стовари върху Пийт и Анг Пурба, които катереха под мен. Камъкът беше шейсет на двайсет сантиметра и тежеше много. На всяка цена трябваше да го задържа. Изчаках другите долу да се скрият, но пак не ми се искаше да пусна камъка, защото се боях да не повреди въжетата. Мъчейки се да запазя равновесие, вдигнах камъка и започнах бързо да го избутвам към една дълбока цепнатина в камината, преди да ми отмалеят ръцете. Чувствах как острите му ръбове се врязват в дланите ми и когато най-сетне го натиках в цепката и го разклатих да проверя дали е стабилен, видях, че от разкъсаната ми ръкавица блика кръв — кожата на пръстите ми беше силно разкъсана. Стиснах юмрук да спра кръвотечението и с облекчение си помислих, че все пак основните трудности на стената са зад гърба ми и до лагера на седлото остава само половин час.

Анг Пурба пристигна последен, носейки кислородната бутилка, която беше взел поради недоразумение или може би, воден от неговата неведома логика, смяташе, че кислородът е по-важен от храната. Веднага потегли обратно за лагер 2. Помолихме го да следи за развоя на събитията и да дойде да ни посрещне в основата на стената, ако види, че сме изкачили върха и се нуждаем от помощ при прибирането на багажа.

Най-после и четиримата бяхме заедно, непритеснявани от контузии и болести, отправили поглед нагоре. Китката на Пийт продължаваше да боли, а Дъг още се оплакваше от пръстите си, но преодолявайки болежките си, двамата се бяха сработили чудесно. Всяка стъпка на лагера на седлото беше нова за мен. Тръгнахме, след като се наспахме добре — аз и Дъг в една свръзка, Пийт и Жорж зад нас. По гребена духаше постоянен вятър и движението беше изтощително. Предполагах, че се изморявам повече, понеже за пръв път излизах над седлото, но Дъг ме успокои казвайки,че и за него катеренето е по-тежко от преди. Пийт и Жорж също бяха отпаднали и като стигнахме пещерата, решихме да починем един ден. За три дни се бяхме изкачили от базовия лагер на 4800 метра до кота 7540 метра, преодолявайки немалко сложни участъци по пътя. Колкото и добре да бяхме аклиматизирани, изпитвахме умора.

Сутринта след пристигането ни в пещерата Дъг ме събуди с думите: "Честит рожден ден, момко" и аз разбрах, че е 12 май. Цял ден бездействахме, като се наслаждавахме на планините по границата между Сиким и Тибет, а също на Еверест и Макалу, очертаващи се в далечината на запад. Междувременно се опитвах да съчиня словото, което при завръщането си в Англия трябваше да произнеса като кум на сватбата на Джон и Джени — двамата приятели, които бяха изтърпели цялата неразбория при подготовката на моите първи експедиции. Задължението да държа реч донякъде ме безпокоеше повече от останалата част на изкачването. Тревогите, съпровождащи катеренето в планините, ми бяха пределно познати, докато перспективата да се изправя пред хора и да говоря, мъчейки се да бъда остроумен, беше твърде затормозяваща. Другите до един участваха с полусериозни предложения за бъдещето сватбено слово.

Пещерата беше същински дворец. Разказваха ми, че изкопаването и отнело сума часове, при което бяха оформили достатъчно просторна дупка, за да могат четирима души да легнат в цял ръст и като се изправят в седнало положение, да не си удрят главите в тавана. Тримата почнали да копаят от двете страни на широка снежна гърбица, която вятърът бе навял в основата на скалния отвес — "крепостта", както го наричахме, — преграждащ пътя до огромното плато над нас. Именно за оборудването на този отвес бяхме искали въже от чехословашката експедиция. Грамадната тераса започваше 150 метра по-високо от снежната пещера и междинната скално-ледена бариера поради трудността си изискваше обезопасяване с фиксирани въжета, за да се преминава бързо и сигурно при всякакво време. Парапетът беше поставен от Пийт, Дъг и Жорж при предишния им опит. Сега пътят към върха в голямата си част беше подготвен.

Жорж държеше на своето предложение да атакуваме направо от пещерата и постепенно възприехме идеята му. Трябваше да преодолеем почти 1200 метра денивелация до високия 8598 метра връх, а по хоризонтал разстоянието бе малко над три километра. Не ще и дума, че беше много да се мине наведнъж, и то на такава височина. Освен това не знаехме за други подобни случаи в Хималаите или Каракорум. Планът беше привлекателен най-вече защото ни освобождаваше от необходимостта да мъкнем много багаж. Една десет-дванайсеткилограмова раница е съсипващ товар на голяма височина, но при новосъздалото се положение нямаше да носим нищо друго освен шоколад и бонбони и се надявахме, че лекият багаж ще компенсира дългото разстояние. Друг фактор, който повлия при вземането на решение, беше ярката луна. Месечината беше почти пълна и смятахме, че не само ще ни свети по пътя, но според твърдението на Дъг, което бяхме склонни да възприемем - може би под въздействие на кислородния глад, в периода на растене на луната човек се намирал в кулминацията на своите сили.

Целия ден на 13 май прекарахме в пещерата или се излежавахме на площадката отпред, след като утихна вятърът. Чакането ни затормози и почнахме да съжаляваме, че пропиляваме в бездействие хубавото време. Възнамерявахме да тръгнем в един часа след полунощ и да използваме часовете на нощта за изкачване на 150-метровия парапет по "крепостта" и за прекосяване на платото до основата на предвърховата пирамида. Обаче загубихме търпение и знаехме, че няма да мигнем до часа на тръгването, затова се приготвихме да потеглим по-рано. Движението беше за предпочитане пред непрестанното поглеждане на часовниците и без някой да предложи, изглеждаше логично да тръгнем преди мръкване и да минем фиксираните въжета до падането на нощта. Въпреки приближаващите облаци напуснахме пещерата късно следобед, изкачихме скалния отвее и с настъпването на тъмнината се събрахме в началото на платото. Вятърът се беше усилил и ние се скупчихме един до друг, да се стоплим и разберем. Въздушните вихри вдигаха от повърхността жилещи снежни зрънца, ала наклонът на платото беше незначителен, теренът се състоеше предимно от дребни камъни и всичко се свеждаше до ходене превит под напора на вятъра.

Вързахме се по двойки с цел да поддържаме контакт, понеже от другите виждахме само лъчите на челниците или някой тъмен силует на фона на Светлината. Прииждащите облаци скриха луната и макар да бяхме в свръзки, всеки беше сам в това нощно изкачване. Вятърът се засили и снежните вихрушки увеличиха яростта си. Времето течеше не със секунди и минути, а направо с часове.

Въпреки че се движехме непрестанно, вървенето беше монотонно и ми се доспа. Мислите ми се рееха без ред и ми се струваше, че под светлината на челника околният пейзаж и фигурите в него са лишени от реалност. Пухената качулка, която бях стегнал около лицето си, се превърна в рамка на телевизионен екран, от който наблюдавах външния свят. Вместо да гледам образи по екрана, самият аз се виждах като изображение, откъснат от сивите скали и движещи се сенки, от вятъра, студя и снега.

От време на време се отърсвах от тази илюзия, давайки си сметка, че трябва да контролирам въображението си, защото умората в съчетание с височината и недояждането пораждат халюцинации. После фантасмагорията ме завладяваше отново: чувствах се наблюдател, а не участник в цялата история, умът ми блуждаеше независимо от автоматичните движения на крайниците.

Едно нарушаване на еднообразието ме върна в действителността. Всички се сгушихме зад една голяма скала, обсъждайки накъде да продължим, дали въобще да продължаваме, дали опитът ни да стигнем върха при тия обстоятелства не е прекалено амбициозен. Продължихме с надеждата, че до сутринта времето може да се подобри.

Към полунощ се озовахме в района на контрафорса с форма на полумесец, до който се намираше кулоарът от предначертания маршрут. Целият ни замисъл зависеше доколко ще бъдем в състояние да огледаме пътя от тази точка нататък, за което бяхме разчитали на лунната светлина или на утринното развиделяване. Лъчите на челниците се губеха в гъстата мъгла, а хапещите снежни зърна ни пречеха да вдигнем поглед от земята.

Дъг и аз смятахме да изкопаем тук пещера, в която да се подслоним до зори, но Пийт предложи да се качим до основата на контрафорса, който смътно се очертаваше над нас. Вярваше, че там снегът ще бъде по-подходящ за пещера. Жорж тръгна с Пийт, аз се развързах и останах при Дъг, за да се окопаем в снега.

Снегът беше сбит и трудно се копаеше, но след известно време вече разполагахме с приемлив подслон. Единственото ни желание за момента бе да се скрием от жестоките ветрове и жилещите снежни зрънца. Опитахме се да установим връзка с Пийт и Жорж, но виковете ни се удавиха във вятъра. В едно моментно разкъсване на мъглата съзряхме блясък на фенерче и тръгнахме към него. Но повече нищо не видяхме и скоро загубихме ориентация в свистящата белота. Налучквайки с мъка обратния път, се върнахме в снежната ниша, която бяхме изкопали, и се заехме да издигнем стена от буци сняг за предпазване от вятъра. Лишени от спални чували, седяхме свити в пухените костюми, засипвани от струи сняг, които нахлуваха през процепите между снежните блокове. Дъг взе да копае с ледокопа твърдия сняг, като лека-полека увеличаваше размерите на пещерата и същевременно поддържаше телесната си топлина. Аз се опитах да запълня празнините във външната стена, за да не влиза вятър, а сетне, надмогнат от умората, се унесох в дрямка. Вече бях убеден, че разчетохме лошо действията си и така провалихме шансовете си за успех при настоящата атака. Студът сякаш проникваше до мозъка на костите ми и ту треперех неудържимо, ту се разтърсвах от конвулсивни спазми. Възхищавах се от силата на Дъг, която му позволяваше да блъска постоянно в леда, показал се изпод снега, при което уголемяваше незначително пещерата, но пък тялото му се загряваше. Чат-пат се опитвах да чопля с пикела в снега, ала ръцете ми тозчас премаляваха. Говорихме с какво ли става с Пийт и Жорж, без да вярваме, че са съумели да се качат кой знае колко по-нагоре. От една страна, се притеснявахме, че загубихме връзка с тях, а от друга,смятахме, че би било далеч по-разумно всички да останем там, където спряхме най-напред.

Студът топеше силите ни и при пукването на зората, копнеещи за движение, напуснахме пещерата и поехме нагоре да търсим другите двама. Едва бяхме тръгнали, когато ги видяхме Да се измъкват от една снежна дупка 100 метра над нас, непосредствено до скалния контрафорс.

Набързо обменихме мнения и се разбрахме да слезем до голямата пещера под "крепостта", където имаше храна и спални чували, за да възстановим силите си. Отстъпихме оклюмали в утринния сумрак и се затътрихме през платото към сигурното убежище на познатата ни пещера.

Пийт и Жорж бяха открили до скалите на контрафорса ледена цепнатина, в която бяха намерили убежище от вятъра. Ето защо двамата с Дъг не бяхме видели светлина, нито бяхме чули гласовете им. После бяха направили опит да продължат изкачването — Жорж смятал, че върхът не е далеч, — но загубили вярната посока и се върнали в цепнатината.

Жорж изглеждаше сломен, сякаш върху него падаше цялата отговорност за провалилия се план. Всички бяхме страшно изтощени и се нуждаехме от хубава почивка, преди да поемем отново нагоре. Пийт и Жорж бяха съзрели кулите на върховия гребен, които бележеха мястото, където първопокорителите на Кангчендзьонга са излезли от югозапад.

Знаехме със сигурност, че тази точка се намира само на 100 метра под върха. Жорж беше убеден, че двамата с Пийт са стигнали на едно ниво с кулите, но Пийт не беше толкова сигурен. Изглеждаше малко вероятно да са се изкачили на такава височина за сравнително кратко време.

Започнахме да обсъждаме промяна в тактиката, включваща използване на снежната пещера или ледената цепнатина под контрафорса като място за бивак по пътя към върха. След едно добро възстановяване тук щяхме да тръгнем с храна и спални чували нагоре, при което шансовете ни да щурмуваме успешно финалните 600 метра значително се увеличаваха.

Жорж беше на друго становище: беше уверен, че се е изкачил много близко до върха, толкова близко, колкото често се случва при катерене в Алпите, където целта е да се преодолее сложен тур и преминаването на последните сто-двеста метра лек терен не са от значение за валидността на изкачването. В такива случаи е повече от очевидно, че алпинистът може да се справи с оставащите метри и е безсмислено да ги катери само за благоприличие.

Жорж изказваше общи съждения, с които внушаваше, че може да смятаме за постигнато това, за което бяхме дошли. Бяхме преодолели основните трудности по избрания маршрут и в този смисъл изкачването бе завършено, тъй че няма нужда да се продължава чак до върха, след като е ясно, че няма повече препятствия. Бях изненадан, че двамата с Пийт са успели да стигнат толкова близо до върха, но,от друга страна това ме окрили и си казах, че в края на краищата последната отсечка може да се окаже по-лесна, отколкото предполагахме.

Всички бяхме като пребити до смърт. Жорж се затвори в спалния си чувал и цял ден не обели зъб. Пийт легна до обхванатия от апатия Жорж в близост до сводестия вход, където въздухът беше най-свеж. Той обслужваше примуса и му се наложи да произвежда ястия и течности в такива количества, че накрая възнегодува от пасивната благодарност на останалите, всеки от които си беше намерил някакво извинение, за да не се занимава с готвене. В задния край на пещерата, където лежахме двамата с Дъг, въздухът беше най-застоял. Почнах да изпитвам клаустрофобия в тази ледена гробница, дело на нашите ръце. Стените и покривът бяха стабилни, ала под тежестта на снега отвън таванът взе едва забележимо да пропада, и всеки ден се налагаше да остъргваме по десетсантиметров слой сняг, за да не си блъскаме главите при ставане. Примусът гореше само при изхода, където имаше повече кислород. Във вътрешността на пещерата въздухът беше толкова разреден, толкова застоял и мразовит, че дори свещ не можеше да се запали. Изгарях от желание за сън, обаче клаустрофобията, този подсъзнателен страх от задушаващото тяхно пространство, накъсваше съня ми и не ме оставяше да си почина пълноценно.

Дъг спомена за непрестанно спохождащото го чувство, че освен нас четиримата в изкачването участват още хора,и така възбуди спомени за подобни усещания, които беше имал всеки от нас. При едно завръщане в пещерата се хванах, че неволно чакам "другите" да пристигнат. Не Пийт, Жорж и Дъг, а някаква неопределена група от хора, които си въобразих, че са заедно с нас. Представях си, че те просто са други членове на експедицията и това усещане за принадлежност към по-голяма група, към нещо по-мащабно от малобройната ни в действителност групичка създаваше чувство на увереност, все едно някой по-способен и прозорлив ръководеше събитията и поемаше отговорността. Тази илюзия внушаваше и чувство на хармония с планината. Пийт сподели твърдото убеждение, което беше изпитал, движейки се на опашката по обратния път към пещерата, че в никакъв случай не е последен и зад него идват още хора. Това не беше мисъл, нуждаеща се от потвърждение — просто той беше доловил нечие присъствие зад гърба си, и то така неопровержимо, както знаеше, че трима души вървят пред него. Обсъждането на тия впечатления категорично прогони фантомите от съзнанието ми, ала чувството за хармония остана.

След като прекара един ден в глухо бездействие, Жорж стана и съобщи, че е решил да слиза. В други условия думите му биха прозвучали смайващо, обаче на голяма височина човешките реакции са притъпени, сякаш всички емоционални и физически процеси са се нагодили към необходимостта от съхраняване. Всички излишни усилия трябва да се избягват и когато Жорж натъртено обяви: "Не ми остана повече живец. Ще бъде прекалено опасно да атакувам върха. Ако нещо се случи, няма да мога да се оправя. Ще сляза в базовия лагер още сега, докато имам сили", решението му предизвика толкова незначителна реакция, колкото ако беше казал, че нищо не му се яде. Някой взе да го убеждава, че вероятно силите на останалите не са повече от неговите, но той смяташече това е основание всички да слезем, защото сме крайно изтощени. Ако ние бяхме в правото си да решим да щурмуваме отново върха, Жорж имаше право да реши, че трябва да слиза. .

Жорж често изразяваше на глас мислите си; за него не бе рядкост да излезе с предложение, което е противоположно на нещата, за които вече сме били единодушни, но всъщност единствено неговата спонтанност го принуждаваше да се изказва веднага, щом му хрумне неща. На практика обаче бе по-вероятно да възприеме становището на болшинството довремето, когато трябва да се предприемат съответните действия. Затова подозирах, че до сутринта ще промени решението си. Всеки от нас беше изживявал подобни моменти на съмнение и желание да сложи край на мъките, като просто обърне гръб и си отиде. Често съм разчитал на подкрепа от страна на партньорите си, чийто ентусиазъм е бил по-голям в даден случай, както и обратното - неведнъж съм бил по-уверен и напорист от хората около мен.

Предизвикан от открито изразеното решение на Жорж, Дъг почна да споделя собствените си колебания. Взе да разсъждава на глас за смисъла на това, което вършим и дали, подобно на бегача на дълги разстояния от романа на Алън Силитоу, няма да проявим по-голям усет в избраното поприще, ако се върнем сега, когато успехът е под носа ни. Дъг беше ходил на експедиции във високите планини повече от всеки друг, когото познавах, но така и не бе престанал да си задава въпроса, какво го тласка да се катери по техните върхове, а веднъж тръгнал, вечно се питаше как е станало тъй, че отново се е вързал за въжето, какво означава всичко това за него и дали ще го заболи, ако се откаже завинаги.

Пийт смяташе, че живецът на експедицията е застрашен от словесния изказ на такива самоанализи и ме призова да определя становището си. За него дискутираните сега въпроси бяха изяснени пределно още преди много седмици, когато контузиите на крака, а после И на ръката реално бяха застрашили шансовете му да стигне върха и му бяха дали да разбере, че изкачването на Кангчендзьонга е от първостепенна важност за него. Мотивацията, която тогава му беше дала сила да проходи, а сетне да се влачи нагоре с постоянни болки в китката, не можеше да бъде разколебана от някакви терзания в последния момент.

След като ми бе предоставена нова възможност да изкача върха, опровергавайки първоначалните ми страхове, че всичко е загубено, аз също държах да довърша изкачването. Обаче считах, че се нуждаем от един-два дни възстановяване в палатките на северното седло.

На сутринта Дъг ни събуди с думите, че през нощта е спал чудесно и е сънувал сънища, които са му вдъхнали увереност да продължи към върха. Излезе навън и извика, че такава ясна утрин не сме имали досега и ще бъде жалко, ако пропилеем такъв прекрасен ден за слизане до северното седло, когато бихме могли да използваме хубавото време за придвижване в обратна посока. Това беше другата страна на човека, изпълнен със съмнения - неудържимият устрем, който го водеше към все нови и нови върхове.

Не беше лесно психиката да се пренастрои към толкова скорошно тръгване отново нагоре. Храната ни беше малко и имахме само една резервна бутилка за газовия примус. Първоначалните ни намерения бяха да слезем в лагера на седлото и да се запасим с провизии и гориво. Безспорно идеята да поемем направо към върха беше къде-къде по-привлекателна от досадното и дълго спускане и повторното изкачване до тази пещера, но лично аз се съмнявах дали съм се възстановил достатъчно, за да тръгна на щурм. Пийт също се колебаеше, разкъсван между възможността да се възползваме от новосъздаденото въодушевление и опасността да изцедим безвъзвратно силите си, ако горе ни хване лошо време и храната се свърши. Откриването на втора бутилка газ предопредели нещата. Нагоре! Дъг се обърна към Жорж, който продължаваше да лежи в чувала си:

- Жорж, ще дойдеш ли с нас на върха? - каза го, сякаш нищо не би му доставила по-голямо удоволствие от компанията на французина.
- Не. Слизам, но мисля, че вие трябва да атакувате веднага. По-добре не отлагате.

И така, ние се упътихме нагоре и междувременно поглеждахме назад, следейки как фигурата на Жорж постепенно се смалява в точица. Наблюдавахме го, докато слезе по ръба до началото на парапетите по ледената стена и се уверим, че е в безопасност. Гледката беше много, много тъжна. С вечното си непостоянство Жорж колкото лесно се ентусиазираше, толкова лесно и се отчайваше. От това отношенията ни не се обтегнаха. Той беше взел решение за себе си, ние — за нас. Надяваше се да слезе още тази вечер в базовия лагер и обеща, ако прогнозата за времето е добра, да запали сигнален огън. Липсата на огън щеше да означава лошо време.

Пийт и Дъг ме оставиха да разбивам пъртина до началото на парапетите, водещи към платото. Бурята, която ни беше хванала онази злополучна нощ, беше засипала обилно склона с пресен сняг.

-Твой ред е да се поровиш в снега, Джо - рече Дъг, намеквайки, че те с Пийт са свършили своя дял от работата в предишните си минавания.

Снегът беше дълбок до коляно и макар до въжетата да имаше 50-60 метра, краката ми се наляха с олово. Стигнах парапета, който се подаваше от голия лед, и казах на Пийт и Дъг, че според мен не сме починали достатъчно. Пийт беше склонен да отдъхнем още един ден, но Дъг настояваше да продължим, а Пийт от своя страна беше готов да положи свръхусилия, за да е сигурен, че шансовете ни за успех няма да избледнеят отново.

Пийт ме окуражи да не се отказвам. Той ме познаваше по-добре от всеки друг.

— Движи се с колкото искаш бавно темпо до ледената цепнатина. Така или иначе, ще стигнем рано следобед и ще можеш хубаво да си починеш. Щом излезем на платото, сам си определяй ритъма.

Всеки сантиметър от 150-метровия парапет по "крепостта" беше истинска епопея. Духът ми беше смазан от непосилния напън. Като се качих на платото, Дъг вече бе отишъл далеч напред, правейки каменни купчинки за ориентация, ако се наложи да слизаме по тъмно или в буря. Може да се съмняваше какво търси в планините, но силата му беше несъмнена - имаше енергия в излишък. Кретах нататък заедно с Пийт. Често сядахме да почиваме и наблюдавахме как следобедните облаци настъпват, докато накрая Пийт също дръпна напред и останах да се влача сам като охлюв по последната стръмнина преди цепнатината.

Дъг и Пийт вече работеха вътре, подравнявайки пода за спане. Вяло заизгребвах купчините ледени парчета и ги изсипвах в тъмната паст, където ледът се отделяше от скалната стена.

Надигналият се вятър навяваше сняг през тунела на входа и Пийт го "запечати" с грижливо оформени снежни блокове. Въздухът вътре беше достатъчно, тъй като от дълбините на цепнатините нахлуваха свежи струи, които облекчаваха дишането.

Настанихме се за нощуване. Дъг зае най-хубавото място и обеща в замяна да готви. Пръстите обаче все още го боляха прекалено много и се наложи да изостави готвенето, за да не пипа с голи ръце снега.

На нас с Пийт ни беше по-тесничко, но и това имаше своите предимства, понеже както лежахме един до друг, можехме да се топлим. Щом изстинех от едната страна, обръщах се и се стоплях, опрян в спалния чувал на Пийт.

Когато стана осем часа — уговореното време, в което Жорж беше обещал да запали огън в базовия лагер, ако прогнозата е добра, — никой нямаше желание да разбива защитната преграда на входа и да излиза навън. Всяко движение ни изтощаваше много и дори мисълта за това беше непоносима. Решихме сами да преценим на другата сутрин какво е положението с времето.

Раздираше ме ужасна кашлица, причинена от дълбокото вдишване на студения сух въздух. Гърлото ми се беше възпалило до такава степен, че и най-малкото дразнене предизвикваше адски шумно и неудържимо кашляне, което накара Пийт и Дъг доста да се разтревожат за моето здравословно състояние, а аз се притеснявах, че няма да ги оставя да спят.

Нагласихме се как да е. Разположен в най-широката част на пещерата, Дъг беше изложен на течение; което смущаваше покоя му. Сгушен плътно до Пийт, аз заспах дълбоко, след като потиснах всички несгоди с една таблетка за сън. Дъг ме събуди да пита колко е часа, после пък да търси хапчета за спане и за облекчаване на болките в пръстите си, но Пийт вече ровеше в своята аптечка и отново се унесох.

Събудихме се в четири и половина. И тримата бяхме обзети от летаргия и нежелание да нарушим трудно постигнатото равновесие между топло и студено. Запалих примуса, сложих няколко буци лед в тенджерата и легнах обратно в спалния чувал, докато получената течност се сгрее.

Разделихме си една чаша попарени мюзли, всеки изпи още по чаша плодов сок и чаша чай, след което вече нямахме причини за отлагане.

Оставихме всичко в пещерата с изключение на три термоса с вода — по един на човек, резервни ръкавици, фотоапарати и шоколад. Напъхах нещата в джобовете си, Пийт и Дъг взеха раниците си. Избутахме снежната "тапа" от входа. Небето беше кристално синьо, планините се диплеха като на длан чак до хоризонта, белязан от могъщите форми на Еверест и Макалу. Духаше слаб ветрец, но такъв прекрасен ден досега не бяхме имали.

Наложи се преди да тръгнем да удовлетворя физиологическите си потребности и доволен си казах, че дори на тази височина отделителните ми системи функционират съвсем редовно независимо от невероятните физически усилия и нищожната храна.

Сложихме котките и поехме по снежния склон, всички вързани на едно трийсет и шестметрово въже. Още с първата крачка нагоре ме налегна старата смъртна умора. Не разговаряхме — всеки дъх беше необходим за движение. Не зная дали Пийт и Дъг имаха някакви съмнения, но мълчанието им предполагаше, че нямат. Изобщо не можех да си представям, че ще издържа да катеря цял ден, след като на всеки няколко крачки се нуждаех от почивка. Реших да карам докато грохна, после щях да се върна в пещерата и да оставя Пийт и Дъг да продължат. Не исках да спирам хода им, те изглеждаха свежи и решителни и ако ги задържех, щях да проваля атаката им.

При нощния ни опит Пийт и Жорж се бяха изкачили право нагоре по снежния кулоар и сетне се бяха загубили в тъмнината. Ние с Дъг бяхме говорили да минем на зигзаг през скалистия участък,следвайки два ясно очертани снежни жлеба до един неизбежен скален праг, който представляваше най-тясната част на преградата. Сменяхме се във водачеството, въпреки че се движехме едновременно. Снежният склон не беше стръмен, но понякога се налагаше да се копаят стъпки в зърнестия сняг и това беше изтощително, тъй че се редувахме и като втори или трети на въжето човек можеше да отдъхне психически от допълнителното внимание, което се изискваше при избора на пътя.

На скалното стъпало беше мой ред да водя. На голяма височина преценките не са точни и аз не се доверих на първоначалното впечатление, че този праг е лесен за изкачване. Не беше висок повече от двайсетина метра и полягаше в поредици от наклонени плочи. Предпазливо опрях стъпала в първите стъпки, издигнах се и заопипвах подозрително всяка хватка. Имах чувството, че сложният пасаж е живо същество и всеки миг ще ме сграбчи. Пийт ме осигуряваше отдолу и зорко следеше всяко мое движение, очаквайки да стигна горе, за да тръгне той. Колебливо се огледах; отначало смятах, че ми предстои същата жестока битка, каквато бях чел, че са имали Ник Есткърт и Тът Брейтуейт при преминаването на скалния пояс на Еверест, ала проблемът не се оказа по-различен от всеки друг на голяма височина. Все пак това беше по-интересно от скучното блъскане по снежни и ледени склонове. Изкачих се до мястото, където скалите преминаваха в снежно поле, от което в диагонал се отклоняваше широка снежна ивица с дължина 600 метра, водеща към един процеп в гребена на стотина метра под върха. Диагоналната рампа беше само ходене. Съмненията ми се изпариха.

Любопитството и възбудата, които ме бяха изпълнили при преодоляването на препятствието, дълго крило от нас своите тайни, успяха да потиснат умората ми. Продължавах да съм все така отпаднал, но желанието да погледна зад онзи процеп на ръба и да разбера какво има от другата страна на планината, жаждата просто да видя непознатото с очите си беше двигателят, който ме движеше нагоре. Вече бях уверен, че съм в състояние да местя краката си най-малко до края на деня. Ако емоциите ми не бяха напълно блокирани, сигурно щях да изпитам въодушевление. Обърнах се и викнах на Пийт и Дъг да идват.

Качиха се едновременно, после Пийт поведе. Нямаше задължителната дистанция — всеки водеше толкова, колкото можеше. На всеки няколко крачки спирах, страшно задъхан. Движехме се с темпото на най-бавния, но и то не беше достатъчно бавно. Всяка почивка беше истински балсам. Бяхме изпаднали в някакво непонятно състояние, което ни тикаше нагоре, въпреки че всички стимули отдавна бяха унищожени от изнемогващите мускули и стенещите за кислород бели дробове. Някакъв подтик, който не подлежи на определение, ни вдигаше на крака след всяко спиране и ни заставяше да извървим още няколко крачки.

Дъг мина напред, но пострадалите пръсти и ходилата му, които бяха почнали да губят чувствителност, го забавяха и той помоли да застане най-отзад. Бяхме добре увити в червените пухени костюми, тъй че наглед почти не се различавахме, понеже индивидуалният ръст и форма на тялото се губеха под дебелия пласт пух.

Поех водачеството. Понякога снегът беше хубаво сбит и предните зъби на котките захапваха здраво. На други места вятърът беше навял мек сняг и тогава бе необходимо обувката да се зарови с удар, за да се получи устойчива стъпка. Непрестанно се безпокояхме, че този мек сняг може да тръгне и да ни повлече със себе си, но нямаше как да го избегнем. Набелязах си за цел една стьрчаща скала някъде пред мен. Какво бе разстоянието дотам, нямаше особено значение, а и бе невъзможно да се прецени, тъй като не разполагахме с база за сравнение. Времето бе важно, но и него оценявахме трудно. От едно поглеждане на часовника до следващото времето не показваше нищо друго, освен че в изтеклия интервал си направил нагоре няколко жалки крачки, съпроводени с убийствено задъхване. Процепът на предвърховия гребен беше неоценимо далеч във времето, необходимо за достигането му. Паметта ми е съхранявала само поредица от вградени един в друг образи на задъхани фигури в червено, които пълзят нагоре и на всеки шест крачки спират.

Стигнах скалата, която си бях набелязал, без да имам представа колко време съм бил начело, нито какво разстояние сме изминали. Дъг поиска почивка. Краката му мръзнеха й той искаше да ги сгрее, преди да са се вкочанили напълно. Свали обувките си и аз сложих ходилата му на стомаха си под пухенката, при което топлината на тялото ми възстанови тяхната чувствителност. Ние с Пийт Носехме пластмасови обувки, които се оказаха далеч по-студоустойчиви от традиционните двойни обувки от кожа. Краката на Дъг обаче бяха по-големи от предназначения за него чифт и сега мръзнеше, понеже се наложи да ходи със старите си кожени обувки.




[i:c137e90e]Питър Бордман и Джо Таскър точно под върха на Кангчендзьонга

Снимка: Дъг Скот[/i:c137e90e]


Поведе Пийт. Процепът на ръба осезаемо се приближаваше. Беше рано следобед и сенките започнаха да се удължават. Пийт стигна до участък с пресен сняг, който почти нямаше връзка с ледената повърхност отдолу. Събра цялата си енергия и "пробяга" петнайсет крачки без спиране. Изненадани от неочаквания му устрем, ние с Дъг се запрепъвахме без дъх след него. Пийт стигна ребро от черна скала, продължи покрай него и ето че се добра до процепа. Излезе на гребена, облян в слънчева светлина, и със задавен глас извика, че гледката е фантастична. Отидох при него на скалата, където бе седнал, надвесен над югозападния склон. През 1955 г. тук бяха стигнали първопокорителите на Кангчендзьонга след изкачване от югозапад. Нашият маршрут по непреминаваната северна страна беше приключен; до върха оставаха стотина метра денивелация по познат терен. Беше 16 часа - имаше два часа до мръкване.

Пийт изглеждаше доволен. Казахме си само две-три думи, но в тия минути, докато чакахме Дъг, имахме право да изпитаме известно успокоение и задоволство от себе си. През целия ден времето беше хубаво, вятърът не бе достигнал обичайната си ярост и сега безконечните усилия нагоре като че ли бяха свършили.

Струваше ни се невъзможно да изкачим върха оттук и после да слезем до снежната пещера преди падането на нощта. Знаехме, че дори ако тръгнем веднага надолу, пак трудно ще се приберем навреме в пещерата, където бяхме оставили спалните чували и храната. Но под въздействие на височината, на амбицията или на онзи порив, който ни беше довел тук, цялото ни здравомислие се изпари.

— Смяташ ли, че трябва да продължим?
— Да. А ти?
— И аз. Нека почакаме Дъг и да решим.

Дъг се измъкна от сянката на северния склон и се изправи на слънце. Бяхме разделени само от осемнайсет метра въже, но за да се измине това разстояние дори по най-елементарен склон, отиваха пет-десет минути.

Дъг широко се засмя:

— Това е, значи. Минахме го. Никога няма да успеем да се качим догоре и да слезем преди да се е стъмнило. — Това беше гласът на разума.

Пийт каза, че цял живот ще се бием по главата, ако не минем тия последни сто метра и настоя да продължим. Дъг се остави да бъде убеден.

— Добре. Тогава е мой ред да водя, но първо да починем.

Знаехме, че разликата във височината е стотина метра, но колко бе разстоянието по хоризонтал — нямахме понятие. Предвърховите склонове представляваха хаос от скали, сняг и лед. Стръмен скален праг преграждаше пътя нагоре. При първопокоряването великолепният скален катерач Джо Браун беше минал директно през него, включвайки кислородната си апаратура на максимален приток. Втората свръзка избегнала скалите, като траверсирала по-ниско по снежни петна. Изобщо не бяхме в състояние да преценим дали разстоянието пред нас е петдесет, или сто метра. Ясно бе, че не можем да продължаваме вечно. Зад един изшилен скален жандарм съзряхме основата на снежна преспа.

— Дайте да идем до онзи сняг — предложи Пийт.
— Ще вървим, докато изчерпим докрай търпението на боговете — отвърна Дъг и пое нататък по склона, прехвърли няколко струпани скали, спусна се по къса каминка и отново се възкачи.

Долините взеха да се пълнят с облаци. На 1000 метра под нас Жану почти напълно бе обвит в мъгла, а зад него се тълпяха облаци, прилични на гъби от атомни експлозии. Явно приближаваше буря.
Продължавахме да.се влачим нагоре, забравили времето, след като веднъж решението бе взето. Дъг се провря под стърчащия жандарм и стъпи на снежната преспа. Без да бърза, се обърна към нас:

— Стигнахме. Още пет метра.

Преспата беше лесна. Близостта на мечтания връх ни вдъхнови да положим сетни усилия и тримата редом застанахме на изпъкналата скала, която се подаваше от снежния купол на самата Кангчендзьонга. Беше 16,45 ч. Далеч долу Жану плуваше в мъглата. Еверест и Макалу още се виждаха, въздигнати над всичко останало. На изток планините на Сиким тъмнееха в светлината на залязващото слънце.

Не бяхме обещавали никому да не стъпваме на самия връх, но въпреки това никой не направи крачка към облото кубе, отстоящо само на три метра по-високо от нас. Задължението да се зачита това, което е свещено за един народ, не подлежи на обещания. Дъг се опита да траверсира под върха, за да погледне от източната страна, ала склонът беше твърде стръмен.

Направихме снимки и после се скупчихме заедно, а Дъг нагласи самоснимачката на фотоапарата си, за да се увековечим и тримата на фона на Кангчендзьонга. Тъмният силует на една хималайска гарга прелетя над нас - пратеник на боговете, чийто дом заплашвахме да оскверним. Гъста облачност се надигна от долините и запълзя към върха, на който стояхме. Време беше за слизане.

- Само минутка да щракна няколко чернобели кадри - каза Дъг и ние зачакахме.
- Трябва да тръгваме. - Вече губех търпение.
- Ще видиш колко ще ти харесат тия снимки, като се върнем. Само почакайте да сменя филма.
- Пийт, тръгвай. Ей сега ще се стъмни.

Когато най-сетне поехме надолу, беше 17,30 часа - половин час преди мръкване. Докато вървяхме назад към процепа на ръба, коремите на плътните облаци, надвиснали вече над планината, пламтяха от оранжевото зарево на залеза. Далечните върхове се скриха в тази апокалиптична завеса. Тъмнината дойде и заваля сняг.

По памет налучквахме пътя надолу по рампата, доволни от оставените следи в дълбокия сняг, но където снегът бе твърд, следите от котките едва се забелязваха. Дъг се спускаше пръв. Не беше лесно да следваме правилния маршрут. Всичките ни инстинкти настояваха да слизаме право надолу, но трябваше да държим диагонална посока. По едно време в мрака се разнесе вик и усетих как въжето се опъва, — подлъган от отблясъците на челника си, Дъг бе прелетял през едно ледено прагче, тупвайки в преспа сняг. Чувствах как ме обзема апатичен фатализъм. Бях вече прекалено уморен, за да се съсредоточа достатъчно, а всяка стъпка пипнешком в мрака изискваше максимална концентрация. Дъг непрекъснато се отклоняваше. Помнех по-добре от него маршрута, по който се бяхме качили, обаче Пийт имаше по-остро зрение и успяваше да различи дори неясните следи в снега. Той мина напред и ми се стори, че сляпото му слизане само по усет продължи цели часове, при което отслабналата мъждукаща светлина на челните лампи по-скоро ни пречеше, вместо да помага.

В бездънната тъма на пропастта премига светлата точица на лъч от фенерче, сигнализиращо от базовия лагер. После лумна огън, който означаваше, че са забелязали нашата светлина и са разбрали, че слизаме от върха. Това не ни вдъхна никаква увереност - Жорж сигнализираше от един друг свят и тези премигвания щяха да имат значение за нас само ако оцелеехме.

Невинният ветрец прерастна в свиреп вятър, който набиваше сняг в очите и още повече ни пречеше да виждаме в тъмното. Ръцете на Дъг бяха загубили почти всякаква чувствителност и когато настоя да спрем, за да ги стопли, в гласа му прозвуча тревога. Вървейки последен, цялото ми същество беше сковано от студ и докато чаках да продължим, на езика ми бе да кажа на Дъг да не се бавим, за да стигнем час по-скоро пещерата. Съсредоточен и пъргав, Пийт беше избързал далеч напред и не можех да го виждам, но бях уверен в способността му да държи верния път

Като излязохме над скалния праг, настъпи известно объркване, докато установим къде точно се намираме. Близостта на спасението ми даде сила за последно усилие.

Плочестият праг беше станал хлъзгав от падналия сняг, ала теренът ми беше познат и спокойно се свлякох надолу поискалите, които бях изкачил така боязливо. До входа на пещерата оставаше само къс снежен склон, който преминахме в широка дъга. Дъг веднага потъна вътре, за да разтрие ръцете си и ги върне към живот. Чувствах как цялото напрежение излита от мен и поспрях за малко отвън да сваля котките и навия въжето. Бях загрят от усилието и нямах желание да разваля магията на тия моменти, в които можех да изпитам могъществото на стихиите, вилнеещи в планината, знаейки, че само за кратко ни е позволено да пристъпим в нейните владения.

Разменихме по няколко думи с Пийт. Все още се намирахме на 7925 м н.в. и до пълната безопасност ни оставаше дълъг път, но нищо не беше в състояние да отрече факта, че изкачихме Кангчендзьонга. Бяхме стъпили на няколко крачки от най-високата точка на третия по височина връх в света и постигнахме това напълно сами, без да ползваме опората на масивна пирамида от други жертвоготовни алпинисти, които да трасират нашия път. Сетих се за жената, която беше станала наш приятел - госпожа Бомънт. Какво доверие имаше тя в нас, за да ни подкрепи така при първите опити да дойдем в Хималаите. Вярваше ни, когато самите ние не си вярвахме, и сега си помислих, че изкачването на този връх ще бъде оправдание за цялото й доверие, проявено в онези години.

- Госпожа Бомънт ще бъде доволна от нас, Пийт - подметнах аз.
- О, да. Ще бъде чудесно като се върнем, нали? - И двамата пропълзяхме вътре при Дъг. Беше точно 20ч.

Изпитвах облекчение и умерено удовлетворение, че най-трудната част от задачата е приключена, но това не ми помогна да си почина. Макар тялото ми да бе отпаднало, съзнанието ми продължаваше да е възбудено от целодневната концентрация. Спах на пресекулки, но освободен от подсъзнателното безпокойство, че утре пак ще ми трябва енергия за катерене нагоре.

Сутрешното варене на чая и прибирането на багажа беше безрадостно задължение, отлагащо слизането. Самото слизане беше още по-тягостно — безкрайна мъка за крайниците, движени от искрицата живот в сърцето. Дъг явно имаше сили в повече. По платото дръпна напред, докато аз кретах редом с Пийт, спъвайки се непохватно по неравностите на терена. Мускулите едва крепяха краката ми в изправено положение и при всеки повод се друсвах на земята, наслаждавайки се на откраднатите моменти покой. Дължината на платото ми се струваше направо невъзможна и си казах, че Жорж сигурно е имал право да смята, че при изкачването на върха ще се изразходваме докрай и сега няма да имаме достатъчно физически резерви, за да слезем благополучно.

Дъг изчезна зад чучката, откъдето въженият парапет водеше до пещерата; полека-лека ние също стигнахме края на платото. Като пристигнахме, Дъг вече бе прибрал всички неща от пещерата. Таванът беше пропаднал съвсем и свободната височина бе само петдесетина сантиметра. Тъмната бърлога предизвикваше по-силна клаустрофобия от всякога и не можа да ни подтикне да и направим последно носталгично посещение. Подслонихме се при входа от вятъра и затоплени от слънцето, постояхме малко, додето си направим чай. Разликата от 600 метра във височина и сладкият чай ни вляха известна енергия. Вързахме се и поехме по гребена към северното седло.

По него вятърът задуха силно и взе да вдига сняг, който хапеше лицата ни. Въжето помежду ни се изопваше в дъга, Докато вървяхме заедно надолу, мъчейки се Да спазваме еднакво темпо.

Палатките на седлото бяха замръзнали за площадките. Опитахме се да ги освободим, ала платът взе да се къса и нямахме нито време, нито търпение да се занимаваме с тях. Решихме да ги изоставим. Каквото не можахме да вземем със себе си, наблъскахме в две раници, които възнамерявахме да хвърлим по стената до ледника и после да ги приберем. Сварихме чай и седнахме да обсъдим какво да правим с кислородната бутилка. Тя струваше толкова, колкото трябваше да платим за транспорта и обратно до Катманду, тъй че въпросът бе дали да я оставим в лагера или да я хвърлим надолу. Никога не бях използвал кислород в планината и попитах Пийт и Дъг какво е усещането. Казах, че смятам да опитам, преди да зарежем бутилката, но те ме разубедиха със заплахата да разгласят, че съм употребявал кислород, а те не са. Разбира се, всичко беше на шега, но тъй или иначе се отказах от идеята. Дъг искаше да метне бутилката от ръба — хем да очистим планината, хем да се полюбуваме на зрелището, обаче Пийт настоя да я запазим непокътната в случай че някой друг тръгне отново по този маршрут и му дотрябва. И така, оставихме кислорода и примъкнахме двете раници с екипировка до ръба на гребена. Пуснахме ги надолу по кулоара над началото на парапетите с надежда, че няма да се пръснат и ще можем да приберем вещите си,като слезем.

Раниците на гърба ни бяха не по-малко тежки. Гледахме да вземем максимално количество багаж - нали повече няма да се връщаме нагоре. През изтеклата седмица, в която пребивавахме над седлото, обликът на стената се беше променил. Наближаваше разгарът на лятото и от повишаването на температурата ледът беше станал мек и воднист. Денят беше напреднал, когато потеглихме и топлината на слънцето беше набраздила ледената повърхност с вадички вода, от която въжетата бяха подгизнали, а същото стана скоро с ръкавиците и дрехите ни. Отвреме-навреме се навеждах да пия от примесената с пръст вода, за да утолявам жаждата си. През тази седмица бяхме яли твърде малко и сега усещах още по-силно тежестта на раницата, понеже ремъците се впиваха в раменете ми, от които беше останало само кожа и кости. При топенето на леда се бяха открили още подвижни камъни. Без да искам, съборих някои от тях, а други видях да падат отгоре. Щом стигнах основата на стената, където започваше ледника, бързо се откачих от парапета и с максимална скорост се отдалечих от обсега на каменопадите. После чух виковете на Дъг, но не можах да разбера дали ме предупреждава за опасност или изразява неудоволствието си от непохватното слизане. Накрая схванах за какво става въпрос. Малко над подножието на стената близо до него се очертаваше силуета на червена фигура с широко разперени ръце и прибрани крака. За момент се стреснах от гледката, сетне мозъкът ми проработи и осъзнах, че е абсурд това да е човешко тяло, проснато на леда. Беше просто пухен костюм, част от хвърлената отгоре екипировка. Огледах се — на стотина метра се виждаха и Други неща. Една от раниците се беше отворила и ледникът беше осеян с дрехи. Въпросният пухен костюм се беше разгърнал и закачил на някакъв скален издатък. Дъг отиде до него по въжето и го освободи, след което дрехата се свлече в основата на стената.

Насила тръгнах да събирам разпилените вещи и намерих всичко освен собствения ми пухен костюм. Нямаше и помен от Анг Пурба и Нима, които бяхме помолили да дойдат да ни посрещнат.Заехме каквото можахме, а останалото струпахме на куп, за да го приберат шерпите.

Беше 17 ч. До мръкване оставаше само час, но пътя до лагер 2 не можеше да ни отнеме повече от трийсет минути, та бяхме сигурни, че ще изпреварим нощта, Пийт настоя да се вържем с въже, проявявайки предпазливост до самия край, да не би планината да ни изненада и да погълне някой от нас в ледена цепнатина точно когато смятаме, че сме в безопасност. Тъкмо тръгвахме и забелязахме двамата шерпи. Идваха насам, но бяха много далеч и едва-едва вървяха. Ядосахме се, че така бавно го дават, докато ние бяхме грохнали от умора. Би трябвало да са ни видели още щом почнахме да се спускаме по стената и досега можеха да са дошли. Поех напред. Снегът беше дълбок и мокър. С нетърпение очаквах да стигна по-равната част на ледника, където снегът обикновено бе твърд, но в действителност така и не стана по-твърдо. Отначало затъвах до колене, после до бедрата, а понякога пропадах до кръста и безпомощно се ровех, мъчейки се да вървя напред, без да имам твърда опора под краката си. Погледнах назад към Дъг и Пийт — пъртината ни най-малко не ги облекчаваше. Дъг дори затъваше повече, защото беше по-тежък.

Като отмествах крака си, на няколко пъти отдолу зейваше тъмна бездънна яма и благославях въжето, което ме свързваше с другите двама. Неведнъж пътят ми се преграждаше от цепнатини и тогава лягах по корем, за да разпределя тежестта си върху възможно най-голяма площ, и пълзешком се промъквах над черната паст с надежда да се добера до снега от другата страна. Понякога не разпознавах, че под снежната покривка се крие цепнатина и сърцето ми се свиваше от уплаха, щом грундът под мен се продънеше, при което рязко полягах назад и заравях раницата в снега зад мен, изчаквайки, увиснал над празното пространство, да се съвзема и да се измъкна.

Просто не можехме да познаем ледника, по който с такава лекота бяхме вървели нагоре и надолу по добре утъпкана пътека при дълбочина на снега най-много до глезена. Обикновено и тогава се връзвахме, но повече заради зачитане на правилата за безопасност, отколкото поради очевидни признаци на опасност. Сега разбрахме, че целият ледников басейн е прорязан от цепнатини и единствено твърдата снежна покривка е облекчавала преминаването ни по него в по-ранните етапи на експедицията.

На много места се придвижвахме с пълзене, като влачехме раниците си отзад, мъчейки се да натоварваме по-равномерно снежните мостове, Нощта приближаваше и ни се струваше, че в тия условия ще ни трябват часове до лагера. Едва сега си обяснихме защо двамата шерпи не бяха дошли навреме до основата на стената и разбрахме, че снегът е така дълбок по целия път до лагер 2. Само където имаше останки от паднали лавини, повърхността бе малко по-твърда. Анг Пурба и Нима приближаваха и за да си вдъхна кураж, се успокоявах с мисълта, че като стигнем техните следи, ще стане по-лесно.

От допира със снега бяхме мокри и премръзнали. Дъг се оплакваше, сякаш студът го удостояваше със специално внимание. Пръстите на ръцете и краката много го боляха.

Анг Пурба и Нима изплуваха в сумрака и аз почувствах, че сме спасени. Казахме им за раниците, които бяхме оставили да приберат на другия ден, но те отговориха, че искат да ги вземат сега, понеже и без това бяха минали половината път. Продължиха нататък при мъждивата светлина на едно фенерче с почти изтощена батерия.

Упътиха ни накъде да вървим, но падна мрак и вятърът донесе сняг. Не се затъваше толкова, обаче обърках пътя и се натъкнах на голяма цепнатина. Стъпките на шерпите не се виждаха в тъмнината, но си спомних напътствията на Анг Пурба и се върнах на пъртината. Пийт излезе начело и най-накрая стигнахме лагера.

Самотната палатка беше покрита със сняг и не се забелязваше в белотата на развилнялата се виелица. Кажи-речи я подминахме, ала осъзнахме грешката си, когато Анг Пурба и Нима изникнаха в мрака с тежките раници на гръб. Скоростта, с която бяха отишли и се върнали, подчерта колко бяхме изнемощели и неспособни да се борим срещу стихията на планината.

Присъствието на шерпите означаваше, че можем да им отстъпим всички домакински задължения. И тримата се набутахме в голямата палатка, настанихме се, свалихме мокрите дрехи и потънахме в разкошната топлина на спалните чували. Шерпите ни приготовляваха горещи напитки и храна, а ние лежахме, упоени от мисълта, че още съвсем малко и всичко ще свърши. Клепачите ни натежаха и аз се съпротивлявах на съня, докато имаше какво да се яде, наслаждавайки се на блаженото усещане да си уморен, без да имаш задължения. Когато вечерята свърши, взехме по едно приспивателно, Анг Пурба и Нима се сместиха при нас и заспахме в такъв комфорт и топлина, каквито бяхме забравили, че съществуват.

В три часа Нима ни събуди с чаша чай. Шерпите държаха да потеглим преди слънцето отново да размекне снега, който беше дълбок само по отсечката до стария ни лагер 1. Газенето беше по-малко от снощи и щом стъпихме на оголения лед в долната част на глетчера, вече можехме да вървим свободно. Единствено ручеите със стопена вода напомняха, че лятото напредва и след като подминахме последните лавиноопасни склонове, знаехме, че можем да отдъхнем. Най-сетне бяхме слезли от планината и имахме право наистина да кажем, че сме изкачили Кангчендзьонга.

Дъг отново ускори крачка. За нищо на света не бях в състояние да бързам — дори за да споделя добрата вест с хората в базовия лагер. Трябваше да пазя силиците си за изкачването на възвишенията от нестабилни камънаци, които се издигаха на пътя ни. Двамата с Пийт без капка срам заговорихме за цигарите, които щяхме да запушим в нагло предизвикателство срещу всичките съмнения и колебания, породени от Кангчендзьонга преди изкачването. В градския живот никой от нас открито не признаваше, че е пушач, понеже знаехме, че пушенето е противопоказно на отличното здраве, необходимо за катерене във високите планини. Като символ цигарите олицетворяваха всичко, което ни беше забранено досега и след като бяхме успели, искахме забраненото.

Явно краката не ме държаха и няколко пъти падах по каменистите склонове към базовия лагер. Когато видях Жорж да тича към нас, ръцете ми бяха така нарязани и окървавени от тия падания, че имах вид на претърпял по-сериозна злополука. Жорж прегърна Пийт, после и мен, целуна ме по бузите, сияейки от радост, че сме се върнали живи и здрави. Дъг вече бе потвърдил това, което Жорж беше видял през телеобектива - три малки точици на челото на Кангчендзьонга.

- Снима ли ни на върха? — попитах го аз.
- Не, толкова бях развълнуван, че забравих. Страшно се радвам. Имах чувството, че и аз съм с вас горе. Много се радвам.

Базовият лагер вдъхваше спокойствие и сигурност. Цареше празнична атмосфера, при която обикновената вечеря изглеждаше като пиршество. Беше 18 май. Щом ни видял на върха, Жорж веднага пратил да съберат носачи. Очаквахме ги на другия ден. Изчислих, че в Англия ще се завърнем някъде в началото на юни.

Върхът беше изкачен и ето че изведнъж цялото ми внимание се фокусира в противоположна посока. Имаше да се занимавам с твърде голям брой, макар и по- маловажни неща. Трябваше да излекувам болното си гърло, да сменя вонящото бельо и да си обръсна брадата. Десет години бях ходил с брада и бях забравил как изглеждам без нея. Реших да я обръсна в базовия лагер, та да има време да порасне отново, ако не се харесам. Един от пръстите на краката силно ме болеше и месото под нокътя беше почерняло. Не знаех дали се дължи на дългото притискане в обувките, или е от мръзненето предишната нощ, докато газех в дълбокия сняг с подгизнали чорапи. Чудех се дали този почернял нокът може да се приеме за измръзване.

Дори непретенциозната храна в базовия лагер бе твърде богата за нас. Последните два дни не бяхме яли нищо съществено, а и преди това диетата ни беше твърде оскъдна. Хапнех ли нещо, веднага трябваше да тичам в района, определен за тоалетна.

Експедицията се проточи много и окончателният и край още не се виждаше. Дългият трекинг обратно беше неизбежен и щом вълнението от завръщането в базовия лагер стана ежедневие, осъзнах колко сме отдалечени от света. У дома, където разстоянията се изчисляват в часове, изгубени за пътуване с кола, влак или самолет, е трудно да се схване какви мисли поражда -знанието, че едва след много дневно ходене през баири и реки човек стига там, закъдето е тръгнал. За мен пък бе трудно да си представя живота у дома. Бяхме преминали през дълбините на силни чувства и преживявания, в които само ние като цяло бяхме съпричастни. Бях свикнал да се изправям срещу съкровената си същност насаме, както и сам да възприемам личните си надежди и страхове. Бях разбрал какви са истинските ми желания независимо от болката, съпровождала този процес. Емоционалните и физическите стремежи от началната фаза на експедицията бяха притъпени от катарзиса на драмата, в която ние бяхме актьорите. Направо не можех да си представя какво значи да общувам с момиче. Очаквах срещите си с жени, но не с нетърпението, което ми се струваше нормално след толкова дълго отсъствие. Заедно с носачите пристигна красивата девойка Дава и за разлика от ненаситното внимание, което й обръщахме на идване, сега никой не я забеляза. Все още бяхме под въздействието на планината, която ни беше завладяла и изцедила цялата ни енергия. С течение на времето, след като изкачването на Кангчендзьонга остане в спомените и ние привикнем с мисълта, че повече не е необходимо да се концентрираме единствено върху избрания връх, връзките с цивилизацията щяха да се възстановят и укрепнат, притегляйки ни неудържимо.

Донякъде беше добре, че това притегляне още не беше пълновластно, иначе изолацията през оставащите дни и седмици до завръщането ни вкъщи щеше да стане непоносима. Физическите ни сили се възвръщаха постепенно и дългите преходи през първите дни ни уморяваха. После почнахме да крачим по-уверено, всеки със своето темпо, и така чак до вечерта. Вървяхме стегнато и продължително. Ходилата ми бяха поизранени от понесения студ и всяка стъпка ме затрудняваше, но въздухът беше богат на кислород, дните - топли, а храната ставаше все по-обилна, колкото по-надолу слизахме. Срещнахме нашия куриер, който се шляеше в родното си село, вместо да ни донесе пощата. Платихме му и продължихме нататък по пътеките, които почти не си спомняхме след дългия престой в планината. На деветия ден от тръгването навлязохме в тропическата долина, откъдето трябваше да превалим само още един хребет, за да стигнем шосето.

Строителството на шосето продължаваше и в момента бе стигнало дотук. В едно село ни бяха казали, че основите на пътя са почти завършени и понякога може да се намери превоз през този последен хребет до града. Двамата с Дъг влязохме в лагера на строителите и потропахме на една врата. Отвори ни спретнат, облечен в бяло англичанин.

- Възможно ли е — започна Дъг със своя най-убедителен тон, — да ни спестите допълнителни болки в краката, като ни закарате до Дхаран?
Първоначално стреснат от очукания ни вид, човекът разчупи лицето си в широка усмивка.
- Вие сте от Кангчендзьонга, нали? Разбира се, че ще уредим превоз. Ако не бързате, защо не останете да обядваме заедно?

[b:c137e90e][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=445]КЪМ ШЕСТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:c137e90e]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2599 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Топ 10 на най-добрите трекинг върхове в Непал
Български маршрути в Хималаите - Интервю по Дарик Радио
Истината на Аврам Аврамов, или истината за Еверест
Кодекса на честа и осемхилядниците
Великите хималайски открития
Височинна болест
Ама Даблам и реализирането на една 30-годишна мечта
Първо писмо от Николай Петков
Мон Блан - разходка или ...?
Категория на трудност - Част ІІ


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap