Вертикален свят
Школа Курсове Изкачване Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Категория на трудност - Част І



Владимир Шатаев  |  Редактирана на 11/04/2011


- КАКВО НАМИРАТЕ В ПЛАНИНИТЕ?
- ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК.
[i:0c60a8a8]Из разговора между турист и алпинист[/i:0c60a8a8]


[b:0c60a8a8]Глава I

НАД ГЛАВАТА[/b:0c60a8a8]

Известно време все още се подпирам на лакти в плътния, изгладен от ветровете фирн. Изведнъж обаче ме доядява на собствените ми ръце, които се съпротивляват без участието на волята - по инерцията на упорството, отиващо си от мен заедно със силите, измръзнало заедно с душата и нямащо никакъв смисъл. Тогава разпервам ръце и се отпускам по корем, забил се в грапавия, приличащ на рафинирана захар улегнал сняг.

Кавуненко и Пискулов ме гледат в тила. Добре, че не виждат лицето ми - не искам да прочетат в него всичко, което мисля и за тях, и за себе си, и за глупавата страст, която ни е довела тук. Те са смешни в своята глупашка вяра в тази игра. Време е да отрезнеят, макар и тук, на 7000 м. височина. С възрастта освен килограми би трябвало да се натрупва и още нещо... А при тях растеше само наивността, нищо не изстудяваше техния жар. Даже този чужд, непригоден за живот печален свят на ледници и камъни, където е страшно и студено на очите, където всяка молекула кислород е преброена...

Те искат да се мъкна заедно с тях на четири крака още половин километър нагоре... заради играта, която - сега ми е ясно - не си струва труда.

Усмихвам се, тъй като те смятат - ще полежи, ще отдъхне и ще стане, както винаги! Но този път няма да стана. Мисля си злорадо, че ми потръгна: имам хипоксия* - планинска болест. И по право, и по съвест мога да не ставам - там, на земята, на хората в моето състояние им дават кислород...

И тримата за първи път отиваме на връх Комунизъм**. За първи път изобщо участваме във височинния клас***. Досега сe владеех и се изкачвах, тъй като смятах това за важно - от него зависеше не само изкачването, но и успехът за сезона на всеки от нас. Сега разбирам безсмислието на тези страсти. Те нищо не дават нито на тях, нито на мен. Ще лежа и няма да мърдам. Законът на алпийската свръзка задължава да ме свалят надолу…




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Връх Комунизъм (Исмаил Самани)

Снимка:www.summitpost.org[/i:0c60a8a8]

Преобръщам се на гръб и гледам право в зенита на странното, нереално вечерно небе. Това не е небе... То няма дълбочина и прозрачност.

Това е неподвижно надвиснал безкраен таван, плътно намазан от нехайна ръка с ултрамарин. На земята няма такова небе. Струва ти се, че ако хвърлиш в него камък, може да пробие дупка.

В този застинал, искрящ от сняг и лед грамаден, внушителен с мащабите си свят ние сме само три малки слабозабележими точки. Достатъчно е да постоиш тук, за да осъзнаеш своето безкрайно нищожество... И въпреки това като мастилени петна цапаме неговата ослепителна белота.

------------------------------------------------
* - Хипоксия (мед.) - кислороден недостиг вследствие на голямата надморска височина. - Б. пр.
** - В момента върха е прекръстен на връх Исмаил Сомони.
*** - Шампионатът на СССР по алпинизъм се организира в четири класа: скални, технически, височинно-технически и височинни изкачвания. - Б. пр.

Мисля си доколко Памир не прилича на Кавказките планини, уютни, домашни и интимни като крайните улички на стар европейски град. Тук всичко е огромно и първостепенно, всичко диша със свежестта на сътворението. И ти се струва, че наистина току-що е било изречено библейското: "Да бъде светлина!"

Тук се губи чувството за разстояние: не можеш разбра кое е далеко и кое е близко. Няма визуални пропорции - до онези далечни планински разклонения, които са отдясно, може да се окаже само един час ходене, а до този близък връх отляво - цяло денонощие. Само че, когато се мъкнеш тук хиляди и хиляди метри, когато не разбираш какво трещи в теб - вещите в раницата или собствените кости, когато очите хлътват в очните кухини и не виждат кое е надясно, кое е наляво, тогава помръкват красотите, а загадките и парадоксите съвсем не те интересуват. Психиката на дошлия тук има само две направления - натам, откъдето идват неговите следи, където има човешка топлина и съвместимост с живота, и в противоположната посока, където няма нито едното, нито другото...

Потръгна ми - моите мисли са насочени само в една посока: надолу, където е базовият лагер. Където Юра Визбор пее своите песни, а докторът разказва анекдоти. Където остана Олег Абалаков и където от височина 6600 м свалиха Саша Воронов.

Те ни гледаха с искрена завист, когато тръгвахме с раници и ледокопи по този маршрут. Визбор се сърдеше на доктора, че не го пуска по-високо от Върха на космонавтите. А Олег... Той, струва ми се, изобщо не излезе от палатката. Тогава го разбирах добре - втори сезон неуспех. "Връх Комунизъм не го приема" - казваха в лагера. Предишния път бяха свалили Олег от 7200 м. височина - заболя и не му достигнаха само 245 м. до върха... Този път достигна само до разузнаването по югозападното ребро, по което първоначално искахме да вървим към върха. Когато се връщали обратно, той скочил през някаква пукнатина - простичка, елементарна - и си навехнал крака. И това - Олег! Който даже на фона на майсторите на скалното катерене беше като акробат-виртуоз.

Така по маршрута тръгнахме четиримата. Това не бе премиерно изкачване - вървяхме по пътя на Евгений Там. И ако не се смята Бивачният ледник, където трябваше да прескачаме през големи пукнатини и да се лутаме сред гора от сераци - причудливи ледени стълбове, отначало всичко вървеше твърде гладко.

Към 5 часа следобед според моя висотомер бяхме прехвърлили 6000 м. До мръкване обаче имаше време и решихме да направим още едно усилие, за да достигнем платото на връх Правда. Тук, на 6200 м. височина, си направихме уютна пещера за нощуване -копаехме с желание, старателно и весело. Силите стигаха! Струваше ни се, че така ще бъде до самия връх.

По време на вечерята Кавуненко, гледайки съсредоточено в чашата чай, каза на Воронов:
- Искаш ли да отгатна какво има в лявата ти ръка?
Воронов помълча и начумерено подхвърли:
- Какво, и носната си кърпа ли не мога да извадя от джоба?
- Сърдиш ли се? Не си новак в планините, знаеш как завършват такива работи. По-добре кажи сега, докато не е късно. Рано утре ще те свалим.
- Не съм новак в планините, знам и казвам — мога да вървя!
- Виж ти. Щом можеш — можеш.

Сутринта тръгнахме в същия състав. Няколко часа по-късно ние с Кавуненко се откъснахме от втората свръзка и отидохме доста напред. На 6600 м. решихме да почакаме Пискулов и Воронов. Пискулов скоро дойде. А Саша Воронов го няма и няма... След известно време той се появи, като едва влачеше крака... Попитах го мълчаливо с очи. Той кимна с глава...

Тогава разхвърляхме нещата на Саша по своите раници, обърнахме се и тръгнахме надолу към нашата пещера на 6200 м.

На голяма височина болестите се развихрят. Странно: тук човешкият път се измерва най-добре с времето, а протичането на болестта — с пространството. Между лекото дразнене в гърлото на старта и задушаването на финала има интервал, който е по-правилно да се мери с рулетка. Колкото е по-високо над морското равнище, толкова по-бързо протича болестта. Всеки метър увеличава нейната сила. Хремата на 8000 м може да се окаже смъртоносна. И докато ние се катерим, набирайки своите сантиметри, болестите бягат с километрови крачки.

На бивака на 6200 м имахме щастлива среща — от връх Правда слизаше група. Помолихме алпинистите да помогнат на Воронов да стигне до базовия лагер, а на другия ден по-раничко сутринта тръгнахме обратно.

Оставихме Саша навъсен и мрачен. Съчувствах му...

Смешно - съчувствах му! Сега разбирам, че той би могъл да ни съчувства. Така мисля сега. А тогава... Тогава се огорчих за Саша и се радвах, че това не се случи с мен. “Тогава” бе преди 10 часа. Преди 10 часа ме дразнеха тези, които не разбираха моята страст.

Сега всичко е наопаки. Какво остана от вчерашния Шатаев? Желанията, чувствата, вкусовете, характерът - тези отпреди 10 часа? Нищо освен сухия, несвързан с чувствата факт...

- Как си? - чувам над себе си хрипкавия, престорено весел глас на Кавуненко. - Би трябвало да изпълзиш. Хайде, хващай се за перчема и се дърпай като Мюнхаузен. Той е правдив човек. Само че неговата правда не е за всекиго. При теб обаче ще стане... Ние с теб не сме за първа година в една свръзка...

Мълча. Ядосва ме фалшиво бодричкият тон. Разсмива ме този измислен живот, играта на романтика, вярата в лъжливите идеали на борбата, в мечтата, в целта. Игра?! Игра със сериозен израз на лицето... С дълбокомислени теории за оправдание...

Кавуненко се отдалечава. И заедно с Пискулов гребе сняг от вдлъбнатината, която оправят за нощувка. Работят мълчаливо - не се чува нито дума. Затова пък се чува дишането им...
Движат се бавно и след всеки две-три лопати отдъхват.
Сега при мен идва Пискулов.
- Можеш ли?

Най-напред мълча, след това питам:
- А ти?
Той не отговаря. Повдигам се на лакти и като го гледам в очите, питам:
- Обясни ми - за какво? Смисълът?! За да запишем в картичката "връх Комунизъм"? Обясни и ще стана... На четири крака ще се катеря, докато не опъна петалата...
- Какво да обяснявам? Ако сутринта те бях попитал така, ти щеше да кажеш - това е философия на старостта! С такава философия не може да се живее, може само да се доживява...
- Онова бе сутринта, а това е сега... от оня Шатаев нищо не остана!
- Глупости! - това е пак Кавуненко. Той идва и не сяда, а буквално пада на "петата точка". - Нека полежи още 15 минути. Щом не може - ще тръгнем надолу... Само имай предвид: не ти, а хипоксията говори сега... Ти уж си спец по медицината. Нали в лагера говореше на новаците, че планинската болест се съпровожда от апатия, загуба на апетит... Не само към яденето, но и към живота... Да вървим, Юра - обръща се към Пискулов. - Нека полежи още. Ще скочи - знам го.

"Философия на старостта... Да се доживява, а не да се живее" - умозаключения на чудаци. Но в едно са прави - вчера действително като че ли казах нещо подобно. .. Това помня.. . Тогава кога съм бил болен - вчера или днес? Едва човек заговори трезво и тези чудаци веднага му приписват всички болести.

Нищо не ме боли. Само чувствам безсилие, подобно на това, което насън пречи на човек да се движи - да бяга, да догонва, да защитава и да се защитава.. . Чувствам някакво меланхолично и приятно самосъжаление. И още - странно усещане за вяло, лениво движение на кръвта.

И без Кавуненко знам, че това е хипоксията. Но само със замъглена, като че ли чужда логика, без ни най-малка вътрешна вяра разбирам връзката между болестта и начина на мислене... Мисля си, че живеем според руската поговорка - вярваме докрай само в това, което може да се опипа.

А здравето е в подножието, тъй като планинската болест изчезва с всеки метър надолу така, както нараства с височината. Само че... не е ли все едно?
Володя и Юра сноват в пещерата. Те изпълзяват един след друг от нея, като влачат след себе си яке, натоварено със сняг. Не идват към мен. Нима така бавно минават 15 минути? Всеки път гледам с опасение към изхода - появят ли се двамата заедно, значи тръгнали са към мен... Трябва да им отговоря - нагоре или надолу. А не ми се иска нито натам, нито, насам. Само да лежа - неподвижно, спокойно.. .
Прав е този, който вижда щастието в покоя... Ако не бяха тези двамата! Защо винаги се получава така, че не можем да бъдем щастливи докрай? Нещо винаги пречи. .. Някой винаги помрачава щастието. Няма никой, няма нищо - има плашещи перспективи. Или възможност за плашещи перспективи... Като че ли в природата не може да има мед без катран...


Сега трябва да кажа - нагоре или надолу, едно от двете. Третото е желано като щастието и близко като лакътя... Но третото не бива… Сами обезсилени и изтощени, те не ще ми дадат покой. Нима ще повярват, че за мен е добро това, което се смята за лошо? Ще кажат - това е философия на старостта...

"Философия на старостта!" - бълнуване на лековерни младенци... Да бях сам и да си лежа... Да лежа и нищо повече. Да мисля? Сега не ми се иска и да мисля.. . Само да лежа. Думите "иска ми се" губят смисъл. Преставам да ги разбирам, както и силното чувство на глад. Напускат ме желанията... Когато няма да ми се иска и да лежа, тогава какво? Какво?! "Да доживяваш, а не да живееш.. "

Изведнъж ми идва наум - хората умират, както заспиват - съзнанието става плоско, след това линейно, после преминава във все по-оредяващ пунктир.. . И пустота... усещам я в себе си - въртяща се, отвратителна, взривна, преобръщаща всичко пустота...

Внезапна сила сякаш всмуква всичките ми вътрешности, натиква ги към гърлото и опустялата гръдна клетка се запълва с гъст, раздиращ страх...

Страхът е отвратителен, когато се точи в тънка, хилава струйка и с пръски киселина разяжда душата, с парализираща отрова прониква в кръвта... Мощният взривен страх, този, който не се появява винаги и у всекиго, изпълва човек с небивала сила, прояснява мислите му, дава реакция и точност на мангуста*, предизвиква усещане за внезапно подмладяване и поради това понякога остава у него неизличимо впечатление за пълнокръвно преживени минути. Който е изпитвал такъв страх, знае, че това е така. Страхът - това е живот! Случва се да прилича и на радост. Сега разбирам това! Разбирам, че именно той ме измъкна от състоянието на отчужденост, на безразличие, върна ми волята за съпротива.

Извиквам, вероятно твърде високо и истерично, и към мен бързо и изплашено идват Кавуненко и Пискулов. В ръцете на Юра има трион, с който той очевидно току-що е рязал фирн.

Стоя на колене. Кога и как съм успял да направя това - не зная, но чувствам, че мога да стана на крака. Не започвам обаче да се изправям. Съобразявам, че не трябва да правя това. От твърде голямото натоварване изведнъж мога да загубя съзнание.

Леко се поклащам и Пискулов, забелязвайки това, казва:
- Лягай, лягай... Сега ще те "опаковаме" в спалния чувал и ще тръгнем надолу...
- Почакай - прекъсва го Володя. - Какво, реши ли? - той показва с пръст към върха. И без да дочака отговора ми, тупва по рамото Пискулов. - Казах ти, ще скочи...
- Трябва да го сваляме, Володя...

Володя ме гледа весело, без да обръща внимание на думите на Юра. Пискулов не е съобразил, че ние с Кавуненко не за първи сезон сме в една свръзка...
Посягам към триона. Пискулов смутено го прибира зад гърба си.
- Дай триона... - казвам аз.
- Защо?!
- Дай триона, на теб говорят - му крясва Кавуненко.

“Да се движа, да се движа! - си мисля аз. - Така казват всички - и теоретиците доктори, и практиците алпинисти. Има само едно лекарство, едно спасение. Нещо някак си трябва да се прави - седешком, лежешком, пълзешком…”

Бавно, внимателно се вдигам на крака. Планините изведнъж тръгват от мястото си и се накланят заедно с хоризонта, като че ли гледам в илюминатора на завиващ самолет, и сякаш балансирайки, отиват ту нагоре, ту надолу. Кавуненко ме подхваща отзад и казва:
- Ще се наложи да се върви надолу...
- Няма да се наложи...

-----------------------------------------------------------------
* - Мангуста — хищен бозайник, разпространен в Северна Африка и Средна
Азия. - Б. пр.

Отново заставам на колене и на четири крака се помъквам към намиращата се на десетина метра от мен неголяма снежна тераса. На половинметровото стъпало като разрез на дърво се виждат ясно мръсносиви, плътно слегнали се пластове.
Снегът се реже добре. И е приятна работа, ако си здрав - едновременно успокоява и ободрява. Да се изреже снежен куб със страна 30 см., трябва минута, не повече. Режа го цяла вечност.

Трионът изглежда тежък, не се подчинява, троши снега на зигзаг. Оставям го, решавайки да отдъхна, а когато го вземам отново, усещам, че той е станал много по-лек... И тогава виждам, че небето над мен е топло, а планините - весели и благоразположени. Мисля си, че всичко, което се случи, е добро и правилно.

Влача първия снежен блок по снега. Поставям го при входа на пещерата и решавам да построя тук стена - в случай на силен вятър. На връщане вървя изправен. От пещерата до моята кариера са не повече от 7- 8 м. Само че на половината път трябва да почивам...

Снежните “стърготини” летят на всички страни, пръскат лицето ми и острите прохладни иглички приятно бодат. Подлагам им лицето си по- близко.

Всеки път след отдиха ръката ми става по-твърда и по-уверена. Но се изморявам бързо. Твърде скоро настъпва моментът, когато изнемощял, не мога да я управлявам. И тогава тя като че ли се движи сама - само под действието на едно машинално, затъпяло, безсмислено желание. В такива случаи трионът не реже - той вяло се плъзга напразно нейде вътре в разреза, без да докосва със зъби снега.

Когато окончателно изчерпвам възможностите си, се сещам – “Защо с дясната? Може и с лявата, макар и по-трудно... Това е добре, че е по- трудно! Трябва с лявата...”

Трионът се движи безразборно. Реброто се получава начупено, криво. Но нима режа? Аз не режа - помпам кръвта, давам й ускорение... Трудна работа - да се ускорява по жилите собствената кръв! Силите си отиват. .. ръката изтръпва, почти не се движи... Само ми се струва, че се движи. Само ми се иска тя да се движи.

Хвърлям триона и проснал се на гръб, почивам. Може би не си струва? Не. Струва си! Та нали се измъкнах от най-тежкото, най-трудното... Струва си... Още час, час и половина разумна работа! Разумна! Без изсилване, без надценяване на възможностите, като увеличавам по малко работата, съкращавам почивката и се вслушвам в себе се като акордьор в инструмента.
Хващам се за триона и отново снежни пръски обсипват лицето ми.


Стената ставаше разкривена. Момчетата, които седяха в пещерата, ме следяха през отвора и се смееха, ако можеше да се нарече смях вялото изкривяване на измъчените, загрубели от студа и вятъра лица.
Изведнъж забелязах, че моята стена за защита от вятъра е наистина за смях на кокошките - вятърът духаше от другата страна.
- Най-ценният труд е маймунският - каза Кавуненко. - Той направи маймуната човек.

Вярна шега. Стената окончателно ме свести. Пристъпът на хипоксия трая час и половина, а преживените чувства, усещания и всякакви подробности биха стигнали за година.
- Вярна шега - казах високо. - Не ще я забравя, когато тръгнем по-нататък към върха...
- Нима се готвиш за върха? - се усмихна Кавуненко. - Много често променяш решенията си... Тогава вечерята е готова.

При думата “вечеря” Пискулов се намръщи гнусливо и мълчаливо започна да приготвя спалния чувал. Кавуненко протегна крак и сякаш случайно стъпи върху чувала. Юра се опитваше да го отстрани, но той натискаше, като гледаше разсеяно в свода на пещерата.

- Още един... - ми каза той, кимвайки към Пискулов. - И той започна да хленчи. Весела нощ ще имаме днес. - И обръщайки се рязко към Пискулов, подхвърли злобно- Стига си се правил на глупак! Най- напред ще вечеряме, после ще спим... Току-що го хвана планинската болест и веднага в чувала - ще мре!

Юра моментално омекна. Дишането му стана наистина тежко и често. С ръкава на якето изтри изпотеното си лице и седна неподвижно, отпуснал ръце на колене. И преди това му бе зле, но си даваше кураж, криейки се от Кавуненко. Сега, когато разбра, че Кавуненко вече знае и нямаше смисъл да се крие, той се отпусна.

Подадох му капсула с таблетки аскорбин*, но той не помръдна.
- Е, какво?! С нож ли ще ти отваряме устата? - Володя каза това кисело, но без обичайната твърдост, сякаш бе капнал.

Юра го погледна учудено, постави на езика си две таблетки и задвижи механично челюсти, като изпълняваше необходимото, но неприятно задължение.

Ние с Кавуненко излязохме от пещерата. Температурата бързо падаше. Парата от дишането мигновено кристализираше и се наслояваше по лицето и яката на дрехата, сякаш ги пудреше със скреж.

Казах на Володя, че напразно е бил така остър - желанието да скрие болестта даваше на Пискулов сили да се бори със себе си.
- Поне на това да се крепи...

Кавуненко се прислони към снежния насип и дълго мълча. Стори ми се, че заспива. Бутнах го по рамото.
- Е, какво? Какво? Мисля.. . Всичко това е глупост. На това само не можеш да се крепиш. След половин час може би щеше да се реши да бъде честен: не бива, значи, да скривам от момчетата... Хората са твърде благодушни към себе си, даже когато действат в своя вреда. Тук е необходима грубост. Трябва да се удряш по мутрата. А по-добре е, когато удрят по мутрата. Би трябвало да го ядосаш...

- Човек е длъжен сам да се справи...

- ”Длъжен”! Всички при вас са “длъжни”... Моралисти.. . А ти преди един час нищо не беше длъжен. Наричаше алпинизма глупост. Може и да беше прав...

Не разбрах веднага. Очаквах, че последната фраза ще се преобърне както винаги в поредната хаплива шега. Но той гледаше настрани, боейки се да ме погледне в очите. Като помълча, се отпусна вяло на снега и добави:
- Пошегувах се. Не се вълнувай...
-
Престорих се, че съм повярвал. Но в душата ми се прокрадна съмнение. .. “Воюва не толкова с Пискулов, колкото със себе си” - си помислих.

А до върха оставаше един преход. Само половин километър... Половин километър? Петстотин метра нагоре! Сто шестдесет и петият етаж! Само че не по готови стъпала... Но по-добре да не се мисли за това. По- добре е да се мисли, че зад нас са седем километра по вертикала, година подготовка. .. Не, не година - шест години! Или повече?...

Тогава така и не разбрах какво ставаше с Кавуненко: хванала ли го бе и него планинската болест или това бе реакция на силната умора? Само виждах, че той непрекъснато гълташе витамини и след вечеря няколко пъти посегна към манерката с лимоновото питие. Ако това е било хипоксия, той се справи с нея отлично...

----------------------------------------------------------------
[i:0c60a8a8]Аскорбинова киселина, витамин С - употребява се като лечебно средство при усилен физически и умствен труд. - Б. пр.[/i:0c60a8a8]

От северозапад, като закриваше оранжевия край на залезното небе, към нас бързо пълзеше тъмен, муден, издут като корем на огромно животно облак. Вятърът духаше на резки пориви и всеки път ставаше по- силен. Кавуненко изведнъж стана и каза:

- Все пак трябва да поставим стената на мястото й. Вдигай Юра. С него ще се заемем с тази работа. Може би ще успеем, докато виелицата ни връхлети.

Пискулов спеше, седнал на раницата в същата поза. Чертите му се бяха изострили, лицето се бе източило и придобило някакъв странен синкав оттенък. И ако не беше тежкото, с подсвиркване хъркане, би могло да се помисли... Той не искаше да се събуди- погледна ме объркано и отново затвори очи. Но аз го разбутах. Той се оказа юнак. Създаде по- малко грижи, отколкото очаквах. Поседя минута, набирайки сили, и като се овладя, изпълзя от пещерата.

Не знам защо помислих, че този момък при никакви обстоятелства не губи своята интелигентност, и си спомних за алпийския филм, който видях в Москва преди отпътуването за Памир. Тогава ме шокира подчертаната, умишлено изтъкната простота на героя. Значи само те, “простите момчета”, са способни на истинско мъжество. След това често се вглеждах в лицата на събратята - търсех нещо подобно, търсех лица, омиротворени от дъвката, с интелект, отишъл в железните им брадички. Уви!

Сега си мисля откъде е това стереотипно отъждествяване на примитивизма с мъжеството? Не е ли от ранните момчешки впечатления, когато авторитетът се добиваше с юмрук? Откъде се е взело мнението, че мъжеството е по-малко там, където има природен ум и интелект?

Казват, че колкото е по-висок интелектът на човека, толкова по-силна е у него реакцията на страха. Мисля, че е точно така. Хайне е казал за това ясно и точно: “Нищо не е страшно само за глупака.” Ако безстрашието съществува, то е само от неразбиране, недооценяване на опасността. Израза “да презираш опасността” могат да употребяват само хора, запознати с нея предимно от пресичането на улицата!

Не, не на това се дължи мъжеството... Мъжеството - това е способността да преодолееш разстояние, където като непрекъснати прегради стоят страхът, безсилието, безверието в себе си, отказът от борбата. Така мисля...

Тези, които се готвят за щурм на върха, не пропускат възможността още веднъж “да прескочат през пропастта”. Те тренират в себе си силата на духа не мимоходом, а специално и обмислено, както балерината придобива пластика, играчът на въже - чувство за равновесие. Работа, направо казано, която не е за мързелив и ограничен ум. Той няма да я приеме, тъй като въпреки цялата си леност веднага ще съзре в нея смехотворни и чужди привички и пренебрежително ще ги нарече “ровене в себе си”. Те обаче носят достойното име “самоопознаване”. Такъв човек се опознава единствено по трамвайния хоризонтал и признава само вертикала, по който се движи асансьорът. След като не получи веществен отговор на въпроса “Защо да се ходи в планините?”, той веднага ще каже: “Умният не тръгва в планините!” И ще реши това за себе си веднъж завинаги, макар и поради неунищожимия стремеж към стопроцентова конкретност, към делене на всичко съществуващо на “лошо” и “добро”.

По статистика около 80% от алпинистите имат висше образование. Между тях има кандидати и доктори на науките, писатели, журналисти, работници. Широко известни в алпинизма са имената на академиците Александров, Виноградов, Летавет, Хохлов, Там.

Разбира се, интелигентността на човека не се доказва с диплом от ВУЗ. Така както съвсем не винаги тя може да се мотивира и със служебното положение или професията. Ако, да кажем, за интелигентност се приема умението творчески да се възприема животът, изостреното чувство за етика и страстта към познанието, ако думата интелигент се смята за противоположна на думата еснаф, при струговете често могат да се срещнат немалко интелигентни хора и, обратно, при конструкторските чертожни дъски например - неинтелигентни.

Не, дипломът далеч не е признак. Когато е един. Но планина от дипломи - това е съвсем друга работа. Тук количеството дава ново качество. И ако висшето образование още не е повод, за да наречем спортиста интелигент, преобладаващото мнозинство от висши образования в алпинизма му дава правото да се нарича спорт на интелигенцията...

Примусът бе заскрежен и засега само студът изгаряше пръстите.
Тук, на високото, алпинистът всеки път с опасение и тревога измъква примуса от раницата. Тази “бабешка” техника, станала сега символ на всичко примитивно, остаряло, решава съдбата на изкачванията, решава съдбата на алпинистите. По-добре е да се лишиш от храна, отколкото да останеш без примус. Той ни сгрява и отвътре, и отвън. А врящата вода на голяма височина е по-ценна и “по-хранителна” дори от хайвер.

Само че примусът е предателски несигурна работа. Вероятността да се разгори има лотариен характер. Понякога той не гори поради това, че просто се е счупил, а понякога изведнъж спира. Цели групи алпинисти чакат своята присъда, докато някой от тях разпалва примуса...

Налях му бензин и натиснах буталото за напомпване. Буталото влезе докрай, заяде и не се върна обратно... Ето я присъдата! Премръзналите, отслабнали от хипоксията организми няма да издържат. Не дай боже до сутринта в групата да се развие пневмония, ангина или още някоя страшна за тази височина болест! Оставаше едно: да се вмъкнем в спалните чували и да се сгряваме от собствената си топлина. Сутринта, ако времето е хубаво, да тръгнем надолу...

Дявол да го вземе! Хванах примуса и започнах да го тръскам. Изпробвах буталото - не мърда! Всяка минута бурята щеше да започне, всяка минута щяха да влязат момчетата с надежда да се стоплят.

Запалих клечката наслука. Пламъкът изведнъж се издигна, трескаво и шумно припламна няколко пъти и изчезна, отлитайки в свода на пещерата. Поразклатих бензина в резервоара и направих втори опит. Горелката пламна със силен син пламък. Примусът тежко зави, и то така заплашително, че ми се стори сякаш ей сега ще се разлети на части.

Бурята изведнъж връхлетя. Набираше сила, без да спира, виелицата се развихряше. .. Всичко наоколо се обърна с главата надолу.

Пискулов и Кавуненко се вмъкнаха заснежени, задъхани, с избодени от снежната суграшица лица. Кавуненко си пое дъх и каза:
- Казват, че нямало рай! Ами това какво е? - показа с ръка и докосвайки примуса, добави- А какво е това?! Ама че си го засилил! Намали пламъка - ще се разтопим.
- Опитай се да го намалиш...

В “рая” по това време термометърът показваше минус 18 °С, макар че под действието на примуса живачният стълб се покачваше доста бързо. Снегът в казанчето се бе разтопил, превърнал се бе в топла водичка. Юра Пискулов въртеше канчето си в ръце, жадно гледаше водата, но не се решаваше да загребе, боейки се, както казват, да не го бият през палците. Свалих казанчето от примуса и му налях половин канче. Той глътна водата наведнъж и облекчено въздъхна.

Кавуненко гледаше как се повдига канчето на Юра, както играч на тенис следи топката. После, без да разчита на успех, повече на шега каза:
- А на мен? Жажда измъчва Сизиф.
- Ти ще потърпиш...
- Да, гръцките богове са били изобретателни - дали работа на Сизиф. И така - какво? Въпросът за смисъла на нашия труд си остава открит. Мълчите, девойки такива?! Срам ви е?.. . - Кавуненко протегна дългите си крака, намести глава на раницата и подлагайки ръце под тила си, твърде доволен от нещо, заговори, обръщайки се към самия себе си.

- Не, братлета. Сизифовият труд не е чак толкова безсмислен. .. В душата си Сизиф вярва, че все някога ще изтика своя камък и ще получи прошката - иначе никаква сила, даже божествена, не би го заставила да прави това. Той ще го изтика. . . По теорията на вероятностите понякога се случва най-невероятното. По тази теория в определен час заклинанието на боговете ще се сбъдне. Непременно! Иначе теорията на вероятностите не струва пукнат грош... Иначе диалектиката въобще не струва и грош. Трудът не може да бъде безсмислен. Някога на всички ще стане ясно, защо ние търкаляме своя “камък” към върха... Слушай, Шатаев, дай водичка. Сизиф иска да пие. Разбери, никъде не е казано колко е тежал неговият камък. Затова пък на всички е известно, че седемхилядници в Гърция няма. Та аз не изтъркалях два пуда, а на гръб ги довлякох до началото на осмата хилядарка.

Всички ни мъчеше африканска жажда. В условията на кислородно гладуване, на налягане, два и повече пъти по-ниско от нормалното, когато си оплезил език, а сърцето ти е на пределен режим, организмът отделя непривично голямо количество вода. Поради това губим всеки път по 5-7 кг. от теглото си.

Но във височинните изкачвания най-много се разчита на издръжливостта на сърцето. Стараехме се да не се претоварваме с течности. Следователно, ако се пие вода, трябва да се пие, така да се каже, в оптимални граници. Сега беше необходимо не само да утолим жаждата си, но и да се стоплим и да получим дозата витамини. Това щеше да направи чаят с екстракт от шипки - горещ и достатъчно силен.

Кавуненко реши, че “черният ден”, за който оставяхме най-ценните продукти и лакомства, е дошъл и изкомандва да се извадят.
- Не е чак толкова черен - каза изведнъж Юра. - Имало е и по-лоши...
- Я го виж ти Юра! - задави се от възторг Кавуненко. - Просто нямам думи... Сега трябва да си отваряме очите на четири. Чуваш ли, Шатаев, отваряй си очите - току-виж, взел ледокопа и побягнал към върха!

Юра и сам се учуди. Облекчението, както често се случва, при него дойде изведнъж. Сякаш възелът, който давеше гърлото и стискаше кръвоносните му съдове, се бе развързал и сега кръвта течеше леко и свободно по жилите.

- Това е от мириса на маринованите гъби - шегуваше се Кавуненко. - Почакай да видиш, когато Шатаев даде хайвера и отвори цацата...

- Цял век го нямаше твоят хайвер... - каза Пискулов. - Долу, когато имах ищах, се стискахте, а сега...

- Виждаш ли, Юра, така е устроен светът - колкото си по-близо до небето, толкова този продукт е по-достъпен. И апетитът ти не е по правилата. В медицинския справочник е казано: с височината вкусовете се стесняват - нищо не ти се иска освен кисело, солено, люто..

- Прав си - Юра хвана лимона и отхапвайки като от ябълка, задъвка, без да мигне.


Нашето щастие наистина бе тревожно. И толкова повече, колкото по-силно вилнееше бурята. Струваше ни се, че нарастването на този бяс ще има предел, че след него ще стане нещо страшно - катаклизъм, който ще повали планините, ще изравни релефа. Истеричният вой се издигаше все повече и повече, преминаваше в свистене и от време на време се заглушаваше от боботещия тътен на Падащите лавини.

Дълго не можах да заспя. А призори ми се присъниха кошмари - безформени, неясни. Нещо тежко, стенещо, викащо притискаше гърдите ми. И кой знае защо ясно се чуваше викът на Пискулов: “Стой! Кой идва?" Отворих очи. Непроницаем мрак. Наоколо глуха, ватена тишина. Нещо като че ли беше заседнало в гърлото ми и прекъсваше дишането. Изведнъж ми се стори, че съм в гроб. Забравяйки, че съм увит в спалния чувал, се опитах да вдигна ръце и се изплаших още по-силно. Редом се чу стон и нечие пресекващо, често дишане. Спомних си, че до мен лежи Пискулов. В главата ми изведнъж се възстановиха подробностите на нашето положение и изведнъж ме жегна мисълта: затрупала ни е лавина! Разтворих чувала и извадих от джоба кибрит, за да запаля свещта. Клечката светна с вехнещ мътен пламък и угасна. Изхабих едва ли не половин кутия, преди да съобразя, че и на огъня, както на човека му е нужен кислород. Нейде близо трябваше да е раницата. Преди да вляза в спалния чувал, на нея поставих фенера. Пипнешком го намерих и като осветих пещерата, насочих лъча към изхода и - ако бе лавина, при входа трябваше да има снежна камара. Но тук бе чисто. На изхода се подаваше полукръгла издутина на преспа - виелицата ни бе “зазидала” и ние се оказахме затворени в снежната кухина.

Олекна ми на душата. Да се разкопае пряспата е много по-леко, отколкото да се пробие през многометров слой на лавина. Бихме се задушили, преди да се измъкнем на повърхността.

Не събудих Пискулов. Разбутах Кавуненко и се хванахме за лопатите. След няколко минути снегът над нас се свлече.
През дупката се промъкваха сноп светлина и свеж студен въздух.
Нетърпимата безпощадна белота ни шибна в очите, карайки ни да замижим. Неволно посегнахме към защитните очила. Но аз все пак не се сдържах и преди да ги поставя, погледнах към върха.

Склонът, на който се намирахме, беше в сянка. Контурите се очертаваха с ослепително огнен ръб от златисти ножове, насочени към запад и чезнещи в безкрайността. На самия връх блестяха слънчеви зайчета и лъжовно-миролюбиво се виждаха бели снежни флагове. В панорамата на по-ниските върхове и островърхите кули на издигащите се в далечината хребети се чувстваше утринна застиналост, тиха неподвижност.

Моето “съзерцание” трая не повече от половин минута. Понеже знаех, че цялата тази предизвикателна красота е опасна, се заставих да сложа очилата.

Час по-късно продължихме изкачването. А в 16,10 часа Кавуненко, Пискулов и аз стояхме на върха и гледахме Памир.

Тук всичко, което е около нас, е под нас... Под нас е земята, наежила се със стотици върхове. Странната раздвоеност на съзнанието предизвиква и странния въпрос, какви сме ние? Чужди на самите себе си! Сега сме тези великани, за които шаблонният израз “Човекът е господар на света” се превръща в реално чувство. Струва ни се, че да прекрачим от връх на връх и да тръгнем по планетата е проста работа. А тези слепи хора с безкрайно малък жизнен кръгозор, те са се заплели в нишките на дребнавия живот...

Започнахме спускането и планините отново израснаха над нас. И с всяка крачка надолу все повече и повече се усещахме дребни, лесно уязвими същества. С всяка крачка у нас се възвръщаха всички наши субективни човешки чувства - страхът, съмнението, предпазливостта, раздразнителността, егоизмът, подозрителността, пресметливостта... Макар че вероятно тук те бяха в друга, много по-малка степен, отколкото в равнината.


Като се приближихме към платото на връх Правда, видяхме малка фигурка в син анорак със свалена качулка. Тя стоеше при входа на пещерата и ни махаше с ръка. Познах Ася Клокова - приятелка на моята жена, алпинистката Елвира Шатаева.

В пещерата бе топло. Примусът боботеше. Подрънкваше капакът на тенджера, която изпускаше такъв аромат, че ти се замайваше главата.

- Това е за вас - каза Клокова. - Отдавна ви забелязах. Досетих се, че сте именно вие... по-точно пресметнах по времето.

Запитах я защо е останала тук. Да не е заболяла? Ася се усмихна и след малко отговори:
- Та аз съм жена… А на военните кораби жени не вземат - било лош талисман. И мен не ме взеха със себе си, за да не им донеса нещастие.

До платото на връх Правда се изкачили четирима - трима мъже и една жена - Клокова. Тя не им се натрапила сама. Групата била сформирана в този състав много преди заминаването в планината и никой от участниците не възразил против участието на тази жена. И това е разбираемо - Клокова е много силна алпинистка и по право може да се смята за лидер на украинските алпинистки. Цяла година тя усилено се подготвяла .за това изкачване, тъй като трябвало да стане първата жена, изкачила връх Комунизъм.

По пътя към платото на връх Комунизъм Ася почувствала, че зад гърба и се водят разговори, обсъждания... Най-сетне тук, на самото плато, й било предложено да остане. Никакви обяснения не й дали, просто го обявили като решение на групата.

Обяснения не е имало, тъй като нямало какво да се обяснява.
Бях я виждал при изкачвания и знаех, че тя няма да изостане, няма да подведе при осигуровката и подчертано ще върви наравно с мъжете, без да допуска никакви отстъпки и излишна снизходителност към себе си. Знам принципите на спортистките от този тип. Нищо не може да ги застави да вървят по следите на предната група, даже опасността за живота. Те ще чакат, докато следите се заличат. Ние, мъжете алпинисти, се подсмихваме над такава крайна добросъвестност. Те отговарят така: мъжете не разбират, че жените цял живот трябва да доказват своето истинско равноправие. Жената има постоянно желание да убеждава всички, че женската жизнеспособност не отстъпва на мъжката и че в алпинизма жените не са храненици, а равноправни алпинисти.

Те биха имали право във всичко, ако бяха прави в главното - в равенството на женската и мъжката жизнеустойчивост. Мисля, че много неща в съвременния живот биха били по-съвършени, ако се тълкуваше правилно думата “еманципация”. Ако тази дума не влечеше след себе си изопачени възгледи за реалността, разместване на поставени от самия живот акценти и приемане на желаното за действително. За съжаление алпинизмът е удобно поле за женската “игра на мъже”.

Правя обаче уговорката, че съвсем не съм против това жените да ходят в планините. Само направих извод въз основа на опита, че е необходимо реалистично да се гледа на съотношението на силите, на женските възможности в този вид спорт.

Да се разберат тези момчета отчасти е възможно. Клокова е първата
жена, тръгнала към връх Комунизъм. Как ще се държи? Какъв е пределът на нейните възможности, даже ако тя е най-силната от най-добрите? Освен това жена в такава малка група, където всеки трябва да отъпква четвърт от маршрута, да изкачи четвърт от тежестта на общото снаряжение, ще усложни работата или физически, или морално. Пред алпинистите стои изборът или да разделят между тримата задълженията на четвъртия (или поне част от тях), като с това увеличат и без това тежкото натоварване, или да позволят на жената да работи наравно - и тогава през целия път ще ги гнети мъжки срам. (Само предполагам мотивите, подбудили групата към такава постъпка. Истинските причини са ми неизвестни.)

След обяда излязохме от пещерата и изведнъж чухме гласове, носещи се отдолу, зад чупката, където полегналият склон ставаше стръмен. След това на платото започнаха да излизат свръзка след свръзка. Това бе украинската експедиция.

Бяха твърде много - 35 души. Вървяха тържествено, устремили погледи напред, без да ни забелязват. Начело на колоната вървяха най- силните, с развети знамена.

Помислих си, че би било по-добре тези знамена да се развеят на върха, а тук по склона да се движат не с церемониална, а с алпийска крачка и да пестят сили, за да стигнат до него.

Клокова ме хвана за ръкава и кимна към приближаващата се двойка. Вгледах се и разбрах, че това са жени. Те минаха покрай нас, без да поздравят, може би не ни забелязаха...

Ася изведнъж се наведе, сякаш поправяше връзката на гамашите, след това рязко се обърна и влезе в пещерата. Вероятно реши, че една от главните цели на тази експедиция бе да изкачи жени на връх Комунизъм.

Върнахме се в пещерата. Ася, като ни видя, крадешком скри кърпичката. Но очите - влажни и зачервени - не можеш да скриеш. Кавуненко, който умее да разведрява обстановката, без да премълчава и заобикаля болната тема, каза гръмко, без сянка от съмнение, че постъпва правилно:

- А къде е силата на характера? Цялата отиде в кърпичката? Тогава ще я изстискаме - ще пролеем силицата на земята...

- Ако беше в женска кожа... Може би тогава щеше да разбереш.. .

- Разбирам жената. Аз също съм честолюбив, но не претендирам за трона на непалския крал.

- Фактите не ви убеждават. Вие не ги виждате...

- Правилно. Разкажи ни за Жана д'Арк и за София Ковалевска. Но запомни добре: историята е допуснала случай, когато дамичка е станала пълководец, но още не е имало случай, когато тя да е била ковач.

- Ще видим какво ще кажеш, когато тези две дамички след два дни слязат от върха!

- Тези? - Той искрено се разсмя. - Те до върха и на чужд гръб няма да се доберат. Искаш ли да те успокоя? Ти ще изкачиш връх Комунизъм. Ти, Шатаева, Рожалска и още две-три алпинистки - не повече. В състава на силни мъжки групи, при хубаво време и особена подготовка, но от това не може да се направи извод, че вашето изкачване ще открие на жените път към този връх. Тъй като това не е нищо повече от изстрадан от всички заедно рекорд. Лошото е, че след това всяка значкистка ще го смята за норма и ще гледа да се надскочи, за да стигне до 7500 м. Твърде много се стараете да застанете на равна нога във всичко с мъжете. А еманципацията е равенството на правата, но не и на възможностите.

- Добре, Володя, благодаря за “ордена”, но мисля, че ние не сме пет, а легион...

- Знам го аз твоя “легион”. Всяка долу е твърде съвременна. С айнщайновска смелост поставя под съмнение старите истини. “Кой, значи, е казал, че мъжът е по-силен от мен? Работата съвсем не е в мускулите - аз съм по-тьрпелива и по-силна духом.” Това е долу. А горе, щом височината и лошото време притиснат, веднага си спомня: “Ах! Аз съм само слаба жена, нямам сили да се боря, оставам тук...”

- А аз знам мъже, които на високото се държат точно така.

- Случва се... Само че вие първи казвате за такива - не мъж, а баба! А за жените наопаки - какво да се прави, жена!

Този спор би могъл да продължи безкрай и затова го прекъснах с предложение да се изкачим на връх Правда, като имах предвид “да поразходим” Ася. Съгласиха се.

Не успяхме да стигнем до пещерата, когато на платото отново се появи експедицията от Украйна. Само че сега алпинистите се движеха не така тържествено и без знамена.

- Раничко - учуди се Кавуненко. - Даже по-рано, отколкото мислех. Май че и до 7000 не са стигнали.. .

Този път те се спряха. Мнозина дойдоха при нас, включително ръководителят. Верен на себе си, Кавуненко му каза:

- Напомняш ми Наполеон. - И добави: - След руския поход.

- Къде ти с такава грамада на 7500?

- Не е в това работата. Просто вие сте сбъркали склона на връх Комунизъм с паважа на Крешчатик. Парад на върха са правили само боговете. И при това на Олимп. А нима това е връх? Пъпка!

Алпинизмът, както и всяка работа, има свои пропуски, “тесни” места, проблеми. Често тук идват хора, които гледат на алпинизма твърде земно, очаквайки да получат някаква изгода. Те пораждат в нашето дело много неприятни явления. За щастие колкото е по-висока класата на алпинизма, той се очиства от тези явления, макар че сложността на отношенията между алпинистите, така да се каже, състезателното напрежение понякога се увеличава. В големия алпинизъм нажежаването е достатъчно силно, но от него не остава нищо при самото изкачване: колкото по-опитен е майсторът, толкова по-голяма е готовността му за жертва заради другаря в трудните условия на маршрута. Когато става другояче - това е изключение. По-късно все пак ще се докосна до такива случаи, макар и за да потвърдя правилото с изключенията.


[b:0c60a8a8]Глава II

СТРАННИТЕ ПЛАНИНИ[/b:0c60a8a8]

Откъде се взеха тези планински птици, подобни на кокошки? Уларите, накацали по ивиците на скалите, вдигаха страшна врява, крещяха напрегнато, истерично, като в птицекланица. Непрекъснато подхвръкваха, панически се мятаха във въздуха и приземявайки се за миг, отново се устремяваха нагоре, сякаш не си намираха място. Откъде се взеха тези безумно грачещи облаци от гарги? Никога не бях виждал в планините толкова много птици наведнъж...

Планините бяха странни - бе необикновено шумно. Лавините гърмяха с честотата на преминаващи по международно шосе автомобили. Непрекъснато падаха камъни и големи каменопади, и поединично.

Нищо подобно нямаше, когато вървяхме към върха. И на душата ни бе по-спокойно, макар че изкачвахме маршрут от V-б категория трудност.

В Кавказ няма изтощаващи височини. Вместо тях обаче изкачванията изобилстват с невъобразими катерачни трудности. Височината на Домбай Улген, където се намирахме, е малко над 4000 м., но докато се добереш до върха, ще оставиш половината от себе си по надвесите, по камините, по вътрешните ъгли, по корнизите, по гладките като стъкло плочи.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Домбай Улген [/i:0c60a8a8]

Сега, слава богу, в джоба на ръководителя на групата Саша Балашов бе свалената бележка, а нашата бе на върха. Ние слизахме и бяхме 300 м. под най-високата точка. Имахме отличен бивак - палатка в скална ниша. Като че ли това бе всичко необходимо за безгрижен отдих. Но от цялата тази неразбираема, необикновена суматоха в планината бяхме неспокойни. Не го признавахме един на друг, защото нямаше видими причини за тревога - нишата бе запазена от лавини, камъни тук като че ли не се предвиждаха. Какво още би могло да се случи? Та няма да се сгромолясат планините, я?!
------------------------------------------
* -Улари — планински пуйки от семейството на фазановите. Те обитават високо в планините от Кавказ до Централна Азия. - Б. пр.

Докато си мислех така, объл камък, по форма и големина подобна на говежди дроб, проби палатката и падна при краката ни. Балашов внезапно се събуди и като ни гледаше объркано, каза:
- Аз сега летях!
Борис Матвеевич Уткин, по възраст най-старши, отговори:
- Това се случва с младенците.
- Но не, не е това- още сънен, не разбрал шегата, ни уверяваше Балашов. – Нещо ме бутна и подхвърли.

В 7 часа вечерта, когато обикновено лятното слънце е още над земята, небето изведнъж се затвори плътно, стана тъмно. Планините притихнаха, мълния, права като копие, проряза сумрака. Решихме, че това, което ставаше в планината, бе не повече от увертюра пред буря. Тогава не знаехме, че и самата буря е била само фрагмент от увертюрата.

Мълниите разцепваха тревожния, тътнещ мрак надлъж и нашир, ярко, упорито, непрестанно. Броях от светкавицата до гръмотевицата: едно, две, три. .. Умножавах по 300 и определях близостта на удара. Понякога звукът почти съвпадаше със светкавицата - значи съвсем близко, по-малко от 300 м.

Бурята продължи около час, след това утихна и ние заспахме.
Рано сутринта излязох от палатката и се учудих. Небивала топлина! Въздухът бе пролетно топъл. На чупките снежните пластове изтичаха в ручеи. Долу бяха посивелите езици на пълзящите лавини. Кулоарите, лавинните улеи, всичко бе в движение, бързо, суетливо, прилично на някакво спешно преселване.

Някъде отгоре иззад скалите се носеха викове, разговори.. . "Съседните групи са вече в действие, а ние едва сме станали" - помислих си аз.

От палатката излезе Уткин и оглеждайки се, каза:
- Фьон! Топъл фронт. Изглежда, че е дошъл откъм морето. Трябва бързо да слизаме.

Веднага се приготвихме и продължихме слизането. Вървяхме бързо, припряно и за 3 часа отхвърлихме около 1000 м. по вертикала.

След като отдъхнахме няколко минути, искахме да продължим по- нататък, когато иззад облака, малко надясно, където се намираше нашият бивак, излетя червена ракета. След нея втора. Сигнал за бедствие!

Като че ли нарочно под нас в този момент се разстилаше пелена от облаци, достатъчно плътна, за да закрие херметически поляната и да скрие червените ракети от очите на лагерните наблюдатели. Ние, изглежда, бяхме единствените свидетели на сигнала. Това съображение спря нашия пръв порив - веднага да тръгнем на помощ. Още по-важно бе да се съобщи в лагера, защото истинска помощ можеше да дойде само оттам. Но нима щяхме да бягаме всички накуп? Бяхме четирима и поради това работата се реши лесно: двойка - нагоре, двойка - надолу. Хвърлихме жребий - ние с Уткин трябваше да се спускаме на поляната.

- Справедливо - каза Коля Родимов. - Най-младият и най-старият.

Оставихме зад себе си още 30 м. стръмен склон и изведнъж... Слисано се оглеждахме встрани. Не можехме да познаем маршрута! Какво се бе случило? Къде бяхме попаднали?

Добре помнех, че тук над стената стърчаха подобни на бръснач скални гребенчета. Трябваше да ги избивам с чука, за да не скъсат въжето при натоварването. Къде се бяха дянали? Да не ги бе остъргал някой за това време? Това ли бе тази стена - монолитна, гладка, толкова "корава", че след всеки забит клин, както се казва, ти изхвръкват очите?! Сега тя бе заоблена, застинала и върху нея имаше още влажна глина, като че ли някой я бе мазал. Но защо сме забивали тук клин, ако тя е била нарязана от тези пукнатини и камини?! Но тогава нямаше нито пукнатини, нито камини, а клиновете - ето ги, те бяха налице.

Легнах, посегнах към най-близкия и той остана в ръката ми. Какво се бе случило?
Нямаше време за размишления. Забих ролплъгов клин. Закачих въжето и осигуряван от Уткин, траверсирах, 40 м. Пътьом забивах острието на айсбала* в глината като в лед. Натоварих, наистина не много – само за да пазя равновесие. Държеше! Подобно нещо не се беше случвало – поне с мен …

В края на стената имаше полица - неголяма, но достатъчно просторна, за да застана на нея и да приема партньора. Борис Матвеевич дойде. В очите му... не, това не бе напрежение, не безпокойство - това бе изумление. Старият опитен алпинист, способен да обясни всяка пакост на планината, само разпери ръце.

Ледникът, който бе под нас, сега ни се струваше обетована земя. Там можехме да си отдъхнем свободно. Макар и не твърде пряк, но все пак бе път към дома. От полицата, където стояхме, до желаното място разликата във височина бе не повече от дължината на въжето. Долу бяха надвесени скали и спускането бе относително просто - обикновено движение надолу по въжето, изискващо не толкова ловкост, колкото сила.

Издатината, която си харесахме на половин метър от края на площадката, напомняше стълб, 40 см. в диаметър - монолитен израстък на самата скала. По-сигурно няма накъде! Направих примка на репшнура**, надянах я, пристегнах карабинера. Оставаше да щракна въжето … Не! Досега не ми е било съдено да пострадам от собствено нехайство. Психологията на осигуряването действаше безупречно и навреме. По навика да се изпробва всяка опора, на която си доверяваш живота, аз ритнах издатината и тя… се откъсна.

Преди спускането ми се искаше да сваля раницата, за да я спусна отделно по въжето, но си помислих, че всичко може да се случи, всичко може да очакваш от тези побеснели планини, нека по-добре да си бъде с мен. Борис Матвеевич ме подкрепи.

Ледникът. Въздъхнах с пълни гърди. Май че всичко мина. Сега у дома - оттук как да е щяхме да се доберем.

Долу на морената групата на Кавуненко ни наблюдаваше с бинокъл. Впрочем аз и без оптика ги виждах. Ето Кавуненко, до него е Володя Вербовой. Приятелите бяха готови, значи можеше да се живее спокойно.

Когато спадне напрежението, раницата става по-тежка и подсеща за себе си, изостря се болката в рамената, гърбът пламти, сърби като рана от дълго лежане. Отново си помислих дали да не сваля раницата, макар и за няколко минути, докато Уткин се спуска? Но не го сторих - като пътник, който по целия път е стоял и вече не иска да седне на освободеното място, тъй като му остава да пътува само още една спирка.

-------------------------------------------------------
* - Айсбал - вид ледокоп, който на противоположната на острието страна има чук вместо лопатка. - Б. пр.
** - Репшнур - допълнително въже. - Б. пр.

Отгоре непрекъснато падаха камъни - и дребни, и по-едри. Огромни "куфари", плавно обръщайки се във въздуха, се движеха стремително, със свистене и тътен, удряха се в склона и като от взрив се разпръскваха на малки части. Намирах се на сигурно място, сякаш под козирка, на няколко метра от подножието на стената с отрицателен ъгъл. Ако отгоре хвърлеха отвес, той щеше да падне десетина метра по-ниско от мен. Траекторията на полета на камъните се отклоняваше от чистия вертикал с още десетина метра. Виждаш полета, виждаш момента на приземяването, всеки път знаеш как ще стане това и все пак инстинктивно се сгушваш, трепваш като от заплашителен вик.

И Уткин не бе затруднен от този обстрел - той бе на самата стена.

Докато той се готвеше за спускането, аз полулежах на леда, повалил се на раницата.

Въздухът, наситен с влага като в баня, бе сив, като оголения лед, по който се точеше водна струя. От рантклюфта, който бе под стената на 5 м. от мен, струеше пара. Тя не се виждаше - очертана бе само "живата" трептяща сянка. Понякога каменопадът за минута затихваше, планините се омиротворяваха и от настъпилата неподвижност унасяше на сън.

Нямаше никакво предчувствие, никакъв глас на интуицията, никакви вътрешни "пророкуващи" тласъци.. . Уткин вече започна спускането и наближаваше средата на въжето... Грохот, трясък, скърцане, сякаш се бяха сблъскали световете, разцепиха пространството. Планините се разклатиха. Подскочих и хвърляйки поглед нагоре, видях.. .

На 500 м над мен бавно, наистина с каменно безстрастие се откъртваше скала - грамада с 50 крачки ширина и толкова височина. Заставайки на ребро, за миг се задържа, като че ли решаваше накъде да тръгне - да се изправи на място или да рухне надолу? След това, като превали тази точка, с огромно ускорение полетя към мен...

Чудно - и сега помня всяко свое движение, макар че в този момент самият аз не се помнех. Какво ставаше в главата ми? Каква битка на силите на страха, волята и самосъхранението?

На 5 крачки от мен бе рантклюфтът - междината между ледника и скалата. Ледът, подгряван от топлината на скалата, се топи и образува цепнатина. Нейната дълбочина може да бъде най-различна. Понякога тя отива едва ли не до ложето на ледника.

За дълбочината на рантклюфта не знаех нищо, тъй като слязох на ледника с изразходвано чувство за любопитство. Забелязах го преди всичко поради алпийския навик да се отбелязват всички подробности на релефа. Към края на изкачването всички тези планински чудеса втръсват дотолкова, че им обръщаш внимание не повече, отколкото на собствените мебели в квартирата.

Можеше да се предполага, че рантклюфтът не е дълбок. Най-напред, едва ли тук, на неголяма височина, е възможно дълбоко залягане от лед. Второ, стената е надвиснала и обърната на северозапад, поради това не се нагрява силно - слънцето тук не грее продължително.

Но това е предположение със задна дата. Тогава едва ли размислях. Имаше два варианта: "да приема" на гърба си смъртоносната скала или да се хвърля в цепнатината, като имах при това неголеми шансове за спасение.

Страшно ли бе да се реша на този скок? За преживявания нямаше време. Сякаш на крила преодолях разделящите ни 5 крачки и се хвърлих надолу...

Прелетях няколко метра и изведнъж почувствах задържане, като че ли някой отгоре се бе вкопчил в раницата и се опитваше да я задържи. Стените на ранклюфта като в скоростен асансьор изведнъж забавиха своя фатален бяг и съвсем спряха. Почувствах силен удар и остра болка в плещите. Ремъците на раницата се врязаха в тялото и заплашително затрещяха...

Всичко се обясняваше просто: цепнатината, на повърхнината широка малко повече от метър, надолу се стесняваше силно. Моето тяло още минаваше, а раницата - един и половина пъти по-широка от плещите - започна да се заклещва в стеснената цепнатина, докато не се залости окончателно.

Спирането беше своевременно. Под краката ми рантклюфтът се стесняваше дотолкова, че двете стъпала вече минаваха трудно. Още половин метър и бих си счупил краката, бих ги раздрал в грапавата повърхност на стената, най-сетне така бих се заклещил, че след това не биха успели да ме измъкнат.

В същия момент някъде на повърхността тресна като гръм, по рантклюфта премина кънтящо ехо, а върху мен се стовари дъжд от камъни.

И отново ме спаси раницата. Като сведох глава към гърдите и я закрих с ръце, още няколко мига очаквах този единствен, предназначен специално за мен къс скала, който въпреки нютоновските закони ще прелети по особена усукана траектория, ще заобиколи раницата и ще се стовари върху главата ми.

Настъпи тишина. Но се страхувах да отворя очи, да си поема дъх, макар да разбирах, че опасността е минала.

В рантклюфта стана още по-тъмно, отвратително миришеше на сяра. В цепнатината се заклещиха десетки каменни тапи - на различни равнища, с различни размери. Пред мен на няколко сантиметра от лицето ми имаше камара от раздробени скали, примесени с натрошен лед. Ледената стена, изрита, изкорубена от бомбардировката, изобилстваше с ямички и вдлъбнатини. Сега имаше на какво да стъпиш, за какво да се хванеш.

До повърхността имаше 7-8 метра.. . Нямаше да успея да спася раницата - завряна в цепнатината, засипана с камъни, тя не би могла да мръдне, само би могла да бъде взривена. .. Извадих от джоба нож и започнах да прерязвам презрамките, когато чух над себе си:

- Володя! Володя! Шатаев! — викаше Уткин.

Аз отговорих.
- Жив ли си?!
- Всичко е наред!
- Юнак! Ще можеш ли да се закачиш на въжето?
- Хвърляйте...

Борис Матвеевич, изпотен, измъчен, внезапно загубил самообладание, ме прегръщаше, тупаше по гърба и не можеше нищо да каже освен:
- Я виж ти!... Ама че работа!...

Стоях, поразен от открилия се пред мен пейзаж: там, където преди няколко минути бе гладка, сравнително равна ледена повърхност, леко засипана от каменопада, цареше хаос - грамада от розови, прясно натрошени канари, разпръснати на стотици квадратни метри.

Тресеше ме, пробождаха ме непрекъснати тръпки. Останал без сили, със страх си мислех, че ще трябва да се движа през този израснал на пътя лабиринт.

- Да вървим, Володя, няма за кога и за какво да чакаме - каза неочаквано и не навреме Уткин.

Каза и сякаш забучи острие в дупката на болен зъб. С истеричен бяс го наругах - злобно, ядно и не намясто. Той най-напред ме погледна добродушно и весело. Но лицето му изведнъж стана строго, очите строги - очевидно разбра, че сега е нужно да ме среже, да ме смаже морално, да ме подчини на собствената си воля.

- Хайде, без лигавене! Какво си мислиш, аз в кино ли седях, когато планината се сгромоляса? По-добре да беше ме попитал какво ми беше, когато тя стреляше по мен с канарите? Добре, че не ме настигна - ако бях успял да се спусна 2 метра по-ниско, и с мен бе свършено.

Промъкнахме се през това задръстване и когато излязохме на чисто място, видяхме на 300 м. от нас Кавуненко и Вербовой. Те идваха на помощ. Впрочем точно сега те стояха на едно място. И в твърде странно положение.

А се бе случило следното. Движели се на разстояние десет крачки - отпред Кавуненко, отзад Вербовой, без да очакват, поне тук, на достатъчно безобидния ледник, някакви пакости. Внезапно се раздал трясък и почти пред краката на Вербовой "земята" се разтворила - леденият пласт се разцепил и образувал голяма, широка 2 м. цепнатина.

Видяхме ги в момента, когато Володя Вербовой, прехвърлил се при Кавуненко, слагаше раницата.
Забелязвайки ни, Вербовой се държеше като Робинзон, съзрял в морето кораб, а Кавуненко, наопаки, сякаш се вкамени.

- Ама ние те бяхме погребали.. . - каза той, когато се доближиха. - Видяхме как върху теб падна планината! Точно тогава имаше радиовръзка с лагера... Така и предадохме там: Шатаев, значи, загина. .. - Няколко секунди той мълча, гледа изумено, клатейки глава, и не се удържа да не се пошегува:
- Все пак планината дойде при Мохамед.
- Е, и как са планините? - запита Вербовой.
- Не разбирам... Земетресение ли? - разпери ръце Уткин.
- Точно така. Малко… Девет бала...
- Девет бала?! В Кавказ?!

В лагера донесохме със закъснение вестта за сигнала за бедствие - там вече знаеха. Знаеха повече - червените ракети бе пуснала групата на Борис Романов, която се намираше очевидно в безкрайно тежко положение. На път към тях се движеше голям спасителен отряд.

Скоро на поляната слезе нашата двойка: Балашов - Радимов. Те не могли да се доберат до пострадалите поради обилните каменопади. А след още 3 часа на вечерния радиосеанс се обади спасителният отряд. Ръководителят съобщи, че пътят, по който вървели, ги завел до задънена улица - маршрутът повече не съществува, трябва да слязат и да отидат от другата страна.

Не ни се удаде да починем. Лагерът бе вдигнат на крак. Не замлъкваха радиопредавателите, съобщавайки на съседните алпийски райони. Въпреки късния час и настъпващия мрак във въздуха се вдигна вертолет и започна да прави курсове, като събираше в подножието на Домбай Улген алпинисти от близките базови точки. По планинските пътища с непозволена скорост летяха автобуси, натоварени с алпинисти и специално снаряжение…

Около 3 часа, когато развиделяването едва започна да размива чернилката на нощта, 600 алпинисти тръгнаха на път. Историята на световния алпинизъм не знаеше спасителни работи от подобен мащаб. Основната група спасители започна изкачването от клисурата Бу Улген и с огромни усилия, като рискуваше всяка минута, излезе на зададения хоризонт.

По време на изкачването късове скали 6 пъти късаха въжетата и това е разбираемо: такова обилно падане на камъни бе предизвикано и от броя на участниците. Някъде вдясно от мястото на излизането на значително разстояние се намираше пострадалата група. Предстоеше сложен, относително дълъг, опасен траверс. Но работата не стигна дотам. В същото време предният отряд под ръководството на Владимир Кавуненко направи опасно изкачване от другата страна, намери и буквално проби най краткия път, който ги изведе непосредствено до пострадалите.

... Понякога животът е по-фантастичен, отколкото някои, изглеждащи преувеличени, недостоверни литературни сблъсъци. Станахме свидетели на мъжество, в сравнение с което духовната сила на героите на Джек Лондон изглежда посредствена.

Романов и неговите другари - Ворожишчев и Коротков, се намираха в тежко състояние. Особено бе пострадал Коротков. Той имаше около 20 счупвания. Изранени, обезсилени, зазидани от късовете скали, лекарите Романов и Ворожишчев с нечовешки усилия разчистваха, за да пробият път навън. При това те нито за минута не оставяха Юрий Коротков и правеха всичко възможно в тези условия, за да поддържат живота му.

У Коротков нямаше, както се казва, живо място - непрекъсната болка. Транспортираха го надолу, естествено не в санитарна кола със суперресори и не по гладък асфалт.. . А слизането трая шест дни! Какво още може да се каже? Какво да се добави? Само едно - той издържа. Долу лекарите, след като го прегледаха, казаха: "Инвалид за цял живот… ако се удаде да го спасим."

Няколко години по-късно Юрий Коротков направи сложно изкачване от V-б категория трудност и получи званието майстор на спорта, вписвайки още една глава в безкрайната повест за истинските хора...


[b:0c60a8a8]Глава III

КАТЕГОРИЯ НА ТРУДНОСТ[/b:0c60a8a8]

Ушба влиза в краткия списък на най-трудните върхове на планетата и увенчава академичното майсторство на алпинистите. Но нейният минус е именно в това, че тя е твърде академична и популярна. Всеки алпинист, тръгващ по пътя на големия спорт, непременно опитва отвесите на Ушба, тъй като те са станали традиционен пробен камък, проверка на виртуозността.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Ушба

Снимка: http://mks.at.ua [/i:0c60a8a8]

При цялата им свръхсложност изкачванията като правило са успешни. Мисля, че толкова добро име този връх пакостник си е създал благодарение на определена психология на алпинистите. Славата на Ушба е такава, че по същество тя изключва случайните изкачвания. На нея може да посегне само съзрял за това спортист. По-неопитният ще предпочете по-скоро връх Комунизъм, тъй като трудностите на височината са нещо невидимо, а Ушба плаши окото?

Повтарям, към нея пристъпват само силни спортисти. Изкачванетo им се удава и поради това, че за тях това е своего рода защита на дисертация, която е предшествана от дълга, грижлива подготовка.

Да! Към Ушба тръгват само силните... И при все това тя е изходена като спирките на метрото. Вероятно срещу това се разбунтуваха нашите души. У нас вече узряваха претенциите на планинари първооткриватели, не ни се искаше да бъдем обикновени и да повтаряме повтореното вече толкова пъти…

"През зимата тя е недостъпна!" - тази мисъл не предизвикваше разисквания. Преглъщаш я като истина, разбираща се от само себе си. От всички препятствия и сложности, които срещахме по време на епопеята на Ушба, продължила две години и отнела живота на един от нас, най- трудно бе да си зададеш въпроса, защо? Дерзанието, мисля си, е най- високата категория трудност. Като си зададохме този въпрос, ние направихме най-ценната, най-сложната, най-смелата крачка …

Зимата променя всичко. Както новата стопанка на квартирата създава интериор по свой вкус. Символите, които означават на картата лавиноопасните участъци, не само че нищо не струваха, но и, наопаки, дезориентираха - сега те трябваше да бъдат преместени на други, никому неизвестни места, като при това тяхното количество би пораснало много. Тя рисува маршрута с нови пукнатини, снежни флагове, корнизи. . .

Какво още ни очакваше? Четиридесетградусови студове. Пронизващи ветрове, чието постоянство е в непостоянството: направлението, извън очевидната логика, се променя неочаквано, рязко и понякога крайно противоположно. Движението е слепешката, с опипване - скалните цепнатини и цепнатинки, необходими за вкарване на клиновете, са задръстени със сняг, покрити с лед. И друго - късите зимни дни ограничаваха времето за работа и удължаваха срока на изкачването. Това бе малкото общоизвестно и обобщено, което можехме да предполагаме. И още не знаехме, че ще има нещо, което и наум не може да ти дойде.

И все пак нещо предвидихме. Даже взехме метличка, за да разчистваме снега в търсене на места за забиване на клинове. А ние с Кавуненко през целия януари отивахме в Царицино и се катерехме по кулата без ръкавици - ръцете трябваше да привикнат на студа.

По маршрута излязохме три двойки. В първата - Кавуненко и аз, във втората - Едуард Мисловски и Владимир Вербовой, и в третата - Леонид Поляков и Лев Доброволски. Изкачването се ръководеше от Кавуненко.

Раниците този път надминаваха всички рекорди. Както и да икономисвахме, както и да подбирахме най-необходимото, колкото и грижливо да мерехме продуктите - буквално до грам – теглото на багажа на всеки от нас надхвърляше два пуда*. Това бе естествено - подсилен запас от топли дрехи, снаряжение за осигуровка, продукти - изкачването щеше да бъде дълго.

- Нищо - шегуваше се Кавуненко, - по-здраво ще се опираме в земята.

"Скучният" Шхелдински ледник скоро свърши. Затова пък стана "весело", когато излязохме на ушбинския ледопад.

Нацепената посърнало-сива лента, широка около 200 м, притисната между скалите, отиваше стръмно нагоре и напомняше скелет на огромно животно. Ледникът страшно и непрекъснато шумеше - някъде се рушаха сераци (ледени стълбове с причудлива форма), сгромолясваха се, откъсваха се ледени блокове.

Ледникът, преодолявайки гигантския каменен праг, се разчупваше и продължаваше и по-нататък да се троши, да се гърчи, като се движеше надолу по стръмното пресечено ложе.

Ледопадът е класика за алпинизма по лед. Няма нищо по-трудно от преминаването на този планински релеф. Понякога по целия маршрут не ще срещнеш толкова пукнатини, колкото тук. Няма никаква сигурност, че в момента, когато вървиш по него, не ще се появи още една, а именно между твоя десен и ляв крак.

… Всичко има край. И ледопадът също, макар че не ни се вярваше. Той ни изведе на Голямото ушбинско плато.

Очите се успокояваха на бялата равнина. Но ние знаехме, че тази снежна обширна гладка повърхност крие опасност. Пукнатините не са много, но е трудно да ги разпознаеш, замаскирани под слоя сняг.

…Трудовият ден завърши на Ушбинската възглавница. Правоъгълната "маса", дълга 200 м. и широка няколко десетки, покрита с едва изпъкнал снежно-фирнов слой, стана място на нашата нощувка.

На другия ден, когато просветля, бяхме вече на крака. По-точно на "котки". Стръмният леден склон ни доведе до скалите на Настенко. Смятат ги за не твърде сложни и според алпийските понятия за безопасни. . . Но преди 20 години алпинистът Настенко решил да покори Ушба сам, паднал именно тук и загинал.

-------------------------------
* -Пуд -стара руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг. — Б. пр.

Скалите се простират 100 м. нагоре. Всеки клин е проблем. Цепнатините, запълнени с лед, покрити със сняг, понякога не е по-леко да се открият, отколкото бяла гъба в гората. Но даже след като си я намерил, обработил, определил на око, че не е "отровна", не винаги можеш да я използваш. Понякога забитият клин трябва да бъде изваден обратно - стои твърде свободно и да се натовари е опасно. Клинът е надежден, когато "пее", влизайки в тялото на скалата.

Но за нас тук всичко мина успешно и преодоляхме тези 100 м. доста бързо.

Отвъд скалите се откриваше страшна и поразяваща със своята необичайност гледка. Тя дотолкова очароваше, че в началото, като забравихме алпийската си задача, не изпитахме ни най-малко чувство на страх, превърнахме се само в зрители. Разтревожихме се, когато се върнахме към действителността и си спомнихме, че всичко това трябва да се премине.

Ледената дъска, дълга 300 м, полирана, сякаш по нея е минала машина за заливане, би могла да стане отлична високопланинска пързалка, ако се постави хоризонтално. Но сега по нея не можеш да се пързаляш - можеш само да се сгромолясаш. Струваше ни се, че нейната стъклена прозрачност позволяваше да се разгледа дълбоката, мъртвешко-мрачна утроба на Ушба.

Ясно бе, че без стъпки и без клинове тук и крачка не може да се направи. Все пак опитах се да премина на "котки". Но с еднакъв успех бих могъл да направя това по мраморен под - ледът беше толкова здрав, че "котките" само го одраскваха.

През лятото издълбаваме стъпки с 5-6 удара на ледокопа. Сега за всяка вдлъбнатина за крака бяха необходими 22-25 удара. Ледът бе необикновен, "зимната" му структура се откъртваше на лещи. Във вид на "чинийки" от различен калибър надробеният лед се плъзгаше по склона с огромна скорост, като застрашаваше да нарани тези, които работеха отдолу. Те се покриваха с раниците, но незащитените ръце често получаваха болезнени натъртвания.

В 6 часа вечерта с Кавуненко стояхме на метър и половина от предвърховия гребен. "Стояхме", ако с тази дума може да се означи позата на хора, вкопчили се към стръмните, едва ли не отвесни скали и опиращи се на носовете на обувките на едва очертани издатини. На самия гребен не би могъл да се удържи даже въжеиграч - той бе толкова остър, че Володя, като го видя, каза:

- Да не си порежем ръцете…

Под нас малко по-късно на тясна полунаклонена полица, където можеше само да се седне, привързани като нас към клиновете, се бяха разположили Мисловски, Поляков и Доброволски.

Най-долу, където "дъската" се съединяваше със стената, на последното ледено стъпало се намираше Володя Вербовой. Отметнал се назад, доколкото позволяваше неголямото парче на репшнура, той се готвеше за изкачване.

Времето ни зарадва още сутринта - излязох от пещерата и бях приятно учуден от рязкото затопляне. Живачният стълб на термометъра се бе вдигнал високо и показваше минус десет. През деня той упорито се качваше и привечер достигна пет.

Сега бе заплашително тихо. Валеше сняг на едри снежинки, бавно, плавно като в театър на представление с елха.

Денят угасваше. Но от нашето място се виждаше добре пунктирът, оставен от ледокопите. Той се устремяваше от Вербовой до долния край на "дъската" - ние добре се бяхме потрудили да издълбаем нейната политура…

Беше тихо. И тази тишина трая дълго - цялата вечер и през нощта, и на следващия ден... Тя нищо не предвещаваше. И съвсем не беше онова затишие, за което казват, че е пред буря - природата не се готвеше да ни устройва пакости. Но на нея не й е дадена абсолютна неподвижност. Тя е динамична. Всичко, което е в нея, неизбежно променя своето качество. Тя е толкова богата, че всеки миг някъде нещо непременно променя качеството си... Този камък бе пролежал тук хилядолетия, но така се случи, че именно в този момент изтече срокът на едно негово качество и настъпи друго …

Камъкът лежеше на 15 м. вдясно от нас и малко по-високо. По размери и форма приличаше на кутия за торта с шоколадови зайци. Той се намираше точно на един отвес от Володя Вербовой и можеше да бъде измерен с дължината на алпийско въже...

Володя беше с каска. Но всички ние завикахме заедно с цялата мощ на своите гърла: "Камък!" Той вдигна глава и камъкът го удари по лицето ...

Няколко минути хранехме още надежда. Но Едик Мисловски се спусна и видя, че Володя е мъртъв…

Беше съвсем тъмно и както преди тихо. Ние с Кавуненко, доколкото бе възможно, се извърнахме с гръб... Никой не промълви дума, не беше по силите ни да нарушим това погребално мълчание на планините. Едва след половин час, обръщайки се неизвестно към кого, Кавуненко дрезгаво запита:
- Ти добре ли провери? Може би...
- Да - отговори Мисловски отдолу.

За слизане и въобще за каквото и да било придвижване не си струваше и да се мисли - не можеш да си различиш собствените ръце. Всички оставаха на своите места.

Положението на тройката, която се беше разположила под нас, бе нелеко. Жилищната им площ позволяваше да намъкнат спалните чували само на краката. Те така и направиха - без да ги е грижа за съдбата на пухения четириместен спален чувал, го надянаха направо върху "котките".

Но и това беше добре. Ние с Кавуненко можехме само да мечтаем за това. Нямахме и такава възможност.

Мъчително студено. До болка в сърцето ми мръзнеха краката, особено десният. "Физзарядката" се проточи през цялата нощ, до разсъмване пристъпяхме от крак на крак, танцувахме, подскачахме, доколкото това бе възможно, тупахме се по страните. Но това помагаше малко. Примусът лежеше в моята раница. Не можеше да се каже, че бях забравил за него - просто го смятах за вещ, която в дадения момент имаше само едно предназначение - да прави по-тежък моя товар. Но папа Карло, както е известно, се е сгрявал понякога и от нарисувано огнище, тъй като студът, както и гладът способстват за твърде богато въображение. Най- напред аз си въобразявах горящ примус - просто така, отвлечено. А след това си представях как той би изглеждал тук, на стената...

Беше около един часа през нощта, когато ние с Кавуненко решихме да осъществим този замисъл. Вкочанените ръце не слушаха и трябваше да се потрудим доста, докато го поставим, завържем за клин и налеем с гориво. Ако свалим ръкавиците, рискувахме последната топлина - а ако не се удаде да го разпалим? Но потръгна - примусът гореше.

На сутринта станалото нещастие отново ни порази... Той така и си стоеше, отметнал се на примката, отпуснал ръце, навел глава назад, сякаш ни наблюдаваше.

Душата се терзаеше от мисълта, че ако не бяхме му викнали това злощастно "камък!", скалата би паднала върху каската и тя би могла да му запази живота. Макар че сега, много години по-късно, като оценявам обстоятелствата по-спокойно, мисля, че да се предвиди такъв обрат, беше невъзможно... Но тази мисъл не ме напуска. И до ден днешен.

Свързахме се по радиото с лагера и съобщихме за нещастието. Предложиха ни да слизаме, като оставим трупа на място. За свалянето на тялото на Вербовой лагерът щеше да изпрати група спасители. Обаче...

Това не бе обсъждано. Не помня някой да произнесе и дума. Решението бе прието мълчаливо и единодушно.. .

Сваляхме го с осигуровка предпазливо, поддържайки го отзад, за да не го изпуснем. Той се беше вкочанил и не се огъваше.. . Опаковахме го в чувал и тръгнахме надолу.. . Това е трудна работа даже за хора с пресни сили. Но ние се намирахме в такова психическо състояние, когато силите се вземат неизвестно откъде.

Свалянето направихме умерено, съгласувано, акуратно. Най-тежко беше на ушбинския ледопад. Под ледопада ни посрещна спасителният отряд на Шалико Маргиани и той пое по-нататъшното транспортиране на тялото.

С това завърши първата и толкова печална част от покоряването на зимната Ушба. Продължението беше през 1965 г.


[b:0c60a8a8]Глава IV

ЗИМНИЯТ ПЪТ[/b:0c60a8a8]

Отново сме на Ушбинската възглавница. Имам такова чувство, като че ли не сме излизали от пещерата, като че ли не е минала наситена до предел година. Но и пещерата не е същата и даже съставът на групата е друг. От миналогодишните сме само ние с Кавуненко. Сега с нас е майсторът на спорта Борис Студенин от Алма Ата, Владимир Безлюдни - московчанин от “Труд”, Виктор Тур от московския “Спартак” и московчанинът първоразрядник Николай Радимов.

Сега ми се струва, че още не се е случило това, … което се случи, като че ли преживеният ужас тепърва ни предстои... Още в Москва се боях от тези психически рецидиви.

Дупката, където се заровихме, остави кървави мазоли даже на нашите привикнали алпийски ръце.

Изкопахме я в леда и фирна. Освен това тя се оказа разцепена като семка - тялото й се разделяше на две от цепнатина, широка 15 см. За дълбочината нищо не може да се каже освен това, че звукът от падащ предмет просто не се чуваше. Нарекохме я “сметопровод” - хвърляхме консервните кутии, целофана от продуктите, остатъците от храна. . . Но хладинката в душата се запазваше, макар да бе понятно, че цепнатината е твърде тясна, за да бъде опасна.

Цялата нощ прекарах в провлачена, кошмарна полудрямка, а сутринта казах на Кавуненко:
- Сънувах Вербовой.

Той ме погледна учудено и мрачно отговори:
- Аз също.

Ако телепатичната връзка наистина съществува, при нас с Кавуненко тя навярно е установена. Това е разбираемо - няма по-добра комуникация от въжето. По време на движение общуваме мълчешком. Само понякога подхвърляме две необходими думи: “Отпусни!” и “Набирай!”. Впрочем… . Не зная може ли да разговаря водач на кормилото, но алпинистът, както и сапьорът по време на работа - не трябва.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Ушба

Снимка: http://cyxymu.livejournal.com [/i:0c60a8a8]

Времето бе отлично. Коля Радимов и Витя Тур излязоха от пещерата. Добрата видимост ни позволяваше да разгледаме оставащия път. Подробностите, уви, бяха неутешителни. Ушба бе покрита с ледена броня, от нея повяваше студ, който смразяваше душата повече, отколкото тялото.

След закуска те ни казаха, че се чувстват зле и по-нататък не могат да вървят. Навярно така и беше.
Но даже и да не беше така, все едно - не бих ги осъждал. Тъй като трезвостта е неосъдима. Трезвостта е най-доброто от човешките качества, макар че фукльовците се отнасят към нея високомерно...

Ако това не бе така, бих казал: Радимов и Тур никому не навредиха, никого не подведоха. Те премериха своите сили и съпоставяйки ги с предстоящите трудности, решиха, че това не е за тях.

Ако това не бе така, бих казал: те постъпиха честно и мъжествено, тъй като не се бояха от кухненските обсъждания, въобще не се грижеха за това, какво ще мислят за тях. Те не започнаха да насилват душите си заради позите на безстрашни герои. Това именно е трезвостта – най- доброто от човешките качества.

Те тръгнаха надолу - ние нагоре. По-точно от тези, които бяха решили да си пробиват път към върха, засега потеглихме само ние с Кавуненко. В това беше и смисълът на нашата нова алпийска тактика. Казвам “нова”, макар че този похват е известен на алпинистите, в историята на алпинизма той се е прилагал. И все пак ние не копирахме “велосипеда”, а го изобретихме - прегледахме десетки сложни, тежки, трудноприложими, неточни варианти, докато не избрахме единствения, най-добрия, оптималния. Какво да се прави, ако той се оказа “велосипед”?

Говоря за това подробно, тъй като се смятам задължен да подчертая важната граница в живота на алпиниста. Ако започнат да го безпокоят повече въпросите на стратегията и тактиката, отколкото на техниката, това значи, че той е в алпийската зрелост.

И така ние с Кавуненко се отправихме нагоре, а свръзката Студенин - Безлюдни остана в бивака. Методът се състоеше в това, че ние трябваше да обработим участъка от маршрута, включително и ледената дъска, да го подготвим за изкачването и да се върнем долу, за да можем на другия ден с пресни сили да се заемем със следващия участък. По този начин, на първо място, не се подлагаше на опасност втората двойка (вече казах, че под ледокопите на горната свръзка летят парчета, които могат да наранят стоящите по-ниско), на второ място, работехме “олекотени” - раниците останаха в пещерата, и на трето място - към най-сложния участък (предвърховия гребен), следващ след ледената дъска, отивахме с още приличен запас от сили.

През този ден обработихме 200 м. от дъската. Сега ледът беше много по-здрав, отколкото през миналата година. На леден клин се падаха не по-малко от 250 удара на чука. Предния път, преди клинът да влезе до главата, чукахме по него около 200 пъти. През лятото за това бяха достатъчни 50-60 удара.

Взехме със себе си къс червена материя и за да отличим собствените клинове от чуждите, ги маркирахме с червени лентички - те се хвърляха в очи още отдалеч.

На другия ден тръгнахме два часа по-рано от втората свръзка и със съответния интервал излязохме на гребена.

Движехме се бавно, предпазливо. Това може да се сравни с преминаването по хоризонтална греда, която сме поставили на 2 км. над земята, с тази разлика, че гребенът има и наклон.

Някога ме учудваше: как оркестрантите, взрели се в нотите, се изхитрят да виждат диригентските ръце. Да нямат трето око на слепоочието? Сега и аз станах притежател на това слепоочно зрение. Зрение, което се подхранва от нервната енергия и я поглъща без остатък.

Сега натрошавам с айсбала снежно-леденото острие на гребена, забивам осигуряващ клин, като гледам естествено в ръцете, но зорко следя за партньора, който се намира на 15 м. от мен. Нито за секунда не трябва да прекъсвам тази визуална връзка. Ако Кавуненко падне надясно, аз мигновено съм длъжен да се хвърля наляво. В оркестъра взетата не навреме нота дразни слуха на любителите на музиката. “Нота”, взета не навреме от мен, ще ни струва живота.

Гребенът се преминава бавно. Постоянно се срещат разперени, бели като на чайка, надвиснали над пропастта криле - снежни козирки. Уви, гаранционен паспорт за здравина няма за тях. Всеки път очакваш, че снегът ще се провали под краката ти. Има места, където съвсем няма възможност да се върви по гребена.
Тогава се спускаме няколко метра по-ниско и вървим по стената.

На най-високата точка на северната кула се изкачихме всички заедно.
Но това беше само част от траверса и да се радваме беше раничко - необходимо беше още да се спуснем по южния склон, да преминем премката и да се изкачим на южния връх.

Времето се развали - появи се вятър, заваля. За любуване на панорамата нямаше нито време, нито условия. Оставихме бележка и веднага се спуснахме на премката, изкопахме под склона ледена площадка и направихме бивак.

Алпинистите наричат премката на Ушба тръба. Даже при хубаво време по нея бушуват силни, променливи ветрове. В лошо време тук е ад.

Тя е мрачна като тъмна пролука под порта. От един поглед към тази “архитектура” краката ти се подкосяват като при пръв скок с парашут. Никога не бях срещал гребен с толкова много козирки. Най-страшни от тях са хиксообразните - крилата се разперват наляво и надясно и напомнят горната част на латинската буква “х”. Те заставаха пред нас с хиксове, игреци в уравнение с много неизвестни. Като не знаехме къде е по- добре, по-безопасно да ги преминем - вляво или вдясно, - в края на краищата ние вървяхме, както ни дойде по предполагаемата среда. Но падинката между крилата може да бъде изместена от вертикалната ос на гребена, дясното крило може да израсне от лявото и обратно, и тогава е достатъчно и най-малкото натоварване, за да рухне целият този хикс.

Двестата метра на премката преминахме за 5 часа и към средата на деня, без обяд и без почивка, пристъпихме към щурма на южния връх. На него също не ще си отдъхнеш - скалната стена се възправя на 60°.

Кавуненко я премина пръв и изкачвайки се на върха, се изчерпи. Струваше ми се, че у него не е останала сила и за радостта. Той стоеше, подпрял се на ледокопа, отпуснал ниско глава. Погледнах го в лицето. Но не... На него бе това откровение, което се появява в изключителните минути на рядко щастие. Очите се смееха с детски наивен смях и бе съвсем непривично да го видиш такъв открит и уязвим.

Сега да имаше половин час за отдих... Но тук е невъзможно да се постои и минута повече. Вятърът проточва дълга, непрекъснато покачваща се нота, сякаш я пее на един дъх. Снегът боде лицето така, сякаш бурята не е снежна, а пясъчна. Единствената панорама е непрекъснато, сякаш кипящо мляко.

Не намерихме бележката - пирамидата бе потънала някъде под снега. Володя въпреки умората не се отказа от почетното право на ръководител да пише бележката. С непослушна ръка надраска няколко реда.

Поставихме листчето в консервна кутия, изровихме от снега камъни и вдигнахме своя пирамида.

Лошото време започна още на северния връх. Когато се спуснахме от него, беше ясно, че пътят към Сванетия е затворен за нас. Опасността от падане на лавини от тази страна е толкова голяма, че траверсът е равносилен на самоубийство. Взехме решение да се връщаме по пътя на изкачването. Оставихме раниците в палатките и към премката тръгнахме без багаж. И ето сега се оказахме в много тежко положение.

Когато слязохме от южния връх, беше 9 часът вечерта. Тъмно, макар че времето се успокои и даже тънкият сърп на луната освети планините. Тук би трябвало да нощуваме. Но как? Какво да постелем, в какво да се завием, как да се стоплим?! Нима с ледокоп под главата и чук отгоре?. . Всичко бе в раниците. Щем не щем, ще трябва да си проправим път към палатките. Към тях води все същата тежка, осеяна с козирки “двестаметровка”. Сега трябва да я преминем слепешката.

Кавуненко вече не можеше да води и трябваше аз да поема тази роля.

Обсъдихме системата на придвижване и решихме така: аз ще вървя на една дължина от въжето, ще търся подходяща площадка, ще я подготвя, ще организирам осигуровката и ще приемам останалите. След това разузнаване и подготовка на следващите 40 м. отново приемане и така нататък.

В дясната ръка е ледокопът, в лявата - фенерчето. Седя, яхнал острието на премката, и се опитвам да осветя планините с джобното фенерче. Зад мен е въжето - трябва да увисна на него, когато полетя в пропастта. Осветявам най-близкия метър, опипвам го от всички страни с ледокопа, оглеждам няма ли клин, който сме забили преди няколко часа. Всичко видяно, забелязано се старая да науча наизуст, тъй като, за да се придвижа, са ми необходими свободни ръце, следователно трябва да прибера фенера в джоба и да запомня къде какво се намира. Така се движа метър след метър и се чудя на необикновената дължина на въжето - винаги съм смятал, че тя е 40 м, а се оказа километри и километри…

Цял съм обзет от чувството на страх... Навярно същото би изпитало и кучето, ако знаеше, че с негова помощ изясняват въпроса, отровна ли е храната или не? Но друг изход няма. Някой трябва да поеме тази роля...

Най-сетне въжето е вече на привършване, а място за приемане на групата още не е намерено. Гребенът изведнъж прави неголям зигзаг - завива малко вдясно и на метър по-ниско. Спускам се и чувствам, че мога да застана на крака. Подходящо надебеляване - ако се обработи с ледокопа, ще се получи петичка... Да се танцува ще бъде трудно, но осем стъпала ще се поместят. Само това да не е козирка. Но не прилича… Сега трябва да се организира осигуровката - обикновена, делнична работа. Боя се от тази “обикновеност”. Боя се от неволно вътрешно отпускане, към което човек е особено разположен, когато е силно изморен, това, което прозвучава в недоизказаното “добре е, ще мине!”, толерансът, който довежда до намаляване на сигурността. В такъв случай единствената приемлива цифра е “сто”. “Деветдесет и девет” е престъпление.

Луната като напук се скри зад облак и като че ли задълго. С помощта на фенера намерих издатина. Дали тя е ледена или това е камък? В друго време бих ритнал един-два пъти с крак и бих казал .-“Здрава!” - няма основание да не вярвам в себе си. Сега се плаша от едно - да не приема желаното за действителност. По-добре е, както казват, да се подуха студеното. Отказах се от издатината и реших да забия клин.

Проклета тъмнина - не съм дюлгерин и да работя с чук “наизуст” не умея. Но се получи нелошо - от 200 удара само един улучи ръката. Но това беше достатъчно луната иззад облаците да блесне като слънце .

Всичко е готово. Край на работата и начало на играта на нерви. По мой сигнал от склона на южния връх се отделя мъждивото око на фенер и хаотично се мята от страна на страна, в кръг, на зигзаги. От време на време застива или изчезва изобщо. Наглед е непонятно - приближава ли се или не? Макар да знам, че се приближава. Стоя с въжето и когато лъчът на фенера пада рязко надолу, се вкопчвам в него, превърнал се буквално в пружина в очакване на удара. Но всичко е наред - той отново изплува и започва своя танц.

Най-сетне редом с мен е Борис Студенин. След това също така бавно ни достигат Володя Безлюдни и Володя Кавуненко. Студът е повече от минус 30 °С. Но не го чувствам даже в бездействие. Напротив, току ме хвърля в жар - психическата енергия работи не по-малко добре от механическата.

Всички са налице и отново тръгвам напред …

Понякога човешките изпитания отстрани изглеждат по-драматични, отколкото са за този, който ги изпитва сам. Сега навярно е такъв случай - нямам чувството, че съм на края на човешките сили. Наистина, струва ми се, че още малко и ще го доближа плътно. Минава “малко” и още “малко”, но границата или се отдалечава, или просто не знам колко е далече. И това незнание е най-мъчително. Подобни чувства изпитваш на стоматологическия стол, когато свределът на бормашината достига до нерва. След това, когато обмисляш, разбираш: мъчителна е била не толкова самата болка - тя може да се търпи, - колкото страхът, че ей сега ще бъде още по-зле. С една дума, ако се помисли, неволно стигаш до извода - отрицателното в нашия живот идва повече от страха. Навярно и самият Мефистофел на Гьоте всъщност е страхът. Щастлив е този, който го победи. Но нали ние сме тук, за да гребнем от щастието си. Защо е тогава въпросът “Защо ходите в планините?”

Боях се, че ще бъде по-зле, когато минавах второто и третото въже. А на четвъртото и петото видях на светлината на изплувалата луна, че до северния връх е толкова близо, че само да посегнеш с ръка, ще го докоснеш. И тогава стана ясно - най-трудното бе зад нас.

Досега на нито един от преминатите маршрути не ми се е случвало да прехвърля тази граница, макар че е възможно не веднъж да съм се доближавал плътно до нея. Мисля, че това е така, тъй като всичките изкачвания са ми били по силите, в пределите на личните ми възможности. Отивах само там, където чувствах, че мога.

Ще ми възразят: даже ако знаеш своите сили, не е известно колко от тях ще са нужни, за да се преодолее непознато изкачване. Може ли да се определи отдолу какво е по силите и какво не е? Възможно е и трябва.

В това е смисълът на алпийския опит, на интуицията. С всяко изкачване окото навиква към визуалната оценка на маршрута, с всяко изкачване идват все повече обективни знания за собствените физически и духовни сили. Истинската зрелост на алпиниста се увенчава именно с този нюх, който подсказва кое е по силите и кое - не. А докато той не овладее тази зрелост, този въпрос са длъжни да решат вместо него други - по най-твърд и директен начин. Демокрация тук няма и не може да има, тъй като тя е безнравствена в алпинизма. Още веднъж ще кажа: само такъв алпинизъм има право на съществуване.

Алпийските правила, в чиято разработка ми се случи впоследствие да взема участие, са насочени към това - без да се намалява остротата на чувството за планинарски риск, този спорт да се направи най-малко опасен. Те, разбира се, са далеч от идеалните, засега още не предотвратяват всички типични случаи на аварии и не могат да служат като залог за стопроцентова безаварийност. Но те непрекъснато се усъвършенстват с нарастването на алпийския опит. И тяхното поправяне става не на канцеларската маса, а на такива точно “премки”.

Но повтарям - тези правила са далеч от съвършенството. И недостатъкът им е в това, че им липсва категоричност по въпроса, кому какво е позволено? Алпинистът има право само на тези изкачвания, които може да извърши с голям запас от издръжливост - тази мисъл е отразена в правилата като една от основните. И все пак именно тя изисква особено подсилване. Тя трябва да бъде въплътена в още по-сурова и безкомпромисна форма.

Към 2 часа през нощта премката остана зад гърба ни. Пет въжета - пет часа. След това още 5 часа безсъница в палатките - бяхме така изморени, че не можехме да заспим. Сутринта...

Сутринта разгледахме “нарисуваните” от нас следи и се ужасихме: преди няколко часа ни е спасило не друго, а чудо - една от площадките, където приемах момчетата, се оказа козирка... Съдейки по това, как бе отъпкана, ние сме се чувствали твърде уверено. А тя бе на вид хилава - непонятно как бе издържала четирима ни.

Слизането мина нормално, ако не се броят няколко приключения с Володя Кавуненко. По време на малък траверс на стената Кавуненко отиде зад склона. Безлюдни му отпускаше въжето слепешката и му отпусна малко повече. Наруши се синхронността и Кавуненко, както казват алпинистите, “друсна”. Но при добрата осигуровка и собственото майсторство той прелетя на махало 10 метра и благополучно застана на крака без нито едно натъртване, отървавайки се, както се казва, с леко изплашване. Но това е работен момент. Винаги очакван и статистически неизбежен.

С това завърши покоряването на Ушба.

Сега е 1981 г. И не мога да не подчертая изключителността на това изкачване. Изминаха 15 години, но и досега нашият “зимен път” не е повторен...


[b:0c60a8a8]Глава V

МОРАЛНИЯТ АСПЕКТ НА ТЕОРИЯТА НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ[/b:0c60a8a8]

В купето с мен са Елвира Шатаева и майсторът на спорта от международна класа Едуард Мисловски. Еля, изглежда, е сънувала приятен сън - мяркащите се зад прозореца стълбове получаваха нейната усмивка. Тя бе щастлива с щастието на абитуриент, приет в института - предстоящите трудности не го тревожат. Еля бе включена в групата за изкачване на връх Комунизъм. Сега и се струваше, че това е най-главното.

Ние с Едик излязохме в коридора и се отдадохме на приятни спомени. След това заспорихме на тема, която винаги предизвикваше разногласия между нас.

Сега отивах в Памир, за да се изкача за трети път на връх Комунизъм. Второто изкачване беше през 1968 година по маршрут от VI категория трудност. Това беше интересно и сложно изкачване и премина като по мед и масло. В подножието на този връх нашата експедиция застана, както се казва, на разклона на три пътя. За един от тях традиционният приказен камък би могъл да оповести: "Ако тръгнеш направо - смъртта ще намериш."

Това беше почти отвесна многокилометрова стена с "набор" от всeвъзможни технически трудности! В Алпите и Кавказ такива се срещат. Но те са двойно по-къси и там няма свирепата, изтощаваща височина. Но това още не е повод, за да се зачертае маршрутът като обект за изкачване. Ако беше само това, полагаше се да се приеме като алпийски проблем, към чието решение е нужно да се стремим. Ставаше дума за друго.

Дойдохме тук към 12 часа през деня. Жареше обедно слънце. На небето - нито облаче. Въздухът - горещ, неподвижен. Но тишина нямаше. Камъните падаха като от древна крепост по време на обсада.
Към 4 часа стана голямо срутване. Но привечер започна да стихва и след 7 часа, когато слънцето си отиде и горе замръзна, каменопадът почти се прекрати. Само нарядко някъде ще изгърми камък. Тихо бе през цялата нощ и сутринта. От 11 часа всичко започна отначало, та до 7. Тук винаги е така.

Стената обаче е многообещаваща и съблазнителна - за нея звания, дипломи, медали се получават.
- Не разбирам как са могли да узаконят такъв маршрут? - ми каза Генадий Карлов.
- Сам се учудвам...

Дойде Мисловски:
- Мисля да се качвам по стената. Как гледате на това?
- Имам две деца - отговори Карлов.
- Отивам в планините не за смърт. Наопаки, за да бъде животът по-весел.
- Както искате. Желаещи ще се намерят.


Желаещи се намериха. Група алпинисти начело с Мисловски се отправи по стената. Те избраха единствената възможна тактика: тръгваха на разсъмване, обработваха участъка, навръзваха парапети и до 11 часа, когато слънцето нагряваше скованите от студа "каменопадни" места, слизаха долу и се отдалечаваха от стената. Главното е да не се намираш под стената. Даже на нея е по-безопасно - камъните прелитат.

Ние тръгнахме по друг маршрут. И той не е лек - както и първият, се оценява по най-високата, VI категория трудност, но...

Разбира се, не може да се говори за сигурност, ако става дума за алпинизъм. Макар че нашето изкуство расте, задълбочава се по две генерални линии - техническата сложност и сигурността. Колкото по-големи са тези параметри, толкова по-висок е неговият престиж.

По първия въпрос всичко е ясно. Да поговорим за втория.

Да допуснем, че е по нашите сили да направим всяко изкачване не по-опасно от пътуване с трамвай. Какво ще остане тогава от алпинизма? И какво значи изразът "безопасен алпинизъм"? Според мен това е безсмислица. Това е все едно да извадим от молекулата на водата един от нейните компоненти и останалото както преди да продължаваме да наричаме вода. Но как да се съчетае този възглед с главния алпийски проблем - търсене на оптимална безопасност?

Противоречия тук няма. Ние не можем да "изземем" лавините, да спрем каменопадите, да задържим срутванията, да закърпим пукнатините, да "изключим" гравитацията, да наситим равномерно атмосферата с въздух, да изравним атмосферното налягане. Това са обективни неща, които създават за алпиниста също така обективна опасност. Върху това и стои алпинизмът. Ако не беше това, би следвало да казваме не "алпинист", а "планински пешеходец". Повтарям вече казаното по-рано: изкуството на алпиниста е в това - да заобикаля опасностите, да се бори с тях, да ги обезврежда с помощта на ловкостта и примитивното, неавтоматизираното снаряжение - ледокоп, чук, клин, въже. Последното е необходимо, тъй като в алпинизма освен утилитарния смисъл има още и философски, етичен, психологичен. Точна така е. Защото как още да наричаме философията, ако не стремеж на човека да опознае самия себе си? Да се разбере смисълът на истинските ценности, тъй като отгоре става по-ясно какво е хубаво, а какво - лошо, кое всъщност е важно, а кое е глупост само наглед важна, кое е частта и кое е цялото. Освен това нашата работа ми се струва като своеобразна изпитателна служба. И планините - те са полигон или, ако искате, нещо като лаборатория, където са създадени условия, за да се изпитат и подберат оптималните форми на човешките взаимоотношения; да се изяснят най-жизнеспособните норми на морал и нравственост; да се провери как се спогаждат силата със слабостта и силният със слабия, кое е истинската сила и какво е слабостта. (Разбира се, в равнината такъв експеримент поставя самият живот. И над цялото човечество. Но планините отговарят на всички тези въпроси по-точно и по-убедително.) Тук с помощта на малка група хора можеш да се убедиш и да докажеш на несъгласните, че най-полезният и изгоден принцип на съжителство е хуманизмът. И най-сетне нищо не убеждава така, както алпинизмът, че духовната храна е не по- малко важна за човека, отколкото физическата.

За психологическия смисъл на алпинизма тук вече се каза. Ще добавя само, че поведението на човека в тежките условия на изкачването представлява за психолога неоценим интерес.

Но да продължа мисълта си.


"Бащите" на алпинизма в търсене на най-висока безопасност не се страхуват, че някога ще я докарат до идеала, ще осигурят на алпиниста стопроцентова гаранция за непокътнатост и невредимост и по такъв начин ще го лишат от най-важния смисъл. Те знаят: каквито и успехи да постигнеш на това поприще, рискът при алпиниста ще си остане в излишък. Дори да разполовим останалия, и тогава алпинистът не ще се лиши от желаната острота на чувствата. Обаче...

Даже войната е възможна само в този случай, когато има някакъв минимум вероятност за оцеляване.

Алпинизмът ще стане безнравствен, ако се допуснат даже тези изкачвания, където шансовете за оцеляване са наполовина. Не, пет на пет е аморална пропорция. Вероятността за оцеляване трябва да превъзхожда значително. Да, теорията на вероятностите има свой морален аспект. Тя може да служи като някакъв апарат за установяване на нравствените норми.

Могат да запитат: как може да се определи точната норма за безопасност на този или онзи маршрут? Точно не може, но приблизително - може. Затова е и опитът. Това нещо е много по-малко спорно, отколкото изглежда. Да кажем, оценката на маршрутите по категории се съгласува като правило без особени разногласия и усложнения.

По-късно експедицията от Челябинск след дълго наблюдение на тази стена даде заключение в официалния отчет: "Шансът да се оцелее е едно на хиляда." Това е казано фигуративно, разбира се, и поради това е силно преувеличено. Но тогава, като гледах този маршрут, виждах, че шансовете да се оцелее са твърде малки.

В началото на тази книга казах, че ако съществува суперменско безстрашие, на нас, алпинистите, е непознато. Алпинистът познава страха - той е човек. Но у него живее друго чувство. Ако се перифразира пословицата, може да се каже: очите се плашат, а душата се устремява. Неразбираема, необяснима сила го тегли, хипнотизира, като боа - заек. Неудържима страст, подобна на страстта на играча, го тласка към преодоляване на опасността. Рискът дава усещане за пълнота на живота. Вече отбелязах, че страхът е различен. Не само в количествен смисъл - по- голям или по-малък, - но и по своето качество. Има страх с паническа окраска, а има и друг - "сладък" страх.

Теглеше ме към тази стена. Добре разбирах Едик Мисловски и неговите другари. Но ако се поддадях на изкушението, бих се държал в разрез с принципите, които отстоявах често, навсякъде и може би даже досадно, тъй като, без да говорим за вътрешните убеждения, просто по своето служебно положение бях длъжен да сдържам това алпийско увлечение към риска, да следя за правилното формиране на алпийската психика. Освен това мисля, че всеки алпинист трябва да се грижи за морално-нравствената чистота на алпинизма, да бди за неговата чест. Тя ще бъде опетнена, ако след нас тръгне печалната слава на смъртници...

Не искам, не мога и няма никакви основания да упреквам Мисловски – изтъкнат талантлив алпинист, един от лидерите на сегашния алпинизъм, в спортна безнравственост. Нашите възгледи по този повод, както и възгледите на повечето от нашите другари не се разминават с неговите. Той тръгна по този маршрут, тъй като твърдо вярваше в избраната от него тактика. Той смяташе, че подобна тактика придава на стената като че ли ново качество - в такъв случай тя става кротка и невинна.

И за доказателство на своята правота даде най-сериозния, неоспорим аргумент - с група другари извърши блестящо, умно, красиво, безаварийно изкачване на връх Комунизъм по тази стена.

Обаче моето принципиално отношение за този път не се измени. Както и преди, смятам, че постижението е свързано повече с таланта и сполуката на алпинистите, отколкото с достъпността на маршрута.

Може да се случи нощната температура да стегне само леко скалите. Тогава за нагряването на камъните ще е необходимо по-малко време и каменопадът ще започне не в 11, а да речем, в 10 часа или още по- рано. Но да допуснем, че всичко това може да се предвиди и ще се излиза от стената със запас от време. Затова пък не могат да се предотвратят различните случаи на забавяне: някой заболял, получил травма, видимостта е намаляла рязко... Малко ли неща могат да се случат в планините?! Вероятността от такава нищо и никаква задръжка, при това на най- сложен маршрут, е толкова голяма, че с времето - дори и недълго - става почти неизбежност. И тази вероятност е толкова по-голяма, колкото по-дълъг е общият срок на изкачването и колкото повече са излизанията на стената. Ако преодоляването на стената трае, да речем, не 10, а 15 дни, шансовете за задръжка нарастват един и половина пъти, а закъснението е подобно на смърт.

Поради това и казвам, че само забележителното майсторство, опитността на групата и щастливият късмет им донесоха успех. Но най-малката липса на това или онова можеше да доведе до трагедия. Мисля, че би било добре да се съберем, както се казва, около "кръглата маса" и да поговорим за закономерността на такива маршрути.

Това и доказвах на Мисловски.

Що се отнася до общата равносметка на експедицията, без преувеличение тя може да се нарече отлична. Групата на Мисловски, както бе казано вече, достигна върха, като премина по проблемната стена.

Аз ръководих група (Игор Рошчин, Генадий Карлов, Николай Алхутов), която се изкачи на връх Комунизъм по най-сложен маршрут - в цялата история на алпинизма той бе преминат само веднъж - преди 10 години от отбора на Кирил Кузмин. Освен това в този район ние извършихме премиерно изкачване на връх Правда (V-б категория трудност).


[b:0c60a8a8]Глава VI

ГОНИТБАТА ЗА "СНЕЖЕН БАРС"[/b:0c60a8a8]

Пристигнах в лагера и веднага заболях от ангина.

Не помня къде и как си простудих гърлото, но знам, че именно това "изгубване на предпазливостта" бе главната причина. Ангината протичаше остро - няколко дни лежах с висока температура. И макар че точно този отрезвителен "юмрук" изигра роля, по склоновете на връх Комунизъм тръгнах твърде отслабнал.

Ръководех експедицията, но вървях в опашката. Неудобно бе, но нищо не можеше да се направи. Най-напред тръгнах по навик първи, отъпках стотина крачки, но разбрах, че това не е по силите ми. Момчетата забелязаха - предложиха да вървя отзад. Те бяха прави: това бе неизгодно за групата - надценяването на силите на един от участниците можеше да провали изкачването.

Още по-правилно би било да тръгнем два-три дни по-късно. Това би било достатъчно, за да дойда на себе си. Прогнозата позволяваше. Не позволяваше друго: един от участниците бързаше за шампионата на СССР в Кавказ. Ще го наричаме Петър Петренко. Як човек, един от най-силните наши алпинисти. До званието "снежен барс" не му достигаше последният връх - Комунизъм. (Тази алпийска титла се дава на тези, които са покорили всичките 4 седемхилядника в страната: върховете Корженевска, Ленин, Победа и Комунизъм.) Сегашното изкачване щеше да му донесе почетното звание.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Връх Ленин

Снимка: www.mountain.ru[/i:0c60a8a8]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Връх Корженевска

Снимка: www.snow-bars.ru [/i:0c60a8a8]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Връх Победа

Снимка: picasaweb.google.com/gminibaev [/i:0c60a8a8]




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:0c60a8a8]Връх Комунизъм (Исмаил Самани)

Снимка: www.mountain.ru [/i:0c60a8a8]


Радвах се, че се събра силна група: повечето от участниците бяха водещи майстори на алпинизма.

До шампионата оставаше немного време, поради това заради Петренко беше съставен доста твърд график за изкачването и слизането. Трябваше за 4 дни да излезем към върха по маршрута: от ледника Фортамбек по реброто Буревестник, по-нататък по Голямото памирско фирново плато към Голямата бариера (6900 м), след това по западния склон на върха.

Ад... Защо го представят тъмен, клокочещ, бурен? Видях го. Той е идеално бял, идеално тих, идеално застинал. Над него е идеално синьо небе с идеално неподвижно, висящо, зло, палещо слънце. Цялата тази идеалност е и адът. Той съвсем не е под земята - той е във вид на циркус, във вид на дълбока вдлъбната чаша.

Адът е гнетящата еднородност. Той мами със своята идеалност и незабелязано, но бързо изтощава, довежда до припадъчна умора с неподвижността, с беззвучието, с еднообразието - няма на какво да се спре окото, няма за какво да се ослушаш, няма какво да почувстваш освен равнодушното палещо слънце. Когато няма нищо освен разтегнати по целия свят белота, тишина, застиналост... За да се изпитат адски мъки, трябва да се постои тук не повече от час...

Спуснахме се на дъното на такава чаша със 100 м в диаметър и след 20 мин. останахме без сили. Трябва по-скоро да се махнем, а краката не слушат - иска ти се да легнеш и да затвориш очи... Разумът все пак е по-силен от тялото. Той е като чеп, в който трионът спира... Той все oще е в състояние да подчини на себе си тялото. Отпуснато, движейки с усилие крака, напускаме падината.

Сега вървя и се радвам: хубаво е, че има вятър, че има грохот, че скалите са невзрачно сиви, че освен полегатите склонове има и голяма стръмнина, смъртоносни пропасти, пукнатини, лавини и каменопади, че всичко това пресича нашия път, среща се отляво и отдясно.

Вървим бързо - трябва да бързаме. Графикът ни повелява до вечерта да стигнем до фирновото плато и преодолявайки тежкия път по дълбокия сняг, да отидем до пещерите. Иначе Петренко ще закъснее за шампионата.

Но странно - той, кой знае защо, бърза най-малко от всички... През цялото време се мъкне отзад, стъпвайки по обработените, добре утъпкани следи. Някак това левофлангово положение не се връзва с неговата могъща, широкоплещеста, с огромен ръст фигура. Напред почти без смяна пробива път Игор Рошчин. Само понякога съобразно своите възможности го сменя Валя Гракович.

Отборът се движи нагоре в дълга, разтегната верига. Релефът се променя - стръмнини, падини, "жандарми", кулоари... Височината расте стотица след стотица, а напред, както и преди, е Рошчин. След него са Валентин Гракович от Минск, Елвира Шатаева, аз, Василий Ковтун и Александър Фомин от Киев, Георгий Корепанов от Ленинград. Веригата затваря Петренко...

Когато спрях групата и казах, че Рошчин трябва да бъде сменен, всички погледнаха към Петренко. Но той оставаше безупречно вежлив, отстъпвайки път на другите, и мълчеше, боейки се навярно да не пречупи чуждата инициатива. Елвира, също без да продума, излезе напред. Сега в колоната се наблюдаваше "огледално" подреждане: напред най- малката - Еля, отзад най-едрият - Петренко.

Тя обработи не по-малко от сто крачки, когато Валя Гракович окончателно се убеди, че това е удивителен в алпийската среда случай, когато моралните стимули не работят, и излезе напред, за да я смени.

При Върха на парашутистите на височина 5800 м, където започваше платото, Петренко и Ковтун се спряха, извадиха от чувала палатка и започнаха да се готвят за нощувка. По плана трябваше да нощуваме в пещерите, разположени приблизително в средата на тази планинска равнина. До тях имаше още няколко километра ходене. Това беше вече съвсем непонятно: закъснява Петренко - ние няма закъде да бързаме...

Изведнъж си помислих: ние сме несправедливи към него - какво значение имат тук мускулите и теглото?! Височината може да огъне и самия Иля Муромец.

Споделих с Елвира. Тя иронично се усмихна и без да ми отговори, каза високо за всички:
- Според мен трябва поне да се опитаме да изпълним своя план. Та ние не сме новаци - знаехме силите си, когато го съставяхме. Палатките ще успеем да вдигнем винаги.

Всички ме погледнаха, очаквайки да взема решение. Казах, че има време и възможности още има, че сам възнамерявам да вървя по-нататък, но това не е задължително за всички - който иска, може да поставя палатка.

Петренко, Ковтун и Фомин останаха, а петимата продължихме и по тъмно стигнахме до пещерите.

Сутринта приготвихме закуска, към 8 часа завършихме с трапезата, а към 9, както се бяхме уговорили с тройката, бяхме готови да продължим изкачването.

В 11 часа най-сетне групата се събра и се отправи по-нататък.

Платото е технически прост участък. Пукнатини тук не се образуват, катерене не се изисква. Затова пък има особен пръхкав сняг, толкова дълбок, че понякога "преминаваш" десетки метри пълзешком, прокопавайки ров.

Бързаме - по-бързо от обикновено утъпкваме следите, движим краката, но... Чудеса, цирков фокус! Сякаш насън се бъхтим, оставайки на едно място. Кой е казал, че движението е относително? Това е само долу - ако трамваят увеличи скоростта, улицата ще се понесе по-бързо. Нашата "улица", ако искаш и в галоп скачай, не мърда.

Нашата "улица" се проточва 12 км. - от Върха на парашутистите до връх Киров. Най-напред с неголямо, едва забележимо понижаване към средата височината намалява с 200 м, а след това пак полегато се връща на своята начална кота - 5800 м. В най-широкото място тя е около 2 км. Нашата "улица" е само с един десен ред "постройки": върховете Ленинград, Евгений Абалаков, Куйбишев. Отляво тя пада с бясна стръмнина - оттук падат и лавините, които наблюдаваме от поляната.

Нашата "улица" - Голямото памирско фирново плато - е уникална: най-високото от големите плата. Въздухът на нея е така разреден, че не пречи на космическото излъчване. Знаейки това, учените възнамеряват в близко бъдеще да построят тук научна хижа лаборатория със специални "капани" за "пришълците" от космоса.

Сега крачим по плътно пресованата ледена кора, едва прикрита от снега. Върви се леко, но напразно поглеждаме към върховете. Те съвсем не отминават. Всяка минута, през всеки 10 крачки се оглеждаме назад - окото търси потвърждение, иска нагледно да се убеди, че все пак се движим - зад нас се точи дълга, скриваща се в далечината и преминаваща в непрекъсната линия следа. Всеки път тя расте все повече и повече. Но напред нищо не се променя - връх Киров е все така далеч. Този проклет връх може да те побърка - той не е мръднал нито метър.

... И изведнъж откриваме, че върховете все пак са "отминали". С някакъв странен, неизвестен долу диалектически скок. Неочаквано се виждаме в самия край на платото - плътно пред нас е връх Киров.

Всички тези усещания не са нови за мен, но даже като зная как ще завърши този зрителен парадокс, не мога да прогоня от себе си неотстъпно гнетящото чувство на безизходица - така вървя с него по целия път.

През третия ден се изкачихме на височина 6900 м. и стигнахме до Голямата бариера. Тук нощувахме. А на четвъртия, като напуснахме този последен бивак, излязохме на предвърховия склон. Напред, както по- рано, е Игор Рошчин, отзад се мотае привично едрата фигура на Петър Петренко... Сменят Игор - на няколко пъти, но не за дълго - Корепанов, Гракович, Ковтун. Но по целия маршрут тoй си остава водещ.

Височината и умората все повече ни притискат към склона и всяко движение сега се извършва с воля. Първият отдъхва на всеки 5 крачки.

На 7200 м. Рошчин се спря, надвеси се над ледокопа и увисна без сили. Приближих се и видях, че той не може повече да води групата. Слънцето бе отдавна на запад и за съжаление се движеше към хоризонта по-бързо от нас, а ни предстоеше още 300 м. изкачване.

Разбрах, че не успяваме за върха, и казах това на приседналата на склона група. Но всичко бе ясно и без моите думи. Ясно бе и друго: ако днес не бъдем на върха, този път въобще няма да го изкачим.

- Половин час ще отдъхнем и ще започнем слизането - казах на групата. И тогава всички чуха гласа на Петренко.
- Ще тръгна пръв - каза той. - Ще водя до самия връх. Но изкачването трябва да продължи. Трябва да вземем върха. Остана дреболия - 300 м!

Вярно, до титлата "снежен барс" оставаха някакви си 300м!

Той излезе напред и тръгна като бог по вода. На нас, измъчващи се на всяка крачка, това ни се стори чудо. Той вървеше леко, бързо, като палав хлапак, изскочил на улицата, като обзет от вдъхновение поет и оставяше удобни следи. Бодър, пъргав, весел - изглеждаше, че за него няма нито стръмнини, нито височини, нито труден път...

Той вървя до самите скали, без да се огледа нито веднъж, без да се грижи как и какво е зад гърба му. Ние изостанахме, даже следвайки готовите следи, и се откъснахме на час и половина път. Наблюдавахме как премина скалите и как се спря, когато пред него изникна остър, заснежен гребен: да вървиш по него сам е безумие. Но за читателя очевидно е ясно, че този спортист не можеш да го упрекнеш в липса на здрав разум...

Той спря и спомняйки си за нас, ни махна с ледокопа приветливо. След това заобиколи скалата и изчезна от погледа ни.

След един час и ние достигнахме гребена: Но Петренко го нямаше тук. Това не ни учуди - не мислех и за секунда, че той ще се реши да тръгне по него сам. Трябваше да го търсим в околностите на скалите. Въпросът, защо въобще трябва да го търсим, ми дойде в главата само в първия момент, но изведнъж потъна в нахлулата тревога.

Претърсихме скалите, всички ъгълчета, огледахме нишите, падините, най-сетне въпреки логиката проучихме, докъдето ни стигат очите, гребена, неговите склонове, но следи нямаше никъде. Викахме го - крещяхме, слагайки ръце като рупор, но в отговор слушахме само планинското ехо...

Подготвих радиопредавателя, за да съобщя в лагера за предполагаемото нещастие, когато изведнъж се раздаде гласът на Елвира:
- Володя, почакай! - извика тя. - Намерих го!

Тя го намерила в снежна ниша, "топла", удобна, добре скрита от вятъра. Той полулежеше, облегнал се с гръб на стената, леко разперил ръце, свесил глава на гърдите и... богатирски хъркаше.

Не му казахме нито дума - тук не е място за такива разговори - разделихме се на двойки и излязохме на гребена.

В 8 часа вечерта залязващото слънце за последен път докосна върха и освети ликуващите лица на алпинистите...

Слизането ставаше в тъмнина. На височина 7300 м. Валя Гракович окончателно остана без сили. Хипоксията го бе хванала още при изкачването. Отхвърлихме височината, но не дотолкова, че да се избавим от тази болест. Към това трябва да се прибави и крайната умора - нашият алпийски работен ден продължаваше вече 16 часа.

Гракович сядаше, падаше в снега и отказваше да се движи по-нататък. Вдигах го насила и го заставях да върви.

Групата, изглежда, бе недоволна от моите действия. Чувствах, но се правех, че не разбирам. Знаех - без обяснения няма да мине, но не бях уверен, че ще отстоя своето. Доколкото бе възможно, исках да отложа разговора, за да успеем да се спуснем още стотина метра.

На височина 7200 м. ме повика Еля. При нас дойдоха останалите. Те седнаха на снега, но аз обявих:
- Ще разговаряме стоешком.
- Хората са уморени - каза Елвира. - Повече не могат да вървят.
- Аз също. Какво по-нататък?
- Не е нужно да говориш за себе си. Не за теб - за групата става дума. Ако си сам, разпореждай се със себе си както искаш. Върви отново на върха, ако искаш да го украсиш със своя гроб. Но ти командваш хора. И се възползваш от това, че за тях дисциплината е свято нещо...
- Ясно. Какво искате?
- Нощувка е нужна, Володя! - задъхвайки се, каза Корепанов. Гласът му звучеше прегракнало, неестествено, думите излитаха сякаш от тръба в неопитни ръце.
- Къде? На какво? Под какво?
- Макар и студен бивак. Но да вървим повече нямаме сили... Още 50 крачки и ще слезем с главата надолу...
- Студен бивак?! На 7200 м?! Тези, които останат живи, моля да запомнят думите ми: пневмонията ще довърши половината от нас още до сутринта. Ако бях сам, и крачка повече не бих направил... Бих постъпил . както ми се иска, а не както трябва. Но утре трябва всички да ви доведа до поляната. Всички! Категорично съм против нощувка. Ще тръгнем надолу... макар и пълзешком. И ще нощуваме в палатките - останаха 300 м.

Обърнах се и тръгнах надолу. Вървях, без да се оглеждам, и слушах отзад стъпки. Вървят! Ако вървят, вървят всички. Благословената алпийска дисциплина!

В 2 часа през нощта бяхме в палатките на височина 6900 м. Запалихме примуса, стоплихме чай и легнахме да спим на топло.


[b:0c60a8a8]Глава VII

МИСЛИ ЗА ЖИВИТЕ[/b:0c60a8a8]

Казват, че лошото се запазва в паметта по-дълго, отколкото доброто. Не е вярно. Това са измислили хората, които живеят монотонен, еднообразен живот. Те наистина помнят повече лошото - тяхното "хубаво" е така еднородно, така всекидневно, така обикновено, че не ще го запомниш. Всяка най-малка неприятност е отклонение от тяхната равна, лишена от събития линия на живота. И поради това се запомня. Но ако тази линия е начупена, ако е изпъстрена с криви като лента на осцилограф, ако щастието е трудно, получено в борба и несгоди, ако множеството отрицателни криви се увенчават с една голяма положителна, такава крива и изглежда по-добре, и паметта я задържа много по-здраво.

Не минаха и два дни след слизането, когато пребиваването на поляната започна да ме отегчава. Бях в планините и ме теглеше в планините. За алпиниста поляните не са планини.

Вечерта, пиейки чай в компания с Рошчин, Фомин и Гракович, им казах:
- Може и на Корженевска да отидем?
- Какво пък, златна мисъл! - каза Игор. - Кой е против?
Всички бяха "за".

Рано сутринта на другия ден нашата четворка тръгна за връх Евгения Корженевска (7105 м). Преодоляхме най-високата точка и слизахме, когато на поляната се случиха събития, сякаш незабележими, но по смисъл достатъчно важни.

Под връх Комунизъм, на височина 7350 м. , на последния бивак вече година се намира майсторът на спорта, инструктор по алпинизъм, московският инженер Блюминар Голубков. Височината и времето не му вредят - той е мъртъв.

Преди една година група, начело с майстора на спорта Борис Ефимов, направи височинен траверс. Той започваше от връх Ленинград, последният връх беше Комунизъм. Момчетата "сръбнаха" от всичко, което "се отпуска" на алпиниста при такъв сложен и дълъг траверс: планинска болест, разюздана, опустошаваща стихия, смъртна умора, безсъница, недояждане...

Още на връх Ленинград Блюм, както съкратено го наричаха неговите другари, се почувствал зле. Но кому е добре на такава височина? Как да се узнае допустимата норма на здравето? И откъде да се вземе уред, с който да се измери?
До завършването на траверса оставали по-малко от 150 м, когато на неголяма полегата площадка командата на Ефимов се срещнала с друга група. Между нейните алпинисти бил и лекарят Владимир Машков. Ефимов се безпокоял за състоянието на Голубков и помолил доктора да прегледа Блюм.

След прегледа Машков отвел настрана ръководителя и казал:
- Бързо надолу!

Двамата се обърнали, за да си поговорят с Блюм. Той седял на раницата, навел ниско глава.
- Блюм - повикал го Борис. Като не чул отговор, повторил: - Блюм! Ти какво, заспа ли?

Блюм не бил заспал. Той умрял...

Да свалят тялото със свои сили те не могли - вече нямали свои сили. Липсвали им даже за това - да слязат сами. До поляната допълзели само със силата на волята. И въобще историята на световния алпинизъм не знае случай за сваляне на тяло от такава височина. По-точно да се говори в такъв смисъл за световния алпинизъм въобще не е необходимо. Алпинистите в чужбина оставят телата на своите загинали другари завинаги в планините. Там мислят така: необходимо ли е на мъртвия по пътя му от един гроб до друг да се появят и други гробове?! За съжаление такива случаи е имало неведнъж.

Транспортирането на тялото е сложно и опасно. Това е "езичество", ни казват чуждестранните алпинисти, когато става дума за това. Те разсъждават... Впрочем как те разсъждават е разбираемо. Логиката е очевидна. Против нея е трудно да се възрази. Само че не всичко се измерва с логика.

Ние рискуваме живота си, за да върнем тялото на другаря в лоното на обитаваната земя, тъй като така повелява нашето сърце. Ние отиваме за останките по смъртоносни пътеки по зова на душата. Та нали и самият алпинизъм е рожба на зова на душата. А ако следваме логиката, ние даваме на душата заслуженото, тъй като тя е също така важна за човека, както и разумът.

А ако следваме логиката, може би ясните, точни, очевидни аргументи на нашите чуждестранни събратя са само съображения на конюнктурата? Може би те са от тактиката, а не от стратегията на алпинизма? Може би това вече е въпреки всяка логика - на алпиниста ще му бъде по-леко, по-спокойно, ако той знае: ако с него се случи нещастие, останките му не ще бъдат част от загубения, необитаем хаос? А ако е така, нали това е в интерес на развитието на алпинизма. Макар че "интерес" тук е неуместна дума. Но нали разсъждавам от гледна точка на чистата и очевидна логика.

Може би най-сетне това е начин да се напомни на живите за светостта на човешкия живот. И това е стратегия с далечен, отиващ към цялото човешко бъдеще прицел?

И все пак всеки път, когато научавам, че при транспортиране на тяло са загинали хора, се отричам от собствените си възгледи по този повод. Тогава си мисля: да се жертва животът е възможно само в един случай - заради живота.

Не мога да скривам това противоречие, тъй като да се отмине с мълчание такъв проблем в книга за алпинизма е невъзможно, а да отстоявам една от тези две позиции, не съм достатъчно компетентен.

И ето сега, докато щурмувахме връх Комунизъм, седем алпинисти под ръководството на Вадим Кочнев работеха с акията (транспортна шейна) , където се намираше тялото на Блюминар Голубков.

Отначало те били 12. Дванадесетият - Георгий Корепанов - след едно от аклиматизационните изкачвания заболял от пневмония. Когато се оправил, Кочнев му разрешил да дойде с нас на връх Комунизъм.

Работата е там, че когато тръгвахме към този връх, взехме със себе си част от транспортните средства, за да ги оставим при снежния гроб на Голубков. Корепанов бе участник в този печален траверс и знаеше къде лежи Блюминар.

Останали 11. В този състав ги срещнахме на платото при пещерите (5600 м.). Ние слизахме - те се качваха. Още им предстоеше... Предстоеше им с лихва - да се доберат до кота 7350 м и оттам да мъкнат натоварената акия.

Но стана още по-зле, отколкото мислехме - времето се развали. От платото до целта ги съпровождал леден вятър, пред който не може да устои никакво алпийско облекло. Когато се добрали до нужното място, четирима от единадесетте се оказали болни. И Кочнев незабавно ги отправил надолу.

Тежестта на транспортирането легнала на плещите на седмина.

Те докарали акията до върха на жандарма Камилата - на 5200 м, т. е. минали около две трети от пътя и тук окончателно изчерпали възможностите си. Вадим Кочнев се обадил по радиото в лагера с молба за помощ.

Радиограмата , когато ние - Гракович, Рошчин, Фомин и аз, слизахме от връх Корженевска. Приела я Еля. Тя дежурила на радиостанцията, тъй като да се занимава с нещо друго не могла - по маршрута й измръзнал пръст на крака, лекарите й направили блокада и сега се движела, като стъпвала само на петата.

Поляната никога не пустее. И сега имало достатъчно хора. Но майстори по алпинизъм, които биха могли да тръгнат на помощ на кочневци освен Петренко, Корепанов и Ковтун нямало. Към тях именно се обърнала Елвира.

Ковтун бил болен. На Корепанов също не могло да се разчита - възпалението на дробовете го извадило от обичайната форма за целия сезон. Той понесъл изкачването по-зле от много други и тук, на поляната, бил още слаб.

Петренко постлал под себе си дреха и облегнат на готовата раница, правел слънчеви бани. Чакал вертолет. Чакал вече няколко дни, за да се добере до Ош и оттам да лети за Кавказ. Все отлагали вертолета, но сега съобщили, че вече е излетял.

Впрочем Петренко сега не бързал, не се измъчвал от чакането, не нервничел, тъй като за шампионата все едно, бил закъснял. Сега той можел да бъде на Кавказ само като зрител, но не и като участник.

Самата Елвира въпреки болния крак веднага, както се казва, взела обувките. Макар че разбирала - от нея там ще има малка полза. Но не може, като призовава другите към благородство, да остане сама настрана.
- Какво ще правим? - обърнала се към Петренко.
- Аз не мога. Трябва да бъда на шампионата. И въобще - Шатаев ни освободи. Смятай, че вертолетът е дошъл на време и аз съм отлетял.

Вертолетът скоро пристигнал. Жителите на поляната - а тук, като правило, всички знаят винаги всичко - напрегнато, със затаен дъх гледали как Петренко се отправя към машината. Той вървял бавно, клатушкайки се малко, лениво отпуснал глава, както вървят обикновено хора от неговия ранг. И всички, на които това твърде много се искало, виждали в неговата бавна походка проява на душевно колебание, на нерешителност. Всички очаквали: ей сега той ще спре, ще пристъпи от крак на крак и ще тръгне обратно. Но той дошъл до вертолета и се качил леко в кабината...

Изревал моторът. Завъртяла се перката.. . Но оборотите изведнъж намалели и във вратата отново се показал Петренко. Той скочил и бързо, почти бегом, се втурнал към групата девойки, обкръжаваща Елвира.

Те го гледали както близките гледат човек, прекрачил оградата на скамейката на подсъдимите след пълно оправдание от съда. Еля след това разказваше, че съвсем забравила за тези, които се нуждаели от помощ. Струвало й се - истинският пострадал е Петренко. Него искали да спасят. И колко леко им станало на душата, когато съзрели това щастливо самоспасяване!

"Спасеният" се приближил до девойките и казал:
- Девойки, а къде ми е канчето? Никой ли не го е виждал?

Елвира първа дошла на себе си. Поискало й се да бъде изискано внимателна и дори да угодничи. Тя си напрегнала паметта и си спомнила, че заедно пили чай в палатката на душанбинците.
- Девойки, наистина, къде е неговото любимо канче? - се загрижила тя. - Потърсете го, моля... Дайте на човека да отлети със спокойна душа.
-
Канчето се намерило. Петренко се отправил към вертолета и след минута изчезнал в "утробата на машината"...

А Еля отишла в палатката, завряла се във възглавницата и заридала. Истериката траяла до късна нощ. Лагерният лекар и дал няколко силно действащи таблетки. Но ползата от тях не била голяма.

Вярата в човека, струва ми се, е проява на един общ обществен инстинкт. Този, който подбужда хората към обединение и взаимодействие. Известно е: всяко общество така или иначе разработва единни за всички идеали, към които се стреми, в които вярва. Има ли идеали - има общество. Ако ги няма, това могат да бъдат само разединени, неспособни за живот единици. За да живее човек, е длъжен да притежава способност да създава идеали и да вярва в тях. Повтарям, че такава способност е заложена у хората във вид на инстинкт и притежава неговата сила. Неудовлетвореният инстинкт, както е известно, предизвиква понякога бурна реакция.
Елвира беше от тези, у които този инстинкт е особено развит.

След това тя ми казваше, че се чувствала измамена. “Може би всички са като Петренко? - мислела тя. - Само си дават вид, фарисействат, играят на рицари? Може би това е само театър, цирк под купол? Може би и моят Володя?... А аз като глупачка вярвам... Излиза, че съм просто глупав, наивен човек... И всички те в душата си ми се смеят. Може би именно Петренко е най-искреният от тях?..”

Разказах за Петренко, за да подчертая високата нравственост на нашия алпинизъм. Казват, изключението потвърждава правилото. Може да се добави: колкото по-силно то се отклонява от правилото, толкова по-достоверно изглежда самото правило.

В 10 часа вечерта пристигнахме на поляната. Докато се събличах, събувах, миех, разказаха ми за положението на кочневци. А след половин час в палатката при мен дойдоха Гракович и Рошчин.
- Е и какво, да се обуваме ли? — се обърна към мен Валентин.
- Засега чехлите.. . Да идем в радиостанцията...

След като се свързах с Кочнев, запитах - могат ли да почакат до сутринта. И чух отговор: "Напълно."
Рано сутринта - още нямаше 5 часа - нашата тройка излезе от лагера, а в 9, като премина денивелация от 1300 м. по най-краткия път, стоеше на връхната точка на жандарма Камилата. Взехме със себе си 600 м. тримилиметрово стоманено въже, тежащо 15 кг, блок-спирачка (собствено "производство" на Гракович) и още някакви средства за транспортиране.

Валентин е човек, богат с ум и спортсменство. Той има повече талант, отколкото време: кандидат е на географските науки, нееднократен шампион по планинско-приложни видове спорт, отличен алпинист, катерач по скали, спасител и както се случва с хора с търсещ ум, нелишен от склонност към изобретателство. И добре е, че тази страст има изход - алпийското снаряжение. Той знаел за експедицията на Кочнев и отлетял за Памир, като взел със себе си някои плодове на конструкторското старание. За всеки случай, може пък някому да потрябват.

Потрябваха - спестихме сили, съкратихме времето и в известна степен намалихме засега опасността.
Слизахме по скален гребен с толкова сипеи, че ни се струваше, че мърда. Опънахме три импровизирани влека, като загубихме за това два пъти повече време, отколкото бяхме набелязали. Тежката акия, провиснала, се плъзгаше по въжето и отдалеч приличаше на приказна лодка, плаваща във въздуха.

Тъмнината настъпваше бързо и стана ясно, че днес няма да завършим слизането. Но докато още се виждаше, продължавахме работата.

Надолу от височина 4500 м. се проточваше стръмен снежно-леден склон. Тук се закрепих на въжето и тръгнах сам с тялото. От гребена се откъсваха камъни и летяха със свистене. Да се "засекат" с очи бе вече невъзможно - бе тъмно. Те ехтяха съвсем близко: по-горе, по-долу, вляво, вдясно... Някъде над мен Гракович и Рошчин отпускаха въжето, но те също не се виждаха. Страшно, страшно като никога. И сега не съм на себе си, когато си спомням този печален "съюз" с тялото на Блюм.

Ние преминахме 400 м. по вертикална линия, но на 4100 м. ни настигна плътната планинска нощ.

На сутринта ме смени Валентин Гракович. Той влезе с акията в тесен, дълбок улей. Всички камъни се събират тук, за всичко, което се сипе отгоре, просто няма друг път. Хубаво, че е утро - от замръзналите застинали склонове падат само редки, случайни камъни. Но и те са достатъчни, за да виси животът на косъм. Тези последни 200 м. струваха на Гракович не по-малко, отколкото на мен 400-те...

Два часа след входа в кулоара тялото на Блюминар Голубков беше донесено в базовия лагер, на поляната на Сулоев, а след това - по въздуха в Москва.


[b:0c60a8a8][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=431]КЪМ ЧАСТ ІI[/url][/b:0c60a8a8]


Статията се публикува благодарение на Диди Андреева


Превод от руски:  Руен Крумов


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 1284 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Разни:
Връщат званията на спортистите
Прецакването продължава
The Great Ascents - Climbing's top achievements of the century
Котешки живот
Катерене в България, Гърция, Турция и Швейцария
Моите Спомени - Ревю на книга
Аз съм тук
ВОДАЧ НА СВРЪЗКА
Съвети за начинаещи и (колебаещи се) бъдещи катерачи
Как да изберем правилната обувка за планина ?


Важни новини !!!


  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два предишни опита за изкачване на Ел Кап изцяло свободно соло с въже са направени до сега. Те също бяха по Freerider като съответно беше ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребителското си име 3. Да отидете в страницата на класацията - htt ...
  • 01/06/2006

    Скиор оцелява след 2600-футово падане на Denali

    коментара


    Ed Maginn се търкаля половин вертикална миля надолу по маршрута Orient Express на Denali последната седмица, но оцеля с малки наранявания. 33-годишният, изключително опитен ски алпинист от Юта, се спуска от 20,320-футовият връх с двамата си партньори и преодолява на ски около 1,000 фута от Orient Express, един дълбок снежен улей, който е успореден на Upper West Rib, когато изведнъж пада по време на едно ...
  • 16/08/2013

    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа

    (1) коментара


    Кирил Николов покори петте най-високи върха в България за по-малко от 23 часа
    Сребърният медалист от европейското по ориентиране от 2012 г. Кирил Николов-Дизела завърши успешно предизвикателството "Пет върха". Най-добрият български планински бегач покори за по-малко от 23 часа петте най-високи върха в България. В 18.14 часа Николов пристигна на финалната точка в "Драгалевци". "През следващите няколко седмици не искам да бъда близо до планина", бяха първите думи на ориентировача.
  • 29/10/2013

    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн

    коментара


    Kilian Jornet разби рекорда за изкачване на Матерхорн
    Каталунския планински бегач Kilian Jornet тича нагоре и надолу по Матерхорн започвайки и завършвайки в градчето Breuil-Cervinia, Италия за удивителните 2 часа и 52 минути отиване и връщане. Jornet би предишният скоростен рекорд с 20 минути, който беше осъществен през 1995 от италианецът Bruno Brunod.



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...
  • 03/04/2008

    Снимки от Кавказ

    коментара


    Галерия със снимки от Кавказ.


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap