Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Звезди и Бури - Гранд Жорас



Гастон Ребюфа  |  Редактирана на 23/03/2011


[b:cedf9c9a]ГАСТОН РЕБЮФА [/b:cedf9c9a]

През 1950 година по цялото земно кълбо се разнесе неочакваната вест: „За пръв път в историята на алпинизма човешки крак на осемхилядник!”. Действително на 3 юни френските планинари Морис Ерзог и Луи Лашнал покориха хималайския великан Анапурна, висок 8075 метра. Заедно със завоевателите се прославиха и другите участници в експедицията, между които бе и Гастон Ребюфа, дочакал покорителите в най-горния лагер – V, и бе допринесъл извънредно много за спасяването им, когато те се върнали от върха полузамръзнали. Описвайки пълния с тежки премеждия път на победата в книгата „Анапурна, първи 8000” (1951), водачът на експедицията Морис Ерзог със свойствената за французите игрива духовитост представя този си незаменим сътрудник по следния начин:

„ Гастон Ребюфа има позорен произход за алпинист и което e далече по-непростимо – за професионален планински водач. Роден е на брега на морето! Ще трябва да минат дълги години, докато Сдружението на планинските водачи измие това петно. Така или иначе Ребюфа е получил бойното си кръщене по скалите Ле Каланк между Марсилия и Каси. Той е „най-високият” член на експедицията. Превишава ни всички с близо цяла глава. Извършил е най-трудните изкачвания в Алпите понякога едно след друго. Франсоаз, младата му съпруга и дъщеричката му го виждат съвсем рядко през лятото: Шамони, Кортина д’Ампецо, Цермат ... Сега за сега държи сказки в Италия, но ще го замоля да се прибере час по скоро*.”


--------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - M. H e r z o g. Anapurna, premier 8000. Paris – Grenoble. 1962, p. 17[/i:cedf9c9a]


Сърцатият покорител на Алпите и Хималаите е роден на 7 май 1921 година в Марсилия, най-голямото пристанище на Франция, една широко отворена врата към безбрежните океани и далечните континенти. Но Ребюфа обръща гръб на морето и насочва поглед към планината. От дете катери току-речи отвесните варовити скали Ле Каланк, т.е. Тесните заливчета, които се извисяват край брега на изток от Марсилия и не надхвърлят 500 метра.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Гастон Ребюфа [/i:cedf9c9a]


Достигнал юношеска възраст, опитва с треперещи пръсти и твърдата гръд на Алпите. Тази първа среща с планинския рай решава окончателно съдбата му.

На двадесет години се обучава в Централната школа „Младеж и планина”, където излиза първенец на випуска. През следната година добива правоспособност за планински водач. Сетне работи долу-горе четири години като инструктор последователно в Централната школа „Младеж и планина”, във Военното високопланинско училище и в Националната школа по ски и алпинизъм. В 1945 година решава да се свърже по-тясно с планината, напуска преподавателската длъжност и се включва в редовете на Сдружението на планинските водачи. Отметнал от плещите си бремето на обучението и освободил врата си от веригата на училищната дисциплина, Ребюфа може с развързани ръце да катери по всяко време: при слънце и при дъжд, по скала и по лед, с другари по професия и приятели по звание. Повтаря неповторени първи изкачвания на непристъпни северни стени, сам прави първи изкачвания на непокорени ръбове и ребра и тихомълком се подготвя за бъдещото си поприще на планински писател.

През 1946 година излиза на бял свят първата му книга „Чиракът планинар”. След експедицията в Хималаите, която му донася световна известност, Ребюфа продължава тежката си и все пак рядко красива професия на планински водач, без да се отделя от перото.

В 1954 година написва „Звезди и бури” и получава голямата литературна награда на планината за 1954 година. По нея заснема с Жорж Тера, кинооператор от Шамони, едноименен цветен филм, отличен с Голямата награда на IV международен фестивал на планинския филм в Тренто, Италия (1955 година).

На другата година Ребюфа поднася на възторжените си читатели книгата „От Монблан до Хималаите”, преведена незабавно на много езици. По-късно с Габриел М. Олив отдава почит на родните си скали в книгата албум „Ле Каланк”.

През 1960 година се явява техническият му труд „ Сняг и скала”, в която той излага поуките от двадесетгодишния си планинарски опит.

През 1961 година – нова книга. „Между земята и небето”, родена от сътрудничеството му с Пиер Тера при снемането на едноименния цветен филм, получил Голямата награда на VII фестивал на планинския филм в Тренто (1961 година).

Потокът от книги не спира: в 1962 – „Монблан – феерична градина”, в 1965 – „Матерхорн – образцов връх”.

Най-съвършената творба на Ребюфа е и си остава обаче „Звезди и бури”, преведена в Англия, ГФР, Испания, Италия, Полша, САЩ, Чехословакия, Югославия и Япония. България е десетата страна, в която тази книга ще внесе ледения полъх на северните алпийски стени и пламенния дъх на непреклонните им покорители. Тя е искрен, подкупващ химн за красотата на природата, за любовта към планината, за топлотата на другарството, за смислеността на живота. Ребюфа пише със сърцето си, затова лесно прониква до сърцето на читателя. Той е и единствения алпинист, който е изкачил и петте най-трудни северни стени в Алпите, и то с клиенти, водени от него. Затова книгата му „Звезди и бури” е достойна възхвала на една от най-трудните професии, без която би било немислимо развитието на съвременната алпийска техника, като се почне от катеренето на свободно въже и се свърши с катеренето посредством акробатични съоръжения. Тя е възторжена поема за едно от най-благородните поприща, без което не би било възможно завладяването на високата планина, като се тръгне от Монблан и се стигне до Чомолунгма.

[i:cedf9c9a]Светослав Колев[/i:cedf9c9a]



[b:cedf9c9a]ПРЕДГОВОР[/b:cedf9c9a]

Тази книга е рожба на една младост, посветена изцяло на високата планина.

Години наред, докато живеех в Марсилия, копнеех по планината. Всяка зима очаквах с нетърпение месец юли. Най-сетне потеглях за Елфроад или Шамони. Прекарвах седмица-две по върховете, после настъпваше нова година на трепетно очакване. И един ден реших да се преселя в планината – станах професионален планински водач.

Две изкачвания из между низ катерения дадоха плът и кръв на младежките ми блянове – Ла Бар де-з-Екрен през юношеството ми и северната стена на Гранд Жорас по реброто Уокър, когато бях на двадесет години.

През 1945 година на слизане от челото на Гранд Жорас, след като сякаш се бях освободил от любителските си желания, изпитах притегателната сила на планината в изменена посока: посветих се на водаческото поприще. Напуснах Националната школа по ски и алпинизъм, в която бях инструктор. Поех самостоятелно кормило на съществуването си.

Една осъществена мечта ражда нова нова мечта. Подир реброто Уокър на Гранд Жорас пожелах да покоря другите северни стени: Дрю, Бадиле, Матерхорн, Чима Гранде, Айгер. Когато тези стени бяха още девствени, бях дете. Щом достигнах възраст, позволяваща ми да ги изкача, пожелах да ги завоювам до една. Ала това ми се стори недостатъчно – бях професионален планински водач, та пожелах да ги изкача в рамките на занаята си. Придирчива младост! Младост без полумерки!

Когато катерех Ле-з-Екрен, имах душа на бойскаут. Влизайки в двубой с Гранд Жорас и през четирите години, прекарани в Централната школа”Младеж и планина”, Военното високопланинско училище, Националната школа по ски и алпинизъм, бях възторжен юноша. Водаческата професия ми помогна да стана мъж.

Водаческият занаят спада към най-красивите поприща, защото се упражнява върху късче от земята, запазило девствеността си.

В наши дни малко неща излъчват духа на първичното. Не съществуват нощта, студът, вятърът и звездите. Всичко е обезличено. Къде е ритъмът на живота? Всичко се движи така устремно, всичко вдига толкова шум! Увлеченият в бързината човек не забелязва тревата по пътищата, цвета й, уханието й, отраженията й, когато я милва ветрецът.

Каква странна среща между човешкото тесто и диплите на планетата – хора, потънали в мълчанието на забравата. Снежен склон, гладък като стъкло. По него пъплят хора и напъните им оставят диря – една недействителна диря. Скала, източена като обелиск – хора разрушават законите на тежестта и си извоюват право да минат през където им се прище. Тези хора не търсят приключения, а живеят, управляват занаята си.

Всеки ден през лятото те стават призори, за да проверят небето и вятъра. Предишната вечер са били неспокойни – провлечени облаци са набраздявали запада. Страхували са се да не би времето да се развали през нощта – Млечният път е блестял прекалено ярко и все още не се е застудило. Но горнякът е надделял, снегът и небето са добри, водачът може да събуди клиента и да тръгне на път. Тогава едно въже съединява две същества, които занапред ще имат само един живот. За няколко часа водачът се свързва с един непознат, който ще се превърне в негов приятел. Когато двама души делят най-хубавото и най-лошото, те вече не са си чужди.

Поради неизбежното повтаряне на едни и същи изкачвания занаятът може да загуби привлекателността си. Ала водачът не е само машина за успешно катерене на скали и ледени наклони, за отгатване на времето, за очертаване на пътя. Водачът не се катери за свое удоволствие – той отваря вратите на своите планини както градинарят портите на своята градина. Височината е прелестна рамка за работа, катеренето му доставя наслада, която не го изморява, но най-голямата награда произлиза от щастието на спътника, когото води. Той знае, че това или онова изкачване е особено привлекателно, че на един или на друг завой внезапно се открива чудесна гледка, че еди-кой си леден ръб има вид на дантела. Той не казва думичка, възнаграждението идва от усмивката на другаря му, който се изправя пред неочаквано откритие. Ако разчита да извлече удоволствие от собственото си катерене, водачът ще бъде ограбен, планината бързо ще му опротивее. Изкачвайки пет, десет, двайсет пъти в едно и също лято един и същ процеп, една и съща плоча, той пак се връща при тях със задоволство, защото щастието му блика от по-дълбок извор – родството му с планината и стихиите, родство, каквото познава и селянинът, който пори земната гръд, занаятчията , който преобразява суровината. А ако спътникът се колебае, водачът го насърчава, ако неканена буря се разрази, водачът вниква в тайните и. Инстинктът го направлява, чувството за отговорност удесетворява силите му и той отвежда свръзката до хижата. Водачът обича трудностите, но ненавижда опасностите, тези две толкова различни понятия. Случва се той и да загине, ударен от гръм, застигнат от каменопад, повлечен от лавини. И това влиза в занаята му, но докато е жив, той се бори, за да води свръзката си.

Обикновено кореняците от Шамони или от другите планински долини са водачи по семейна традиция. А аз ? Аз съм чедо на Марсилия! И все пак в родния Прованс по стръмнините на Сент Бом и Люберон, по скалите на Каланк край морския бряг в мене се събудиха любовта към вятъра и простора, звездите и бурите, цветята и горите, благоуханието и вкусът към всички тези прелести.

През 1950 година стигнах с френската хималайска експедиция до подножието на великаните и земята. Ала и при Анапурна, както и при Ле-з-Екрен или Жорас ни мамеше един и същ блян. Изправени пред тези исполински, тайнствени планини, проникнахме след приятно предугаждане в загадките им. Вървяхме, откривахме, катерехме и всяка вечер заспивахме под небето на Азия – галеници на щастието.

Горски огньове, биваци из планините, станове по ледниците на Хималаите, вечери и нощувки в хижите на Алпите – планинските нощи съставляват част от най-красивите спомени в живота на алпиниста, но най-трайните и често най-незабравимите са нощите на открито под звездите.

За да осъществят покоряването на големите северни стени, първите завоеватели е трябвало да катерят по два, три, четири дни и да прекарат поне по една нощ „закачени” на скалата. И днес, макар да познаваме пътищата, нерядко ни се налага да бивакуваме тук-таме. Но това съвсем не е беда.

В края на деня алпинистът си избира площадка, снема раницата, забива клин и се осигурява. Подир уморителните акробатични усилия на катеренето той съзерцава подобно на поета, дори по-задълбочено от него, защото се слива с живота на планината. Свил се на каменното си легло, опрял гръб в голямата стена, обърнал лице към познатата бездна, той вижда как от лявата му страна слънцето чезне зад небосклона, а от насрещната страна небето разгъва звездния си плащ. Първоначално планинарят бодърствува, след това стига да сполучи, се унася в дрямка. Пробужда се, отново заспива. Най-после задебва – откъм дясната му страна слънцето да надникне. Велико странстване под разпилените звездни диаманти.

Алпинистът, който влиза в двубой с върховете, само при хубаво време на тръгване от хижата, без никога да бивакува, вкусва от чара на планината, но не и от тайните и нощем в глъбините на небето. Познавам възторжени младежи, които в края на седмицата бягат от големия град и отиват в гората Фонтебло или на Каланк. В неделя те катерят, но преди това в събота вечер нощуват на открито. Вкус към природата и вселената.

Някои планинари се гордеят, че са извършили всичките си изкачвания, без да са бивакували. Колко много са загубили наред с алпинистите, които катерят само скала или само лед, само ръбове или само стени. Не, не бива да затваряме очи пред хиляда и една радости, които ни предлага планината всеки миг. Да не отблъсваме нищо, да не се лишаваме от нищо. Нека изпитаме жажда, нека изпитаме глад, нека се научим да катерим бързо, нека се научим да пълзим бавно, нека се научим да съзерцаваме. Нека се научим да живеем!

Измежду големите северни стени се срещат и стени, където благодарение на познатия път и клиновете, оставени от катерачите, не е необходимо да се бивакува, както това се е налагало по време на покоряването им – северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо например. Ала докато минавах тази стена, неведнъж се сещах за пионерите, увиснали през нощта на белия отвесен камък, губещ се над главите им нейде в небесата.

Безспорно човек може да бивакува, за да бивакува, както може да катери, за да катери, но ми се струва, че не това се крие в призванието ни. Не е достатъчно да бъдем зрители или машини за катерене. Трябва да слеем нощта, с планината, трябва да не оставаме безучастни свидетели. Звездите, набодени по небесния свод, мигат – алпинистът може да ги съзерцава, ала преди всичко те живеят и му принадлежат донякъде. От тях зависи съдбата му.

Ако искрят, той е щастлив.

Ако блестят прекомерно ярко, в сърцето му покълва тревога – задава се буря.

Ако облаци са ги загърнали, призори ще завали сняг.

И докато в долината електричеството ги е напълно обезличило, там горе златните кристали съставляват частичка от тръпнещата плът на планинаря.

Тая вечер, когато пиша тези редове, ме обзема желанието да подишам за малко нощния въздух.

Зима е. Студено е.

Звездите затворени между два бряга от къщи, сякаш струят бавно над покривите на тясната улица, където крача в тъмнината.

- Студено е - казвам си. – Добро знамение. Снегът ще замръзне.

Колко глупаво! Та аз се намирам в Париж на рю де Гран-з-Огюстен.
Моята улица обаче води към кейовете – в сърцето на големия град, Сена и дърветата, нощта и мълчанието имат нещо, което напомня природата.

Късно е, рано е . Студено е.

Сега е часът, когато планинарят излиза на терасата на хижата, за да огледа небето, вятъра, снега.
Много студените нощи, предизвестяват хубави дни. На път! Сега е часът, когато алпинистът пали фенера си ...
И в мене се обажда копнежът ...


[b:cedf9c9a] СЕВЕРНАТА СТЕНА НА ГРАНД ЖОРАС

РЕБРОТО УОКЪР[/b:cedf9c9a]

Северната стена на Гранд Жорас? Тя е трудна и най-вече красива.

Висока 1200 метра, широка 1500 метра, тя наподобява катедрала. Челото й се издига на 4200 метра. В подножието и се вие като лента ледникът*. Разположила се в дъното на просторен циркус, тя не се вижда от долината, но привлича и човек идва нарочно, за да и се любува.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Северната стена на Гранд Жорас [/i:cedf9c9a]


Туристът, който отива на хижа Куверкл**, открива тази надменна хубавица от Ле-з-Еграле***. От Егюй дю Моан**** или от Егюй Верт**** алпинистът я съзира в истинското и величие: гранитен исполин, сивочервеникав, висок, колкото четири Айфелови кули! Добре сложена, яка и набита, тя се отличава със стройност въпреки едрата си снага: гребенът и е зареян в небесата. Тя живее. Не е изхабен, мъртъв, полинял камък, който се руши и дроби. Не, тя извира от ледника Лешо, а корените й проникват дълбоко в недрата на топлата, жива планета.


------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - В основата на веригата Гранд Жорас се разстила ледникът Лешо, който е средният ръкав от дългия над 14 км. Ледник Мер дьо Глас (Леденото море) на север от Шамони. – Б. Пр.
** - Похлупакът (фр.) – хижа на Френския алпийски клуб на 2698 м., разположена на едноименно било. – Б. Пр.
*** - Живописни скали, в които е просечен пътят за х. Куверкл. – Б. Пр.
**** - Калугерската игла (фр.), 3412 м, на север от Шамони, покорена в 1871 г. От англичанките И. Стратън и Е. Л. Лойд. – Б. Пр.
***** - Зелената игла (фр.), 4121 м, на сз от Шамони, покорема от англ. Алпинист Е. Уимпър и фр. Водач Кр. Алмер в 1865 г. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Колко ли вечери съм прекарал на терасата на хижа Куверкл, за да наблюдавам красавицата в часа, когато залязващото слънце гали само високите чуки? В долината цари вече мрак, в средната планина – здрач. Там горе тлее пожар и за някой и друг миг лумват огньове по северната стена на Гранд Жорас.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]В долината е вече нощ, там горе пожарът тлее

Снимкa: Sergio Minoggio [/i:cedf9c9a]


В основата и всичко е стихнало, заледило се е. Хладина пропълзява из улеите и сетните потръпващи от студ лъчи бавно бягат по билото и, после я оставят в плен на нощта.

Тогава настъпва едно мъртво време, през което животът сякаш е угаснал. Лекият шум е невнятен шепот. Ала подир това колебание почва нов живот - звездите разкъсват една след друга необозримия свод. Безчет сестри властелинки мигат и искрят.

Студено е, всичко се пука и гърчи. И аз като мнозина планинари не мърдам от терасата на хижата. Въпреки, че гледката ми е отколе позната, пак я следя с внимание и леко вълнение. Загадка на скалата и на нощта!

След това, докато земята се върти и хората спят, на тогова или оногова се присънва голямата северна стена.

Подобно на повечето планини и Гранд Жорас е била изкачена най-напред откъм южната стена, слънчева и приветлива. От венеца й, дълъг близо километър и висок над 4000 метра, се подават няколко върха: Йънг* (4000 м), Маргарита (4065 м), Мишел Кро-** (4108 м), Уимпър*** (4196 м) и първенеца Уокър**** (4208). Всяко едно от тези имена съставлява и по един етап в трудното покоряване на тази планина.

Подир южната стена алпинистите насочват вниманието си към ръбовете. Ръбът Де-з-Ирондел*****, който има чистотата на парабола, бива победен едва в 1927 година от италианците Матеода, Равели и Ривети, подпомогнати от водачите Адолф Рей и Алфонс Шено.

Но северната стена си остава девствена. Настъпленията се умножават. Неусетно каменната изкусителка се превръща в прокълната самотница, която, след като първоначално е разпалила желание, сетне страх, почва да всява ужас!

Най-добрите планинари се въртят в нозете й: професионални водачи, любители катерачи, англичани, германци, австрийци, италианци, швейцарци, французи ... Мнозина загиват в прегръдките й.

Още в 1907 година Джефри Уйнтръп Йънг и Йозеф Кнубел предприемат разузнаването. Те изпитват първи изкушението да завладеят най-красивата северна стена от целите Алпи.

Ала началото на истинските опити се поставя 1928 година. Прицелна точка е реброто Уокър. Гаспарото, Ранд Херън****** и Цанети, водени от Арман Шарле и Еварист Кру, се изкачват до основата на първата преграда от плочи, т.е. на около 3300 метра.


----------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Покорен от английския алпинист Джефри Уийтръп Йънг и швейцарския водач Йозеф Кнубел в 1911 г. – Б. Пр.
** - Наречен на името на най-добрия планински водач от Шамони в средата на 19 в., покорил много върхове в Алпите и загинал в 1865 г. след завладяването на Матерхорн. – Б. Пр.
*** - Покорен от английския алпинист Едуард Уймпър с френския водач Мишел Кро в 1865 г. – Б. Пр.
**** - Покорен от английския алпинист Хоръс Уокър и швейцарския водач М. Андерег в 1868 г. – Б. Пр.
***** - Ръбът от към Кол де-з-Ирондел (Проходът на лястовиците), 3479 м, между Гранд и Птит Жорас. – Б. Пр.
******- Американски алпинист, участвал в германо-американската експедиция в 1932 г. За покоряването на Нанга Парбат под водачеството на Вили Меркл. Загинал при слизане от Хеопсовата пирамида в Египет – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Подир тригодишно прекъсване напъните се подновяват през 1931 година и не секват до победата. На 1 юли 1931 година двама германци – Хекмайер и Крьонер, правят опит през средния улей. Няколко дни по-късно други двама германци, Брем и Ритлер, тръгват в същата посока, но вероятно пометени от лавина или каменопад, падат и загиват. Труповете им биват намерени след седмица от Хекмайер и Крьонер, които се канят да предприемат нов пристъп.

Северната стена на Гранд Жорас се превръща в силно оспорвана крепост. Най-личните алпинисти от онова време се изнизват през хижа Лешо, обслужваща циркуса, и преминават в нападение: германците Франц Шмид, покорител на северната стена на Матерхорн, Щайнауер и Велценбах*; италианците Бинел и Кретие, Бокалате и Шабо, Карел и Макиня; французите Дилман и Кутюрие, водени от Арман Шарле. Ни една от тези свръзки не сполучва да прехвърли преградата от плочи.

В 1933 година се тръгва по друг път. Изоставяйки реброто Уокър, италианците Джервазути** и Цанети се изкачват на 3500 метра по средното ребро, което завършва на връх Мишел Кро.

Една година по-късно на 5 юли 1934 година Арман Шарле и Робер Грело достигат по време на един опит, който получава известна гласност, 3600 метра все по същото ребро.

Щом Шарле и Грело слизат, втурват се швейцарците Лулу Була, млада жена с крехко телосложение, но със стоманена воля и Реймон Ламбер***. След това идва ред на германците Майер и Щайнауер. На 30 юли дори са се били провлекли четири съпернически свръзки по реброто: една френска, много бърза свръзка: Арман Шарле и Фернан Белен; една италианска свръзка: Джервазути (открил предишната година пътя по средното ребро) и Шабо; една австрийска свръзка; една германска свръзка: Петерс и Харингер.

Поради неблагоприятните условия и съмнителното време всички алпинисти се връщат, освен германците.


--------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Загинал при завладяването на Нанга Парбат в 1934 г. – Б. На авт.
** - Един от най-добрите и преди всичко един от най-привлекателните алпинисти, които е имало на света. Загинал на Монблан дю Такюл (в масива на Монблан). – Б. На авт.
*** - Швейцарски планински водач, участвал в Швейцарската хималайска експедиция през 1952 г., като заедно с шерпа Тенсинг Норгей изкачил южния ръб на Чомолунгма до 8600 н. Вследствие на замръзване били му отрязани пръстите на двата крака. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Ала щом превъзмогват главното препятствие – една отвесна издатина – принуждават се и те да свият знамена. При слизането, което пресният сняг и поледицата са направили рядко опасно, Харингер се хлъзва по леда и пада на ледника, белнал се 500 метра по-надолу. Петерс се прибира сам в Шамони, след като е прекарал пет дни и четири нощи на стената.

Не ще и дума, всеки би вдигнал ръце подир такава злополука, но Петерс не се отказва. На следната година пръв той почва обсадата от основата на стената. Харингер е заменен от Майер. Каменопади спират първия опит на двамата германци. Сетне на 28 и 29 юни 1935 година идва голямата победа. Няколко дни по-късно изкачването бива повторено най-напред от Джервазути и Шабо, Лулу Була и Реймон Ламбер и после от Меснер и Щайнауер.

В покоряването на северната стена на Гранд Жорас е направена голяма крачка, но истинския проблем не е разрешен. Връх Мишел Кро (4108 м), където завършва средното ребро, е само един от върховете на венеца, докато „върхът” на Гранд Жорас е връх Уокър (4208 м).

И мечтата за изящен прав път, свързващ без отклонение ледника с върха, отново завладява алпинистите. Пак започват опитите. Най-добрия френски катерач, Пиер Ален*, предприема в 1937 година едно разузнаване с Едуард Френдо, а на следната година преминава и в настъпление с Жан Ленинже северната стена на Дрю. Реброто Уокър се явява естествена последица, достойна за планинарския ръст на Пиер.

И наистина той пръв превъзмогва първата преграда от плочи, която е спирала всички дотогава опити, но щом се справя с тази пречка, се отказва. Това се случва на 1 август 1938 година.

Същият ден трима италиански алпинисти, неизвестни в Западните Алпи, макар и с редица блестящи победи в Доломитите, прехвърлят границата през Кол дю Жеан** (3370 м), спускат се по френския склон на масива Монблан, отбиват се в хижа Рекен*** и запитват без заобикалки домакина:

- Моля, къде се намира северната стена на Гранд Жорас?

Изненадан, сетне развеселен, вземайки италианците за шегобийци, той замахва неопределено.

- Хей натам.

--------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Теоретик на френската катерачна школа, род. 1904 г., покорил редица върхове в Алпите, участвувал в Първата френска хималайска експедиция в 1936 г. За изкачването на Хидън Пик и достигнал 6900 м с Л. Нетнер. – Б. Пр.
** - Проходът на Великана (фр.) с голяма хижа хотел на Италианския алпийски клуб. – Б. Пр.
*** - Хижа на Френския алпийски клуб под върха Дан дю Рекен (Акулския зъб), 3422 м. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Две нощи по-късно пазачът на хижа Куверкл потрива смаяно очи, защото му се струва, че сънува буден, когато вижда мигаща светлинка на 3400 метра по реброто Уокър. На другата нощ същата светлинка е на 400 метра по-високо в горната третина на стената.

Третата нощ алпинистите, застигнати от буря, бивакуват на билото. Така, без да думкат барабани и да надуват тръби, италианците Рикардо Касин, Еспозито и Тицони благодарение на волята, решителността и модерната си техника първи извършват изкачването на северната стена на Гранд Жорас по прекия път – най-красивото изкачване в целите Алпи.

През същите августовски дни на 1938 година изживях първата си среща с високата планина и бях прекалено щастлив, че мога да отпразнувам седемнайсетте си години в Ле-з-Екрен* и Ла Меж**, за да желая нещо повече. По-късно, след като бях отбелязал редица трудни изкачвания, а сетне и няколко изключителни прояви, в главата ми на възторжен катерач покълна най-чаровният блян – да покоря северната стена на Гранд Жорас.

За един юноша е прекрасно, едва ли не необходимо да лелее някакъв блян. Несъмнено връх Уокър е голям връх и изкачването през северното ребро е най-трудното изкачване в целите Алпи, но тези определения са по-скоро отвлечени формули. За мен Гранд Жорас е планината, за която съм мечтал, и нейното покоряване е празникът на моята младост.

Какви странни чувства ни вълнуват тази вечер в малката хижа Лешо, сгушила се в подножието на северната стена, след като сме кърмили толкова копнежа и ден подир ден сме се готвили. Лежим на наровете с широко отворени очи в тъмнината и чакаме да се съмне.

Другарят ми Едуар Френдо*** се мъчи да изглежда безгрижен, ала предугаждам, че нещо го човърка – правил е вече опити да укроти неукротимата чаровница. В това отношение поне не ме гложди неизвестността, а ми тежи чисто и просто последното чакане.

Сънят бяга от клепките ми. Към неспокойствието се прибавя и споменът за първата ми нощ във високата планина и първото ми изкачване преди шест години. Странно преплитане. Тогава получих алпийското си кръщене. Бивакувахме в Коли де-з-Аваланш**** на открито под звездния свод. На другия ден щяхме да се преборим с Бар де-з-Екрен, за която мечтаех отдавна. Бях крехък, седемнадесетгодишен юноша. Но напук на студа и на вълнението бях заспал.


----------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Ла Бар де-з-Екрен, най-високата планина от Дофинските Алпи; най-висок връх 4103м, покорен в 1864г. От английските алпинисти Х. Уокър и Е. Умпър и френските водачи Кр. Алмер и М. Кро; трудното южно ребро – в 1940 г. От френските алпинисти Жана и Жан Франко. – Б. Пр.
** - Планина от Дофинските Алпи, най-висок връх 3983 м, покорен от френските алпинисти П. Ален, Ж. Ленинже и Ж. Верне в 1924 г. – Б. Пр.
*** - Френски планински водач, един от основателите и първите директори на Националната школа по ски и алпинизъм. – Б. Пр.
**** - Проходът на лавините (фр.) в Дофинските Алпи, 3300 м. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Днес не съм вече крехък. Тази сила, от която се нуждаех, за да живея в долината, я сещам в главата, в снагата си. Скоро тя ще затупти в жилите ми, докато катерим без отдих през идните дни. Неведнъж и дваж съм чувал долу, когато се е отваряло дума за алпинизъм, че това било губи-време. Винаги съм отговарял:

- Не можете да разберете.

А се е случвало сегиз-тогиз и да ме запитат дали съм забогатял, щом съм толкова щастлив.

До не отколе бях дете. Разхождах безгрижието си, но и желанието за някакво откровение. Когато достигнах седемнадесет години, отдаде ми се случай да вляза в двубой с високата планина, зърната в далечината преди четири години по време на едно скитане. На заминаване от Елфроад*, където ме бяха пратили през ваканцията, тайно бях проследил, без да им се обаждам, трима алпинисти, които отиваха на хижа Карон. Така бях видял Бар де-з-Екрен**. За първи път в живота ми се бе изпречил пред мене истински голям връх.

Надвечер се бях върнал тичешком в долината. Децата си обещават невъзможни неща. Наложи ми се да чакам цели четири години. С какво нетърпение!

Бях се катерил вече по скали – всички деца се катерят, за да си играят – ала никога не бях катерил „истински” в планината. „Истински” съставляваше олицетворение на мечтата. Този ръб на Де-з-Екрен, висок 4000 метра, не беше вече само връх, означен на картата, той владееше мислите на един юноша.

Не казвах нищо на майка си, защото се страхувах, че ще се противопостави на кроежите ми. Намираха ме разсеян, а аз горях от вътрешен огън. Бях във възрастта на възторзите, които възвишават, възрастта, когато детето расте много бързо във вечно окъсели дрехи.

Най-сетне един ден благодарение на куп хитрини се запознах с един алпинист – Анри Мулен. Зад плещестата му снага и дебелото гласище се криеше златно сърце. В началото посещенията ми не бяха напълно безкористни – между другото Мулен бе изкачил и Ле-з- Екрен, но скоро те добиха друго естество. Намерих приятел и по-възрастен брат.


---------------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Курортно селище в едноименната планина Елфроад, на 4 км от Ла Бар де-з-Екрен. – Б. Пр.
** - Тази планина има два лични върха: Бар (4103 м) и Дом (4015 м) де-з-Екрен, и двата катерачески обекта. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Веднъж след дълги разговори той подхвърли:

- Идното лято бихме могли да опитаме Бар де-з-Екрен, че дори и Меж.
Пламнах от щастие.

Излязох от дома му изцяло в плен на мечтите, нехаейки за всичко останало. На седемнадесет години Ле-з-Екрен представляваха за мене примамката на живота.

Прочетох и препрочетох къде какво намерих във връзка с тази достойна за уважение планина. Не се осмелявах да се върна у Мулен от страх да не се отметне. Градях планове, които само след миг ми се струваха въздушни кули. Ограничавах дързостта си, но щеше да бъде достатъчно да се разрази буря в деня на изкачването или да не замръзне ледът през нощта, за да се превърнат на пух и прах и най-скромните ми проекти.

Една вечер не издържах. Изтичах до Мулен.

- Седни. Какво не е наред?

Нищо не беше наред. Премеждия отляво и отдясно: ами ако не замръзне снегът, ами ако се развилнее хала ...

От приятеля ми, подобен на дъб, лъхаше увереност. Той щеше да замрази снега, да разнесе урагана. Щяхме да тръгнем и котките ни щяха да „хапят” твърдия сняг.

Разделих се с домакина напълно спокоен.

На стълбата си спомних, че бях пропуснал да му задам един въпрос. Върнах се и от прага на вратата запитах:

- Ами зейналата первазна пукнатина на ледника? Ще можем ли да я прехвърлим?

Мулен прихна да се смее. Почувствах се жалък. Той обаче се престори, че обмисля и току отсече:

- Ще минем вляво. Ама ще стъпваме на пръсти. А над ...

Тръгнах си с леко сърце.


Дойде месец юли. Заминахме за Берард*. Два дни по-късно бивакувахме на скалите в Кол де-з-Аваланш.

На 3300 метра нощта се оказа тежка и студена. Но без да се колебаем, бяхме предпочели да нощуваме на открито, не в хижата. Предусещахме смътно, че така е правилно. Пред нас се извисяваше южната стена на Ле-з-Екрен**, която се канехме да покорим.

Потеглихме безмълвно още призори. Не смущавахме нищо, планината нехаеше за нас, това ме поразочарова. Бях толкова щастлив, че ми се искаше всичко да участвува в щастието ми, а горе по билото слънцето ситнеше безразлично.


-----------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Курортно селище в Алпите, 1738 м, изходна точка за южната стена на Ла Бар де-з-Екрен. – Б. Пр.
** - Покорена от френските алпинисти А. Дюамел и П. Гаспар в 1880 г. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Мулен изкачи плочата, след това дойде моят ред. Аз се напъвах, пуфтях, драсках с коленете и пръстите, но не се колебаех. На седемнадесет години катеренето е все още инстиктивно. Превъзмогвах трудностите плахо, с преливащо от задоволство сърце. За пръв път вкусвах мъжката радост на истинското катерене. Същевременно чувствах тялото си, което бях току-що освободил от прегръдките на земята и което се крепеше от хватката на два пръста. Струваше ми се, че до оня миг не бях съществувал.

При един опасен пасаж усетих страх, онзи страх, от който човек се срамува и парализира. Но другарят над мен ми вдъхваше вяра.

Под краката ми зееше пропастта.

Колко важни неща научих само при едно единствено изкачване! Както и днес победената опасност не ми доставяше голямо удоволствие. Малко по малко свикнах с бездната и се чувствах на мястото си по този ръб от сива скала между земята и небето. Спомням си и сега с умиление преживяното – виждам как конопеното въже се вие по стената и свързва в името на живота две млади същества, които владеят мускулите си.

Дълго стояхме прави на върха с горди сърца, изпитвайки сдържано щастие от съзерцанието на света около нас, от умората на мускулите, от разменената усмивка. В този ден по пладне на челото на Ле-з-Екрен ми се стори, че се раждам повторно – за няколко часа катерене бях извършил толкова и толкова открития! Мулен ми показа околовръстните върхове – чародеи, за които щях да мечтая през следващите зими: Пелву*, Елфроад**, Меж, в дъното Монблан, Матерхорн ... и далече, далече – Хималаите ...

Другарят ми се беше подвизавал вече по тези исполини, завиждах му, но Ла Бар де-з-Екрен след четири години копнежи и надежди, след четири години ревностно залягане ми даде един единствен ден повече, отколкото е необходимо за едно момчешко сърце.


----------------------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Планина във Френските Алпи с най-висок връх Пюйзьо (3946 м), покорен от френския алпинист Виктор Пюйзьо и френския водач П. А. Барнеу в 1848 г. – Б . пр.
** - Планина във Френските Алпи с най-висок връх (3959 м), покорен от английския алпинист Кулидж и френския водач Кр. Алмер в 1870 г. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


Последваха не едно и не две изкачвания, ала никое не ми достави по-голяма радост чак до август 1941 година, когато в главата ми покълна великият блян. Тогава бях помощник-инструктор в школата „Младеж и планина”. За изходна точка на катеренията си използвахме хижа Куверкл. Повече от десет дни очите ми не се откъсваха от северната стена на Гранд Жорас. И постепенно се промъкна безмерното желание. За да може да живее, младостта трябва да храни в душата си някаква тайна.

През 1942 година се явих на изпит и добих правоспособност за професионален планински водач. Станах в школата като инструктор. Живеех в Шамони. Всяко лято правех по петдесетина изкачвания – всички ме въодушевяваха, макар и да ги смятах по-скоро за подготвителни упражнения.

В централната школа „Младеж и планина”, където работех, най-добрите водачи от долината на Шамони ми даваха незаменими уроци върху живота на планината, снега, ветровете и звездите. Престанах да бъда само внимателен и усърден зрител, превърнах се в съставна частичка от планината и стихиите, както човекът е съставна частичка от обществото.

През есента и пролетта се връщах да тренирам на Каланк. Касин и другарите му бяха победили в една битка, където съперниците им бяха претърпели поражение, защото владееха техниката на изкуственото катерене. Когато в една плоча няма никакви хватки, когато един надвес е прекомерно надвесен (както това се случва често при северното ребро на връх Уокър), алпинистът може да ги превъзмогне с помощта на способи, наричани изкуствени, т.е. с помощта на клинове. Италианците бяха открили тази техника в Доломитите. Подобно на много французи и аз я усвоих по високите варовити скали между Марсилия и Касин.


В три часа сутринта фенерът ни оживи една снежна пустиня – ледника Лешо. Студено е – добро знамение. Крачим бързо, стъпките ни скърцат по замръзналия сняг.

Щастлив съм. Ще се роди очакваният ден! Срещу нас, откривайки черното си очертание в нощта, осеяна със звезди, северната стена на Гранд Жорас ни смазва. Само подир малко, утре, вдругиден ще висим по снагата и. Борба на джуджета с великан. Навремени ни побиват тръпки. Каква несъразмерност между мигащото фенерче и огромния куб от заледената скала!

И все пак навлизам бавно в занаята си – избирам пътя, прескачам или заобикалям пукнатините в леда, пръстите ми завързват въжето.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Северната стена на Гранд Жорас [/i:cedf9c9a]


[b:cedf9c9a]Описание на картинката:

I – Реброто Уокър – пряк път [/b:cedf9c9a]

[i:cedf9c9a]Първото изкачване на 4,5 и 6 август 1938 година от италианците Касин, Еспозито и Тицони. Височина на стената: 1200 метра. [/i:cedf9c9a]

1. Подстъп: 3000 метра.
2. Тридесетметров ъгъл – [i:cedf9c9a]снимка 1.[/i:cedf9c9a]
3. Прекосяване на заледените ивици – [i:cedf9c9a]снимка 2[/i:cedf9c9a].
4. Стан при опита ни в 1943 година.
5. Седемдесет и петметровият ъгъл.
6. Тур Гриз.
7. Злополука с Френдо: Втори бивак на Френдо – Ребюфа в 1945 година. Първи бивак на Абран – Ребюфа в 1952 година – [i:cedf9c9a]снимка 3[/i:cedf9c9a]. Изглед към средното ребро – [i:cedf9c9a]снимка 4[/i:cedf9c9a].
8. Било на връх Уокър: 4208 метра.


[b:cedf9c9a]II. Средното Ребро – Връх Мишел Кро[/b:cedf9c9a]

[i:cedf9c9a]Първо изкачване на 28 и 29 юни 1935 година от германците Петерс и Майер. Височина на стената: 1000 метра.[/i:cedf9c9a]

1. Подстъп: 3100 метра.
2. Процеп на Първа кула.
3. Процеп на Втора кула.
4. Средна преспа.
5. Преграда от плочи.
6. Връхна преспа.
7. Било на връх Мишел Кро: 4108 метра.


Вляво от нас се ражда денят. Това е най-студеният миг от нощта,часът без цвят и без сянка, часът, когато стоманата на ледокопа лепне по пръстите.

Прехвърляме первазната пукнатина на Лешо и се покатерваме по гръбнака на заледените скали, който се подава от ледника.

Във висините първите лъчи надничат през чупките на гребена. Френдо изсича стъпалата на траверса, след това начело на свръзката заставам аз. Докато зад мене се развива въжето сантиметър по сантиметър, навлизам във владението на това каменно кралство. Изпитвам скрита радост, бликаща от добре подготвеното тяло и от духа, който тържествува, защото осъществява мечтата си – катеря реброто Уокър. Движенията ми са точни и целенасочени. Изкачвам тридесет метра, Френдо ме настига, пак тръгвам, Френдо пак ме настига. Тази игра ще повтаряме непрестанно няколко дни. Така ще се редуват миговете на самота и на общуване. Ние сме две човешки създания в една отвесна стена, които се срещат от време на време в зависимост от прищевките на въжето.

Скоро стигаме до първата голяма трудност – една преграда от плочи, набраздена от редки, тесни цепнатини. Завоюването и е развлечение за избраници. Но удоволствието ми е леко помрачено от обувките с въжени подметки, които съм обул и които не държат. Но толкова съм щастлив днес, че тази неприятност не се отразява и с косъм на доброто ми настроение. Катеря се, владея движенията си, краката и ръцете ми се поставят там, където ми се струва, че би трябвало да бъдат поставени. На мястото си съм и това усещане ме ободрява невероятно. За един час преодоляваме тридесетметровата цепнатина. Другарят ми я изкачва на свой ред, прибира клиновете, които съм забил, и ме настига.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Завоюването й е развлечение за избраници

Снимка 1 [/i:cedf9c9a]


Прекосяваме ледените ивици и след три дължини на въжето заставаме в основата на Седемдесет и петметровия ъгъл. Той е пленителен с пестеливата си изящност – две плочи, разположени като отворена книга, като ъгъл на стена, но високи седемдесет и пет метра с два надвеса на двадесет и пет и на петдесет метра. Ето го този толкова очакван миг – да си премеря силите с големия ъгъл на прекия път. За да сполуча, трябвало е да облекча предварително тромавото си тяло. Между краката ми зее четиристотинметрова пропаст, ала тя не ми тежи. Тук-там гранитът е така плътен, че се налага да прибягвам до техниката на изкуственото катерене*, за да напредвам. После в края на въжето под надвеса – същинска стряха – забивам клин, осигурявам се, изтеглям раниците и осигурявам Френдо, който се катери, прибирайки едновременно ценните късчета желязо. Такива са обичайните движения. Щом ме настигне, Френдо се закрепя криво-ляво с единия си крак на малка издатина, а с другия – на въжена стълбичка и ми подлага гръб, за да спечеля два метра. Странна пирамида, прилепена до надвесната стена, която се изтегля нагоре и след това се прегрупирва.

Внезапно, докато пъпля в горната третина на ъгъла, затуптяват дъждовни капки. Както неведнъж и дваж, увлечени от много трудния път, не сме забелязали, че се задават облаци. Това не е буйна, краткотрайна хала, а лошо време, идващо от запад. Буря, която не прощава.

Хубавият гранит отпреди пет минути се превръща в хлъзгава плоча. В дъното на ъгъла препуска малък водопад. Аз съм вкопчен в скалата с ръце във въздуха, ръкавите ми представляват фунии, аноракът – водосточна тръба, мокър съм до кости.

Какво да се прави? Спокойствието, което ме съпровожда от зори, не ме изоставя. Зная, че по тази коварна скала трябва да удвоя силите си. Тук ъгъла се стеснява в камина – ще я победя с триене. Крепя с гърба и нозете, които напират в обратен тласък, сякаш се мъчат да разширят каменното гърло. Обущата ми, залепени плоско към отвесната плоча, цепят струящата вода като вълнореза на кораб. Катеря с надежда, че ще изляза на площадка. Тъжен съм. Жорас? Връх Уокър? За днес край!

Налага се да свием знамена! Не намираме и помен от площадка, където да отморим и се принуждаваме да спуснем току-що изкачения Седемдесет и петметров ъгъл с три големи рапела** от по двадесет и пет метра. Колко усилия литнаха за миг на вятъра! Завалява сняг. Мокрите въжета замръзват и се втвърдяват.


-----------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Техника на катерене чрез набиране на двойно въже и използуване на стълбички за преминаване на пасажи без естествени хватки и стъпки. – Б. Пр.
** - Начин за бързо слизане, при който алпинистът прекарва двойно въже около скален издатък или примка, ухо или халка на клин и се спуска по въжето, докато достигне издатина, след което го набира за евентуално ново спускане. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


В подножието на ъгъла се изпречва тясна полица. Измитаме снега, който я покрива. Часът е седем вечерта. Тук бивакуваме. Забиваме два клина и се осигуряваме за през нощта. Снегът бавно покрива всичко, бавно разяжда живота. Злочести, свити на кълбо, сгушени на мъничката наклонена седалка, смълчани усещаме как Уокър ни се изплъзва и заедно с него радостта да катерим! Снегът се стеле безшумно и сякаш подготвя царството на вечната тишина.

Трудно се свиква с допира на наквасените дрехи, които студът вкочанява като броня; трудно се свиква с тракането на зъбите; трудно е да се движат пръстите на краката, за да не замръзнат; трудно е да се пипа ловко, за да се махне снегът между гърбовете и стената и се запазят колкото се може вратовете от ледената милувка; трудно е да се пее, за да се прогони сънят ...

На утрото времето продължава да бъде лошо. Връщаме се по бялото ребро, замръзнало като проснати чаршафи през януари. И се зареждат безконечни спускания с рапел по заледени въжета, едно бързо спряно подхлъзване – Френдо ме задържа. Ледникът ... Хижата ... Централната школа „Младеж и планина”, където пристигам със закъснение. Не бях се обадил, понеже се боях, че няма да ми разрешат. Ако бях победил, щяха да ме посмъмрят с половин уста, днес ме уведомяват, че се налага да ме накажат. Не давам и петак, има дни, когато на човек му е безразлично. Скърбя за принудителното връщане, но не съм тъжен. Опипах все пак с пръстите си хубавия гранит на реброто Уокър! Приключението беше очарователно – освен трудното катерене току-що бях узнал какво представлява внезапен обрат на стихиите в Жорас. Ние се борихме достойно. Отстъпихме не поради алпинистка безпомощност, а поради лошото време.

Едни от първите покорители са били сразена от някоя плоча или от някой надвес, други са загинали. Ние се прибрахме здрави и читави. И докато излежавах осемдневния карцер, зарекох се да не свеждам глава.

Отново ме завладя блянът.


Трябваше да чакаме пълни две години – все не се оправяше реброто Уокър. Повече от всеки друг склон северните стени, студени и заледени, привличат и задържат снега. Толкова рядко ги спохожда слънцето!

На 14 юли 1945 година отново минаваме в настъпление. Този път не ме смущава никаква тревога. Както преди две години, но с по-леко сърце излизаме от хижа Лешо, за да се плъзнем с широки крачки в нощта. Френдо е песимист, аз съм оптимист за двамина.


Преди две години изпробвахме силите си. Този път обаче искаме да успеем. Зная, че и други алпинисти мечтаят днес за това изкачване. Несъмнено планините не се изменят и запазват първичната си красота – такава, каквато я виждат очите ни и преди всичко както я възприема сърцето ни.

Реброто Уокър си остава и сега най-трудната стена в Алпите. Ала премного съм копнял по нея от години, за да се задоволя с едно обикновено покоряване, желая да я открия. При всяко изкачване от значение са не само катеренето и гледката, важна е и загадката.


Безспорно Касин, Еспозито и Тицони са извършили първото изкачване преди седем години, но реброто Уокър е запазило първичния си чар, сякаш стената е още девствена. Касин? Нищо не знаем за него, освен че е много здрав. Касин, изключителният катерач от Доломитите, е само минал оттук.

Напротив, ако нашенски катерач покори повторно стената, ще разбули загадката й. Някой и друг клин, оставени в цепките, няма да направят Жорас по-малко красива. Дума да не става, обаянието ще се запази, ала ще бъде леко помрачено. Понякога е достатъчно да се докосне с ръка едно цвете, за да клюмне главицата му.


Небето е чисто, възчерно – обещава хубаво време!

Отново сме в подножието на стената, отминаваме едно по едно познатите места – каменната гърбица, снежния склон, траверса, първата преграда от плочи. Чувствам се в превъзходна форма. Върша само онова, което е необходимо, за да напредвам. Какво удоволствие! Струва ми се, че тялото ми е извор на скрити сили, че от него блика неизчерпаема енергия, що се е напластявала от години.

Стигаме до тясна пейка, където бивакувахме при несполучливия си опит. Намираме две-три парченца станиол. Припомням си безсънната нощ ... Сякаш всичко е било снощи – заглушени шумове, търкалящи се камъни по улея, сняг, чиято пухкавост напомня коледна украса. Безконечни нощни часове, държащи в плен слънцето.

Днес небето е толкова леко, че зад синевата му прозират звездите.

Над главите ни се издига Седемдесет и петметровия ъгъл. Изкачването му е приказно вълшебство. На върха му свършват познатите места. Тук е последният ни клин – същински граничен белег.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Прекосяване на заледените ивици

Снимка 2 [/i:cedf9c9a]


Ще трябва да похапнем. Часът е три следобед. Не сме слагали троха в устата си от три часа сутринта. Ала хлябът и шоколадът, които се мъчим да преглътнем, се спират в гърлото. Погледът ни е все е прикован горе в големите плочи на Тур Гриз*. Потегляме, без да се маем. Когато катерим, се чувстваме сигурни. Докато не се спусне нощта, няма да спираме.


-------------------------------------------------------
*- Сивата кула (фр.) – Б. Пр.


В девет часа се стягаме за сън на една почти незабележима гънка в Тур Гриз – една съвсем мъничка площадка, която ни доставя неизразимо задоволство, щом я съзираме. От часове не сме срещали никаква издатина. Площадка ли? Незначителен праг, колкото да се посместим с увиснали крака над големия среден улей. Полуприседнали, осигурени на клиновете, ние прекарваме мъчителна, ледена, но възторжена нощ. Стануваме на реброто Уокър. Студено е – с други думи, чака ни хубаво време!

Сутринта пак подлавяме катеренето. Скалата е заледена, движенията ни са лишени от гъвкавост. Трудностите са ужасни – сблъскваме се с гладките плочи на Тур Гриз.

Вчера заобиколихме основата и благодарение на едно възходящо прекосяване. Пълзяхме, както мравка пъпли по кората на дърво, но днес кората се изтъни. Всяка дължина на въжето, всеки метър, всяка стъпка, понякога няколко сантиметра са сложна задача. Тялото, животът, цялото ми същество трябва да се приспособят към този камък, безразличен, но властен, защото ги преобразява. На съвършенството на скалата се налага да противопоставим превъзходството на техниката и силата на волята си.

Спомням си особено една надвесена цепнатина – лек замах със сабя, прорязващ тумбестия гранит. Тя е направо отвратителна. Опитах другаде, но другаде няма дори цепки. В нея е единственото разрешение. Отдолу Френдо ме вика. Какво за бога да му отговоря?

Свръзката е нещо чудесно заради духа й на милосърдие. Но въпреки всичко съм сам, когато катеря, когато преодолявам тази цепнатина. На двадесет метра под мене чака другарят ми. Какво падане, ако се отплесна! Въжето е там, красиво и все пак безполезно. Ала без него, без приятелство не бих могъл да катеря – това въже стопля сърцето.

Прилазвам с отблъснато от надвеса тяло, крепя се за скалата с помощта на ръцете, които се пъхат в цепнатината. Иска ми се да свърша миг по-скоро, понеже това изкачване е дяволски изтощително. Краката ми обаче едва намират опора, прилепването е неустойчиво, незначително и същевременно крайно важно. Тялото ми се извива под навеса. Ръцете се провират, вкопчват се, трябва да се задържат в цепнатината.

След като излизаме на гърбицата и Френдо ме настига, редуват се нови цепнатини, нови плочи.Чак към три часа подир пладне стъпваме на темето на Тур Гриз. Измъчва ни жажда. От снощи не сме пили вода. Бихме били гладни, ако не бяхме толкова жадни. Спътникът ми, отишъл да разузнае вляво по реброто там, където има вероятност да се е запазило малко сняг, се връща и размахва радостно манерката, пълна с вода. Но щастието прави движенията му непредпазливи и мокрият алуминий се изплъзва от пръстите му. Това е несъмнено мигът, в който най-осезателно страдаме от безсилието си – да стискаме тази манерка, която щеше да ни донесе облекчение, да я гледаме как пада, как подскача, да не я виждаме повече, ала да я чуваме още известно време, да отгатваме как я поглъща бездната! И накрая безразличното мълчание.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Бивакът 4000м

Снимка 3 [/i:cedf9c9a]


Бисквитите, шоколадът, всичко, което се опитваме да хапнем, засяда в пресъхналите ни гърла. Принуждаваме се да изплюем хапката и да стегнем раниците. За добра чест катеренето продължава да бъде все така хубаво. Макар и да не е толкова трудно, пак е достатъчно напрегнато и поглъща мислите ни. Към средата на следобеда достигаме голямата издатина на 4000 м. Отново се налага да впрегнем целия си запас от сили. След един заледен улей и една триъгълна преспа спираме пред една камина от ронлив камък. Френдо се е разправял повече с този род скали, та минава в настъпление. Пресича четири метра вдясно от мене и навлиза в диплата. Забива един клин, който не вдъхва никакво доверие.Почти излязъл на върха на камината, другарят ми присяга, за да се опре в един голям издатък, който стърчи на петнайсетина метра над главата ми. За миг Френдо се колебае, сетне се престрашава. Точно когато се отпуска, виждам го как полетява възнак с камъка в ръце. Падането му трае не повече, отколкото трае мълнията, и все пак ми се струва твърде бавно. Бистротата на ума и бързината на действията са удивителни в подобни случаи. Щом зървам, че спътникът ми се е откъснал, светкавично набирам въжето, за да огранича полета му. После, когато минава на височината, на която се намирам (клинът не е надържал!), казвам си:

Въжето не бива да се набира повече, иначе ще се изплъзне от ръцете ми и няма да мога да го задържа.

Премятам пъргаво въжето около един каменен шип пред мене и хващам малко отпуснато въже в дясната си ръка, за да се умъртви ударът и за да не би издатината да пререже въжето при рязкото му обтягане.

Всичко завършва благополучно. Френдо увисва десетина метра под нозете ми – едно на друго двадесет и пет метра свободен полет.

Тогава настъпва потискаща тишина. Един единствен шум нарушава общото мълчание – чукът, който се е изплъзнал от ръцете на другаря ми и сега се премята и отскача по стената, като звънти ясно.

Френдо идва на себе си, оглежда се, опипва се тук-там. Отървал се е сравнително леко – навехнал е левия си глезен, ожулил е края на пръстите си, усеща остра болка в ребрата поради удара на въжето, което го е задържало. Допълзява криво-ляво до мене. Позакърпихме положението пет за четири.

След това подавам на спътника си въжетата и хладнокръвно продължавам катеренето. Няма смисъл да се опитвам да мина камината там, където току-що се свлече Френдо. Свивам наляво към плътната плоча. Трудността е невъобразима и на всичко отгоре скалата е влажна, защото заръмява ситен дъждец. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че не бих могъл да мина, ако хватките бяха два-три квадратни сантиметра по-малко. Възлизам на малка площадка, забивам як клин и осигурявам колкото се може по-здраво другаря си.

Това пълзене ми отнема страшно много време. Часът е осем вечерта. Щем не щем, тук ще бивакуваме. Изнурителна нощ, най-вече за Френдо.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Когато се събудихме слънцето позлатяваше планетата[/i:cedf9c9a]


Призори подновяваме изкачването. Още от самото начало то се оказва извънредно трудно, отвесно, дяволски въздушно. Катерим в лека мъгла. И все пак изпитваме буйна радост, една малка дива радост, съответстваща, струва ми се, на онази нужда, която всеки таи в душата си – нуждата поне веднъж в живота да надмине себе си.

Същевременно наближава и върхът. Чувстваме го току над главите си въпреки мъглата. По пладне на третия ден прекрачваме последния перваз и излизаме на билото на Гранд Жорас, на връх Уокър.

Така от бляновете се раждат великите радости в живота.
Ала бляновете са необходими винаги. И аз ги предпочитам пред спомените.


[b:cedf9c9a]СРЕДНОТО РЕБРО[/b:cedf9c9a]

Две години подир покоряването на северното ребро Уокър по прекия път Гранд Жорас ми достави друга радост.

Намираме се в началото на лятото. С Жан Франко* ръководя стажа на водачите на свръзка (курса за планински водачи) в Националната школа по ски и алпинизъм. Професията на планинските водачи е уредена със закон** - нещо напълно оправдано. Кандидатите са длъжни да бъдат най-напред носачи***, след това да минат едномесечен курс. Всекидневно в зависимост от изкачванията стажантите получават бележки за способността си да катерят лед и скала, за усета си да се ориентират, за сигурността, решителността, хладнокръвието си и така нататък. Тази година равнището на стажантите е много високо. Отбелязахме победи, с които се гордеем: Монблан през Сантинел Руж**** и по пътя Мажор, траверс на Егюй дю Диабл*****, северната стена на Пен дьо Сюкр******, Дан дю Рекен*7 по пътя Майер-Дибона, северния ръб на Егюй дьо Лешо*8.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:cedf9c9a]Двете ребра

Снимка 4 [/i:cedf9c9a]


Въодушевението и подготовката на стажантите ме насърчават да осъществя друга една от мечтите си – да изведа един отбор от курса за планински водачи по средното ребро на Гранд Жорас по Пътя на германците. Той е бил минат само от четири свръзки през 1935 година, но никога французи не са го изкачвали. За нас той още крие обаянието на загадката.

И ето на 4 юли 1947 година, след като повече от месец обмислях и премислях опасностите, на които се излагах, реших окончателно. Седем души, разделени на три свръзки – Жорж Мишел и аз, Верже и Мюлер, Лашнал, Брешю и Ревел – потегляме към голямата стена. Аз водя първата свръзка, Верже – втората, Лашнал*9 - третата.


--------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Френски планински водач, дългогодишен директор на Националната школа по ски и алпинизъм, покорил редица стени в Алпите; в 1955г. ръководи експедицията за покоряването на връх Макалу (8470 м), като за пръв път всички участници от една експедиция изкачват осемхилядник. – Б.пр.
** - Първото сдружение на планинските водачи в света е на водачите от Шамони с правилник, одобрен от краля на Сардиния през 1821 г. – Б. Пр.
*** - Помощник-водач, носещ раницата и съоръжението на клиента. – Б.пр.
**** - Червеният часови (фр.). – Б. Пр.
***** - Дяволските игли (фр.), 3489 м, покорени от английския алпинист А. Ф. Мамери и планинския водач Бургнер в 1881 г. – Б. Пр.
****** - Захарният конус (фр.) – Б. Пр.
*7 - Акулският зъб (фр.), 3419 м, покорен от А. Ф. Мамери без водач в 1893г. – Б. Пр.
*8 - Иглата Лешо (фр.), 3795 м. Всички изброени върхове са в масива на Монблан. – Б. Пр.
*9 - Луи Лашнал, френски планински водач, преподавател в Националната школа по ски и алпинизъм; в 1950г. покорил с М. Ерзог връх Анапурна (8075 м); в 1955 г. загинал във Вале Бланш – от масива Монблан. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]


В пет часа преминаваме первазната пукнатина на ледника, в седем сме на първата кула, в осем на втората. При цялото изкачване взимам твърде много предпазни мерки, щом разликата във височината превишава двеста метра. Повече от десет пъти образуваме една свръзка от седем души, за да ограничим колкото се може повече рисковете. Макар и големият брой на участниците да затруднява напредването, достигаме билото на връх Мишел Кро още същия ден в десет часа вечерта, докато предишните свръзки, въпреки че са били много по-леки, е трябвало да бивакуват при покоряването на стената. Нощта се е спуснала, но италианският склон е огрян от месеца.

През цялото ни днешно изкачване непрестанно изпитвах една от най-чистите радости в занаята си, радостта от другарството в занаята на професионалните планински водачи. Малко подир прибирането ни, отваряйки книгата „Младост” на Конрад, прочетох следната мисъл, която има значение толкова за морето и моряците, колкото и за планината, планинските водачи и бъдещите планински водачи, каквито се бяхме събрали на 4 юли:

„И петимата ни свързваше здравата спойка на морето и на другарството между хора от едно и също поприще, спойка, каквато не е в състояние да създаде никакво увлечение по ветроходство, морски пътешествия и така нататък, понеже едното е само развлечение в живота, а другото е самият живот”.


-------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Уводни думи от повестта „Младост” (1902 г.) на английския писател Джоузеф Конрад, в която един стар морски офицер, разказва на четирима свои побратими патилата си през първото си плаване до южните морета. – Б.пр.[/i:cedf9c9a]


Не след дълго, когато се разполагаме на удобна тераса от южния склон, който се пада в Италия, и се гласим да бивакуваме, от билото на десетина метра над нас се откъсва голям камък и ни удря в гърба, наранявайки Мюлер и събаряйки в тъмната пропаст Жорж Мишел, седнал до лявата ми страна, и мене.

Без да зная ни как, ни защо, озовавам се в една камина, десетина метра по-надолу, в съвършено положение за катерене – в разкрач. Не съм си дал сметка за нищо, но рефлексите трябва да са се намесили и докато съм летял, навярно съм разперил ръце, за да се задържа.

Другарите ми ме викат. Отговарям им. Хвърлят ми въже и аз се връзвам. Ужасно ме болят коленете и гърдите – капачето на едното коляно, левият крак и едно от ребрата ми са счупени. Другарите ме теглят, за да ми помогнат при изкачването. Същевременно ги чувам, че викат в нощта:

- Мишел! ... Мишел! ...

Мишел не се обажда.

- Мъртъв е! – казвам си.

Подир една мъчителна нощ и едно твърде опасно слизане намираме бъдещия водач Жорж Мишел на петстотин метра по-долу, проснат на ледника с блажена усмивка.

Сутринта, когато поехме по реброто, той ми беше поверил:

- Гастон, цял живот съм мечтал да изкача северната стена на Гранд Жорас.

И бе добавил, засмивайки се:

- Сетне мога да умра.


Веригата на Монблан служи за граница. Но вместо да разделя, високата планина свързва хората. Невъзможно е да се опише с каква преданост планинските водачи от Курмайор* ни се притекоха на помощ, с какви топли грижи ни обградиха те и сънародниците им.

Драго ми е да подчертая, че това другарство по занаят, което изпълваше с радост сърцето ми, докато се катерехме, се потвърди – за зла чест малко по-късно и отвъд границата – водачите от Шамони, водачите от Курмайор– всички са членове на една и съща челяд. И до ден днешен, колчем изкачвам Монблан по италианския склон, винаги се сещам за онези мигове. Това не е спомен, а израз на искрено другарство.


-------------------------------------------------------
[i:cedf9c9a]* - Курортно селище (1228 м) във Вал д’Аоста. Макар и в Италия, жителите му говорят френско-савойски. Изходна точка за върховете от масива на Монблан. – Б. Пр.[/i:cedf9c9a]

[b:cedf9c9a][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=415]КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:cedf9c9a]

Откъса от книгата е качен благодарение на Диди Андреева


Превод от френски:  Светослав Колев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 1679 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Алпийско катерене:
Mountaineering in Bolivia's Cordillera
Схема и описание на маршрутите по АкСу
Моите Планини - Част Пета
Aлпийското катерене
Първо зимно изкачване на АкСу
Пътешествието | Гренландия
Завръщане към класическия алпинизъм
В Памет на Валтер Бонати
Най-забележителните алпийски изкачвания през 2008 година
Червена Дяволска Линия


Важни новини !!!


  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


La Sportiva


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap