Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

МОИТЕ ПЛАНИНИ - Четвърта част



Валтер Бонати  |  Редактирана на 19/03/2011


[b:8f3ec3e9][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=405]КЪМ ТРЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url]


С ИТАЛИАНСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ НА К2[/b:8f3ec3e9]

1953 г. бе за мен богата на събития, но преди всичко тя бе годината, през която направих голямата стъпка и отидох да живея в планината. Заради този „скок в неизвестното" напуснах едно сигурно и доходно място в града, нещо, което мнозина осъдиха като абсурдно, но за мен си струваше рискът.

Роден в Бергамо и израснал в Монца, град в равнината, още от дете за мен всеки контакт с планината беше истински празник. Училищните си ваканции прекарвах при чичовците ми в Оробишките Алпи, където по цели дни бродех по долини и върхове като малко мече. На пълна свобода сред суровата и дива природа всичко ми изглеждате пълно с непостижима красота. По-късно с течение на годините тези прекрасни върхове придобиха в очите ми още по-голяма красота, защото там горе се разкри истинската ми натура и намерих отново себе си.

Детството отмина и аз изведнъж видях, че най-хубавото време от живота ми беше отлетяло с него. Едва завършил средното училище, трябваше веднага да си намеря работа, за да помогна с нещо в къщи. Това беше през първите години след Втората световна война. Тогава не беше лесно да се намери работа, нито да се печели толкова, че човек да не се чувства с уязвена гордост. Ето защо много скоро животът се изправи пред мен с всичката си суровост и трудности. Като много други младежи след войната и аз бях унизен и дезориентиран. Често в мислите си търсех убежище в спомените за щастливото детство, преминало сред красивите планини и долини и това ме поддържаше. Но само като си помислех, че тази свобода сред природата ми беше отнета завинаги, тогава спомените ме наскърбяваха и отчайваха още повече. Незнаейки как да се отскубна от този убийствен за мен живот, поисках поне да го подобря и реших да продължа учението си.

През деня работех, а вечер учех и в делник, и в празник. Но и да се бях дипломирал, от мен щеше да излезе лош техник, защото разбирах въпреки упоритостта и постоянството, с които учех, че математиката не беше моето призвание. Но преди всичко се убедих, че подобрение на живота ми в същност нямаше да има, а по-скоро щях още повече да се отдалеча от свободния живот на открито в планината, за който винаги копнеех. Ето защо в даден момент пратих всичко по дяволите и се върнах към моите красиви върхове, правейки чудеса, за да мога да бъда сред тях всеки празничен ден.

Чувствах, че обичам планината чрез красотата, която тя ми предлагаше, чрез завоеванията над върховете й и спомените за нея, но преди всичко заради онова чувство на откъсване от всекидневието, за свободата и радостта от живота, които изпитвах само там горе в нейните дебри. Когато вечер се връщах в града след действително изживения ден в планината, контрастът правеше още по-грозно и непоносимо всекидневието, от което бях избягал за кратко, за да потъна отново в него. Ако, от една страна, борбата и бунтът на моя характер срещу света ме загрубяваха и ме огорчаваха, от друга, от този кипеж в душата ми се роди силата и подтикът за най-хубавите ми алпийски завоевания. Така стигнах до щурма на Гран Капюсен, до зимните изкачвания на северните стени на Лаваредо и до редица други жалони в кариерата ми на алпинист, като накрая, но не на последно място, дойде и споменатото вече решение да напусна работата си като счетоводител заради планината, станала основен смисъл на живота ми. С това не искам да кажа, че съм постигнал успехите си лесно поради благоприятно стечение на обстоятелствата. До тях стигнах само благодарение на трескавия ентусиазъм, на обладалия ме инстинкт, който ме зовеше в планината, инстинкт, равен на добрата ми физическа подготовка, добита от редовното спортуване още от детски години. А що се отнася до техниката, то нея трябваше да овладея сам, често по най-невероятен начин, учейки се от собствените си грешки.

След една година, през 1954, издържах изпит за планински водач и през 1957 г. се установих в Курмайор, където живея и досега, и където изпитвам радостта да откривам на другите фантастичното царство на Монблан.

Но нека се върнем към събитията през 1953 г. Само месец след зимното изкачване на северните стени на Лаваредо почувствах страшна жаджа за нови изпитания. Изборът ми този път падна върху Матерхорн (Червино) и преди още календарът да отбележи края на зимата, вече се залових да осъществя изкачването на този връх. За два дни достигнах до върха по мой вариант, по най-прекия тур, водещ през надвесите на гребена Фюрген. С мен беше моят скъп приятел д-р Роберто Бинями.

С Бинями се запознах на първи август 1952 г. по време на изкачването на Егюй Ноар дьо Пьотере по южния й гребен. Завършил фармация, той още двадесет и три годишен вече ръководеше голямата си аптека в Милано, наследена от баща му. Беше от онези, за които се казва, че е „успял в живота" и именно затова хората клатеха глава и не можеха да разберат защо той, щом се освободеше, макар и за един ден, го прекарваше в планината, където „се трепеше по скалите, рискувайки живота си". Обаче и за него истинският живот започваше горе сред скалистите върхове. Беше изключително добър, способен, щедър, обичан и уважаван от всички. Да го опозная и да му стана приятел беше за мен съвсем естествено, но това бе само началото на едно чувство, което с течение на времето ни превърна в истински братя както в планината, така и в живота „Съдбата размесва картите и ние играем с тях" казва един известен философ и с нас стана именно това, защото тогава ние не можахме да въздействаме при размесването на нашите карти. Толкова жадувахме да бъдем заедно, както при миналите общи катерения, които обмислихме и осъществихме, но ето че аз останах сам в най-амбициозната от експедициите — щурмуването на К2. Бинями избърза и намери начин да изживее жадуваната ни хималайска мечта, като замина с експедицията за планината Апи в района на Гарвалските Хималаи.

Толкова години, след като го загубих, споменът за Бинями продължава да ме вълнува и да буди у мен чувството за тази братска обич и привързаност така ценна и рядка в наши дни. Беше едва на 27 години, и макар че беше алпинист е огромни способности, стана така, че загина в един почти банален инцидент. На 25 май 1954 г. бе погълнат от бурните ледени води на реката Хмалия, когато я пресичал по импровизиран мост от дървени трупи. Другарите ми от експедицията К2, научили за това нещастие, дълго скриваха от мен скръбната вест. Съобщиха ми я едва след щурма, по време на завръщането ни от върха К2 на 1 август 1954 г. — същия ден, на който преди две години се бях запознал с него. Роберто Бинями бе и ще остане завинаги моят идеал за истински приятел в най-чистия и пълен смисъл на тази дума.

За мен и Бинями лятото на 1953 г. бе истинска богата жътва на алпийски победи, която започна с три хубави премиери в долината Мазино в Централните Алпи — покоряването на Торионе Фиорели по северната му стена, връх Луиджи Амедео — по югозападния му ръб, и Торионе ди Дзока — по източния ръб, за да стигнем до връхната ни точка, с изкачването на Монблан през северния кулоар на Кол дю Пьотере, последвано от заледената северна стена на пик Палю по маршрута Фьолт — Добиаш, която превъзмогнахме в почти зимни условия.




[i:8f3ec3e9] връх Торионе Фиорели

Снимка:http://picasaweb.google.com/Bradipodimontagna[/i:8f3ec3e9]


Междувременно в италианските алпийски среди назряваше една голяма новост — след хималайските победи на френския, английския, швейцарския, немския и австрийския алпинизъм и Италия си постави за цел да вземе участие в съревнованието по овладяването на най-високите колоси на земята и изборът падна върху К2, който с неговите 8611 метра е втората по височина планина в света.

Още през същото това лято професор Ардито Дезио, вдъхновител и бъдещ ръководител на експедицията, беше заминал заедно с Рикардо Касин за далечната област на К2, за да проучат възможностите за щурмуване на хималайския колос и да заложат логистичните бази на бъдещата експедиция. Междувременно Италия живееше в трескавата атмосфера на очакваното начинание, което с право се превърна във въпрос на чест и гордост за цялата нация. След славните алпийски и полярни експедиции на херцог дели Абруци, осъществени около 1900 г., и подвизите на Нобиле на Северния полюс през 1926 и 1928 г., Италия се готвеше след толкова години да възобнови традициите на своите славни пътешественици и изследователи. Нямаше съмнение, че и цял свят щеше да следи с интерес италианската експедиция на К2 и това ни задължаваше да не изменим на миналите ни славни традиции. Скоро стана ясно, че обществеността си поставяше тревожния въпрос: тъй като нито един от италианските алпинисти от тогавашното поколение нямаше опит с Хималаите, ще бъде ли експедицията на висотата на поставената трудна цел? Поради тази причина (и не без право) около начинанието се ширеше атмосфера на всеобщ песимизъм, който на няколко пъти едва не стана причина проектът да пропадне още в зародиш и това, без съмнение, беше първата и най-голяма трудност на К2. Естествено, щеше да бъде по-мъдро, ако беше организирана една предварителна експедиция на някой по-лесен хималайски обект. Но в такъв случай професор Дезио трябваше да се откаже от ценното разрешение, което беше успял да получи от пакистанското правителство, с което се позволяваше на италианците да щурмуват К2 през 1954 г. Това щеше да даде на редица други нации предимство в смелото начинание и Италия щеше да проиграе завинаги случая да добие приоритет при овладяването на втория по височина връх в света.

Докато сред мнозинството преобладаваше несигурност във възможностите за успех на експедицията, нейните двигатели и организатори не намалиха усилията си, които най-сетне се увенчаха с успех и италианската експедиция за К2—1954 бе официално одобрена и екипирана под шефството на Италианския алпийски клуб и Националния съвет за изследване.

По време на подготовката светът стана свидетел на истинско съревнование на човешка смелост между италианските алпинисти, щурмуващи най-трудните алпийски маршрути, близки по условия до хималайските, като по този начин всеки от тях тайно се надяваше да бъде избран за голямото изпитание на К2. Беше прекрасно човек да види с какъв висок дух, с колко съзнателна и сериозна подготовка бе възприета от алпинистите тази експедиция, особено като се има пред вид всеобщото униние, което цареше през този период. Всичко това естествено се отрази благоприятно за овладяването на К2, но бе преди всичко едно морално изпитание, което само по себе си възвърна всеобщото доверие и увереност в успешния край на начинанието.

Времето за избора на алпинистите, които щяха да участват в експедицията, беше още далеч, но от опита на предишните чуждестранни експедиции вече се знаеше, че за алпийски изкачвания над 8000 метра най-добри физически данни и издръжливост бяха показали участниците на възраст между 28 и 38 години. Тъй като аз бях тогава едва на 23 години наближаващата експедиция на К2 беше за мен далечен блян, за осъществяването на който не можех даже да мисля, но въпреки това мисълта за нея бе завладяла цялото ми същество като най-прекрасното нещо в света, което би могло да ми бъде предложено. К2, обаятелна и магическа сила, в която човек може да намери смисъла на живота си, без даже да може да се надява да вземе пряко участие в това начинание. Така гледах на К2 до знаменателната дата 15 декември 1953 г, датата, на която като по чудо се видях между тридесет и тримата алпинисти, от които щеше да бъде подбран окончателният хималайски екип. Известно време живях на границата между съня и действителността, докато най-сетне присъдата от строгите медицински и физиологически прегледи бе произнесена и аз видях името си между единадесетте алпинисти, съставляващи екипа на италианската експедиция за К2, сред който бях най-младият.

Така ходът на моя живот стигна до най-важния си обрат.

Както е известно, покоряването на К2 се оказа много по-сложно и богато на изненади, отколкото се предполагаше първоначално. Достатъчно е да споменем, че от 30 април, датата, на която керванът започна своя поход от Скарду, до 31 юли — радостния ден на победата, целият този период представляваше шеметно кресчендо от непрекъсната и трудна борба. Наред с ръководителя на експедицията проф. Ардито Дезио челни борци в тази епопея бяха алпинистите Ерих Абрам, Уго Анджелино, Акиле Компаньони, Чирило Флореанини, Марио Фантен (кинооператор), инж. Пино Галоти, Лино Лачедели, д-р Гуидо Пагани (лекар), Убалдо Рей, Джино Солда, Серджо. Виото, пишещият тези редове и не на последно място оставилият скъп спомен у всички ни Марио Пюшо, който се разболя и почина по време на изкачването на 21 юни в лагер 2 на 6095 м. Като наши ценни сътрудници тук трябва да споменем, освен пакистанския офицер за свръзка полковник Ата-Улах, също и отличния Махди и неговите дванадесет колеги хунзи*.

За мен експедицията К2 беше непрекъснат низ от силни преживявания, започнали още от фантастичното пътуване към базата, преминало сред чудни екзотични места и гледки, до нещастния случай, който имах в Урдукас по време на краткия ми престой за аклиматизиране там и който едва не стана фатален за мен. Всичко стана на шега: Лачедели, който този ден влезе в палатката ми да ме събуди, ме вдигна както бях завит в пухения спален чувал и започна да ме люлее, докато в даден момент се изплъзнах от ръцете му и се търкулих гол като от майка роден по заледеното панадолнище. Това беше наистина мечешка шега, от която така се натъртих и нараних, че бях осъден на бездейност цели десет дни. Когато ме измъкнаха от дола и ме сложиха легнал върху една маса, Лачадели едва сдържаше сълзите си от мъка за това, което неволно ми беше сторил. За да му спестим наказанието от строгия проф. Дезио, всички решихме да провъзгласим случилото се за „силни болки в стомаха".


-----------------------------------------
[i:8f3ec3e9]* Хунзи — високопланински носачи в Пакистан — б. пр.[/i:8f3ec3e9]


След това започнаха двата месеца на напрегнато обсаждане на планината. Преживяхме ги сред всевъзможни трудности и мъчения, чийто връх бе смъртта на бедния Пюшо, сред безпощадни мусонни бури, за да стигнем до бивакуването на 8000 м височина на 31 юли. От К2 се върнах с тежък багаж от огромен опит, който бе прекалено трудно изпитание за младите ми години.




[i:8f3ec3e9] К2 изглед от базовия лагер.

Снимка: https://picasaweb.google.com/chahlawah[/i:8f3ec3e9]


[b:8f3ec3e9]К2 — Последните лагери[/b:8f3ec3e9]

Двадесет и осми юли, сутринта, лагер 7 на 7345 м.

Присъствам почти като странично лице на тръгването на моите другари, които се готвят за последен щурм на К2. Това са: Ерих Абрам, Акиле Компаньони, Пино Галоти, Лино Лачедели и Убалдо Рей.

Преди три дни, когато стигнахме за пръв път тази кота и установихме лагер 7, и аз бях като тях уморен от тежките изпитания, но изпълнен с воля и надежда. След това времето се развали за стотен път и бяхме принудени да останем като затворници в палатките в течение на три нощи и два дни. Първата нощ ядох нещо, което стомахът ми не можа да смели и оттогава не можах да туря нищо в устата си освен по няколко глътки лимонада, които преглъщах с мъка. А ето че сега дойде моментът да видя как другарите ми се отправят към върха и ми се струва, че всичко наоколо ми потъва с трясък, чувствам се отпаднал, без капка енергия, никому ненужен като прокълнат от съдбата, която не ми позволява ла изживея толкова жадувания момент на разчистване на сметките с К2. Изминаха двадесет и един дни откак напуснах за последен път базовия лагер. Издържах през цялото време в отлично здраве начело на колоната и ето че сега в решителния момент като по жестока ирония на съдбата далеч не приличам на победител, а по-скоро на сразен.

Петимата ми другари бавно и с мъка напредват стъпка по стъпка към върха. От усилията, които правят, се вижда, че са накрая на силите си и ми се струва, че единствено желязната им воля и надежда ги крепят на капналите им крака. За днес задачата им е да установят лагер 8, като го снабдят с всичко необходимо за двама от тях, които ще останат горе в него. Почти сигурно е, че двамата, които ще нощуват на тази изнесена най-високо позиция, ще бъдат определени за овладяването на върха, макар че в крайна сметка всичко ще зависи от физическото им състояние и самочувствието им. Останалите ще ги подпомогнат и следователно тази вечер ще слязат в лагер 7, за да пренощуват и утре ще отнесат нагоре нови материали и екипировка.

Докато петимата другари се отдалечават нагоре по склона под палещите лъчи на слънцето, аз оставам в палатката в плен на предателската болест и състоянието ми е толкова плачевно, че в един момент от него се роди силата, която ме накара да реагирам. Решавам да ям на всяка цена, макар че само мисълта за това предизвиква у мен чувство за повръщане. Само така ще мога да възобновя част от силите си и да заема мястото си там горе. За да успея да преглътна нещо от храните, които имахме на разположение, често бях принуден да затварям очи и да си налагам да мисля за друго. От време на време ми се струваше, че се задушавам от чувството за повръщане, но за щастие онова малко, което успявах да глътна, се задържаше в стомаха ми.

Беше изминал около половин час откак бях останал сам в лагера и ето че изведнъж пред моята палатка се появи Рей. По лицето му беше изписана страшна болка. Той ми обясни накратко, че когато се изкачил на около петдесет метра, му прилошало така, че се наложило да остави багажа на снега и да се върне обратно. В този момент, като никога, бях в състояние да вляза в положението му и да разбера мъката му, без да има нужда да ми я описва. Няма по-лоши удари на съдбата от тези за хора като нас, преживели два дълги месеца в подобна планина!

Четирите фигури горе се превърнаха в малки черни точици и всеки миг щяха да изчезнат сред събиращите се около върха мъгли. Съдбата на К2 остана само в техните ръце. Хвърляме един последен поглед след тях и затваряме входа на палатката. Атмосферата на униние и отпадналост цареше през целия този ден.

Днес отдолу не дойде никой и по време на радиосеанса от 17,30 настояхме да изпратят необходимите материали по носачите хунза. За тази операция помолихме базовия лагер, който имаше радиовръзка, да предаде нашето послание в лагер 5, от който трябваше да тръгнат товарите. От базовия лагер ни дадоха и предвижданията за времето, които най-сетне са благоприятни: небето се изяснява и от север духа леден вятър, носещ чувствително подобряване. (Това беше последният ни контакт с базовия лагер).

Привечер видяхме отгоре да слизат двама души. Бяха Абрам и Галоти. Значи Компаньони и Лачедели са щастливците, които ще атакуват върха. Голяма беше радостта ми, когато Абрам и Галоти ми казаха, че ме намират много освежен и възстановен. Значи, все пак чудото беше станало? Те ни описаха накратко мястото и уредбата на новия лагер. За да се стигне до него, най-напред се изкачвал един стръмен склон право нагоре, след което по диагонал вдясно по нещо като наклонен улей се стигало до източната стена на върха, където на края на друг по-малко стръмен склон на завет зад един серак опънали палатката на лагер 8. Височината била 7627 м и дотам се стигало за четири часа.

Галоти започна да разказва сполетялото го премеждие, което за малко не завършило трагично: „Оставихме Акиле и Лино да устроят палатката и ние с Ерих тръгнахме надолу. Както обикновено не бяхме свързани. Слизахме по-бавно, отколкото предполагахме, защото затъвахме даже в стъпките по старата пъртина, докато изведнъж, както пресичахме диагонално по реброто, се засилихме и тъкмо тогава дойде бедата. Изглежда, че към средата на последния склон под котките ми се беше набил сняг, което причини внезапно подхлъзване и аз се понесох из нанадолнището. Направих няколко опита да забия пикела но не успях, защото бях добил страшна инерция по склона, докато най-сетне не се видях по корем с лице нагоре към склона. Ритнах силно с десния крак в стената, двата предни зъба на котката захапаха и след няколко метра бях отново неподвижен. Посъвзех се, поех си дъх и се огледах наоколо. Бях прелетял хлъзгайки се най-малко шестдесет-седемдесет метра и като се видях, че съм опрял, въздъхнах от облекчение. Ерих ме-настигна и десетината метра, които ни деляха от палатките, изминахме забивайки предпазливо зъбите на котките. . ."*

Двадесет и девети юли. Призори небето е ясно и аз, като се има предвид височината, на която се намираме, се чувствам добре. Така се възстанових физически и морално, че даже усетих желание да закуся. И Рей изглежда свеж, но Галоти и Абрам все още страдат от вчерашната умора.

Положението днес е следното: Лачедели и Компаньони ще тръгнат от лагер 8, за да се изкачат до скалистия пояс под върха, където според програмата на 8100 м се надяваме да могат да устроят лагер 9, състоящ се от малка палатка тип „К2—Супер". След това ще се завърнат в лагер 8, до който ще достигнат нашите подкрепления. Ние от лагер 7 ще отнесем нужното за разпъването на още две палатки в лагер 8, което ще ни позволи да установим там горе нашата база, както и два треспола** с кислород, които ще послужат на Лачедели и Компаньони за последния щурм на върха от лагер 9. А от по-долните лагери ще тръгнат на етапи хунзите, които изискахме вчера по радиото, за да ни снабдят с допълнителни количества кислород, храна и гориво.


---------------------------------------------------
[i:8f3ec3e9]* Из дневника на Галоти — б. а.
** Специален самар, приспособен за пренасяне и използване на три бу-тилки кислород — б. а.[/i:8f3ec3e9]


След като подготвихме товарите, потеглихме със съзнателно най-бавна крачка, но скоро се случи онова, от което най-много се боехме — Рей и Абрам се видяха принудени да се върнат. Опитахме се да ги ободрим, но безуспешно. Те знаеха добре важността на мисията си и цената на отказа, но беше ясно, че ако са принудени да спрат в този момент, това означаваше, че вече са дали от себе си повече, отколкото от човешка гледна точка са могли да дадат. Без да кажат дума, оставиха товара си върху снега и клатушкайки се започнаха да слизат обратно.

Такива моменти са страшни както за този, който се връща, така и за онзи, който остава. Тях може истински да прецени само който ги е преживял. Абрам за днес ще остане в лагер 7 с надежда да се възстанови, за да може утре да ни настигне. Рей обаче беше в такова състояние, че него го чакаше единствено обратният път надолу. Така останахме само двама.

Но и Галоти беше така измъчен, че аз се питах дали ще може да продължи. Ето защо нямах смелост да го помоля да замени своя товар с изоставения от Абрам треспол с кислородните бутилки. Това беше най-тежкият, но същевременно и най-необходимият от багажите. Бях сигурен, че нямаше сили да го носи, иначе той самият щеше да предложи замяната. Колкото и да беше ценен кислородът за другарите ни горе, само един треспол и без това не решаваше въпроса. Ето защо и аз изоставих втория, като го замених с товар от храни и материали за опъване на втора палатка в лагер 8, а след това горе заедно с Лачедели и Компаньони щяхме да решим какво да правим по-нататък.

Поехме отново, умората ставаше непоносима и изкачването вървеше по-бавно. Едва изкачихме диагоналата вдясно и бяхме обгърнати от мъгла. Пъртината по горния слой сняг, проправена вчера от другарите ми, беше завеяна през нощта и успявахме да се ориентираме единствено от забитите от другарите ни спасителни знаменца. Галоти показваше изключителна издръжливост и макар да беше капнал от умора, продължаваше да ме следва.

Когато най-сетне видяхме палатката, беше вече късно следобед. Мъглата я беше скривала от нас до последните десетина метра. Лачедели и Компаньони отговориха на виковете ни и когато влязохме в палатката, заварихме ги страшно изтощени. Разказаха ни, че са се катерили дълги часове, за да изкачат едва стотина метра по ледената стена над палатката и там, след като оставили раниците, се върнали уморени до смърт. Положението съвсем не беше блестящо, поради което оставихме обсъждането за по-късно и Галоти и аз се заловихме да изравним площадката в склона преди да се стъмни, за да можем да опънем палатката и да се подслоним в нея.

След скромна вечеря (от сутринта не бяхме сложили нито залък в уста) се събрахме в палатката на другарите ни, за да обсъдим положението. Междувременно небето се изчисти и се покри със звезди. Студът навън се засили.

След като дълго обсъждахме, стигнахме до категорично заключение: все още може да се надяваме да победим върха само при положение, че утре успеем по някакъв начин да пренесем кислорода до лагер 9. Всеки опит да се изкачи последната отсечка без кислород беше много рисковано. Но нямаше възможност да разпределим тази работа за два дни, защото това би означавало да изчерпим и без това бедните ни запаси от храна и гориво, включително онези, които трябваше вече да са на път към нас с хунзите. Освен това един ден в повече щеше да ни изчерпи напълно физически; като се има предвид, че на тази височина човек се изтощава и при положение на пълна почивка. И накрая, но не на последно място, щяха също така да се увеличат възможностите за промяна на времето, нещо, което ставаше толкова често досега с всичките му непоправими последици. Употребата на кислородната апаратура, която осигурява в продължение на десет-дванадесет часа дегресия от 2000 м (това означава да се действува на 8000 м височина като при условия на 6000), беше за нас без друго значителна гаранция.

Накрая решихме сутринта ние с Галоти да слезем до лагер 7, за да вземем изоставените самари с кислородните бутилки и до вечерта да ги пренесем до лагер 9. Междувременно Лачедели на Компаньони щяха да се качат да построят лагер 9, и то не на определеното място, под скалистия пояс, а на около стотина метра по-надолу, за да успеем ние да изпълним тежката си мисия, която предвиждаше слизане двеста метра под тукашното ниво, след което ни очакваха най-малко още шестотин метра изкачване, и то на 8000 м над морското равнище! Това беше тежка задача, с която, ако не беше заложен на карта успехът на цялата експедиция, без съмнение не бихме се заели. Ако този план успееше, утре вечер щяхме да бъдем там горе в миниатюрната палатка на лагер 9 и четиримата загнездени в нея, както бяхме в този момент, щяхме да дочакаме заедно зората на жадувания ден на победата.

През цялата вечер Компаньони изглеждаше явно преуморен и изтощен. Съмнявайки се, че ще може да издържи усилието, което изисква щурмът на върха, на няколко пъти се изкушавах от мисълта да го поканя да ми отстъпи мястото си, по не посмях да го направя. Струваше ми се, че нямаше да бъде лоялно и удобно такова деликатно предложение да излезе от мен вместо от него. От друга страна ме смущаваше и фактът, че пред последния щурм ни очакваше още едни цял ден -- непосилен и пълен с неизвестни, така, че се колебаех между явната необходимост да заменя Компаньони, скрупулите, които ми забраняваха да го направя, и накрая, без сянка от подценяване идеше страхът, че на моето място Компаньони не ще успее да пренесе кислорода до лагер 9. За мен дойде като страшно облекчение, когато Компаньони, сякаш прочел мислите ми, се обърна към мен и рече: „Ако и утре горе на лагер 9 бъдеш в такава добра форма, може би ще заемеш мястото на един от нас двамата". В същност това не беше правдоподобна хипотеза, като се има пред вид изключително трудния ден, който ме очакваше, но във всеки случай тя послужи да ме убеди, че за днес нещата оставаха абсолютно непроменени. „Ако утре вечер стане отново дума за промени — мислех си аз, връщайки се в моята палатка, това ще рече, че и четиримата ще сме пристигнали в лагер 9 и че ние двамата ще сме пренесли товара с кислородните бутилки. Засега това е най-важното."

Галоти лежеше в палатката с премръзнал ляв крак. Помогнах му в масажа, докато почувствува отново крака си и след това се настанихме за прекарване на нощта.

На следващия ден сутринта, макар че бяхме почнали подготовката още от 6,30, можахме да тръгнем едва в осем часа. На такива височини само обуването на обущата от еленова кожа трае половин час. Заобикалящата ни природа предлагаше най-прекрасната гледка, каквато един алпинист може да си представи. Може би това впечатление идваше и от факта, че най-сетне можехме да съзерцаваме отблизо толкова бленувания, от нас връх. Серакът над лагера скриваше междинната му част и може би именно за това върхът, стъпил на провисналия си ледник, ни изглеждаше така блестящ и близък. Струваше ни се, че от него ни делят само няколко стъпки. Гледката под нас обаче беше още доста ограничена от профила на склона, върху който беше лагерът ни, но въпреки това ни подсказваше невижданата си сурова красота. Останал по-ниско от нас, се виждаше Скенг-Кангри (Стеркейз Пик), великолепният връх, висок 7544 м., чието овладяване не се удаде поради една чиста случайност на италианската експедиция, водена от херцог дели Абруци, която се върна от кота 6600. Погледнат от горе с трите си огромни стъпала, очертаващи силуета на тази гранитна грамада, той ни изглеждаше като царствена стълба към небето. Хоризонтът представляваше безкраен низ от върхове и ледници и особено към Куен-Лун добиваше бледосин цвят, в който небето и планината сякаш се сливаха. Пожелахме си взаимно успехи и се разделихме.

Макар че бяхме без товар, напредвахме бавно. Вятърът беше навял отново пъртината и ние се стремяхме да правим къси крачки, за да си улесним изкачването. Галоти не беше забравил вчерашното си подхлъзване и когато наближихме мястото на това произшествие, той си отваряше очите на четири.

Най-сетне стигнахме до мястото, където бяхме изоставили кислородните апарати. Забелязахме, че откъм лагер 7 към нас се изкачва Абрам и двамата хунзи — Махди и Изахан, дошли там вчера. Поздравихме Ерих, че е успял да преодолее кризата. Между онова, което бяха донесли, имаше и дюшеци и пухени спални чували, толкова ценни за нас и Галоти, които миналата нощ бяхме спали върху един дюшек, завити с един двоен спален чувал.

След като натоварихме на гърбовете си кислородните апарати и поехме обратно по пътя, по който току-що бяхме слезли, съдено ми бе да присъствам на най-прекрасния пример за човешка воля и издръжливост, каквито човек може да си представи в планината.

Начело вървях аз като най-малко изтощен, а между мен и другите трима, които ме следваха, идваше Галоти, който едва влачеше крака и почивките му бяха по-дълги, отколкото беше необходимо. От време на време той спираше с лице, заровено в снега, но разбирайки добре какво означаваше изнасянето на апаратите под върха, не знам как намираше у себе си сили да продължи. Лицето му се беше изкривило и подуло от това усилие и когато стигнахме до лагер 8, не бях сигурен дали ще може да направи даже стъпка нагоре. Справедливостта изисква да отбележа, че това, което Галоти успя да направи тогава, граничи с чудо и само то е достатъчно, за да смятаме, че на-истина сме заслужили победата над К2.

Макар че бяхме постигнали много, но все още бяхме далеч от присъединяването ни към другите двама, които ни очакваха горе в лагер 9, така че положението съвсем не беше розово. На Галоти не можеше повече да се разчита. Абрам мълчеше, но по израза на лицето му се виждаше, че дава малко надежди. Изахан трепереше като дете от високата температура, която беше вдигнал. Махди беше единственият измежду нас все още в отлична форма. Този човек беше изключителен и през цялото време беше най-издръжлив от всички носачи — хунза. По мое мнение само той можеше да бъде сравнен с най-добрите непалски шерпи*, за които, макар че не ги бях срещал лично, бях чувал отлични отзиви. От състоянието, в което се намирахме, беше ясно, че само Махди можеше да тръгне с мен с кислородната апаратура на гръб за лагер 9, но как можех да го убедя да направи този мъчителен преход, без да му намекна поне че има малка евентуалност да го вземем с нас на върха? Това беше скритият коз, с който смятах да въздействам при убеждаването на гордия и амбициозен Махди. Но преди всичко се заехме да приготвим за всички по една хубава супа с малкото блокчета концентрат и сухари, които имахме на разположение, защото с пълен стомах преговорите вървят по-добре. Едва след това изложихме на Махди нашия проект, обещахме му добро възнаграждение в рупии, като същевременно му намекнахме, макар и мъгляво, за възможността да се изкачи и той до върха заедно с мен, Лачедели и Компаньони. Махди прие предложението и екипиран добре с дрехите, които му предложиха Галоти и Абрам, с изключение разбира се, на обувките, започна да се стяга за път. Междувременно Абрам се почувствува по-добре и заяви, че е готов да ни придружи, доколкото му позволяват силите, като се сменя с нас в носенето на кислородните бутилки. Завързахме котките на краката си и направихме последна проверка на екипировката и товарите. Взехме за всеки случай въжетата и по няколко карабинера, както и една торбичка с резервни клапани и други малки части за дихателните апарати и ето ни отново на път.


-----------------------------------------------
[i:8f3ec3e9]* Шерпи — непалско племе, планински носачи — б. пр.[/i:8f3ec3e9]


Докато се усетим, часът беше станал 15,30, така, че ни оставаха само още четири часа от деня. Другарите ни горе сигурно скоро ще започнат да се безпокоят. Ето защо, без да се бавим повече, поехме по дълбоката пъртина вдясно, сочеща пътя за преодоляване на надвесената над палатките стена. Той минаваше на сянка и студът беше значителен. Мускулите ни бяха изтръпнали и не реагираха на усилията ни. Това беше последица от дългия престой, но главната причина беше в смазващата тежест на кислородните апарати, като всичко се утежняваше още повече от това, че се движехме в разредена до крайност атмосфера. Поради всичко това бяхме принудени да спираме след всеки три-четири направени с големи усилия крачки и да се редуваме в носенето на товара на всеки двадесет-тридесет метра.

В подножието на стената, висока около тридесет метра, се откриваше дълга и широка пукнатина. Пътят минаваше на мястото, където двата ръба на пукнатината бяха най-близо един до друг. Горният ръб завършваше със козирка от мек сняг. Няколкократното минаване на другарите по нея беше така на-рушило ръба, че минаването ни с тежкия товар, който носехме беше наистина проблематично.

Към 16,30 излязохме на склона над стената и преди още да хвърлим поглед към разкриващата се царствена гледка. която никой не помисли в този момент, започнахме да викаме другарите си, колкото ни глас държи. Чуха ни и отговориха което ни зарадва много. Но къде е палатката им? Дълга бяла нишка, прекъсната тук-там, означаваше следите им, водещи на-горе по дългия склон, чието било преваляше под сераците на самия връх. Но малко пред билото следите завиваха леко наляво и после се губеха. Появяваха се някъде по-горе, откъдето водеха към една зона, сред която се издигаха стръмни скали. Успяхме да продължим но тях, докато стигнахме под една огромна канара, откъдето не знаехме как да продължим. Бяхме сигурни, че Лачедели и Компаньони бяха там някъде наблизо в палатката, скрита от погледа ни от голямата скала. „Лино! Акиле! Къде сте?" — развикахме се отново и един глас отгоре ни отговори: „Следвайте пъртината" Продължихме изкачването по следите, чувствайки се значително успокоени, след като чухме гласовете на другарите си. Представата, че там където свършват следите, ще намерим палатката и че никаква трудност не се изпречва повече на пътя ни, ни караше да вярваме, че нямаме повод за тревога, макар да си давахме сметка, че няма да можем да се изкачим при тях преди да се стъмни.

Продължихме изкачването стъпка по стъпка, почивка след почивка. Пресякохме няколко големи цепнатини, предателски маскирани от тънки и крехки снежни мостове. В този момент през главата ми мина мисълта, че когато се върна отново по тези следи, К2 вече ще бъде превзет от нас. Тази мисъл ме въодушеви и ободри до такава степен, че облекчи за известно време голямата ми умора.

Но това ми душевно състояние продължи кратко. Колкото повече се качвахме, толкова повече ни обземаше съмнение, че палатката с нашите другари може би не е зад скалата. Гледана оттук, канарата не изглеждаше толкова голяма, че да закрие палатката. Но пък и не виждахме друго подходящо място за заслоняване на лагер 9. Склонът над нас чак до червената ивица под върха представляваше непрекъснат низ от стръмни скални плочи и сняг. Това ни разтревожи и през главите ни започнаха да, минават най-странни предположения. Може би следите, които водят към скалата, не са човешки, а са дупки от откъснал се отгоре камък. Но тогава къде могат да бъдат Лачедели и Компаньони? Може би са в съвсем друга посока па склона вдясно? Не, това не е логично! Там съществува голяма опасност от ледопад. Но въпреки това може да са опънали палатката в някоя малка пукнатина и затова не можем да ги видим оттук. Ами ако са стигнали до първоначално определената височина? Изключвахме и това, защото не бяхме се уговорили за подобно нещо. Освен това, ако беше така, то следите им щяха да вървят право нагоре към скалистия пояс и щяха да се виждат. Но вятърът може би ги е заличил. . . Тези страхове ни караха да викаме отново и отново другарите си. Отговорът им долиташе откъм скалата. „Няма съмнение, че са там", мислехме си ние, след като не ни оставаше нищо друго освен тази илюзия. Но разочарованието щеше да бъде толкова по-горчиво.

Междувременно слънцето се скри зад К2 и студът започна да щипе. Всичко наоколо се промени, сякаш като по чудо се бяхме пренесли на друга планина. Само преди миг всяка нейна гънка беше жива и огряна от слънцето, а сега всичко изведнъж сякаш помръкна и запустя и цялата планина доби суров и студен изглед. Обстановката стана тайнствена и страшна и ме караше да се чувствам малък и уязвим. Дотогава никога не бях чувствал така остро и осезателно могъществото на К2 и на целите Хималаи, които ме заобикаляха. Причина за това бе очарованието от вече близките „осем хиляди метра", което завладяваше подсъзнанието ми. Стори ми се, че ме обзема страх.

Внезапно действителността ме изтръгна от това състояние на екстаз, което в известен смисъл желаех да продължи вечно и от представа на представа да потъвам все по-дълбоко в света на фантастичното. Но ето че Абрам се оплака, че единият му крак е станал напълно безчувствен. Скъпи Ерих, колко думи на искрено възхищение ми идват сега, когато си мисля за това, което беше направил до този момент! Ти реши да се върнеш още когато изкачихме билото на стената и оттогава цели два часа ни следваше стъпка по стъпка, капнал от умора, разделяйки с нас тежестта на кислородните апарати, защото знаеше, че всеки метър на непосилни усилия, който ще ни спестиш, ще увеличи възможността за крайната победа.

Без да губим време, събухме обувката му и на смени започнахме да го масажираме, докато той не почувствува силна болка, сигурен признак, че опасността е преминала. Прегърнахме се на раздяла и ние проследихме известно време бавното слизане на нашия другар по склона. Часът беше 18,30.

Скоро стигнахме до високото било, което разделяше източния от южния скат и видяхме под нас огромна заледена фуния, която опираше чак долу до ледника Годуин Остин. Това беше пречката, която, гледана отдолу, прекъсваше дългата бяла нишка на следите, заличени тук-там от вятъра. Оттук следите се качваха по цялото било, след което, както бяхме видели отдолу, отиваха по дължината на стръмния склон. Гледан оттук, този склон се оказа почти отвесен улей, започващ от сераците под върха и разширяващ се надолу, за да се слее полегато с фунията под нас. Оттам следите пресичаха решително наляво споменатия улей, качваха се още малко нагоре право срещу отвесната стена, за да стигнат накрая голямата канара, след която оставаше неизвестностна.

Изкачил заснеженото било, Махди започна да трепери от студ и да дава признаци на изнервяне. На мен ми се щеше да хвръкна, ако не за друго, то поне да видя къде се бяха заврели онези двамата горе. След малко повече от половин час ще се стъмни, а ние още не знаехме със сигурност накъде да се запътим. „Лино! Акиле! Къде сте? Отговорете!" Пълно мълчание. „Може би са вътре в палатката и не ни чуват — си мислехме ние — но защо ли не се подадат?" Така щяхме да се успокоим всички.

Стигнахме до точката, от която започваше пресичането на улея и оттук вместо да продължим хоризонтално по следите на другарите ни, хванахме по диагоналата пряко към голямата канара.
Склонът ставаше все по-стръмен и опасен и сърцата ни на момент сякаш щяха да се пръснат от непосилното напрежение. Не беше повече възможно човек да се отпусне върху снега да си почине, защото наклонът беше такъв, че имаше опасност да се намериш на три хиляди метра по-долу в пропастта. Ах, тези бутилки, тези проклети кислородни бутилки! Чувствахме се смазани под тяхната тежест, кръстовете ни бяха като атрофирани и рамената ни не издържаха повече на напрежението. Допреди малко все още можехме да облекчаваме товара си като вървяхме наведени напред, но тук вече склонът беше така стръмен, че бяхме принудени да вървим странично, губейки равновесие. На моменти болката ставаше така непоносима и остра, че очаквах всеки момент да рухна. Само от време на време забивахме ледокопите в снега и захващайки се за тях, пъхтехме тежко като уморени биволи.

Но най-жестоката ирония беше мисълта, че това, което ни потискаше и смазваше раменете ни, можеше за миг да се превърне в наше най-голямо облекчение. Носехме чист кислород, деветнадесет килограма от този скъпоценен товар, които в един миг можеше да ни върне при условия, равни на две хиляди метра по-ниско. Какво по-просто от това да отвием един от трите клапана! Няма значение, че сме без маски. Заобикалящият ни въздух щеше веднага да се изпълни със скъпоценния газ. Не бих могъл да не спомена това изкушение, което на моменти поставяше на косъм успеха на цялата експедиция.

Започна постепенно да се стъмва и нашите викове следваха все по-чести, по-тревожни и по-отчаяни, без какъвто и да било отговор. Беше невъзможно да повярваме, че горе зад канарата няма да открием палатката. Но тогава защо Лачедели и Компаньони не отговарят на нашите викове? Та ние бяхме на не повече от петдесет метра от скалата. „Акиле! Лино! Защо не отговаряте?" — продължавахме ние да викаме, спрели целите задъхани и потънали до колената в снега. Още няколко минути и сумракът ще отстъпи място на непрогледна нощ. Страшно възбуден, Махди започна да вика като обезумял непонятни за мен думи.

Беше ми невъзможно да издържам повече. Откачих с един замах кислородната бутилка от плещите си и, събирайки сетни сили, запълзях право нагоре по улея, докато не се изкачих малко над нивото на канарата. Сгромолясах се върху снега и със замъглен от страшното усилие поглед видях, че зад скалата, която се оказа гладка, нямаше никаква палатка. Напротив. От нея нагоре се виеха полунавети следи, които водеха по диагонал вляво по стръмната стена от скали и сняг. Реакцията ми беше страшна. В първия момент ми се стори, че пропадам вдън земя. Всичко около мен се рушеше и не успявах да събера мислите си. Когато станах, беше минало много време от обхваналия ме шок. Беше се стъмнило съвсем. Махди беше до мен и виждах как очите му святкаха в тъмното. Не можех да кажа нито дума. Усещах гърлото си така пресъхнало, че машинално загребах шепа сняг и без да обръщам внимание на студа, го натъпках в устата си.

След малко се посъвзех и като си свалих ръкавиците, започнах да ровя из джобовете си, докато най-сетне намерих фенерчето. Опитах се да светна, но напразно. Изглежда, батерийката му се беше самоизпразнила от големия студ. Спомних си, че за да ми е под ръка я бях сложил в един от външните джобове и ето че сега бяхме без светлина.

Вече нямаше никакво съмнение, че другарите ни се намираха в подножието на пояса от червени скали под самия връх. Но защо направихте това? Как ще можем сега в тъмното да изкачим тази стръмна стена, за да ви достигнем? Ясно, че ще трябва да се върнем в лагер 8. Но как щяха другарите ни утре да намерят бутилките с кислорода? „Лино! Акиле! Отговорете! Чувате ли ни?" Но в планината цареше абсолютна тишина, разкъсвана от време на време само от страшните викове на Махди. Хрумна ми една идея, която с мъка разясних на Махди. Ставаше въпрос да стигнем до палатката, като се изкачим право нагоре по остатъка от снежния улей до равнището на скалистия пояс, като след това минем под него по дългата снежна площадка, която ни изглеждаше не много наклонена. По този начин щяхме да спестим най-малко сто и пет-десет метра диагонално изкачване в тъмнината по опасните заснежени скални плочи. Махди прие предложението ми на-пълно безучастно и продължи да вика в тъмнината. Аз изпълзях да прибера бутилките.

Когато се върнах при Махди, който се беше изкачил на около двадесет метра, сварих го да размахва ледокопа си към височината, проклинайки и заплашвайки всичко и всички. В тъмното не виждах изражението на лицето му, но съм сигурен, че трябва да е било страшно. Когато ми стана ясно, че възбудата му надминава границите на разума, изтръпнах цял от ужас. Загубих и ума и дума, давайки си сметка за непоправимите последици от това състояние на съпровождача ми.

Свалих товара от гърба си и започнах да викам Лино и Акиле. Отново пълно мълчание. Махди продължаваше да бъде извън себе си и да шари нервно нагоре-надолу. Голямата възбуда го караше да прави най-несвързани и необмислени действия, без да обръща внимание на товара на гърба си, вследствие на което залиташе страшно и очаквах всеки момент да се изтърколи в пропастта. Можех да го възпра само със сила, но в този момент на възбуда той беше по-силният. Но ето че след малко се поуспокои и аз, прикривайки страха си, успях да го убедя да седне и да се съвземе. Сега си мисля, че ако снегът беше малко по-твърд и не потъвахме толкова в него, отдавна щяхме да сме на дъното на пропастта под К2.

Положението се влоши дотолкова, че вече не виждах възможност даже да се върнем в лагер 8. Какво значение имаше че на сутринта Лачедели и Компаньони няма да намерят бутилките с кислорода? Това би било по-малко зло, докато за нас тръгването обратно за долния лагер би означавало сигурна смърт. В това състояние, в което се намираше, Махди без съмнение рано или късно щеше да се изтърколи надолу, а аз усещах, че нямам сили да го задържа. Не ми оставаше друго освен да помисля за последната отчаяна възможност — да се опитаме да дочакаме зората тук на склона. Започнах да копая на сляпо с ледокопа с намерение да изрежа в склона стъпало, достатъчно широко, за да можем да седнем един до друг на него. Междувременно в ума ми, през който светкавично минаваха и се преплитаха мисли и спомени, една мисъл се разрастваше, вземайки гигантски размери, придружена със страхотни видения — виждах и изживявах предварително агонията която ни очакваше. И колкото повече се противопоставях на тази страшна мисъл, толкова повече тя ечеше в тъпанчетата ми, докато в един момент имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Дали не полудявам? Улових се, че викам: „Не! Не искам да умра! Не бива да умра! Лино! Акиле! Не може да не ни чувате! Помогнете ни! Проклети души!" И продължих да редя най-силни заплахи и ругатни.

Преживявах страшна криза и когато успях да я превъзмогна, сякаш се събудих от кошмарен сън. Видях, че съм изкопал доста широка площадка. И Махди ми се стори поуспокоен. Трепереше на интервали от студа и на всяко мое предложение отговаряше с неизменното „Но, сахиб".

Клюнът на ледокопа вече удряше на твърд лед, което ме принуди да се откажа от по-нататъшно копане. Площадката ми изглеждаше доста широка, за да ни приюти и когато седнах да я изпробвам, констатирах, че долният й ръб стигаше до коляното ми, а горният — покриваше главата ми. Беше приблизително метър на шестдесет сантиметра. Махди, който досега следеше моята работа безучастно седнал встрани, изглеждаше също доволен, защото ме възнагради с едно неочаквано „Йес, сахиб".

Макар че вече се бяхме примирили със съдбата си, преди да се натъкмим в бивака и двамата извикахме отново колкото ни глас държеше. Гърлата ни бяха така пресъхнали, че ни бе трудно да произнесем имената на другарите си.

Но ето че като по чудо сред дълбоката тишина на хребета, под самия скален пояс, се появи светлина. „Лино! Акиле! Тук сме! Защо се обаждате едва сега?" Лачедели се обади и с отчетлив глас се извини, но тонът му далеч не бе любезен. Тъй като познавах добрия му характер, не взех сериозно думите му. Знаех, че една от главните последици на пребиваването в разредената атмосфера на такава височина е страшното изнервяне и раздразнителност. Спомних си, че и аз самият преди малко ги ругаех и проклинах. „Носите ли кислорода?" — обади се отново гласът. „Да" — отговорих аз. „Добре. Оставете го и се върнете обратно!" — „Не мога. Махди не е в състояние да се върне!" — „Какво!" — „Казвам, че Махди е обхванат от нервна криза и в този момент тръгва нагоре по стената." В същност, докато аз водех този диалог с върха, Махди беше скочил светкавично и се запъти пипнешком в тъмното нагоре по стръмната ледена стена към светещата точка на върха, без да съзнава смъртната опасност, на която се излагаше, тъй като светлината не само не му помагаше, но и го заслепяваше. „Махди! Върни се! Но гуд, Махди!" — не преставах да викам след него аз. Но той, заслепен от надеждата за живот, която му се беше появила под формата на светлина, продължаваше демоничното си катерене. Но светлината угасна внезапно и аз си помислих, че другарите ни се готвят да слязат да ни помогнат. Вкопчен върху отвесния склон, Махди започна да крещи отново като бесен: „Но гуд Компаньони, сахиб! Но гуд Лачедели, сахиб!" След малко той изпадна в нова още по-силна нервна криза. Но съдбата му помогна и той успя някак да слезе обратно при мен.

Напразно очаквахме другарите ни да се появят отново. Започнахме да ги викаме, но никой не се мярна повече през цялата нощ. Налегнаха ме страшни предчувствия.

Редувайки обещания и молби, успях да убедя Махди да седне до мен. Искаше на всяка цена да се върне в лагер 8 и на два пъти една успях да го задържа в момента, в който се готвеше да полети надолу по склона. Свалих котките от краката си, за да улесня кръвообращението. Свалих и котките на Махди, който, вкочанясал от студа, предпочиташе да остане с тях само и само да не се вижда принуден да сваля ръкавиците си. Устата ни изгаряха от жажда. Прерових джобовете си и открих три бонбона, които представляваха целия ни конфорт през очертаващата се страшна нощ. Сложихме по един в уста, но се наложи веднага да ги изплюем, защото ни липсваше каквато и да било слюнка да ги стопим. Отначало нощта изглеждаше спокойна, само от време на време свирваше леден ветрец. Искаше ми се да разбера колко е часа, но предпочетох да не поглеждам часовника. Чувствах облекчение, че най-сетне мога да бъда в седнало положение. От осем часа тази сутрин не се бяхме спрели с изключение на няколко часа в лагер 8, но и те преминаха на крак в подготовката на багажите. Най-сетне можехме да си починем, но за кратко време. Давах си сметка, че мускулите ни току-що спрели да работят, са още топли, но какво ще стане по-късно? Толкова ми се искаше да не мисля за нищо, но не успявах.

Небето беше осеяно с милиарди звезди, които блестяха така силно, че хвърляха странни отблясъци върху снега. Стори ми се, че преди няколко часа беше много по-тъмно. Въпреки че нямаше луна, контурите на всички околни върхове се открояваха отчетливо. В долините се трупаше все по-гъсто море от мъгли и облаци, които покриваха планината на височина 7500 м. „Каква очарователна гледка!" — помислих си аз в малкото мигове на спокойствие. Всички върхове, по-високи от Каракорум, до които ни стигаше окото, сякаш се раждаха от млечнобялото море на мъглите по заповед на някакъв вълшебник. Ето върховете на Фалуан Кангри, а в дъното — масивът на Гашербрум, най-висок от които е Хидън Пик. К2 доминира над всички тези колоси и на мен ми се струваше почти невероятно, че съм върху него. Вдигнах инстинктивно глава нагоре, сякаш исках да опровергая онова, което току-що си бях помислил. К2 сякаш искаше да ме предизвика, показвайки ми сянката на страшните си, забити и врязани в небето ледени шипове. Само над тях добива формата на връх, докато отдолу изглежда като Дамоклев меч, насочен срещу две малки човешки сърца. Откъснеше ли се и най-малката частица от тази чудовищна качулка, щяхме да бъдем смазани като мухи.

Докато в душите ни страхът се редуваше с надеждата, жесток студ започна да сковава крайниците ни, които трепереха като вейки. Притискахме се един към друг и се мъчехме да ограничим колкото се може повече контакта с леда, който ни-заобикаляше. На няколко пъти усещах как някоя част от тялото ми започваше да става безчувствена и преодолявайки вкочанелостта, започвах да се боря с всички сили да предотвратя замръзването. Често раздвижването и силните масажи на крайника не бяха достатъчни. Тогава грабвах ледокопа и удрях, докато не усетех, че кракът ми се съживява. Този начин се оказа полезен не само за възобновяване на кръвообращението, но ме изскубваше от чувството, че бълнувам поради недостиг на кислород.

Първият напор на снежната виелица ни удари внезапно като плесница в лицата. След него втори и трети. В миг халата ни обгърна и омота отвсякъде с такава сила, че проникваше под дрехите ни и ги пълнеше с леден прах. Скоро едва успявахме да предпазим с ръце носовете и устата си, за да не се задушим, а очите ни бяха напълно заслепени. Като корабокрушенци в бурно море се борехме със сетни сили да запазим живота си. Борбата ставаше все по-отчаяна и неравна, така че не си давахме повече сметка дали се борим за да живеем, или защото продължавахме да живеем.

На три пъти снегът ни затрупваше почти напълно, след като изпълваше площадката и на три пъти успяхме да се отринем със зъби и нокти. Сега вече всеки се бореше само за себе си, напъвайки силите си до последен предел. По едно време чух край мен рев и това не беше ревът на бурята, а човешки вик. Протегнах инстинктивно ръка към изплъзващата се човешка сянка. Тъкмо навреме, за да спра Махди, полетял към пропастта. Никога няма да разбера дали това му действие беше продиктувано само от отчаян инстинкт да се върне в лагер 8. След това, дълбаейки с ръце, успях да изкопая една дупка хоризонтално в стената, за да скрия вътре главата си, търсейки спасение и в това крайно средство. Мъчението продължаваше.

На зазоряване вятърът постихна. Море от мъгла скриваше всичко на сто метра надолу от нас. Постепенно небето започна да се изяснява и тук-там заблещукаха няколко утринни звезди. Въздухът сякаш се вкамени от звезден студ. Не знам колко часа бе траял този ад. Знам само, че не усещах тялото си, сякаш не беше мое. Не чувствах нито краката, нито ръцете, нито останалите части на тялото си и се тресях целият неспирно. Не знам как само успявах още да разсъждавам.

Останах безпомощен при тръгването на Махди, който, обезобразен и парализиран от студа, не дочака слънчевите лъчи и започна да слиза надолу. Със свито сърце го наблюдавах и се питах дали ще успее да задържи равновесие и дали няма да се изтърколи в пропастта. Не знаех какво да му кажа. На около четиридесет метра по-долу той се спря и остана дълго неподвижен. След това потегли отново и аз продължих да го следя как се клатушка и спира на всеки няколко крачки. Какво огромно облекчение почувствувах, когато го видях да прави последните крачки по изключително стръмния склон. Сега вече можеше да се хлъзга и търкаля колкото си ще. Опасността беше преминала. Бедният. Кой го знае в какво състояние беше, дали беше разбрал защо се наложи да бивакуваме тук горе без каквато и да било екипировка. Тази нощ, преди да започне адската виелица, за да го успокоя и да го отклоня от желанието му да се върне, му бях обещал голяма сума рупии и той остана. Дали сега проклинаше, че се беше съгласил? Снощи толкова се боях за живота му, а сега той слизаше сам! Дали не бях взел неправилни решения? Само бог може да ни съди.

И като божествено видение слънцето изведнъж се показа над морето от облаци сред безброй снопове лъчи и сенки. Топлината му ме съживи и скоро спрях да треперя. Свалих ръкавиците си. Ръцете ми бяха неузнаваеми, но започнаха да възвръщат усещанията си и да ме наболяват. Най-сетне можах да погледна и часовника. Беше шест без няколко минути. Какво ли ставаше с онези двамата горе? И сега още не можех да видя палатката им. Продължавах да се разтривам, изтърсвайки набилия се навсякъде по дрехите ми сняг. Дългата ми брада се беше превърнала в ледена броня около лицето ми. Извадих изпод снега затрупаните от виелицата бутилки с кислород, обух котките и поех обратния път. Бях невероятно нестабилен макар да не носех никакъв товар. На всяка крачка трябваше да забивам ледокопа и да се държа за него, за да не се изтърколя надолу. Скоро двестаметровият стръмен и опасен склон остана зад мен, и макар че крачката ми продължаваше да бъде несигурна, чувствах се по-стабилен. Раздвижих се и скоро се сгрях напълно.

Бях вече навлязъл с несигурна крачка в лабиринта от пукнатини, когато отгоре долетя човешки вик. Погледнах нататък, но не успях да забележа нищо освен блесналите на слънцето боядисани в ярки цветове кислородни бутилки, които бях оставил на склона и продължих слизането.

Ето най-сетне и стената на лагер 8. „Не се предавай, Валтер — рекох си аз. — Още няколко крачки и си отново при другарите си на топло в палатката". Надолу беше много лесно да се преминават пукнатините. Плъзгаш се по склона и ето те четири метра надолу, потънал до кръста в снега. Не без вълнение зърнах най-сетне двете палатки на лагера, бяха толкова близо, но все не можех да стигна до тях. Винаги става така. На края на тежки изпитания човек се отпуска.

На няколко крачки от палатките срещнах Изахан, който беше излязъл да вземе сняг за топене. Той ме успокои, като ми каза, че Махди е пристигнал преди малко жив и здрав и е в неговата палатка. Свалих котките си и влязох в палатката при Абрам и Галоти, който започна да ми разказва: „Малко преди седем часа някой разтвори палатката и ни събуди. Беше Махди, който, страшно грохнал, ни показа премръзналите пръсти на краката и ръцете си. Особено тези на краката бяха почернели от студа и бяха в много плачевно състояние. Не можахме да разберем нищо от несвързаните му обяснения и бяхме силно разтревожени. Ерих и аз го гледахме в очите и нямахме смелост да направим никакви предположения и догадки."* Малко след това пристигнах и аз.

Бедният Махди**. В този момент си го представих точно преди една година, слизащ от стената на Нанга Парбат, носейки на гръб един човек с премръзнал крак: Херман Бул, самотният завоевател на този връх.

Разказах накратко на другарите си драмата от тази нощ и може би в този момент сам не си давах сметка за преживяното и как бях успял да изляза невредим.

Часът е 17,30. Изахан отгръща входа на нашата палатка и произнася на английски следните думи: „Един сахиб доближава върха К2!" Изскачаме навън. Гърлото ми е свито от вълнение. Две черни точици се движат нагоре към потъналия в синева пред залеза връх.

Часът е 23. Пет сърца бият радостно в унисон за една и съща победа, в същата тази палатка. Това бяха: Ерих Абрам, Пино Галоти, Акиле Компаньони, Лино Лачедели и аз. Мо-мент, в който си наложих да забравя всичко друго.
През нощта заваля сняг.


--------------------------------------
[i:8f3ec3e9]* Из дневника на Галоти.
** По-късно в болницата на Скарду Махди бе подложен на ампутация на няколко от пръстите на краката и ръцете си.[/i:8f3ec3e9]

[b:8f3ec3e9][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=430]КЪМ ПЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:8f3ec3e9]


Превод от италиански:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 581 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Второ писмо от Димитър Колешев
Подбираха за Еверест като за филм
Монблан и други бели върхове
КОНТЕЙНЕРЪТ
Шерпите на Еверест
Свирепа Арена - Чангабанг
Мамо, защо го оставиха да умре?
Да бъдеш или да не бъдеш ...
Първо писмо от Николай Петков
Еверест - маршрути


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap