Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа арена - К2



Джо Таскър  |  Редактирана на 18/03/2011


[b:22e4fd78][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=402]КЪМ ТРЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:22e4fd78]


[b:22e4fd78]Глава пета

ХАЙДЕ ДА ТЕГЛИМ ЖРЕБИЙ


I

K2[/b:22e4fd78]

Поканата да участвам в експедицията на К2, втория по височина връх в света, бележи края на моя "наивен" период в изкачването на планините. Привлечен бях в експедиция, която за разлика от всичките ми досегашни начинания беше огромна по мащаб, и за пръв път имах възможност да се запозная с невероятните организационни способности на Крис Бонингтън. Необходимо бе да се намери финансова подкрепа, за каквато не можехме и да мечтаем при експедициите на Дунагири и Чангабанг, както и да се даде голяма обществена гласност, за да се изтъкне значението и престижът на този проект.




[i:22e4fd78] К2, изглед от Пакистан[/i:22e4fd78]


Задачата да се изкатери даден връх изведнъж се превърна в нещо много сложно, изпълнено с ангажименти не само към самите нас и привличащо вниманието на твърде много хора.

Беше есента на 1977 г. — една година след връщането ни от Чангабанг. Разполагах ,с повече пари и живеех по-сносно, отколкото преди. Работех във фабрика за алпийски обувки, като се надявах, че ще мога да свържа личните си интереси с работата. През лятото ходих в Алпите и отново се върнах на работа. Чувствах се опразнен и незадоволен. Някога Алпите ме пленяваха неудържимо, ала сега ми изглеждаха прекалено цивилизовани и достъпни. Бяха все така трудни и опасни, разбира се, но емоцията от приключението намалява, когато човек осъзнае, че няма връх, чието подножие да е отдалечено на повече от няколко часа ход от най-близката лифтова станция или жп гара. Направих няколко изкачвания, имах известни премеждия и толкоз. Като се върнах в Англия, където отново подкарах колата си и започнах да разговарям за дребни неща с познатите си, имах чувството, че изобщо не съм отсъствал. Прекараните шест седмици в Алпите ми изглеждаха като катерачна ваканция с пълен пансион и осигурен транспорт. Нямаше и помен от катарзиса на цялостното общуване с чужда култура, на отговорността за всяко решение и за организацията на всекидневното съществуване, на оцеляването в дива обстановка, когато си отдалечен на много дни път от всякаква чужда помощ.

Като се прибрахме от Чангабанг, нямах пред себе си никаква привлекателна цел. За Пийт перспективата бе връщане на старата служба и място в групата, която се канеше да щурмува К2. Аз се заех да търся работа, без да имам някакви избистрени намерения. Постепенно взех да обсъждам с приятели идеята за ново изкачване в Хималаите и вече се бяхме спрели на един връх, когато бях поканен да участвам в експедицията на К2 през 1978 г. Чувствах се ангажиран с първоначалния си план, ала бях изкушен от притегателната сила на един от най-високите и красиви върхове на Земята.

Със своята височина от 8611 метра К2 отстъпва само на Еверест, но се счита за по-труден от него. Опитите за покоряването му са свързани с цяла летопис от трагедии и до 1977 г. беше успешно изкачен само от две експедиции. Върхът се намира толкова далеч от всякакво населено място, че навремето географите не са успели да установят местното му наименование. След като се разбрало, че върхът с кодово название К2 ("К" е инициалът на Каракорум) е втори по височина в света, кодът останал вместо име и се утвърдил в световната географска и алпийска литература.

Веригата на Каракорум се простира в северната част на Пакистан и представлява границата му с Китай, като К2 се намира наполовина и в двете държави. Планините тук са по-мъчнопроходими, по-голи и необитаеми от повечето райони на Хималаите - подстъпът до К2 отнема четиринайсет дни ходене пеша от най-близкия черен път. Цената на експедициите в Каракорум е доста по-висока, отколкото на експедициите от същия мащаб в Индия и Непал. Таксите за носачите са по-големи, а и самите носачи трябва да бъдат повече, защото разстоянията са по-дълги и са нужни повече хранителни припаси. Заплануваният от Крис бюджет за британската експедиция през 1978 г. беше някъде между 50 и 60 хиляди лири стерлинги.

Групата се състоеше от осем души, единият от които, Джим Дъф, беше поканен заради опита му като експедиционен лекар, докато Тони Райли — друг участник, беше привлечен заради операторското си майсторство. Останалите шестима членове бяха избрани единствено благодарение на планинарските си способности, като Крис се отличаваше и с утвърден талант да събира пари за експедиции и да ги организира.

Присъствах на среща с цялата група в дома на Ник Есткърт. След първите ми две пътувания, когато всеки въпрос можеше да бъде уточнен с телефонно позвъняване или бърза консултация с партньора, сега се налагаше да се нагодя към необходимостта от предварително уредени срещи, при които трябваше да се координира местонахождението на осем души, да свикна с постоянния поток от писма във връзка с експедицията, бълвани от пощенската кутия, с изискването да се протоколират дискусиите и решенията по време на провежданите съвещания, както и с безконечните разговори колко пари са ни нужни и как да ги набавим.

Не ще и дума — познавах Пийт по-добре от всички останали. Трябваше обаче да общувам с шестима нови хора, някои от които бяха утвърдени фигури в алпийския свят, докато аз едва сега започвах. Дейността на Крис беше по-организирана и механизирана, отколкото бих могъл да си представя. Кабинетът му представляваше бърлога, задръстена от пишеща машина, аспектомат, телефон със записващо устройство, компютър, запаметяваща пишеща машина, картотеки с педантично обозначени диапозитиви, чекмеджета с документация и два въртящи се стола за него и секретарката му Луиз, без която той сам признаваше, че е загубен. Kрис беше маниак на тема технически измишльотини и с въодушевлението на дете, сдобило се с нова играчка, ни караше да ходим при него, за да програмираме тактическия план за изкачването на К2, както и шансовете ни за успех на компютъра, специално нает за целта от IBM.




[i:22e4fd78] Крис Бонингтън

Снимка:http://www.everestspeakersbureau.com [/i:22e4fd78]


През последните години Крис се явяваше предимно в ролята на експедиционен лидер, който организира и насочва действията на алпийска група, съставена от по-млади алпинисти. Неговото име беше много по-известно от имената на всички останали. Вярно е, че той беше най-възрастен в целия състав и след като беше катерил по-дълго от всички ни, естествено беше и списъкът на постиженията му да е по-голям. Ако не беше успял по време на експедициите си до два от най-високите върхове на Земята -Анапурна и Еверест, да стъпи на самите върхове, това не беше станало поради липса на умение и стръв, а най-вече заради необходимостта да координира действията на другите участници и да подсигури успешния ход на експедиционната машина, въздържайки се да излезе сам на предна линия.

Крис живееше в северната част на Лейк Дистрикт заедно с жена си Уенди и двете си деца. От познатите ми, които нарочно се бяха преместили да живеят в планината, нямаше друг с такъв безграничен ентусиазъм за катерене в най-простите му форми. Когато отидох у тях да обсъдим някои допълнителни подробности за експедицията, той настоя на всяка цена да намерим свободен промеждутък за едно съвместно изкачване, за да се освежи и не забрави навиците си сред цялата тази бумащина и математика, запълващи голяма част от времето му.

Крис живееше встрани от основните алпийски среди и социални кръгове, където се създават лесни познанства. Водеше затворено съществуване в семейството си, в което съпругата му Уенди уравновесяваше неговите изблици на трескава активност. Но в него имаше и стремеж към усамотяване, който проличаваше особено когато някой му поиска автограф и той осъзнае, че не е анонимен, а с име в обществото и обект на внимание. При социални контакти гласът му ставаше твърд, без следа от несигурност, сякаш говори пред публика.

Като ръководител на експедицията неговите задължения бяха най-многобройни, той се занимаваше със спонсорите и представителите на печата, а от друга страна трябваше някак да се "върже" с разнородната група от амбициозни индивидуалисти, които беше преценил, че са най-подходящи за едно успешно изкачване на К2.

Най-близкият човек на Крис беше Ник Есткърт, който беше катерил с него дълги години и неведнъж му беше оказвал самопожертвувателна подкрепа в името на провежданата експедиция. Ник имаше необичаен за алпинист темперамент. Силата на неговото въодушевление и пламенните му изявления бяха различни от това, което би трябвало да се очаква в занимание, където спокойствието и самоконтролът са от решаващо значение. Изразяваше мнението си прямо и многословно, но ако сбъркаше в нещо, самокритиката му звучеше не по-малко убедително. Външният му вид издаваше непокорство - разрошена, късо подстригана черна коса и живо лице с проницателен поглед - и с нищо не подсказваше за професията му на компютърен анализатор. Ник беше истинска опора за Крис и като енергичен член на алпийските среди осъществяваше връзка между него и един свят, от който той живееше отделен.

Познавах бегло Дъг Скот, но го знаех като силен и решителен човек. Добродушното му държане компенсираше могъществото на личността му и тежестта на възгледите му. Във физическо отношение превъзхождаше всички ни - имаше телосложение на боксьор. Неудържимият устрем, който го беше качил на Еверест и му беше позволил да изпълзи от върха на Огър до долу с два счупени крака, му придаваше обаяние, на което трудно можеше да се устои.

Пол Брейтуейт или Тът, както е известен навред, беше верен приятел на Дъг. Двамата бяха ходили заедно на няколко експедиции и помежду им съществуваше истинско разбирателство. Тът се беше прочул с изключителното си умение да катери скала и лед във Великобритания, а в последните години беше насочил вниманието си към по-далечни планини. Гледаше с реализъм на характерната за такива големи експедиции екстравагантност и се отнасяше скептично към помпозността на някои от изявленията на Крис Бонингтън. Докато се подготвяхме за експедицията, той се сгоди за някакво момиче, което обсеби мислите му в по-голяма степен, отколкото му се искаше да признае пред нас. На Тът беше възложена задачата да подготви цялата екипировка и аз бях определен за негов помощник.

Тони Райли беше участвал в снимането на няколко алпийски филма и беше поканен за катерещ оператор. Снимането на цялостен филм и изпращането на филмови материали за хода на експедицията бяха едно от средствата ни за набавяне на пари. С Тони катерихме веднъж в Уелс и си паснахме отлично, като в негово лице може би усетих по-сроден дух от всички останали в експедицията. Тони проявяваше склонност да гледа на живота само от черната му страна; любимите му песни бяха на състава "Доктор Хук", изразяващи патологично разочарование от света. Имаше навик да увеличава звука на касетофона, когато в песента се стигнеше до фрази от рода на "хладина като на умряло тяло" и "за последен път спя в този мръсен, гъмжащ от плъхове бардак", при което надаваше остър кикот, сякаш внушаваните от текста чувства са му добре известни. Беше щедър и отзивчив, ала излъчваше такова отчаяние, че тия качества лесно можеха да се пропуснат. В Уелс минахме един тур при много студено време и Тони се оправда, че не снима поради големия студ. Запитах се дали ще му е по-топло на К2. На другия ден отново мръзнахме по скалите, като и двамата копнеехме да си бъдем у дома пред огъня с неделните вестници в ръка. След като свикнах да не гледам толкова сериозно на неговия песимизъм, взе да ми става много приятно в компанията му.

Познавах Джим Дъф - алпинист и лекар - от няколко години. Спокойният говор и нескриваната хуманност придаваха на отношенията му с хората успокояващ "здравословен" оттенък, а красивата му външност и галантните обноски правеха впечатление на всички жени. Беше участвал в експедицията на Еверест през 1975 г. и на следващата година изкачи Чангабанг от противоположната страна на тази, по която катерихме ние с Пийт. От всичките ми познати алпинисти Джим се отличаваше с такъв непоправим хедонизъм, че просто не можех да разбера защо е решил да се подлага на изпитанията и лишенията, съпътстващи изкачванията в планината. При досегашните ми пътувания никога не бях мислил да взимаме и доктор, ала разпоредбите в Пакистан постановяват всяка група, по-голяма от четирима души, да има в състава си и лекар. Когато в дадена експедиция участва и медицинско лице, човек започва да се тревожи и да предвижда всевъзможни болестни състояния и ние просто се надпреварвахме да правим допълнения към списъка на Джим с лекарства и медикаменти.

Хармонията, създадена между мен и Пийт по време на дългото ни изпитание на Чангабанг, продължаваше да съществува. Междувременно Пийт беше напуснал работата си в Британския планинарски съвет и се беше преселил в Швейцария, където водеше курсове по алпинизъм. Това му даваше възможност да бъде с приятелката си, която също работеше в Швейцария. Понастоящем пишеше книга за нашето изкачване на Чангабанг и планираше хранителните припаси за тримесечната ни експедиция.

Мненията относно шансовете ни за успех бяха различни. Смятахме да предприемем опит по неизкачения западен гребен на К2. Този маршрут изглеждаше далеч по-труден от пътя, по който върхът беше достиган преди. Първото изкачване през 1954 г., дело на италианска експедиция, беше проведено като същинска военна операция. Второто, осъществено от японци през 1976 г., ознаменува първата експедиция в историята, струваща един милион долара. И двете групи следваха югоизточния гребен, или както се нарича реброто Абруци. И двете експедиции бяха с многочислен състав и използваха големи количества кислород.

Основните трудности на избрания от нас маршрут бяха в горната част на върха, но въпреки това възнамерявахме да вземем само шестнайсет бутилки кислород за цялата експедиция. Напоследък в алпийските кръгове се водеха разгорещени дебати относно употребата на кислород при изкачване дори и на най-високите върхове. Дискусията беше съсредоточена върху това, дали човешкият организъм в една или друга степен е в състояние да функционира на много голяма надморска височина и ако може, дали няма да се получат трайни мозъчни увреждания. Носеха се слухове за китайска експедиция, изкачила Еверест без кислород, ала липсваха повече подробности и събитието не се приемаше за достоверно. Безспорно досега никой не беше преодолявал без кислород такива големи трудности, каквито очаквахме над 8000 метра по западния гребен на К2. По всяка вероятност при трудното катерене на тази височина.всеки би се движил много бавно и отслабването на физическите сили ще настъпи твърде бързо, за да може да се постигне някакъв голям напредък.

Ето от какво естество бяха съмненията, които ни глождеха и подхранваха скептицизма на критиците. В крайна сметка решихме да вземем ограничено количество кислород за ползване при необходимост, без да утежняваме експедицията с проблемите по транспортирането на множество кислородни бутилки, изискващи участието на повече носачи.

Както винаги редакторът на списание "Маунтин" Кен Уилсън имаше свое лично, твърдо отстоявано мнение. Смяташе, че нямаме никакви шансове да качим повече от две-трети от цялата дължина на западния гребен и твърдеше, че не трябва да заминаваме, щом няма надежда да стигнем върха. Считаше, че никой алпинист не може да се надява на успех, ако не е стопроцентово убеден във възможността да изкачи върха. Този възглед беше коренно противоположен на моето становище, според което трябваше да идем и да видим докъде можем да се изкачим. В алпинизма има толкова много вероятности, че ако човек си седи долу и умозрително преценява какво е способен да изкатери и какво не, цялата работа ще му се види не само невъзможна, но и напълно безсмислена.

Помнех унищожителните критики на Кен към някои прекалено . "тежки" експедиции и сега недоумявах от обвиненията му, че нашата експедиция е твърде "лека", за да разчита на успех. Като авторитетен теоретик на планинарството той ме изненада с явното си неразбиране на привлекателността, която идва от елемента на неизвестност във всяко алпийско начинание.

Крис беше осигурил финансова подкрепа от една голяма компания за каучукови изделия в Лондон. Дадените от тях пари плюс сумата от продажбата на правата за информацията за хода на експедицията, авансът от договора за експедиционната книга, парите от правата за филма, закупени от заможната кинокомпания "Хамелеон филм” и личната лепта на всеки участник от 800 лири попълниха необходимите суми за провеждането на експедиция.

В случая бе много важно да се даде широка гласност на експедицията. След като бяхме приели финансова подкрепа от толкова места, не беше възможно да запазим интимния облик на предстоящата ни схватка с планината, както бяхме сторили с експедициите на Дунагири и Чангабанг. Независимо от всичките си резерви и скрупули сега се наложи да давам изявления и да правя предвиждания, които бих предпочел да скрия, трябваше да формулирам логични съждения за една дейност, която в основата си смятам за нелогична.

В това отношение всеки трябваше да направи компромис, колкото и да му е трудно, ала като че ли Дъг бе най-силно засегнат от всички ни. Беше поставен пред дилема: от една страна, обществената известност му даваше възможност да ходи на експедиции и впоследствие да си изкарва хляба с лекции и издаване печатни материали за направените изкачвания, а, от друга страна, се притесняваше от средствата за масова информация, опасявайки се от изкусителната съблазън на славата. Отнасяше се с подозрение към подбудите на всеки представител на журналистическото братство, страхуваше се да не би да изопачат някое негово изказване, тъй че да прозвучи различно от вложения първоначален смисъл.

Аз имах по-малко основание за такива подозрения и ми се струваше, че щом сме избрали дейност, която ни изважда на показ пред обществото, ние трябва да намерим начин за упражняване на контрол върху тълкуванията, които хората можеха да направят на нашите действия и изявления. Най-много се страхувах, че току-виж съм повярвал на често повтаряните от журналистите суперлативи и се главозамая от техните преувеличения. Имах реална преценка за действителната си стойност и знаех, че в никакъв случай не сме най-добрите, а само неколцина от множеството, при това късметлии, както и че не сме безгрешни и че цялата тази обществена шумотевица около нас е нещо съвсем преходно. Нямаше никакво значение колко погрешни можеха да бъдат впечатленията на хората за нас. За добро или за зло, утре това щеше да бъде още по-маловажно.

За разлика от предишните ми пътувания сега установих, че стоя някак далеч от проблемите, които възникваха в хода на подготовката. Задълженията бяха разпределени и при затруднение отговаряше само съответният човек. Ако кислородната апаратура не пристигнеше навреме, Джим щеше да му мисли; ако липсваха кашони с храна, Пийт трябваше да разреши въпроса; ако транспортирането на радиотелефоните по суша се окаже сложно, Крис щеше да се погрижи; двата ни камиона с багаж минаваха през Афганистан точно в момента, когато там се извършваше военен преврат, но ако някой ги отвлече, Крис ще оправи положението.

Мнозина смятаха, че експедицията на Еверест през 1975 г. ще бъде последното голямо начинание на Крис в Хималаите. След като сега с такава жар се беше заел с организирането на експедицията до К2, всички считаха, че той очевидно много държи тя да се увенчае с успех, понеже ще бъде неговата лебедова песен. Несъмнено Крис притежаваше голям авторитет. Фактът, че именно той е ръководител на експедицията, беше привлякъл вниманието на спонсорите, а самото му име предизвикваше интереса на обществеността и средствата за информация. Крис беше противоположност на Дъг; знаеше как да извлече максимална полза от обществената известност и може би тъкмо заради това непрекъснато съобразяване и задължителен самоконтрол той изглеждаше не така ведър и непринуден като останалите. Изпитах на свой гръб остротата на думите му и силата на авторитета му, когато ми позвъни да попита защо още не съм върнал подписан експедиционния договор. Не се бях занимавал с договори и исках да го изчета, за да разбера какво се има предвид под лишаване от право да се използват бележки от дневници за лични публикации преди отпечатването на експедиционната книга, както и да не се изнасят беседи от свое име, преди да са се провели официалните лекции за експедицията. Тъй като имах да върша безброй други неща, втори път така и не успях да прочета договора и когато поставих въпросите си пред Крис, той реагира остро — все едно че поставях под съмнение стила му на ръководство. Изглеждаше толкова засегнат от въпросите ми, че се принудих да подпиша договора, без повече да го погледна, и му го изпратих.

Огромна част от времето, свързано с експедиционната дейност, отива за странични неща, а не за провеждането на самата експедиция. Месеци наред се губят за подготовка, съвещания, дискусии, очаквания. На поредната среща се оказа, че има още много нерешени проблеми. Тьт настояваше за горната част на гребена да вземем 7-милиметрово въже, което е по-леко. След преживените неприятности с въжетата на Чангабанг, а и поради вроденото си чувство за предпазливост Пийт беше загрижен, че и най-малкото претъркване на въжето сериозно ще отслаби неговата издръжливост.

На Чангабанг дни наред се доверявахме на въжета с дебелина само 8 милиметра. Само по себе си такова въже може да издържи цял тон, ала ние трябваше да се осланяме на въжета, които бяха фиксирани постоянно на стената, тоест изложени на каменопадите и износващото действие на вятъра, който ги трие в грапавия гранит. Рискът да се скъса някое въже или да се откачи заедно с клина ни притесняваше толкова много, че всеки ден се редувахме в движението начело по парапетите.

Крис разреши спора с обобщението: "В горната част на гребена ще трябва да поемем толкова рискове, че претъркването на въжетата ще бъде най-малката ни грижа." След това разговорът премина на общи теми. През следващия месец Крис щеше да бъде много зает, понеже всеки ден трябваше да изнася беседи. Пийт сподели проблемите си във връзка със сключването на предварителен договор с някакво издателство за написване на книга. Тони се чувстваше малко непотребен, защото след осигуряването на средствата за експедицията беше осъзнал, че ролята му на кинооператор е сравнително маловажна. Цялата тази филмова дейност бе твърде далеч от неизмеримо голямото изпитание, на което щяха да бъдат подложени нашите способности. Задачата на Тът с екипировката беше приключена, Пийт се връщаше обратно в Швейцария, а Дъг възнамеряваше да замине за планините на Канада. Като "новак" на мен ми възложиха да довърша всички недовършени неща, които бяха дребни по обем, но събрани накуп, отнемаха много време. Попитах Крис дали бяга, за да поддържа форма. "Ами да, секретарката ми е много добра в тичането." Останах същисан как успява да прехвърли на сътрудничката си дори и своята физическа подготовка.

Прочетох книгата за английската експедиция по югозападната стена на Еверест през 1975 г. С изключение на мен и Тони всички в отбора за К2 бяха участвали в тази експедиция. Доста се поуспокоих, като разбрах за променливото представяне на алпинистите във физическо и психическо отношение. Независимо от голямата близост с тях аз все още продължавах да смятам, че притежават свръхчовешки качества. Безпокоях се за собственото си представяне и се питах дали експедицията няма да се превърне в съревнование кой да се добере до наличния кислород, за да се юрне към върха. Винаги съм се съмнявал в собствените си възможности и гледах да стоя по-далеч от ситуации, в които се стига до съперничество. Чувствах се далеч по-уверен, когато наоколо нямаше наблюдатели и цялата отговорност падаше на моите плещи.

Струваше ми се, че физическата ми активност е по-слаба, отколкото на останалите. Пийт ходеше на ски-походи из Швейцария, Тът трупаше ледени изкачвания в Шотландия, Дъг също беше отишъл да катери, Ник "правеше поведение", както сам се изрази, работейки усилено, за да направи добро впечатление във фирмата си. Възнамеряваше да мине на свободна практика след експедицията и се нуждаеше от хубави препоръки. Сериозно се съмнявах доколко ще бъда в състояние да се проявя наравно с тях, след като единственото ми занимание бе да обикалям страната в качеството си на търговски агент и да присъствам на търговски конференции. Непосредствено преди да замина през май 1978 г., реших да се заема с нова професия: отворих собствен магазин за продажба на пособия за алпинизъм, туризъм и въобще за спортове на открито. Реших, че ако сам съм си шеф, ще имам повече свобода и ще мога да отсъствам, когато се наложи.

Макар че месеците за подготовка на експедицията не бяха най-приятните, все пак те бяха необходими, ако искахме пътуването да се осъществи. Междувременно имах нова приятелка на име Луиз, за която предположих, че е напълно в реда на нещата да прояви интерес към експедицията. Помагаше ни в опаковането на багажа, отделяйки много часове от собственото си време за пълнене на кашони с екипировка и храна. Толкова бях сигурен в голямото си желание да участвам в тази експедиция, че изобщо не се сетих да се запитам какво е нейното отношение към това. А пък и тя никога не възрази. Нашата целенасоченост и действеност я бяха привлекли отначало, но ограничеността на моите интереси едва ли беше справедлива. Постепенно започнах да си задавам въпроса,доколко мога да се надявам, че ще се намери момиче, което да ме чака в продължение на три дълги тревожни месеца, докато аз се забавлявам с такова опасно начинание. Крис, въпреки честите си отсъствия, беше успял да създаде щастливо семейство, ала други бракове се бяха разпаднали. Ако ролите бяха разменени, т. е. ако съпругите бяха тези, които ходеха по планините, мъжете им едва ли щяха да бъдат толкова толерантни. Много ми стана интересно, когато Меги Бойсън, жена на наш известен алпинист, разказа колко били разтревожени мъжете от нашето забавяне на Чангабанг, как чупели пръсти и неведнъж се обаждали по телефона във Външното министерство да проверяват дали няма съобщение за нещастен случай. Меги недоумяваше как е възможно те да реагират така при обстоятелства, които на нея и бяха до болка познати.

Когато най-сетне потеглихме за К2, родителите ми дойдоха на "Хийтроу" да ме изпратят и майка ми пъхна в ръката един религиозен медальон за закрила на всички участници в експедицията — символ на тревогата, която изпитваше при тия пътувания, колкото и да се радваше, че вижда нейния син да осъществява себе си.


[b:22e4fd78]II[/b:22e4fd78]

В предмусонната жега на летището в Исламабад ни посрещна единият от нашите камиони. Повечето от екипировката и храната бяха превозени по суша от Тони Райли и двамата представители на "Хамелеон филм" Алън Джухърст и Крис Листър. Алън щеше да ни придружава в началния етап на дългия подстъп до К2, за да добие усещане за филма, който "Хамелеон" щеше да направи от операторската работа на Тони. Да бъдеш в състава на ръководена от Крис Бонингтън експедиция, има своите преимущества. Приеха ни в британското посолство и услужливите членове на персонала ни предоставиха своите домове с климатични инсталации. Като че ли вече не бяхме в състояние да контролираме събитията: в пакистанското Министерство на туризма ни дадоха пищен банкет, а в легацията имахме достъп до плувен басейн и до неограничено количество напитки. Напускайки Великобритания, сякаш бяхме лишени от възможността за волеви действия. Единствено Крис беше запазил пълен контрол над положението, координираше нещата и уреждаше прехвърлянето ни по въздуха до Скарду - градче на един час път със самолет, откъдето с джипове щяхме да стигнем до началото на четиринайсетдневния поход до подножието на върха.

Белосаните сгради на дипломатическата резиденция бяха същинска райска градина след омаломощаващата горещина навън. Отношението към нас беше особено добро и увереността, която нашите домакини демонстрираха към способността ни да покорим К2, беше направо трогателна. Посолството в Пакистан е най-голямото британско посолство в чужбина. Макар постройките да бяха нови, резиденцията напомняше на старата колониална епоха. При входовете под сянката на дърветата! седяха пазачи и контролираха достъпа до сградите. Присъстващи навред прислужници носеха питиета от бара на легацията и ни ги подаваха в басейна. Единствената причина да попаднем тук се криеше в това, че носехме полъх от родината и внасяхме разнообразие в ежедневието на дипломатите, служещи в тази далечна мисия.

Заедно с армейския капитан Шафик ур Рахман, нашия офицер за свръзка, Пийт отиде да купи необходимите местни продукти от пазара; двамата с Ник взаимно се охранявахме по пътя до банката, където обменихме 15 хиляди лири в пакистанска валута — все банкноти с малка стойност за разплащане с носачите. Количеството банкноти беше огромно и се побра в малък куфар, който пътуваше с нас в багажника на таксито. Притежавайки педантичен усет към цифрите, Ник беше определен за касиер на експедицията. Фантазирахме какво бъдеще ни очаква при толкова много пари, ако изоставим експедицията й избягаме в Южна Америка. Гангстерските ни мечтания бяха насърчени от цялата операция по преброяването на пачките под бдителния поглед на въоръжената охрана, последвано от зорко оглеждане на улицата и спринт до чакащото такси, където хвърлихме куфара в багажника, скочихме вътре и викнахме на шофьора да кара.

Спомените ми от заминаването за Скарду са обагрени от жестоката дизентерия, която хванахме, и съпровождащите неприятности: лежах на пода в приемната на посолството и час по час ставах да повръщам в оставения наблизо съд. Крис работеше на пишещата си машина, уточнявайки последни подробности, и без да забелязва нищо около себе си, променяше планове и прекрояваше идеи. В крайна сметка се взе решение да задържим десетина носачи, които да транспортират товара до лагер 1, като после оставим трима-четирима за пренасяне до лагер 2 и 3. Общият брой на носачите непрекъснато растеше и понастоящем изчислявахме, че ще ни трябват поне триста души.

Когато за пореден път станах да повръщам, Крис най-сетне забеляза присъствието ми и веднага ме подхвана: "Джо, моля ти се, почисти малко стаята. Защо не започнеш да товариш камиона? Би ли могъл да провериш какво правят другите?" Съвсем типично бе при неговата пълна концентрация да проявява безчувственост към всяко странично явление.

Полетът до Скарду продължава само час, но се смята за един от най-опасните в света. Самолетите са малки, а планините - високи. Понякога ти се струва, че върховете на крилата се разминават на метри със скалистите чукари. Ако времето е лошо, човек може да чака с дни да излети от Исламабад или Скарду. За мен полетът беше истинско мъчение, тъй като при всяко сътресение неудържимо започваше да ми се повдига.

Скарду е малко градче с пръстен цвят, прошарено от оазисна зеленина, където напоителните канали са успели да отвоюват парчета плодоносна земя от околната пустиня. Тук подбрахме болшинството от носачите, като се мъчехме да въведем някакъв ред непокорната тълпа от нетърпеливи и настойчиви балти. Разбирайки, че ще има експедиция и съответно работа, някои от тях бяха вървели два дни, за да дойдат до тук. Денем изпепелената земя гореше под лъчите на силното слънце, ала независимо от това събралите се носачи бяха облечени до един в много катове домашно тъкани вълнени дрехи с цвета на земята. Нашата експедиция означаваше работа и пари за местната икономика, тъй че полицията се намеси, за да въведе ред в събитието.




[i:22e4fd78] K2 [/i:22e4fd78]


С подбирането на носачите се зае Дъг. Беше идвал два пъти в този район и помнеше някои лица. На теория трябваше да проверява дали всеки потенциален носач е видимо здрав, но на практика избираше хората, които смяташе, че са интересни. А само какви образи имаше! Макар да бяха облечени в една и съща одърпана и безлична носия, всяка физиономия се отличаваше с неповторим израз. Повечето от планинците размахваха писма от предишни експедиции, в които се удостоверяваха техните качества и достойнства. Полицаите използваха палките си, за да отблъсват тълпите, които напираха в желанието си да бъдат наети. Дъг беше потресен - такова насилие беше в разрез с неговата философия за доброта и мир. Тръгна да се разправя с един полицай, който нищо не разбра и смаяно го изгледа, когато Дъг с жестове му показа, че същото може да сполети и самия него. Боят с палки не помагаше особено, за да се удържи въодушевлението на планинците. Стремяха се да избегнат ударите, присмиваха се на другарите си, които бяха изяли пердаха, и после се връщаха да се бутат при първата отдала се възможност. Джим Дъф също проверяваше да няма болни и беше във възторг от "Тия прекрасни хора".

Районът на Каракорум е много по-безплоден от планинските области в Индия и Непал, пейзажът е суров и негостоприемен. Няколко дни се движехме като през пустиня с редки оазиси, където стърчаха по няколко колиби, скупчени около поток. В тях живееха хора, които издържаха на тежкия климат в планинските долини, отделени от следващото село с дълбоки клисури с глинени склонове, опасни за преминаване в сезона на дъждовете.

Освен Алън Джухърст от "Хамелеон филм" с нас беше и Тони Робинсън, директор на нашия спонсор — каучуковата компания от Лондон, който беше решил да прекара отпуската си в екскурзия до базовия лагер на К2. Подстъпът до там е по-труден от обичайния трекинг в Хималаите. Всеки ден трябваше да преодоляваме различни препятствия: пресичане на реки, траверсиране на стръмни дефилета, изкачване на дълги хребети и всичко това под палещите лъчи на слънцето без хубави ручеи с питейна вода. Често вървяхме успоредно на река Бралду, стихиен воден поток, подхранван от топенето на ледниците във високата планина. Водите бяха черни от тиня и кал, увлечени от лудия й бяг. Нерядко се чуваше бученето на повлечени канари, изтръгнати от речния бряг. Реката носеше и помията на всички села в долината и поради това, въпреки че безводната ни пътека се виеше продължително край нея, водата й можеше да послужи за утоляване на жаждата толкова, колкото и морската.

Тази среда беше най-чужда за Тони Робинсън и Алън Джухърст, но те се справиха добре и понесоха жестокия контраст между Каракорум и обичайното си съществуване в директорски кабинет и киностудио. Тони намери приложение на административните си способности при разплащането с носачите, а Алън помагаше в най-тежката работа за деня — раздаването на грамадното количество хранителни дажби. В градския живот Алън беше ефектен и остроумен плейбой, чиято компания ми доставяше удоволствие. Но след като се заредиха дни на изнурително бъхтене без достатъчно вода за пиене в най-горещата част на деня, чуруликащият му говор бързо пресекна. Колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията, толкова по-омърлушен ставаше той. Въпреки че го познавах добре, установих, че предпочитам да общувам с членовете на експедицията. Чувствах се неспокоен от това.което ни предстоеше, и ми беше по-добре с хората, които изпитваха същото чувство. Винаги ставаше така — разговорите и поведението ни се наблюдаваха безучастно от двамата ни спътници, които не можеха да споделят нашите надежди, тревоги и съмнения.

Пътувахме с окъсаната армия от носачи през прашната земя с цвят на охра, преваляхме хълмовете от глина. Балтите са жизнерадостно племе, ала нямахме общ език и контактите ни с тях бяха ограничени. Със събуждането си призори ги виждахме как стават от земята като безмълвни сенки и се обръщат към Мека за молитва; после потегляха в някакъв техен си ,непонятен ред, всеки вързал номерирания си товар на гърба с въжето на своя занаят.

Ние, алпинистите, се движехме със свое темпо, носехме малко багаж и гледахме да пазим енергията си за голямото изпитание. Единствената промяна в продължителните часове по пътя идваше от това с кого вървиш. Подстъпът до К2 беше твърде дълъг и броят на хората беше достатъчно голям, за да имаш време да си побъбриш с някого, после да го оставиш и да тръгнеш с друг, все едно че отиваш от едно гости на друго. Повървях с Тът и научих за неговите неуточнени и плахи мечти. Натъкнах се на Джим и Ник, които – сломени от жегата – се бяха скрили под едно самотно дърво и дори се бяха решили да пийнат мъничко от мътилката на Бралду. Със своите непоклатими становища и неподправени мнения Ник винаги бе готов на шега. Събрахме се всички на минералните извори, киснахме се в топлите вирчета пред хоризонт от снежни върхове и слушахме разказите на онези, които бяха идвали тук преди. Не бяхме вървели и една седмица и неизменно се налагаше да гледаме местността през очите на хората, които предварително разкриваха какво има зад следващия завой, предсказваха дължината на дневния преход и назоваваха околните върхове.

На път за Пайджу за пръв път зърнахме К2 — неясна пирамида, надничаща над околните гиганти. Видяхме го съвсем за кратко, защото пътеката изви и върхът се скри от погледа ни.

Същата вечер бивакувахме в подножието на красивия връх Пайджу; преспахме в малка горичка, която беше просто нереална сред тая гола пустош. Оттук трябваше да се качим на ледника Балторо — гигантска настръхнала змия от лед, която се виеше в продължение на много километри надолу между планините и избутваше пред себе си камари сипеен материал, който остъргваше от склоновете край леглото си. В Пайджу освободихме двайсет от нашите носачи. Всеки ден заедно с тристачленния керван консумирахме толкова много храна, че сега имахме двайсет товара по-малко. Тони Робинсън и Алън Джухърст щяха да се върнат с носачите. Преди два дни бяхме преминали една широка и дълбока река и ако двамата продължеха по-нататък с нас, рискуваха на връщане да не могат ' да преодолеят реката, защото летните горещини щяха да увеличат топенето и нивото й щеше да се повиши. В този лагер останахме един ден да починем. Известно напрежение се създаде вследствие на яростна разправия между капитан Шафик и един носач. Тът, организаторът на екипировката, беше сериозно разтревожен, че една стачка на носачите може да обезсмисли целия му труд, ако багажът не стигне до базовия лагер. Разби на пух и прах моите разсъждения, че и двете страни малко или повече блъфират, и ги обяви за нереалистични и безотговорни. Крис се набута в центъра на скандала и през преградите на четириезичен превод успя да наложи нещичко от авторитета си, който смяташе, че трябва да стресне дори и тия балти.

До вечерта напрежението се уталожи, не остана и следа от лоши чувства и тъмнината се изпълни с шум, песни и пращене на буйни огньове. Алън взе дейно участие в танците, подети от носачите, и спечели бурни овации. Съжалявах, че си тръгва на другия ден, но опасностите за него и Тони при самотното им връщане през планините при техния незначителен планинарски опит бяха твърде реални, за да ги пренебрегнем.

Крис измисли нов план, според който двама души трябваше да изпреварят главната група и да прокарат пъртина до базовия лагер. Времето се беше влошило и последните два-три дни пред подножието на върха предвиждахме да се натъкнем на дълбоки снегове. За да избегнем забавянето и предварително да парираме възраженията на носачите, беше за предпочитане да има прокарана пъртина. Единствено двамата с Дъг бяхме без конкретни задачи, изискващи присъствието ни в кервана. Лекарят Джим беше необходим в тила; Тът трябваше да се движи с багажа, защото най-добре знаеше съдържанието на отделните товари; Ник трябваше да плаща на носачите, тъй като всеки ден освобождавахме по неколцина в зависимост от консумацията на храната. Всъщност всеки освен мен и Дъг имаше по някакво задължение.




[i:22e4fd78] Районът на действие на експедицията до К2 [/i:22e4fd78]


Перспективата да избързаме напред беше привлекателна, ала да се бие пъртина в дълбок сняг не е особено приятно. Тът се раздразни, че е закотвен в главната група. Не разбрах дали настоява той да бъде в авангарда,или смята, че се намесвам в приятелството му с Дъг. Хората трябваше да постигнат добро съгласие помежду си в планината и предвид на това се налагаше всеки да се сработи с останалите поотделно. Общото командване на експедицията беше в ръцете на Крис и сред участниците съществуваше тенденция да се анализира всяко негово изказване и действие с цел да се проследи линията на мисълта му, което би подсказало действителните му намерения. При другите експедиции той бе диктувал образуването на свръзките, както и движението на всяка двойка към върха, което определя ролята им в крайния щурм.

Крис беше непостоянен в становищата си и най-голямата му слабост или сила бе, че обикновено мислеше на глас. Това създаваше впечатление за неувереност, но на практика беше процес, чрез който много хора изясняват нещата за себе си и после дават окончателно обмислено становище. Приемането на неговото мислене на глас за неувереност, както и всеки опит да му се наложи готово решение,беше погрешно. Никой не беше успял да промени някое становище на Крис с директно изявление и всеки от нас самодоволно смяташе, че е намерил начин да накара Крис да приеме неговия възглед за свой независимо от изхождащите предпоставки.

В лагера при Урдукас, тоест вечерта преди двамата с Дъг да потеглим напред, всички се уговорихме да опитаме да заставим Крис да направи нещо, което искаме и за което знаехме, че първоначално ще бъде отхвърлено. Тът например се зае да преодолее необяснимата съпротива на Крис да отпрати куриерите с пощата, преди да сме стигнали базовия лагер. По този начин писмата щяха да се получат шест седмици след тръгването ни от Великобритания, обаче Крис смяташе, че ще запази целостта на информационните бюлетини, ако не допусне предварително разгласяване на разни подробности, които се съдържаха в кореспонденцията на участниците. Дъг и аз се хванахме да убедим Крис, че е по-добре Куамаджан, нашият високопланински носач от племето хунза, да дойде с нас, вместо да пътува с кервана. Куамаджан беше отличен другар, интелигентен, добронравен и способен. Щеше да ни помага в изкачването, но докато дойдеше време за тия му задължения, асистираше на готвача Шере Хан. Куамаджан се оказа много по-сръчен и надежден от Шере Хан, винаги бе готов да помогне и проявяваше находчивост при разрешаването на проблемите. Двамата с Дъг смятахме, че ще ни бъде много полезен, ако дойде с нас, но останалата част от екипа настояваше да остане с тях.

През нощта валя сняг. Палатките хлътнаха под тежестта му, ала на сутринта небето беше чисто. Лагерът при Урдукас беше разположен на тревисто възвишение над ледника. Носачите поискаха още един почивен ден тук, за да си приготвят чапати и ориз за следващите няколко дни, когато всяка нощувка ще бъде сред ледовете. Дъг и аз потеглихме с шепа носачи и Куамаджан, който беше причислен към нашата група, тъй като единствено чрез него можехме да общуваме с другите носачи.

Изпитах облекчение, че се отървавам от грижите на кервана и с нетърпение се отправих към масивните снежни върхове, запушващи долината. Радвах се и на отворилата се възможност да опозная по-добре Дъг.

Тъй като беше много ярка личност, не беше лесно да се отдели истинската му същност от образа, създаден при динамичните взаимоотношения в групата, към която се числяхме. Останали двамата, самият механизъм на общуването щеше взаимно да ни разкрие що за хора сме в действителност. Отвсякъде ни обграждаха великански върхове с девствени скални стени: кулите Транго, Катедралите на Балторо, елегантните конуси на Машербрум и Музтаг Тауър. Познати имена, имена, за които бях чел от години, а ето че сега добиха плът и кръв. Три дни напредвахме към Конкордия, свръзката на три ледника, над която доминира главозамайващият клин на Гашербрум IV в съседство с Броуд пик, който има по-меки форми, ала е грамаден.




[i:22e4fd78] Върху ледника [/i:22e4fd78]


Слънцето силно се отразяваше от новия сняг и се наложи още първия ден да раздадем на всички носачи слънчеви очила. Носачите ги считаха обаче за украшения или амулети и колкото и да се стараехме да ги научим, те ги носеха навсякъде другаде, но не и на очите. През нощта взеха да се оплакват от главоболие и дойдоха да искат лекарства за очите си, които се бяха възпалили от проникващите с удвоена сила през разредения въздух слънчеви лъчи. На 4000 метра надморска височина атмосферата пропуска далеч по-голямо количество от вредните ултравиолетови лъчи, отколкото на морското равнище. До сутринта трима от осемте ни носачи страдаха от пълна снежна слепота, а всички с изключение на двама се оплакваха от остри болки.

И без друго се наложи да спрем, защото предишната вечер, когато отворих кашона, който би трябвало да съдържа храна за четиринайсет дни, установих, че взетият кашон не е № 14, а № 14Е и е пълен с газови бутилки. Без провизии бяхме безпомощни и пратихме двамата здрави носачи обратно до Урдукас, за да донесат необходимия кашон за съкратено време срещу допълнително заплащане. Върнаха се към десет часа на другата сутрин, ала като потеглихме нататък, групата ни представляваше тъжна картинка. Поразените от снежна слепота носачи се държаха за другите, които виждаха, и така се влачехме едва-едва по ледника. За да ускори придвижването, Дъг взе багажа на единия от "ослепелите" носачи, но усилието му беше напразно. Изминахме малко повече от километър, преди да се наложи да спрем окончателно заради болните носачи.

Изградихме лагера си на камъните, покриващи леда, на височина около 4400 метра. Щом слънцето се скри, студът моментално напомни за себе си. Двамата с Дъг се бяхме покачили на една ледена могила и оттам фотографирахме залеза, докато не усетихме, че напълно сме премръзнали и се завтекохме към палатката, спалните чували и пухените якета. Носачите се настаниха в кръгъл каменен подслон, който набързо изградиха. Под себе си нямаха почти никаква изолация от студените скали, а за завиване разполагаха само с по едно одеяло. За да се стоплят, някои се сгушиха по двойки и обединиха завивките си. Изобщо не можах да си представя как спят в тоя студ.

До сутринта зрението им се пооправи и ние побързахме да продължим, за да поддържаме дистанцията от главната група, ала се оказа, че няма дълбок сняг и нуждата от пъртина отпадна. От Конкордия за пръв път видяхме в цял ръст К2. Колосалната му симетрична пирамида въздействаше зашеметяващо и ние се взирахме в нея единствено със сляпата вяра, че по цялата тая грамада все пак има уязвими места, които ще ни позволят да се изкачим догоре. Мъгла закри върха и ни попречи да го наблюдаваме по-дълго — следващата възможност за оглед щеше да бъде от самото му подножие, откъдето обаче връхните части на масива щяха да се закриват от бастионите под тях.




[i:22e4fd78] К2 от Конкордия [/i:22e4fd78]


Бяхме изостанали с половин ден от общия график на експедицията, рогато стигнахме до удобно място за лагер под югозападния гребен на К2 и снежната кула на Ейнджъл пик, шестхилядник сателит на главния връх. Нашата цел, западният гребен, започваше извън полезрението ни горе от ледника Савоя, който се виеше около склоновете на Ейнджъл пик. Двамата с Дъг възнамерявахме да проучим пътя до ледника Савоя и да стигнем мястото, където искахме да построим базовия лагер. Времето беше нестабилно и ние решихме да почакаме, но като "авангард" на кервана изпаднахме в глупаво положение, защото само час или два след нас пристигна и основната група. Всички недоволстваха от упоритостта на Крис, който ги беше накарал да минат два прехода наведнъж до Конкордия — носачите мърмореха заради удължения работен ден, а алпинистите бяха ядосани от късното пристигане на багажа, понеже се наложило да го чакат до тъмно, изгладнели и премръзнали, на открито ветровито място.

Пийт ми каза, че бил смаян от гледката на разклоняващите се лъчеобразно от Конкордия ледникови долини, както и от спиращите дъха върхове наоколо. Сподели, че искал да пусне нещо от Бах или Бетовен на касетофона, при което за негов ужас бил изпреварен от Ник, който с характерната си безцеремонност пуснал докрай песента "Бягай от ада" на някакъв състав, наречен Къс месо .

Присъствието на повече от двеста носачи ни върна в трескавия хаос, от който се бяхме спасили за няколко дни. Поради големите надници на носачите явно нямаше възможност да се чака подобряване на времето, за да намерим път до базовия лагер. Тръгнахме с двама носачи от нашата предна група и поехме край склоновете на Ейнджъл пик към горното плато на ледника. Видимостта беше твърде лоша и след три часа се върнахме, уверени, че сме открили приблизителния район на лагера; гъстата мъгла не ни позволяваше да виждаме на повече от няколко метра пред себе си. На мястото, където хванахме ледника, имаше останки от стара лавина, но мъглата ни пречеше да разберем откъде е дошла. Дъг настояваше да прокараме пътека доста по-навътре в ледника, обаче там беше пълно с цепнатини и скриващият ги дълбок сняг ме подтикна да изразя предпочитание към по-късия маршрут в близост до склона. Дъг обаче настоя на своето по твърде властен начин, който издаваше чувство за собствена значимост, каквато не подозирах, че притежава. Аз подкрепих ; становището си с предположението, че сигурно е по-рисковано да се прекарат двеста носачи през зона, осеяна с многобройни и бездънни пукнатини, отколкото да се изложат за кратко на опасност от лавина. И двата варианта имаха недостатъци, но никой от нас не искаше да отстъпи. Съпровождащите ни носачи дадоха да се разбере, че предпочитат да се движат близо до склона, т. е. колкото е възможно по-дълго да бъдат на твърда земя.

Като се върнахме при останалите от групата, останахме с чувството, че усилията ни са били безпредметни, защото се взе едно от онези решения, които само подсилват впечатлението, че си откъснат от режисирането на събитията. С изключение на двайсет и пет души всички други носачи бяха освободени, защото базовият лагер нямаше да бъде оборудван наведнъж с еднократно пренасяне на цялата екипировка. Вместо това избраните двайсет и пет носачи щяха да получат допълнително облекло и възнаграждение, за да изнесат постепенно багажа в течение на следващата седмица.

Когато базовият лагер най-сетне стана обитаем и ние поред се нанесохме в зависимост от задълженията ни в по-долния лагер, един следобед Пийт закъсня и опасенията ни за лавинна опасност край склоновете на Ейнджъл пик се възродиха. Беше останал в тъй наречения склад да надзирава транспортирането на храната, докато Тът правеше същото с инвентара. Знаеше се, че днес трябва да пристигне, но вече бе станало три часа, а него никакъв го нямаше. Ник и Куамаджан тръгнаха надолу, поддържайки радиовръзка с нас, за да установят причините за забавянето му. Не след дълго се появиха заедно с Пийт, който беше пребледнял и кашляше на пристъпи.

Пийт напуснал склада по-късно, отколкото възнамерявал. Тът, който трябваше да остане долу и да продължи да контролира транспорта, отворил бутилка перно за отпразнуване на рождения си ден. Когато най-после тръгнал, Пийт вече чувствал главата си замаяна. Едва стъпил на ледника, на един час път от склада, и ето че от склона над него се откъснала лавина. Тутакси хвърлил раницата и побягнал назад, строполявайки се в изнемога до прикритието на скалите, които току-що бил подминал. След миг го посипали потоци от прахообразен сняг, който проникнал в белите му дробове. Пийт останал да лежи там близо час, докато се почувствал достатъчно възстановен, за да изрови раницата и да продължи нагоре.

В началото на планинарската си практика, когато още не познавах тази стихия, нямах понятие колко могъщи и смъртоносни могат да бъдат лавините. Просто не можех да разбера как става така, че снегът, толкова лек и безобиден, убива хора и помита цели села. Ала постепенно научих, че снегът с дебелина дори само двайсетина сантиметра може да се хлъзне надолу по наклона, увличайки още сняг по пътя си, и да образува исполинска падаща маса с тегло хиляди тонове, която е в състояние да унищожи всичко пред себе си. В планината се налага да бъдем предпазливи с всеки открит снежен участък. Здравият уплътнен сняг е най-безопасен и обикновено може да тръгне надолу само ако топлината на слънцето увеличи съдържанието на влага в пласта и наруши съществуващото равновесие. Най-опасен е пресният сняг на фирнова основа, защото фирнът осигурява гладка замръзнала повърхност, с която новият сняг в момента на валежа не образува сцепление. Идеалното разрешение е човек да избягва всички потенциални лавиноопасни зони, ала това не винаги е възможно.

Чувствах се отговорен, задето настоях да се следва именно този маршрут, но моите съображения, че еднократното преминаване ще бъде по-безопасно от сложното лутане между цепнатините, загуби своята стойност, след като планът за установяването на базовия лагер беше променен.


[b:22e4fd78]III[/b:22e4fd78]

Постепенно групата ни се сплоти и съществуващият хаос се канализира в общия порив нагоре, материализиран в единодушно приет път през нов зловещ участък от цепнатини и тесни пукнатини между леда и скалите. От базовия лагер нататък започнахме да опъваме парапети за улеснение на десетимата носачи, които щяха да пренасят товари до лагер 1. Планирахме да организираме шест лагера и предварително бяхме изчислили, че твърде много багаж трябва да се изнесе към върха за задоволяване ежедневните нужди на осем души. Ползването на носачи за транспорт в по-леката долна част от маршрута позволяваше да се заемем с прокарването на пътя нагоре.




[i:22e4fd78] На път към базовия лагер [/i:22e4fd78]


Дълго и често се взирахме във върха, като се мъчехме да схванем логиката на формите му, питайки се дали тази сянка означава кулоар, дали скалният праг между онези две снежни полета може да се изкатери, дали горе на гребена има достатъчно големи площадки за опъване на палатка. Обсъждахме възможните пътища за изкачване, както и вероятността да успеем; всички бяхме амбицирали и без да се съревноваваме, до един искахме да стигнем върха. В един разговор Ник се дистанцира от общото мнение и тогава осъзнах колко е незаменим, когато са необходими колективни действия. Всеки изразяваше съмнението си дали ще му стигнат силите да покори К2 и изведнъж Ник ни сложи в джоба си с думите: "Хич не ми пука дали ще се кача, стига някой друг да успее. Ще бъде повече от удивително, ако въобще някой от нас изкачи това чудо", при които нашите суетни душевни терзания придобиха абсолютно егоистично звучене.

Построихме лагер 1 под скален бастион в края на равен снежен склон. Винаги предпочитахме да лагеруваме в близост до сигурността на твърдата скала и разположени на специално изкопана платформа, както беше в случая, лягахме да спим, без да се боим, че през нощта може да ни връхлети нещо.

Щом се освободихме от задълженията си долу, излязохме на позиция в новия лагер. Пийт беше привършил работата си с храната, а ние с Дъг, лишени от конкретни задачи, бяхме негови помощници, тъй че тримата първи се нанесохме в лагер 1.

Валеше обилно, докато опъвахме палатките. Качих се по-бавно от другите, всеки товар ми се струваше извънредно тежък и разбрах, че още не съм достатъчно добре аклиматизиран. Не се чувствах зле, съзнанието ми беше будно и нащрек, но тялото ми просто не искаше да върви по-бързо. Като пристигнах, Дъг сипеше ругатни по адрес на палатката, която тъкмо бе разопаковал. Беше модел, който той бе използвал преди и считаше опъването му за излишно усложнено, а жизненото пространство вътре - прекалено ограничено. Поради това хитрата стара кримка предложи, без изобщо да търпи възражения, ние с Пийт да спим в тази палатка, а той да вземе друга, която му е по вкуса, и за компенсация да готви и за трима ни.

Имахме радиовръзка с базата и по тоя начин можехме да отстраним пропуските, които бяхме допуснали в оборудването на лагера поради подсъзнателното успокоение, че не разчитаме само на себе си. Не успяхме да се свържем в 16 часа, но половин час по-късно поискахме да ни пратят на другия ден пластмасови чаши, лъжици и чинии, моята четка за зъби, химикалки за Дъг (да води дневника си; и два-три чифта пухени терлици за ползване в спалните чували. Написахме писма и картички, за да ги свалят утре долу и предадат на куриерите, които най-сетне тръгваха с пощата.

Преминахме нагоре още няколко въжета и ги фиксирахме по сняг с увеличен наклон. Лагер 1 се намираше на 5900 метра и въпреки че движенията ни бяха мудни от височината, беше приятно да забравиш административните проблеми долу и да се съсредоточиш върху катеренето.

Парадоксът на тази експедиция бе, че именно хората, които имаха най-малък принос в организацията, излязоха първи начело да водят по девствен терен, изпитвайки вълнението на откривателството — основното, заради което бяхме дошли.

Пийт вървеше добре. Беше положил усилия да влезе във форма, правейки кросове при всяка възможност по хълмовете около швейцарското село, където живееше. Сега бягането,изглежда,даваше резултат: двамата с Дъг решително продължиха нагоре в снега, който на мен ми се струваше прекалено мек. Затова се задоволих с носене на въжета в тила и ги оставих да довършат катеренето за деня, след като нямаше какво повече да сторя. Дъг непрестанно намираше излишна енергия за философски дискусии, анализи на околните и преценки за хода на експедицията. Преди да слезем обратно в лагер 1, двамата си поприказвахме малко, докато Пийт водеше напред. Каза, че не му било лесно с мене и се чудеше дали помежду ни не съществува някакъв антагонизъм. Освен това силно ме агитира в полза на желанието му да предприеме опит за изкачване на върха без кислород, тъй като малко преди заминаването ни от Англия бяхме научили, че Меснер и Хабелер са покорили Еверест без кислородни апарати. Дъг си беше все същият: вечно предлагаше да се направи нещо повече, да се иде по-нататък, отколкото моята самоувереност ми позволяваше да пожелая.

Крис приключи административните си задължения и се присъедини към нас в лагер 1. Тът имаше още работа по сортирането на екипировката и инвентара в логическа последователност за транспортирането им към върха, но от друга страна бе доволен да постои повечко долу, защото се чувстваше слаб от настинката, която беше хванал на Конкордия при дългото чакане на кервана с палатките. Тони подготвяше филмови информации за изпращане в Англия, но и не беше добре. Джим остана в базовия лагер, за да е по-близо до болните и да се грижи за здравето на носачите. В качеството си на касиер Ник още не се беше разплатил с носачите, които продължаваха да изнасят багаж от склада до базовия лагер.

На другия ден двамата с Крис се сменяхме във водачеството нагоре от най-високата точка, достигната от Дъг и Пийт. Крис се беше преобразил, след като насочи вниманието си към същинската алпийска дейност. Щом се освободи от канцеларската работа, изчисленията и неблагодарното задължение да подготвя осведомителни бюлетини за телевизията, радиото и пресата, които информират за хода на експедицията, той като че ли се раздели със своята догматична ръководна роля. Катерехме заедно едва за втори път, но установих, че апетитът му не е по-малък, отколкото на останалите. Радваше се на досегашния напредък и съвсем прямо и откровено споделяше колко добре върви всичко.




[i:22e4fd78] К2 - показани са опитите за изкачване през 1978 и 1980 г., както и вторият опит през 1980 г.[/i:22e4fd78]


Изкачихме тесен снежен кулоар и стигнахме скално ребро, извеждащо право на ръба. Профилът на гребена над нас беше хоризонтален и опираше в главния масив на върха. Първоначално предпочитах да излезем на ръба, ала той беше нащърбен от множество скални жандарми и от това разстояние бе невъзможно да се каже дали напредването ни няма да бъде забавено, ако не и спряно напълно от безплодното слизане и качване по тия кули. От скалното ребро се спуснахме на стръмен снежен склон и оттам се добрахме до една ниша зад голяма ледена бабуна. Нататък стръмнината ставаше много по-умерена. Не фиксирахме повече въжета, защото се движехме по хоризонтал — елементарно ходене, и парапетът с нищо нямаше да ускори и улесни преминаването на този участък.

Крис тръгна напред, правейки пъртина. Това беше хамалска работа — да отъпкваш мекия сняг, за да бъде по-лесно на следващите. Спираше често, както всеки на негово място, задъхан от усилието, ала не се предаваше, сякаш искаше да докаже, че е добър не само като организатор. Всеки от нас водеше подобна борба с болезнената бариера на аклиматизацията, всеки сам се оправяше, движен напред единствено от собствените си подбуди. Крис спря и попита дали не искам да мина начело с тон, който ми подсказа, че е очаквал аз да предложа. Продължих нататък, жегнат от намека, че се пазя; след 180-200 метра стигнахме гънка в склона, намираща се на двайсетина крачки под някакви скали, където преценихме, че е удобно за лагер. Дъг и Пийт пристигнаха и стовариха въжетата и палатките. Решихме тук да построим лагер 2. Нагоре наклонът се увеличаваше, ставаше по-трудно и едва ли скоро щяхме да намерим по-подходящо място. Височината от 6500 метра беше достатъчна.




[i:22e4fd78] Ник Есткърт и Тони Райли на път към лагер 1 [/i:22e4fd78]


Тази вечер никой не остана в новия лагер. Утре щяхме да изнесем още неща от лагер 1 и тогава двама от нас щяха да се нанесат, поемайки първия пост във въртележката от свръзки, който катерят и фиксират парапети нагоре.

Както казах, възнамерявахме да изградим шест лагера по маршрута. Лагер 1 трябваше да ни побере всичките, но нагоре броят на изнасяните палатки и провизии намаляваше пропорционално в съответствие с числото на алпинистите, обитаващи даден лагер. Последният лагер трябваше да се състои от една палатка за щурмовата двойка. Дори да се допуснеше, че всички ще покорим върха, нямаше вероятност това да стане в един и същи ден, тъй че една палатка беше достатъчна, понеже беше естествено всеки покорител да се стреми незабавно да слезе по-ниско от щурмовия лагер.

Докато пробивахме път напред, Ник пристигна в лагер 1, внасяйки жизнерадост и ведрина в компанията. Трябваше да решим кои от нас да заемат привилегированата позиция по прокарването на маршрута от лагер 2. Задачата на водещата свръзка бе най-емоционална, докато останалите трябваше да ги снабдяват с провизии и инвентар, за да поддържат движението им напред. В чисто планинарските ситуации, където всички бяхме на равна нога, що се отнася до способности, Крис не беше склонен да налага авторитета, който упражняваше, когато се решаваха организационни и тактически въпроси в ранната фаза на експедицията. Ник беше този, който разреши проблема.

— Хайде да теглим жребий — рече той и контрастът с принтерните отпечатъци на тактическия план, направени от компютъра в кабинета на Крис, не би могъл да бъде по-голям.

— Чангабанг печели — обяви Ник, след като счупените кибритени клечки бяха изтеглени от Пийт и от мен.

При участващите в жребия петима души не беше кой знае колко невероятно, че случаят ни събра двамата с Пийт, ала според мен не беше само съвпадение това, че отново бяхме заедно, след като така добре си пасвахме.

На 8 юни, едва седмица след достигането на базовия лагер, с Пийт се преместихме в лагер 2. Другите трима изнесоха товари и побързаха надолу, докато ние се заехме да изкопаем платформа в снега точно до ръба на ледената цепнатина под скалния бастион, на който разчитахме да ни пази от свличания на снежни маси. Падна мъгла и излезлите вихри осуетиха плановете ни за нещо повече от настаняване в спалните чували. Единствено радиосеансът в 15,30 часа ни попречи да се чувстваме напълно изолирани в свистящата снежна виелица, която беснееше отвън. Едва сега можах да оценя защо Дъг беше така освирепял срещу онази палатка в лагер 1. Двамата с Пийт имахме за подслон същия модел с тази разлика, че лошото време ни принуди да държим входа и отдушниците плътно затворени. Не разполагахме с друга палатка за готвене и трябваше да избираме между непрестанно нахлуващите снежни потоци, в случай че отворим нещо за проветряване, и задуха от изгорелите газове на примуса. Гъстият снеговалеж натежа върху палатката и стесни още повече жизненото пространство. Легнали в цял ръст, отвсякъде чувствахме как тежестта ни притиска.

Събудих се с главоболие и когато Пийт се помъчи да надникне навън, установихме, че палатката е почти изцяло погребана под новия сняг. Разчистихме отвор,колкото да влиза въздух и се приготвихме за поредното дълго чакане. Бурята продължаваше да беснее с пълна сила и беше изключено да мръднем.

Отпуснахме се в чувала и прекарвахме времето в ядене, спане и четене. Пийт не беше загубил прилежния си навик да води многословни бележки в дневника си. Аз четях романа на Ивлин Уо "Сензация", беше приятно четиво, но скоро свърши и също се залових с писане, за да убия времето. Пийт продължаваше да чете "Срещи със забележителни хора" на Гурджиев и час по час възклицаваше на глас от удивление.

На втората сутрин отново бяхме почти задушени от дълбокия сняг, затрупал палатката. Само единият ъгъл беше открит и Пийт дълго се бори с яростния вятър, за да откопае "дома" ни. Докато чакахме времето да се оправи, почти не се налагаше да напускаме спалните чували. Доктор Джим ни беше снабдил дори с болнични шишета за уриниране. Допринесох за общото благо, като направих един импровизиран балдахин пред входа с цел да се получи проветриво, но закътано място за готвене. Времето започна да се влачи. Поради липса на физическа активност и чист въздух почти непрекъснато страдах от главоболие. По радиото научихме, че положението на колегите ни в лагер 1 не е кой знае колко по-добро, само дето им беше по-широкичко и бяха повече хора. Новините от базовия лагер също бяха обезкуражителни. Ние нямаше какво да говорим с тях, но слушахме сеансите между лагер 1 и базата. Това разнообразяваше монотонното чакане и се явяваше нова ос, около която часовниковата стрелка се въртеше по-бързо. Тът беше крайно разочарован от задържането си долу - първоначално поради задълженията му и болестта, а сега и поради нестихващата буря, която постепенно породи у всички някакво чувство на безнадеждност. Тони също не беше още наред. Голямото количество паднал сняг безспорно щеше да ни създаде грижи след утихване на бурята. Да чуеш такъв песимизъм по радиото беше по-лошо дори от изолацията, която бяхме преживели на Чангабанг. Тук бяхме с други хора, за които си въобразявахме, че поне могат да се движат свободно в лагерите, но от тях не чухме нищо оптимистично и насърчително.

На третата сутрин приехме непрестанния вой на вятъра и свистенето на снега с летаргично примирение. Към десет часа Пийт излезе по голяма нужда и извика, че вижда няколко фигури да напускат лагер 1 и да се отправят нагоре. Снеговалежът беше спрял и всъщност вятърът, който метеше снега от повърхността, създаваше илюзията, че продължава да вали. Побързахме да тръгнем, представяйки си какъв ще бъде техният гняв, ако пристигнат и ни заварят в леглата.

Излишно се бяхме разтревожили. Фиксирахме сто и осемдесет метра въже и междувременно наблюдавахме мравешкия ход на трите фигури долу. От тази височина не бяхме в състояние да различим кои са тези миниатюрни точици. Движеха се необикновено бавно по лекия участък над лагер 1. Трудно можеше да се каже дали защото чувстваха ефекта от двудневното бездействие, защото снегът бе твърде дълбок или защото раниците много тежки. По склона, който катерехме с Пийт, нямаше сняг. Беше съставен от стръмен лед, чийто наклон беше прекалено голям, за да задържи пресен сняг. После достигнахме скални участъци също със сериозен наклон. Оттам се върнахме — денят вече преваляше — и докато слизахме, забелязахме, че тримата от лагер 1 не бяха стигнали нашата палатка, а бяха оставили багажа си насред път и сега се движеха надолу.

По радиото Крис каза, че снегът е ужасно дебел и се наложило да изравят парапетите. Утре ще тръгнат по-рано и ще направят решителен опит да се доберат до лагер 2, понеже инвентарът и храната ни бяха на привършване.

Вече бяхме свикнали с неудобствата и теснотията на лагер 2 и бяхме възприели практиката от Чангабанг: Пийт правеше закуската, а аз — вечерята. Пийт продължаваше да чете книгата си, заявявайки, че "Срещи със забележителни хора" не е онова леко четиво, което би предпочел да носи за в бъдеще в планината. Разгънах вечерната дажба, която при опаковането в Англия бяхме увили за майтап в плакати от списанията "Плейбой" и "Мейфеър". Будещите интерес в градски условия снимки сега ни говореха толкова, колкото китайски йероглифи. Това беше шеговит номер за изненада на другите алпинисти, а не на нас, понеже ни бе известен.

След закуска останахме да полежим, докато слънцето ни постопли и ни импулсира за започване на новия ден. Времето най-сетне се оправи. Нощта беше студена, мастилено синя на цвят. Призори небето се покри с прозрачна пелена, но остана ясно. Напуснахме палатката и закатерихме по въжетата от вчера. Главоболието и летаргията, натрупани от дългото чакане в палатката по време на бурята, се изпариха от кристалния въздух и удоволствието от движението.

Беше ред на Пийт да води. Осигурявах го и наблюдавах как трите точици напускат лагер 1 и се отправят нагоре, за да донесат материалите, с които да продължим без прекъсване към върха. Трите анонимни фигури пак вървяха бавно като вчера, но имаха достатъчно време, за да стигнат лагер 2 с товарите си.

Чудесно беше да си начело. С нетърпение очаквах момента, когато ще сменя Пийт във водачеството, независимо че усилието щеше да бъде по-голямо. Междувременно разглеждах безконечните вериги от върхове, които с изкачването нагоре се появяваха в кръгозора. Денят беше съвършено спокоен, чувствах се щастлив, че съм тук. Имаше нещо нереално в ситуацията, която бе изпълнена с атмосферата на празник в слънчев ден - един ден, съвсем различен от обикновеното трудово ежедневие.




[i:22e4fd78] Маршрутът по К2 с достигнатите височини през 1978 г. и при първия опит през 1980г.[/i:22e4fd78]


С принуда върнах съзнанието си към действителността и си казах, че това е просто пореден ден от живота в Каракорум - точно такъв, какъвто е бил денят, в който Херман Бул е загинал на Чоголиза — връх, видим в далечината.

Двама от алпинистите, участвали в жребия за определяне на водещата свръзка преди известно време, тъкмо бяха започнали да траверсират склона към лагер 2, когато дойде моят ред да се изкача по парапета и да поема водачеството. През рамо носех още въже и пътем пооправих прокарания от Пийт зигзагообразен маршрут в търсене на най-удобните пасажи. В тази работа нямаше очарование, а само повтаряне на механични действия, накъсани от паузи за поемане на дъх. Винаги се подлагаме на тия несъзнателни усилия до краен предел — на повече човек просто не е способен.

До мен достигна глух тътен на лавина. В тази оградена от планини арена падаха толкоз много лавини, че почти не им обръщахме внимание. Често чувахме как планинските склонове препращат ехото от техния гръм на километри разстояние. Над мен Пийт извика и в гласа му долових нотка на изумление, сякаш тая лавина бе особено зрелищна. Погледнах встрани към отсрещните върхове, но не видях нищо и се обърнах, за да продължа нагоре.

— Не, виж! — викът съдържаше тревога, а не изумление.

Насочих поглед под себе си и видях как склонът отвъд лагер 2 се свлича във вид на набъбващ облак сняг. Там, където преди имаше двама души, сега стоеше само един.

Неравностите по терена на преден план скриваха палатката и аз неистово се молех с надежда, че се е случило невъзможното и че липсващият човек също е скрит от погледа ми някъде там.

Извиках. Не последва отговор. Пийт не беше сигурен дали е имало човек от онази страна на склона. Хвърлих раницата и се плъзнах към отдалечената на триста метра палатка на лагера. Все още не можех да видя нищо, защото продължавах да бъда в ниското. Очите ми се насълзиха от трескаво очакване, когато превалях гърбицата само секунди,преди да узная истината. В лагера имаше само един човек.

Беше Дъг, който отпиваше от един термос. Отдъхнах си. На двеста метра от другата страна на пометения от лавината склон видях още една фигура. Надеждата не ме напускаше.

- Лавината отнесе ли някой?
- Ник.

Строполих се в снега и заплаках.

Пристигна Пийт и Дъг ни разказа какво се бе случило. Пресичал пръв склона. Снегът бил дълбок и той влачел подире си тънко въже, за да го фиксират като парапет,ако случайно повърхността поддаде и някой се подхлъзне. Ник вървял след него стъпка в стъпка, закачен със свободно движещ се карабинер за въжето. Изведнъж Дъг почувствал как снегът потреперва. Погледнал назад и видял, че склонът над Ник се откъсва. После грамадни блокове погълнали Ник и го понесли надолу към ледника на хиляди метри разстояние. Макар да се намирал встрани от лавината, Дъг също бил повлечен, защото въжето, на което бил закачен Ник, било вързано за кръста му. Безпомощно се преметнал във въздуха, сетне тупнал тежко в дълбокия сняг и спрял. Въжето се скъсало. Лавината пощади Дъг, но отнесе Ник. Показа ни разръфания, прекъснат край на тънкото въже и го запокити в снега с отчаяние — един приятел го нямаше вече.

Не беше ясно дали някой друг е разбрал за нещастието. От другата страна на склона беше останал хунзата Куамаджан. Крис се чувстваше недобре и беше останал в по-долния лагер. Дъг предложи да направим опит за радиовръзка. Пийт се помъчи да се свърже с лагер 1 или с базата, но не успя. Оставихме радиотелефона отворен, докато обсъждахме какво да предприемем. Несъмнено трябваше да слезем, да отидем при другите и после...? Един приятел, съпруг, баща и син беше мъртъв и всичко беше станало толкова бързо. Не бях способен да възприема това — винаги съм свързвал смъртта с борба, отъждествявайки я с неизбежния край на страдания и лишения. А в случая смъртта дойде по твърде странен начин. Ник си отиде толкова неочаквано, с толкова малко драматизъм и мен ми се струваше, че разиграваме някакъв сценарий и като слезем, ще го намерим в лагер 1 да се киска дяволито на нашите глупави измишльотини.

Радиотелефонът пропука.

— Лагер 1 на лагер 2, чувате ли ме? Приемам. Хладнокръвен и овладян, Дъг пое в едрите си ръце апарата.
— Здравей, лагер 1, тук е Дъг. Ник е убит от лавина. Повтарям: Ник е убит от лавина. Приемам.

Известно време не последва отговор. После чухме неясни думи и ридания, след което Дъг съобщи, че всички слизаме.

Засега още не бяхме решили да приключим експедицията, но взехме със себе си всичко по-ценно, ако случайно не се върнем. Склонът, на който загина Ник, сега беше оголен от снега. Основата беше от твърд лед и опасност от лавина вече не съществуваше. Дъг тръгна пръв, осигуряван с въже от палатката, и стигна до Куамаджан, който разтреперан ни чакаше. Видях ямата в снега, където Дъг беше тупнал в летежа си надолу, както и следите му обратно до палатката. Необяснимо бе защо снегът, на който той се е намирал, изобщо не се бе помръднал, след като видимо нищо не го отличаваше от участъка, където беше паднала лавината. Скъсаният край на другата половина от въжето лежеше близо до мястото, където снегът окончателно беше погълнал Ник.

В лагер 1 ни чакаше Крис с набраздено от сълзи лице, сякаш и той отчаяно се беше надявал, че е станала някаква грешка, че най-добрият му приятел всъщност не е загинал, че някак си бихме могли да обсъдим и да разрешим проблема, че в края на краищата работата не е толкова трагична, колкото изглежда. Лицето на Куамаджан също изразяваше тъга, съжаление и смут. Разтвори длани и ми показа дълбоките белези, останали от опита му да удържи въжето, с което Ник бе повлечен надолу и което после се скъса. Двамата изпушили по цигара, преди да започнат траверса, и Куамаджан станал да продължи пръв, но Ник го спрял и му казал да остане след него.

Джим Дъф също бе в лагер 1. Той пръв се бе разтревожил, когато видял лавината. Крис смятал, че е доста встрани от нашия път и спокойно фотографирал свличането на чудовищните снежни талази. Безпокойствието на Джим не му давало мира и той включил радиото да провери дали някой в лагер 2 не слуша, при което ние чухме неговия позив.

Всички бяхме покрусени. Беше твърде късно за спускане в базовия лагер и се настанихме в палатките, за да изкараме тягостната нощ. Куамаджан спеше в една палатка с Шере Хан, който също се беше качил в лагер 1. Като готвач по време на трекинга Шере Хан беше вял и неизобретателен. А сега в планината изглеждаше съвсем излишен, въртеше ококорени очи и немощно се усмихваше за кураж. Пийт сдържаше чувствата си и като че ли бе приел нещастието с безстрастния фатализъм на лекар от отделение за бърза помощ. Настани се в една палатка с Крис, предусещайки, че на него ще му е необходим човек, с когото да сподели скръбта си. Дъг и Джим нощуваха заедно, а аз останах да лежа сам в тъмнината, мъчейки се да не мисля за Ник, потънал сред ледения хаос на хиляди тонове сняг в подножието на планината.

Чувах изпълнения с парещи въпроси монолог на Дъг за смисъла на това, което правим, за цената на ходенето ни по планините, за вредата, която нанасяме на себе си, на приятелите, на семействата си. В момента, когато въжето го повлякло с лавината надолу, той помислил, че краят му е дошъл. Каза, че не изпитвал страх, просто го обзело любопитство да разбере каква е обратната страна на това нещо, наречено смърт.

Чувствах нужда от човешко присъствие и нерешително пропълзях в палатката, където Крис и Пийт разговаряха. Крис ме погледна с израз на извинение, че дава така открито воля на емоциите си. Беше съкрушен. Споделихме спомени за Ник и поговорихме как да постъпим по-нататък. По този въпрос нямах мнение. Знаех, че каквото и да решим, Ник не би имал нищо против. Той беше винаги изключително практичен и вярвам, че в подобна ситуация би излязъл по-скоро с рационално, отколкото с емоционално предложение.

На разсъмване слязохме. Дъг пръв отиде на ледника да прегледа останките от лавината. Нямаше и следа от Ник. Планината беше потънала в гъста мъгла; успяхме да различим палатките на базовия лагер едва от няколко крачки. Започна да вали сняг на едри парцали.

Щом се върнахме, Крис веднага поде разговор за бъдещето на експедицията. Насядахме в голямата шатра, реликва от експедицията на Еверест през 1975 година. Всеки един чувстваше особена неловкост, която се изразяваше в опити да се говори охотно за какви ли не дреболии, само и само да не се засяга същинският повод за събирането. Планинарският опит не можеше да ни помогне да решим как да постъпим, след като е загинал човек.

Тази експедиция, продукт на двугодишна подготовка, фокус на нашите надежди, начинание, в което други хора бяха инвестирали пари и стремежи, цялостен организъм, рекламиран от пресата и телевизията, в края на краищата се беше превърнала в средство за погубване на един човешки живот.

Всеки участник по отделно трябваше да реши какво иска да направи — в това отношение не могат да се издават заповеди, само личната воля е в състояние да застави алпиниста да се движи нагоре. При изкачвания във високи планини винаги съществуват редица причини, поради които изкачването може да се преустанови, като всяка една причина е състоятелна, ала най-силната, определящата е липсата на желание. Няма ли желание да се продължи, никаква власт не е способна да те застави да катериш.

Крис беше изяснил въпроса за себе си. В дългата неспокойна нощ беше стигнал до извода, че няма да постигнем нищо, ако прекратим експедицията, защото сме вложили твърде много в това изкачване, за да го прекъснем тъкмо сега. Ако успеем да намерим по-безопасен път, според него имахме всички основания да направим втори опит.

Дъг беше твърдо против продължаването на експедицията. Беше преживял смъртта на Ник по непознат за останалите начин и беше дълбоко потресен. За него трагедията поставяше под въпрос смисъла на алпинизма изобщо, показваше колко е опасен избраният маршрут, а,от друга страна ,той смяташе, че напредването ни и без друго е бавно и ясно показва несъстоятелността на нашия тур. Беше загубил желание и каза, че не е в състояние да се настрои и изкара още няколко седмици в планината, докато жена му Джан и семейството му, както и семействата и приятелите на всички ни ще агонизират от тревога, след като научат вестта за нещастието. Това можеше да се избегне единствено, ако всички се приберем веднага.

Джим Дъф беше на същото становище. Мисълта да участва в изкачването на К2 вече не му носеше никаква радост.

Подобно на Крис и Пийт настояваше експедицията да продължи. За него беше нелогично да се откаже от изкачването, след като тъкмо заради това беше дошъл тук. Каза, че най-добре се чувства в планините и решението да приеме техния жребий с всичките възможни последствия е взел отдавна.

Тът се беше простил с надеждите си да постигне нещо в планината; болестта, която го мъчеше от две седмици, не го оставяше. Смяташе, че е по-добре да се откажем от изкачването, но ако се вземе друго решение, щеше да продължи участието си и да помогне с каквото може в тила.

Тони искаше да не се слага край на експедицията, но се колебаеше, защото също не бе аклиматизиран добре и чувстваше, че досега не е допринесъл много за изкачването.

Докато останалите говореха, аз се мъчех да изясня желанията си. Още със слизането от лагер 1 Крис беше заявил, че е излишно да отлагаме дискусията за бъдещето на експедицията и аз си казах, че сигурно съм единственият, който още не е уточнил становището си. Според мен и двете алтернативи бяха еднакво оправдани. Няма нищо срамно да се откажеш от изкачването, след като един от партньорите ти е загинал. Станалото нещастие подчерта рисковете на нашия маршрут, рискове, които ни съпътстваха още от склада до базовия лагер, после през осеяните с цепнатини зони и траверси по лавиноопасни склонове. Напълно понятно бе да преустановим експедицията в този момент. Завръщането ни в Англия щеше да демонстрира пред Каролайн, съпругата на Ник, искреността на нашето съчувствие и дълбочината на покрусата ни от тежката загуба. От друга страна, нищо не можехме да сторим, за да върнем Ник между живите, а единственият задоволителен изход от тази ужасна катастрофа беше именно това. Всеки от нас години наред беше катерил в планината, познаваше и приемаше нейните рискове. Дойдохме да катерим К2, защото в себе си бяхме решили, че рискът си заслужава - да опитаме маршрут, който изглежда труден и почти невъзможен. Предварително бяхме поели ангажименти, приели финансова подкрепа и в резултат на това задълженията ни не бяха само към самите нас. Върнехме ли се сега, щяхме да имаме 20 хиляди лири дълг.

Силите на групата бяха значително намалели. От останалите седем души двама едва ли щяха да се възстановят достатъчно, за да дадат някакъв осезаем принос. А изобщо не беше честно да очакваме особена помощ от нашите двама хунзи или от десетината високопланински носачи, които бяхме задържали. Бяхме дошли да катерим този връх, защото искахме; ако беше опасно, то ние предварително бяхме решили да приемем опасността в замяна на шанса да получим удовлетворение, като изкачим К2. Носачите бяха с нас, защото заплащането беше добро и те биха поели допълнителни рискове, ако им поставехме въпроса, понеже се нуждаеха от пари за прехраната на своите семейства, ала беше напълно погрешно да разчитаме на такава принуда само и само да задоволим собствените си амбиции.

Убеден, че е прав, Крис се впусна в разпален спор с активната подкрепа на Пийт, но становището на Дъг и Джим беше непоклатимо. Дебатите приключиха с взимането на решение да се прекрати експедицията. Ентусиазмът е нещо, което не може да се създаде чрез гласуване с болшинство — в нашия случай бе или всички, или никой. Доникъде нямаше да стигнем, ако не влагахме в изкачването цялото си сърце.

След като основният въпрос беше разрешен, ходът на нещата трябваше да се ускори. Необходимо бе да решим какъв е най-добрият начин да съобщим на Каролайн, тъй че да избегнем всякакво изтичане на информация, преди тя да бъде лично уведомена. Не посмяхме да използваме радиопредавателя, понеже излязла веднъж в ефира, новината щеше веднага да се разпространи. Някой трябваше да потегли веднага обратно и да оповести публично вестта, едва след като Каролайн бъде информирана. Най-подходящият човек беше Крис, който имаше достъп до комуникационни канали, недостъпни за нас, а авторитетното му име щеше да му гарантира билет за първия самолет. Дъг щеше да го придружи.

Следобед, след като беше премислил решението и явно не го одобряваше, Крис отново повдигна въпроса. Беше загрижен, че твърде прибързано сме решили да си тръгнем. Не бяха минали и двайсет и четири часа от нещастието, тъй че имаше още време да помислим. Обаче решението от сутринта беше помогнало на всеки да изясни окончателно възгледите си и ако тогава все още имаше шансове някой да бъде убеден с аргументи, сега вече бе изключено, тъй като взетото решение беше сложило точка на досегашната ни дейност и беше насочило мислите в съвсем различна посока.

Започнахме тъжния процес по приключването на експедицията: изоставяне на излишна храна и екипировка, пресмятане на количеството багаж, което ще се върне обратно, след като Крис и Дъг пратят носачи. Двамата тръгнаха. Ние с Пийт се върнахме в лагер 1, за да приберем всичко по-ценно, а после всички заедно пренасяхме товари до склада в подготовка за пристигането на носачите, очаквани след две седмици.

Чакахме като в полусън, неволни съучастници в знанието на нещо, което щеше да разтърси живота на определени хора у дома, погълнати засега от нормалното си ежедневие. Свикнахме да живеем с този факт, всеки го прие по свой начин, макар че мен още не ме напускаше чувството, че всичко това е просто една голяма грешка и че Ник е пак с нас, лежи ей там в съседната палатка и слуша музика. С течение на дните приех някак истината, че той не е повече с нас, но като наближи датата на пристигането на носачите, започнах да се безпокоя от завръщането си в цивилизования живот, където ме очакваха срещи с хора, със семейството на Ник, с приятели и тогава ужасът на трагедията ще възкръсне, разпален от техните реакции.

Докато чакахме, Шафик изчука паметна плоча за Ник върху големия алуминиев капак на една от готварските тенджери. С Пийт качихме плочата в лагер 1, когато се върнахме да приберем спалните чували и дрехите.

Слизането към Скарду беше безрадостно усилие. Дълги уморителни дни, в които се стараехме да изминем колкото е възможно по-голямо разстояние. Въпреки цялото "тичане" обаче ни бяха нужни осем дни, за да стигнем от базовия лагер до мястото, откъдето можехме да вземем джип. Реките бяха придошли и в заключителната част на трекинга ту се пържехме на непоносимия огън на слънцето, ту се вкоченявахме от студ в буйните потоци, през които се налагаше да газим.

Пристигнахме в Скарду на 29 юни и седмица по-късно все още бяхме там. По разписание трябваше да има най-малко един полет на ден до Исламабад, ала от столицата не идваха никакви самолети. До там полетът траеше само един час, но използваните по тази линия самолети не бяха достатъчно мощни, за да изпреварят лошото време, което се зараждаше над междинните планини. Всеки ден от Исламабад излитаха самолети, но се връщаха от сред път, докато ние в Скарду отивахме на летището и сядахме в прахта с нова надежда, която завършваше с поредно разочарование. Когато пристигна първият самолет, Тът и Джим успяха да се качат по втория начин, защото официално бяхме в списъка за третия самолет. Минаха още три дни, преди всички да се доберем до Исламабад.

През този тягостен период на чакане с Пийт започнахме да мислим за нов опит на К2. Искахме да се върнем и да го изкачим все едно по кой маршрут, тъй като Пийт изобщо не беше съгласен с прекратяването на експедицията, а аз постепенно бях обзет от все по-голяма решимост да приключим неуредените си сметки с този връх.

[b:22e4fd78][url=http://verticalworld.net/articles/article.php?id=421]КЪМ ПЕТАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:22e4fd78]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2107 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Лхотце
Боян Петров: Вътрешен глас ме поведе към върха
Еверест 2010: Сравнение на маршрутите
Методи Савов: Алпинизмът е нещо сакрално
Първо писмо от Николай Петков
Алпинистите на К2: Господ ни пазеше
Мамо, защо го оставиха да умре?
Подбираха за Еверест като за филм
К2 и другите осемхилядници по света
Западната стена на Gasherbrum IV


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Курсове по катерене и алпинизъм


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap