Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа Арена - Чангабанг



Джо Таскър  |  Редактирана на 24/02/2011


[b:5de40615][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=395]КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:5de40615]


[b:5de40615]Глава четвърта

СИЛУЕТИ ПО ЕКРАНА


I

Чангабанг[/b:5de40615]


Чангабанг беше проникнал в моето подсъзнание — докато катерехме Дунагири, непрекъснато чувствахме величественото присъствие на този смайващ връх. Това беше далечна красота, една трудна стена извън нашите възможности. Чангабанг беше преградата, която пречеше на слънчевите лъчи да ни стоплят рано сутрин, а по-късно бе ням свидетел на моето еуфорично лутане по ледника. В продължение на дни върхът беше присъствал в крайчеца на полезрението ми и когато се върнах в Англия, отново изплува в периферията на съзнанието ми.

Съвсем искрено си бях дал сметка, че е невъзможно върхът да бъде изкачен от запад, особено пък от малка група алпинисти. Плановете, които взех до края за ново пътуване до Индийските Хималаи, бяха просто умозрителни упражнения. В края на краищата експедицията, получила разрешение за Чангабанг, нямаше да атакува западната стена, която считах за най-привлекателния обект. Не зная кога точно от чисто теоретичен подходът ми към идеята за изкачване на западната стена на Чангабанг се превърна в конкретно намерение, изискващо от мен да отговоря на въпроса,как ще осъществя замисъла си и с кого. Имаше период, когато цялата.работа приличаше на някакъв случаен сън, в чиято реалност изобщо не бях сигурен. Прожектирах диапозитив на един приятел, който си търсеше връх за изкачване. Показах му Чангабанг и неговата западна страна, без да изказвам никакви оценки, надявайки се ответната реакция да ми даде ориентир, по който да преценя доколко реално е намерението ми.

Върхът се беше настанил вече трайно в мислите и живота ми, за да мога да го погледна безпристрастно. Не бях уверен дали планът за изкачването на западната му стена е наистина разумен, или е просто налудничава мечта без здрави корени в действителността. Нямах възможност да предложа на Дик, който лекуваше измръзналите си пръсти и още не беше сигурно каква част от тях ще трябва да се ампутира. Беше твърде рано да мислим за големи съвместни начинания.

От игра на въображението желанието да се върна на Чангабанг не само се затвърди, но се превърна и в амбиция, която изискваше спешно да бъде удовлетворена. Мислите ми се насочиха в практическа посока: нуждаех се от партньор и от разрешение за изкачване на върха.

По това време бях свободен по цял ден. За периода около коледните празници си бях намерил работа в един хладилен склад и нощем товарехме вагони със замразени храни, които денем разнасяха по магазините. Тази работа имаше своите предимства: изкарвах достатъчно, за да изплатя натрупаните от Дунагири дългове и можех да напусна, когато пожелая.

Един ден посетих Пийт Бордман на работното му място в канцеларията на Британския планинарски съвет. По време на разговора ми с Пийт, който седеше зад бюрото с вид на див звяр в клетка, споменах за Чангабанг и за неговата внушителна западна стена. Исках да проверя дали няма да прояви интерес.

С Пийт се запознахме при едно изкачване във Френските Алпи. Запознанството ни е заседнало в паметта ми поради съпровождащите го обстоятелства. В ранните сутрешни часове двамата с партньора му Мартин се изнизаха покрай нас с Дик, докато ние още се размърдвахме в мразовития бивак. През целия ден катерехме в отделни свръзки, раздалечени на няколко десетки метра. После се разрази буря и очаквайки да стихне, прекарахме еднакво тежка нощ на неудобни площадки, а на другия ден тръгнахме да слизаме заедно, за да се спасим от снега. Разпределихме работата по организирането на рапелите и изтеглянето на въжетата за повторна употреба. Почти бяхме преминали най-стръмната част на маршрута, когато се озовах застанал на малка стъпка на два-три метра под другите трима; при тях нямаше място за четвърти човек. Мартин издърпваше въжетата и изведнъж забелязах как тримата над мен се прилепиха към скалата. Инстинктивно сторих същото, при което чух свистенето на падащ отгоре грамаден камък, който близна раницата ми и отнесе ледокопа ми. Въжето се беше запънало и беше съборило камъка. Като по чудо останахме невредими.

Това беше през 1971 година, периода на нашето чиракуване в Алпите. Впоследствие на няколко пъти се засичахме с Пийт в планините, а започнах да го виждам по-често, когато се премести в Манчестър, отказвайки се от длъжността си на инструктор в школата по алпинизъм в Гленмор Лодж (Шотландия). Знаех, че е правил хубави изкачвания в Алпите и желае да катери още; също ми беше известно, че обича скалното катерене и че през 1972 година е бил на експедиция в Хиндукуш от университета; знаех, разбира се, че е изкачил и Еверест, докато ние бяхме на Дунагири. Но не заради тези неща Пийт беше в моите очи подходящият човек за Чангабанг. Привлякоха ме не постиженията му, а отношението му към света, което предусещах. С някои хора не е наложително да си катерил, за да знаеш, че имате еднаква нагласа и носите един и съши дух.

Когато през месец декември 1975 година разговарях с Пийт за Чангабанг, забелязах, че е разкъсван от противоречие, породено от участието му в последната еверестка експедиция, която след успеха си продължаваше да бъде център на вниманието. Обиколките за изнасяне на беседи и честите публични прояви отнемаха цялото му време и той чувстваше, че животът му твърде много се отдалечава от основното му желание просто да катери.

Като алпинист Пийт се заинтригува от невероятния връх, който му описах, ала се съмняваше, че ще успее за втора поредна година да се измъкне от службата, заемайки се с нещо, което нямаше да се радва на такава обществена известност, каквато неизбежно има всяко изкачване на Еверест и при сполука носи престиж на съответната експедиция.

Независимо от всичко най-важното бе, че той се запали от идеята да опитаме западната стена на Чангабанг и мечтата започна да добива реални измерения.

Неочаквано Пийт получи благословията на своите началници и без повече уговорки вложи цялото си сърце в нашия проект. Дойде да разгледа малкото снимки, които бях направил на върха, и на мен ми стана неудобно, че не съм снимал повече. Въпросите му бяха конкретни и ясни: Откъде минава възможният според мен маршрут? Колко е висока стената?

Наистина бях много ентусиазиран в усилията си да го вдъхновя затова изкачване, ала в анализите си изобщо не бях стигнал до подробно разглеждане на тура, който евентуално бихме могли да следваме. Привличаше ме идеята да тръгнем по една наглед невъзможна стена, обаче щом се сблъсках с практическите въпроси на Пийт, обясненията ми станаха мъгляви, загубих увереност и целият план ми се стори неизпълним.

Посочих неуверено няколко ледени петна и сенки, подсказващи, че стената на снимките не е напълно лишена от релеф. Пийт не беше скептично настроен, въпросите му не издаваха съмнение, а неподправен интерес и все по-силно попадане под властта на идеята. Не беше убеден във вероятността да изкачим стената, но нямаше нищо против да опитаме, да идем и да видим какво можем да направим. Ето от такава подкрепа се нуждаех, от потвърждение, че не съм загубил връзка с действителния свят - освен ако и Пийт не беше луд като мене.

Потърсихме мнението на други алпинисти и след като отговориха, че намерението ни е абсурдно и че нямаме абсолютно никакви шансове, нас също ни обзе страхопочитание към стената. Затова просто казахме, че така или иначе ще отидем да я огледаме и да преценим на място откъде най-лесно може да се изкачи. Нашата решителност сигурно бе вдъхнала не по-малко респект у околните и явно бе подействала увличащо, защото няколко дни по-късно Дъг Скот ми позвъни по телефона и помоли да дойде с нас. Беше виждал западната стена с очите си и заяви, че е извън човешките възможности, но все пак искаше да опита.

Дотогава изобщо не бях допускал, че може да тръгнем повече от двама души и сега, когато се откри възможност, осъзнах колко ми липсва самоувереност, когато ще катеря с човек, чиято репутация в алпийските среди ме караше да се чувствам изолиран и незначителен. Все едно дали щях да успея или не, предпочитах това да стане без зрители. Усетих, че и Пийт мисли по същия начин. Експедицията трябваше да бъде едно съвсем лично, наше преживяване.

Изкачването на Дунагири ни излезе общо 1600 лири. Една трета от сумата бяхме получили във вид на помощ, а останалата част бяхме събрали от собствените си учителски заплати. Вариантът за придвижване с автомобил се беше оказал по-скъп от очакваното и този път решихме да летим със самолет, тъй като цената на пътуването намаляваше, ако се вземе предвид допълнителното време, което можеше да се използва за печелене на пари. Изчислихме, че сега ще ни трябват около 1800 лири. За да получим парични помощи, се налагаше да обявим плановете си, и то с увереност, каквато не чувствах. Колкото до нападките, че си поставяме непосилна задача, ние заявихме, че искаме малко да се поопарим, преди да се предадем. За оправдание на големия риск, в който ни обвиняваха като тръгваме само двама, развихме теорията, че така ще действаме далеч по-добре, откъснати в свой собствен микрокосмос, където,от една страна,ще разполагаме с всичко необходимо за оцеляване в планината, а,от друга - ще бъдем освободени от грешките и недоразуменията, които е възможно да възникнат при по-многобройна група.

От фондацията "Маунт Еверест" и от Британския планинарски съвет получихме общо 650 лири. Манчестърската община ни даде 200 лири, понеже и двамата живеехме в Манчестър и организирането на експедицията се възприе като чест за града. Останалите 1000 лири дадохме от джоба си.

В нощните часове работех в хладилния склад, а в събота и неделя ходех да катеря. Времето през деня отиваше за сън и за подготовка на експедицията. За да осъществя новото си заминаване, се налагаше да водя еднообразно ежедневие, което не съдействаше нито за развитие на интелекта ми, нито за създаване на някакви задоволителни човешки взаимоотношения. Живеех сам. Връзката с Мюриъл не беше издържала на дългото ми пребиваване в Хималаите. Нямаше за кого да се грижа освен за себе си. Понякога животът, който водех, ми се струваше празен и безсмислен, след като нямах с кого да го споделя: беше разнообразен наистина, богат на приключения, ала се питах какво му е предназначението, щом го живея единствено за себе си. Понякога се чудех дали не продължавам да се возя на въртележката, която бях яхнал само защото смятах, че ще се изложа пред света, ако се откажа. Друг път се питах дали в най-съкровените дълбини на съзнанието ми не се таи тайната надежда, че индийците ще ни откажат разрешение и така ще излезем с чест от самоналоженото ни изпитание. Ала съмненията и противоречията не придобиха достатъчно реална форма, за да възпрат усилията ми за преодоляване отправените от всички страни възражения срещу подготвяната от нас експедиция. Приятелите ни в Индия отново се застъпиха пред индийските власти, които отначало не искаха и да чуят за двучленна експедиция по толкова труден маршрут като западната стена на Чангабанг. В крайна сметка отстъпиха и аз пак почувствах бремето на отговорността и доверието, което познатите на госпожа Бомънт проявиха към нас.

Към определената за заминаване дата хаосът на подготвителните работи постепенно се канализира. Алпийската група от Къмбрия , която възнамеряваше да катери Чангабанг от юг, се съгласи да качи в наетия от тях камион до Индия два наши сандъка с храна, като по този начин спестихме от разходите за свръх багаж по самолета. Нашите приятели щяха да бъдат в планината по същото време, но нямаше да имаме никаква връзка. Подходът ни до върха щеше да бъде еднакъв в продължение само на два дни, след което те щяха да се отклонят встрани, за да направят продължителен обход до подножието на Чангабанг, срещуположно от нас. Базовите ни лагери щяха да бъдат отдалечени едва на няколко километра, но ги разделяше висок и труден хребет, свързващ Чангабанг с други върхове. За да се стигне от единия базов лагер в другия, беше необходимо изкачване по сериозен маршрут или два-три дни ходене по заобиколни пътеки.

Междувременно опознах Пийт и неизбежно взех да го сравнявам с Дик. Помежду ни съществуваше съперничество в катеренето, всеки претегляше и оценяваше проявите на другия. Житейският път на Пийт,изглежда следваше по-права линия от моя, с университетска диплома по английска литература и преподавателско свидетелство по алпинизъм той е работил като инструктор в Гленмор Лодж, една от най-авторитетните катерачни школи във Великобритания. Настоящата му работа като национален инспектор в Британския планинарски съвет изискваше да участва в безброй заседания относно стандарти за безопасност, права на достъп в катерачни райони, както и по редица други въпроси, свързани с планината. Изпълняваше задълженията си със спокойствие и такт, за които бях уверен, че никога не бих имал необходимото търпение. Дори не разбирах повечето от дискутираните проблеми. Като активен алпинист Пийт имаше възможно най-приличната длъжност с отношение към неговия спорт, каквато някой от колегите му - алпинисти, би могъл да заеме. Поради тази причина той като че ли малко се притесняваше, когато попаднеше в по-анархистичната среда на редовите алпинисти. Постоянно изразяваше удивлението си от дръзките им лудории и с простодушие, което обезоръжаваше всички, искаше да го посветят в ексцентричния свят, който смяташе, че му е напълно чужд.

Всички ние живеем с предубеждения към околните и Пийт виждаше в мое лице човек, принадлежащ към неопределеното общество на "тайфата", който изглеждаше по-сведущ от него в областта на социалните контакти. Молеше ме да го запознавам с момичета, с които винаги се държеше срамежливо и търсеше запознанство с тях само за да води учтиви разговори. Ала под благородната любезност и учтивата дипломатичност избиваше неподозиран устрем и решителност, станеше ли въпрос за планини. На него можеше да му е неудобно да те помоли да го вземеш с колата или да му дадеш книга за прочит, но без сянка от колебание беше готов да поеме водачеството при трудно изкачване. Както е с мнозина, Пийт показваше по-голямо самочувствие, когато водеше спор със себе си, отколкото при взаимоотношенията с хората в ежедневния живот.

Приятелката му беше заминала обидена у дома си в Австралия, след като случайно дочула, че разговаря с някакъв приятел за възможността да отиде на Чангабанг, без изобщо да е споменавал намеренията си пред нея. Тя го обвини в пълна липса на внимание, докато в действителност всичко беше плод на неговата разсеяност поради претоварения график от срещи, пътувания и безкрайни дебати, свързани с работата му.

Всъщност аз бях демонът, който го изкушаваше, и близките му приятели ме гледаха с явно неодобрение, угрижени къде съм го повел. Усетих безпокойството и на родителите му, когато двамата с Дик ходихме у тях да разгледаме още снимки на Чангабанг. Пийт заяви, че не знае как да борави с новия си диапрожектор, при което, уверен в собственото си умение да се оправям с техника, бързо се заех да го пусна в действие. Тозчас изгоря някакво бушонче и на масата потекоха капки разтопена пластмаса. След като проявих своята прибързаност и непохватност, все по-силно взех да чувствам скептичното отношение на майката и бащата към мен; при това забелязвах честите им красноречиви погледи към Дик, който беше развил навик да крие под мишниците все още черните си на цвят пръсти. Ясно си представях как се питат какво ли пък ще причиня на техния син по време на експедицията, която замисляхме.

Двамата с Пийт продължавахме настойчиво нашите приготовления. Доколкото можехме да преценим, в централната отвесна част на стената нямаше площадки, достатъчно големи за опъване на палатка. Възнамерявахме да спим в хамаци. Въобще не знаехме с каква сериозност да гледаме на това си решение. Не бяхме Чували някой да е използвал хамаци при изкачване на толкова висок връх и при такъв голям студ, какъвто очаквахме. Непрекъснато възникваше въпросът: ако стената наистина е извънредно трудна, какви са шансовете ни за успех? Отговорите ни приличаха на играта "пиле", при която всеки участник се приближава колкото му стиска до дадено опасно място и губи точки според това,до каква степен се колебае, преди да стигне опасността. Никой от нас не даваше израз на своите съмнения пред другия.

Изпробвахме хамаците в хладилния склад, където работех, изкарвайки три особено жестоки нощи при температури, близки до очакваните в планината. Хамаците бяха прекроени и подобрени в съответствие с уроците, получени в хладилника, ала е трудно да се каже дали си вярвахме в това, което правехме, или просто бяхме заслепени от собствените си фантасмагории.

Имаше някакво достойнство в това, че тръгваме с намерение да опитаме "невъзможното"; наистина бе твърде изкусително да повярваме в предекспедиционните прокламации и заявления, разтръбени от журналистите, които, от една страна, търсеха сензации, а,от друга - съобщенията им се основаваха на собствената ни аргументация, подготвен за обясняване и оправдаване на нашите намерения. Предпочитах тихо и кротко да замина и да успея или да се проваля, без никой да разбере, но трябваше предварително да разясним замисъла си, за да се сдобием с разрешение от индийското правителство и да получим благословията на официалните органи в Англия; освен това беше необходимо да защитим плановете си, да покажем, че сме достойни за финансова подкрепа и че грижливо сме преценили всичко. Отстрани може да е изглеждало всякак, но аз твърде добре си давах сметка, че ни предстои такова изпитание, на каквото никой от нас не се е подлагал. Не изпитвах ни най-малко задоволство от одобрението на хората, по-скоро бях уплашен от вярата, която проявяваха към нас.




[i:5de40615]Северната стена на Чангабанг

Снимка: http://www.flickr.com/photos/alokesurin/ [/i:5de40615]


Отбих се вкъщи да видя родителите си, които постепенно бяха приели факта, че за мен пътуванията в планината са нещо повече от гола приумица. Знаех,че са изпитали известно удовлетворение, когато за кратък период от време, в месеците преди да замина за Дунагири, имаха възможността да ме смятат за учител. Независимо от всичките си съмнения и тревоги те никога не изразиха някакво недоумение от това, че след като завърших университета, се хващах само на временна работа, за да мога да се отдавам по-пълно на желанието да катеря. Отначало алпинизмът като занимание беше непонятен за тях и те обезпокоени ме посъветваха да се заловя с някой по-нормален спорт, ала с течение на времето свикнаха и установиха, че чудноватата ми страст ме води по разни непознати места, сприятелява ме с много хора и ми носи богати преживявания. Постепенно започнах да разчитам на тяхната морална подкрепа и да изпитвам увереност в себе си, като знаех, че се интересуват от това, което правя, и са готови да ми помогнат с каквото могат.

Родителите ми обаче изобщо не се заблуждаваха за опасностите, на които се излагам в планините, и аз винаги се стремях да облекчавам безпокойството им. Един случай ми показа с каква тревога следяха новините, докато ме няма. С Дик бяхме тръгнали да катерим Матерхорн и научихме, че двама англичани са загинали предишния ден. Веднага щом слязохме в Цермат, телефонирах вкъщи уж ей така и безгрижно съобщих, че сме изкачили върха. Не преигравах и майка ми навярно се досети защо се обаждам: "На този връх бяха загинали двама души, нали?" Опитах се да подмина този факт като нещо такова далечно и неотнасящо се до нас, сякаш бе пътно произшествие на стотици мили от тук.

Винаги се стараех да отиде у дома преди тръгване и да кажа довиждане, като никой от нас не желаеше да признае, че това може да е последно сбогом. При завръщане също съм гледал колкото е възможно по-скоро да се прибера в къщи и да занеса подаръци от местата, където съм бил, да разкажа нещо интересно от преживелиците си и да внуша на родителите си, че планината не е само риск, опитвайки се да им разкрия нещо от естеството на живота ми, който според мен се обогатяваше от далечните пътувания и от изкачванията на трудни върхове. От друга страна, исках чрез физическото си присъствие да им дам доказателства, че наистина съществувам.


[b:5de40615]II[/b:5de40615]

Отлетяхме за Индия на 22 август и това беше първото ми качване на самолет. Не можех да не сравня дългите седмици, прекарани по азиатските шосета миналата година, с краткотрайния безпроблемен полет по въздуха, при който само за няколко часа се пренесохме във влажната горещина на Индия, която изпращаше мусона. Преди смятах, че никога няма да се върна отново тук, а ето че след по-малко от дванайсет месеца - така естествено сякаш правех неделна екскурзия - отново бях в Делхи, където нищо не се беше променило. Улиците пак гъмжаха от народ, продавачите по пазарищата пак ни дърпаха настойчиво за ръкава, когато минавахме край тях, и мистър Сони пак седеше пред странноприемницата си, където бяхме спали с Дик. Този път при него беше пълно и се наложи да отседнем в друго хотелче наблизо, което беше също толкова евтино и се обитаваше от безпарични пътници, най-вече хипита. Исках да покажа на Пийт онази страна на Индия, която беше останала скрита за него по време на престоя му в Делхи на връщане от Еверест, когато цялата експедиция била настанена в хотел "Интерконтинентал".

Като че ли нищо не се беше променило и във фирмата на Дж. Д. Капур. Персоналът ме поздрави като стар познайник, а г-н Капур както винаги седеше на председателското място зад огромното си бюро с няколко служители под ръка, които си записваха в бележниците и тичаха да изпълняват нарежданията му.

Най-вече уважавах г-н Капур заради това, че той ни приемаше такива, каквито сме. В една страна, където голямото се счита за престижно и заможно, а малкото и незначителното се приема за бедно, този човек не прояви към нас никакви предразсъдъци. Караше ни да почувстваме, че е в състояние да ни отдели колкото пожелаем време и че за него не съществуват непреодолими препятствия, стига да се нуждаем от неговата помощ. Беше жизнерадостен индус, който се шегуваше, че трябва да дойде е нас в Хималаите, за да отслабне и нормализира кръвното си налягане. Нямаше представа,защо искаме да катерим върховете, нито какво ни носи това, ала вече втори пореден път именно той осигури разрешението на индийските власти и ни даде възможност да осъществим мечтите си. Не приемаше благодарности, още по-малко подаръци. "Това е мой дълг - възразяваше. - Моите колеги в Англия ме помолиха да ви услужа.

Изпрати ни на влака, който сменихме с раздрънкай автобус и напуснахме жегата на низините, за да попаднем сред швейцарския климат на Джошимат. Приятно бе да срещна отново познатите си от миналата година: Бупал Синг от мотел "Нил-канта" и Язу, един млад здравеняк от планините. Забавихме се малко в Джошимат заедно с неколцина приятели от другата експедиция на Чангабанг, очаквайки с тях пристигането на камиона, където бяха нашите два сандъка с провизии. Любопитно бе да отбележим, че дори в този малък шестчленен екип вече бе налице разслоение. Водачът им по възраст и произход беше като останалите, ала титлата ръководител му беше придала някакъв авторитет, за който не можеше да се намери разумно обяснение. Пристигналите по-рано с автобус трима души се държаха като "редници", които са се отървали от надзора на началството и се радваха на неочаквания , отпуск поради закъснението на останалите, причинено от свличане на земна маса върху пътя.

Камионът пристигна, прибрахме сандъците и поехме към планината с петнайсет носачи и нашия офицер за свръзка, капитана от авиацията Палта.

За четири дни стигнахме базовия лагер — един преход, който за мен беше изпълнен с носталгични спомени за героичното газене в дълбокия сняг преди по-малко от година. Пийт беше очарован от околната природа, след като толкова много бе чел за Гарвал - "Градината на Хималаите". Проявяваше интерес към планинските цветя, което ме подтикна и аз да започна да ги фотографирам. Винаги, за разлика от мен, се отнасяше с търпение и внимание към нашия офицер за свръзка. Когато почнех ядно да ругая невежата бюрокрация, наложила ни да се грижим за още един човек, който само увеличаваше разходите ни и в нито едно отношение не беше незаменим, а отгоре на всичко очакваше да го поканим заедно да изкачим върха, след като беше изкарал само един едномесечен курс в катерачна школа, Пийт оборваше аргументите ми с дразнещо спокойствие и отделяше време да разговаря с капитан Палта за неговите възгледи върху живота, религията и политиката.

Нашето начинание не отговаряше на представите на индуса за експедиция; отношението му към света се основаваше на идеята за класово или кастово различие и мнението му за експедицията ни беше повлияно от неговите предразсъдъци за това,как трябва да живеят в планините хората от неговата черга и от нашата.

Изобщо нямах склонност да оправдавам начина, по който живеехме, и не намирах време да се занимавам с дипломация, която позволяваше на Пийт толерантно да приема невярната представа на Палта, че едномесечната му алпийска подготовка е достатъчна, за да изкачи върха, в чието подножие се бояхме да застанем след толкова години катерене в планините

Почувствах укора на Пийт, когато Палта ни заяви, че е напълно отвратен от храната, която носим, и е така разочарован от бъдещите си задължения при престоя му в базовия лагер, докато ние катерим стената, че би желал да го изпратим обратно в Делхи, щом стигнем подстъпите на Чангабанг. Не се въздържах и цинично си помислих, че по този начин единственият ни проблем ще бъде изкачването на върха, освобождавайки се от грижата да поддържаме доброто настроение на ненужния държавен служител. Само как ненавиждах всички формалности, с които трябваше да се примирим, всички маски, които трябваше да наденем, за да постигнем непретенциозните си цели.




[i:5de40615] Изкачването на Чангабанг[/i:5de40615]


Палта слезе с носачите, а ние с Пийт тръгнахме да видим Чангабанг от обширното място в края на малката долина, откъдето му показах върха сякаш беше мое драгоценно притежание.

Обектът на мечтите ми стърчеше пред нас все така труден и непостижим както при първата ни среща. Едногодишното му присъствие в мислите ми с нищо не беше смекчило шеметните му очертания, с нищо не ме беше подготвило за новия ни, този път действителен сблъсък. В момента, когато стояхме и се взирахме в гладкия прошарен с лед гранитен монолит, висок повече от хиляда и петстотин метра, решителността ми беше почти на нулата. Ако Пийт ме беше довел тук, сигурно щях да се стъписам по-малко от перспективата да катерим западната стена; щях да допусна, че той или не е с всичкия си, за да помисли въобще за такова нещо, или знае подробности, които на мен не са известни — и в двата случая контрата оставаше у него. Обаче Пийт беше дошъл, разчитайки на моята преценка, доверявайки се на планинарското ми чувство и сега, когато се изправихме лице в лице с върха, за който толкова го бях навивал, нямах право да се издавам, че всъщност съм ужасен от гледката.

Независимо че беше стеснителен в личните взаимоотношения, дипломатичен в .службата и благ по душа, Пийт ставаше безкомпромисен, щом застанеше под връх, който е решил да изкачи. Каквито и съмнения да чувстваше в себе си, не даваше израз на нищо. Може би и двамата продължавахме да се крием зад представите, които си бяхме изградили през изтеклата година, макар че сега вече нямаше кого да убеждаваме. Не се спряхме на никакъв маршрут, които да се помъчим да следваме до края; изобщо не помислихме как ще се доберем до върха. Обсъдихме как да достигнем билото на късия гребен, който опираше в най-отвесната част : на стената на около триста метра над ледника. Оттам щяхме да имаме възможност да огледаме трудностите по-отблизо. Не желаехме да гледаме твърде напред, за да не би размерите на стената да ни потиснат и уплашат дотолкова, че да не посмеем да предприемем изкачването.

Заедно с нас до базовия лагер беше дошъл един самотен австриец на име Ханс, който обърка всички представи на нашия офицер за свръзка относно ролята му като пазител на граничната сигурност на своята страна. Ханс обикаляше из планините, снимаше и щом се наситеше на дадено място, продължаваше нататък, очевидно без да изпитва нужда от компания. След два дни напусна лагера ни и ние останахме съвсем сами.


[b:5de40615]III[/b:5de40615]

Една седмица изнасяхме храна и екипировка до лагера в самото подножие на върха. За четири часа се изкачвахме от 4500 на 5100 метра, горе-долу по същия път, по който бях слязъл в делириум от Дунагири. Раниците ни тежаха между петнайсет и двайсет килограма, което изискваше значителни усилия при тази надморска височина, ала беше полезно за аклиматизацията и даваше възможност да привикнем към тежка физическа работа. Това ни даде възможност да опознаем върха и подробно да разгледаме и най-дребните му черти по различно време на деня.

Постепенно се примирихме с мисълта, че ще бъдем само двамата, без никой друг наоколо. С Дик бяхме тръгнали към Дунагири почти веднага, та не можах да почувствам така силно изолацията. Освен това познавах Пийт по-малко и всеки от нас имаше немалко странности в характера си, с които другият трябваше да се съобразява. Забелязах например, че Пийт пише много в дневника си, толкова много, че направо не можех да си представя как му се удава да направи или каже нещо, без да съзнава, че по-късно ще опише действията и думите си. След Дунагири бях установил колко е важно да се отбелязват отминаващите дни с по едно изречение под формата на дневник, тъй че да не губиш представа за времето. Пийт беше скептичен относно стойността на моя подход като средство за възстановяване на събитията впоследствие. Противопоставих му се посредством собствения му прийом да цитира за по-голяма тежест признати капацитети, заявявайки, че според Греъм Грийн за писателя е по-трудно да забрави нещата, отколкото да си ги припомни. Сетих се само това и Пийт изрази съмнение относно автентичността на моя цитат.

В билото на гребена, който опираше в западната стена, изкопахме площадка и опънахме палатка. Над нас се извисяваше девствената снага на Чангабанг, чиито първи сто-двеста метра не бяха вертикални и изглеждаха преодолими. Като излязохме на гребена, пред очите ни се разкри панорама от върхове и това разпръсна до известна степен чувството за затворено пространство, което изпитвахме на ледника, притиснат от стръмни ледени и скални склонове. На мен не ми правеше толкова впечатление, колкото на Пийт, който се оплакваше, че хоризонтът е прекалено стеснен. Може би от Дунагири бях разглеждал околните върхове толкова продължително, че сега ми се удаваше да ги виждам в съзнанието си. Пийт беше чел за тези върхове, знаеше за тях повече от мен, макар че никога не беше идвал тук, и се чувстваше измамен, че не бе успял дори да зърне Нанда Деви, която се криеше в мъгла. Донякъде бях засегнат от недоволството му, сякаш сравняваше "моите" планини с "неговите" - планините, където беше ходил; от друга страна се опасявах, че оплакванията му говорят за начало на разочарование.

Дни наред работехме нагоре от палатката, опознавайки все повече стената и партньора си. Напредвахме достатъчно, за да не си задаваме въпроса, какви са шансовете за успех. След като наклонът на скалата се увеличи, започнахме да катерим по-бавно, но постоянно се придвижвахме напред, като фиксирахме въжен парапет и всеки ден го удължавахме, а вечер се спускахме обратно по въжетата до палатката. Катеренето беше трудно, ала веднъж превърнало се в ежедневие, беше поносимо, защото се налагаше да планираме напредването само на малки участъци.

Скалата беше здрав гранит, а не коварен и несигурен ронляк като на Дунагири. В скалните жлебове здраво бяха прилепнали ивици лед. Не беше лесно да се реши накъде да се продължи и разрешаването на проблемите, свързани с всеки участък, беше уморително както физически, така и психически. Отначало усещах, че Пийт наблюдава с критично око катеренето ми като първи. Забелязах, че влага известно превъзходство в действията си и катерачните му похвати се отличаваха с безапелационност, която беше наследил от работата си като инструктор в алпийска школа. Когато се наложеше да спра някъде, за да премисля следващия ход или да събера кураж за изнасяне в нестабилно положение, просто си го представях как поглъща с очи пасажа и си казва, че би могъл да го премине като първи далеч по-добре и по-бързо от мен.

Имах възможност да доловя неговите недостатъци, но не точно по време на катерене. На Пийт винаги му трябваше повече време да оправи нещата си и да се нагласи за почивка, винаги установяваше, че съм се сетил да приспособя нещо, което на него не му е хрумнало, като например възглавница от намотано въже или пъхнати една в друга обувки, и неизменно даваше вид, че е изигран. Проявяваше нервност в ситуации, при които аз бях напълно спокоен, тъй като знаех, че сме направили всичко възможно за собствената си безопасност и всякакво допълнително безпокойство ми се струваше безсмислено. В палатката Пийт спеше до стената откъм външния край на площадката и често изразяваше притеснението си от хиляда и двестаметровата пропаст, отделена само на сантиметри от него.

Постепенно задълженията и на двама ни се разграничиха. Сутрин Пийт ставаше пръв и правеше закуска, докато аз се излежавах, криейки се до крайна възможност от новия ден. Вечер пък аз приготовлявах основното ядене, докато Пийт се изтягаше в дъното на палатката, доволен, че може да почине непосредствено след завръщането ни.

В голямата си част катеренето ни доставяше удоволствие; беше изтощително, но не излизаше от границите на възможностите ни и нашият оптимизъм укрепваше. Сменяхме се начело, като всеки водеше по четири въжета наведнъж. Трудностите на релефа обаче изискваха много време за преодоляване и повече от четири въжета успяхме да преминем единствено през първия ден, когато през цялото време води Пийт. След това стана нормално единият да бъде начело цял ден, докато другият само осигурява и бързо изкачва обезопасените с фиксирано въже участъци.

Един следобед прекарах на малка площадка с широчина петнайсет сантиметра, наблюдавайки как Пийт бавно напредва към преградата от надвеси. Спусна се мъгла и той изчезна, макар че не беше на повече от трийсет метра. Часовете летяха и на мен не ми останаха повече мисли, с които да си запълвам времето. Вятърът беше толкова силен, че не позволяваше да се чуем. Извиках нещо в мъглата, ала не получих отговор. Имаше още съвсем малко въже и ако Пийт не намереше място скоро да се установи, въжето щеше да го спре на някое неудобно място, тъй като се получаваше твърде голямо триене. Едва успявах да доловя слабо стържене на метал в скалата и откъслечни срички, разпиляни от вятъра. Мъглата за момент се поразсея и ми се стори, че съзирам човешка фигура в близост до таваните. Свалих самоусигуровката си, за да освободя още метър-два въже. Скоро то се изпъна отново, но този път чух категоричните удари на чук, който забива клин, и разбрах, че работата е наред. Беше късно следобед, когато Пийт се появи в мъглата, след като беше фиксирал въжето на най-високия клин. Сподели колко тежко му е било горе в мъглата при постоянно увеличаващия се наклон на скалата, чийто цепки прогресивно се губели, а той трябвало да катери напред без никакви гаранции, че ще намери удобно място за спиране, преди въжето да свърши и силите му напълно да се изчерпят. Това бяха страхове, с които той предварително се беше примирил, страхове, които се появяваха, когато застане сам срещу скалата, чиито трудности би могъл да преодолее единствено чрез висше майсторство, като пренебрегне опасностите, за да не наруши необходимата концентрация за разрешаването на проблема, и с пълното съзнание, че се е подложил на изпитание, което сам е търсел. Когато катереше, Пийт беше съвсем различен от този човек, който спеше неспокойно откъм пропастта независимо от всички осигуровки.




[i:5de40615]Чангабанг[/i:5de40615]


Така се случи, че двете най-трудни въжета досега бяха преминати под водачеството на Пийт. На другия ден мръзнах три часа под сянката на таваните, наблюдавайки как само на няколко метра от мен, но на слънце, Пийт се мъчи да намери ключ за най-сложния пасаж до този момент. Преградата от надвеси затваряше стената във всички посоки над нас. Ако не успеехме да ги преминем, трябваше да започнем цялото изкачване от нова изходна точка. Пийт беше траверсирал предишния ден надясно към мястото, където таваните образуваха процеп в края на заоблено ръбче, зад което стената се губеше от полезрението ни. Партньорът ми не беше видял какво е положението оттатък, но беше принуден да се движи в тази посока поради невъзможността да катери право нагоре или вляво.

Сега Пийт проучваше неизследваната територия. Виждах само долната част на тялото му и чувах как пъхти и от време на време изругава. Всичко на всичко можа да ми каже, че е огледал следващите два-три метра, които макар и трудни, бяха проходими. Останалата част се криеше зад допълнителни стъпала от надвеси. Изгледах как краката му плавно изчезнаха от погледа ми и чух, че забива още клинове, за да подпомогне напредването си. Протегнах крак на слънце, чиито лъчи най-сетне докоснаха плочата, на която стоях, и като пленник на вечната сянка се молех малко топлинка да пропълзи по крака ми до премръзналото тяло. Роптаех, че пак ми се падна да бъда втори в свръзката, при което се лишавах както от трепета на премиерното катерене, така и от получаваната топлина при физическото натоварване, ала всеки от нас трябваше да се примири с тази второстепенна роля, която изпълняваше през ден. Още преди много години ми беше внушено, че физическите лишения представляват безценно средство за изкупление и понякога се питах дали нашето често отказване от физически удоволствия не облагородява наистина душите ни и не ни прави по-добри.

Нямах представа какво става с Пийт и това много ме притесняваше. Вече изобщо не го виждах и все повече недоволствах от неговите мъгляви отговори на въпросите, с които не можех да се въздържа да не го засипвам. Копнеех да опитам напред и аз, неспособен да проумея защо партньорът ми се бави толкова, след като каза, че може да се мине.

Когато най-сетне имах възможност да тръгна, целият се бях вдървил от студ; тромав и непохватен бях за сложните движения, които бяха необходими, за да се следва лъкатушният път на въжето през надвесите до Пийт, застанал в края на един леден перваз. Съвсем основателно той се гордееше, че е успял да премине бариерата, откривайки възловия проход, който ни изведе в близост до огромното ледено поле по средата на стената. Пийт с право очакваше похвала, но аз егоистично си казах, че чисто и просто си е свършил работата - също както той прави закуската, а аз подготвям вечерята; следващия път ще бъде мой ред да мина някой ключов пасаж и затуй сега само смутолевих: "Добре, момко." Достигането на леденото поле беше голям психически стимул. Бяхме постигнали половината от това, което считахме за невъзможно, и когато обходихме левия край на ледения участък и фиксирахме въжетата на горния му ръб, в нас беше настъпила промяна — вече знаехме, че можем да се справим, Стената нагоре изглеждаше не по-малко респектираща — тази гигантска кула щеше да ни предложи още по-големи трудности, ала досегашното напредване ни беше дало самочувствие и ни бе освободило от съмненията, с които бяхме започнали.

Близо седмица ни беше потребна, за да се доберем до края на леденото поле в средата на стената. По предложение на Пийт носехме триста метра въже за опъване на парапет. Това беше един от резултатите на стремежа му да подхожда с разум към проблемите на планината и се основаваше на полезния му опит, придобит на Еверест.

Осигурявах от горния край на леденото поле, докато Пийт приближаваше към мене. Бях заобиколил лявата част на полето, където ледът беше твърд и зелен, прокарвайки път по тесните ледени езици сред гладките скални плочи отстрани. През цялото време катеренето беше деликатно, на границата на падането, при което изпитвах наслада от всяко рисковано изнасяне нагоре. Разбира се, трудността не можеше да се сравнява с изнурителните пасажи, по които Пийт беше водил по-надолу, но така или иначе след всеки няколко крачки оставах без дъх от усилие. Наблюдавах как Пийт следва въжето и вади всички междинни клинове, като оставя само първия, понеже се налагаше да използваме нееднократно едни и същи клинове и карабинери. Държах фотоапарата си в готовност с око на визьора, докато композирах кадъра и изчаквах Пийт да заеме някоя по- динамична поза. В момента позата му не беше от най-добрите, но все пак го снимах, в случай че не мога да направя по-хубава снимка, и заредих апарата отново. Пийт продължи нагоре, този път заемайки по-интересно положение, и аз тутакси натиснах спусъка, но главата му се сля с ръката, докато се мъчеше да нормализира дишането си. Кадърът пак не беше този, който търсех, но беше неподправен и показваше агонията на височинния алпинизъм. Дочувайки щракането на апарата, Пийт вдигна поглед нагоре и извика: "Ако още веднъж ме снимаш така, като дойда горе, ще ти смачкам фасона!" При тая реакция денят за мен помръкна. Направо ми премаля от този детински изблик на гняв; недоумявах защо иска да го снимам само в добра светлина, та той вече ме бе фотографирал в подобни пози. Крехката, на моменти антагонистична хармония, която съществуваше помежду ни, за мен се разруши; облада ме чувство на безсмислие и пустота — двамата бяхме толкова далеч един от друг независимо колко добре вървеше катеренето досега. Изпари се цялата ми радост, която бях изпитал, достигайки горния край на леденото поле — средата на нашия маршрут и потвърждение, че вероятно ще успеем да качим върха.

Чувствах се смазан и ограбен. Горната част на стената вече не ме интересуваше, просто исках всичко да свършва по-скоро.

Пийт изрази съжаление за случилото се и аз се въздържах от доразпалване на инцидента, като в дневника си само отбелязах: „Тук не е място за разправии." Получих възможност да зърна една страна на Пийт, за която преди не бях и подозирал — гневът при него явно беше твърде близо до повърхността и си дадох сметка, че независимо от цялата му тактичност и любезност той не по-малко от всеки друг изпитва напрежението и натоварването от пребиваването в планината.

Помежду ни се породи елемент на недружелюбие и враждебност във връзка с незначителни неща, като например кой е наред да приготви допълнителна чаша чай, ала и двамата отлично съзнавахме, че живеем при извънредни обстоятелства и възникването на противоречия е неизбежно.

Стана практика да уталожваме сбъсъците с обобщения, отнасящи се до живота в "цивилизацията". "Не се безпокой, всичко ще се оправи като слезем отново в долината" — това беше лозунгът, който и двамата използвахме.

В този период ежедневието ни се състоеше от няколкочасово изтощително изкачване по поставения единичен парапет, последвано от изцеждащо силите катерене по непознат терен, след което в края на деня идваше ред на дългите и многобройни рапели обратно до палатката. При тия условия не можехме да избегнем нервното напрежение; високоволтовата искра, която разпалваше споровете, обуславяше и активното психическо състояние, което ни даваше възможност да разрешаваме проблемите на този маршрут, по който бяхме тръгнали с такива съмнения. Великолепието на околния пейзаж, красотата на залезите зад загърнатия в облаци Дунагири, бездънната синева на небето в ясно време и моравите багри на настъпващата вечер бяха явления, които само отчасти забелязвах и мимолетно оценявах,'като предимно гледах да ги запечатам на фотолента за деня, когато бих могъл да им се наслаждавам в комфортна обстановка.




[i:5de40615] Поглед от Чангабанг към Дунагири[/i:5de40615]


Нямахме намерение да фиксираме парапети по цялата стена; смятахме да обработим най-напред сложните участъци, като ги обезопасим с въжета, и после да се върнем на щурм с хамаците. В действителност целият тур беше много труден и съжалявахме, че нямаме повече въже за парапети. Пресметнахме дължината на допълнителните катерачни въжета, с които разполагахме, и се оказа, че имаме общо 650 метра. Това ни стигна да обезопасим стената само от лагер 1 на гребена до края на леденото поле. Оттам слязохме да починем, след което се върнахме с нови хранителни припаси и хамаците.


[b:5de40615]IV[/b:5de40615]

Преспахме в базовия лагер само една нощ и на другия ден поехме пак към стената. В Джошимат се говореше, че някаква американска експедиция щяла да атакува Дунагири и базовият и лагер ще бъде построен близо до нашия. Бяхме слезли с очакването да срещнем американците, но наоколо нямаше никой. Закачената на самотната ни палатка бележка не беше пипната. Написах нова, като промених датата на тръгване и очакваната дата на завръщане; също вмъкнах подробности за мястото, докъдето бяхме стигнали по стената. Разбира се, вероятността да се появят "минувачи" беше незначителна — нашата долина се задънваше от Чангабанг, но ако ни се случеше нещастие, оставено описание на нашето последно местоположение, без да го превръщаме в мелодрама, щеше да помогне да се изясни отчасти неизвестността, която прави смъртта в планината още по-мъчителна за близките на загиналите.

От три седмици двамата с Пийт не бяхме виждали друго човешко същество. Една малка записка от всеки, който би се качил до нашия лагер, щеше много да ни зарадва; откритието, че имаме съседи, щеше да ме накара да почувствам, че партньорството ми с Пийт, макар да ми се струваще измъчено и затормозено, в крайна сметка е успешно. Срещата ни с други хора щеше да внесе малко успокоение в нашия затворен свят.

На връщане взехме хамаците, тъй като не бяхме забелязали и следа от площадка с размери, достатъчни за опъване на палатка. Докато се качвахме обратно, по- между ни възникна несъгласие относно изгледите за времето. Пийт притежаваше същата напоритост, каквато имаше Дик, и изобщо не мислеше, че може да бъде принудително спрян. Затова когато спряхме да обсъдим появилите се гъсти облаци и снежни вихрушки, той надделя и аз се съгласих да продължим, понеже знаех, че настойчивостта ми да отложим връщането на стената се дължи поне наполовина на чист мързел. Обаче лошото време наистина дойде. Хвана ни късно следобед, когато все още се мъчехме да осъществим безнадеждната си амбиция да стигнем края на леденото поле.

Бяхме подминали лагер 1 и с прекалено тежките си раници успяхме да се доберем едва до средата на фиксираните въжета, когато взе да се здрачава и времето се развали. Три часа отидоха, за да получим общо две чаши топла вода - нямаше как да скрием примуса от вятъра. Разговорите ни бяха кратки и по същество. Отказахме се от жалките си опити да готвим в снежната буря. Дойде часът да изпробваме хамаците. Всеки закачи хамака си за поставения през миналата седмица въжен парапет. Пийт увисна на няколко метра под мен и аз с радост забелязах, че помежду ни стърчи голям скален издатък - хранех надежда, че ако падаща буца лед пререже въжето, докато спя, нищо чудно да се спра на скалата, вместо да падна чак на ледника.

Хамаците обхващаха в цял ръст телата ни. Бяха снабдени с по три ремъка от всяка страна, които държаха човек в хоризонтално положение. Ремъците се събираха в едно общо ухо, тъй че за разлика от обикновения хамак, който се нуждае от две опорни точки, алпийското изпълнение се нуждаеше само от една. Направени бяха от найлон, подплатен с тънък изолационен пласт неопрен. В хамаците щяхме да спим със синтетични спални чували, тъй като при натиск пухът много се сбива и става недостатъчно студопредпазващ. За покриване отгоре носехме найлоново покривало, което се премяташе върху ремъците и с ластици се хващаше под основната тъкан на хамака. В хладилния склад бяхме установили, че страничните стени на хамаците ни притискат много силно поради опъна от собственото ни тегло, при което ремъците рязко се приближават. За да ги държим раздалечени, бяхме направили няколко опорни рейки от лека сплав, ала при този първи висящ бивак трябваше да се оправяме без тях, защото ги бяхме качили на леденото поле.

Приготвянето за спане беше лишено от сръчност и координация. Истинският планински студ и трудните условия направо се подиграха с нашето желание да спим в хамаци. Капнах от умора само докато се напъхам в постелята. Сетне задъхан лежах по гръб и се борех с обувките си. При всяко движение покривалото се отделяше от основата на хамака и в образуваните процепи нахлуваше леден вятър. Вързах обувките си отвън за хамака, та да не ги загубя и после, лежейки още по гръб, придърпах спалния чувал нагоре по тялото си. Глътнах хапче за сън, за да притъпя несгодите, но няколко часа по-късно се събудих, откривайки, че краят на спалния чувал е провиснал навън и ходилата ми са вкочанени от студ. Нощта се проточи безкрайна и стигна до онзи момент, когато мечтаеш зората да дойде час по-скоро и да донесе малко топлинка. Копнеех да настъпи някаква промяна, пък каквато ще да е. Положението ни не би могло да бъде по-лошо. През най-малката пролука проникваше сняг; стените на хамака ме смазваха и дишането ми беше затруднено.

Накрая тъмнината избледня, подсказвайки настъпването на зората, и аз се реших да надникна навън. Дългото будуване през тази безкрайна нощ беше приключило, ала светът извън червения пашкул на хамака бе наситен с вятър, снежни вихри и гъста мъгла. Студът там беше още по-безпощаден, отколкото в постелята и тази мисъл унищожи напълно желанието ми за движение.

Наближаваше десет часа, когато Пийт се провикна отдолу:

- Ей, Джо, няма ли да ставаме?
- Добре — отвърнах и започнах сложната процедура по измъкването от спалния чувал и обуването на обувките от легнало положение, за да се появя напълно облечен за стихията на новия ден. През последните осемнайсет часа с Пийт бяхме разговаряли твърде малко. Приех мълчанието му през нощта като знак, че е прекарал по-добре от мен. Сега отново ме викаше, и то така нетърпеливо, поради което предположих, че е готов и негодува от моята леност.

Тъкмо затварях последните ципове и надявах ръкавиците си, когато той отново извика, вече истински разгневен. Отговорих нещо умиротворително, отметнах платнището и се "излюпих" от хамака, стъпвайки на скалния издатък отдолу. Пийт беше на три метра под мен, но още не беше изцяло облечен. Стоеше превит на две, пъхнал ръце между чатала си, докато изпод островърхата му качулка излизаха приглушени стенания.

- Какво има, Пийт? Мислех, че си готов!
- Реших да вържа обувките си отвън и пръстите ми премръзнаха.

Показа ми побелелите си пръсти, като вдигна умолително ръка с жест на паралитик. Движеше ги трудно и лицето му беше изопнато от болка.

Тутакси му простих грубите думи отпреди малко и обзелото ме състрадание изличи всички следи от тлееща враждебност, останала от предишните ни пререкания. Изпитвах само съчувствие, без никакви скрупули.

- Как си?

Той взе моята искрена загриженост за уплаха, че мога да остана без партньор в изкачването.

- Вече се съживяват, но са изтръпнали. Не се тревожи, това няма да ме спре.

Връзвайки обувките си отвън на вятъра, пръстите му бяха станали безчувствени и той бе осъзнал, че са премръзнали, едва след като започнали да не му се подчиняват. Стенеше от болка, докато кръвта се връщаше и изпълваше засегнатите клетки. Пръстите му придобиха сивкав цвят и го боляха при всеки опит да пипне нещо.

Този инцидент постави на проверка стремежа ни да останем на стената; независимо от възникващите противоречия, когато настъпи моментът да се провери степента на нашата решителност, недвусмислено се открои желанието ни да продължим. Не се поколебах да покажа своето съчувствие към Пийт, като проверявах дали е в състояние да се справи с необходимите маневри и прибрах хамака му в раницата, за да му спестя ново нараняване на ръцете. Имахме нужда от такъв инцидент, за да се разчупи черупката на негласната враждебност, която чувствах, че се е натрупала през изтеклите седмици.

Изобщо не направихме опит да стопим сняг и побързахме нагоре с надежда да открием по-добро място за следващата нощ. Знаехме, че без обилно приемане на течности и храна бързо ще загубим сили и ще усещаме още по-силно студа, но имахме погрешната представа, че ще успеем да изкачим фиксираните въжета за няколко часа. Предпочетохме да отложим топенето на сняг, докато стигнем горния край на леденото поле, където разчитахме да намерим просторна площадка с място за сядане и за прикриване на примуса от вятъра. Ала не бяхме преценили, че с тия тежки раници се движим много бавно.

Времето се изясни и насърчени поехме напред. Целият остатък от деня мина в катерене до леденото поле, но додето се дотътрим дотам, бурята се върна. Оказа се, че площадка няма. Опитах се да премина по-нагоре, ала изливащите се потоци от суграшица засипаха всички хватки и стъпки и в крайна сметка се примирихме с мисълта за повторно мъчително пренощуване. Успяхме да погълнем само по една чаша топла течност, след което започнахме отчаяната схватка с хамаците и спалните чували. После се заредиха тягостните часове в очакване зората да настъпи.

Втори ден вече бяхме яли и пили твърде малко. Постепенно изпадахме в опасното състояние на обезводняване и недояждане, ала при липсата на място, където да седнем и заслоним примуса от стихията, не можехме да сторим каквото и да е. Не смеехме да топим сняг в хамаците: защото се бояхме да не ги подпалим, както и да не се залеем. Пийт почти не се оплака от ръцете си.

Изискванията ни бяха толкова принизени, че сега копнеехме само за площадка, на която да можем да седнем и да поставим на завет примуса, без въобще да мислим за палатка и хоризонтално положение в пухен чувал. Не искахме угощение, а само гореща течност. На другия ден изкатерихме около 45 метра след края на фиксираните въжета. За повече нямахме време, защото денят си отиде и започна нашата трета страдалческа нощ.

Беше истинско щастие, че на следващия ден се събудихме в яростна буря, която не остави съмнение какво е най-правилното решение. За три дни бяхме преодолели едва 45 метра непознат терен, като за същото време не бяхме яли нищо и бяхме погълнали общо около три литра течност. И двамата страдахме от измръзване и шансовете ни да изкачим оставащите 75 0 метра до върха изглеждаха минимални.

Отстъплението беше посрещнато с радост; поражението ни беше подсладено от облекчението, че се избавяме от тия страшни физически мъки.

Не се успокоявах с мисълта, че оттеглянето ни е тактическо, просто исках да избягам от страданията, да сляза на топло, да пия и да ям.

Като стигнах палатката на лагер 1, побързах да се мушна вътре по-далеч от силните пориви на вятъра и неусетно бях приспан от топлината на слънцето, което беше започнало да прозира през мъглата. Дремех, когато Пийт пристигна, и тутакси побесня, като установи, че съм заспал вместо да запаля примуса и да стопя сняг. Помежду ни съществуваше негласно споразумение, че първият, който се върне отгоре, винаги приготовлява нещо за пиене. Знаех, че съм сбъркал, но все пак неумело се оправдах с липсата на тенджера, при което Пийт ми посочи една празна консервена кутия, която трябваше да се сетя да използвам.

Тежкото изпитание на висящите биваци и на дните без подслон от бурните ветрове придаде на върха жесток облик, който не ни беше познат. Хвърляйки поглед назад, докато бързахме надолу към базовия лагер, двамата приличахме на деца, които уплашено и неразбиращо поглеждат към огъня, причинил им неочаквана болка. Нашата увереност, затвърдила се по време на лесното напредване до леденото поле, сега беше разклатена; успехът вече не зависеше единствено от упорито постоянство. Над леденото поле следваха скални участъци, по-стръмни от тези в първата част, и ако нямахме установен лагер, от който да катерим нагоре, не виждахме как ще успеем да съхраним сили за преодоляването им.




[i:5de40615] Маршрута на изкачването на Чангабанг[/i:5de40615]


Изкарахме два цели дни в базовия лагер, които ни се сториха като седмица. Това бяха първите почивни дни след триседмична непрекъсната работа. Поотпуснахме се и се нахранихме до насита, освобождавайки се от прикриваната скованост на премръзнали от студ деца. Говорехме си за живота у дома, за познатите ни от нежния пол - недосегаеми идоли, за които бленувахме в нашето доброволно монашество. Призори фотографирах образуваните в потока ледени кристалчета и искрящите капчици по листата на малките цветчета. Заговорихме за Чангабанг, едва след като страхът от преживяното намаля. Пийт предложи да вземем вътрешната част от палатката, за да се покриваме с нея в седнало положение, ако успеем да изкопаем достатъчно голяма площадка за целта. Превързах пръстите му, чиито върхове вече се бяха напукали и възпалили.

Разбира се, положението му не можеше да се сравнява с измръзванията на Дик преди година, обаче Пийт беше по-склонен да признава, че изпитва болка, отколкото Дик някога би си позволил. А за мен това бе по-понятно. Пръстите му изглеждаха наистина зле и за мен беше по-лесно да се почувствам близък с някой, който дава израз на болката си, а не я потиска, приемайки стоически своето нещастие. Дик нямаше друг избор на Дунагири, освен да продължи надолу, ако искаше да оцелее. Ние с Пийт можехме да решим да не се върнем на стената в случай, че трудностите ни се сторят непреодолими или ако положението с измръзналите му пръсти се окаже сериозно. Ала нито веднъж не чух Пийт да се поколебае в твърдото си решение да стигне върха.

От само себе си се разбираше, че ще предприемем нов опит. Вярно, че щяхме да изпуснем резервациите си за обратния полет до Англия, а Пийт щеше да пресрочи с много дни отпуската си и в крайна сметка трябваше да се примири с перспективата да загуби службата си. Бяхме преминали такава голяма част от стената и се чувствахме така близко до момента, в който щяхме да узнаем със сигурност дали изкачването е осъществи могили не, че просто не можехме да си наложим да обърнем гръб на Чангабанг, за да спазим някакви дати. Родителите ни и приятелите също щяха да се разтревожат, но липсата на контакт с външния свят ни лишаваше от възможности за промяна на взетото решение. Върхът беше нашият основен стимул и той естествено надделя.

Приготвихме се за тръгване, след като отново преработихме бележката до "минувачите". После в малката долина над базовия лагер забелязахме движение — оказа се не животно, а човек, даже трима. Гледахме и не вярвахме на очите си: ето че други хора дойдоха най-сетне и на нашата "планета". Бяха двама членове и офицерът за свръзка на американската експедиция, за която бяхме чули. Заляхме ги с поток от най-различни въпроси, като във вълнението си от общуването с други човешки същества едвам дочаквахме отговорите им. Все пак научихме това-онова: Да, щурмуват Дунагири по пътя на първопокорителите от 1939 година. Общо са десет души. Офицерът за свръзка е болен и единият от алпинистите, който се прибира в САЩ, го придружава. Другият се връща при останалите, за да продължат изкачването. Да, видели са нашата бележка. А кога възнамеряваме да потеглим обратно? Навярно ще можем заедно да съберем носачи. Да, лагерът им е наблизо, само на десетина минути от нас, но е скрит в падина. Съобщиха ни и тъжната вест за смъртта на една двайсет и еднагодишна девойка при изкачване на връх Нанда Деви. Момичето също се казвало Нанда Деви и била дъщеря на американски алпинист [size=8:5de40615]1[/size:5de40615] , участник при първопокоряването на върха преди много години.Сега се върнал заедно с нея под Нанда Деви, за да осъществят едно паметно изкачване на един красив връх от едно красиво момиче със същото име. За нещастие тя се разболяла, но продължила нагоре и накрая починала. Потресаваща история. Пожелахме си успех и всеки тръгна по своя път.

Имаше нещо твърде странно в тази среща, която стана така импровизирано, докато би могла да бъде далеч по-многозначителна. Защото ако знаехме за присъствието на американските алпинисти в съседство, това неизбежно щеше да ни даде чувство за контакт с останалия свят, щеше да ни вдъхне увереност, че все още имаме място сред човешкия род. От друга страна видът на двамата американци и за Пийт, и за мен беше озадачаващ. По наше мнение бяха доста възрастни, за да катерят връх в Хималайте и цялата им екипировка беше чисто нова, сякаш купена за случая, без да притежава онзи индивидуален оттенък, характерен за добре познатите и често употребявани вещи. Още по-чудновато беше решението им да слязат от предния си лагер до базовия с пикел и котки, след като по-голямата част от пътя минава по сипеи и пръст. Правеха впечатление на хора, които обичат планините и купуват препоръчаната екипировка, без да им е ясно кога трябва да я употребяват. Ако цялата група беше като срещнатите двама алпинисти, това изяснява критериите на индийците при преценка на експедициите и техните възможности. Възрастта се отъждествява с опита, а големият брой участници — със сигурността. Американците не бяха срещнали никакви спънки при получаването на разрешение за Дунагири.

Пийт изрази своето озадачение, докато крачехме нагоре към нашия преден лагер,и по този начин даде външна изява на едно безпокойство, споделяно и от двамата:

— Ако въобще с някого стане нещастие, сигурно ще бъде с тях, не мислиш ли?

От друга страна обаче знаехме, че на свой ред американците мислят същото за нашите "напъни" по Чангабанг, мисълта за незавършената задача тегнеше над нас във всеки един момент, в който не бяхме по стената. Останахме един ден в предния лагер, за да проучим евентуален път за слизане. Под въздействие на психическо то напрежение от предстоящото изпитание станах сприхав и взех да обвинявам Пийт за всичко. И двамата се успахме и аз се разсърдих на Пийт, че не се е погрижил за закуската. Обвиних го за късното тръгване и късното връщане, недоволствайки от липсата на време за отдих преди да се заловя с готвенето на вечерята. Чувствах се ограбен от онези скъпоценни минути, в които исках да се отпусна напълно и да се насладя на живота, преди да се хвърля в неизвестността на стремглавото единоборство с върха.


---------------------------------
[i:5de40615] 1.Става дума за Уилям Ансълд, член на англо-американската експедиция, която през 1936 г. покорява Нанда Деви - б. пр.[/i:5de40615]


Голяма част от страховете ни се дължеше на преживения стрес при бивакуването в хамаците. Опитахме се рационално да анализираме всичко; преразгледахме досегашното придвижване по стената и изразходваното за това време; сравнявахме развитието на нещата с опита ми от миналата година, когато двамата с Дик изкарахме десет денонощия на Дунагири, и то с далеч по-оскъдни средства, което беше доказателство, че най-малко можем да повторим същото и сега.

В лагер 1 бяхме спрени от гръмотевична буря и вътрешното ни напрежение се засили още повече. Като че ли взаимно следяхме всяко свое движение, всяко действие, дори всяка мисъл. Нямаше спорове, думите бяха малко, въпроси почти не се задаваха, а отговорите бяха кратки и неохотни. Цял месец вече бяхме принудени да полагаме максимални усилия и без ничия помощ да понасяме товара на огромното физическо и психическо напрежение. В нито един момент нямахме възможност да вземем еднодневна почивка и да оставим някой друг да поеме работата; проблемът и неговото решаване ни чакаха винаги там, където го бяхме оставили. Знаехме, че това е последният ни опит — не разполагахме с достатъчно храна за нова атака. Обилният снеговалеж и неотслабващият вятър обаче подкопаваха надеждите ни.

Небето изведнъж се очисти, вятърът издуха снега от стената и ние достигнахме мястото на нашата инквизиция с хамаците, сваляйки пътем парапетите от долната част на маршрута. Малко по-нагоре в продължение на часове копахме в леда и успяхме да направим площадка, голяма колкото да легнат двама души. Тук, на 6000 метра надморска височина, изградихме лагер 2. На клинове, забити в скалата и леда, окачихме двата горни края на вътрешната палатка. С много големи усилия можехме да се настаним и двамата вътре, а после трябваше някак да се задържим на площадката, защото част от палатката висеше извън нея. Сега беше мой ред да спя от външната страна. В палатката се налагаше да влизаме един по един; всяка смяна в положението изискваше консултации с другия и постоянно ни преследваше опасението, че току-виж сме изпуснали или бутнали в пропастта някой незаменим атрибут от екипировката, като например обувките или примуса.

Катеренето нагоре беше по-трудно, отколкото в първата половина на стената и далеч по-изтощително. Бяхме разочаровани от бавното темпо, но полека-лека разрешавахме проблема. Часове наред катерехме отвесни скални пасажи и ледени жлебове или траверсирахме в търсене на проход. Натъквахме се на гладки участъци и сляпо се осланяхме на махаловидни прекосявания, за да открием други уязвими места. Преживяхме моменти на ужас като в случая, когато остър скален ръб разряза отчасти въжето, с което катерех; моментите на радост идваха в края на деня, когато се спускахме по фиксираните парапети до тясната палатка, кацнала върху гръдта на почервенелия от заника връх.

Бавното напредване ни притесняваше, но всеки частичен успех носеше удовлетворение. Ден след ден се изразходвахме до краен предел и нито за момент не се отдалечихме кой знае колко от границата, която ни делеше от опасността. Изпреварен от настъпилата тъмнина, късно една вечер се откачих по погрешка от фиксираното въже и за малко не паднах. Ако бях полетял в бездната, Пийт никога нямаше да разбере какво се е случило с мен. Дните се нижеха по шаблон. Обикновено стигах пръв в лагера, защото Пийт беше изтървал "осмицата" си и трябваше да използва по-бавен метод за спускане. Първо откъртвах няколко буци лед, оставях ги пред палатката, сетне се мушвах вътре и почвах да ги топля в очакване да чуя дрънчене на инвентар, сигнализиращо пристигането на Пийт.

Необходими ни бяха четири дни усилено катерене, за да изкачим около 370 метра над лагер 2 и достигнем точката, откъдето предварително бяхме убедени, че можем да се доберем до широката снежна ивица, която пресичаше диагонално стената и извеждаше на по-лесен терен, откриващ път към върха. Останахме да починем един ден, притаили дъх да не би Чангабанг да забележи, че отново сме придобили самоувереност и смятаме да излазим до челото му. Лежахме сгушени в нагрятата от слънцето найлонова бърлога, ядяхме, дремехме и през отворения вход ; се наслаждавахме на великолепната панорама, видима от шеметното ни гнездо хиляда метра над ледника. Без намек за мъчителните усилия от предишните дни накратко съм записал:

"Сряда, 13 октомври. Днес и двамата сме скапани и си взехме почивен ден. Виждам пушек по посока на американския лагер. Сигурно си стягат багажа. Струва ми се, че нашата експедиция продължи векове. Ще бъде добре вече да свършва. Тук,горе,положението е кошмарно. Надявам се, че времето ще се задържи. Вкъщи сигурно са почнали да се тревожат.”

Действията за разрешаването на проблема, стоял толкова дълго пред нас, бяха за предпочитане пред тягостното очакване. Вече не бяхме заплашени нито от отслабване на увереността ни, нито от психична демобилизация, както ставаше в началото, когато целият проблем тегнеше на плещите ни. Справяхме се с него на части и откриехме ли, макар и с дяволски усилия, ключа към всеки следващ участък, самочувствието ни се възвръщаше. Оставаха ни само трийсетина метра до снежната рампа и доколкото можехме да преценим отдалеч, повече препятствия до върха нямаше.

В сутрешния студ, преди слънцето да е огряло западната стена, Пийт поведе това последно въже към рампата. Често спираше да сгрява ръцете си, разтривайки още наболяващите го пръсти; достигна снежната ивица точно когато слънцето хвърли ореол от багри най предвърховия гребен — признак за разваляне на времето.

Не тръгнахме по рампата, а закатерихме право нагоре, недооценявайки трудностите. До вечерта едва успяхме да се доберем до склона, водещ с умерен наклон към върха. Трябваше да бивакуваме.

Преустановяването на движението беше същинско блаженство; същото се отнасяше за подслона от вятъра, храната и съня. Бяхме смъртно уморени.

На сутринта пренебрегнахме строгото разделение на труда и преди да поемем за върха, приготвих топла течност. Запъплихме нагоре, като се движехме заедно, свързани с въже. Водех напред и изобщо не обръщах глава. Ако въжето се опънеше на кръста ми, така и не разбирах дали Пийт забавя крачка или въжето се е закачило за някое снежно образувание. Приближавахме върха; умората и изтощението от височината ни бяха познати и не ни смущаваха; смътно си давах сметка, че най-накрая изпълзяваме в горния край на склона, надвиснал страховито над 1500-метровата бездна на западната стена. Металните зъбци под обувките и сечивата в ръцете бяха единствените неща, които ни крепяха по стръмнината.

Опитах се да измина последните двайсет стъпки до върха наведнъж, но се наложи да спра по средата, задъхан жестоко. Продължих предпазливо. Върхът представляваше остър гребен, който рязко се спускаше от другата страна. Пийт дойде при мен и напредна петнайсетина метра по-нататък до точката, която изглеждаше малко по-висока.

Върхът беше само краят на нашата борба нагоре. За момент Нанда Деви се показа от облаците, колкото да задоволи желанието на Пийт да я види. Откъм хоризонта настъпваха тежки облаци, които носеха лошото време, предсказано вчера от цветната дъга около слънчевия диск. В главата ми не звучаха химни, исках единствено да слизам. В процеса на алпийското изкачване достигането на върха е само първият етап. Не изпитвах екстаз от постижението, нито удоволствие от околната планинска панорама. Проблемите на предстоящото спускане и очакващите ни нови дни на изнемога, преди отново да бъдем в безопасност, ми пречеха да почувствам нещо повече от облекчение, че движението нагоре е свършило. Екзалтацията и удовлетворението можеха да почакат, докато стъпим на равна земя. Огледахме дали няма следи от приятелите ни, в случай че бяха качили Чангабанг, ала снегът беше дълбок и не открихме нищо. На върха престояхме по-малко от половин час, през което време си разделихме парче шоколад и направихме снимки. После, когато първите снежни вихрушки затанцуваха около нас, а долините се сляха със сивите мъгли, поехме надолу.

При вида на забития от мен клин в началото на дългия рапел до рампата отново усетих чувство за превъзходство в забележката на Пийт. Клинът стърчеше наполовина от цепката и тутакси се огъна, щом отпуснах тежестта си на въжето.

— Ти луд ли си да се спускаш така?

Отговорът ми беше рязък и изразяваше недоволство от намека му, че той би могъл да измисли по-сполучливо решение.
— Тогава защо не намериш нещо по-добро?

По-добро обаче нямаше и долових задоволството му, че не е първи на този рапел. Обхванат от лекомислена смелост или по-скоро от упованието, че след като липсваха други възможности,вярата ми в клина ще му придаде допълнителна здравина, аз боязливо се плъзнах надолу. Изчерпвайки всички възможности, сега се нуждаехме и от малко късмет.

Клинът издържа.

Здрачаваше се, когато стигнахме началото на парапетите в долния край на рампата. Фиксираното въже беше нашата пъпна връв и щом се закачих за него, ме обзе успокоение; започнах механичните процедури по спускането до лагер 2. От трийсет и шест часа не бяхме използвали парапета и на места вятърът го беше раздърпал, изтръгвайки го от един клин. Аз трябваше да фиксирам въжето наново, за да улесня Пийт. В тъмнината правех всичко пипнешком и по памет. Като се залюлях на пандюла към палатката, усетих как ръцете ми се вдървяват от изнемога. Както обикновено преди да се пъхна вътре, натроших лед и после се проснах в чувала, оставяйки се на радостта, която не можах да изпитам на върха. Наполовина бяхме слезли, още толкова и сме долу; зачаках да чуя пристигането на Пийт.

На топло в спалния чувал аз се наслаждавах на чувственото усещане от настъпилото отпускане и започнах да топя лед. Ледът се стопи, водата се стопли, а Пийт още го нямаше. Намалих примуса, отлагайки пиенето за по-късно, за да споделя удоволствието с партньора си.

Разбудих се от налегналата ме дрямка и установих, че тенджерата още ври, а Пийт никак не се чува. Взрях се навън в тъмнината. Нищо. Извиках. Никакъв отговор.

Легнах обратно и започнах да преравям подсъзнанието си за някакъв звук от последните един-два часа, който би могъл да бъде от падането на Пийт, оставяйки по този начин мисълта за евентуално нещастие да изкристализира в мен. Гледах как тенджерата безсмислено къкри с вода за топло питие, което се бях надявал да изпием заедно с Пийт, и постепенно ме обхвана безнадеждно отчаяние. Умът ми загалопира лудо в търсене на най-правилното действие, изключвайки всякаква възможност злополуката да се предотврати, ако вече е станала. Неистово желаех да чуя познатото подрънкване на инвентар, сигнализиращо за пристигането на Пийт, което щеше да обезсмисли всичките ми тревоги. От завръщането ми в лагера бяха изтекли близо два часа.

После го чух: дрънчене на клинове и карабинери, стържене на котки в скалата; шумът не издаваше трескавия хаос на катастрофата, а само спокойствие и самоконтрол. Страховете ми се изпариха, но не успях отново да си възвърна въодушевлението, с което бях искал да посрещна партньора си.

— Ей, Джо, виждаш ли ония светлини? Погледнах навън, но не видях нищо.
— Изчезнаха ... А гласове чуваш ли?
Не чувах нищо и се запитах дали не е изпаднал в делириум.
— Много се забави. Уплаших се да не ти се е случило нещо.
— Случи ми се. Един клин се извади и за малко да литна в бездната. В крайна сметка увиснах с главата надолу, задържайки се на една ръка.

Бяхме свикнали да се отърсваме бързо от шоковите състояния; успокоени, че отново сме заедно, ние проточихме вечерята и дълго приготовлявахме горещи напитки, освободени от онази дисциплина, която досега ни налагаше утрешният ден с неизменните усилия нагоре. Дори малко рано си позволихме да се поздравим за изкачването. Оттук нататък даже и да загинем, вече бяхме доказали, че не е невъзможно да се изкатери такава стена като западната на Чангабанг.

Изпитвах неизказано удоволствие, че слизам от върха. Вярно е, че успяхме да го изкачим, ала през цялото време бях на тръни, чувствайки във всеки един момент негостоприемния нрав на тази колосална стена. Тръгнахме късно от лагер 2 и нощта ни хвана отново, когато останаха още сто и петдесет метра до палатката на лагер 1. Напрягах зрение в тъмнината и се мъчех да различа подробностите на терена под мен. Намирахме се на снежно-скални пасажи и по памет опипвахме наоколо, за да намерим цепките с оставените клинове и вързаните за тях маркиращи ленти. Достатъчно бе да кривнем само три-четири метра встрани и като нищо ~ можехме да подминем палатката.

Слизането се превърна в поредното мъчително наказание под действието на вятъра, студа и умората. Тялото ми просто крещеше "стига!". Трудно ни бе да разсъждаваме ясно. Не успяхме да намерим една маркировка и съответния клин, а бяхме на различни мнения за посоката, накъдето трябваше да ги търсим. Пийт виждаше по-добре в тъмното и вързан на единично въже, тръгна надолу, осигуряван от мен. След 45 метра не откри нищо. Вързах второ въже и продължих да го спускам. Задължително беше да намерим маркировката, сочеща пътя през последния участък от заледени скали, иначе никога нямаше да открием палатката. Пийт беше потънал вече на 90 метра под мен в тъмнината, когато неясните му викове донесоха радостната вест, че е на прав път. Стъпалата ми мръзнеха, а краката ми се тресяха от студ.

Заслизах с катерене по сложния терен, като непрекъснато подвиквах на Пийт да казва накъде да се движа. Бях много уплашен, понеже не виждах нищо и само със сляпо стъпване можех да усетя промените в структурата на снега и леда.

Цялото слизане беше едно фиаско, но не преставах да се удивлявам на психическата енергия на Пийт - благодарение на него намерихме рапелните клинове и маркировката, можахме да стигнем до лагера. Плъзнах се надолу по въжето, разпознавайки контурите на склона, и щом наклонът намаля, колената ми взеха да се подгъват. Още няколко крачки и готово — проснах се възнак на платформата, която бяхме подравнили за палатката. Чувствах как ме обзема неописуем възторг при мисълта, че сме в безопасност. Три часа се бяхме лутали в мрака.

Действията ни загубиха предишния си нерв. Чак късно следобед на другия ден се довлякохме до палатката на предния базов лагер. В. него нямаше почти нищо за ядене, но останахме да преспим, за да приберем на сутринта торбите с екипировка от ледника, които бяхме пуснали надолу от лагер 1. Следващият ден беше 18 октомври — резервациите ни за самолета бяха за тази дата и тъй като беше изключено да стигнем, беше безсмислено да бързаме. Всичко вършехме отпуснато и бавно, точно както го искаха изтерзаните ни тела и души.

Късно същия ден поехме тежко натоварени към базовия лагер. Единствено мисълта за хората у дома можеше да ни накара да побързаме, ала дори и това не беше в състояние да ускори много крачката ни. Самият базов лагер малко ни привличаше; американците бяха казали, че ще си тръгват около 10—12 октомври, тъй че не можехме да очакваме съвместно празненство. Често спирахме да починем, предразположени един към друг както никога преди. В един момент ми се стори, че чувам гласове, но Пийт не беше чул нищо. Когато чух гласовете за втори път, не се разтревожих, а си помислих, че нищо чудно гладът и изтощението да са причината за това. По същата тая пътека преди една година на слизане от Дунагири бях изпитал вече подобни халюцинации.

Поседнахме на широкото възвишение, откъдето за сетен път погледнахме Чангабанг, преди да се спуснем в долината, водеща до базовия лагер. Продълговати облаци плуваха около върха и отвреме-навреме откривахме върховия конус, който тъмнееше в червените багри на залязващото слънце.

Фотографирахме, докато кървавото зарево изчезна и после тръгнахме в бързо сгъстяващия се мрак по тясната долинка, като се препъвахме в камънака.

Доловихме миризма на пушек, а също и гласове - този път и двамата ги чухме. Видяхме светлина - беше от лагерен огън. Тогава забързахме радостни, че ще срещнем хора. Извикахме, но не получихме отговор. Приближихме предпазливо палатката - стоеше си на мястото с бележката отпред, както я бяхме оставили. Свалихме раниците и с несигурна крачка се отправихме към огъня. Появи се голяма палатка, от която долитаха гласове, говорещи на непознат език.

Надникнахме вътре. Палатката беше огромна и беше претъпкана с хора, топлина, багри, храна, глъчка. Обитателите и като че ли знаеха кои сме и донякъде ни очакваха.

- Западнаха стена на Чангабанг? Бордман и Таскър?

Чаши с лимонов чай и парчета сирене "Пармезан" бяха натикани в ръцете ни; сториха ни място и тутакси се потопихме в сладостта на отправеното към нас възхищение; изпитвахме неизбежната гордост от нашето постижение и жадно поглъщахме похвалите на новите ни познати.

Оказаха се италианци, дошли да атакуват Каланка. Бяха ги упътили погрешно и в резултат на това се озовали в долина, неудобна за изкачване на върха. Това обаче ни най-малко не беше помрачило ведрото им настроение; междувременно бяха покорили един по-нисък връх и дори бяха катерили по началните склонове на Чангабанг, където каменопад беше счупил няколко пръста на един от тях. В палатката беше уютно и отначало ни беше трудно да възприемем толкова много нови неща и лица наведнъж, но това нямаше значение - само за минути бяхме приети в обществото на събратята алпинисти и се увлякохме в размяна на алпийски преживявания и истории.

Пийт установи по-тесен контакт с основната група; благодарение на службата си в Британския планинарски съвет познаваше доста хора от алпийските среди в Италия и сега говореше от името на двама ни. Главата ми беше замаяна не само от приповдигнатата възбуда, но и от умората и от усещането, че сме в безопасност. Приятната топлина в палатката ме направи сънлив. С радост оставих Пийт да приказва.

По едно време осъзнах, че седя до единствената жена в групата - унила и изтерзана на вид, за която с изненада установих, че говори отлично английски. Освободен от усилията да общувам на развален английски, аз я заговорих.

Каза ми, че е член на американската експедиция на Дунагири, при което изразих почуда защо е останала сама тук, след като останалите би трябвало да са потеглили надолу още преди няколко дни. Жената ми отговори, че е станал нещастен случай и аз си помислих, че това я задържа в базовия лагер, представяйки си как някой от американците си е счупил ръката и сега бавно слиза с чужда помощ, а тя го изчаква, за да тръгнат заедно с остатъка от багажа.

Постепенно осъзнах егоистичното тщестлавие, на което се бяхме отдали двамата с Пийт, като се опивахме от собствения си успех, докато други алпинисти не бяха имали толкова голям късмет. Опитах се да проява някаква загриженост за случилото се, което беше осуетило техните намерения.

- Много съжалявам. Пострада ли някой?
- Да. Четирима души загинаха.

Този отговор предизвика пълен обрат в моите мисли - беше толкова неестествен и различен от очакваното, както би могло да се получи в разговор с луд човек. Сега ми предстоеше да се нагодя към този ужасен факт, да го приема и проумея. Загинали? Как можа да излезе тази дума от устата й? Защо истината затова потресаващо събитие не се четеше по лицата на всички присъстващи и не беше очевидна във всичко наоколо? Защо това не беше единствената тема на целия ни разговор? Как е възможно нещо толкова ужасяващо да бъде съобщено така спокойно и безпристрастно? Потърсих погледа на жената, за да ме избави от напиращите въпроси.

- Близък ли ви е някой от тях?
- Да, съпругът ми.

Каза го съвсем ненатрапчиво и простичко, а на изпитото лице не се изписа никакво чувство. Повече от месец двамата с Пийт отправяхме предизвикателство към смъртта и в крайна сметка се отървахме невредими, за да се върнем и обявим пред света своя успех. Ала сега се натъкнах на обратната страна на същата монета. Жената до мен разказваше как нейният съпруг е избрал да играе '"нашата игра", но е загубил заедно с тримата си приятели. Чувствах, че думите ми - думи на човек, който постоянно играе тази игра, - звучат повърхностно. Избягах от палатката, по-далеч от топлината и безгрижното бърборене, и загледан в звездите, оставих хладния нощен въздух да ме прониже.

Американката беше казала, че моят приятел от Джошимат, Язу, се намира в една палатка наблизо. Отидох да го потърся и той сърдечно ме прегърна. Обясни ми, че Рут - така се казваше жената - била горе в планината, когато станало нещастието. Петима членове на групата вече били заминали, а останалите пет се отправили към върха. Рут се качила до лагера, разположен на едно рамо, и там останала да чака завръщането на мъжа си и тримата му другари, които се отправили на щурм. Четиримата достигнали билото на предвърховия гребен и бивакували. На другия ден ги видяла да слизат. Не знаела дали са покорили върха или не. Наблюдавала ги от входа на палатката и изведнъж двама от тях паднали пред очите и, прелитайки близо 1000 метра до подножието на Дунагири. След като се съвзела от вцепенението и се решила пак да погледне, видяла, че междувременно и втората свръзка е паднала и се чернее близо до телата на първите двама. Опитала се да слезе сама, но била прекалено смазана психически, за да се справи без чужда помощ. Преспала в палатката и на другия ден непрекъснато държала под наблюдение предния базов лагер на експедицията, където очаквала да се появи Язу и да помогне за прибирането на багажа. Когато Рут го забелязала да идва към лагера, започнала да вика и ръкомаха с надеждата да привлече вниманието му. Язу моментално разбрал какво се е случило, тъй като успял да различи" очертанията на мъртвите тела в подножието на върха. Междувременно в базовия лагер била пристигнала италианската експедиция на Каланка и той се върнал да поиска помощ от тях за спасяването на жената. Рут обаче не знаела за появата на италианците и помислила, че Язу е схванал сигналите й като указание да не евакуира лагера, а да слезе и да чака да го извикат. На другия ден, по-точно тази сутрин, Язу се върнал с неколцина италианци и свалил жената в базовия лагер. Техни са били гласовете, които чух, докато двамата с Пийт се движехме по ледника. Утре Язу възнамеряваше да се качи до подножието на Дунагири заедно с приятеля си Балу и да огледа труповете.

С Пийт бяхме оставили част от екипировката в нашия преден лагер, която смятахме да приберем на следващия ден, и аз казах на Язу, че на връщане ще минем покрай Дунагири. Цялата история беше шокираща и непонятна, реакциите ми бяха като на зашеметен човек; тази трагедия се стовари върху нас съвършено неочаквано и аз бях неподготвен за ролята, която трябваше да изпълня. Тъмнината ми спестяваше необходимостта да се тревожа за израза на лицето ми.

Умирах от глад, с Пийт не бяхме яли нищо съществено цял ден. Язу приготви огромно количество ядене на своя огън и след малко Пийт изникна от мрака, вярно отгатнал, че съм намерил храна.
Междувременно и той беше узнал за нещастието и като се прибрахме в палатката си, обсъдихме положението. Изобщо не беше ясно дали е нужна нашата по мощ; нямаше и съмнение, че след такова продължително падане четиримата алпинисти са мъртви, поради което не ставаше въпрос за спасителна акция. Някак не идеше обаче телата да се оставят на открито в подножието на върха. От друга страна италианците бяха с по-запазени сили от нас, за да се погрижат за загиналите, но изглежда нямаха такива намерения. И двамата с Пийт знаехме какви усложнения следват, когато човек умре в планината, какви безконечни проблеми очакват близките в случай, че смъртта не може да се докаже, колко тягостни са разправиите със застрахователните дружества и правителствените организации. Решихме, ако италианците не отидат, ние да се качим с Язу и Балу до подножието на Дунагири.

И двамата се събудихме преди разсъмване, явно неспокойни след толкова седмици на свръхнапрежение и още неспособни да се отпуснем. Докато Пийт тръгна да търси вода, аз отидох до палатката на Рут,

Тя се показа — една сълза по изпитото й лице издаваше болката от прекараната самотна нощ. Обясних и какво смятаме да направим и тя прие решението ни с тиха благодарност. Необходимо бе да идентифицираме труповете и като я попитах по какво можем да ги разпознаем, изпитах особеното чувство на лекарска коравосърдечност. Наложи се да й кажа, че след такова падане лицевите кости сигурно са повредени и човешката физиономия става неузнаваема. Вероятно нямаше да можем да ги разпознаем по снимките в паспортите им. Рут отговори, че мъжът й носел златен пръстен и според нея е по-хубаво тялото му да остане в планината.

Тръгнахме с празни раници и дълги пикели в ръце, взети от италианците. С Пийт изостанахме далеч зад Язу и Балу, насилвайки крайниците си, които настояваха за своето право на почивка.

Докато вървяхме към американския лагер на ледника, Язу ни описа техния маршрут и щом стигнахме, посочи черните точки на терасата над някакви ледени сераци. Разгледахме телата с бинокъл и не скрихме надеждата си, че пръснатите около тях неща не са разкъсаните им крайници.

Тръгнахме по увеличаващия се наклон на ледника. Имах възможност да наблюдавам гребена, на който преди година с Дик бяхме прекарали толкова много дни. В настоящия момент ми беше невъзможно да проумея какво беше станало тогава, та видяхме такъв голям зор. Сега се чувствах силен и здрав, с достатъчен резерв от сили, за да сторя нещичко за хора, на които щастието беше изневерило.

Загиналите алпинисти се намираха на 1000 метра по права линия под ледения склон, от който бяха паднали. Доколкото можех да преценя отдалеч, този склон беше много подобен на онзи, по който и аз, и Дик бяхме падали миналата година на Дунагири, макар че поне хиляда метра деляха двата участъка. Подозирах, че дори и причината за падането беше същата: умора и твърд лед.

Колкото повече се изкачвахме, толкова повече Язу и Балу, така свежи в началото, изоставаха. Никакви не се виждаха, когато стигнахме наклонената тераса на 6000 метра височина. За щастие телата бяха цели, пръснатите наоколо предмети се оказаха разпокъсаните им раници. Някои неща се бяха закачили за скалното ребро над нас, което показваше откъде са минали при главоломния летеж.

Разгледахме и четирите трупа. Бяха вързани с въжета в две свръзки. Счупеният ледокоп до едно от телата загатваше за евентуалната причина, поради която алпинистите не бяха успели да предотвратят падането си. Разрязахме замръзналите джобове и проверихме съдържанието им, търсейки средства за категорично разпознаване. Ала кой носи в планината паспорт или портфейл? Потърсихме фотоапаратите им, за да вземем филмите и долу да се установи дали са изкачили върха, обаче не ги намерихме. Открихме съпруга на Рут по златния пръстен. Заставих се да фотографирам всеки труп по отделно, съзнавайки колко неправилно може да се изтълкува това действие. За да се издаде смъртен акт, тялото на покойника трябва да бъде идентифицирано от роднина, а лекар трябва да освидетелства, че лицето е мъртво. Ние не бяхме нито роднини, нито лекари, но нямаше начин да свалим труповете за разпознаване и единствените "доказателства" за смъртта на алпинистите бяха нашата дума и фотолентата.

Пийт каза, че му се повдига. Аз бях като под наркоза; не си позволявах никакви емоции, за да успея да се справя със задачата си. Пийт изрази съмнение относно идеята да погребем телата, загрижен, че превишаваме правата си. Нямах време да мисля за разни бюрократични формалности, заради които труповете щяха седмици наред да стоят на открито и да служат за храна на гаргите, преди някой да успее да се върне тук, ако изобщо се върне. Настоявах да ги погребем и всеки от нас хвана по едно въже, с което изтеглихме телата две по две до ръба на една цепнатина. Усещах нямата скръб на Пийт и забелязах как очите му се навлажняват. Плъзнах две от телата в ледените дълбини и ги положих на един мост на известно разстояние от повърхността на глетчера. Отмених в тази работа Пийт, който изглеждаше като замаян.

— Внимавай къде стъпваш по ръба на цепнатината, Джо.

Спуснах и втората свръзка при първата, след което се отстраних и седнах до Пийт.

— Вярваш ли в бога?
— Не знам, а ти?
— Ако молитвите въобще имат смисъл за някого, те са за тези, които остават.
— Молитвите не се нуждаят от думи. Нека просто постоим за малко в мълчание.

След няколко дни щяха да завалят зимните снегове и да покрият напълно телата на загиналите. С течение на времето цепнатината щеше да се затвори и те щяха да станат част от планинския ледник.
Натъпкахме в раниците си колкото е възможно повече екипировка, водени от идеята да оставим планината чиста. На слизане имахме възможност да зърнем върха на Чангабанг, който надничаше над един по-нисък връх — острото шило, на което бяхме допуснати да стъпим и да се върнем.

В лагера на ледника Язу и Балу бяха подгряли вода и ние с благодарност утолихме жаждата си. Двамата бяха видимо облекчени, като ни видяха и едва сега разбрахме, че са били ужасени от мисълта да продължат, а в отношението им към нас доловихме същинско страхопочитание, задето сме се осмелили да се качим горе и се докоснем до смъртта.

Натовариха се с всичко, каквото можеха да вземат — Язу лукаво ме попита дали не сме намерили часовници и фотоапарати — и заедно поехме надолу.

Беше се мръкнало, когато стигнахме базовия лагер. Шумна човешка тълпа седеше около лагерния огън - носачите на италианската експедиция бяха пристигнали и беше настанала невъобразима глъч. Рут беше там и двамата с Пийт отидохме да й докладваме, чувствайки се като нежелани вестители сред щастливото множество.

И двамата нямахме настроение за участие в подобна веселба и се прибрахме в палатката си, за да приготвим нещо за ядене. Взех една голяма тенекия от италианците и отидох за вода. Времето вече бе по-студено в сравнение с дните около пристигането ни. Поточето край нашия лагер беше пресъхнало. Воден от шума на течаща вода, се отправих към близкия склон на долината, но дълго се лутах, докато открия достатъчно пълноводен ручей. Запрепъвах се назад в тъмнината, при което водата се разливаше по краката ми, а аз просто плачех за почивка, която смятах, че напълно съм заслужил. Представях си как Пийт е запалил примуса и нетърпеливо ме чака. Като се добрах най-сетне до палатката, не чух никакво свистене. Топло облечен, Пийт тъкмо се намъкваше в спалния чувал. Предположих, че е срещнал трудности при паленето на примуса.

- Какво му има на примуса?
- Нищо. Просто още се оправям.
- Оправяш се, така ли?! А аз половин час търча в тъмното да ти търся вода!

Направо се вбесих, задето бях отложил отдиха, докато не приготвим всичко, предполагайки,че и Пийт ще стори същото, без да е необходимо да уточняваме кой какво ще свърши. Много ме заболя при мисълта, че впечатлението за нашата уж допълваща се двойка, която действа в синхрон, е чиста илюзия. Пренебрегването на всички излишни любезности през последните няколко седмици ме подтикна да изразя възмущението си, без да си поплювам.

- Може би чакаш да ти сготвя и вечерята, а?

Пийт грабна примуса и яростно се разработи. За минути водата беше сложена да ври и приготовлението на вечерята беше в ход.
Дойдоха Язу и Балу и седнаха край малкия огън пред нашата палатка. Отидох при тях. Ето това се казва непретенциозен живот: времето тече, огнените езици изпускат по малко топлинка, а ние сме три сенки, които си я поделят.

- Чувал си за маймунския бог Хаиуман, нали? - обади се Язу. - Казват, че слугите му били маймуни, които му вършели всичко. - Погледна към палатката. -Същото прави Пийт за тебе. - И очите му игриво пробляснаха.

Нямаше достатъчно носачи да вземат и нашия багаж и ние с Пийт се уговорихме аз да потегля с италианците и Рут, а после да пратя петима носачи. Междувременно Пийт щеше да се качи до предния базов лагер, за да свали остатъка от екипировката ни. Бях щастлив, че тръгвам. Миналата година прекарах твърде дълго тук в очакване на носачите и не ми се искаше да изживея същото. От своя страна Пийт беше доволен, че остава, защото ходилата му бяха изранени и така щеше да има възможност да си почине няколко дни, преди да му се наложи да тръгне.

Сложих малко дрехи в раницата и се втурнах да догоня основната група, която беше потеглила преди час. Денят беше прекрасен, чувствах се здрав и силен, уверен и удовлетворен. Прекосих една наклонена поляна с пожълтяла трева, предвестник на настъпващата есен, и изпитах удоволствие от лекия си ход. Искаше ми се усещането за сила и мощ да продължава безкрайно. Превалих някакво било и се натъкнах на Язу и Балу, които ме чакаха. Магията се развали: отново бях сред хора.

Закрачих редом с Рут. Италианците се бяха разделили на малки групи и си приказваха за свои неща — струва ми се, че им беше неудобно да разговарят на разваления си английски с човек, чиято скръб е толкова дълбока. Рут се чувстваше несигурна в участъците, където пътеката надвисваше над пропаст, и аз забавях ход, за да бъда с нея. Нито веднъж не поиска помощ, но изпитвах нужда да я придружавам и дай говоря за всевъзможни неща, само и само да я извадя от вцепенението, в което беше изпаднала след прекараните две денонощия в лагера под Дунагири на една крачка от мъртвото тяло на съпруга си, не знаейки дали и нея няма да сполети същата участ. Не можех да се въздържа и все повтарях колко й съчувствам за нещастието: приказвах за каквото ми падне с единствената цел да я убедя, че в мое лице има приятел, на когото може да разчита. Разказвах и за миналото си и за настоящите ми стремежи, за обучението ми за свещеник и за коренно различния живот, който водя сега. От своя страна тя ми разказа за самотното си прекарване в подножието на Дунагири в очакване да пристигне помощ, за обхваналото я отчаяние, когато видяла Язу да се връща. Разказа ми за съвместния живот със съпруга и, за плановете им да попътуват из Индия след експедицията. Сподели, че трябва на всяка цена да се върне в САЩ преди вестниците да са разтръбили за злополуката, защото домът им положително ще бъде обран от крадци, след като се разбере, че собствениците ги няма. Удивлявах се на нейното хладнокръвие и самоконтрол. Посъветвах я незабавно да уведоми близките на другите загинали алпинисти, преди безжалостните журналисти да научат новината и да я разпространят, без изобщо да помислят за болката, която могат да причинят.

Късно през нощта преминахме през горите край Дибругета, а на следващия ден изкачихме превала Даранси и поехме по дългото плато. Разказах й за нашите патила с Дик на Дунагири, но в края на разказа се почувствах неловко, осъзнавайки, че става въпрос за връх, от който ние бяхме слезли, а нейният съпруг и приятелите му не бяха успели.

Разделихме се, когато стигнахме един широк път и повече изкачване нямаше. Там срещнах Джим Дъф от експедицията по южния склон на Чангабанг, който беше заедно с приятелката си Сю. Двамата бяха останали след приключване на експедицията, за да походят из планините. Колегите ни бяха изкачили върха една седмица преди нас по маршрут, който им беше отнел два дни, но явно снегът беше заличил следите им, преди ние да достигнем най-високата точка на Чангабанг. Помолих Джим и Сю да се погрижат за Рут и побързах надолу към шосето, за да хвана рейса, който знаех, че минава в 16 часа.

Изгледах гърба на единствения за деня автобус, когато ми оставаха още няколко минути до шосето. Пристигнах в Джошимат едва на следващия ден и изпратих телеграми с еднакъв текст, който смятах, че ще разсее тревогите на всички у дома: "Западната стена на Чангабанг изкачена. И двамата живи и здрави. Джо."

Знаех, че родителите на Пийт доста ще се почудят защо телеграмата завършва с моето име, но реших да не я подписвам от негово име – Пийт още не беше дошъл от базовия лагер и просто не смеех да излъжа, че е в Джошимат.

Два дни по-късно първият зимен сняг покри билата на хълмовете и безпокойството ми се увеличи, помнейки каква борба бях водил в дълбоките преспи за измъкване от базовия лагер точно по същото време преди дванайсет месеца. Доволен бях, че проявих разум и не изпратих невярна информация в Англия. Ала Пийт се прибра благополучно. Няколко дни по-късно влезе бодро в страноприемницата, като външността му все още говореше за безпорядъка на планинския живот и цялото му поведение издаваше човека, наскоро завърнал се сред хората.

Междувременно парите ни се бяха свършили. Тъй като предвиждахме това, бяхме телеграфирали в къщи да ни изпратят допълнителна сума, но тя не беше пристигнала. Собственикът на мотел "Hилкaнтa,, Бупал Синг ни даде назаем 1000 рупии с обещанието да му ги пратим веднага, щом стигнем Делхи. Но неговото доверие в нас беше толкова голямо и съвсем искрено каза, че може да почака, докато се приберем в Англия. Хиляда рупии са равни приблизително на 50 лири, ала в това планинско градче имат стойност на цели 1000 лири и той ни ги зае само срещу честна дума. В лицето на Бупал Синг бяхме спечелили близък приятел, от когото се възхищавахме и много ценяхме.

С парите си купихме билети за автобус до Делхи и пристигнахме там след двайсет и четири часово разбиващо бъбреците пътуване в претъпкан рейс, което още от самото начало стана още по-неприятно вследствие болките в стомаха и разстройството, които са нещо обичайно при напускане на стерилната планинска обстановка.

В Делхи подписахме декларация за погребението на загиналите алпинисти и видяхме Рут, чието лице придобиваше все по-изтерзан вид. Безконечните въпроси от страна на властите, журналистите и близките постепенно ликвидираха хладнокръвието и спокойствието, които беше успяла първоначално да запази.

Сбогувахме се с нея и се качихме на самолета. Пийт се връщаше в службата си, опростен за голямото закъснение, а аз, засега без нови амбиции, трябваше да си търся работа. Приключението беше свършило.

В продължение на близо две години бях изцяло погълнат от идеята да изкача три алпийски обекта. Всичките бяха различни, като всеки един за дадения момент по своему представляваше най-голямото изпитание, което можех да си представя. И трите изпита бяха взети успешно и това направо ме стъписа. Чувствах се смутен от факта, че съм успял; в известна степен щеше да бъде по-успокояващо, ако се бях провалил. Успехът остави у мен тревожния натрапчив вкус накъде да се отправя по-нататък към нещо по-трудно и по-голямо? Докъде щеше да ме отведе всичко това? Какво бях получил от последните две години, щом като единствено изпитвах някакво мъгляво неудовлетворение? Цял живот ли ми беше съдено да гоня, да търся, неспособен да намеря спокойствие на духа?

Срещнахме се лице в лице със смъртта и съвсем практично се погрижихме за жертвите от злополуката, сякаш това е ежедневие в нашия спорт, при което се постарахме да останем глухи за въпросите, повдигнати от телата на загиналите. Както успяхме да заглушим всички чувства, за да погребем мъртвите алпинисти, така се помъчихме да прогоним и съмненията относно участието в една игра, при която трябва да флиртуваш със смъртта, ако искаш и занапред да играеш. Знам със сигурност, че не желая да умра, но също знам, че рискът е това, което дава на алпинизма неговата стойност. Усещането, че психически и физически се изразходваш до крайност - именно то носи удовлетворение, а опасността е просто проблем за разрешаване, който ме кара да бъда по-внимателен, подтиква ме да влагам всичко от себе си и придава особена неповторимост на планинарското преживяване. Що се отнася до смелостта, тя е същата, която е необходима за справяне с ежедневните трудности на живота - да тръгнеш да си търсиш работа, да предложиш брак на някое момиче, да отгледаш деца, въобще да предприемеш каквато и да е нова стъпка се изисква не по-малко кураж, отколкото при катеренето на шеметни върхове. Ако проявихме смелост, като отидохме да погребем четиримата алпинисти, то разликата е само в това, че за момента нашето ежедневие протичаше в планината и ние се оказахме там, където трябва, способни да свършим тази работа.

Ако бях загинал, не бих искал близките ми да скърбят, защото щях да умра при осъществяване на амбициите си, тласкан от устрема и виталността, благодарение на които печеля приятели и врагове в градския живот. Ако не се занимавах с нещо, изискващо крайно отдаване, ако не бях насочил енергията си в алпинизма, нямаше да бъда човек, когото обичат и мразят, а някаква посредствена отрепка. Когато някой приятел загине в планината, единствено мога да съжалявам, че не е осъществил мечтите си. Когато загина един приятел, който както винаги шофирал пийнал прекалено бързо, скръбта ми бе егоистична - мъчно ми бе за неговата компания. Той живя на скорост, живя в крайности и светът загуби малко от своята прелест за тези, които го познаваха. Но умря по начина, по който живя, и при ситуация, от която се бе измъквал на косъм много пъти.

Четирима души бяха загинали в планината и ние знаехме колко болезнена е тази загуба за техните близки и роднини. Заради тях погребахме покойниците и после им писахме, за да изразим съчувствието на хората, които последни бяха видели техните любимци.

Двамата с Пийт бяхме като един човек: ако се наложеше, единият говореше и заради другия; по време на шестседмичното ни съжителство в крайно тежки условия помежду ни се създаде приятелство, което не се нуждаеше от думи. Разприте и противоречията от периода на изкачването се забравиха; всеки си даде сметка за действителната им стойност и осъзна, че са плод на изключителните обстоятелства. През цялото изпитание съюзът ни се запази и необходимото за успеха единодействие винаги изместваше различията на втори план.

Вече се познавахме добре и беше излишно да водим "светски разговори", както Пийт имаше чувството, че правим в началото; всъщност дотолкова се бяхме опознали, че нямахме нужда и от по-сериозни дискусии. Бях в състояние да отгатвам така точно становищата и реакциите на Пийт, че понякога се чудех дали действително не сме говорили вече по даден въпрос .или просто вътрешно усещах неговото мнение. Веднъж едно момиче ядосано ми се оплака: "Лошото при вас двамата е, че няма нужда да си говорите.”

Пийт ми предложи да живея у тях, докато намеря нов ориентир в живота си, и аз се залових да търся работа.


[b:5de40615][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=408]КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/url][/b:5de40615]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 2460 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ




Напишете коментар

1 Публикуван на 24/02/2011 от pramata Коментирайте
Браво, Станко, неуморим си :)
2 Публикуван на 24/02/2011 от СТАНКО Коментирайте
Абе уморим и малко заспал, изпуснал съм малко грешки, затваряха ми се очите на последните редове :) но нали съм набрал инерция :)









ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Височинен алпинизъм:
Опитомен ли е К2?
Боян Петров за изкачването на К2
Влудяващата тълпа
Великите хималайски открития
Мон Блан - разходка или ...?
Христо загина заради суетата на един човек
Шерпите на Еверест
Тюркоазен връх за приятели
Хан Тенгри
Височинна болест


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 15/12/2018

    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси инструктори и планински водачи

    коментара


    Школа по катерене и алпинизъм
    Школа по катерене и алпинизъм "Вертикален свят" търси опитни алпинисти и катерачи за ИНСТРУКТОРИ, както и ВОДАЧИ с опит в планинско и алпийско водене. ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ: 1) Планински водач. Водачи могат да бъдат хора със завършен курс за професионална квалификация в Асоциация "Планини и хора" или подобна организация, да са завършили НСА специалност "Туризъм и алпинизъм", да са ...
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива ра ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Petzl


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2019

Sitemap