Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Моите планини - Втора част



Валтер Бонати  |  Редактирана на 06/03/2011


[b:05ecfb0e][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=196]КЪМ ПЪРВАТА ЧАСТ ОТ МОИТЕ ПЛАНИНИ[/url]


Брегаля - три северни стени[/b:05ecfb0e]

Непосредствено след швейцарската граница в подножието на Енгадина се простира най-красивият алпийски пейзаж, който познавам — Брегаля, типична швейцарска долина, където буйни пасища, живописни селски къщи и гъсти иглолистни гори, над които се извисяват недостъпни заледени върхове, съставят картината, която привлича любителите на Алпите — туристи и художници. Цялата долина Брегаля е прекрасна, но от всички долини, които опират до нея, има една — долината Бондаска — която, без съмнение, е най-привлекателна за алпинистите. Тя започва от селцето Бонда и върви нагоре фантастична като легенда до подножията на северните върхове на най-големите гранитни колоси на Алпите. Кой алпинист не е мечтал да преброди светлите стени на Бадиле, Ченгало, Джемели, Шора, Трубинаска и другите от тази огърлица от върхове? Някои от техните стени представляват етапите на еволюцията на алпинизма и именно за тези върхове искам да разкажа, за изкачването на три от най-красивите от тези северни стени, споменът за които ме свързва завинаги с този дял на Алпите.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:05ecfb0e]Bondo[/i:05ecfb0e]


За първи път се запознах с тях през юли 1949 г., когато се насочих към Северозападната стена на Пиц Бадиле, представляващ гигантски гранитен зид, висок 700 м. Тази стена след покоряването й през 1937 г. бе изкачвана след това само един единствен път.

Бях тръгнал заедно с верния ми приятел Бардзаги в това голямо начинание воден от смелостта на деветнадесетте си години. На тези години силни с мускулите си и горящи от желание за победи е лесно да се вярва, че няма препятствия в планината, които да ти попречат да стигнеш до поставената цел. Не познавахме този дял на планината и за първи път влизахме в контакт с гранитни върхове и отгоре на това ни бе дошла не чак дотам щастливата идея да достигнем до основата на стената по долината Мазино пеш откъм италианска територия, след като прехвърлим изключително трудните проходи Порчелицо и Трубинаска. Главните мотиви за този избор бяха оскъдните ни парични средства и липсата на паспорти. Не стига това, но ни дадоха и невярна информация: „От прохода Порчелицо поемете към първия връх надясно". Но в същност е трябвало да тръгнем наляво. Това ни принуди да изкачим и след това да се върнем по четири отвесни и трудни скалисти улея докато стигнем най-сетне до петия, който се оказа верният.

В два и половина часа по обед на 23 юли стигнахме като пребити кучета в подножието на Северозападната стена на Бадиле. Както бяхме изморени и обезсърчени, изгледът на стената отдолу ни оказа изключително впечатление. Общо взето, неправилният подход към подстъпите ни струваше цели 18 часа излишно и измерително лутане с огромните раници и едно нощуване при най-неблагоприятни обстоятелства. За нас това беше суров урок, който щеше да ни бъде много ценен в бъдеще, но тогава той нарани жестоко гордостта ни, без обаче да ни обезсърчи и да ни отклони от желанието ни да щурмуваме стената. Беше доста късно за такова начинание и урокът продължи.

Ето стъпка по стъпка разказа за това младежко приключение:




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:05ecfb0e] Питц Бадиле

Снимка : www.hikr.org[/i:05ecfb0e]


След като хапнахме набързо, завързахме се на двойно въже и като приближихме ледения кулоар, който слиза от Бадилето, спуснах другаря си на дъното на первазната пукнатина, след което слязох и аз при него върху зелените ледени блокове, под които пукнатината се губеше в черната пропаст. За да започнем щурмуването на скалистата стена и да излезем отново на открито, трябваше да преодолеем двадесет метра почти отвесна скала, покрита с около два пръста дебел лед. Това не бе много окуражаващо като начало и аз не знаех откъде да започна. Най-сетне реших да удрям с чука тук и там по скалата с илюзията, че ще открия под леда някаква опорна точка от каквато обаче нямаше и следа. И ето че под прозрачната ледена кора открих една мъничка вървяща на няколко метра отвесно нагоре цепка. Започнах да удрям ожесточено с чука, докато успях да я разчистя от леда, докъдето можех да достигна с ръка, и забих един не съвсем устойчив клин. Започнах да се качвам внимателно. Другарят ми ме набираше с въжето, но аз разчитах главно на краката си, които се забиваха здраво с котките в леда. Издигнах се на няколко метра и след като очистих отново леда, опитах се да забия нов клин, но той не щеше и да чуе и след няколко удара чукът отхвръкна и полетя дрънчейки в пропастта. Опитах с друг и накрая успях да забия клина на около два сантиметра. Това ми помогна да се повдигна внимателно и да забия трети клин, който този път влезе много добре в цепката. Очистих с чука няколко опорни точки, по които след няколко метра стигнах до един тесен корниз и когато се видях принуден да забия четвърти клин, за да продължа трудното изкачване, вторият клин се отскубна в следствие тегленето на въжето и се плъзна по него до другаря ми. Още малко трудно почистване на леда и не по-малко трудно изкачване и ето ме стигнал до чисти от лед сухи скални плочи, които, макар и гладки, ми се видяха много по-гостоприемни от заледените. Другарят ми ме настигна, свалихме котките и аз веднага тръгнах отново нагоре по леко наклонени и лесни скали, които след една дължина на въжето ме заведоха до подножието на един вертикален издатък.

Другарят ми тръгна отново след мен. Макар че не го виждах, усещах, че беше вече на няколко метра от мен, когато странно ехо изпълни въздуха около нас. Страшно предчувствие ме накара да вдигна очи нагоре и останах като втрещен от това, което видях. Горе във високото, може би към средата на стената, във въздуха направо към нас се носеше истински облак от камъни. Миг само след това се притиснах към скалата, сякаш исках да потъна в нея и едва успях да се отстраня от падащия върху ми огромен камък. Последваха още няколко страшни срутвания на скалната маса. Разбирах какво става, но не виждах нищо, защото бях стиснал очи в очакване на нещо, което не идваше и не идваше. И изведнъж настана отново изненадваща тишина. Бях ли останал незасегнат? В този именно миг отворих очи и свалих лявата си ръка, която бях вдигнал инстинктивно над главата си, за да се предпазя от тези метеори. Усещах, че не мога да си поема дъх и едва сега забелязах че въжетата, минаващи през раменете ми и оттам през клина, за да подсигуряват другаря ми, бяха изпънати и напълно блокирани от затрупалите ги камъни. Изтръпнах при мисълта, че като ги отпусна, ще ми разкрият нещастието. Ами ако освобождавайки ги натежат? И докато правех тази операция започнах да викам отчаяно името на другаря си. Много рядко през живота си съм въздъхвал с такова облекчение както в момента, в който усетих. че въжето олекна в ръцете ми. Едва успях да промърморя: „Всичко е наред! Качвай се!". След малко той ме настигна и двамата стоехме като вкаменени, без да можем да повярваме на очите си: не бяхме засегнати нито ние, нито въжетата, докато всичко около нас бе покрито с бели камъни от всякаква големина и във въздуха се носеше силна миризма на изгоряло. Беше станало наистина чудо, като се има пред вид, че Бардзаги бе изненадан от каменопада. захванат на миниатюрни опори върху голата открита скала.

Нервната криза, която последва, беше ужасна. Повече от час не бяхме в състояние нито да мръднем, нито да вземем някакво решение. След това, не знам защо, решихме да продължим, но все още бяхме така разтърсени от станалото, че чуехме ли да пада и най-малкото камъче някъде в далечината, целите се тресехме от страх.

Огромните гладки плочи ме принуждаваха да ги заобикалям вдясно по лесните скали на ръба на ледения улей, в който опасността от нови каменопади бе голяма, особено в този благоприятен за това час. Бяхме убедени, че се отклоняваме все повече, но продължавахме в тази посока с ускорено темпо, поддържани от надеждата, че по-нагоре ще намерим удобен пасаж, който ще ни изведе отново на верния път. Но само след малко, сякаш щракна върху ни предателска клопка и ние се озовахме обградени и изолирани от огромни и гладки плочи. Стана ясно, че непознавайки добре гранитната конфигурация се бях излъгал. Да се върнем на изходната точка не ни се щеше, пък и нямах никаква представа накъде бихме могли да поемем нататък. Ето защо реших да се опитам да щурмувам по някакъв начин тези плочи. Започнах неуверено да вървя хоризонтално вляво по тях и разбрах, че макар и доста полегати, те бяха страшно гладки. За пръв път се катерех по такива скали. Напредвах, задържайки равновесие единствено от прилепването ми към скалата. Странно е такова изкачване - хем си увиснал във въздуха, хем не се държиш за нищо. Върховете на пръстите ти се притискат върху мънички издатини, а подметките на обувките ти се крепят на едва забележими гънки на скалата. Наистина чудно е как човек може да се държи по този начин. Беше достатъчно скалата да е само с няколко градуса по-отвесна и преминаването щеше да бъде наистина невъзможно. Отначало бях несигурен, но след всяко движение добивах по-степенно по-голяма увереност, докато накрая този вид катерене започна да ми се струва сигурно, елегантно и даже приятно. Но скоро ни чакаше нова изненада. Едва изминал около седем метра, жонглирайки по този начин, спрях с двата крака върху една издатинка и захванат с пръстите на дясната си ръка за една скална люспица. Оставаха ми само няколко метра до един дълъг напукан издатък, върху който щях най-сетне да се осигуря с клинове, но тъй като гладката като полирана плоча ставаше още по-отвесна, разбрах, че тази отсечка е абсолютно непроходима. Тогава ми дойде една спасителна идея. Почаках да спре дъждът от ледени парченца, който валеше отвисоко върху плочата, на която стоях, и се върнах в обратна посока при другаря ми. Оттам се изкачих отвесно на пет-шест метра, след това тръгнах диагонално вляво, докато стигнах до единствената цепка, в която забих един клин, през който прекарах въжето, и се върнах отново при другаря си. Тази маневра щеше да ми позволи да достигна винкела посредством дълъг пандюл. Първият опит беше неуспешен, след което върху ми се изсипа още веднъж дъжд от ледени парченца, но без да ми навреди. Тогава измених пандюла, като забих малко по-горе още един клин в цепката, и се хвърлих отново със силен замах и този път успях да се закрепя на дългия винкел. Бях в много неустойчиво положение и трябваше да побързам да забия още един клин, за да се осигуря, преди да беше станало нужда да направя пандюла в обратна посока с главата надолу. Но за съжаление това се оказа невъзможно. Наложи се с голяма мъка да се изкача още няколко метра нагоре, където открих отлична цепка, в която клинът влезе много лесно и стабилно. Този винкел се оказа много несигурен и надвесен, губех равновесие по цялото му протежение, по накрая успях да го преодолея. Дойде ред на Бардзаги, когото съжалявах за сложните маневри, които трябваше да направи, за да ме настигне. Нови каменопади се сриваха на няколко пъти край нас, но за щастие бяха по-малки и встрани. Стигнахме до нещо като тераса, наклонена на около тридесет градуса, но затова пък беше покрита от един надвес. Оставаше ни близо още час преди мръкване, но ние решихме, че ще бъде по-добре да нощуваме на тази тераса. Хапнахме набързо и се заехме да организираме бивакуването, обвързвайки се с въжета като в паяжина. Намирахме се на едва стотина метра над изходната точка, а пред нас оставаха още шестотин метра изключително трудна за катерене стена, което практически представлява почти цялата Северозападна стена на Бадиле, но въпреки това заедно със самоувереността ни у нас се върна и изгубеното ни чувство за веселост и безгрижие, тъй че когато търсейки спиртничето в раницата го изпуснахме и го чухме да дрънчи надолу по ледника, бяхме способни — след неизбежните ругатни да се засмеем на този нещастен случай. Бяхме сигурни, че сме близо до верния път и както ни изглеждаше от точката, до която бяхме стигнали, той не само нямаше да бъде труден, по даже приятен. Обаче страхът от каменопади, който ни обзе след преживяното премеждие, не ни напускаше и отново и отново трепвахме, когато чуехме да падат камъни даже далеч от нас. (По време на всички следващи мои катерения в тази зона никога не ми се случи да присъствам отново на подобни каменни срутвания.)

Нощта минаваше спокойно. Само от време на време чувахме по някои леден блок да пада върху ледника и след това отново настъпваше тишина. Колкото и чудно да изглежда, но не беше даже много студено и небето продължаваше да бъде ясно. Нощните профили на заобикалящите ни скали бяха много по строги и сурови от снощните, но този път нямах много време да разсъждавам върху това, защото сънят ме събори бързо и заспах. Но малко след това — може би съм сънувал срутващ се върху ми каменопад — подскочих и се събудих. Видях се увиснал във въздуха в спалния чувал омотан във въжетата, едно от които се беше увило като примка около шията ми. Възбудените ми викове събудиха Бардзаги, който, умирайки от смях, ми помогна да се отърва от това неудобно положение, и заспахме отново.

Когато призори се събудихме, небето още тъмнееше и звездите се виждаха като през мъгла. Но по-късно, когато се разсъмна, небето се поизчисти и времето не даваше признаци за нищо тревожно. Към шест часа потеглихме отново нагоре вляво и след малко се натъкнахме на стар клин, което показваше че сме на верния път. Следващите пасажи бяха почти елегантни. Следвайки поредица от цепки се катерехме диагонално ту вляво, ту вдясно. Изкачването, което се доближаваше до пета степен на трудност, предлагаше доста сложни моменти, но не беше от страшните. Качвахме се без помощни средства, а понякога даже не ставаше нужда да забиваме клинове за осигуряване. Радостта ни нарастваше и ни помагаше да превъзмогваме леко и със сигурност даже пасажи, които иначе изглеждаха непреодолими. От време на време прилагахме обръщане с ножица и непрекъснато вървяхме на зиг-заг. Това създаваше доста грижи на другаря ми в свръзката да вади клинове ту вляво ту вдясно — почти без да се осланя на въжето. В тази радостна възбуда постепенно изчезна даже страхът от каменопадите. С голямо удоволствие изкачих на един дъх една вертикална близо десетметрова цепнатина, изпитвайки насладата от способа на Дюлфер. Отвесът не беше много голям, пръстите ми едвам влизаха в цепнатината, но се закрепваха добре и въобще пасажът беше страшно приятен. На края му открих една вертикална цепнатина, забих в нея един осигуряващ клин, осигурих се отново на друга идентична на първата цепнатина и с още едно преминаване по способа на Дюлфер стигнах така леко на края й, че даже изпитах съжаление, че е свършила. И другарят ми се беше ентусиазирал като мен от тези пасажи и по ловките му котешки движения чувствах че е в отлична форма. Продължавайки това трескаво катерене, преодоляхме централните стъпала вдясно, които разделят стената на две части, и се добрахме до една нова поредица от цепки като първите, които този път бяха само вдясно.

Но тъкмо в най-приятния момент от това очарователно изкачване, както винаги дойде непредвиденото. Без да усетим, изведнъж се намерихме сред снежна виелица, която ставаше все по-гъста и за няколко минути намокри напълно скалите. Времето, което от самото начало не беше много хубаво, се беше постепенно влошило. Радостта ни секна. Но вече бяхме стигнали донякъде и не ни оставаше друго освен да ускорим катеренето. Скоро напредването стана много трудно, защото влагата правеше хлъзгави покритите с лишеи скали. Щастието обаче пожела снегът да спре също така внезапно, както беше започнал — тъкмо в момента, в който започваше да покрива на тънък слой гранита. Скоро достигнахме и втория клин по маршрута, а по-нагоре преодоляхме една тясна характерна камина, след която с трудно преминаване с пандюл се изкачихме най-сетне на западния гребен. Малко по-нагоре се видяхме принудени да спрем на завет между два камъка под един надвес в очакване да се вдигне мъглата, която обви цялата планина. Силният вятър, който започна да духа, вече не само не изясняваше, но по-скоро влошаваше времето. След дълго очакване едно временно проясняване между два облака ни позволи да съзрем огромната сива плоча, която трябваше да заобиколим вдясно и която представляваше за нас ориентировъчна точка. Започнахме отново изкачването на стената при видимост едва двадесет метра. Продължихме така, докато наближихме върха, където пред нас се изпречи нова огромна плоча така полирана и компактна, че можеше да бъде преодоляна само чрез пълзене с опора на съвсем малки грапавини. Нужни ни бяха само няколко минути, за да стигнем до върха, но в този момент внезапно се изви силна градушка, която запълни за кратко време всяка гънка на планината. След нея се изля проливен дъжд, от който не можахме да се скрием и в кратко време бяхме измокрени до кости. Опитахме няколко пъти да преодолеем голямата плоча, докато накрая се убедихме че това е невъзможно и налага прекалено голям риск, на който не ни се искаше да се излагаме, след като бяхме почти на досег до върха. Ето защо предпочетохме сложната обиколна маневра отдолу вдясно и след четиричасово комплицирано прехвърляне на въжетата вляво и вдясно, ругаейки непрекъснато, успяхме да я преодолеем.

Когато стигнахме до блестящата пирамида на върха, стихнаха природните стихни, облаците се разпръснаха, грейна топло слънце и между белите пари, които пълзяха нагоре от намиращите се дълбоко под нас ледници, се подадоха всички околни върхове, сякаш за да увенчаят нашата блестяща победа.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:05ecfb0e]Пиц Ченгало- отляво, Питц Бадиле отдясно

Снимка: wikipedia.org [/i:05ecfb0e]


Отново изкачих тези стени следващата година през юли. Това стана поради едно странно стечение на обстоятелствата. Бях наранил лявата си ръка и ми бе препоръчана почивка от петнадесет дни, за да заздравеят разкъсаните тъкани на ставата, която едва не бях смлял между зъбните колела на една машина. Макар инцидентът да не излезе толкова сериозен, колкото изглеждаше отначало, мисълта, че ръката ми е осакатена завинаги и че няма да мога повече да се катеря по планините, ме тревожеше страшно. И ето че само след десет дни, пренебрегвайки мъдрите съвети на лекаря, реших да сложа край на това гнетящо ме положение. Още на следващия ден се разбрах с един мой приятел и тръгнахме да изкачим северозападния ръб на Пиц Ченгало. По този начин започнах осъществяването на моя амбициозен проект с цял месец предварително. Давах си отлично сметка, че подобно решение съвсем не бе предпазливо, но душевното ми състояние беше такова, че усещах, че няма да издържа, ако не направя този опит. Но, както се казва, хубаво е това, което свършва добре и всичко мина така че от северозападния ръб на Ченгало запазих един от най-хубавите спомени в живота си.

Беше горещ и ведър юнски ден. Спомням си, че изкачването на долината Бондаска до заслона Шора трая цял следобед, но ни достави истинско удоволствие. Моят нов другар — Сала, не преставаше да се възхищава от красотата на местността и на всяка крачка изразяваше задоволството си, че е предприел това прекрасно изкачване. И аз бях ентусиазиран до такава степен, че почти забравих за превързаната си ръка.

Щурмувахме ръба на следващия ден, 28 юли. Бяхме тръгнали, обратно на правилата, доста късно. Отначало се катерех спокойно и предпазливо, като на места даже избягвах да си служа с ранената ръка, понеже се страхувах, че няма да ме издържи, но и по-късно, след като се оказа, че тя ми служи добре, не почувствувах нужда да ускоря крачката, а продължих да се катеря бавно и флегматично по красивите все още заснежени скали на стената. Времето беше прекрасно, околността царствена и ние действително не бързахме да достигнем върха, понеже искахме да се насладим докрай на тези редки моменти на изкачването, което ние повтаряхме първи след немската свръзка Гайзер—Леман от 1937 г.

Скоро маршрутът започна да става все по-труден и сложен и беше лесно да се разберат причините, поради които мнозина преди нас се бяха отказали от този връх. Привечер се спряхме на една доста широка тераса, където прекарахме нощта на бивак с всички възможни удобства. На сутринта продължихме изкачването все с този бавен и сигурен ритъм, навлизайки в сърцето на планината и катерейки се по страшни гладки плочи, като се захващахме за минимални издатъци и трудни цепки. Спомням си, че следобед, когато слънцето най-сетне ни огря, обхвана ни страшна жажда. По стената течаха многобройни поточета и водопадчета от топящата се вода на високите преспи, но нашето трасе за съжаление не минаваше край нито едно от тях. Не можах да издържа на жаждата и реших въпреки всичко да пресека по един труден хоризонтал до едно водопадче. Стигнахме до малка площадка, върху която падащата вода беше издълбала истинска малка ваничка, пълна с бистра вода. Там, след като ядохме и пихме до насита, сякаш, за да не изневерим на цялата тази спокойна атмосфера, в която протичаше изкачването, си позволихме посред суровата гранитна стена да натопим краката си в това чудно басейнче. Човек рядко може да изпита такова удоволствие на 3000 м височина, огрян от топлото слънце, надвесен над еднокилометрова пропаст.

И тази вечер подбрахме хубаво място за бивак, но на третия ден леден ветрец ни събуди още призори и ни принуди да преминем набързо четиридесетте метра, които ни деляха от голямата, огряна от слънцето, преспа. Подобно изкачване не можеше да мине без такава неприятност, но тя не ни се стори чак толкова неприятна. След като стигнахме до преспата, забих ентусиазирано последния клин, за да осигуря приятеля си. Възбудата ми беше такава, че с последния удар, в ръката ми остана само счупената дръжка от чука.

През този прекрасен слънчев ден постигнах двойна победа и над върха, и над гризящите ме съмнения дали ще мога да си служа с ранената ръка.

Само месец по-късно се катерех отново по долината Бондаска по маршрута към северния ръб на този дял на планината. Ставаше въпрос за решаването на един важен проблем, може би последния по рода си по тези места — щурмуване на северния ръб откъм шилестата чука Санта Ана (3186 м). Ключовият момент на изкачването беше без друго в началните триста метра гладки плочи, закръглени и често надвесени, които бяха щурмували безуспешно алпинистите от различни поколения, между които и Кристиан Клукер. Следващите триста метра от своя страна не представляваха особена трудност с изключение на доста приятното катерене по гребена между Бадиле и чуката Трубинаска.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:05ecfb0e] Питц Бадиле, Пунта Трубинаска, Питц Трубинаска

Снимка: http://www.flickr.com/photos/adamsabic/ [/i:05ecfb0e]


В късната вечер на пети август стигнахме с другаря ми Пиеро Нава в хижа Сас Фура, където останахме да нощуваме. Там сварихме четирима милански алпинисти, от които подразбрахме, че и те възнамеряват да предприемат щурмуването на северния ръб. Призори поехме по залесения склон, който води към ледника на Трубинаска. Стори ни се като истинска непроходима джунгла без следа от пътека. Многократно се озовавахме увиснали на клоните на дърветата или пропадахме в дълбоки замаскирани дупки сред буйната росна растителност. Едва излезли от това истинско приключение в джунглата и ето че се озовахме сред напълно противоположното царство на вечния лед. Ненаправили няколко крачки по едно заледено ребро, спряхме като заковани — пред нас замрели в изненада от неочакваното ни появяване стояха две диви кози. Не знам колко време стояхме така неподвижни едни срещу други, докато един от нас мръдна с ръка и те скочиха като пружини и се скриха между сераците.

Когато наближихме до подножието на ръба не го щурмувахме веднага, а тръгнахме нагоре по ледника, за да погледнем отвисоко онези триста метра от гладката като полирана импозантна канара, която бяхме изкачили. Приличаше на огромна колона, поставена сякаш нарочно да предизвиква човешката смелост. Оттук върхът ни изглеждаше като голямо петно от бели скали, над които доминираше таван, събрал в себе си цялата гама от алпийски трудности, способни да обезкуражат и най-смелите. За момент съжалихме, че не го бяхме щурмували, преди да зърнем какво ни очаква.

Преодоляхме леко късото копито през една широка цепнатина от ронливи скали. След това трудностите нараснаха по-степенно и скоро достигнахме до огромна, ужасно стръмна и гладка плоча, висока не по-малко от петдесет метра. Цепките й бяха съвсем малки и ние с мъка забивахме клиновете в тях. Времето хвърчеше, тъй като хватките бяха скрити и трябваше дълго да ги търсим. Най-сетне стигнахме огромното петно от бели скали и в нестабилно положение ги обиколихме с две дължини на въжето вдясно, за да достигнем най-сетне и да преодолеем отляво всяващия страх таван, който в същност се оказа не толкова страшен. Още няколко дължини и проблемът за преодоляването на северния ръб на Санта Ана бе фактически решен.

Оставаше да преминем още няколко относително трудни пасажа, за да стъпим на последните триста метра лесен гребен, водещ до върха. Но вече беше късно и се наложи да започнем веднага организирането на бивака. Надали може да се намери друго по-неудобно място за преспиване. Онези, които щурмуваха върха на следващата година, определиха тази малка стръмна площадка по-скоро като издатък. Нощта мина звездна и спокойна, каквито обикновено са всички предшествуващи победата нощи. На зазоряване небето беше чисто и ясно, но ние не бързахме да се измъкнем от спалните чували. По-късно поехме бавно пътя към върха. Спирахме често да съзерцаваме чудната гледка, която ни обкръжаваше. Спомням си, че когато следобед стъпихме на върха Света Ана, бяхме съвсем равнодушни към постигнатата победа. Погледът надолу не ни представи никакви нови изживявания. Върховете често готвят подобни разочарования и те са лесно обясними. Чувството за победа бяхме изпитали още предната нощ. Ето защо стъпването на върха ни се стори само материално и едва ли не излишно осъществяване на предварително изживяната мечта. Но и не можехме да се откажем от формалното овладяване на върха, макар лишено от вълнение, защото в такъв случай, всички интензивни преживявания през осемнадесетте часа на усиленото, често пъти изпълнено с големи трудности катерене щяха да останат завинаги осакатени в спомените ни.

[b:05ecfb0e][url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=405]КЪМ ТРЕТАТА ЧАСТ ОТ МОИТЕ ПЛАНИНИ[/url][/b:05ecfb0e]


Превод от английски:  Никола Захариев


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 526 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ




Напишете коментар

1 Публикуван на 04/02/2011 от pramata Коментирайте
ехааа :-)))









ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Разни:
Водач от жизнена важност
Top 10 U.S. Caves
Сигурност в планините
Срещу кървавия данък на планината
Лека разходка до Мальовица
Връх
Съвети за начинаещи и (колебаещи се) бъдещи катерачи
WISHPIN на екстремните ски или как невъзможното стана възможно
Вертикален Свят през 2008
Проверете своя възел


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 26/10/2018

    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон

    коментара


    Как да се подготвим за задаващия се зимен сезон
    SOHO представя един интересен и практично-полезен разговор за това как да се подготвим за по-сигурни и безпроблемни преходи през задаващия се сезон. Гост в третото издание от поредицата събития в SOHO - SoADVENTUROUS, свързани с приключения и пътешествия, е опитният планински ...
  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Black Diamond Equipment


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap