Вертикален свят
Школа Курсове Изкачвания Трекинги Календар Магазин Кой какво Гидовник Дневник Класации Видео Галерия Статии Новини
   Вие не сте регистриран потребител !   Вход и регистрация в сайта   
×
Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.

Свирепа арена - Айгер



Джо Таскър  |  Редактирана на 29/11/2010


В книгата на известния английски алпинист Джо Таскър са описани едни от най-интересните алпийски маршрути в Алпите, Хималаите и Каракорум. Разказва се за изкачването на "Стената на смъртта" (северната стена на Айгер), за премиерата в алпийски стил на 2000 метровата стена на Чангабанг, за покоряването на осемхилядниците К2 и Кангчендзьонга. Завладяващият разказ на автора показва мъжеството и издръжливостта на алпинистите, както и някои особености на зимния алпинизъм в Хималаите.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.


[b:8c966a9a]Глава първа

ИЛИ ЩЕ ТРЪГНАТ ДА ВИ СПАСЯВАТ[/b:8c966a9a]

Алпите представляват сериозно училище, където алпинистът отива да се учи, но по някаква необяснима за мен причина се оказа трудно да не се връщам отново и отново в тези планини. И независимо че се стараех да намеря партньори със сходно отношение към катеренето, най-често се връзвах на въжето с човек, чиято праволинейност и аскетичност бяха в разрез с моята природа.

Лесно може да се разбере привлекателността на скалното катерене, което изисква физическа способност, гимнастически умения и изключителна концентрация при преодоляването на все по-гладки плочи, големи надвеси и главозамайващи цепки. Сами по себе си физическите и психическите усилия при тези упражнения носят удоволствие, но далеч по-голямо е удовлетворението, ако се опиташ да изкачиш някоя скална стена, чието преминаване изглежда почти невъзможно, и въпреки всичко успееш, поставяйки на крайно изпитание своите способности.

В даден момент интересът към скалното катерене и съпровождащите го идилични слънчеви дни по топлите скали се измества към разрешаването на проблеми, свързани с изкачването на по-големи планини и приемането на един по-суров начин на живот. Високата планина изисква повече физически усилия, по-пълно себеотдаване, а измъкването от нея никак не е лесно, ако времето се развали.

Алпите са изумително красиви, ала само това не е достатъчно, за да накара човек да изстиска от себе си силите, необходими при катеренето там. Напълно е възможно да се качите донякъде със зъбчата железница или в кабинков лифт и срещу цената на един билет пред вас ще се открие прекрасна панорама, но ако се търсеше само гледката, никой не би тръгнал да катери. Има нещо друго, което привлича катерача, макар че то остава недоразбрано. Планините са изпитателна площадка, където той се сблъсква с предизвикателства, които не само изискват да прояви цялата си воля при преодоляването им, а го заставят да си даде сметка за своите подбуди, настойчивост и издръжливост, когато опасностите, трудностите и умората се съюзяват, за да го отклонят от избраната цел.

Дори да имат възможност, малцина са в състояние да обяснят неудържимия подтик, който години наред ги връща в това сериозно училище и ги кара да търсят по-далечни и по-високи върхове, да се подлагат на все по-тежки изпитания.

Аз не съм изключение, а в лицето на един приятел от университетските дни на име Дик Реншоу намерих човек, който безропотно приемаше неизбежните мъки на алпинизма, движен от някакъв сляп стремеж да катери и пак да катери, без нито за миг да се замисли какъв е смисълът на всичко това.

За разлика от мен той умееше да не обръща внимание на изтощителните усилия и на напрежението, които ни съпътстваха в планините, и макар да бяхме противоположни характери, ние катерехме заедно и заедно се учехме как да преодоляваме ледникови цепнатини, дълбоки снегове, ронливи скали, как да се справяме с голямата надморска височина, с глада, със страха и изтощението. Отначало изкачвахме ниски върхове, при което носехме излишно много багаж и губехме прекалено дълго време; постепенно се усъвършенствахме дотолкова, че да покорим стените на Матерхорн и Айгер, да преминем класически маршрути от миналото и да прокараме дръзки нови турове. После започнахме да търсим скритите от слънцето северни стени на върховете, смятайки, че трябва да изкатерим тия бездни от обледенени скали, додето сме млади, а да оставим за стари години по-приятните стени от облян в слънчева светлина гранит и варовик.

Двамата с Дик натрупахме поредица от еднакви преживявания: среднощните тръгвания от алпийските хижи, трескавото бързане да преминеш застрашени от каменопади участъци, докато скалите са стегнати от нощния студ, многото безсънни тревожни часове, в които чакаш и същевременно искаш да забавиш мига на тръгването в тъмната нощ, както и онези кошмарни и неизбежни моменти, когато напускаш уюта на хижата и навъсен от нервно напрежение, потегляш нагоре, подбирайки пътя си под мъждивата светлина на челниците сред ледената, непригодна за човека среда.

За да поемем по избрания маршрут, често се налагаше да тръгнем в полунощ или в ранните часове на утрото, понеже нерядко пътят до началото на тура е застрашен от лавини, падащи камъни или лед. Щом температурата падне през нощта под нулата, свободните ледени блокове и скали замръзват на местата си, а снежните склонове се втвърдяват и тогава преминаването през тези рискови участъци е най-безопасно. Наистина има нещо сюреалистично в тия среднощни ставания и приготовления за тръгване, когато повечето хора дълбоко спят.

Неведнъж с Дик бяхме спътници в нощни прекосявания на ледници с опасни цепнатини или през лавиноопасни зони, устремени към подножието на желания връх. Веднъж уплашено се бяхме сгушили под някакви сераци, търсейки прикритие от неочакваната лавина, която чухме да гърми към нас в мрака; друг път прекарахме цяла нощ, вкопчени тяло в тяло, за да се сгреем, докато висяхме на една ледена стена в очакване бурята да утихне и да се зазори.

Заедно посрещнахме много изгреви и неведнъж наблюдавахме как върховете порозовяват при залез. Споделяхме задоволството от преодолените трудности, от успешните изкачвания на маршрути, за които преди дори не смеехме да мечтаем, престанахме да се стремим към турове, за които знаехме, че сме способни да преминем, и започнахме да търсим все по-мъчни върхове.

Споровете и недоразуменията помежду ни намаляха, защото и двамата добре си давахме сметка за психическото напрежение, налагано от суровата дисциплина в планината; необходимостта да разговаряме ставаше все по-малка - намеренията и преценките ни бяха еднакви.

В планините се чувствахме като у дома си, но имаше все още много да учим. Когато трима британски алпинисти изчезнаха в една виелица на Монблан, ние с Дик, намирайки се в долината, не знаехме как да постъпим, за да организираме спасителна акция, нито към кого да се обърнем за помощ. След като търсенето най-сетне започна и твърде скоро стана ясно, че е изключено алпинистите да са живи, ние попитахме планинския гид, който беше съдействал да се организира акцията, какво трябва да направим при подобен инцидент в бъдеще, за да задвижим по-бързо нещата. Той се засмя, явно поласкан от въпроса на двама младоци, в чието лице беше видял чираци, търсещи съвет от майстора, но отговорът му не ни помогна. "Потърсете някой стрелян заек като мене", беше рекъл той. "Човек, който е бродил дълго по тия места, и го попитайте какво да сторите." Възприехме думите му в смисъл, че ако си живял достатъчно дълго в планините, тогава имаш възможност да натрупаш необходимия опит, за да се справиш с повечето ситуации, ала това не бе от голяма полза за настоящето и ние разбрахме, че при злополука няма готови рецепти за действие.

Планините изпълваха сънищата ни и проникваха дълбоко в подсъзнанието ни. Дотолкова рефлексите ни бяха изострени за обичайните при катерене звуци, че щом самолет прелетеше над главите ни в града, инстинктивно се втурвахме да търсим подслон, мислейки, че към нас приближава лавина. Докато спяхме на една площадка под голям скален издатък по време на някакво изкачване, на сън ми се стори, че чувам свестеното на парафиновия примус, ала със събуждането си установих, че звукът идва от падащи отгоре камъни.

Случваха ни се и странни съвпадения, които не бяхме в състояние да обясним. Например през 1972 г. една нощ в някаква алпийска хижа Дик сънува, че пада по време на катерене, а аз не държа въжето, с което сме вързани. Събудих се от виковете му, с които ме призоваваше да го задържа. Два дни по-късно той наистина падна по северната стена на Дан д'Ерен в Швейцария, като прелетя двайсет и пет метра по един леден отвес и се заби с главата в навята с дълбок сняг площадка над шестстотинметровата пропаст, а в това време аз не го осигурявах, смятайки, че не е необходимо.

Случваше се да се поддадем и на суеверия. Веднъж попаднахме през зимата във Венген, планинско селце до Интерлакен. Венген се намира в близост до прочутия ски център Мюрен, разположен високо над скалите на долината на Лаутербрунен. Тази долина е обградена от стръмни върхове, най-внушителните от които са Айгер, Мьонх и Юнгфрау, образуващи заедно с гребените, които ги свързват помежду им и ги присъединяват към Лаутербруненската стена, непревземаем вал. Възнамерявахме да опитаме северната стена на Гшпалтенхорн - една от най-дългите в Алпите, скрита в притулена странична долина. Старата стопанка на страноприемницата, където бяхме отседнали, научи за нашите планове и ни предупреди: "Зиме трябва да идвате тук на ски, а не да катерите. Много е опасно. Ако идете да катерите Гшпалтенхорн, няма да сполучите и ще се върнете, или ще тръгнат да ви спасяват, а вие вече ще бъдете мъртви." Отказахме се.

Отвъд долината срещу Венген се издига навъсената северна стена на Айгер, излъчваща някаква притаена заплаха. Изкачихме я през лятото на 1973 г. за два дни и две нощи. Знаехме колко изморителен, объркан и дълъг е класическият маршрут и не можехме и да помислим за зимно изкачване. Беше ни известно, че само две-три свръзки са преминали стената през зимата и всяка от тях беше прекарала близо седмица по недружелюбната снага на Айгер, преди да стигне върха. Като наблюдавахме стената от Венген, дори голямата отдалеченост не ни пречеше да различим свличащите се по нея лавини и аз потръпвах при мисълта за дългите ледени нощи и яростните бури, които трябваше да преживеем при зимното и изкачване. Гледах с респект тази стена и се отнасях с благоговение към алпинистите, дръзнали да я изкатерят зимно време, но лично аз чувствах, че едно такова изкачване е извън моите амбиции. Нямах желание да се сблъсквам с такива големи трудности и рискове в продължение на многото дни, необходими за това начинание. Познанията ни за стената изобщо не ни вдъхваха увереност, точно обратното: караха ни да се страхуваме още повече, защото си давахме сметка колко по-тежко ще бъде в дълбокия сняг и твърдия лед на зимата,

След зимния сезон на 1974 г. двамата с Дик се разделихме и всеки се залови със своите занимания, които включваха търсене на временна работа, катерене и общуване с нови приятели. Ала ние сякаш не можехме един без друг и на следващата зима пак се събрахме, като първата работа на всеки бе да провери какво мисли другия:

- Какво ще кажеш за някое зимно изкачване в Алпите?
- По-точно?
- Чудех се дали да не опитаме Айгер.
- Да, и аз взех да си мисля за това.
- Ще бъде трудно. Необходима е голяма подготовка.

И така, за да изкараме нужните пари, хванахме се да работим като учители, при което трябваше да въвеждаме ред и дисциплина, каквито сам аз не откривах у себе си, сред непокорната младеж на манчестърския квартал Мое Сайд. Събрахме необходимата екипировка и собственоръчно изработихме част от облеклото - като например катерачни панталони и разни други специални принадлежности, които липсваха в магазините. Направихме подробни изчисления колко дни ще ни трябват за изкачването, колко храна и гориво ще са потребни, както и какво да бъде максималното тегло на раниците ни. В плановете си посветихме единствено Елис Бригам, собственик на магазин за катерачен инвентар и екипировка, който се отнасяше бащински към двамата младежи, дошли при него за съвет. Той ни подари цели егерови комплекти, на които сложихме ципове чак до гърба, за да можем да облекчаваме естествените си нужди, без да се събличаме изцяло.

В класната стая никой от нас не се чувстваше в свои води и ние с облекчение напуснахме училището през февруари 1975 г., за да потеглим към Швейцария с моя стар "Форд Англия".

До този момент заедно с Дик вече четири години бяхме катерили в Алпите, но пътувайки към най-голямото ни съвместно изпитание, аз съзнавах, че не познавам партньора си по-добре, отколкото в началото. Той беше все така скромно и непоколебимо отдаден на алпинизма, какъвто бе и когато се запознахме. Докато всички останали лежахме в спалните чували рано сутрин през лятото в Лейк Дистрикт, Дик обикновено вече бе напуснал палатката и приготовляваше отвън закуската, претопляше за пореден път чая и чакаше, обхванат от нетърпение да тръгне да катери, но никога от устата му не излезе дума на недоволство, с което да ни подтикне да се размърдаме. Изобщо не можех да проумея какво го движи -несгодите сякаш не му влияеха, а безсмислието на нашите авантюри ни най-малко не го смущаваше. Когато стояхме вкопчени един в друг на северната стена на Дан Бланш, брулени от снежната буря и засипвани от нескончаеми лавини, стараейки се с "безгрижни" приказки да приближим края на дългата и мразовита нощ, единственото, което му дойде на ум да каже, бе: Какво смяташ да катерим след това?

Чувствах, че гледа с неодобрение на моето „отпускане", ако си купех халба бира (все едно че лекомислено прахосвах ценни средства), но никога не обелваше зъб.

Както във всичко останало, и в пушенето Дик проявяваше абсолютен самоконтрол. Винаги носеше по една цигара за всеки бивак, тъй че можехме да преценим колко ще продължи дадено изкачване по броя на взетите от Дик цигари. Три цигари означаваха сериозен маршрут.

Във физическо отношение Дик беше коренно противоположен на мен - викахме му "малкия Ричард", - но беше доста широкоплещест. Изглеждаше по-пригоден за вдигане на тежести или за културизъм, отколкото за алпинизъм.

Винаги съм се питал дали наистина не чувства студа и неудобствата в такава степен като мен, или просто ги приема по-стоически. Високи слаб, аз винаги усещах остро студа и не можех да заспя, ако не ми е удобно. Изкарвал съм много безсънни нощи, въртейки се от хълбок на хълбок върху неравни площадки в опит да намеря оптималното положение, докато Дик хъркаше блажено, заспал там, където е легнал. Подозирах, че както за всичко останало, той отдавна се бе дисциплинирал да не обръща внимание на физическите лишения и поради това считаше всяко отстъпление в тази насока за слабост, за недостатък в цялостния план, който беше изработил за собственото си развитие. Сякаш подготвяше тялото си за нещо, настройваше го да бъде във форма, като в замисъла му нямаше място за изкушения от сорта на удобства и други глезотии. Някакъв религиозен аскетизъм имаше у него. Бях в състояние да го оценя, но аз самият бях избрал друг път.

Дик беше същинско дете на природата, досега не беше намерил за нужно да се научи да шофира и понякога ме караше да се срамувам, че притежавам кола.


Айгер и неговата северна стена заемаха важно място в първите ми години на катерач. В духовната семинария, където седем години учих за католически свещеник, за по-голяма тържественост по време на обеда и вечерята пред учениците се четеше някаква книга. Първоначално четените произведения навярно е трябвало да имат подчертан духовно извисяващ характер, но по време на моето пребиваване в семинарията изискванията бяха книгата просто да бъде добра. Разбира се, всички книги бяха грижливо оценявани, преди да се поднесат на учениците.

През 1965 г. бях семинарист четвърта година, когато за вечерно четене беше определена книгата на Джек Олсън "Катерене към ада". Авторът описваше защо северната стена на Айгер, връх, за който изобщо не бях чувал, е най-трудна и опасна от всички алпийски стени. Разположен в Бернски Оберланд в Швейцария, върхът е част от северния фланг на Алпите и поради това е изложен на резки климатични промени. Движението и налягането на въздуха чувствително се изменят, щом въздушният поток се натъкне на това първо препятствие от Алпийския масив. Разразяват се внезапни и продължителни виелици, а вдлъбнатата стена на Айгер като че ли е в състояние да задържа лошото време при себе си, докато в долините под нея е ясно и спокойно. Стената е много дълга, маршрутът е объркан, продължителен и труден и при опитите за нейното покоряване са станали няколко трагични злополуки, което принуждава швейцарското правителство в един период да забрани достъпа до нея, но алпинистите не се отказват. През 1938 г. две свръзки, съставени от четирима германци и австрийци, за пръв път успяват да стигнат върха през северната стена, ала злополуките след това не намаляват. Айгер става прочут с драмите, които се разиграват пред погледа на зрителите - стига облаците да позволяват, - наблюдаващи с бинокли и телескопи от верандата на хотела в Клайне Шайдег - седловина, отдалечена само на един час от подножието на стената и лесно достъпна със зъбчата железница от Гринделвалд и Лаутербрунен.

"Катерене към ада" разказва за трудностите и трагедиите при опитите за завладяване на северната стена на Айгер, завършвайки с изчезването на двама немски алпинисти през 1957 г. и смъртта на един италианец, блокиран високо под върха. Той издъхнал, когато вече чувал гласовете на спасителите, които се мъчели да го достигнат по време на развихрилата се снежна буря. Книгата е пълна с драматични събития и при нейното четене за първи път, откакто бях в семинарията, в цялата трапезария, изпълнена с триста ученици, настъпи абсолютна тишина. Тракането на прибори и посуда секна съвсем, когато авторът започна да описва поредната трагедия, сполетяла четирима алпинисти при един от първите опити през 1937 г. Тони Курц, единствен от четиримата млади германци останал жив,
се мъчел да стигне планинските водачи, дошли да го спасят. Едната му ръка била измръзнала и силите му били изчерпани, но след двудневни усилия най-сетне се намерил само на едно въже разстояние от чакащите гидове. Тръгнал да се спуска, но някакъв възел на въжето се заклещил в карабинера, с който бил прикрепен към него, и алпинистът вече нямал сили да се освободи. Когато стигнал досами протегнатите ръце на спасителите, Тони Курц политнал назад и издъхнал. Никой от учениците не разбираше катерачната терминология, никой от нас не знаеше какво е карабинер или рапел, но всички бяхме зашеметени от тази покъртителна трагедия. В периода, когато се четеше "Катерене към ада" — дни, в които ние като никога копнеехме да дойде време за вечеря и за следващата спираща дъха глава от книгата, най-неочаквано един от преподаващите в семинарията свещеници ме попита дали не искам да опитам малко истинско катерене. Независимо че дотогава дори и през ум не ми беше минавало подобно нещо, изведнъж идеята ми се стори страшно привлекателна. Вместо да бъда възпрян от описаните опасности, книгата стана моето основно вдъхновение при първите ми стъпки в алпинизма по късите пясъчни стени на каменоломната, откъдето беше черпан материал за строежа на училището. Макар да беше висока едва шест метра и широка само десет, каменоломната се превърна във фокус на моя живот. Всички мои мисли бяха в плен на новото занимание, независимо че понякога се случваше месеци наред да катеря единствено по мъничката каменоломна. Междувременно жадно поглъщах всички книги по въпроса, до които можех да се добера. Намерих "Белият паяк" на Хайнрих Харер, където са документирани всички успешни и неуспешни опити по северната стена на Айгер до началото на 60-те години, и я изчетох нощем под светлината на джобно фенерче. Четях дълго след загасяне на осветлението в спалното помещение, докато очите ми се изморяваха и думите започваха да танцуват пред мен.

В началото на 1966 г., малко след първото ми съприкосновение със скалата, беше организирана експедиция за прокарване на зимна диретисима по северната стена на Айгер. В стремежа си да катерят колкото е възможно по-направо към върха, избягвайки зигзагите на класическия тур от 1938 г., алпинистите в много участъци щяха да бъдат изложени на каменопади. Две групи имаха едно и също намерение - да опитат маршрут през зимата, когато условията са по-сурови, но подвижните камъни са замръзнали и денем, и нощем.

Обсадата на стената продължи цял месец. Алпинистите използваха тактиката на хималайските експедиции: преодоляваха дадено разстояние, обезопасяваха участъка с фиксирано въже и после слизаха обратно в добре оборудван лагер в подножието или се прибираха в снежни пещери, устроени по самата стена. След като по-голямата част от новия маршрут бе опасана с въжени парапети, те щяха да предприемат опит да достигнат върха.

Като млад катерач аз ненаситно попивах редовните съобщения по радиото и телевизията за хода на експедицията. Представата за мъчителния живот на алпинистите в снежните пещери и за борбата им с виелиците направо ме изпълваше с благоговение. Голям шок за мен беше злополучната смърт на Джон Харлин, водач на една от групите по стената. Той беше американец по произход, но живееше в Швейцария и въпреки че отначало неговият екип беше в съперничество с германците, които имаха същите планове, Джон Харлин загина при опит да помогне именно на тях, И двете групи известно време бяха спрени от снежните бури и той бе тръгнал да занесе на германците хранителни продукти, когато едно въже се скъса и американецът полетя в бездната.

Макар вече да се наричах катерач, през 1966 г. не съм и помислял, че някой ден ще катеря Айгер, тъй както летейки със самолет, човек не смята, че може да отиде на Луната. Просто считах алпинистите за друга порода хора и независимо че алпинизмът ме привличаше във всичките си разновидности, аз бях доволен да катеря само скала и желанията ми се простираха само до придобиването на достатъчно умение за осъществяване на някои зимни изкачвания в Шотландия.


[b:8c966a9a]Глава втора

ЗАБРАНЕНО Е ДА СЕ ВЪРВИ ПО ЛИНИЯТА


Айгер

I[/b:8c966a9a]

Десет години по-късно се готвех да изкатеря Айгер за втори път. Лятното ни изкачване не беше трудно. Бяхме събрали богати сведения за стената от чужди описания, но все пак трябваше да идем и да я изкачим, а след като постигнахме това, сега отново се връщахме на нея, защото тя беше най-дългата и най-сложната стена, която ни беше известна, както и доколкото имахме смелост да си признаем - най-трудната. Искахме да се заловим за нещо значително, нещо, с което да можем да се счепкаме със зъби и нокти. Нямахме желание да покоряваме върховете с лекота, нужна ни беше борба. Искахме да катерим на предела на възможностите си, когато изходът е несигурен. Понякога се чудех дали алпинизмът не се е превърнал за нас в зависимост, при която удоволствието от наркотика е изчезнало, а е останала само нуждата да си инжектираш все по-силни и по-силни дози.

Спирачките на форда бяха в ужасно състояние. В Швейцария се отбихме да видим Андре, при когото двамата с Дик останахме да работим, вместо да се върнем в Англия след приключването на летния катерачен сезон на 1973 г. Неговият автомонтьор ни помогна да оправим спирачките и доста ни гълча, задето сме тръгнали с такава бракма за самоубийци. Излишно бе да обсъждаме плановете си с тях, само името на планинския масив беше достатъчно - Бернски Оберланд. Загрижеността на нашите приятели беше в съответствие с тяхната гордост. От братовчеда на Андре взехме назаем каска, понеже бях забравил моята у дома.

В долината на Лаутербрунен се подслонихме в малкото хотелче "Натурфройндхаус", стопанисвано от любезната фрау Гертш. Тя беше изненадана и същевременно много доволна, че гостите й този път са алпинисти, а не обичайните скиори. Бяхме сам-сами в цялата спалня с дълги общи нарове, където на воля можехме да се изтягаме, без да бъдем притеснявани от обичайните за лятото тълпи.

След като се върнахме от петдневното изкачване по северната стена на Брайтхорн, фрау Гертш направо ни осинови. Отстъпи ни изцяло втората трапезария на хотела, където да сушим и подреждаме екипировката си.

Изкачването по северната стена на Брайтхорн беше подготвително. Искахме да изпробваме силите си и да се настроим за зимно катерене. До подножието на върха се натъкнахме на дълбок сняг и ни бяха потребни осем часа убийствено бъхтене, преди да започнем същинското изкачване. После в продължение на три дни упорито си пробивахме път нагоре по кулоари, пълни със сняг, лед или със заледени ронливи скали. Като катерене беше интересно и напълно във възможностите ни. Не желаехме епични изпълнения, нито пък искахме да се претоварваме дотолкова, че да загубим желание за голямата цел. Зимният алпинизъм е самотно занимание - в планината бяхме само ние. Единственото нещо, което видяхме през цялото време, прекарано сред тази замръзнала пустош, беше един малък самолет.
След това си дадохме няколко дневна почивка - почивка от катерене, а не пълно бездействие. Дик отиде да кара "писалки", избягвайки пързалянето по писти с лифтове и влекове. Една зима той беше работил в планинския курорт Монтана като мияч на чинии. В следобедните почивки слагаше ските на рамо и се изкачваше пеша по пистата, вместо да използува услугите на телеферика1. По този начин укрепна физически, ала не успя да подобри кой знае колко своята ски-техника, понеже цялото му свободно време отиваше само за едно спускане.) Не правех компания на Дик в неговите ски-кросове. Взимах влака до Клайне Шайдег, гарата в подножието на Айгер, и се пързалях със ските под мрачната, облицована с лед и сняг варовикова стена, като се опитвах да уловя нейната атмосфера, мъчех се да се настроя към нея, да проникна в неразбираемата й същност. По залез слънце се спусках обратно към топлия уют на "Натурфройндхаус". Накрая дойде време да се приготвим и потеглим.

Двайсет скални клина, трийсет и два карабинера, единайсет ледени клина, пикели, айсбали, каски - подредихме целия инвентар, храна и екипировка по масите в столовата. Доста багаж се събра, ала стената беше огромна и ако се наложеше да отстъпим, щяха да ха ни необходими много клинове за забиване в леда и скалата, за да подсигурим слизането. Бях забелязал, че в долните части има сняг в изобилие, но ледените полета в средата на стената изглеждаха съставени само от тъмен твърд лед. Очаквахме да се движим бавно и затова взехме храна за една седмица.

Рано сутринта на 14 февруари се присъединихме към скиорите, които се качваха на влака за Клайне Шайдег. Нашият неугледен вид предизвика любопитните погледи на лъскаво облечената тълпа. Стърчащите от огромните ни раници ледокопи бяха удостоени с враждебно внимание — какво да се прави, не се вмествахме в общоприетите представи.

Наистина е странно, като си помислиш, че през вътрешността на върха, който възнамерявахме да изкачим, минава железопътна линия. За да може зъбчатата железница да стигне Юнгфрауйох, панорамен пункт на гребена между двете долини, през планината е прокопан тунел, чийто вентилационни шахти излизат в долната част на северната стена на Айгер и понякога се използват от отстъпващите при лошо време свръзки, за да спестят слизането по последните няколко стотин метра. С бинокъл не бях успял да открия нито следа от входовете на тия шахти и предполагах, че са затрупани под дълбокия сняг. Мисълта, че в недрата на върха, по чиято снага щяхме да живеем дни наред, трополят влакове, беше малко абсурдна, но шахтите с нищо не намаляват сложността на стената, тъй като се намират в долната част, където трудностите са незначителни.

След като влакчето изсипа своя товар, скиорите се заеха да поставят ските си, а ние с Дик се отдалечихме от тълпите и навлязохме в сянката на стената. Първоначално около нас имаше стотици хора, но аз се чувствах съвсем сам. Пътят ни водеше по възходящ диагонал встрани от ски-пистите и след едночасово газене в дълбок сняг стигнахме стръмен лед - началото на тура.. Первазните пукнатини в подножието на стената бяха зарити от зимните снегове.

Преди изкачване винаги ме гложди съмнение и несигурност, вечно се питам защо пак се впускам в нещо, което е толкова далеч от обикновените човешки удоволствия. Сега, изправен пред дългото и пълно с неизвестност пътуване по тази стена, това чувство беше по-силно от всякога, подсилвано от откъслечните викове на скиорите в далечината. Както винаги Дик не даваше вид, че е разкъсван от такива противоречия и аз не можах да си отговоря до каква степен всъщност съм тласкан от устрема на неговата решителност.

Небето беше ясно, въздухът - студен, но вятър нямаше. Усещах, че преднамерено забавям ритуала по слагането на котките, размотаването на въжетата и обвързването. Котките ни бяха необходими, за да забиваме зъбците им в стръмния лед, ала на места имаше и много сняг. Между подметките на обувките и металната рамка на котките поставихме по парче тънка пластмаса, тъй че снегът да не се лепи отдолу, образувайки масивни нестабилни буци под всеки крак. Повече причини за отлагане нямаше и Дик потегли, сложил раницата на гърба, а закачените по седалката му клинове и карабинери звучно подрънкваха, докато забиваше последователно пикела и айсбала в гладкия лед и се изнасяше с все по-голяма сигурност нагоре, стъпвайки само на предните зъбци на котките.

През лятото долната част на стената не е трудна. Първите четири-петстотин метра могат да се изкачат за няколко часа по терасите, отрупани с подвижни камъни, като по-стръмните прагове се избягват чрез обхождане по удобни первази. Сега обаче пред нас се извисяваше безличен снежен склон, чието еднообразие се нарушаваше единствено от стърчащи тук-там скали. Ако снегът беше твърд й издържаше теглото ни, задачата ни щеше да е по-лека, ала ние затъвахме ту до колената, ту до бедрата, а отдолу попадахме или на стръмни скали,или на лед. Беше невъзможно да уцелим первазите, по които бяхме минали на зигзаг през лятото - приличахме на бегачи, които се състезаваха на позната писта, но с каторжнически гюллета на краката.

Въжетата ни бяха дълги по 45 метра. Имахме две и всеки от нас беше закачен за краищата и на двете с карабинер, прикрепен към катерачната седалка. По този начин водачът можеше да катери, като се осигурява на клинове или примки през скални издатъци, към които фиксира въжетата с помощта на карабинери. При употреба на двойно въже безопасността е по-голяма, а също така при последователното закачане на осигуровките триенето върху въжетата, преминаващи през разположени зигзагообразно клинове, се ограничава. От друга страна, при отстъпление две въжета по 45 метра дават възможност с лекота да се преминават дълги участъци на рапел, стига да се намери надеждно място за фиксиране на рапела. С по-дълги от 45 метра въжета се борави трудно, а и триенето в карабинерите след известно разстояние става прекалено голямо.

Сменяйки се във водачеството, до следобед минахме само девет въжета. Девет по четирийсет и пет прави 405, но едва ли бяхме изкатерили повече от 350 метра, тъй като част от дължината на двойното въже отива за направа на възли при обвръзката и самоосигуровките на единия от нас, докато другият катери. Маршрутът по северната стена е дълъг към 3500 метра, а височината и е 1800 метра. Турът следва най-уязвимите пасажи, избягвайки - където е възможно,— надвесните участъци и по този начин изкачваното разстояние почти се удвоява. Повече от две мили трябваше да преодолеем на ръце и колене. За един ден бяхме успели да преминем едва една десета от целия маршрут, а основните трудности тепърва предстояха. В 16.30 часа вече се мръкваше, тъй че трябваше да намерим място за нощуване преди това. Не се виждаха никакви естествени площадки, всичко беше скрито под снежна пелена. Дик траверсира наляво към т. нар. Разцепен стълб, но и там нямаше никаква заравненост. Под една малка скална стена се заловихме да изкопаем площадка в снега и леда. Чувствахме се по-сигурни под този праг над нас и забихме няколко клина в него, на които да се осигурим за през нощта.

Мръкна се, преди да сме организирали бивака, но не след дълго вече лежахме на топло в спалните чували с лице един към друг, изолирани от студената повърхност отдолу посредством неопренови постелки. Храната бяхме разпределили в найлонови пликове, общо шест - по един за всеки ден, плюс литър бензин за примуса. През днешния ден бяхме разочаровани и от себе си, и от Айгер, разтревожени какво ще ни донесе утрото, но за момента се утешавахме с възможността да хапнем и да се наспим. Леден вятър бръснеше лицето ми, когато си легнах, затуй стегнах чувала плътно около главата си, като оставих само малка дупчица за дишане. Сънят ми беше смущаван от вятъра, който проникваше дори и в този незначителен отвор и навяваше сняг в лицето ми. Обърнах се на другата страна и притегнах още по-плътно качулката, но снежинките продължаваха да ме хапят. В полусън си помислих, че вятърът сигурно много се е усилил. След плахите усилия да се спася от него се опитах отново да заспя. Нито за секунда обаче дори не допуснах, че трябва да се направи някакво решително усилие за разрешаването на проблема, като например да станем и да опънем бивачната палатка. Дик обаче ме събуди:

— Джо, вали сняг, дай да сложим палатката.

Надигнах се и с мъка се освободих от стегнатата качулка на чувала; под лъча на фенерчето видях как снежинките прииждат нагъсто и засипват всичко по площадката. Първоначалното ни намерение беше да използваме колкото е възможно по-рядко палатката, защото тя представляваше всъщност една найлонова торба и кондензацията от нашето дишане и изпаренията при готвене щяха да причинят овлажняването на спалните чували и пухените якета, които за два-три дни щяха да станат неизползваеми. В тихи ясни нощи можехме спокойно да спим навън, напъхвайки спалните чували в раниците за предпазване от навявалия сняг, но при такъв снеговалеж палатката беше необходима. Разбира се, именно Дик пръв преодоля летаргията и леността, за да предприеме най-разумния ход в случая и макар да му беше студено, вече беше напуснал топлината на спалния чувал.

Прибрахме храната, примуса и инвентара, преди да са изчезнали под снега, и един по един се вмъкнахме в палатката, мъчейки се да заемем поносимо положение. Палатката беше предназначена за двама души, легнали успоредно, а нашата площадка беше дълга и тясна. Всеки от нас взе да се гърчи в срещуположните надлъжни краища на палатката, като се опитваше да легне в цял ръст, без да избута другия от площадката. Палатката нямаше рейки. С клинове закрепихме горните и ъгли за скалата и платнището хлътна върху нас под тежестта на падащия сняг. И двамата бяхме вързани през кръста и осигурени за клиновете — просто за всеки случай, ако някое по-сериозно снежно свличане отгоре вземе да ни събори от площадката. Отново заспахме на пресекулки.

Струва ми се, че на другата сутрин бях радостен, като видях, че още вали и планините са обвити в облаци. Въобще не се чувствах отпочинал след неспокойната нощ и макар че не беше разумно да прахосваме цяла еднодневна дажба храна, която можеше да ни потрябва по-нагоре, аз приех с готовност решението днес да останем тук в очакване времето да се оправи. Стихията така вилнееше навън, че нямаше смисъл да мислим за тръгване и притиснати плътно един до друг, ние прекарахме деня в разговори, дрямка и ядене.

В палатката беше много задушно. Трябваше да избираме между периодичното проветряване, съпроводено с нахлуващ леден вятър и сняг, и застоялия въздух, в който едва дишахме, но поне беше уютно.

Сивият ден, изпълнен с безшумно движение на мъгла и съскащи снежни свличания, постепенно премина в нощ. Между стената на палатката и склона се беше натрупал сняг, тъй че платнището между двама ни се беше издуло. Това стана вече по тъмно и никой нямаше намерение да излезе навън. Приготвихме се да спим в пространството, което беше по-малко от предишната нощ, обхванати от съмнения дали си струва да оставаме по-дълго на стената при това влошаване на времето.

Събудих се от звука на свличащ се с тътен сняг, който безпощадно се стовари върху нас, затисна главата ми и почна неумолимо да изскубва палатката от площадката. Дик също се събуди и останали без дъх, двамата с всички сили започнахме да притискаме стената на палатката към склона, като се мъчехме да възпрем бавното й откъсване от него, както и да прехвърлим изсипалия се отгоре сняг напред, преди лавината да изтръгне подслона ни от клиновете и да ни запрати в пропастта.

Това продължи само няколко секунди, през което време с Дик не разменихме нито дума. Когато свличането спря, се оказахме затрупани, но бяхме в състояние да се освободим. Снегът беше проникнал в палатката и изпълнил закътания ни пашкул с враждебна белота, която беше проникнала във всяка пролука в дрехите и спалните чували. Но нали бяхме живи.

Дик изпълзя навън, за да изрие напластения сняг между палатката и скалата преди опънатият найлон да се разпори. Намерих челника си и тъкмо се канех да изляза, когато отгоре се изсипа нова лавина. Светлинният лъч на фенерчето затанцува с ритъма на свличащия се сняг, докато стихията ме блъскаше насам-натам. Този път не беше непрогледна тъмнина и на трептящата светлина можех да видя как синята палатка постепенно се смачква пред безпомощния ми поглед. Лавината ме смазваше, а какво ли ставаше навън с Дик, който беше изложен на цялата й ярост — дали го е отнесла? Накрая спря. Бях като циментиран. Опитах да се раздвижа.

— Как си, Джо? — Дик беше оцелял. — Въобще не можах да различа палатката, след като всичко премина. Реших, че си отишъл.
— И аз си помислих същото за тебе.

Разчистихме достатъчно сняг, за да можем да дишаме и да се движим.

— Какво да правим сега?

Валеше на гъсти едри снежинки — явно щяха да последват още лавини. Вече бяхме преживели две малки свличания, но беше невъзможно да дочакаме утрото на това място.

— Ето там скалата е издадена. Ако успеем да изкопаем дупка отдолу, поне ще бъдем встрани от пътя им, ако има още.

Захванахме се да копаем наветия сняг под прикритието на малкия надвес, щръкнал над нас. Мястото изобщо не беше удобно, но се надявахме, че ще ни даде възможност да се приютим за оставащите няколко часа до разсъмване.

Не можахме да намерим всичките си принадлежности в снега, който беше покрил освободената от нас площадка, ала все пак изровихме повечето неща и ги наблъскахме както ни дойде в раниците, които хвърлихме в изкопаната току-що дупка и седнахме отгоре им. Покрихме се с палатката и така зачакахме зората, отпаднали, потропващи с крака, за да раздвижим кръвта в тях, треперещи и копнеещи да се развидели. Лавините продължиха да се свличат. Падаха начесто, тъй че не можеха да наберат унищожителната мощ, характерна за някои от тях. Скалният надвес отгоре ни пазеше.

Решихме да си направим нещо топло за пиене. Аз хванах примуса между коленете си, а Дик държеше тенджерата, докато разтопим необходимия сняг. Студени тръпки разтърсваха тялото ми, но топлината от примуса ме сгря независимо от лепкавата кондензация.

— За колко време смяташ, че ще слезем? — попитах Дик.
— Да слизаме ли? Ами ако времето се оправи?

Бяхме съвсем мокри и много изморени. Понякога ми се струваше, че двамата с него мислим на една и съща вълна, а друг път осъзнавах, че ни дели огромно разстояние.

— Трябва да слизаме. Не виждаш ли, че сме подгизнали, загубихме и половината храна, а не сме изкачили още нищо.
— Да, май си прав. — Признанието се изтръгна от него с такава неохота, че аз почти изпитах угризения за проявеното малодушие, ала просто не виждах как можем да продължим, без да умрем от измръзване.

На разсъмване снеговалежът не беше спрял и дори Дик не беше в състояние да измисли някакви солидни аргументи за удължаване на престоя ни в планината.

— И без това ще видим зор, докато се смъкнем до долу — рекох аз в желанието си да потвърдя и оправдая своето решение.

Дик се плъзна пръв по двете въжета, закачени на клин. Снегът посипваше тъмните му дрехи и той изчезна в бялата мъгла. Отдалечи се само на 45 метра от мен, но аз не виждах нищо и зачаках да чуя виковете му, с които да ми съобщи, че се е самоосигурил на новозабит клин и че мога да се спусна при него. Когато пристигнах, Дик работеше по подготовката на следващия рапел. Двойното въже минаваше през оставен горе карабинер и аз започнах да тегля единия край, докато другият се изниза и падна при нас. При всеки рапел се налагаше да жертваме по един клин и карабинер, но това беше най-бързият начин за слизане. Не искахме да се размотаваме по открития склон, за да не ни изненада някоя нова лавина.

Дик отново потегли. Този път клинът беше едва наполовина влязъл в скалата. Беше тънко парче желязо с дължина само 8 сантиметра. Стърчащите от цепката четири сантиметра метал се огънаха и изкривиха, щом Дик отпусна тежестта си върху въжетата. За да намаля натоварването върху клина, хванах въжетата и с ръце поех част от усилието, докато партньорът ми внимателно слизаше надолу. Мина доста време, преди да чуя вика му и нервно се отпуснах на въжето, наблюдавайки как клинът се огъва пред очите ми. Надявах се, че този път Дик наистина е успял да намери хубава цепка за клина и е фиксирал долния край на въжетата за него. Казах си, че ако клинът реши да се извади, все пак ще имам някакви шансове за спасение при положение, че свободните краища на въжето са надеждно осигурени.

Когато стигнах при Дик, не видях нищо подобно.

— Къде е клинът?

Той ме погледна объркано:

- Никъде не намерих цепка, при тоя сняг е невъзможно.

Безсмислено беше да се гневя, след като бях пристигнал благополучно.

Девет пъти се наложи да организираме рапел и да се спускаме надолу. Девет пъти сърцето ми се качваше в гърлото, докато не преминахме и последния леден отвес в подножието на стената. След това с максимална бързина се отдалечихме от лавиноопасната зона и чак когато решихме, че сме в безопасност, спряхме да си поемем дъх и да приберем инвентара.

Долу беше малко по-топло, понеже нямаше вятър, и аз се почувствах навлечен с прекалено много дрехи. Отправихме се към черната нишка на железопътната линия, която прорязваше белия скат. Затъвахме в снега до бедрата, а понякога и до кръста. Железопътната линия се разчистваше заради влаковете, превозващи скиори, и беше единственият удобен път. Психически вече можехме да се отпуснем — нямаше повече опасности, само досадно и мъчително затъване на всяка крачка.

Накрая се измъкнахме от дълбокия сняг и дивата планина, за да се върнем отново в цивилизацията и да подновим връзките си с реалния свят. Уморено закрачихме по линията към някаква къщичка до едно разклонение на коловози. Отвътре се показа закръглен и червендалест стрелочник. Заговори ни на немски:

- Откъде идвате? От стената ли?
- Да.
- Колко дни изкарахте? -Два или три. Изгледа ни учудено.
- Забранено е да се ходи по линията!
- А къде да ходим?

Махна с ръка към снега, от който току-що бяхме излезли.

- Коя гара е по-близо - Алпиглен или Шайдег?

Забранено е да се ходи по линията.

Тръгнахме право надолу покрай коловозите, оставайки стрелочника зад гърба си. Стигнахме Алпиглен и се качихме на перона. Началникът на гарата се втурна към нас.

- Ако обичате, два билета за Лаутербрунен.
- Забранено е да се ходи по железопътната линия.

Отказа да ни продаде билети. Качихме се на влака и платихме глоба, защото нямахме предварително купени билети.


[b:8c966a9a]ІІ[/b:8c966a9a]

Фрау Гертш се суетеше около нас, сияеща от гордост. Планинарството е в кръвта на швейцарците. Хотелският душ беше с измервателно устройство: половин франк за десет минути. Аз пуснах шест монети в автомата и в продължение на час оставих горещите водни струи да изличат несгодите, спомените и тревогите от последните няколко дни. Чудесно бе да се изтегнеш в цял ръст на огромните нарове и да се наспиш в абсолютна сигурност.

Карахме ски и чакахме. Не бях в състояние да се отпусна през този период. Имах чувството, че ни предстои изключително труден изпит, чиято дата не е определена. Не очаквах с вълнение завръщането ни в планината - преживяването щеше да бъде свързано с твърде много студ и болезнени усилия, за да му се наслаждавам, но от друга страна,не можех да се откажа от набелязаната цел. Трябваше да опитаме. Всичките тези скиори наоколо бяха п ре доволни да се пързалят в подножието на Айгер, те не чувстваха потребност да го изкачат, прекарвайки дни наред по стената му. Не бях способен обаче да си отговоря защо аз исках точно това.

След еднодневен отдих отново отидох да карам ски в Клайне Шайдег и с изненада установих колко много сняг се е свлякъл от северната стена. Освободени от бялата си гугла, която бяхме видели при отстъплението си, сега скалите чернееха оголени, а тъмните петна на ледените полета подсказваха, че по тях има само лед Тази гледка малко ме уплаши. Бяхме предполагали, че ще се наложи да изчакаме поне седмица, докато снегът се очисти или втвърди и рискът от лавини намалее, ала острият зимен студ не беше позволил да се създаде сцепление между снега, както става при по-високите летни температури, и той беше останал пръхкав и лек. Цялата снежна маса почти незабавно се беше свлякла или беше издухана от ветровете. Налагаше се да приемем факта, че можем веднага да се върнем на стената.

Прибрах се в хотела и убедих Дик да отложим тръгването с един ден. Прогнозата за времето не беше особено обещаваща, а и аз вътрешно не бях подготвен за толкова внезапно завръщане на стената. Необходимо ми беше време да приема тази мисъл, а също - да се успокоя, да вкуся от нормалния живот, преди отново да се отдам на дивите планински стихии.

На 25 февруари се отправихме нагоре с влака, като този път успяхме да седнем и аз безизразно се взирах в пробягващите край нас натежали от сняг гори, в алпийските хижи, които почти се сливаха със снежната природа, а над покривите им се издигаха сини мустачки от дим. Беше красиво, но аз не се радвах. Чувствах се като затворник, зашеметен от току-що произнесената присъда, на път да понесе отреденото наказание, и сетивата ми само регистрираха света, без да го оценяват.

Имахме нужда от още няколко клина, за да заменим загубените по време на слизането. Спортното магазинче в Шайдег през зимата продаваше само скиорски принадлежности и продавачът трябваше да търси клинове в склада. Преди две години той ме беше взел с колата си, когато на автостоп отивах да катеря Айгер за първи път. Казахме му за нашите намерения и се почувствахме малко по-добре. Не че се надявахме на спасителна акция, ако закъсаме, но предишния път ни беше някак много самотно при целия този живот, който кипеше под нас, докато нашето присъствие оставаше напълно анонимно, без да има кой .да помисли какво ли правим горе по тази ужасна стена.

- На добър час. Минете да пийнем по чашка, като се върнете.
- Благодаря, ще имаме нужда — отвърнахме и отново закрачихме през снега към подножието на върха, където наклонът се увеличава.

Този път изкачихме шестнайсет въжета, близо 600 метра, преди да започнем да търсим място за нощуване. И двамата бяхме по-оптимистично настроени. Натрупаните познания ни помогнаха да избегнем погрешните отклонения, които бяхме следвали при първия опит.

Намирахме се върху голяма снежна преспа в подножието на вертикален скален праг с височина повече от 30 метра. Там, където бяхме, нямаше никакви възможности за бивак и Дик се зае да провери как е отвесът нагоре. Започна да опипва за хватки и стъпки, търсейки вариант за изкачване, в случай че се наложи да преодолеем препятствието преди мръкване, за да проверим дали над него няма по-подходящо място за спане. Дик вече бе направил няколко проучвателни движения, когато краката му изведнъж хлътнаха в снега и той пропадна до кръста. Измъкна се навън, надникна в образуваната дупка и ме погледна сияещ: — Познай какво открих — пещера!

Външно изглеждаше, че скалният праг израства направо от снега, ала в действителност подножието му беше вдълбано навътре и снежна преспа. скриваше кухината, образувана под надвеса. Пропълзяхме в дупката, разширихме я и се разположихме. Подът беше равен и достатъчно обширен, за да можем двамата удобно да легнем, имаше място и за примуса, а в надвеса над главите ни се виждаше хубава цепка за забиване на клинове, на Които окачихме екипировката си — истински дворец. Бяхме защитени от всякакви лавини и от най-свирепи бури. Ако бяхме открили тази пещера при първия опит, вероятно щяхме да останем на стената.

По нищо не личеше, че бивакуваме на Айгер. Сгушени в топлите спални чували, не чувствахме нито едно от неудобствата на високата планина. Толкова беше уютно, че се успахме. Дик, който разчиташе на вроденото си чувство за време, също беше заблуден от покоя в нашето закътано гнездо. Навън денят бе хубав.

Скалата над нас не беше лесна. И двамата затърсихме в подножието й място, откъдето да потеглим. Опитах един вариант, изкачих четири-пет метра, но сетне хватките изчезнаха, а също и цепките за клинове. Голяма част от скалата беше засипана със сняг и това осуети по-нататъшното ми придвижване. Върнах се с премръзнали ръце от снега, който почиствах от хватките.

Дик опита вляво. След няколко метра заби клин. Един час по-късно не беше напреднал много повече. Под големите си ръкавици носеше ръкавици без пръсти. При такова катерене пръстите ни трябваше да бъдат оголени, но на всеки няколко минути Дик се принуждаваше да спира, за да съживи с духане безчувствените си ръце. Насочи се бавно наляво. Два часа бяха изминали и краката ми замръзнаха; оставаха ни още две хиляди и осемстотин метра до върха. Третият час изтече и тялото ми се вдърви от студ. Не можех да си позволя да кажа каквото и да било; понякога ми се струваше, че Дик ще се върне и ще ме накара аз да опитам, но едва ли щях да катеря по-бързо от него. Положението беше отчайващо: дойде пладне, а не бяхме изкачили и трийсет метра. Дик увеличи темпото. Пак се движеше бавно и обмислено, като всяка стъпка беше добре овладяна. Отказа се обаче да чисти снега и леда от всяка издатина, на която поставяше зъбците на котките си. За предпочитане е скалните пасажи да се катерят без котки, но това е невъзможно, когато скалата е заледена. Към края на третия час партньорът ми започна да напредва по-бързо и не след дълго извика, че най-трудното е минало. Имаше още доста въже и той би могъл да продължи по-нататък, но знаех, че сигурно е изморен. Докато Дик забиваше клинове и се самоосигуряваше, аз се опитах да върна към живот вдървените си крайници. В нито един друг момент от цялото изкачване безплодието на нашите усилия не беше така явно, както при схватката с този праг в самото начало на стената.




Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.

[i:8c966a9a]Маршрутът по северната стена на Айгер[/i:8c966a9a]

Сигурността на въжето беше добре дошла за мен. Пръстите на ръцете ми бяха съвсем безчувствени и обикновено не съм уверен при катерене, когато не съм сигурен в силата на захвата си. Фактът, че в продължение на три часа Дик упорито си беше пробивал път нагоре, старателно топлейки пръстите си преди всеки ход, е типична илюстрация за неговата настойчивост, за абсолютния му отказ да признае, че му е трудно, или да се поддаде на нещо, което за него е слабост. Пасажът се беше оказал прекалено труден за катерене с раница и някъде по средата той я беше закачил на един клин. Като я стигнах, освободих едното въже от обвръзката си, вързах раницата и докато топлех пръстите си, Дик я изтегли. С помощта на Дик, който леко ме набираше, за половин час успях да се добера до него.

Привечер стигнахме подножието на Трудната цепка. Дълъг към 25 метра, този участък е ключов за долната част на маршрута. Цепката не е изключително трудна, ала през лятото беше влажна и неприятна. Сега беше суха, с малко лед, но докато се приготвим да тръгнем по нея, падна мрак.

Нямаше къде да пренощуваме под цепката; от лятното изкачване помнехме, че над нея има няколко широки площадки. Трябваше да ги достигнем. Оставих раницата си и поведох под светлината на челника. Цепката се намира във винкел и аз опипвах стените му в търсене на хватки, на които да се набирам. Забих клин и се поуспокоих. Останал сам в тъмнината долу, Дик от време навреме тревожно ме питаше как върви. Катерех бавно, но напредвах. Въпреки всичко чувствах опиянение от това катерене в нощта. По средата на пасажа трудностите намаляха и знаех, че е само въпрос на време, преди да мога да си отдъхна.

Дик се изкачи по въжето с помощта на самозатягащ се възел, който има свойството свободно да се плъзга нагоре по въжето, а при опън надолу - да се затяга. Чувах как стърже с котките, как се напъва и сумти в тъмнината, а понякога светлинният сноп от челника му проблясваше нагоре. След като пристигна, започнахме да копаем в снега и леда и за три часа успяхме да оформим необходимата площадка. Беше девет часа, когато най-сетне се настанихме в спалните чували и се заехме с приготовляване на вечерята. И тази нощ беше ясна и спокойна, което ни изпълни с благодарност към добрия ни късмет.

През деня бяхме преминали седем въжета, т.е. само двеста метра по вертикала. Останалата част от стената се извисяваше в мрака над нас, грамадна и безпощадна. Питах се какви са шансовете ни за успех. Мислех си що за хора ще бъдем след края на всичко това, дали няма да станем малко смахнати след многодневните крайно мъчителни усилия, дали психическото ни равновесие няма да се наруши. Никой от нас досега не се беше подлагал на такова изпитание за толкова продължително време, колкото навярно щеше да ни отнеме това изкачване независимо дали щеше да завърши с успех или не. Просто трябваше неотклонно да катерим нагоре; утре очаквахме да стигнем ледените полета, но засега нямаше от какво да се оплачем - бяхме на топло, имахме храна. Пръстите ни боляха от допира с ледената скала, както и от честото им премръзване и стопляне.

Светлините на хотела в Клайне Шайдег образуваха езеро от зелено сияние. Представих си курортистите, седнали в бара или в ресторанта, потънали в уютната атмосфера на швейцарските хотели през зимата, и ми се прииска никога да не ме бе спохождало желанието да се катеря по планините. Продължих да рея поглед в нощта, додето сънят ме надви.

Трети ден. Една четвърт от стената е зад гърба ни. Някои от връзките с живота в долината вече се прекъснаха; в главата ми престанаха да се въртят фантазии от рода на горещ душ, халба бира в приятна кръчма или спане без обувки в огромно легло. Мисълта ми не отиваше по-далеч от момента на преустановяване на катеренето вечерта, от бивака на малка площадка, за която винаги се надявах, че ще бъде по-хубава от предишната, а върхът на удоволствието бе първата чаша димяща супа.

Намерихме старо въже, опънато по цялата дължина на четирийсетметровия скален участък, наречен Траверсът Хинтерщойсер. Той носи името на младия катерач, който пръв е преминал този ключов пасаж, но не е бил в състояние да го преодолее в обратна посока при принудителното отстъпление на неговата група. Разигралата се трагедия, при която всички загиват, беше описана в книгата, която ни бяха прочели в семинарията. Един по един алпинистите умират, като накрая остава само Тони Курц, който разказва накратко драмата на дошлите спасители, но също издъхва, когато се намира само на няколко крачки от тях. Оттогава свръзките, предприемащи опити по стената, винаги оставят въже на този възлов участък, за да са сигурни, че при нужда ще могат да се върнат.

Дик поведе, придвижвайки се хоризонтално вляво. Старото въже беше излиняло, а на места кожухът му беше разкъсан от триенето в скалите. По него висяха огромни висулки и други ледени образувания. Забелязах, че Дик се стреми да катери, разчитайки единствено на скалата, ала колкото и да беше прогнило, въжето минаваше изкусително близо. Релефът се усложняваше, а пръстите на моя партньор се вкочаняваха все повече и той неспокойно опита здравината на фиксираното въже. Осигурявах го с нашите въжета и ако беше паднал, щях да го задържа, но понеже се беше отдалечил на трийсетина метра встрани, при евентуално падане щеше да опише голяма дъга, криеща опасност от тежки контузии.

- Внимавай тука, Джо!

Искаше да го осигурявам с удвоено старание и почти без забавяне премина препятствието. Прекоси последните пет метра с трескава бързина и отстрани изглеждаше сякаш ще литне.

Подминахме Лястовичето гнездо — защитена от каменопади ниша на ръба на Първото ледено поле. Сега тя беше затрупана със сняг, но ние и без това нямахме намерение да спираме тук. На това място беше първият ни бивак при лятното изкачване; през зимата бяхме загубили два дни и половина, за да го достигнем.

На Първото ледено поле цареше тишина, макар че когато през лятото спахме в Лястовичето гнездо, цяла нощ падаха камъни. Без да се боим, че може да бъдем смазани от каменопади, бързо прекосихме десния край на полето и се изправихме пред отвесния леден жлеб, който разсичаше скалната стена.

Участъкът беше твърде дълъг и стръмен, за да водя с раница на гърба и затова я оставих при Дик. Докато се подготвях за изкачването на тази колона от чист лед, опитвайки как държи клюна на ледокопа, доколко захапват предните зъбци на котките и дали масажът няма да отпусне вдървените мускули на прасците ми, необичайно бръмчене наруши тишината. Далечно петънце, отначало колкото муха, приближаваше към нас и все повече се увеличаваше - хеликоптер. Увисна на двеста-триста метра от стената. Различавахме пътниците, чиито лица бяха прикрити зад бинокли и фотоапарати. Не бях в състояние да мръдна. Обзелата ме сценична треска - щом осъзнах, че съм изпълнител на една гигантска вертикална арена - премина в негодувание заради това, че нашият интимен свят се превръща в обект на чуждо любопитство и развлечение. Не бях способен да се съсредоточа преди хеликоптерът да си отиде, нито пък можех да се освободя от мисълта, че тия посетители, анонимни и защитени в своя пластмасов мехур, щяха да решат, че екскурзията е идеална само ако им се удаде възможност да видят как някой от нас пада.

Криво-ляво възстанових концентрацията си, нарушена от това странно посещение, и се заизкачвах по ледения отвее. Спазвахме тактиката да се сменяме във водачеството на всеки четири въжета, което означава, че катерехме между 120 и 180 метра наведнъж. По този начин психическите и физическите усилия на водача можеха да се съсредоточат в един участък от изкачването, докато вторият в свръзката получаваше възможност за продължителен психически отдих при по-малко физическо натоварване. Така се случи, че на мен се падна да водя целия този нелек участък между Първо и Второ ледено поле. През лятото там не бяхме срещнали лед, само измити от водата плочи, по които се чувствахме несигурно, макар че не беше трудно за катерене. През зимата обстановката беше съвсем различна. Независимо от малкия наклон на скалата между отделните плочи се простираха пояси от корав лед, в който котките ми едва се забиваха, а щом удареха на камък, започваха със стържене да се отплесват. Забих клин и след като прокарах въжето през карабинера, почувствах по-голяма сигурност. Опитах да катеря без котки, мъчейки се да стъпвам само по незаледени скали, ала ледът беше прекалено много и при съприкосновение с него подметките коварно се хлъзгаха.

Минах още по-наляво, като чувствах, че почвам да се разколебавам. Нищо не излизаше, мъчех се вече час. Сложих отново котките. Пак нищо. Жалките ми напъни по снагата на тази гигантска стена бяха безуспешни.

- Не става, Дик! - Положението беше безнадеждно и потискащо.
- Опитай без раница - извика в отговор той.

Закачих раницата за клина и опитах отново. Липсата на допълнителната тежест, която нарушаваше равновесието ми, наистина помогна. Успях да се изкача два метра по-високо.

На нивото на гърдите пред мен се изпречи полегат скален перваз, покрит с трисантиметров леден слой. Забих клюновете на ледокопа и айсбала в леда. Усетих как удариха в скалата под ледения пласт, но държаха. Набрах се на тях, като се прегънах, за да вдигна крака си и да забия зъбците на едната котка също в леда. Те се отплеснаха от скалата, преди да стигнат леденото петно,и аз увиснах само на ръце. Поставих едната котка на друга скална издатина, но тя отново се изплъзна и този път забелязах как клюнът на айсбала почва да се измъква от леда. С рамо притиснах сечивото, за да остане забито в ледения слой, сгърчих се - страхът прогони болката от уморените ми мускули - и изнесох крака си до пикела. Зъбците на котката захапаха леда и аз се изправих, запазвайки равновесно положение. Решителният момент беше преминал и тутакси ме обзе изтощение. Обхванаха ме нервни тръпки и се наложи да почакам малко, преди да продължа по по-лесния терен, който предстоеше нататък. Далечното източно крило на върха беше обляно в моравите отблясъци на залеза - нямах представа колко време бях катерил това въже.

Площадката за тази нощ беше широка. Преспахме с вързани през гърдите и краката найлонови примки, закрепени за клинове в скалата до нас. Все по-рядко се налагаше да разговаряме. Поводи за разговор нямаше; всеки от нас изпълняваше своята роля и бавно, но неотклонно напредвахме. След толкова много години, прекарани заедно, Дик продължаваше да бъде загадка за мен, но това бе престанало да ме тревожи. Известно време оказвах съпротива на съня, за да разгледам звездите по небето, и съжалих, че нямам по-големи познания по астрономия, както и сили да различа отделните съзвездия.
Обикновено се опитвахме да ставаме преди разсъмване. Спяхме напълно облечени, сваляхме само котките, обувките и слънчевите очила, ала сутрешният ритуал по обуването и приготовляването на облеклото за работа на вятъра и студа отнемаше цял половин час. Някак си бяхме приучили организмите си да ходят по голяма нужда само веднъж дневно и най-удобното време за това беше сутринта. Не се събличахме, само сваляхме циповете и разтваряхме "котешките лапички", след което просто отстранявахме пластовете дрехи. Ако трябваше да се събличаме, хищният вятър щеше да ни отнема немалко ценна топлина.

През четвъртия ден маршрутът беше изцяло леден и Дик поведе.

Второто ледено поле не е стръмно и при катерене по лед движенията са сходни и повтарящи се, но въпреки това бях доволен, че Дик е начело. Този лед беше зимен — черен, твърд и отблъскващ. Триста метра ни деляха от следващия скален участък, което означаваше хиляда стъпки, хиляда забивания на котките в леда със смазваща пръстите сила и безброй удари с пикела и айсбала, за да захапят в лъскавата повърхност и се използват като хватки. Когато катерех подир Дик, ръцете ми се схващаха и ставаха безчувствени поради това, че без да искам, ги удрях в леда, докато се стремях да забия клюновете на сечивата по-дълбоко. Дръжката на айсбала беше по-къса и лявата ми ръка страдаше повече.

Вече се бяхме превърнали в създания на планината, забравили предишния си живот, отдалечени на хиляди мили от туристите и скиорите както и от всички зяпачи, които бих а дошли да ни гледат. За мен началото винаги е било най-тежко - тръгна ли веднъж, почти не забелязвах как се изнизват дните.

Четири пъти се сменихме във водачеството през този безкраен ден. Изкачихме общо четиринайсет въжета, като последните 60 метра на излизане от леденото поле се оказаха твърде трудни, за да ги премина с раница. Оставих я и запълзях по скалата с безчувствени,кървящи пръсти. Беше толкова студено, че всеки клин и карабинер залепваше за ръцете ми и откъсваше ново парче кожа.

Раниците ни продължаваха да бъдат тежки и ние почнахме да обмисляме промяна в тактическия план. Бяхме изкачили две трети от стената и за да ускорим напредването, възнамерявахме тази вечер да изядем колкото можем повече храна и на другия ден да направим финален спринт към върха. Спряхме по-рано от обикновено, за да подготвим удобна площадка за нощуване - ако искахме да се движим бързо, трябваше да отпочинем добре. Обработката на платформата ни отне три часа. Дотолкова бяхме погълнати от работата си, че едва накрая забелязахме продълговатите сиви облаци, които запълзяха по небето едновременно с настъпването на мрака.

Не беше изключено времето да се развали, тъй че не можехме да рискуваме да излапаме цялата храна наведнъж. Върнахме се към първоначалния план.

За пръв път използвахме палатката. Над площадката се издигаше скално прагче, което ни предпазваше от евентуални каменопади и държеше палатката изправена. Намирахме се в прословутия Бивак на смъртта, достигнат от Зедлмайер и Мерингер — първите опитали да изкачат стената алпинисти, които се добрали дотук през 1935 г. и загинали в развилнялата се виелица, за да останат приковани като ледени стражи дълго след като бурята сложила край на изкачването им. Не ме измъчваха лоши предчувствия, нито пък вярвах в призраци; умът ми беше зает със стоящите пред нас практически проблеми. Трябваше да побързаме. За първи път с нетърпение очаквах утрото, обладан от желание час по-скоро да тръгнем и да се доближим колкото е възможно по-близо до върха, преди да ни е връхлетяла заплашващата буря.

Забелязах, че Дик крадешком поглежда навън, проверявайки какво е времето. Тази мисъл измъчваше и двама ни. Излишно бе да коментираме. Ако наистина се разрази буря, трябваше да решим дали да продължим или да се върнем — Бивакът на смъртта е последното място, откъдето може да се предприеме разумен опит за отстъпление, и щом напуснехме това място, единственият логичен изход бе нагоре. Цяла нощ ръцете ми смърдяха от постепенно загнояващите ранички и сънят дълго отказваше да ме споходи.

На сутринта небето злокобно сивееше, но не валеше. Бях муден поради недоспиването, но все пак изпълзяхме нагоре през Третото ледено поле, образувано от тъмен трошлив лед, и навлязохме в диагоналния откос на Рампата, очертан вляво към обърканите изходящи участъци на маршрута. Рампата беше толкова дълга, толкова безкрайна, че прекарахме в нея цял ден. Очаквахме да се натъкнем на лед в камината, където през лятото шуртеше същински водопад, но тя се оказа суха и ние се почувствахме облагодетелствани. По стръмното ребро над камината нямаше сняг. Внезапно загубил самоувереност, Дик се опита да ме склони аз да водя, но моето психическо състояние не беше по-добро от неговото и го накарах да продължи.

Помежду ни се създаде известно напрежение. Дик преодоля още едно въже и вече се беше настанил на една площадка малко встрани от пътя, когато аз излязох от ледения кулоар в края на Рампата.

- Джо, ако искаш, продължи ти нагоре, понеже тук е много сложно
за разминаване.

Изобщо не исках да минавам напред и се почувствах изигран.

- Джо, ако обичаш, извади и онзи леден клин, за да не слизам после да го прибирам.
- По дяволите, Дик! Караш ме да водя вместо теб, искаш да ти вадя клиновете, а накрая може би ще поискаш да изкача и шибания връх заради теб?

Изпитвах праведен гняв и негодувах от нахалството на Дик. Продължих нагоре и ядът ми бързо мина. Пет дни се движехме по острие на нож и психическото напрежение си казваше думата.

Петата нощ беше най-тежка. Разполагахме всичко на всичко с място колкото да седнем, отвоювано от леда и ронливата скала. Провесили крака в пропастта, седяхме напъхани в спалните чували, а през гърдите се бяхме вързали с примки, непозволяващи да политнем напред, като се унесем. Втора нощ небето беше сиво, натежало от заплаха. Спомних си, че на днешния ден беше сватбата на Стефан, първия ми катерачен партньор. Бях му писал, че вероятно няма да успея да отида. Раницата ми висеше на един клин до мене. Пъхнах главата си зад нея, тъй че да не се накланям напред, когато започне да ме наляга дрямка.

Тръгнахме в полумрак преди разсъмване, подтикнати да използваме всеки миг светлина. Не валеше, но тежка пелена от сиви облаци продължаваше да покрива небето. Разтреперан и неспокоен, аз се отправих на дясно по Траверса на боговете. От лятото знаех, че преминаването му е по-скоро смайващо, отколкото трудно, но въпреки всичко бях напрегнат. Всички хватки и стъпки бяха покрити с лед. Споменът за мъките ми по заледените скали по-долу беше още пресен; под краката ми стената хлътна навътре, показвайки на длан целия изминат път.

Този хоризонтален участък ни върна обратно в централната част на стената при последното ледено поле - Белия паяк, събирателния басейн на всички падащи .отгоре камъни, където сега цареше тишина. Това беше най-трудният лед дотук — черно стъкло, по-твърдо и стръмно от предишните ледени полета. На мен се падна да издраскам по гладката повърхност в продължение на сто и петдесет метра. Ледът беше толкова твърд, че никаква техника не помагаше; само грубата сила можеше да му направи някакво впечатление. Ритах с крака и блъсках със сечивата, без нито за миг да се почувствам стабилен, докато крехките ледени кристали се ронеха изпод зъбците на котките и клюновете на ледокопите.

Вдясно от мен висеше старо въже, останка от някоя предишна епопея. Траверсирах нататък и без капчица срам го използвах като парапет за следващите петнайсет метра. Когато свърши, трябваше отново да разчитам само на себе си и съжалих, че изобщо бях прибегнал до него. Копнеех да измисля някакво извинение, за да прехвърля водачеството на Дик, да си отдъхна и да оставя на него да опита малко от тази ужасна нестабилност. Но вече бях достигнал началото на Изходящите цепки, последното препятствие от стената, и дойде неговият ред да излезе начело. Напукани и разранени от ударите и студа, пръстите ми обилно кървяха. Кварцовата цепка, най-трудният пасаж до края, беше запушена с грамадна буца от натечен лед. Дик реши да я атакува фронтално. Изобщо не виждах как би могъл да мине, но изведнъж снежно-ледената маса се срути и го отхвърли на една страна, той обаче успя да се задържи и скалата нагоре беше чиста. Дик се покатери, траверсира наляво извън трудностите и излезе на слънце. За първи път от толкова дни се измъкнахме от сянката на стената и сега слънцето сякаш ни поздравяваше за изкачването. Макар и слаби, гаснещите слънчеви лъчи вляха малко топлинка в изтерзаното ми тяло и неочаквано усетих, че ми е дошло до гуша. До върха оставаха стотина метра, а не стотици, но вече нямах време за задължителната предпазливост. Скалата беше ронлива и коварна под тънкия пласт сняг - не беше трудна, но не вдъхваше сигурност. Взех да ставам все по-нетърпелив и небрежен. После слънцето се скри, около върха закръжиха облаци, излезе вятър и когато достигнахме откритите предвърхови склонове, заваля сняг. Стъмни се, преди да излезем на ръба, и единственото, което можахме да направим, бе да разчистим подвижните камъни и да седнем, загърнати с палатката.
Приближаващата буря най-сетне започна, вятърът шибаше палатката и снегът скоро покри екипировката, която бяхме пръснали по площадката.

Притиснахме се един в друг, за да се стоплим, докато вятърът неумолимо пронизваше палатката. Отначало стояхме клекнали над примуса, приготовлявайки нещо за пиене и ядене. После един по един се вмъкнахме с обувките и всичко останало в спалните чували. Щом загасихме примуса, въздухът вътре бързо охладя, брадите ни се заледиха и по вътрешните стени на палатката се образува скреж, който при, всеки яростен порив на вятъра се разчупваше в безброй кристали и ни посипваше като сняг. В топлината на спалния чувал напуканите ми и гноясали пръсти започнаха да болят още повече, освен че смърдяха ужасно от проникналата в тях солена пот. Дик призна, че и него го измъчват болки в ръцете.

Едно тихичко гласче непрестанно нашепваше в съзнанието ми: "Успя! Успя!", но аз не исках да повярвам, преди да сляза от планината, долу на равното. Захапах плата на палатката между зъбите си, за да престане да плющи в лицето ми и да ме обсипва с порой от ледени кристалчета.

Беше мъчителна нощ. Представлявахме две безутешни души, попаднали в някаква тъжна ледена пустош, които се местеха ту насам, ту натам, за да облекчат спазмите и болките на схванатите си тела.
На разсъмване тръгнахме, но този път нямаше неохота, нито сутрешна закуска — хукнахме нагоре, преди бурята да се е засилила и блокирала пътя ни с обилен снеговалеж. Почувствах се смирен и незаслужено привилегирован, като погледнах надолу и видях как снегът засипва последните ронливи пасажи, които бяхме изкатерили предишната вечер. Оставаха ни само няколко въжета по лек синкав лед, след което излязохме на острия гребен, водещ към облия връх.

Вятърът ни блъскаше и заваляше; пред нас не се виждаше панорама от далечни върхове, а само гъста кълбяща се мъгла. Дик стигна пръв: друсна се в снега на най-високата точка и обра въжето, което ни свързваше. Беше осем часа сутринта, понеделник, 3 март - точно шест дни, откакто бяхме потеглили от гарата в подножието на северната стена.

Нямаше време за поздравления, нито за мекушаво съжаление, че целта е постигната - острият вятър и щипещият студ ни подгониха надолу и ние заслизахме къде с пързаляне, къде с разравяне, едва поемайки си дъх в потоците от свличащ се сняг. Очаквахме отново да бивакуваме, ала планината ни позволи да се измъкнем. Бях напрегнат и не отслабвах вниманието си нито за момент. Постоянно се консултирахме с Дик, като се мъчехме да си припомним криволичещия път за слизане, маскиран сега в зимна премяна. Накрая опасностите свършиха - нямаше повече стръмнини, нямаше повече пързаляне и свличане. Навлязохме в полегат кулоар, който излизаше на равно, а нататък ни очакваше само газене в дълбок сняг. На места се придвижвахме с лазене, но напи бяхме в безопасност.

Когато достигнахме малкия хотел на железопътната линия, следобедът преваляше. Като приближихме, отвън настъпи някакво раздвижване: беше се събрала малка група хора, които изведнъж започнаха да ръкопляскат - това беше за нас. Помогнаха ни да свалим раниците си. Дик се сгърчи от болка, докато се опитваше да свали вътрешните ръкавици от наранените си ръце; едно момиче се намеси и разряза ръкавиците.

Влязохме вътре, при което погледите на всички се обърнаха към нас - видът ни беше неописуем, от брадите ни висяха дълги ледени висулки. Седнахме и управителят прати да ни донесат бира и супа. На съседната маса седеше някакъв англичанин, който четеше вестник - "41 души загинаха при злополука в Мургейтското метро". От джубокса някой пееше: "Имам две силни ръце, мога да ти помогна."

Оставих Дик на масата и отидох да купя билети за влака, който трябваше да ни свали в долината. Като се отдалечавах, чух англичанинът да пита невярващо: "Значи сте си взели билети само за отиване, така ли?" Дик само се усмихна, без да знае какво да отговори.


[url=http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=395][b:8c966a9a]КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ ОТ КНИГАТА[/b:8c966a9a][/url]


Превод от английски:  Герасим Величков


Споделяне във Facebook

Оценка (): Видяна е 3347 пъти



ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ





ОЩЕ СТАТИИ ОТ РАЗДЕЛ Разни:
Опасности в планината - Част VI от учебника по алпинизъм за ВИФ - 1977 година
Как да си захванем трейнинг борд или хватки в къщи
WISHPIN на екстремните ски или как невъзможното стана възможно
Мароко – една история в снимки
Нийл Гришъм – 15 съвета за начинаещи
Криб Гох
Грижа за ръцете
Писмо до ФБАК от Владимир Владов
Аз съм тук
Какво (не) се случи с ''Новата вълна''?


Важни новини !!!


  • 27/06/2017

    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ

    коментара


    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ
    Магазин Вертикален свят търси ПРОДАВАЧ-КОНСУЛТАНТ с познания в сферата на планинарството, катеренето, алпинизма, планинското бягане и екстремните спортове. ОТГОВОРНОСТИ: - Приветливо и учтиво посрещане на клиентите в търговския обект; - Информиране и консултиране за стоките и услугите в търговския обект, по телефона, онлайн по имейл и във фейсбук; - Поддържане на търговски вид на стоките
  • 21/03/2018

    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond

    коментара


    Представяне на новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond
    С това филмче и кратко описание на новите продукти искаме да ви представим новата серия дрехи за дъжд на Black Diamond, които са едновременно водозащитени, вятъроустойчиви, дишащи и разтегливи.
  • 14/06/2018

    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали

    коментара


    Colin Haley направи нов скоростен рекорд на гребена Касин на Денали
    Colin Haley подобри предишният рекорд с почти двойно по-бързо време. Затъпявайки зъбите на своите котки като млад алпинист в Каскадите, Colin Haley винаги е мечтаел за големите планини. Докато Патагония и големите планини на Азия бяха крайни цели, региона на Центеална Аляска предлагаше върхове с по-висока степен, макар и с по-удобен и лесен достъп.
  • 06/06/2018

    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа

    коментара


    Нов скоростен рекорд на Носа на Ел Кап за под 2 часа
    Alex Honnold и Tommy Caldwell направиха 3-ти пореден скоростен рекорд на Носа и този път изкатериха 1000-метровият маршрут за 1 час 58 минути 7 секунди. Reel Rock поства в Instagram, "Тази сутрин на El Capitan тези супер герои заковаха времето на 1:58:07." Екипът подобри своя собствен предишен рекорд с почти 4 минути и станаха първите хора, които са катерили Носа за под 2 часа. Warren Harding и компания ...
  • 11/02/2018

    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+

    коментара


    Адам Ондра направи първия флаш в света на 9а+
    Adam Ondra премина флаш Super-crackinette, 9a+, в сектора Praniania в Saint Leger du Ventoux, Франция. Alex Megos направи първото изкачване на маршрута през октомври 2016. Според Fanatic climbing маршрута няма истинска трудност, само около 25-30 движения по много непрекъснато трудно и на пръсти катерене в голям надвес, където най-трудната част идва точно преди свързването на директния старт с оригинални ...
  • 24/10/2017

    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b

    коментара


    Angela Eiter стана първата жена в света преминала 9b
    Австрийската катерачка Angela Eiter стана първата жена в света изкатерила 9b, с нехйното преминаване на маршрута La planta de shiva, изкатерен за първи път свободно през 2011 от Адам Ондра в района Villanueva del Rosario в Испания.
  • 05/09/2017

    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия

    коментара


    Adam Ondra изкатери първото в света 9c във Flatanger, Норвегия
    На 3 септември Adam Ondra направи първото свободно изкачване на своя проект наречен Project Hard. Маршрутът се намира в пещерата Flatanger, Норвегия и 24-годишният чешкият катерач оцени като 9c. Това разбира се трябва да бъде потвърдено и чак след това 45-метровата линия ще стане първото в света 9c.
  • 05/06/2017

    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан

    коментара


    Алекс Хонълд изкачи свободно соло Ел Капитан
    В събота известният катерач Алекс Хонълд стана първият човек, който изкачва Ел Капитан без да използва въжета или други обезопасителни съоръжения и извърши вероятно най-великото постижение в историята на чистото скално катерене.
  • 23/05/2017

    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест

    коментара


    Kilian Jornet постави нов рекорд за скоростно изкачване на връх Еверест
    Ски алпинистът и ултрабегач Kilian Jornet постави един нов рекорд за скоростно изкачване на най-високият връх в света - Еверест в раните часове на 22 май, качвайки се на върха за 26 часа. 29-годишният испанец премина по маршрута през Северната стена в едно единично катерене без използването на кислород и фиксирани въжета.
  • 10/05/2017

    Плащане с кредитни и дебитни карти

    коментара


    От днес вече ще можете бързо, лесно и сигурно да плащате своите онлайн поръчки с кредитни или дебитни карти през системата на Борика, без да заплащате излишни комисионни. Вече няма да е нужно да се регистрирате в различни разплащателни платформи и да преминавате през дълги процедури по оторизацията им. Магазин Вертикален свят изцяло покрива разходите по направените транзакции и същевремено получавате c ...



Последни новини !!!


  • 07/09/2017

    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд "Сам на скалата"

    коментара


    Новата автобиографична книга на Алекс Хонълд
    Излезе от печат автобио-графията на безапе-лационния символ на съвременното катерене Алекс Хонълд. Защо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможни ...
  • 23/05/2017

    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017

    коментара


    Представяне на La Sportiva G5 по време на ISPO 2017
    La Sportiva G5 е ултра технична водозащитена обувка за височинен алпинизъм и работа навън в студени условия. Тя е лесна за обуване дори с ръкавици благодарение на новата системата от връзки Boa® в долната част на обувката и велкро лепенките в горната й част. Обувката е направ ...
  • 11/05/2017

    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid

    коментара


    Представяне на новият челник Petzl Tikka Hybrid
    Проста и компактна, новата TIKKA предлага 200 лумена яркост и широко разпръсване на светлината. С дълга продължителност на осветяването тя е практична за аутдор активности като къмпинг или трекинг, или за пътуване и също за ежедневни активности около дома или колата. Фосфорес ...
  • 06/01/2017

    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude

    коментара


    Новата планинарска и фрийрайд седалка Petzl Altitude
    ALTITUDE е ултралека планинарска и скиорска седалка, която можете да сложите, докато сте със ски или котки на краката. Направена е с конструкцията WIREFRAME и тежи само 150 g.
  • 31/12/2016

    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле

    коментара


    Нов смесен маршрут на Пиц Бадиле
    На 16 ноември 2016 Marcel Schenk и Simon Gietl направиха първото изкачване на Amore di Vetro (800 метра, M5, R) - един нов леден и смесен маршрут на Североизточната стена на Пиц Бадиле.
  • 20/12/2016

    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден

    коментара


    Pete Whittaker на първото изцяло свободно соло с въже на El Cap за един ден
    Pete Whittaker направи първото изцяло свободно соло изкачване на El Capitan в Йосемите за един ден, използвайки соло техники с въже. Pete изкатери класическият 37 въжета Freerider с трудност 5.12d за 20 часа и 6 минути. Той беше преминал маршрута флаш през 2014. Само два пред ...
  • 06/12/2016

    Онлайн катерачно състезание

    коментара


    Вертикален свят с подкрепата на магазин Вертикален свят организират първото по рода си в България онлайн катерачно състезание. Състезанието ще се проведе в периода 1 януари - 31 март 2017 година. За да участвате в състезанието е необходимо да осъществите следните стъпки: 1. Да се регистрирате в сайта като потребител 2. Да се логнете с потребите ...
  • 03/12/2016

    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight

    коментара


    Black Diamond представя новият Camalot™ Ultralight
    Двуосният Black Diamond Camalot ™ беше създаден през 1987 и това беше революция в света на катеренето. Но сега отново екипът на BD се опита да предефинира стандарта на това осигурително средство. Какъв е резултатът? Един изцяло нов Black Diamond Camalot™ Ultralight - сега с 2 ...
  • 07/11/2016

    Новата седалка Black Diamond Zone

    коментара


    Новата седалка Black Diamond Zone
    Новата седалка Black Diamond Zone е създадена предимно като най-висок клас седалка за спортно катерене, но също така има халки за закачане на инвентарници за ледено катерене, което я прави подходяща и за други типове катерене. Технологията Fusion Comfort увеличава комфорта в ...
  • 03/11/2016

    Представяне на La Sportiva Skwama

    коментара


    Представяне на La Sportiva Skwama
    В това ревю Neil Gresham, Adrian Baxter и Stu Littlefair говорят за най-новата катерачна иновация на La Sportiva, технологията "S-Heel", която е част от новите модели еспадрили Skwama и Otaki. Skwama са чувствителни, пасващи удобно, меки катерачни обувки идеални за топ постиж ...


Black Diamond Equipment


Affiliate Program  -  Линкове  -  Реклама  -  Абонамент  -  Препоръчайте ни  -  RSS

Вертикален Свят ЕООД © Copyright 2001-2018

Sitemap