Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.
Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.
Фотограф: Боян Петров
В последните години имах възможност да прекося много километри ледници и да живея с месеци върху някои от тях. Студеният им дъх смразява всички топлокръвни независимо от пол, раса и религия. Каквото и да сложиш под спалния чувал, рано или късно ледът пронизва кокалите и бавно запълзява към мозъка.
Каракорум е втората по височина планина в света, където гордо и самотно се издигат четири осемхилядни гиганта. Между тях най-впечатляващ и недостижим е суровият К2 (8611 м). Въпреки напъните на няколко силни експедиции, през тази година отново никой не успя до го покори.
В началото на миналия век италианците са имали честта и смелостта да бъдат едни от първите, които да изследват ледените простори на Каракорум. Географите са кръщавали ледниците и техните главни разклонения по името на видни общественици и изследователи - Абруци, Савоя, Филипи. Най-дълъг е езикът на ледника Балторо, който като гигантска змия се гърчи между големите върхове в продължение на 65 км. Дебелината му надминава 200 м, а ширината е поне няколко километра. Повърхността му е набраздена с дълбоки резки, подобно на гигантски мозък. В по-голямата си част Балторо е покрит с камъни и отломки, изхвърчали от всекидневните срутвания по околните скалисти склонове. Пътеката, по която вървят краката на хиляди носачи, трекери и алпинисти, се гърчи в компромиса да бъде по-къса, но за сметка на това по-опасна. Преминават се снежни и ледени мостове, повечето от които имат кратък живот. Никой не е застрахован, че няма да се превърне в поредната хапка на гладния ледник.
Когато лятното слънце все пак успее да нагрее леда, хиляди потоци започват да текат, сливат се един с друг и образуват големи реки, които внезапно изчезват под повърхността и се появяват още по-бурни няколкостотин метра по-надолу. През нощта всичко замръзва, за да потече отново на следващия ден - топлината решава колко, кога и къде.
Ледниците започват от подножията на големите върхове. Тоновете снежна маса, която лавините свличат в основата им, кристализизира в лед. Постепенно под действие на собствената си тежест кристалните ядки започват да пълзят надолу, сливат се и образуват монолитен, гигантски леден организъм. В началото си той е зловещо и безпорядъчно начупен. Огромни кули стърчат, хаотично наклонени във всички посоки. Намирането на безопасен път през тези участъци е изкуство. Преминаването винаги притиска сърцето ти в краката, а съзнанието крещи от страх, като осъзнава риска, в който сам си попаднал.
Лагерите обикновено се организират в центъра на ледниковия език. Спи се на палатки, които се застилат с шалтета и постелки за изолация. Въпреки всички усилия, дъхът на ледника те застига, бавно прониква в кожата, ставите и накрая убожда нервите. Иска се дебел овчи мозък, за да издържиш и оцелееш. Увит в дебели дрехи и пухен спален чувал, всяка нощ сънуваш горещи пясъци, пустинна жега, лъчите на слънцето.
Най-големият кошмар в историята за хората и ледниците са ледниковите цепнатини. Движението по неравна основа, наклонът, земетресенията и пропаданията са някои от причините ледникът да се нацепва напречно или надлъжно. Всичко започва от малки повърхностни бразди, които постепенно се уголемяват. Природните катаклизми ги дооформят и превръщат в съвършени капани за живи същества. Цепнатините са открити, когато са толкова големи, че не е възможно снегът да ги скрие. Скрити са тези цепнатини, които зимните снеговалежи успяват да покрият и напълно да заличат знаците, че отдолу има пропадане. Дълбочината им варира от няколко сантиметра, през няколко метра, до бездънни пропасти, които достигат до самото начало на хилядолетната история на ледника. Дължината им е от няколко до няколкостотин метра.
Заедно с лавините цепнатините са най-големият кошмар за всички алпинисти и планинари. Всички обучения и практически курсове неслучайно наблягат на темата "пропадане в ледникова цепнатина". Теорията те кара да фантазираш последствията от едно пропадане след грешна крачка на повърхността. Представял съм си сценарий за спасяване и оказване на първа помощ на пострадал. Но всеки си мисли, че е подготвен по темата, докато сам не полети в мрака на ледниковата бездна.
Беше малко преди изгрев слънце в началото на август. Проходът беше все още огрят от лъчите на залязващата огромна луна. Ледът блестеше приказно и малките кристалчета отразяваха от едната си страна луната, а от другата зората на раждащия се ден. Седях и съзерцавах величието на високата планина. Извиках на испанските си приятели, които бяха наблизо, и с фотоапарат в ръка се изнесох на по-горна позиция. Бях встрани от пътеката, направих няколко снимки и тръгнах надолу. Улисан да си слагам ръкавиците, за миг не гледах в краката си, когато изведнъж земята под мен се продъни. Просто твърдата опора изчезна и аз полетях. От гърдите ми успя да се изтръгне единствено безсловесен вик. Падах стремително и безпомощно, удрях се в стените, а очите ми само регистрираха преминаващите образи. Всичко се случваше ужасно бързо, за да мога да мисля и анализирам как се стигна дотук. Изведнъж падането спря - бях се заклещил на тънък снежен мост някъде около средата на цепнатината. "Жив съм!" Внимателно се размърдах, за да проверя кое къде ми е. Освен болките в цялото тяло, като че ли нищо ми нямаше. Погледнах часовника си - 5:42. Пухенката ми беше в кръв, но раната на ръката ми не изглеждаше сериозно. "Помощ!!!" Само това можах да извикам.
Започнах да разглеждам цепнатината и да премислям различни варианти за излизане. Раницата ми беше отвън... значи испанците трябва да се усетят, че липсвам? Абсурд беше да се изкатеря сам без котки и сечиво. Цепнатината беше твърде широка, с гладки стени, немислимо! Не смеех да мръдна, за да не се продъня. Надолу имаше още поне десет метра, като стените постепенно се стесняваха. "Петров, няма да умреш тук, нали?" Целият треперех, но не от студ, а от адреналина, който изпълваше вените ми. "Помощ!!!" Дупката, която бях пробил на повърхността, не беше голяма и силата на вика ми умираше още в цепнатината. Дневна светлина започна да се усилва и да осветява вътрешността на ледниковия ми затвор. Обкръжаваха ме огромни висулки и дяволски ледени кристали. Но този леден музей щеше да ми е по-интересен, ако бях попаднал тук по собствено желание. Минутите минаваха, а отгоре не се чуваше никакъв звук. "Хайде!!! Къде сте?!" Щом бях оцелял дотук, значи ще ме извадят. Успокоявах се сам, но продължавах да треперя.
- Хей, Боян, жив ли си?
- Дааа!
- Ето ти въже!
Спуснаха ми тънко синьо въже. Вързах се под мишниците и извиках да теглят. Едва бях отлепил, когато усетих, че въжето ме прерязва. "Стой!!!" Смъкнах възела надолу, малко под кръста, и отново ме затеглиха. Явно дърпащите бяха много, защото се движех бързо като с асансьор. Наближавах повърхността, погледнах за последно ледения ми затвор и в следващия миг изхвърчах като тапа навън. Светлина, хора, суматоха. Проснах се на платото отгоре и над мен веднага се надвесиха десетки глави. "Добре ли си? Как си? Какво стана?" Погледът ми беше замъглен, фокусът ми се губеше, но бях отново на горната земя, спасен! Развързаха ме и започнаха да ме прегръщат. Аз само повтарях: "Благодаря, благодаря..."
След още няколко минути вече можех да мисля и командите от мозъка ми стигаха до крайниците. Изправих се и веднага загубих равновесие, но бързо се окопитих. Сега трябваше по най-бързия начин да се спусна към лагера. Адреналинът щеше скоро да се изчерпи и всичко щеше да ме заболи. Знаех за този физиологичен срив от предишни падания. С леки залитания се закачих за въжето и заслизах надолу. Крачка по крачка надолу, към ниското, зеленото, към лагера, към живота.
Оценка на статията: 8.00 | Логнете се в сайта, за да гласувате
Британските катерачи Tom Chamberlain и Tony Barton направиха едно забележително първо изкачване на Huaguruncho (5723 м) в Cordillera Oriental, Перу. Тяхната нова линия, Llama Karma (1000 м ED/ 90·/V, 24 въжета) беше изкатерена за повече от четири дни и преминава по голямата Западна стена на Huaguruncho. Chamberlain и Barton бяха опитвали подбна линия през 2008, придружавани от Olly Metherell, но тогава не достигнаха върха. Тази година екипа о ...
Общо на линия са 25 потребители :: 8 регистрирани, 3 скрити и 14 гости
Регистрирани потребители: dobber, Google [Bot], Google Adsense [Bot], Google Feedfetcher, MSN [Bot], Tedi Ivanova, Yahoo [Bot], ZLoBiL4e7o
